Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (34)

34.
Не е страшно да остарееш, Лизи…

Към осем часа мъглата започна да се вдига. Първо се показа Рейн, а в следващите минути и планините Апенцел и Форарлберг на свой ред се разбудиха, изглеждаха призрачни. Студът беше пронизващ, седналият до нея Ники зави краката й с голямото одеяло на червени и черни квадрати.

Погледна я въпросително, но тя поклати глава.

— Не ми е студено.

След като може би половин час вече изобщо не бе помръднала. Ръцете й в ръкавици бяха поставени на облечения с кожа волан на бентлито модел 1939-а, чийто километраж показваше едва 2600 и няколко километра. За шест години това не беше много, но тя почти не бе използвала колата, прибрана в един гараж на улица „Готардщрасе“ в Цюрих; беше я карала единствено в Швейцария по време на осемте или десетте пъти, когато бе ходила там между 1939 г. и 1945 г.

Но сега, 8 февруари 1945 г., те с Ники бяха излезли в пет и половина сутринта от хотела в Цюрих; нужен им беше почти час да стигнат до Сен Гален и още десет минути да подминат Роршах…

… почти още толкова време, за да стигнат до крайната точка на пътуването си: Санкт Маргретен.

Тъкмо там сега стоеше бентлито, спряло сякаш от цяла вечност. От дясната й страна имаше лозе, кацнало на склона на хълма, който слънцето в този миг освети, отляво бе езерото Констанц, а над заобления и издължен капак на мотора се виждаше Рейн, границата с Австрия и пътят, идващ от Брегенц. Граничният пункт беше на двеста метра; през предното стъкло се виждаха не само швейцарските постови, но и войниците от хитлеристката армия от другата страна.

— Още малко кафе?

Ники развинти капачката на термоса.

— Да, ако обичаш.

Отхапа от една бисквита. В този момент зад тях изникнаха две коли, фаровете им още бяха запалени, независимо че се беше развиделило. Спряха до бентлито. От едната слезе адвокатът от Женева Пиер Пончети, белите коси контрастираха със загорялото му от карането на ски лице; придружаваше го един негов колега, Петер Ерленбах. Двамата юристи носеха по една дебела кожена чанта, издута от документи.

— Всичко е наред, Хана — каза Пончети на немски.

Тя кимна с нос, заврян в чашката на термоса. Втората кола беше тежък и величествен хорх 853-А. В нея имаше четирима мъже, единият от тях бе шофьорът. Тримата пътници слязоха и сковано се поклониха. Все още зад волана, Хана ги гледаше, отвърна на поздрава им с ледено кимване. Единият от мъжете, слезли от колата се казваше Жан-Пиер Мари; бивш президент на Швейцарската конфедерация, бивш шеф на министерството на финансите и митниците, прогресивно оплешивяващ, с мустаци и бързо зачервило се от студа лице; той винаги бе декларирал симпатиите си към нацизма и го бяха привлекли заради личното му приятелство с райхфюрера Хайнрих Химлер, върховен водач на СС.

Двамата му спътници бяха немци. Първият бе дипломат от посолството в Берн, а вторият, независимо че бе цивилен, беше групенфюрер от СС, дивизионен генерал, на когото благодарение на Мари швейцарските власти по изключение бяха дали входна виза.

— Хана, страшно е студено, най-малко до половин час няма да се случи нищо, би трябвало да влезете на топло.

— Ще чакам тук.

Гледаше есесовеца с омраза, от която цялата трепереше.

 

 

Почти от осем месеца работеше и караше Пиер Пончети и Петер Ерленбах да работят по случая Санкт Маргретен. Нужно беше цялото търпение на Пончети и Ники, за да не се намеси лично тя в трудните преговори: „Хана, единственият начин да постигнем някакъв резултат, е да водим разговорите, сякаш става дума за обикновена покупка на строителни материали или фармацевтични продукти. Извинете ме за грубостта, но самото ви присъствие ще създаде допълнителен риск за неуспех в едно начинание, в което рисковете и без това са достатъчно много“.

Само няколко дни преди Коледа на 44-а успяха да се споразумеят за цената: десет милиона швейцарски франка — тоест около седемстотин хиляди долара — и за броя на главите, две хиляди. Самото обявяване на цифрите беше предизвикало у Хана неуправляем бяс. През Лисабон и Мадрид тя бе пристигнала в Женева с испански самолет, прелитайки над Франция, разтърсвана от бойни действия (за последен път бе ходила там преди три години и то под защитата на американския си паспорт). В кантората на Пончети бе дала воля на гнева и мъката си: „Две хиляди? Ставаше въпрос за десет хиляди! А цената? Боже мили! Не им ли казахте, че съм готова да платя десет пъти повече? Пиер, бях ви казала да боравите в рамките на тридесет милиона долара!“.

Две хиляди и нито човек повече. Пончети бе успял да я убеди, че с Ерленбах бяха вдигнали летвата колкото бе възможно.

— Хана, и без това е истинско чудо, че Химлер се съгласи.

 

 

— Ето ги — каза Пиер Пончети.

Наистина нещо се бе раздвижило от другата страна на моста, на нацистка територия. Появи се сива кола. Извървя тридесет метра и спря.

Зад нея по пътя се показа каросерията на първия камион.

Хана отвори вратата на бентлито и излезе. Няма и тридесет секунди след това, отдясно долови бръмчене на мотор; дългият конвой от рейсове, линейки и камиони, които бе наела, пристигаше с абсолютна точност. Сред пътниците в челната кола разпозна Сюзан Дюбоа, директорката за Женева, която й помаха с ръка.

Това също я бе довело до бяс: нито Пончети, нито Ерленбах, въпреки всичките им усилия, не бяха успели да изкопчат дори незначителна помощ от швейцарското федерално правителство. Както и разрешение спасените да останат в Швейцария, ако успееха да се доберат до нея; в краен случай можело да се направи изключение само за онези, които имали роднини на територията на Конфедерацията, и тъй като очевидно беше невъзможно да се узнае каквото и да било за тези по чудо спасени хора, разрешението всъщност беше сведено до нула.

Дни наред тя бе ходила къде ли не. Дори Международният комитет на Червения кръст се измъкна с отговора, който вече бяха дали преди шест месеца на неин сънародник: Ние при никакви обстоятелства не можем да се обвързваме с хора, които използват незаконни начини за подпомагане на евреите.

В посолството на Съединените щати в Берн я бяха предупредили, че било невъзможно Вашингтон да даде съгласие да се включат в програмата за откупуване на евреи от нацистите… защото това щяло да позволи на врага да удължи войната.

Накрая тя сама нае двадесет и осем автобуса, тридесет и четири камиона и само девет линейки — не можа да намери повече, а и три от тези се бе принудила да купи, и то на доста висока цена. Достави топли дрехи, обувки и одеяла за две хиляди и двеста човека, в случай че пристигнеха повече спасени, отколкото очакваше, а заедно с Ники организираха изхранването, хоспитализирането в шест частни клиники, преминаването на конвоя през Швейцария до наскоро освободената Франция, настаняването във френска Савоя в хотели, които бе наемала етаж по етаж чак до Анеси.

— Ще настинеш, мила.

Ники също бе излязъл от бентлито, почувства ръката му да обгръща раменете й, но този жест на обич й бе почти непоносим, толкова беше напрегната. Не откъсваше поглед от сивата кола, която бе на четири-пет метра разстояние и убийствено дълго не помръдваше.

Двадесет минути.

Двамата спътници на Мари, а и самият той бяха влезли обратно в хорха. Дори Пончети и Ерленбах бяха посинели от студ. Ала тя не помръдваше, изпитваше някакво горчиво и диво удоволствие да се подиграва с времето и мъжете, които не можеха да издържат.

Продължаваше да се взира в сивата кола, но бавно започна да я обхваща отчаяние:

„Ще се проваля в последната минута! Ще се проваля!“

Но не. Пиер Пончети, който бе взел бинокъл въпреки забраната, пръв съобщи новината:

— Онези тръгват отново, Хана. Струва ми се, че идват, боже мой!

 

 

Половин час по-късно слънцето се скри, небето неприлично бързо се схлупи отново. Огромна купчина сивкави бухнали облаци, доплували от североизток, покриха небосклона и малко след това се засипаха първите снежинки. И без това бледите и ужасяващо изпити лица придобиха страшен мъртвешки цвят.

Преминаването през поста започна. Първо минаха най-здравите; бяха слезли от камионите сами, залитайки бяха изминали цялото разстояние, което трябваше да се извърви от едната до другата граница. После потокът се забавяше все повече с появяването на най-пострадалите от тези живи трупове, ничията земя между швейцарските и немските граничари бавно се изпълни от санитарите, тръгнали да посрещнат пациентите си.

Сега вече Хана се раздвижи. На по-малко от тридесет метра от нея един от автобусите почти се бе напълнил главно с жени, но имаше и пет-шест деца, сред които момиченце на може би седем години. Хана се приближи:

— Как се казваш?

Беше задала въпроса на немски. Повтори го на полски, руски и идиш, но отговор така и не получи.

— Мръсна курва!

Псувнята дойде отляво. Хана се обърна и в същия миг получи удар право в лицето. Веднага след това я заплюха. Ники и Ерленбах притичаха и я издърпаха, измъкнаха я от безсилните, та чак смешни удари на двете спасени, еднакво остригани до кожа и обезумели жени, с лица, разкривени от омраза.

— Ела, Хана, в името на бога…

Но тя спокойно се освободи и с ръка извика Сюзан: искаше имената, националността, всички сведения, които можеха да се получат за тези жени, които почти мъртви все още бяха способни да се изправят и бият.

— Какво изпитваш? — попита Ники.

Без да продума, тя се върна при колата и седна зад волана. Какво изпитваше ли? Мъка, жал, гняв, омраза. И срам, че се бе появила при тези хора, оцелели от ада, във визоново палто и с бентли. Както и възхищение към двете жени, които я бяха нападнали.

След малко нещо в поведението на Пончети и Ерленбах я постави нащрек. Отиде при тях. Пончети завъртя глава в отговор на въпроса, който тя му зададе:

— Направо ми се повдига от гняв, Хана. Те наистина са освободили хиляда души, а после, след като платихме втората част от парите, както беше уговорено, ни изпратиха втората група. Току-що ги преброихме: те са сто осемдесет и шест вместо хиляда. Последните казаха, че други няма. Дявол да ги вземе, гадните копелета!

Сред спасените в Санкт Маргретен 1186 души имаше около шестдесет деца. На 8 март Хана бе успяла да намери останките от семействата на тридесет и девет от тях. Оставаха още деветнадесет, сред тях бе и малкото седемгодишно момиченце, което бе забелязала на границата. Оказа се, че е унгарче, а една от бившите й сълагернички каза, че било в концентрационния лагер Терезинщат от около две години.

— Майка й е умряла, Ники. А тя се казва Шарлот.

— Няма ли презиме?

— Няма. Или наистина го е забравила, или никога не го е знаела. Ники?

Преди осем месеца Ники бе паднал от сгъваемата стълба в библиотеката в къщата на брега на Шенандоуа и лошо си бе счупил бедрената кост. Още куцаше. Изглеждаше доста стар, макар че бе по-млад от нея. Ала през изминалите седмици беше участвал наравно с другите в спасителните операции.

Той я разбра. „Може да си мисли, че с него сме старички, особено аз, която следващия месец ще навърша седемдесет години и никога не съм имала особени майчински инстинкти, да вземем за отглеждане малкото момиче, на което не знаем дори езика.“

— Каквото и да направиш, ще е добре, Хана. Шарлот е хубаво име.

 

 

Шарлот, която междувременно стана Шарлот Травърс — Пол и Абигейл я осиновиха вместо Хана — след седемнадесет години щеше да се омъжи за Пиер-Паоло Аркангели, най-големия от внуците на Ники. Всички проучвания за откриване на произхода й не дадоха никакъв резултат.

 

 

Около 3 март с Ники пристигнаха в Париж. Хана бе поверила на Сюзан Дюбоа и Пиер Пончети грижата да проследят съдбата на 1182-та, спасени от Терезинщат. Пончети и един от помощниците му, Тиери Маслон, французин, живеещ в Женева, щяха да им посветят две години от живота си.

В Париж великолепният апартамент на Ил-дьо-ла-Сите беше съсипан: в него седмици наред бяха живели войници и преди освобождението бяха изпочупили всичко. Все пак тя успя да превърне големия салон в спалня за петнадесетина от спасените, а това, което преди пет години беше библиотека — в столова, където дневно се сервираха сто и двадесет порции.

Писа на Жана Фугарил, от която от три години нямаше вести, за да я помоли да дойде при нея. Ала в една мартенска сутрин се яви Мод Дери, която бе заела мястото на Жана като директорка за Европа. Мод случайно бе научила за завръщането на Хана, беше срещнала една от бившите козметички, която й бе разказала, че всички бивши работнички от улица „Риволи“ и от другите салони в Париж можели да се хранят в столовата на Ил-дьо-ла-Сите. Мод беше ужасно отслабнала и бледа, едва започваше да идва на себе си от кошмара, който бе преживяла: арестувана през ноември 43-а като участничка в съпротивата, тя била хвърлена първо в затвора във Френ, а след това в крепостта Бреендок в Белгия и само благодарение на случайността, че влакът им бил бомбардиран, избягнала депортирането в Равенсбрюк. Сестра й нямала късмет и била обезглавена. Ала младата, висока и стройна жена с виолетово-сини очи и малко приглушен глас имаше желязна воля. Тя сведе глава:

— Вашето писмо до Жана ще си остане без отговор, Хана. Тя почина през лятото на 43-а. Двама от внуците й бяха разстреляни и тя се остави да умре. Беше ми изпратила писмо за вас, но ми взеха всичко.

Не е страшно да остарееш, Лизи, много по-страшно е да останеш жив.

— Хана — рече Мод, — трябва да отворим салоните. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Същата вечер, 6 март 1945 г., Ивон успя да импровизира горе-долу прилична вечеря в една от стаите на последния етаж, под сами покрива, там, където преди войната беше кабинетът на Хана. На масата бяха осем. Освен Хана и Ники присъстваха Мод, Паскал Дюфрен, Биф Маккена, дошъл от далечна Австралия да се сражава в Кралските военновъздушни сили, генерал Шелби, журналистът — писател Ернст Хемингуей и една младичка сестра лейтенант, поканена от него.

Малко преди десет телефонът иззвъня. Търсели генерал Шелби, съобщи Ивон. Шелби слезе на долния етаж — голяма част от телефонните кабели бяха изтръгнати и все още не всички бяха възстановени.

След минута Шелби се върна.

— Хана, бихте ли дошли, ако обичате?

Тя слезе. След малко Ники, извикан на свой ред, отиде при тях. Слушалката бе затворена, а тя седеше на разгънат дюшек в една от стаите, облегнала се бе на останките от платно на Жуи, което преди служеше за стенен гоблен.

Беше бледа като мъртвец, но не плачеше; на лицето й имаше изражение, каквото Ники виждаше за първи път, но при нея то бе признак за непоносимо по сила страдание: отворени до невъзможност сиви очи, с уста, зейнала сякаш в няма молба за въздух.

— Адам, Ники — изрече тя. — Те са ми го убили.

 

 

Бил мъртъв от два дни. На някакво абсурдно островче с няма и десет километра дължина, затънтено нейде в Тихия океан. Мястото се казвало Иво-Джима.

В деня след Пърл Харбър той бе постъпил по своя молба в действащата армия с чин капитан — беше майор от Националната гвардия. Хана го бе умолявала да приеме пост във Вашингтон, който тя лесно щеше да му издейства. Първоначално той се бе съгласил. Ала месец след това, след падането на остров Корехидор на Филипините, той се бе включил в бойна част. Едва през октомври 43-а бе успял да се прехвърли във флотата. През ноември бе участвал в операцията на островите Гилбърт, на атола Тарава, след това в превземането на Маршалските и Марианските острови. В последното писмо, което бе написал на Хана, с дата 26 февруари, четири дни преди смъртта си, споделяше с нея своята гордост и тревога: скоро бе научил, че вторият му син Юан, който бе на осемнадесет години, на свой ред бе постъпил в армията по примера на по-големия си брат Тад, също във флотата. Доколкото разбрах, ще служи на крайцера „Индианаполис“^[1]. Но уверявам те, мамо, че и двамата са в безопасност, в морето вече няма нито един японски кораб, а и краят на войната наближава.

Адам точно бе навършил четиридесет и две години.