Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (28)

28.
Сега вече зная как се чувства прасето пред някоя колбасарница

Един ден през март на същата тази 1930 г. Дейл Фицпатрик й донесе обобщен доклад за извънредно пространните си проучвания.

— Хана, ако е ваш приятел, сега е моментът да отидете да го спасявате. Ако ли пък е ваш враг, можете да отворите шампанското.

— Толкова зле ли се е подредил?

— Още по-зле.

Оказа се, че господин A. B. C. D. не бе имал особен шанс. Макар че… Всичко бе станало така, сякаш съдбата бе пожелала най-благоприятният период от живота му да съвпадне със срещата му с Хана. Първият връх в кариерата му бе настъпил в трите години след битката за „Карингтън Фокс“.

— Тази отрепка — каза Хана и скръцна със зъби — натрупа богатство благодарение на мен!

Фицпатрик, който нямаше ни най-малка представа какво се бе случило и какво имаше между Дуайър и нея, я гледаше неразбиращо.

— Продължавайте, Дейл! — рече тя.

— Купил една след друга фирми, едната за направа на железопътни вагони, другата специализирана в производството на резервни части за железниците.

— Нямаше достатъчно пари за подобно нещо.

— Не е имал. Взел е от банки и в продължение на три години се е оправял. Той е блъфирал, много е хитър, дори прекалено хитър, той е от типа мъже…

— Или жени. Не бъдете женомразец, моля ви.

— … от типа човешки същества, които смятат, че винаги ще се измъкнат и че за тяхно собствено улеснение земята е населена с глупаци. Най-накрая, след хиляди перипетии, е изгърмял, но аз ще ви спестя подробностите. Една от фирмите, например, е била на името на жена му…

— Важно ли е?

— Да пукна, ако зная. Извинете невъзпитанието ми. Не зная, Хана, пък и не ми е известно какво точно търсите.

— Добре. Разкажете ми за жена му. С нея вероятно имаме много общи неща.

(Спомни си как четеше Сад — „отгоре на всичкото Сад!“ — излегната като одалиска, символично облечена, само по кюлоти, под които бе пъхнала най-острия бръснач… без да знае какво точно щеше да направи при влизането на господин A. B. C. D.: да затвори очи и да разтвори останалото или да му отреже… да кажем носа. „И цял живот да пазя този спомен в себе си! По-добре да пукна.“)

Срещна озадачения поглед на Фицпатрик и рече:

— Не правете тази физиономия, Дейл, не съм му била любовница, ако това сте си помислили.

— Заклевам ви се, че…

— Извинен сте за невъзпитанието. Продължавайте!

— Дуайър успял да спаси от двойното си крушение достатъчно пари, та да си купи малка банка.

— Този тип е еклектичен.

— Ако непрестанно ме прекъсвате…

— Разбрано, млъквам.

— След което се развел, като междувременно, естествено, взел от жена си парите, внесени на нейно име. Оженил се повторно през хиляда деветстотин и единадесета година за дъщерята на един индустриалец от Балтимор. Година след това тъстът му починал. Няма никаква причина да се смята, че нашият човек е имал пръст в кончината му. Но тя му била добре дошла: озовал се начело на една стоманолеярна, която скоро след това… фалирала.

— Но не и Дуайър. Забравих, млъквам.

— Не и Дуайър, който изчезнал за две години. Накрая открихме следите му в Сиатъл. Оженил се за трети път, като третата му жена така и не разбрала, че преди нея е имало две други. Сполетяла я тяхната участ, след пет години брак се озовала разорена, фабриките за хранителни продукти на нейното семейство били преминали в други ръце…

— Тези на Дуайър под чуждо име.

— Точно така. Докато ги препродаде, Дуайър не е истински мошеник, както изглежда. Независимо от характера на предприятието, получено чрез брака, той всеки път се е стараел да го управлява добре, но е искал да напредва бързо и много не е умеел да изчаква. Резултат: бизнесът умира, но вместо да потъне с него или да се опита да спаси каквото може, той предпочита да изчезне, отмъквайки всичко, което може да прибере. И го е правил много умело, благодарение на цяла батарея фалшиви фирми…

Тя вдигна ръка като в училище, където всъщност никога не бе ходила:

— Някой търси ли го?

— Около хиляда деветстотин и дванадесета година в резултат от жалбата на измамените от Балтимор, ФБР му открива досие, но случаят бил пратен в архив след намесата на един сенатор и след оттегляне на жалбата. Децата изиграли ролята на предпазна клапа, каквато той им бил отредил…

— Децата ли? Какви деца?

— Страхувам се, че пропуснах да ги спомена. Той има деветнадесет деца.

Тя зяпна.

— Шегувате ли се, Дейл?

— Шест от първата си жена, три от втората, четири от четвъртата, две от петата. Засега все още живее с петата си съпруга, така че може да се надява да подобри постижението си. Според главния ми анкетьор, Дуайър е правил деца, за да му служат като застрахователна полица: в случай на неприятности с моментната си съпруга или семейството й фактът, че е баща на всичките тези хлапета, го пазел. В най-лошия случай благодарение на чара му гледали на него като на некадърник или неудачник, или пък като на човек без късмет в бизнеса, но не и като на измамник. Никой не можел да повярва, че той ще се опита да разори собствените си деца. Разбира се, никой не предполагал, че имал някъде друго семейство.

— Деветнадесет деца! Чумата да го тръшне! — възкликна Хана. После попита:

— Споменахте други два брака.

— Които са не по-малко невалидни от този в Сиатъл, защото той никога не се е развеждал със съпругата си от Балтимор. През хиляда деветстотин и двадесета година отново се оженил за богата наследница от Торонто, Канада…

— Която също се разорила, трас!

— Трас! А преди пет години се оженил, ако смея така да се изразя, за млада вдовица от Чикаго. Това пък обяснява защо днес държи най-много акции в една брокерска къща към борсата за суровини, Чикаго Мъркънтайл Ексчейндж, второто борсово средище в света.

— Но вие ми казахте, че той бил в безнадеждно положение, казахте ми го в началото.

— Безнадеждно за всеки друг, но не и за него. Хана, досега той би трябвало да е спечелил двадесет — двадесет и пет милиона. Отново е загубил всичко, истинска катастрофа, която може да се обясни единствено с невероятната му самоувереност, бих казал дори арогантност и с факта, че гледа на останалите хора като на армия кретени. Разполагам с подробности за всички неудачни спекулации, които е извършил, а те са повече от шест дузини. Ако бе използвал поне една десета от ума и въображението си само за едно от начинанията си, той неминуемо е щял да забогатее.

Замълча. Хана крачеше по покрива — тераса на сградата си на Пето авеню.

— Защо сегашното му положение е безнадеждно? Така и не отговорихте на въпроса ми.

— В Чикаго е спекулирал с пари на клиентите си; крахът и депресията са му се изсипали като гръм от ясно небе. И макар че не е единственият в това положение, той явно е изчерпал всичките си средства.

— Дейл, имам зъб на този мъж, отдавна имам да уреждам сметки с него. Искам да го притисна и да го вкарам в капан, от който да не може да се измъкне, колкото и да е хитър. Сред сведенията, които сте събрали за него, има ли нещо, което може да ми послужи като опорен лост?

— За да го изпратите в затвора ли?

— Не съм нито от полицията, нито съм съдия. Искам скалпа му. В преносен смисъл. И ще го получа. Имате ли някаква идея?

Мислел, че да. Дори бил сигурен.

 

 

Това бе станало през март. Два месеца по-късно тя пристигна в Чикаго под името Сара Х. Кърби, вдовица, австралийка и притежателка на кокетно богатство от десет милиона долара, плюс още дванадесет-тринадесет, блокирани временно на борсата от Голямата американска депресия.

На 24 май пиеше high tea^[1] и бърбореше със своята компаньонка, пищна французойка на петдесет и няколко години на име Аделаид Мунико. („От какъв зор Аделаид?“, беше попитала Хана. „Вие си сменяте името, защо да не го направя и аз? Освен това винаги съм искала да се казвам Аделаид“, бе отвърнала Ивон.)

— Госпожо Кърби? Госпожа Сара Кърби?

Той се бе изправил до нея с шапка в ръка, беше много елегантен, сресан по последна мода, с други думи страхотно брилянтосан. С разнежващ поглед и очарователна усмивка, така че годините не му личаха (беше на петдесет и седем, но изглеждаше поне с петнадесет по-млад).

— Казвам се Андрю Дуайър — рече той с великолепния си, дълбок и мелодичен глас. — Аз съм главният съдружник във фирмата, на която преди три дни сте оказали честта да посетите, за да изложите незначителните си проблеми с инвестирането. За съжаление отсъствах и това ме лиши от щастието да ви приема. И без щастливата случайност, която днес ми позволи да дочуя името ви в момента, когато говорехте на салонния управител…

Три четвърти час след като се бе настанил на тяхната маса и ги бе накарал да се превиват от смях със случки за Мъркънтайл Ексчейндж, а после ги бе затрогнал до сълзи, разказвайки им ужасната драма, която едва не съсипала живота му (бедната му жена и четирите му нещастни невръстни дечица загинали при потъването на „Титаник“), той ги покани на вечеря.

— Но не тук. Ако трябва да бъда честен, учудвам се, че сте отседнали в хотел „Лексингтън“. Не знаете ли, че тук е щабквартирата на Ал Капоне?

Тогава Сара Кърби му довери, че славата на Ал Капоне още не била достигнала до Сидни и Брисбейн, където тя живеела.

Докато си разменяха тези думи, самият Ал Капоне се появи и прекоси фоайето, придружен от четирима-петима наистина ужасяващи индивида. Във всеки случай Сара Кърби беше истински потресена: разтвори по най-затрогващ начин огромните си сиви очи.

— Добре че сте тук, господин Дуайър.

— Започвам да мразя Чикаго — рече Дуайър. — Как бих могъл да продължавам да живея в град, който до такава степен плаши една красива жена? И където човек може да срещне какви ли не типове?

— Добре че сте тук, господин Дуайър — каза и Ивон. — Толкова бяхме самотни с госпожа Сара.

На следващия ден обядваха заедно. Вечерта отидоха на концерт в Орчестра Хол. На другия и следващите дни той ги заведе да видят Арт Инститют и Музея по естествена история, както и двата милиона мебели на Мерчандиз Март, Уотър Тауър на Мичиган авеню и новата кула на „Чикаго Трибюн“.

Заведе ги също така на разходка с корабче по езерото Мичиган. („Хана, яхтата, за която твърди, че е негова, е на един от най-едрите му клиенти, на когото дължи повече от половин милион долара. Хана, с всеки изминат ден положението на нашия човек става все по-критично. Той изнемогва.“)

— Малката яхта, която купих преди три години — каза Дуайър. — Но няма да я задържа. Смятам да се отърва от нея, вероятно ще я подаря на някое младежко движение, както се отървах и от къщата си на Удлон авеню. Уви, прекалено рано, защото сега дори не мога да ви поканя у дома, колко жалко! Но нали знаете какво е да си сам. Пък има и друга причина: години упорито се борих, но спомените ми ме смазваха, скъпите ми покойници ме преследваха там, където бях познал щастието с тях… Не, трябва да се махна, да напусна този град, който ми причини толкова болка. Не зная къде ще отида. Може би в Европа, а може и в Южна Америка. Какво мога да очаквам от живота? Пари? Все повече и повече пари? Та аз вече съм богат, за какво ми са?

Разстроена, Сара Кърби лееше горещи сълзи (най-сетне бе успяла да се освободи от придружителката си Аделаид Мунико, уж я беше изпратила в Ню Йорк да досъбере багажа: Ивон бе позеленяла от яд, че я гонеха от фронтовата линия).

Плачеше и поради силното вълнение се остави да й откраднат една целувка:

— Боже мили, какво правите, Андрю? Да не сте си изгубили ума?

Той отвърна, че точно това се било случило. Че бил луд по нея и по огромните й очи, по чудесната й снага, по устицата с малко правоъгълна долна устна, по ръцете й… („Сега вече зная какво изпитва прасето пред някоя колбасарница“, помисли си Хана.)

… по миниатюрните й и очарователни ръце, по нежния й австралийски акцент.

Целуна я втори път.

„Този кучи син умее да го прави! Не се самозалъгвай, Хана, ти очакваше това, затова изпрати Ивон в тила. Очакваше го и се надяваше, признай си. Откак се помниш, винаги си си падала по мъжете. След почти тридесет години този продължава силно да ти въздейства. На твоята възраст! Наистина си порочна. Когато една жена е стара като теб, тя се занимава с бродерии. Но какви ги върши това чудовище? Ето че бърника под фустата ми. Гръм да го тръшне, това също не ми е неприятно!“

— Имайте уважение към мен, Андрю — каза тя с едва доловим глас. — Имайте уважение, умолявам ви.

Ръката застина на бедрото й (доста високо): „Отгоре на всичкото ми се подчинява глупакът!“

Ръката се отдръпна.

— Обичам ви, Сара. Осемнадесет години се борих. Не издържам вече.

(„Какви ги дрънка за осемнадесет години? А, да, потъването на «Титаник», където уж загубил жена си и четирите си деца! Ама че невероятен лъжец! Каква страхотна двойка лъжци сме!“)

— Не мога повече, Сара. Когато ви държа в прегръдките си и виждам погледа, който се процежда през полупритворените ви клепки, лекото присвиване на ноздрите, повдигането на гърдите, аз направо полудявам. Простете ми, кажете, че ми прощавате.

„Тука преигра. Макар че… Неслучайно е излъгал онези пет глупачки. Наистина е страшно обаятелен.“

— Да сте най-много на тридесет и пет години — продължи той. — Но и тях не бих ви дал. Аз съм на четиридесет и шест. За мен тези неща нямат значение, но финансовото ми положение… Искам да кажа, че разполагам с повече от необходимото, за да ви предложа живот, достоен за вас. Дори ако бяхте бедна…

Тя затвори очи: — „Да не си посмяла да се изхилиш, гадино!“

Отвори ги и откри, че той бе по-близо до нея от преди миг. Всъщност лицата им почти се допираха. „Дума няма, безшумен е като облаците, не усетих да помръдва.“

Тя леко изви талията си, на която се бе плъзнала ръката му, та той изцяло да се наслади на извивката на ханша й, на стегнатостта му и на очарователната падина, която започваше от него и стигаше чак до раменете й.

После го целуна.

С всичката срамежливост и вълнение, подходящи за ситуацията.

Ала все пак с леко прокрадване на езика, за да му докаже, че не е неопитна и може да му обещае планини от чудеса в деня, когато…

— Това е, за да отбележим нашия годеж, скъпи мой. И да ви вдъхна смелост да изчакате до деня, когато ще бъдем женени.

 

 

— Готово — заяви доста резервирано Дейл Фицпатрик на 1 юли.

(Четири дни преди това Хана бе уведомена с телеграма от Австралия, че в Сидни и Брисбейн са събирани сведения за госпожа Кърби, Сара Хелена. Сведенията, получени чрез неговия посредник, вероятно са били за господин Дуайър като река от мед за някоя гризли: госпожа Сара Хелена Кърби наистина съществувала, наистина била милионерка и вдовица, била на шестдесет и една години и действително била на пътешествие от другата страна на Атлантическия океан. Още по-сигурно доказателство за съществуването й бил фактът, че била племенница на прочутия австралийски милионер Клайтън Пайк, който преди да се спомине — а той бе го сторил преди цяла вечност, — беше личен приятел на Хана, но това никой не каза на пратеника на Дуайър.)

Тя беше предоволна от начина, по който се развиваха нещата: беше предвидила, че Дуайър би могъл да я проучва и бе приела бойно име — „и постъпих много добре, защото той е хитър. Макар да ми е неприятно да си мисли, че съм на шестдесет и една години“.

 

 

В този първи ден на юли Дейл Фицпатрик от своя страна ужасно се бе нацупил. Сърдеше се, като в същото време се стараеше да не му проличи, че е сърдит. Развитието на случая Дуайър определено никак не му се нравеше. „Той ревнува, а мен това не ме учудва. Бедният Дейл.“

Хана обсъждаше с Джеси, Денис Ласал и Джошуа Уин плановете за новата лаборатория. Сторер я бе убедил, че първоначално предвидената сграда няма да е достатъчно просторна. Бе взето решение да я разширят… веднага щом печалбите от козметичните салони позволяха да се финансира строителството. Още бяха далеч от този момент — „не губя пари, но едва удържам положението“: Голямата депресия продължаваше да разорява, хиляди предприятия затваряха, а разкрасяването не беше сред първите грижи на хората. Хана също трябваше и би трябвало да затвори някои от салоните си. Но тя не го бе направила и нямаше да го направи. Първо, защото това щеше да достави огромно удоволствие на Джавиц, а освен това щеше да постави в безизходно положение всички онези жени, които повече от всякога разчитаха на нея, за да преживяват, докато им плащаше.

— Джеси и Денис, оставете ме, моля. Вие също, Джош.

Вратата се затвори след тримата.

— Да, Дейл?

— Готово, напуснал е Чикаго с парите и багажа. Днес следобед е изпразнил трите банкови сметки във „Фърст Нашънъл“. Неговата, на кантората и тази на жена му. За третата е имал пълномощно. Жените наистина са ненормални.

След малко добави:

— Извинете, Хана.

— В тази област, както и във всички останали, мъжете са по-добри от нас. С колко разполага?

— Милион и двеста хиляди. Както бяхте предвидили, той се е появил в банката само четвърт час преди затварянето на гишетата. Казал, че отива в Сан Франциско за голяма сделка и имал нужда от пари в брой, за да я сключи. Носел писмо от съдружника си. Фалшиво. Казах ви, че изнемогва. Днес сме петък, а понеделник е почивен ден^[2], така че разполага с четири дни, преди някой да започне да си задава въпроси. А съдружникът му е в отпуска във Флорида.

— Прави ли покупки?

— Съгледвачите ми не са го изпускали от поглед за минута дори. Според тях не бил разбрал, че е следен. Купил великолепна гривна от злато и диаманти за около осемдесет хиляди долара.

— Точната цена, Дейл.

— Осемдесет и три хиляди шестстотин седемдесет и осем долара и четиридесет и три цента с таксите. При един цветар поръчал да изпратят двеста червени рози на госпожа Сара Кърби в хотел „Нидерланд“, тук, в Ню Йорк, накрая за дванадесет хиляди долара си купил дрехи за тропиците, тоалетни принадлежности и куфари. Малко преди осем часа се обадил по телефона в седалището на морската компания да се увери, че както му бяхте обещали, сте запазили каюти в първа класа за госпожа Сара Кърби, за госпожица Аделаид Мунико и за самия него на парахода, който тръгва вдругиден, неделя, за Сидни. Междувременно в стаята му занесли документация за Австралия, за която бил помолил. Хана, ще ми позволите ли една забележка?

— Не, Дейл. Много ви моля, не.

Замълчаха.

— Най-късно вдругиден всичко ще е свършило — рече Хана.

На 2-и, събота, малко преди девет сутринта, голямата дъщеря на Лизи, Колийн, мина през апартамента на Пето авеню заедно с мъжа си Норман Линкълн и трите си деца. Щяха да водят през уикенда Абигейл в Грейт Килс, на Стейтън Айланд. Линкълнови имаха много хубаво имение на брега на морето и яхта… Ала най-вече там щеше да бъде и един от по-малките братя на Норман, Крейг, който беше с две години по-голям от Абигейл и в нейните очи притежаваше привлекателността на Джон Гилбърт, когато държеше в прегръдките си Грета Гарбо (с Абигейл в ролята на Грета Гарбо, разбира се): „Крейг е наистина изключителен, мамо“. — „Точно такова впечатление направи и на мен, миличка“, бе отвърнала Хана на дъщеря си, без въобще да беше зървала въпросния Крейг.

Ивон тръгна на свой ред, цялата разтреперана:

— И се опитайте да не закъснеете.

— Аз никога не закъснявам и ти го знаеш. Защо си накарала да напишат това „госпожица“ на билетите за парахода?

— Винаги съм мечтала да съм девствена.

Прислугата си тръгна на свой ред, беше им дала почивка до понеделник вечер.

Когато остана сама, провери сметките си. Не бяха въодушевяващи: много салони работеха на загуба, а печалбите на останалите едва стигаха да покриват дефицита им.

„Гръм да го тръшне, помолих светците на Уолстрийт за лек дъждец, а те изсипаха на главата ми истински потоп!“

Към 11 часа и 50 минути иззвъня телефонът. Беше Ивон:

— Исках просто да се уверя, че не сте забравили. След тридесет и девет минути и тридесет и пет секунди ще сте закъсняла.

— Защо не се гръмнеш?

Излизаше от банята, когато телефонът отново отекна.

Гласът на Фицпатрик:

— Пристигнал е тази сутрин от Чикаго с влака в девет часа. Пътувал е под името Джордж Барет от Ню Йорк Сити. С много багаж, но е взел със себе си в единичното купе и в таксито само един жълто-червеникав куфар, същия, в който вчера е поставил милиона и двестате хиляди долара. Таксито го е закарало на пристанището, където той още един път е проверил резервациите на каютите за утре и е поверил почти целия си багаж на морската компания; при себе си е задържал само два куфара, единият от които жълто-червеникавият, преди половин час се появи с него в „Нидерланд“. Както бяхме предвидили, на рецепцията попита дали госпожа Кърби е отседнала в хотела и след утвърдителния отговор пожела да се свърже с нея по телефона, но му се обади нейната компаньонка французойка и му съобщи, че госпожата още спяла. В момента е в собствената си стая. Хана?

— Трябва да тръгвам, Дейл, извинявай — каза тя бързо, та да пресече в зародиш коментара, който Фицпатрик се готвеше да направи.

 

 

Хотел „Нидерланд“ беше през три сгради от апартамента й. При нормални обстоятелства щеше да отиде до там пеша, но за да не поема излишни рискове, Гафуил я закара с един съвсем обикновен шевролет. Остави я пред служебния вход на 59-а улица, вместо пред официалния на Пето авеню. Вътре я чакаше един служител и без да продума, я отведе до апартамента, ангажиран на името на Сара Кърби.

Влезе в последните секунди на тридесетата минута, точно както винаги.

— Фалшивата ви вана е готова — съобщи Ивон засмяна.

— Когато се хилиш глупаво като сега, приличаш на кон, страдащ от зъбобол.

Съблече се гола, помисли малко и наистина влезе във ваната, цялата в пухкава пяна от солите, които сама бе измислила: лайкучка, звъниче, краставица и щипка метличина за гъстота.

Чу Ивон да се обажда по телефона в един от салоните на апартамента.

Французойката се върна:

— Ще бъде тук най-много след три-четири минути.

— Предупреди ли Дейл Фицпатрик?

— Естествено, за каква ме взимате?

Хана се плъзна във водата така, че само главата й остана отвън, за да не намокри косата си. Млечнобелите кълба на гърдите й се очертаваха съвсем леко под синьо-зелената повърхност на водата: „вярно, че сами се държат, страхотен шанс е човек да има здраво и стегнато тяло. Ако не бях остаряла в съзнанието си, щях да си повярвам, че съм на тридесет години“.

 

 

— Не съм в много приличен вид, никак дори не е приличен — каза тя.

— Ние сме сгодени, любов моя.

Тя бавно преброи до пет, време предостатъчно според нея за изразяване на нейния свян (опита се дори да се изчерви, но в това отношение беше безсилна, ако решеше да стане китайка, по-лесно щеше да го постигне), и после му каза, че можел да влезе в банята.

Той влезе.

— Какво ме карате да правя? — рече тя превзето. — Трябва да съм си загубила ума по вас.

Той влезе и се опря на рамката, с ръце на гърба, както правят мъжете. Гледаше я малко объркан и определено учуден; издаде го мигновеният блясък в очите му, когато я видя все още гола във ваната. „Искам да ме пожелае, наистина да ме пожелае. Нека си каже, но най-вече да се убеди, че женейки се за Сара Кърби от Брисбейн, Австралия, не се жени единствено за двадесет или двадесет и пет милиона долара, които ще станат негови. Трябва на всяка цена да мисли за мен като за жена. О, аз естествено не очаквам от него да се влюби, човек все пак не бива да иска невъзможното… Но поне да ме желае. Наистина да ме желае. И тъй като с моята физиономия не мога въобще да се надявам да разпаля страстта му, нека поне тялото да ми послужи за нещо, щом не е прекалено повехнало.“

Тя също го погледна внезапно, доволна, че не срещна погледа му: той направо се бе втренчил в гърдите й. Помисли си: „Подейства! Очаквал е да види някоя сбръчкана и леко мухлясала бабичка, а току-що откри, че пребиваването в едно легло с мен може би си струва пътуването. Не сме свършили с изненадите, драги, Хана цялата е хубава, ще видиш“.

— Сара?

— Да, мили мой Андрю?

По лицето на Дуайър премина любопитно изражение. Тя си помисли още, че ако той наистина разиграваше театър, то тогава заслужаваше един от Оскарите, които току-що бяха създадени в Холивуд.

— Сара, няма да ви докосна, имате думата ми. Но не ме молете да напусна или да се обърна, когато ще излезете от водата.

Мълчание.

„Дявол го взел, защо не мога да се изчервявам? По-подходящ момент надали би имало.“

Поради липса на по-добро, тя се задоволи да спусне клепки, после да ги вдигне и да разтвори широко сивите си зеници, които ставаха още по-светли от парата, ефектът беше гарантиран.

— Никой друг мъж, с изключение на скъпия ми Мортимър, не ме е виждал гола — рече тя най-сетне.

— Няма да ви докосна.

Тя отново преброи до пет и без особено учудване установи, че собственото й тяло започваше да дава обичайните признаци (не бяха толкова обичайни, защото в това отношение бе умряла преди девет години). Толкова по-добре! Нямаше да трябва да се преструва. Стана и излезе от ваната.

Бавно. Ту впиваше в него сивите си очи, ту целомъдрено ги свеждаше надолу — така главата й се накланяше под най-подходящия ъгъл — беше съвършено наясно с ефекта, който предизвикваше с това движение, подчертаващо изящно линията на шията й, на раменете, извивката на тънката й талия и на гърба, точно преди закръгления задник.

Първо се избърса, без да бърза, с една кърпа, като търкаше малко по-силно от необходимото щръкналите зърна на гърдите си, та при всяко изтриване те да вибрират, каквито бяха стегнати. Зави се в друга голяма кърпа, в черно и наситено червено — цвета, който най-добре подхождаше на тена и на очите й, и не пропусна да подчертае контраста между тъмната тъкан и млечната белота на кожата си като слонова кост.

— Срамувам се, Андрю — има тя адската наглост да изрече.

Той не отговори и при последния поглед, който му хвърли косо изпод разрошената си коса, разбра защо: стоеше вцепенен и сащисан: „Несъмнено не очакваше подобна гледка. Не и при жена на моята възраст, още по-малко на годините на истинската Сара Кърби. Улучих го право в сърцето. Той ме желае и то страхотно, но двадесет и петте милиона нямат нищо общо с това“.

Отвън се чуха стъпките на Ивон.

— Излизайте бързо — пошепна тя. — Не искам Аделаид да разбере до каква степен сте ме подлудили.

 

 

Обядваха в апартамента, в присъствието на дамата със същото име, Аделаид Мунико. Тя — Ивон с удоволствие изпълняваше указанията — не ги остави сами дори за минута и ги отегчи до смърт с разказа за своите преживявания с добрите сестри от пансиона й в Лурд, Франция, в почти праисторическото време на нейното девичество.

Предварително изработената тактика имаше за цел да предотврати евентуалните излияния на господин A. B. C. D., разпален от сцената в банята, и близостта по време на обеда. Защото той очевидно едва се сдържеше да не го направи. „Ако бях сама, нямаше да мога да се отърва. По-лошото е, че може би щях да се оставя. Е, може би. Така и няма да разбера. Пък и предпочитам да не го разбирам. Истина е обаче, че този тип е привлекателен.“

Щом обядът приключи, играха на gin-rummy, Хана загуби 7 долара и 91 цента. Въпреки че бе свикнала да губи — беше нула във всички игри на карти, — въобще не й се наложи да се преструва на ядосана.

— Изпитвам ужас да губя. А Аделаид шмекерува, сигурна съм!

A. B. C. D. я утеши.

Вече беше четири следобед, събота, 2 юли, до отплаването оставаха деветнадесет часа.

Моментът беше настъпил.

— Оставете ни сами, Аделаид.

Едва французойката бе затворила вратата зад себе си, Сара Кърби стана сериозна и седна в един фотьойл, където поне бе сигурна, че Скъпи-ми-Андрю нямаше да се опита да я атакува.

— Имам да ви говоря, скъпи мой. За сериозни неща.

Нека я разберял, тя го молела да я разбере: по-добре от всички на света знаела, че той не бил ловец на зестри, още по-малко бил от онези недостойни авантюристи, които се възползват от доверчивостта на бедните самотни и беззащитни вдовици; по-скоро щяла да умре, отколкото да повярва дори за миг на подобни ужасии.

Но…

— Но в моята страна, особено в Брисбейн и Сидни, както и в Мелбърн, където непрежалимият Мортимър и чичо Клайтън Пайк притежаваха цели квартали, аз имам приятели и роднини.

Които нямало да пропуснат да си зададат някои въпроси за повторния й брак. В крайна сметка тя била най-богатата вдовица в цялото южно полукълбо, с изключение може би на Глинис Джоунс, но не било сигурно. „Освен това тази стара коза е с три години и половина по-голяма от мен и притежава три-четири стотици хиляди нещастни паунда повече от мен, но устата й мирише, направо ужас. За какво говорех? А, да!“

— Обърквам се, мой обожаеми Андрю. Малко съм притеснена и малко ме е срам. Но Кларънс Камбъл толкова настояваше. Добре, започвам. Кларънс Камбъл — това е моят нотариус и аз имам пълна вяра само в него — смята, че ще е по-добре за всички, преди да се качим на кораба да… как да кажа, вече не си спомням думите, които той употреби… да впишем черно на бяло какво притежава всеки от нас и да приложим документа към брачния ни договор. Боже Господи, мили, толкова лошо обяснявам нещата, разбирате ли ме?

— Да, струва ми се — отвърна Дуайър.

Уж неволният поглед на Сара-Хана долови внезапното стягане на ръцете му. „Напрегнат е, рече си тя, разбра още при първите ми думи. Много добре направих, че захванах от далеч, той не е глупав.“

Дуайър стана и започна да крачи напред-назад. Невъзмутим, но с леко стиснати устни. Тя наблюдаваше появилия се в очите му израз на пълно разочарование. „Сигурно е, че никак не е доволен, направо е бесен. Само двадесет часа преди да се измъкне от Америка, където премного бе започнал да се набива на очи, и три дни преди да се разбере, че е офейкал от Чикаго, изпразвайки чекмеджетата, това затруднение има защо да оплете нервите му на топка. Но ще се успокои. Няма избор.“

Той се върна. Поклати глава и каза:

— Днес е събота, Сара, по това време банките са затворени.

— Вярно е, че трябваше да ви кажа по-рано, мили. Трябваше да ви пиша. Но както знаете, прекарах последните седмици в Европа, в семейството на тъй скъпия ми покоен Мортимър, в един затънтен край на Шотландия, където нямаха дори телефон, какъв ужас, а дните се изнизаха и… Обожаеми мой Андрю, наистина ли нищо не можете да направите?

Погледът на Дуайър бе вперен в нея. Страхотно студен и остър. Той я преценяваше, цялата му недоверчивост се бе събудила.

— Не виждам какво мога да направя — отговори той. — Събрах всички пари, които имах в Америка, и наредих на банката си да ги прехвърли в Сидни, в онази банка, която самата вие ми посочихте.

— Ах, колко глупаво! И не можете да го докажете, разбира се.

— Не и днес. Не очаквах подобна молба няколко часа преди тръгването.

(В този момент той се поддаде на раздразнението си, тя виждаше, че отчасти, но само отчасти то бе изиграно.)

— Може би трябваше да предвидя и по едно удостоверение от портиера и млекаря, че не съм им длъжник?

— Бедничкият ми любим, но вие се ядосахте! А много ли е… Много ли е това, което сте превели?

— Девет-десет милиона — каза той, повдигайки рамене с възхитително изиграно равнодушие.

Замълчаха.

— Добре — рече тя. — Девет милиона не са много, но е добре. Във всеки случай ще успокои злите езици. Освен това ще съм само един път и половина по-богата от вас, разликата не е много голяма.

„Не преигравай, Хана! Той те дебне.“

— Естествено — продължи тя веднага — утре бихме могли да заминем заедно, като се надяваме, че парите ви ще са вече в Сидни, когато самите ние пристигнем там, но аз не съм съгласна да ви карам да поемате този риск, любими мой: представете си, че деветте милиона не са пристигнали, ще бъде ужасно! — Едва след като каза това, тя реши да рискува да го погледна право в очите. Всъщност изиграваше последната си карта: ако досега бе вярвал, че си има работа с почти отчаяна вдовица, която търси единствено мъж за леглото си…

… Сега вече тя не виждаше пречка той да открие другото лице на Сара Кърби (от Брисбейн, Австралия): милионерка, наистина влюбена, наистина разкъсвана от демона на плътското желание, но не и готова напълно да си загуби главата, която стоеше здраво на раменете й и която изискваше — думата не беше прекалено силна, — преди да се обвърже завинаги, да разбере дали бъдещият господар на нейното бяло нежно тяло, но най-вече на банковите й сметки, не е някой ловец на зестри и дали й отговаря финансово.

Замълча.

— Добре — каза накрая Дуайър. — Добре.

Отново се отдалечи от нея. — В този момент се реши всичко, Лизи. Тогава той взе решението си.

С гръб към нея той попита:

— Нима утре наистина ще заминете сама, Сара?

— Какво друго да направя, съкровище? А аз така се радвах, че ще бъда под ръка с вас… а може би и — тя се засмя глезено, сякаш така изразяваше притеснението си и свенливостта си — в обятията ви по време на дългото пътуване до Сидни.

Двадесет, може би тридесет секунди пълна тишина.

— Точно преди да се кача на влака за Ню Йорк, продадох няколко малки сгради, които притежавах в Чикаго.

Но сделката станала толкова късно, че нямал време да депозира парите в банка, за да бъдат преведени в Австралия като останалите. Освен това на път винаги било добре човек да има малко дребни пари в брой.

— И колко е това малко? — попита Сара Кърби.

— Милион и двеста хиляди.

— Това е малко по-добре от дребни пари, скъпи мой. Зная, че сте мъж, който не трябва да се тревожи за пари, но ми се струва, че говорите за тях несериозно.

Забелязала ли си, Лизи? Когато става дума за пари, милионерите са винаги най-алчни, те не са от най-щедрите, особено пък що се отнася до бакшишите. Сара Кърби не правеше изключение от правилото и затова я накарах да изрече тези думи.

— Като изключим това, Андрю — продължи Сара Кърби, — един милион и двеста хиляди не е кой знае колко.

Ново мълчание. „Боже, как се забавлявам!“, помисли си Хана, чието сърце се бе качило направо в зъбите.

Попита:

— Имаш и други, нали, скъпи мой?

Накрая той кимна. Имал и други. Малко повече от три милиона, всъщност. Тях почти ги бил забравил. Те били капиталът на една фирма, чийто единствен и официален собственик била някоя си Мери Мар. (Хана знаеше името, защото го бе прочела в доклада, който Фицпатрик й бе приготвил: това беше първата жена на Дуайър, онази, на която бе направил шест деца… „Почти щях да забравя, че господин А. В. Д. Дуайър е унищожител на жени, отрепка…“)

— Поради определени причини — обясни Дуайър — предпочитах да не фигурирам в тази фирма. Само недейте да ревнувате, скъпа Сара, тази Мери Мар е една добра нещастничка, над която се бях съжалил, въпреки че между нас никога нищо не е имало. Тя дълго време работеше за мен и ми служи за прикритие. Нали знаете как е в бизнеса. Но в действителност фирмата е моя. Имам удостоверителен акт, с който мога да го докажа.

Сара Кърби щастливо плесна с ръце:

— Ах, отново дишам! Четири милиона и двеста хиляди все пак са друго нещо, никой няма да може да каже, че съм се омъжила за ловец на зестри. Глинис Джоунс ще се пукне от ревност. Защото вие, разбира се, можете да представите този удостоверителен документ, нали? Както и онзи милион и двеста хиляди в брой?

— Всичко се намира в един куфар, който оставих в сейфа на хотела. Сара, на кого, по дяволите, искате да покажете тези неща?

— Не ругайте, съкровище, изпитвам ужас от това.

— Извинете ме. Сара, споделих с вас всичко това, защото сме сгодени и нямаме тайни един от друг. Но да го разкриваме на разни непознати…

— Но Кларънс Камбъл не е непознат, скъпи. Освен това е ням като гроб. О, любими Андрю, какво прекрасно пътуване ще започнем от утре, не съм на себе си от радост. Ще видите, ще заобичате Австралия. Разбира се, тези малки подробности бяха неприятни, но слава богу, всичко се уреди. Вие сте богат наполовина колкото мен, като броим и онези девет милиона долара, които сте наредили да преведат, но това няма значение. Парите са без значение, когато хората се обичат.

„Хана, ти наистина си гадна, това е най-малкото, което може да се каже!

Ала лекото скрибуцане, което долавяш, е от капана, който щраква над господин Дуайър.“

 

 

„Кларънс Камбъл“ дойде и си отиде, след като внимателно прегледа — дори преброи милиона и двестате хиляди долара банкнота по банкнота — цялото съдържание на жълтеникавочервения кожен куфар. Изглеждаше съвсем като истински нотариус: весел като писмено съчинение и с поглед, изпълнен с непреодолимо подозрение към всеки документ, който преглеждаше, сякаш предварително бе убеден, че всичко е фалшиво.

При все това не откри нищо съмнително. Нито в документите на госпожа Сара Кърби, която представи удостоверение от Манхатън Банк, че след всички направени проучвания и проверки се е установило, че тя притежава състояние от 25 милиона и 654 000 долара.

Нито в удостоверителния акт, представен от Дуайър, Андрю Бартън Кол.

След което си тръгна. Ивон не се бе върнала. Все още.

Куфарът стоеше в стаята заключен.

Сара Кърби отново запляска с ръце, възхити се, направи муцунка — доста мила като цяло — и засия, когато Дуайър най-сетне се реши да й подари гривната от злато и диаманти.

В това време Хана мислеше: „Отървах се на косъм. За малко да ми се измъкне. Усетих момента, в който бе силно изкушен да прати скапаната Сара Кърби по дяволите и да хукне да дири друг начин да се измъква от капана, в който е попаднал. Но двадесет и петте милиона дойдоха тъкмо навреме, повдигнаха духа му, макар все още да се питаше струва ли си да се мъчи с тази толкова алчна австралийка. Вероятно е срещал и други такива, търчи по фусти от най-млада възраст. После реши да отстъпва и да играе до край: подари ми гривната, а това е знак — много хубав между другото, този проклетник има вкус. Реши се, защото вярва в себе си и си е казал, че все ще намери начин да вземе мангизите на австралийката, когато отиде с нея в страната на кенгурутата. Мисля, че дори знам как ще действа и на коя струна ще свири: леглото и милувките. Сцената в банята го е убедила, че Сара е луда по тялото му и скоро ще бъде послушна като агънце. Направо бих заложила три копейки, че е великолепен любовник; има талант за това, а и… всичко останало“.

Тя направо се опули пред гривната:

— О! Андрю, обожавано мое съкровище, вие сте луд! Прекалено ме глезите, не очаквах такова нещо.

Тя се хвърли на врата му и го целуна. Дълго и истински, „влагайки всичко-каквото-си-трябва, нали е за последен път, нека се възползвам“.

Когато най-сетне се откъсна от Дуайър, който бе започнал да я опипва, тя постави гривната на лявата си китка и отиде да се огледа в голямото огледало в спалнята й, като остави всички врати след себе си отворени.

— Сигурно сте платили за това нещичко огромна сума.

— Нищо не е достатъчно хубаво за вас.

Тонът все още бе малко сух. Въпреки истинското вълнение, което бе изпитал в момента, когато тя се бе хвърлила в обятията му, все още не бе успял да преглътне огорчението си заради нотариуса. „Време е да свършваш, Хана.“

Тя попита:

— Колко, Андрю?

— Какво значение има, любов моя?

— Колко.

Мина известно време.

— Сто и четиридесет хиляди — каза той.

Тя се усмихна на собствения си образ в огледалото:

— Осемдесет и три хиляди шестстотин седемдесет и осем долара и четиридесет и три цента, в които влизат и таксите, би било по-точно — рече тя.

Върна се в салона. Той я гледаше с ръце в джобовете на идеално скроеното сако и очите му сякаш започнаха да се премрежват.

— Не се мъчете — каза тя. — Минаха двадесет и девет, почти тридесет години, но аз смятах, че ще ме разпознаете по-бързо. Вярно че сте се изпречвали на пътя на толкова много жени… за тяхно най-голямо нещастие. Истинското ми име е Хана, разбира се.

Наблюдаваше ръцете му.

„Внимавай, Хана!“

— Преди да се опитате да направите някоя глупост, Дуайър, би било добре да погледнете през външната врата.

Най-сетне той се размърда.

Отиде и отвори вратата. Дори тя, която беше доста по-навътре, видя тримата мъже, единият от тях бе Дейл Фицпатрик, който бе сторил чудо и бе намерил двама помощници, по-високи и по-едри и от самия него.

— Можете да затворите, Дуайър. Те ще влязат само ако ги извикам.

Той тръшна вратата, върна се в средата на салона и запали пура. Ръцете му въобще не трепереха. „Чудесен самоконтрол. Дейл беше напълно прав, ако този човек бе впрегнал енергията, въображението, предизвикателността и ума, доказани в не едно мошеничество, в едно-единствено начинание, днес щеше да е един от най-богатите и най-уважаваните хора в Америка. Мъжката глупост е безгранична и може да се сравнява единствено с женската.“

— Сега се сещам — рече той, — аферата „Карингтън Фокс“. Как съм могъл да забравя очите ви?

Усмихна се, отново се опитваше да използва чара си.

— Най-напред за парите. Милионът и двестате хиляди долара в куфара, по мои сведения се разделят по следния начин: четиристотин и осемнадесет хиляди принадлежат на незаконната ви съпруга в Чикаго, седемстотин шестдесет и четири хиляди сто петдесет и осем — на вашия съдружник брокер — официално те са на кантората ви, но вие дължите доста пари. Ще се погрижа лично тези суми да бъдат изцяло върнати. Можете да задържите разликата от седемнадесет хиляди осемстотин четиридесет и два долара. От които обаче ще приспаднем моите разходи по случая. Ще ви останат деветстотин и шест долара.

Той не гъкна. „Мозъкът му сигурно ще се пръсне от мислене.“

— Сега за трите милиона и двестате тридесет и осем хиляди долара на фирмата. Знаех за съществуването й, но не предполагах, че има такива активи. Друг въпрос беше как да докажа, че е ваша. Това е факт благодарение на удостоверителния акт. Няма защо да го търсите в куфара, той вече не е там. Кларънс Камбъл е нотариус колкото вие и аз, той е панаирджийски фокусник и извърши подмяната в мига, когато ви целунах, спомнете си.

— Мери Мар е моя жена. Имаме и деца.

— Развел сте се с нея на двадесет и трети април хиляда деветстотин и шеста година, имам копие от съдебното решение. Но за шестте деца на Мери сте прав. Съжалявам само, че сте пренебрегнали задълженията си на баща по отношение на останалите тринадесет. Ето какво ще направим, аз ще контролирам тези пари и Мери Мар и децата й ще получават петнадесет хиляди долара годишно, докато са живи. Що се отнася до вас, от тях вие не само няма да получите нищо, но ако някой ме уведоми или аз се усъмня, че се навъртате край жена си, плащанията веднага ще бъдат спрени и ще се подновят, след като се махнете. Ще имате обаче право на четири посещения годишно. Останалата част от парите ще бъде разделена на петнадесет части; по една за всяко от останалите ви деца и две за вашите кредитори. Те надали ще покрият с тях дадените средства, но човек не може всичко да оправи. За тях не ме е грижа, да не са давали пари на човек като вас.

Тя свали гривната от лявата си китка.

— А това, господин Дуайър, е вашият подарък за Мери Мар. Вашият подарък за сбогом. Можете да избирате, Дуайър: или да изчакате до вторник в компанията на полицейски капитан Дейл Фицпатрик и неговите хора — това са хората пред вратата, когато в Чикаго ще започнат да ви търсят. В Чикаго ще го направят, след като прочетат някои документи, изпратени от анонимен информатор, а аз съм сигурна, че Ню Йорк, Балтимор, Сиатъл и Торонто бързо ще последват примера на хората от Мичиган.

— Или?

— Аз наистина познавах един австралиец на име Клайтън Пайк. Беше мой много скъп приятел. Той почина, но има племенница малко по-възрастна от мен, Сара Кърби — знам, че сте събирали сведения за нея; той има и син, който освен всичко останало е и собственик на няколко милиона акра и на една железопътна линия. Писах на Тери Пайк. Намерил ви е работа като началник-гара. Мястото се нарича Алис Спрингс. Потърсете в самия център на Австралия и ще видите една съвсем малка точица, там е то. Засега е само махала, но той разчита на вас да раздвижите нещата. Лично ще ме информира за вашето пристигане и за евентуалното ви отпътуване — особено ако ви хрумне идеята да се върнете в Америка.

Внезапно той вдигна поглед, не се разбра добре ли го изигра или наистина беше развълнуван, но изглеждаше смутен:

— Държа много на децата ми от Мери — каза той.

— Предвидих тази възможност — отвърна тя. — Снощи говорих с Мери Мар. Тя е съгласна отново да се съберете, ако наистина поумнеете. В такъв случай, но само в такъв случай, моите разпореждания относно изплащането на пенсия от петнадесет хиляди долара ще бъдат анулирани или по-скоро преразгледани. Единствена Мери ще може да получава парите, но вие също ще се възползвате от тях, при условие че няма да я напускате или да й изневерявате.

— Страхотна мръсница сте! — възкликна той.

Тя му се усмихна.

— Зависи от момента. Мери е съгласна също да замине. С двете ви най-малки деца. Томас и Лизбет, останалите са на възраст да могат да се оправят сами и, за моя изненада, вие сте се погрижили за тях. Това ме направи по-отстъпчива по отношение на вас. Дуайър, аз съм висока метър и четиридесет и осем, тежа четиридесет и два килограма и чаках двадесет и девет години, за да ви пипна. Ще чакам още толкова, ако се наложи, но ще ви видя сметката, окончателно и безмилостно този път, ако причините още мъка на тази жена. Която е страшно глупава, щом е толкова влюбена във вас, но тези неща не се обсъждат.

— Тя с мен ли ще тръгне?

— По щастлива случайност каютата първа класа на борда на кораба, който утре тръгва за Австралия, запазена за някоя си госпожа Сара Кърби, и тази на името на Аделаид Мунико, са свободни. Дамите се отказали от пътуването. Освен това има и каюта на ваше име. Няма да ви е тясно.

Мълчание.

Той бе вперил поглед в нея. Поклати невярващо глава, после пак я погледна.

— Хана? Мога ли да ви наричам Хана?

— Защо не. Така и така ще заминете.

— Хана, имате възхитително тяло. Искрен съм, не виждам защо да лъжа. Преди малко направо онемях. Завиждам на мъжа, който може да ви взима в прегръдките си и да ви държи в тях. Кога трябва да дам окончателния си отговор?

— Не бързам — отвърна тя. — Достатъчно е да ми го съобщите в следващите десет секунди.