Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (22)

22.
Трябва да се увлека по финансите ли?

На 28 юли се качиха на яхтата на Мариан Каден. Водеха със себе си Джонатан и Абигейл. Адам го нямаше, защото беше заминал с двамата най-големи синове на Лизи, които наричаше братовчеди, въпреки че помежду им нямаше никаква роднинска връзка, за Уайоминг, където някакъв далечен роднина на Маккена имаше ранчо.

Отсъствието на Адам щеше да изиграе определена роля.

Яхтата потегли към Долна Калифорния, като плаваше близо до брега и се отдалечаваше от него единствено там, където плаването ставаше опасно. Освен шестимата мъже от екипажа, на борда имаше осемнадесет души, десет от които бяха деца и юноши.

За свое собствено учудване Хана се привърза към двете кученца. Те бяха възхитителни топчици от черни косми, на които все още трудно се различаваше местонахождението на главата и опашката. Под още клепналите ушета светеха миниатюрни и хитри слонски очички.

— Как си ги нарекъл?

Джонатан се престори, че не е чул, изправи се, изостави протежетата си и се присъедини към другарчетата си в игрите, които бяха около басейна на борда. Хана никога не бе имала домашно животно, освен едно отвратително, страшно зло жълто куче, което я плашеше до смърт, когато бе мъничка. Не бе си имала дори коте; все си бе въобразявала, че татко й сигурно е щял да й подари едно, ако не го бяха убили, когато тя бе на седем години. Кученцата я умиляваха. Бяха на пет или шест седмици, когато Джонатан ги бе донесъл и бе измолил да спят на балкона на стаята му на Колдуотър Каниън Драйв или в кухнята на къщата на Лонг Айланд. Наложило се бе баща му да се намеси, за да склони Ивон: като икономка на дома и истинска французойка отначало тя енергично се бе противопоставила; според нея кучетата не спели в къщите, имали бълхи и пишкали навсякъде. Когато тръгваха на плаването, пък се намеси Лизи: след като на борда били с десет деца и двойка папагалчета, какво щели да пречат кучетата? За мечки може би щяла да се замисли, и то още как. Пък и винаги можели да ги изядат, в случай че корабокруширали и попаднели на необитаем остров.

Освен това Джонатан, който беше така затворен, изглежда държеше много на тях; обикновено нищо не го интересуваше или поне си даваше вид, че нищо не го интересува; с кученцата стана чудо, така се бе привързал към тях, че забрани на брат си и сестра си, а и на братовчедите си Каден дори да се доближават до тях.

Пътуването беше уморително. Тадеуш се бе затворил в каютата си. Неговата лична отпуска бе свършила: имаше да довършва един сценарий, който трябваше да предаде в Холивуд при завръщането им, а освен това бе доверил на Хана със странно, едва доловимо раздразнение, че бил започнал нов роман.

Пътуването отиваше към своя край. Скоро щяха да стигнат до устието на река Колорадо, а след това щяха да слязат на сушата. (Където щяха да ги чакат коли, а после и специален влак, за да ги отведе в Мексикали, а оттам до Сан Диего и Лос Анджелис.)

Хана наистина свикна да играе с кученцата. Защото у нея се бе зародила истинска нежност към тях, а освен това имаше възможност най-сетне да се помири с малкия си син.

В това отношение обаче нещата не вървяха.

— Така и не ми каза как си ги нарекъл.

— Арамис и Портос.

Имена на мускетари. Беше прочел романа на Дюма на френски; четеше непрестанно и по това също приличаше на нея. Пророни го с глух глас и едва изрече думите. Джонатан беше проговорил доста късно, към тригодишна възраст, за разлика от Адам и Абигейл, които бяха го направили прекалено рано, но щом реши да го стори, започна да говори като голям човек или почти, прескачайки звукоподражанията, на които обикновено учеха малките деца. Що се отнасяше до името му, той винаги бе отказвал да го наричат галено, просто не отговаряше, когато се опитваха да му викат Джон или Джони; единствено на Абигейл, и то за кратко, бе разрешил да му вика Атан, но щом тя започна да говори добре, й даде да разбере, че разрешението вече не е в сила. Озовеше ли се сред деца, командваше все той, винаги решаваше на какво да играят; никога обаче не взимаше думата пръв, чакаше, докато настанеше бъркотия, и тогава отсичаше, а другите го следваха. Бяха го намирали да чете на най-невероятни места: на покрива или легнал по корем под някоя от колите в гаража.

Погледна Хана косо, някак скришом, и сякаш я шибна право в лицето със сивите си очи, досущ като нейните, ала съвършено безизразни.

— Много бих искала да ти помогна да ги окъпеш — каза тя предпазливо. — Ти ще командваш, аз само ще ти помагам. Доста се нуждаят от къпане. След разходката вчера на онзи остров са целите в прах. Кой от двамата е Арамис?

Никакъв отговор. Беше приковал в майка си все същия непроницаем поглед.

„Успокой се, Хана. Да не вземеш отново да се откажеш. Той ти е син и ако има отвратителен характер, знаеш повече от прекрасно на кого да се сърдиш.“

— Ти ще решиш, Джонатан. Кучетата са твои. Не е толкова заради прахта, а заради птичия тор, в който се овъргаляха. Честно казано, не мирише на рози.

Тя му се усмихна, въпреки че внезапно бе обхваната от отчаяние. „Джонатан, безкрайно те обичам. Аз…“

Той се изправи и както предишните пъти се отдалечи с ледено безразличие.

На другия ден кучетата ги нямаше в клетката, която моряците на яхтата бяха поставили на кърмата. Мариан напразно нареди да се претърси целия плавателен съд. (Джонатан се бе затворил в каютата си да чете; не пожела да отговори на нито един от въпросите, дори на тези на баща си.) Писъкът на една от дъщерите на Лизи дойде като сигнал за тревога: двете животинчета бяха обесени на въжета и се люлееха по водата, разкъсани от акулите.

 

 

Тя не вярваше на психиатрите. Дори споменът, който бе запазила от срещата си с Фройд във Виена, не помагаше. Отказа да отиде с Тадеуш, когато той се свърза с доктор Уейс, от когото се очакваше да обясни постъпката на Джонатан, както и всичко, което ставаше в съзнанието на юношата. „Като че ли не го знам. Синът ми ме мрази, но обожава баща си. Аз съм рушителката. Всичко е ясно. И какво може да се направи? Никакво лекарство не може да научи някого да обича майка си, особено когато тя не е никаква майка. Ти обичаше ли твоята, Хана?“

За първи път в живота си се затвори в себе си. Скапаният психиатър Уейс не бе казал нищо, което тя да не очакваше да чуе: било нужно много време и търпение, нещата се градели ден по ден. Лекарят не считаше, че Джонатан е кой знае колко анормален; ако се преведяха на човешки език тъпите му брътвежи с претенции за научност, се установяваше, че Джонатан е изключително умно момче, че на четиринадесет години бил в онази критична възраст, когато е между детството и зрелостта, но при него имало особено изостряне на чувствата, което пък било последствие и доказателство за необичайна чувствителност и твърд характер. Джонатан бил убил кучетата си заради вниманието на майка му към тях и защото бил разколебан в собствените си чувства; това било нещо като самозащита; опитът на Хана да се сближи с него го заплашвал, защото тя в известна степен била успяла; той разрушил мостчето, което тя тъкмо била хвърлила между себе си и него.

Галиматии. „О, боже, Хана, мислила ли си някога, че ще бъдеш толкова нещастна…“

Още повече че всеки ден живееше със страха за нова криза на Тадеуш. Това, което тя наричаше криза. Думата малко я успокояваше, защото създаваше илюзия за болест, която може да е епизодична, а не хронична. През последните месеци, следвайки съвета на Даръл Прайс, специалиста по лечение на токсикомани, тя бдеше, претърсваше и диреше опиати, които се опасяваше, че Тадеуш може би си доставя и най-вече поема. Един-единствен път беше намерила пакетче с бял прашец, който за всеки случай изгори. Не събра смелост да говори с Тадеуш. А той не каза нищо, както не показваше да забелязва неотлъчното й наблюдение.

Но несъмнено го усещаше.

След „случая с кучетата“, за който никой не спомена дори след връщането в Лос Анджелис, тя се страхуваше от нова криза. Дебнеше дали ще се появи, изпълнена със срам и угризения, но не смееше да се довери на никого. Ала противно на страховете й, Тадеуш не се поддаде. Дните минаваха и тя реши, че отново е станала жертва на собствените си, явно неоснователни страхове.

Човек вярва наистина само в това, в което му се иска да вярва, Лизи.

 

 

Около 10 септември Мариан отново я подхвана: той считаше, че е пълно безумство да се оставят толкова милиони долари да бездействат и да не носят никаква печалба. Беше повече от престъпление, беше прегрешение в областта на финансите.

Може би по свой начин се опитваше също да я измъкне от депресията, в която беше изпаднала, като я караше да прави нещо, без значение какво, стига то да ангажираше вниманието й.

Тя приемаше подканите му с отегчено безразличие.

— Мариан, не желая да слушам за борсата и ти го знаеш.

— Прочете ли проучването, което ти бях приготвил?

— Бегло. Не ме интересува.

Беше изготвил за нея, бранш по бранш, съвсем пълен списък на борсовите инвестиции, които би могла да направи. Дори беглият поглед, който хвърли на разработката му, забележителна между другото, й бе достатъчен: Мариан не я караше да поема рискове, беше избрал за нея само сигурни стойности, blue chips.

— Хана, би трябвало да размислиш.

— Размислила съм добре.

— Губиш страшно много пари.

— Няма да поверя парите си на непознати чиновници, без дори да знам кой от тях решава всъщност. Не.

Всъщност няколкото инвестиции, които бе направила преди три-четири години под натиска на същия този Мариан, сега, за добро или за зло, й носеха стотици хиляди долари.

— След като приспадна данъците. Имам предостатъчно, за да живея. Със спестяванията си мога да живея до двехилядната година, какво повече искаш? Освен това вече дадох моята дан на финансите… помниш ли A. B. C. D?

Да, спомнял си човека с име като азбука. Освен това наистина нямало инфлация и с времето парите не губели нищо от стойността си. Мариан бе принуден да го признае. Но толкова настояваше, а тя бе тъй безразлична към тези неща, че се съгласи да отиде с него в Ню Йорк, където трябваше да я срещне с няколко брокери, банкери и финансисти.

За нея това щеше да бъде малко развлечение.

— Мариан, смяташ, че трябва да се пристрастя към финансите ли?

— Не. Но е по-добре, отколкото да бездействаш — отвърна той с малко суха лаконичност, която не бе типична за него.

(Това беше един от изключително редките случаи, когато той си позволяваше открито да я критикува. Тя виждаше, че това го измъчва и притеснява.)

— Добре.

Много й се искаше този път да пътува с аероплан. Дългите, безкрайни дни път с влак й бяха дотегнали, не знаеше нищо по-глупаво от това, да гледаш крави, които те гледат. Беше летяла на няколко пъти във въздуха, а в стремежа си да си намери занимания, нещо, което поне малко да запълни празнотата от професионални занимания, дори беше получила разрешително за пилот, пилотирайки един „Фарман“ с мотор „Салмсън“, който държеше рекорда за изминато разстояние с близо 2000 прелетени километри — Луи Блерио й беше написал едно много красиво свидетелство, но както се разбра, то не служеше за нищо.

Защо да не отидели от Лос Анджелис до Ню Йорк, като кацали по пътя, например в някоя нива в Канзас или другаде? Преди две години (1919) хидропланерите на американския флот нали били прелетели на три етапа от Съединените щати до Англия?

— Може би е малко раничко — отбеляза Тадеуш. — След петдесет години, може би, пък дали и тогава?

— След петдесет години ще се лети до Луната и Марс. Най-малко. На какво да се обзаложим?

— Само да не е на цяла нощ любене. Съмнявам се, че след половин век ще съм способен да го направя.

— И за това съм готова да се обзаложа. Ще дойдеш с мен, нали?

Как би могъл, след като в момента имал толкова работа? Освен това никак не държал (колкото обичаше да кара коли, толкова бе безразличен към самолетите). Нямало какво да прави в Ню Йорк, и без това тя щяла да тича при разни банкери или да ходи на пазар, а това също не го привличало.

Освен това да вземела влака, ако обича. За аеропланите щели да говорят по-късно, не искал тя да се излага на опасности.

— Ако не дойдеш, и аз няма да ходя.

— Ще бъде глупаво. Мариан е прав, трябва да се занимаваш с нещо. В последно време си доста неспокойна.

Погледите им се срещнаха и се задържаха. Гледаше я втренчено, съвсем спокоен. Не бяха нужни думи. Тя можеше да се закълне, че той намекваше за ролята й на надзирател. Онова, което друг би казал с думи, той изрази мълчаливо: беше прекалила и грешеше, като му нямаше доверие, накрая с това дебнене щеше да превърне живота им в ад.

После заговори отново. Обясни й, че трябвало да довърши работата си по сценария.

Беше много убедителен, противно на подозренията, които тя хранеше. В цялата история с Джонатан и кучетата се бе държал идеално (с малката разлика, че тя би предпочела да поговори с него чистосърдечно, но той бе избягнал всеки директен сблъсък и може би бе имал право). На два пъти бе разговарял дълго със сина си; несъмнено бе направил всичко възможно да преодолее упоритото мълчание на момчето, за да смекчи безсмислената съпротива срещу собствената му майка, и почти бе успял: когато Адам и брат му трябваше отново да заминат за колежа си, Джонатан дори бе дошъл да целуне Хана.

Но как самият Тадеуш бе приел случилото се? Толкова бе трудно да се разчете каквото и да било зад проклетото му възпитано спокойствие и добрина. Тя бе започнала да забелязва отделни незначителни признаци: на един прием у Сам Голдуин той внезапно бе пожелал да си тръгне без определена причина; освен това караше неразумно своя дюзенберг с осемцилиндров двигател, който Гафуил беше оправил така, че да може да достига невероятни скорости; често му се случваше по цели дни да потъва в мълчание, още по-отчайващо, защото направо подскачаше, когато му заговореха, сякаш се стряскаше от сън, и веднага изсипваше куп любезни извинения; отначало говореше за новия роман, който бе започнал, вдъхновен донякъде от живота на някакъв си Джонатан или Джонсън, тя не бе разбрала точно, трапер от миналия век, станал известен със странността си, че изяждал суров черния дроб на враговете си индианци, но после не бе споменал за него седмици наред; много преди плаването до залива Кортес бе престанал да й чете на глас или да кара Хана да чете дадени пасажи. Не беше връщане към старите навици, когато я държеше настрана от писателстването си, защото намекваше за напредването на ръкописа, споменаваше колко страници е написал или колко още му остава да напише, а понякога с половинчата усмивка, която никак не й се нравеше, й доверяваше, че „днес нещо не ми върви“.

Около 10 септември би трябвало да бе написал приблизително триста страници или малко повече от две трети от целия обем, както той твърдеше. „Три глави всъщност. Доста дълги, но всичко ми е в главата, дори последните сто реда. Ще стане бързо.“ Тя бе забелязала отдалеч купчината листа, както винаги поставени в сандъчето от кестеново дърво, което бе накарала да направят нарочно с точните размери на листовете, които той използваше. „Бих предпочел да прочетеш всичко на един път, Хана, след редакцията.“

— Която ще направя като се върнем.

— Идваш ли?

— Ще дойда. Ти тръгни, аз ще те настигна.

— Ще те почакам.

— Но това е смешно, Мариан ти е уредил най-различни срещи и ще има вид на абсолютен глупак, не можеш да му причиниш това. Ще дойда, щом ми е възможно.

Продължаваше да я гледа все така странно и тя усети, че сега вече беше готов да заговори за надзираването, на което беше обект.

— Само няколко дни?

— Обещавам.

Усмихна се, но тя имаше чувството, че ако бе настояла още малко, щяха жестоко да се скарат, както не бяха го правили от цяла вечност. „Държа го много изкъсо, нали все искам да командвам всички.“

Тя замина с Мариан на 11-и, както се бяха разбрали.

 

 

Сама. Още с пристигането си в Ню Йорк, едва-що настанила се в апартамента на Пето авеню, тя позвъни, но успя да говори единствено с Гафуил.

— Господин Тадеуш излезе.

Звъня още шест пъти, но едва вечерта се обади той.

— Гафуил се е объркал, Хана. Бях излязъл малко да се поразходя, но през останалото време съм бил в кабинета си. Нали знаеш, че като работя, нищо не чувам.

Без обяснима причина я заля вълна страх.

— Добре ли си, Тадеуш?

— Но да. Малко съм уморен. Най-вече очите ми. Ще си легна рано и то без книга.

Чу как той тихичко се засмя. Беше способен да чете в леглото до зори, а нея това много я дразнеше, защото не можеше да спи с тази проклета лампа.

— Кога тръгваш?

— Вдругиден или в петък. Вече си запазих място и за двете дати.

Гласът беше нормален, малко приглушен, все така сериозен. Тя обаче имаше неопределеното чувство, че неговият маниер да разчленява думите, сякаш трудно ги намира, бе по-засилен от обикновено. По чиста случайност разговаряха на полски, обикновено си говореха на английски или френски. Тъй като не говореха често на този език, малко го бяха позабравили. Освен това връзката не бе от най-добрите.

— Ще те чакам, любов моя.

— Запазил съм си място — се задоволи да каже той, преди да затвори.

Повтарянето я хвърли в неописуема тревога, кратка, но много по-силна от първата. Едва не позвъни отново. Бореше се със себе си и успя да се овладее. („Наистина ставам истерична. Той винаги е изпитвал ужас от пламенни обяснения, особено по телефона, отдавна би трябвало да го знаеш.“)

Това не й попречи да набере номера на железопътната компания. След час й потвърдиха, че наистина има запазени две места, и двете на името на господин Т. Я. Нюман (Я като Ян, това бе бащиното му име) за посочените дати.

„Видя ли, че се тревожиш безпричинно.“

Но на другия ден се обади на Лизи. Която прихна да се смее, беше в обичайното си добро настроение.

— Какво си въобразяваш, драга? Та аз бдя над твоичкия повече, отколкото над моя!

— Днес виждала ли си го?

— Няма и два часа. Все още беше жив, позамаян, но жив. Нали знаеш колко умен изглежда, когато дълго е писал. Слушай, Хана, ще престанеш ли? Защо не се поуспокоиш?

— Добре.

— Не ми го казвай с вид на колебаеща се девица, ако обичаш. Като гледам слушалката, ясно виждам големите ти сиви очи, които ме гледат с укор.

— Добре де — повтори Хана и се усмихна въпреки себе си. — Как е твоичкият?

— Прекрасно. Всяка вечер влачи по две-три танцьорки от Бродуей. Но онова не се изтърква, така че… — весело отвърна Лизи.

— Обещай ми, че ще ми се обадиш при най-малката, дори незначителна тревога.

— Върви по дяволите!

— Обещай ми.

 

 

В ранния следобед на следващия ден тя беше в „Мерил Линч & Ко“, една от най-мощните и прочути посреднически къщи. Бяха й изготвили план за инвестиции за дванадесет милиона долара. Цели три часа тя слуша най-добрите брокери да й обясняват нечуваните предимства на тези или онези акции. Обещаваха й петнадесет, двадесет и дори двадесет и пет процента дивиденти.

— Ще започнем с шест — каза тя. — После ще преценя. Искам да кажа шест милиона.

Телефонът иззвъня и се оказа, че търсят нея. От апартамента на Пето авеню Ивон й съобщи, че току-що й се е обадила Лизи.

— Госпожа Каден помоли да ви предам, че господин Тадеуш се е качил на влака за Ню Йорк преди час.

— Защо мъжът ми не ми се обади лично?

— Госпожа Каден каза, че не е имал време, работил е до последния момент.

Беше готова да зададе други, още по-глупави въпроси, като например дали Лизи лично е качила Тадеуш на влака. Но освен дето си даде сметка до каква степен бе станала почти параноичка, край нея бяха и петимата мъже, които я гледаха и се преструваха, че не я чуват, докато говореше по телефона.

— Благодаря, Ивон. Няма да се прибера за вечеря. Можеш да разполагаш с вечерта си.

Затвори.

Извини се за прекъсването, после каза:

— За начало само шест милиона.

Добави, че е съгласна с подбора на акциите, който й бяха направили.

Същата вечер Мариан я заведе на вечеря с двама свои приятели. Единият бе невероятно забавен, със страхотно чувство за хумор и очи като топчета, на няколко пъти бе участвал в „Зигфелд Фолис“ и се казваше Еди Кантор; другият бе млад румънски актьор, роден в Букурещ, който още не бе заменил името си Емануел Голденберг с Едуард Г. Робинсън. Беше най-много на двадесет и пет години, ала изненада Хана със страстта и познанията си за изобразителното изкуство и по-специално за френските импресионисти. Беше отишла на вечерята заради настояването на Мариан и почти против волята си, но накрая се смееше на вицовете на Кантор, а след това разпалено разговаря за Клод Моне с Голденберг-Робинсън, който бе удивен, че тя лично познава художника.

— Сигурен бях, че ще ти допаднат — каза Мариан, докато я изпращаше.

— Благодаря, Мариан. Вие с Лизи…

— Никога недей да ми благодариш, Хана. Никога. Не бих могъл да ти се отблагодаря за това, което си ми дала.

А тя едва не се разплака („но какво ми става? Никога през живота си не съм била толкова нервна“). Тя, която винаги се бе наблюдавала с най-невероятното здравомислие на света, сега не можеше да открие причините за притеснението, което я бе обхванало. Броеше дните и часовете, които оставаха до пристигането на Тадеуш.

На 22-и, понеделник, отиде на гарата много преди пристигането на влака от Калифорния. Толкова бе напрегната, че накрая Ивон не издържа, избухна и заплаши, че ще си подаде оставката, ако нещата продължават така; вече им било дошло до гуша с Гафуил, трите й деца говорели американски по-добре от френски — какъв срам, — нищо не им пречело да се върнат във Франция и да си живеят спокойно, далеч от този сивоок скакалец, който им тровел живота.

Мълчание.

— Дори не ми отговаряте, а това не е добре. Имаше време, когато щяхте да ме сложите на мястото ми само с едно обръщане на езика. Явно нещата са сериозни. Питам се защо… Освен това трябваше да си сложите някой от ония ваши гадни кремове, от недоспиване приличате на мъртвец. Като пристигне, ще помисли, че сте болна, вие, която никога не сте била. Освен това ето го този ваш влак. Опитайте се да се усмихнете, той е в него.

Но той не беше.

Тадеуш не беше във влака.