Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (36)

36.
Безсмъртна съм, Мариан…

Не след дълго Мариан го последва.

През 1950 г. той бе отказал поста посланик на Съединените щати в Москва, който Хари Труман му бе предложил, посъветван от Авъръл Хариман, един от най-старите негови приятели. Ала предложението го бе развълнувало. Ни най-малко не го привличаха постът и престижът, който го съпътстваше, но не бе сигурен, че има право да откаже каквото и да било на страната си. Накрая все пак бе отказал: смятал, че на седемдесет и три години бил много възрастен; преди три години се бе оттеглил дори от собствения си бизнес, бе продал или прехвърлил на онези от синовете си, които бяха пожелали това, своите части от фирмите за недвижими имоти, от банките и авиостроенето; бе запазил за себе си единствено дяловете си в кинематографическата индустрия, в радиото и най-вече в търговската експлоатация на изобретението, направено през 1923 г. от един руснак, натурализиран американец, на име Владимир Козма Зворикин, бащата на телевизията.

Мариан безгранично вярваше в бъдещето на това ново средство за комуникация.

— Ще дойде ден, Хана, когато ще могат да се изпращат образи от единия до другия край на планетата. От креслото си ще можеш директно да научаваш какво се случва в двата края на земното кълбо.

Бе дошъл да види Хана в Анакапри, използвайки деловото си пътуване до Париж, Цюрих и Милано. Дори когато се въодушевяваше, както когато разказваше за телевизията, сините му очи оставаха спокойни; беше хладен мечтател, вълненията му бяха скрити, но това не ги правеше по-малко силни. Русите му коси бяха побелели, бяха станали снежнобели; с годините калифорнийското слънце бе успяло да потъмни гладката му кожа; стойката му беше изправена. В Америка и във всички финансови среди дискретността му се бе превърнала в легенда; никога не го бяха виждали да се отпусне, да се усмихне, камо ли пък да се засмее, освен с децата и внуците си.

Тя продължаваше да е единствената на света, пред която той все още странно се притесняваше и пристъпваше от крак на крак:

— Направо е невероятно, Хана, годините минават, а ти не се променяш.

— Боядисвам се, представи си.

— Не е само това.

Беше я заварил в зимната градина, чиито стъклени стени откриваха изглед към залива, морето, зеленото плато Анакапри, към Монте Соларо, а между кипарисите дори към вилата Сан Микеле на Аксел Мунте. Тя пишеше дълго писмо на Абигейл, но в едно от прочутите кожени кресла в червено и черно до нея бяха оставени сметките, над които бе прекарала два часа.

— Безсмъртна съм, Мариан.

Когато той влезе, тя бе скочила и почти се бе хвърлила в обятията му. Един прислужник им поднесе кафето, което той бе поискал. Поговориха за това-онова, за децата и внуците си, за приятели, за всекидневието. После се възцари мълчание. Сега вече тя знаеше, че освен братската обич помежду им имаше и друга причина да я посети.

— Какво си дошъл да ми кажеш, Мариан?

Той мълчаливо я погледна и тя в миг се досети.

— Джонатан?

— Миналата седмица бях в Хонконг. Видях го. Не съм говорил с него. Той пресичаше улицата и докато наредя да спрат колата, бе изчезнал в тълпата.

— Но ти си го открил.

— На следващия ден, чрез един приятел китаец. Хана, възможно е моят приятел да е очаквал въпроса ми.

— Искаш да кажеш, че Джонатан също те е видял?

— И че може би нарочно се е постарал аз да го видя. Но това е само догадка. Хана, Джонатан има къща в Хонконг, не във Виктория, а малко по-встрани, в квартал Станли. Когато отидох там, него го нямаше. В замяна на това имаше една много красива млада жена.

— Съпругата му?

— Дъщеря му. Тя е метиска.

— Значи майката е китайка.

— Да. Но е много красива. Повече от красива. Казах й името си и тя ми отговори, че го знаела; баща й й бил говорил за мен и я бил предупредил, че някой ден съм можел да я посетя.

Тя си помисли доста объркана: „Значи имам внучка с дръпнати очи“.

— А къде беше Джонатан?

— Попитах я, ала тя се усмихна и поклати глава. Никакъв друг отговор.

— Каза ли ти дали има майка, братя и сестри?

— Не ми отговори.

Описа й къщата в Стаили, била съвсем обикновена.

Тя попита:

— Как се казва внучката ми?

По навик наблюдаваше ръцете на Мариан. Почти недоловимо, но все пак потрепнаха.

— Хана — отвърна. — Казва се Хана.

Мариан бе обядвал с нея, а следобед на 11 февруари се бе върнал в Неапол и на континента. Личният му самолет трябваше да го отведе в Лондон, но в английската столица щеше да остане само няколко дни, колкото да продаде последните си дялове в Европа. После трябваше да се върне в Съединените щати. С Лизи възнамеряваха да отидат в Австралия и да прекарат там шест или осем месеца.

Тя го изпрати до кея с чисто новата си алфа ромео, купена неотдавна.

— Защо не дойдеш при нас в Австралия?

— Може и да дойда. Целуни Лизи.

„Той е единственият жив свидетел на моята младост“, каза си тя, докато гледаше как параходчето отплуваше в кобалтовосиньото море. Ала настървено прогони болезнената носталгия, която до никъде не водеше. Бавно — пътищата на Анакапри не й позволяваха да кара много бързо — тя се прибра във вилата. Ивон беше във Франция при децата си, „бедничката, и тя започна да остарява“.

Остатъкът от следобеда Хана прекара в библиотеката на Ники, в прелистване на великолепната колекция от книги за изкуството, която той бе събрал.

Към шест часа небето се покри с облаци, излезе вятър в часа, когато обикновено утихваше; скоро се разбушува истински ураган, който връхлетя от североизток и докара купища виолетово — кървави облаци. Тя излезе на брулената от вятъра тераса и се облакъти на мраморния парапет, целия в пълзящи растения. „С малко късмет, вятърът ще ме отнесе, каквато съм дребна.“

В един момент иззвъня телефонът, един от прислужниците вдигна, но никой не се обади.

Нощем спеше само по четири-пет часа в огромното легло. Случваше й се сама да играе на шах, ала безкрайно често, завладяна от спомени, прекъсваше играта и отместваше дъската. Някои вечери сякаш халюцинираше: докато местеше някоя фигура, тя виждаше НЕГОВАТА огромна ръка бавно да се плъзга по шахматната дъска и сякаш усещаше допира на тази ръка до нейната, аромата на тялото МУ, от двадесет и четири години тя не произнасяше името му дори в странните си монолози.

Призори излезе и се разходи из острова с огромна сламена шапка, която пазеше лицето й. Цяла нощ бурята бе бесняла, ветропоказателят бе скърцал.

Слезе до Дамекута, където бяха останките от вилата на император Тиберий.

Телеграмата бе пристигнала, докато я е нямало. Веднага щом я прочете, смъртта на Ники и тази, дошла след осем месеца, се преплетоха и сякаш се умножиха до безкрай — какво всъщност бяха осем месеца в човешкия живот?

Мариан се свлякъл покосен от инсулт при слизането от самолета на летището в Лондон. Не бил живял и две минути след това, научи Хана по-късно, беше се преселил в отвъдното с безизразно лице, а сините му очи застинали завинаги замечтани.

Сега те с Лизи бяха останали единствените живи: Не е страшно да остарееш, Лизи, най-страшното е да останеш жив: времето минава, светът се променя, а всички, които сме обичали, вече ги няма… Когато човек се чувства безсмъртен, го обхваща не толкова отегчение от живота, а някаква омраза към самия него, задето все още ходи по земята, докато близките му отдавна ги няма.

Не плачи, сестрице.