Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (3)

3.
Мъжът с име като азбука

От два дена в Ню Йорк валеше сняг. Предишната вечер с Тадеуш бяха поканили стотина души и бяха празнували преместването в техния нов и първи общ дом. Хана беше изключително горда (за разлика от Тадеуш, който въобще не се впечатли), че сред тях бе и Рокфелер Младши — за нейно най-голямо учудване той беше приел поканата.

Валеше сняг, но не така силно, та да затрудни движението по улиците. Огромното рено, истинска бомба, способно да вдигне над 100 км в час в умелите ръце на Тадеуш, без никаква трудност ги откара до Манхатън. Спряха на Съливан стрийт, в Гринуич Вилидж, и веднага бяха заобиколени от възхитени зяпачи.

Хана седна зад волана, който мъжът й освободи. Беше почти десет сутринта.

— Няма да забравиш за вечерята, нали? Ще мина да те взема в пет часа.

Той кимна разсеяно, както обикновено, когато беше писал, пишеше или се готвеше да пише.

— Целуни ме.

Устните им се докоснаха. Въпреки студа той не носеше палто и шапка, а върху ризата беше с жилетката от гранатово червена коприна и сакото от английския костюм. Беше гологлав, както обикновено. С малко по-дългите си коси и мустаци в същия рус цвят, той с нещо напомняше Уилям Коди, наречен Бъфало Бил, „само дето той е страхотно по-хубав и по-млад“.

Тя потегли, зави наляво, за да излезе на Бродуей, и бавно подкара на юг, следвана известно време от хлапета, които тичаха редом с реното. Минувачите гледаха учудени. Всичко беше ново: и колата, ръмжаща тихо като голям хищник, и съвсем дребната млада жена зад волана, загърната във великолепно кожено палто от сини лисици, на главата с шапка от същата кожа, с фино триъгълно лице като на египетска котка и светли очи (и тя като Тадеуш се беше отказала от големите очила, които обикновено се слагаха, особено при откритите коли).

На Насау стрийт, в сърцето на квартал Уолстрийт, Мариан беше наел офис от три стаи, които бе населил с една-единствена секретарка, апетитна като пастет, престоял шест месеца на рафта — Лизи наистина нямаше от какво да се страхува.

Когато Хана влезе, четирима мъже се изправиха. Двама от тях тя познаваше, Мариан, разбира се, и Бърнард Бенда, младия финансист с впечатляващ ум. Другите се казваха Джо Ланца и Фред Алферо. Бяха попрехвърлили четиридесетте и имаха хладни погледи на убийци. Но не бяха такива: от общите си ломбардски прадеди бяха наследили невероятната способност да се занимават с пари, вкус и уважение към цифрите и жизненост колкото за цял един свят. Работеха на Уолстрийт от близо двадесет и пет години, единият като floor trader^[1], другият като оператор. Безучастно изслушаха Хана, която им изложи намеренията си: искаше за един месец да й станат гидове, ментори и учители.

Мълчание.

Алферо дори не се допита до другия итало-американец. Завъртя отрицателно глава.

— Казаха ни, че ставало дума за приятел на господин Бенда. Не знаехме, че този приятел е жена.

— Петстотин долара — каза Хана.

— Съжалявам, не.

— Хиляда.

Забеляза леко трепване на пръстите на Ланца и добави:

— Две хиляди. За всеки.

— Има места, където няма да можете да влезете — отбеляза Алферо.

— Зная, в мъжките тоалетни. Но вие ще ми ги опишете.

 

 

Пет часа по-късно тя обикаляше из Уолстрийт — улицата и квартала — с Мариан от лявата си страна и Бърнард Бенда от дясната. От автомобилната си премяна беше оставила само кожената яка, но тя бе достатъчна да привлича погледите.

— Ако бях зебра, щяха да ми обръщат по-малко внимание…

— Вече сме виждали зебри на Уолстрийт — отвърна Бенда през смях. — Доволна ли сте от първия си ден на борсата?

— Много. Мислех, че е по-сложно.

Но не си мислеше точно това. Всъщност беше възхитена. Харесаха й хладната треска, зашеметяващата бързина на размените. Каква невероятна игра! „Колко е досадно понякога да си жена!“ За първи път в живота си срещаше хора, които мислеха бързо като нея, и бе изпитала прекрасно чувство на братство… което не беше взаимно: бяха я гледали като марсианка.

Тя свали ръкавицата от дясната си ръка, изпъна я пред себе си с разтворени палец и показалец, а останалите пръсти сви: „Това е купувам; задържа показалеца си изпънат, сви палеца, но опъна кутрето: Това означава не купувам, не продавам; сви пръстите си, после разтвори показалеца, средния и безименния: Купувам три хиляди; ръката, обърната странично, с изправен палец, кутрето наполовина свито, другите съвсем, означаваше: купувам или продавам на две осми над курса…“.

— Греша ли, Бърнард?

Той погледна елегантните си обувки с гетри, после вдигна глава.

— Нима знаете и да шиете?

Час по-късно Бърнард Бенда вече си беше тръгнал, а тя се озова пред Кълъмбъс Съркъл, там, където се пресичаха Бродуей, Осмо авеню и 59-а улица. Двамата адвокати вече чакаха пред входа и потропваха с крака до смешен малък олдсмобил, който, сравнен с реното, приличаше на туберкулозен паяк.

Събитието стана тъкмо тогава и почти двадесет и девет години Хана редовно щеше да преживява сцената с все същия горчив привкус в устата.

Адвокатите се казваха Харви Стивънсън и Саймън Маркъс, и двамата бяха препоръчани от Саймън Гугенхайм и от сенатора Маркам.

Стивънсън спокойно обясни, че е уредил исканата среща с Дуайър.

— Той Дуайър ли се казва?

— Андрю Бартън Кол Дуайър. Често го наричат A. B. C. D.

— Струва ми се, четох, че президентът на компанията, чиято собственост е сградата, която искам да купя, се нарича Маклейн.

— Маклейн почина преди два месеца, Дуайър му е зет. Госпожо Нюман?…

— Наричайте ме Хана.

— Би било по-добре на първата среща да отидем ние със Саймън — каза Стивънсън с известно неудобство в гласа.

Тя го погледна. Мигом разбра.

— Защото съм жена? Нали?

— Хана… — започна Мариан.

Гневът се надигаше в нея на вълни, всеки път по-опустошителен. За решението, което взе в този миг — после щяха да са й нужни двадесет и девет години да преодолее последиците от него, — несъмнено допринесе нейният избухлив и дори необуздан характер, но и раздразнението, което я обхващаше всеки път, когато й напомнеха, че е жена, сякаш това беше страшен грях („Дори Поли си го позволи!“).

Допринесе и възбудата, която я беше обхванала след посещението на Уолстрийт.

Затова каза:

— Ще отида да се срещна с този господин с име като азбука, сама. Сама!

Мариан и двамата адвокати да я чакали. Ако искали. Ако ли не, да вървели по дяволите.

След това влезе.

 

 

Поне да беше грозен, Лизи! Ако беше нисък, тлъст, лепкав, отблъскващ, с похотлив поглед и потни ръце с мръсни нокти. Но не, и това беше най-гадното, този кучи син беше хубаво момче.

Дуайър беше висок почти колкото Тадеуш, косите му бяха кестеняви и приятно начупени; беше на около тридесет години, а ръцете му бяха идеални: големи, но не прекалено, неспокойни, грациозни и гледани; усмивката беше най-очевидният му чар и се прибавяше към приятелското, но подигравателно пламъче в зениците. При появяването на Хана в кабинета той стоеше прав, по риза („ръцете му бяха доста мускулести“) и се забавляваше да задвижва нещо, което като че ли беше миниатюрен модел на локомотив. Щом я видя, се хвърли към сакото си.

— Мога ли да знам коя сте вие?

— Хана Нюман.

— Адвокатите ми говориха за някой си Х. Нюман.

— Това съм аз.

Той замълча. Оглеждаше я. Все пак я покани да седне, дори й предложи кресло. Но вместо да се върне зад бюрото си или да седне на другото кресло до нея, той застана близо до нея, почти я докосваше, и леко се опря на плота на масата, пълна с умалени модели на влакове.

— Значи вие сте този Х. Нюман?

— Аз съм най-вече онази Х. Нюман, която желае да закупи сградата на Парк авеню, фигурираща в недвижимото наследство от компанията на покойния г-н Маклейн.

— Тъстът ми, който ни причини мъката да ни напусне.

Очите му се смееха, леко иронични. Продължаваше да я изучава.

— Сградата се руши — продължи тя. — Малко й трябва. Не ви служи вече за нищо. А аз ще я използвам. Готова съм да платя сто хиляди долара, в брой.

Видя как едната му ръка се пресегна към кутията с пури, поколеба се, после се отдръпна.

— Можете да пушите колкото искате — каза тя, — димът не ми пречи.

Той обаче не помръдна. Продължи да я гледа. „Та той в момента ме разсъблича“, помисли тя.

— Сто хиляди долара?

— В брой.

— Сградата струва повече. Много повече.

— Струва колкото парцела, на който е построена. Пък дори не и толкова. Разрушаването ще отнеме време и ще струва пари.

Той се усмихна и доста саркастично рече:

— Значи щеше да струва повече, ако я нямаше.

„Не се ядосвай, Хана! Ще изглеждаш пълна глупачка, ако при излизането си трябва да съобщиш на Мариан и онези двамата, дето те чакат на снега, че си провалила сделката, която те щяха да уредят за две минути!“

Тя се изправи — с единствената цел гърдите й да се очертаят добре, човек никога не използва достатъчно козове в играта си — и отправи към Дуайър най-чаровната си усмивка. (Същият този Дуайър сега открито се отдръпна назад, за да може по-добре да прецени овала на гърдите и извивката на кръста й с безсрамие, което дори не се стараеше да прикрие.)

— Точно така — рече тя. — Хуморът ви ми допада, господин Дуайър. Готова съм да стигна до сто и десет хиляди.

Той кимна, като очевидно продължаваше да я разсъблича с поглед — „надали по мен останаха много дрехи…“

— Ако трябва да бъде честен — каза той накрая, — когато влязохте, не ми се сторихте особено хубава. Но се излъгах, нещо, което рядко ми се случва в тази област. Вие сте повече от хубава. Колкото повече ви гледа човек, толкова по-ясно го съзнава. Ето какво ще направим: ще вечеряме заедно тази вечер, а после ако трябва цяла нощ ще обсъждаме сделката. Някои от вашите аргументи, да не кажа всичките, заслужават да бъдат проучени отблизо. След това вие може би ще имате щастието да промените мнението ми, независимо че никога не сключвам сделки с жени. Ще ви чакам в шест и половина.

— Вървете по дяволите! — каза Хана.

 

 

От този миг, от този ден нататък тя изпадна в неописуема ярост. Ярост, каквато никога не бе изпитвала и нямаше да изпита повече.

Но се овладя — какво друго можеше да направи? Излезе на улицата и сама се учуди на спокойствието, с което обясни на двамата адвокати, че сделката е сключена, че Дуайър почти е казал „да“, но след като била размислила, сега пък тя се чудела дали всъщност толкова иска сградата и има ли нужда от нея.

— Инак той е готов да сключи сделката. Благодаря ви за помощта, господа.

Юристите си тръгнаха в своята гърмяща и смешна американска кола без коне.

Те с Мариан се качиха в реното.

Готвеше се да потегли.

— Забрави да запалиш фенерите — отбеляза Мариан спокойно.

— Запали ги ти, какво чакаш?

Той слезе и запали двата газови фенера. Мокрият сняг, който бе валял през последните два часа, бе спрял. Мариан се върна, но не седна до нея. Беше навел глава и пристъпваше от крак на крак, светлите му очи изглеждаха почти безцветни в мрака, който припадаше, фенерите на Едисон един по един се запалваха.

— Нещо се е случило, нали, Хана?

— Не се намесвай в това.

— Той… прояви неуважение към теб ли?

Тя се усмихна насила:

— Ние сме в двадесети век, Мариан. Мъжете вече не проявяват неуважение към дамите, те ги изнасилват. Той не ме изнасили.

Усмивката, която изобрази, започна по някакъв начин вътрешно да я отпуска. Не можеше да уталожи яростта й, но можеше да я охлади и следователно да я направи още по-опасна. „За всеки проблем винаги има много решения.“

В главата й вече бе започнало да се оформя едно такова решение. Е, за момента то не беше кой знае колко ясно, беше си направо идея в зародиш, съвсем, съвсем мъничък кълн.

— Ще се качиш ли, Мариан? Връщам се в Гринуич Вилидж.

Не. Щял да се поразходи малко край Сентръл парк, а после да се прибере в скромната си стая на 58-ма западна улица, за да се преоблече — тази вечер щял да води Лизи в Карнеги Хол, открит преди десет години лично от Чайковски.

Тя подкара реното. Само до преди минути, вярна на навиците си, щеше да профучи с бясна скорост по Пето авеню, с риск да прегази три-четири дузини от онези нюйоркчани, които не сключваха сделки с жени.

Сега не го направи! Беше я обхванало опасно спокойствие.

„За всеки проблем има поне няколко решения, а ако няма решение, значи няма проблем.“

Ето, Хана, това вече е решение!

Зави обратно по Пето авеню и след четири минути високата фигура на Мариан се появи край оградата на Сентръл парк. Спря до него. Той я слушаше, без да продума.

Накрая все пак каза:

— Сигурна ли си, че идеята е добра?

— Убедена съм, Мариан. Нито дума на Тадеуш, моля те. Нито дума на никого.

 

 

— Компанията — каза Мариан на по-следващия ден — се нарича „Карингтън Фокс“. Това е фирма, която не котира на борсата, тоест стойността на акциите й се определя единствено от годишните печалби и…

— Знам какво е компания, която не котира на борсата, не съм съвсем побъркана. Активът?

— Железопътна линия от Ню Йорк до Олбъни. Част от друга линия близо до Бостън, акции — но те никога не надвишават пет процента — в различни други компании, всичките незначителни, с едно сериозно изключение: „Нордърн Стар Пасифик“. Освен това складове в Ню Йорк и Бостън, плюс няколко сгради, тази, която знаеш, и други, все малки и стари. Те са главно в Ню Йорк.

— Как проклетият Дуайър е станал президент?

— Като се е оженил за дъщерята на собственика Маклейн. Самият Маклейн е бил зет на основателя на компанията Карингтън. Но Дуайър е човек от железницата, работил е като инженер по железопътните трасета в Калифорния и Орегон.

— Откога е във фирмата?

— От три години. Откак е взел госпожица Маклейн, която между другото му е връстница: на тридесет и четири години.

— Сигурно е миришела на мухъл, щом се е омъжила след тридесетте. Имат ли деца?

— Не.

— Всичко е ясно: намъкнал се е в леглото на дъщерята заради поста. Обзалагам се, че е убил тъста си.

— Значи има много дълга ръка, господин Маклейн е починал от сърдечен удар по време на отпуската си в Шотландия.

— Във всеки случай сигурна съм, че този Дуайър има ужасна репутация — каза тя злобно.

Мариан се усмихна.

— Съжалявам. Според информациите, които получих, в миналото му няма нищо. Казват, че е страшно хитър и амбициозен.

— Жалко. Акциите Карингтън?

— Общо сто и шестдесет хиляди. Последна цена: единадесет долара и седемдесет и пет цента. Самият Дуайър държи около двадесет процента.

— Какво значи това „около“?

— Има тридесет и шест хиляди и шестстотин акции.

Мариан прочете в очите на Хана въпроса, който щеше да му зададе.

— По единадесет и седемдесет и пет едната това прави триста петдесет и една хиляди и петстотин долара.

— Няма ли несъответствие между общата стойност на акциите и тази на компанията, при цялото имущество, което тя притежава?

— Малко, но това е често явление при семейния бизнес, чиито акции често са под стойността им главно заради данъците.

— Другите акционери, освен Дуайър?

— Различни са, в зависимост от наследниците. Най-значимият собственик след Дуайър е дъщерята на Джордж Фокс, другият основател, тя е на осемдесет години.

Тълпата около тях шумеше. С всяка измината минута по Уолстрийт ставаше все по-оживено. Хана се беше срещнала с Мариан на входа на така наречения Гараж, където вече бяха паркирани над двеста коли. Беше десет и половина и тя се готвеше за трети пореден ден да слуша обясненията на мъжете, които наричаше ломбардците, натоварени да я учат на борса и финанси.

— Наистина ли искаш двадесет процента от Карингтън, Хана?

— Тридесет и две хиляди акции.

В светлите зеници на Мариан Каден направо можеше да се види как се нижат цифри. Много бързо той каза:

— При цена единадесет и седемдесет и пет те струват триста седемдесет и шест хиляди долара. Но ще трябва да предвидиш повече, ще има разходи, а освен това най-вероятно цената им ще се покачи при изкупуването, което ще направиш.

— Преведоха ми от Лондон еквивалента на петстотин хиляди долара.

— Това са много пари, Хана.

Джо Ланца току-що се бе появил. Днес беше издействал разрешение да заведе Хана в залата за контролиране на борсовите операции, където армия служители за секунди вписваше в огромни регистри и най-незначителните сделки.

— Идвам — каза Хана на итало-американеца.

Тя се обърна към Мариан. Той току-що бе казал: „Това са много пари“. Беше го произнесъл с глух глас, свеждайки глава и леко пристъпвайки от крак на крак, както всеки път, когато беше на противно мнение (тя очевидно беше единственото същество, което успяваше да го притесни).

Лизи, най-удивителното е, че всъщност аз бях съгласна с него. Поставях на карта не толкова този половин милион долара, парите никога не струват повече от онова, което правим с тях. Но да ги дам всичките за една сграда! Бях започнала да мисля денонощно как да си отмъстя на този Дуайър. Мариан ясно виждаше, че се бях поддала на изкушението.

— Тридесет и две хиляди акции, Мариан. Можеш да вдигаш до петнадесет долара за една. Над тази сума ме предупреди.

Тогава той попита дали може да посвети и Бърнард Бенда в тайната на операцията.

Тя се поколеба, после каза „да“.

Безумната машина бе завъртяна. Необратимо.

 

 

На Мариан и Бенда им бяха нужни двадесет и един дена да съберат 32 000 акции. Несъмнено можеха да оперират и по-бързо, но това щеше да наруши дискретността. А те бяха действали така изкусно, че купуването бе минало почти незабелязано, но най-вече бяха успели да не вдигнат много цената: най-високата достигна 13.40 долара.

418 000 долара общо, в това число и разходите.

 

 

Когато преди година и половина Хана беше обяснила на Рокфелер Младши странното си счетоводство с овце, тя беше в състояние да нарисува една и половина розова овца.

Това беше едновременно вярно и невярно.

Беше вярно, защото тя имаше дори малко повече.

Не беше вярно, в смисъл че не разполагаше с милион и половина долара в наличност. За да събере наистина сумата, щеше да е принудена да ликвидира почти всичките си европейски недвижими имоти — повечето от козметичните салони и магазините, както и луксозната къща на Сейнт Джеймс Парк бяха наети.

Беше изчислила стойността им и с обичайната си предпазливост я бе оценила малко по-ниско от действителната — как можеше например да определи цената на патентите си?

През февруари 1901 г., независимо от разходите за купуването на земята на Лонг Айланд, строежа и обзавеждането на къщата, наема за апартамента на Пето авеню, независимо от 100 000 долара, преведени по сметка за Лизи, тя направи все така предпазливо нова оценка.

И получи цифрата 1 675 000 долара.

От тях имаше действително налични милион и сто хиляди.

„Повече, отколкото ще ми трябват. За щастие!“

Отбележи, Лизи, аз наистина бях готова да изстрелям всичките си патрони, ако се окажеше необходимо, и то с единствената цел да докажа на оня тъпак Дуайър, че струвам колкото него. Дали ще получа сградата или не, беше второстепенен въпрос.

Бях луда. Бях загубила най-важното за сделките: мярата.

Контактът с Дуайър бе подновен, не от нея, а от адвокатите. Но не бяха Съливан и Маркъс, изтеглени от битката, защото вече бяха известни на противника. Необходими бяха цялата дипломация и търпение на Поли Туейтс, за да я накарат да приеме подмяната. Тъй като Поли беше осъществил превеждането на половин милион долари, тя се съгласи да го посвети в делото. Той се бори цели два дни, докато я убеди да не се явява лично при Дуайър.

— Хана, никога не съм ви виждал толкова настръхнала. Това не е първият женомразец, който се изпречва на пътя ви, нито ще бъде последният. Успокойте се, за бога!

— Няма какво да намесваме Бог, а аз съм много спокойна.

— Като вулкан, който всеки момент ще изригне.

— Искам скалпа му, Поли.

— В такъв случай наемете професионален убиец, ще ви излезе по-евтино.

Сивите й огромни очи бяха толкова ледени, че той се уплаши:

— Господи, Хана, пошегувах се.

— Все пак идеята за професионалния убиец е добра — каза тя с мрачен вид.

После се усмихна:

— И аз се шегувам, Поли.

Новите адвокати, изпратени на предната линия, се наричаха Уин и Паркс. Те не разкриха пред Дуайър името на клиента, за когото работеха. По-късно Хана щеше да научи, че без да го разкрият, в който и да е момент — аз продължавам да не съм сигурна, че не са го направили, Лизи. — Уин и Паркс бяха дали да се разбере, че техният клиент не е и не би могъл да бъде онази жена, която вече се била срещала с него и му е направила едно първо предложение. Къде се било чуло и видяло жена да се меси в сериозни сделки? Не, лицето или лицата, които представляваха, били повече от сериозни и затова те били натоварени да привлекат вниманието му, на него, Дуайър, върху факта, че той винаги е притежавал по-малко от двадесет процента от „Карингтън Фокс“, „по-малко дори от нашия или нашите клиенти, господин Дуайър, а нашият или нашите клиенти държат, по свои лични причини, сградата на Парк авеню да бъде придобита от госпожа Нюман. Ако не приемете сумата от сто и шестдесет хиляди долара, ще се окажете въвлечен в битка, която е напълно възможно да съсипе компанията ви, но най-вече да унищожи вас“.

Дуайър нищо не каза и поиска три дни да помисли.

Когато чу аргументите, използвани от собствените й адвокати, Хана едва не се задуши от ярост.

— Мариан, тия двама глупаци са отишли да кажат на Дуайър…

— Смятали са, че постъпват правилно, Хана. А може би това ще даде резултат.

— Те почти са му казали, че съм една идиотка. А аз им плащам! Ще ги изгоня, разбра ли! Тези…

Изсипа се мощен порой от обиди на осем езика. За няколко минути тя почти пожела да е мъж, та да може да размаже физиономиите на всички, като се започне с гадния Дуайър и неговото име като азбука. Сети се и нещо друго, което я вбеси още повече:

— Значи са ме представили като някаква ненормалница, с любовник, който е толкова богат, че е готов да купи „Карингтън“ просто за да ми го подари, както би ми подарил диамантена огърлица. Не мога да повярвам.

Мариан я гледаше безучастно. Накрая тя все пак се поуспокои. Малко. Достатъчно, във всеки случай, за да зададе въпроса, който трябваше да зададе.

— Мариан, защо тези идиоти адвокатите — и отбележи, че се изразявам възпитано — са говорили за други клиенти и са намекнали, че Дуайър би трябвало да се страхува от тях? За кого са намеквали?

— За Флинт и Хийли.

— А кои са Флинт и Хийли?

— Банкерът Джон Патрик Флинт и индустриалецът Роджър Хийли.

— Като всички и аз познавам Дж. П. Флинт. Но какво общо има той с тази работа?

— Те с Хийли се обединиха, за да се опитат да получат контрола над всички големи железопътни компании в Съединените щати. В сравнение с тях Дуайър е амбулантен продавач на фъстъци.

— Бих предпочела да пукна от глад, отколкото да си купя от неговите фъстъци.

— Намеквайки, че представляват Флинт и Хийли, Уин и Паркс са се опитали да сплашат Дуайър и да го накарат да мисли, че сделката със сградата е просто дреболия; отвлекли са вниманието му.

А тя си мислеше: „Защо не спреш да се правиш на глупачка, Хана, и не се поуспокоиш? Я вземи да разсъждаваш!“. Попита:

— Твоя ли е идеята, Мариан?

Той запристъпва:

— Повече или по-малко. Двамата с Бърнард обменихме мнение със Стивънсън, Маркъс, Уин и Паркс.

— Но не и с мен. Естествено! Какво щяхте да правите с една глупава жена по време на всички тези мъжки разговори!

Невероятно, но Мариан се изчерви.

— Не е така, Хана. Но още от самото начало ти малко… се поразгорещи.

Тя го погледна свирепо и няколко минути едва се сдържаше да не го изгони завинаги. „Ако не бях толкова глупава и претенциозна да отида сама да се срещна с Дуайър, всичко това нямаше да се случи. Мариан просто се опитва да оправи грешката, която допуснах. Добре. Забрави това, Хана, и прибери самолюбието си в някой джоб.“

— Целели са да накарат Дуайър да помисли, че Флинт и Хийли искат да купят „Карингтън“?

— Ще ни е достатъчно Дуайър да мисли, че има насреща си Флинт и Хийли.

— Вместо някаква си дребна женичка.

— Вместо който и да било друг. Ще бъде по-сговорчив.

Нов кратък изблик на ярост. Който тя овладя като предишния.

— А ако Дуайър се свърже направо с Флинт и другия, за да се оправя лично с тях?

— Няма да го направи. Наясно е с положението.

— Аз обаче не съм наясно.

— Флинт и Хийли имат един конкурент, който също се стреми да получи контрола над железниците. От известно време водят битка. Дуайър е в течение, защото и той също е в железниците. Той…

— Как се казва третият човек?

— Луис Роузън. С Флинт се мразят. Роузън отмъкнал под носа на противниците си две от линиите, които са искали. Оттогава се преследват едни други из цяла Америка, за всяка важна компания, а Дуайър…

— За тях „Карингтън“ важна ли е?

— Ще й се радват като на първия си вагон. И Дуайър го знае. Знае също така, че ще бъде голяма грешка да се свърже с такива едри риби, каквито са Флинт и Хийли, пък и Роузън. Борбата между тримата е битка на титани, да вземе страна в нея би било изключително опасно. Всеки от двата лагера е в състояние да размаже Дуайър с един ритник. Ще стои мирен.

— И ще ми продаде сградата?

— Надяваме се, Хана.

Мариан поклати глава и повтори:

— Надяваме се.

И си тръгна. Тя си възвърна напълно спокойствието, беше изпълнена с омраза, но спокойна. Малката безчувствена машинка в главата й отново започна да щрака.

„Тяхната клопка няма да успее. Надявам се да не успее! Е, може би така аз ще си получа сградата, но няма да съм видяла сметката на онзи кучи син! Освен това, ако отстъпи, няма да е заради мен, я…

Надявам се да не успеят.“

По същото време, заедно с Лизи, се занимаваше със строежа и обзавеждането на къщата, където бъдещото младо семейство Каден (сватбата им беше предвидена за идния месец) щеше да живее след сватбеното пътешествие. За тази къща направиха истинско съзаклятие — намеси се дори Тадеуш: градяха семейния дом на Каденови почти на границата с парцела, купен от Хана. Двете къщи щяха да са почти една срещу друга, от двете страни на езерото. Разделяха ги не повече от четиристотин метра.

— Това като че ли не те радва — отбеляза Лизи.

— Не бъди глупава.

Двете обикаляха около основите, които работниците бяха правили цяла седмица. В тези последни дни на февруари нюйоркската зима си беше възвърнала цялата власт. Предишната вечер бе валял сняг, а сивото небе напомняше, че може би пак ще вали. Първата грижа на Лизи Маккена, още преди да е разбрала дори, че ще живее на това място, беше да разпореди да направят малки дървени къщурки, подслон за черните катерички; за голямо разочарование на девойката нито една от тях не пожела да се възползва от подслона, презрително бяха врътнали опашки.

— Човек ще си помисли, че тези животинки мразят австралийките. Хана, карали ли сте се с Мариан?

— Не.

— С други думи, да. Не забравяй, че съм сгодена за този глупак и ми се случва да общувам с него отблизо, представи си. Не толкова отблизо, колкото бих желала, питам се за какво са му ръцете всъщност. Хана, да не би да не искаш нещо, което той ще направи, или пък искаш нещо, което той няма да направи?

— Гледай си твоята работа. Наистина имаш огромни крака, да знаеш.

— Друг път ще говорим за краката ми. Въпреки че са си много хубави. Освен когато яздя, тогава нещастният ми кон не може да си обърне главата нито наляво, нито надясно — аз стърча отвсякъде. Ако Мариан те ядосва, ще се разведа. Преди да съм се омъжила.

— В нищо не упреквам Мариан.

Погледът на Лизи се снизи с почти тридесет сантиметра.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Да се прибираме. Трябваше да си наметнеш нещо, наистина е много студено, сякаш сме в Полша.

Те тръгнаха обратно към къщата на Нюманови. Беше неделя следобед и както много често, така и този ден, макар къщата да беше още в строеж, имаха двадесетина гости, почти всички дошли да видят Тадеуш. Зад витражите, в лявата част на верандата, безгрижно се движеха силуети, чуваха се тих смях и говор. Хана видя профила на Тадеуш, седнал на една маса — „някой пак го е предизвикал на шах и както обикновено ще получи шамар“. Сред приятелите на съпруга й имаше двама млади мъже, които предишната вечер разпалено им бяха разказвали за Жорж Мелиес; единият се казваше Дейвид Уорк Грифит, а другият, едва двадесетгодишен, имаше женското име (според Хана): Сесил Б. Де Мил.

„В нищо не упреквам Мариан“, беше казала току-що на Лизи. Беше искрена. Бясна, че е прав, но искрена.

Беше неделя следобед. Скоро гостите щяха да си тръгнат за Ню Йорк, а те с Тадеуш щяха да прекарат една спокойна вечер. „Ще се окъпем заедно и всичко ще завърши както обикновено, с римска оргия за двама, перспективата е привлекателна.“

По̀ предишната вечер, в петък, адвокатите Уин и Паркс бяха ходили при Дуайър и му бяха наприказвали куп лъжи. „Ако ги бях оставила в началото, тях или двамата други, може би вече щях да руша скапаната сграда, направо сама щях да я съборя с ритници.“

В понеделник сутринта Дуайър щеше да даде своя отговор.

 

 

Той го даде.

Под необичайната форма на кутия за шапки, донесена от куриер от „Уестърн Юниън“. Хана я отвори. Вътре намери кратко писмо и пакет, увит в копринена хартия. Бележката гласеше: Предайте моите поздрави на господата Дж. П. Флинт и Роджър Хийли… ако един ден се запознаете с тях. Що се отнася до нашата сделка, не съм променил условията си: разтворете си мило краката и аз може би ще ви направя обичайния подарък. Преговарям с жени само в леглото. Подпис: X. Y. Z.

В пакета имаше цял арсенал от мрежи за коса, жартиери, дантелени гащи и телен корсаж, всичките в крещящо червено, което щеше да отива на някоя проститутка от тексаски публичен дом.

Искам да сте с това, обясняваше една втора бележка, закачена за корсажа.

 

 

При други обстоятелства тя би се засмяла. Въпреки че това „разтворете си краката“, което вероятно умишлено беше толкова вулгарно, щеше да я изнерви.

Тя не се засмя и усещането се върна. Истинска омраза, която доводите на Мариан Каден бяха успели за кратко да приглушат. Примесена с нов елемент — задоволството да установи, че бе познала: не бяха успели.

Все пак запази достатъчно самообладание да изчака две седмици с решението си. Все още можеше да спре всичко и тя го знаеше. Можеше да спре дотук, да се опита да забрави мъжа с име като азбука, да се освободи от тази гадна железопътна компания, като продаде купените от нея акции. Вероятно щеше да загуби пари, но поне щеше да си върне голяма част от 418 000 хиляди долара — плюс хонорарите на адвокатите! — които беше вложила в тази налудничава операция. Естествено, Поли Туейтс и Мариан смятаха, че трябва да го направи, превръщаха всичко в печалби и загуби, „нали парите не са техни“.

Въпреки че не парите бяха най-голямата й грижа. Беше искала да се занимава с финанси и други неща, различни от кремовете, беше в Америка, от която очакваше купища чудеса, а беше спряна още на първата крачка, ето това беше най-важното според нея. „Този кучи син несъмнено щеше да каже «да» на всеки мъж, естествено, щеше да се пазари за цената, но аз бях готова да го направя. От мен поиска само да легна. Това е като изнасилване. И какво мога да направя? Да ида да се оплача на Тадеуш или пък на Мариан? Щях да изглеждам доста любопитно, след като винаги съм твърдяла, че мога сама да се справям.

Да не говорим, че въобще не зная как ще реагира Тадеуш. Никога не съм го виждала да се бие, нито пък истински разгневен. С него човек никога не знае.

Или пък Мендел, но той е в Аляска или един Господ знае къде, да копае дупки в земята и да прецежда през сито цели реки, пред взора на семейство гризли, похапващи сурова есетра.

С Тадеуш човек никога не знае. Спокойно би могъл да убие този Дуайър. И хубаво щяхме да се подредим двамата, съмнявам се в Америка затворите да са смесени, а в килиите да има спални.

Стига, Хана, не се прави на идиотка, въобще не ти е до смях. Мръсникът Дуайър е знаел, че ще мълчиш, и тъкмо затова ти се иска да крещиш: разбрал е, че ще те е срам да кажеш на когото и да било.

Долна гадина!“

 

 

В началото на март с Тадеуш отидоха във Филаделфия. По-точно тя го придружи на една изложба на платна на френски импресионисти, организирана от Мери Касат. Като се озова в този така познат и за двамата свят, Хана изведнъж осъзна собствения си егоизъм: беше накарала Тадеуш да живее в Америка, без да се замисли дали щеше да се чувства добре.

— Ако не бях аз, щеше ли да останеш?

— Във Филаделфия ли?

— Прекрасно знаеш, че не говоря за Филаделфия. Иска ли ти се да живееш в Европа?

Бяха в леглото, в един филаделфийски хотел на Честнът стрийт. Вечерта беше купила три платна от Мери Касат. Той запали една от нощните лампи и я погледна, подпрян на лакът, положил глава на дланта си. За пореден път тя изпита чувството, че зад спокойния си и сякаш безразличен вид той безкрайно добре я разбира, че винаги я разгадава, колкото и скришни и добре подготвени да бяха всички нейни стратегии.

— Имаш неприятности, нали, Хана?

— Не разбирам.

— Имаш неприятности в работата си. Не искам да ги споделяш с мен, вероятно няма да мога да ти помогна. Във финансите съм като в механиката, все се питам защо при движение свещите на мотора не загасват от насрещния вятър. Освен това, ако можех да ти помогна, ти щеше да ми кажеш.

„Всичко е разбрал, боже мили!“

— Продължавай!

— Заради неприятностите в Америка, от която очакваше толкова много, си се сетила за Европа, където между другото успя във всичко?

„Той наистина чете мислите ми, това е ужасяващо.“

— Не е за това.

Той поклати глава и се усмихна:

— Може би не е, Хана. А може би е за това. И като знам какви асоциации се раждат в лицемерния ти ум…

— Аз лицемерна?

(Тя се скри зад своята отбранителна линия, зад кокетството и всичко останало; показалецът й очерта устните на Тадеуш.)

— Ти си адски двулична, както би казал един човек, когото познавам. Но не ти се ще да си признаеш, че ти се иска да изоставиш пречките и да се върнеш в Париж или Лондон. Ето защо…

— Ето защо се нахвърлям на теб.

— В известен смисъл.

— Страшно ми се иска да се хвърля върху теб, вярно е. И то не в преносния смисъл. Искаш ли да се върнеш в Европа, Тад?

— Тадеуш.

— Всички тук те наричат Тад.

— Ти не си всички.

Тя затвори за миг очи и, слава богу, както казваха равините, не й се наложи да се преструва, че го желае.

— Вярно е — отвърна тя. — Но не отклонявай разговора, моля те. Отговори на въпроса ми.

(Беше започнала потайничко да се придвижва в голямото американско легло; със змийски бавно приплъзване се бе устремила цялата към него, към голите му гърди и корем.)

— Не зная, Хана. Наистина не зная.

— Можеш да пишеш на английски, не ме убеждавай в обратното, макар никога да не съм чела нещо твое. Ти не ми показваш нищо, както аз не ти говоря за работата си. Сигурна съм, че вече си написал поне три километра редове.

— Въпросът не е в количеството. Доказателството е, че имам жена колкото една шепа.

Тя бе завършила придвижването си; сега лежеше сгушена в извивката на тялото му, с уста, залепена на шията, точно при адамовата ябълка, и се правеше на вампир. Извивката на хълбоците й беше притисната към корема му и от допира на стегнатите му пръсти и бедрото тя се убеди, че не му беше, съвсем не му беше безразлична.

Лизи, изглежда тези неща никога не се казват, човек трябва да ги пази само за себе си, да не си ги помисля, или да ги прави с голям срам. Мен това въобще не ме е интересувало и никога не ме е било срам. Винаги съм се любила с Тадеуш страстно. Дарявах го с всички милувки, за които можех да се сетя, и мисля, че не съм пропуснала почти нищо. Той също не изоставаше в тази област, забележи, дори имаше повече идеи от мен, изобретенията му бяха безкрайни. Взаимно се подсещахме. Един път — на теб мога да го кажа, мисля — го направихме в един асансьор, в някакъв хотел в Чикаго, струва ми се… Между партера и шестия етаж. Е, все пак в асансьора нямаше служител. С един приятен трепет, че вратата можеше да се отвори и някой да влезе. Ей, можеше поне да се изчервиш, австралийски щраус такъв! Гледай я как се смее, върлината му!

— Липсва ли ти Европа, Тадеуш?

— Малко.

„Сигурна съм, че разбра…“

— Какво представлява този Хенри Джеймс, за когото непрестанно говориш?

— Велик писател. Един от най-великите в света.

— Само дето живее в Европа, макар че е американец. Какво не й харесва на Америка? Ами онзи, дето е написал разказа за жабата и приключенията на двете хлапета?

— Марк Твен.

— Нарича се Сам.

— Подписва се Марк Твен.

— И той е писател, така ли?

— Няма съмнение. Ще престанеш ли да шаваш?

— Само ако си махнеш ръката, мръснико… НЕ, НЕ Я МАХАЙ, казах го на шега. Ох, Тадуеш… гад такава, не е честно!

После замълча за доста време. Ала малката машинка отново започна да щрака след краткото си спиране.

— По-близко си до Джеймс, отколкото до Твен, нали?

— Бих искал да е така.

— Сигурна съм, че си два пъти по-добър от Джеймс. Поне.

— Най-малко четири пъти, като си започнала.

— Обичам те.

— Зная.

В този миг беше наистина готова — едва се бе въздържала — да му разкаже за Дуайър. Или ако не да му каже всичко, то поне да му се закълне, че никога друг мъж… Но в известен смисъл щеше да е по-лошо, отколкото ако замълчеше, беше видяла погледа на Тадеуш, когато му каза „обичам те“. Стана за част от секундата, дори по-малко, ала в това кратко време обичайната мечтателност беше изчезнала, бе се показал истинският Тадеуш, винаги нащрек, анализиращ всичко, преценяващ дори мълчанието, забелязващ и най-малкото колебание или промяна в интонацията. Това беше положението, ако беше различен, може би нямаше да го обича.

„Въпреки че понякога е адски трудно.“

— Можем да се върнем в Европа, Тадеуш. Когато пожелаеш.

Знаеше какво ще й отговори. И той отговори:

— Не.

— Искаш да останеш?

Възцари се дълга тишина, от която можеха да й писнат ушите. Най-сетне той каза:

— Възможно е, но само е възможно, нищо повече, аз да направя една обиколка на Европа. Но ще отида сам. Освен ако ти нямаш никаква друга работа. Което не е така. Хана? Наистина ли са сериозни неприятностите ти?

— Ако остана в играта до края, рискувам да загубя и последния си цент. Мога да загубя всичко. Дори бизнеса си в Европа. И в Австралия. Всичко.

— Ще започнеш отначало.

— Бих искала да съм сигурна като теб.

— Сигурна си.

Тя се замисли, но не преставаше да хапе нежно долната му устна и още по-бавно да движи утробата си, в която той все още беше.

— Вярно е.

За по-малко от пет секунди в съзнанието й се занизаха мисли и образи, видя се разорена да скита из Ню Йорк под дъжда… „защо, по дяволите, под дъжда? Защо пък не с боси крака в снега, като си започнала?“ и без никакви други земни блага, освен старата й рокля с тридесет и девет копчета, която влачеше със себе си навсякъде вече повече от десет години. Да скита из Ню Йорк и да започне всичко отначало, както в Сидни, долар след долар, бурканче по бурканче крем, би могло дори да бъде доста забавно.

Тя погледна Тадеуш в очите (тя и не можеше да направи друго: той беше отгоре й и носовете им се допираха).

— Изглежда ме познаваш добре?

— Доста добре.

— И за какво мисля в този момент?

Той се усмихна:

— Е, дай ми все пак пет минути, не съм свръхчовек.

— На какво ще се обзаложим?

 

 

Можеше да се каже, че Бърнард Бенда беше само едно пенсне със златна рамка, кацнало на върха на дългата му слаба фигура. Като се изключеше това, което имаше зад стъклата му: възможно най-острият поглед. Той не беше тръгнал от нищото; баща му, емигрант, дошъл от Прусия, беше служил като лекар в южняшката армия по време на войната между Севера и Юга, а после бе станал професор по обща медицина и хирургия в университета в Кълъмбия — доктор Саймън Бенда беше първият хирург в света, който беше направил успешна операция на апендицита.

Преди три години, по време на испанско-американската война, Бърнард Бенда беше доказал блестящо рефлексите си в областта на финансите: през нощта на 3 юли 1898 г. му се обадил някакъв приятел журналист и му съобщил за американската победа над испанците при Сантяго де Куба. Следващият ден бил 4 юли, националният празник на Америка, следователно неработен, и естествено Уолстрийт била затворена. Това не го обезкуражило, сетил се, че американски акции могат да се купуват и на борсата в Лондон, която била отворена. Наел специален влак и се втурнал от дълбоката провинция на Ню Джърси, където се е готвел да чества спокойно Деня на независимостта, към Ню Йорк. Пристигнал точно навреме, за да се свърже по телеграфа със Сити, в момента, когато там отваряли (в бързината бил забравил да си вземе ключа от офиса и се видял принуден да разбие вратата). През следващите часове френетично купувал на кредит всичко, което се продавало… и след двадесет и четири часа вече препродавал с огромна печалба на американския пазар, побеснял и разтърсен от невероятния скок на цените.

Той погледна Хана.

— Имате ли представа какво ще ви струва това?

— Искам две трети плюс една от акциите на „Карингтън Фокс“. Така, в съответствие с действащите в щата Ню Йорк закони, ще държа контролния пакет при продажбата на каквото и да било от дълготрайните активи на компанията.

— И ще продадете сама на себе си сградата.

— Правилно — отвърна Хана.

— За да можете незабавно да я разрушите и на нейно място да построите нова.

— Схващате ли, Бърнард? Ще работите ли с мен?

Бенда погледна към Мариан.

— Той също, нали?

— Разбира се.

— Не си спомням точния брой на акциите, пуснати от „Карингтън“.

— Мариан! — каза Хана.

— Сто шестдесет и една хиляди деветстотин двадесет и седем — отвърна Мариан.

— И ви трябват две трети плюс една…

— Или сто и седем хиляди осемстотин и осемнадесет. Плюс една правят сто и седем хиляди осемстотин и деветнадесет — рече Мариан. — Вече имаме тридесет и две хиляди. Трябват ни още седемдесет и пет хиляди осемстотин и деветнадесет.

Замълчаха за кратко. После Бенда рече:

— Предполагам, знаете, че такова масово купуване ще вдигне цените.

— Очевидно.

— Погледнато отблизо, това е операция за един милион и половина долара. Те ще се прибавят към вече ангажираните от вас средства. Около четиристотин и двадесет хиляди, струва ми се?

— Разчитам общо на два милиона и двеста хиляди долара — каза Хана.

 

 

Бяха й нужни деветнадесет дни да събере парите. Най-напред вкара в битката — освен първите 418 000, с които купи началните 32 000 акции — около 700 000 долара, които й оставаха.

Трябваха още 1 100 000 долара.

Поли Туейтс се нагърби да ги намери. Но първо дълго умолява Хана да се откаже от тази лудост, докато все още можеше. Като резултат от всичките си усилия получи съгласието на една банка в Лондон на цена, от която го досрамя, но не можеше да направи нищо повече за краткия срок, който му беше дала. Английската банка отпусна сумата при условие че тя ще бъде гарантирана от цялата мрежа от козметични салони и магазини, плюс фабриката и школите.

Плюс патентите.

Плюс къщата на Лонг Айланд.

— Освен това — продължи Бърнард Бенда, — ако приемем, че постигнете целта си, щом треската премине, същите тези акции ще паднат вероятно в най-добрия случай до първоначалната си цена, а може и малко под нея. Ще загубите страшно много пари. А и ще трябва да купите сградата от компанията, в която ще сте просто основен акционер. Тоест, ще платите сама на себе си двете трети. Но ще загубите третата третина или около петдесет-шестдесет хиляди долара. Бих ли могъл да си позволя да отбележа, че това е най-лошата сделка, за която някога съм чувал, и несъмнено ще остане като такава в историята на борсата?

Той се усмихна.

Хана отвърна на усмивката му.

— Бихте могли — отвърна тя. — Само дето се питам защо пропуснахте една интересна подробност.

— Не виждам коя — каза Бенда.

— Причината за вашето участие в операцията. Която и да е добра брокерска къща би могла да свърши работата. Наместо това аз моля, умолявам най-умния мъж на Уолстрийт да ми се притече на помощ.

— Вие ме ласкаете по направо срамен начин — рече Бърнард Бенда.

Свали пенснето си, избърса го изключително старателно и най-после отново го сложи на носа си.

— Вашата лудост най-вероятно е заразна — рече той. — Ето че ми хрумна една направо коварна идея. Нима сме се сетили за едно и също?

Хана обясни своята.

Мълчание.

— Боже всемогъщи! — възкликна най-сетне Бенда. Отново се усмихна на Хана и отбеляза: — Именно от това се страхувах, а днес всичките ми илюзии се стопиха: във финансите жените са точно толкова подли, колкото и мъжете. Надявам се да ми простите за думата „подли“.

— Прощавам ви от все сърце — отвърна Хана.

Всъщност тя беше много доволна от себе си.

 

 

Аз наистина бях много доволна от себе си, Лизи, намирах, че съм дяволски хитра и възхитително умна. Реакцията на Бенда ме омая. Щом Бърнард Бенда, за когото всички единодушно казваха, че е истински гений на финансите, щом един Бенда ме одобряваше и считаше, че съм коварна, как можех да се съмнявам? Лизи, минаха години, Бърнард умря, както и всички останали, освен нас с теб, които сме вече стари жени… Да, знам, по-млада си от мен, но все пак си прабаба, нали така? Минаха години и сега вече аз изпитвам нежност към онази Хана от 1901 г., от която ми се повдигаше и в която ми е малко трудно да се позная: тя беше едно малко, красиво чудовище. Много алчна, страстна, егоистична и в същото време щедра, която освен за своя Тадеуш, бълнуваше само за финанси, тази глупачка, сякаш бяха някакво Елдорадо.

Все още не бях разбрала, че не това е моят път — всъщност аз трябваше да си остана просто една продавачка.

Хана от 1901 г. нямаше късмет, разбираш ли: сред толкова много други хора в Ню Йорк по онова време трябваше да налети тъкмо на Дуайър. Можеше да започне, знам ли и аз, с Бенда или Рокфелер Младши, защо не?… Е, може би не точно със самия Младши, но с някой от безбройните му сътрудници. Щеше малко да поиграе на нюйоркската стокова борса, може би щеше малко да загуби, или да спечели — в нормални условия тя не беше авантюристка, — щеше да се позабавлява, преди да разбере, че имаше да прави нещо по-добро, че не това беше съдбата й.

Но не! Трябваше да попадне тъкмо на Дуайър!

Ако знаеш само как го мразех!

 

 

В началото на април Тадеуш замина за Европа. Ако се сметнеше и времето за пътуване, щеше да отсъства близо два месеца. В дните преди да се качи на „Ла Лорен“ на Главната трансатлантическа компания се случи нещо доста неприятно. Тя пожела да й каже дали разполага с достатъчно пари за разходите по пътуването си. Той отвърна утвърдително. При всеки друг случай тя щеше да се задоволи с този крайно лаконичен отговор. Ала този път думата си казаха неизбежността на тяхната раздяла, както и ревността, която изпитваше само при мисълта за тълпите европейки, особено французойки и италианки, които нямаше да пропуснат да му се хвърлят на врата.

— Тадеуш, не ставай смешен, зная, че нямаш пари, това е смешно. Къде ще спиш? Под мостовете ли?

Искаше на всяка цена да пъхне 20 000 долара в джоба му. Той ги отказа до последния цент с характерното си вежливо и отчайващо спокойствие. Тя се ядоса и избухна. Още повече че както обикновено той запази самообладание.

— Върви по дяволите!

Едва не добави с всичката злъч на света: „Сигурно ще си намериш някоя да те издържа“. Страховитостта на това, което си беше помислила, я смрази и накара да замълчи. Той слезе от реното, с което го бе докарала на пристанището, и тръгна по мостика на „Ла Лорен“. Естествено тя хукна след него. Тичаше като луда по коридорите на първа класа, два пъти сбърка каютата, най-сетне го откри.

Чакаше я, защото, разбира се, бе предвидил какво щеше да направи тя — „ще ме побърка!“. Едроплещест и висок, хванал ръцете си зад гърба, той се бе скрил зад вратата, та когато тя отвори, не го видя и си помисли, че вече е тръгнал да търси някоя красива пасажерка да му подслажда пътуването. Ала той спокойно протегна дългата си ръка, погали я по бузата, разтвори длан: тя зърна възхитителна черна перла.

— Ето, виждаш ли, че имам пари — каза той.

Тя едва не се разплака и се вкопчи в него отчаяно, докато сирените на парахода не я приканиха да слезе на сушата.

Той й писа още същата вечер и на другия ден, първия от пътуването, и през всички останали дни, по едно писмо всеки ден, понякога по две, през цялото време докато го нямаше, и писмата винаги бяха невероятно нежни.

Беше поостанал в Париж. В Германия бе срещнал стар съученик на Рилке от военното училище за кадети в Санкт Пьолтен, някой си Роберт Музил, който е започнал великолепна книга, Хана, макар още да няма двадесет години; ще се нарича „Възпитаникът Тьорлес“ и ще бъде шедьовър.

После Тадеуш обиколи Испания (харесваше я, но не колкото Хана, която я предпочиташе пред Италия), после отиде във Флоренция, където търсеше някакви документи. Мина през Лондон, преди да се върне в Париж, където щеше да приключи престоят му в Европа.

В нито едно от писмата си не й написа „обичам те“.

„Предполагам, че се разбира от само себе си“, мислеше си тя.

Макар че…

 

 

Около средата на април небивалото разграбване на акциите „Карингтън Фокс“ беше в разгара си. Купувачите бяха седем и действаха, без да се познават. Хана, Мариан Каден и Бърнард Бенда не бяха сред тях, никой от тези хора не я познаваше; всичките бяха подбрани от Бенда.

— Да не ликуваме — беше й казал последният. — Тъй като не е идиот по рождение, Дуайър не може да не е разбрал за големите маневри с акциите на компания, на която е президент. Важното е да не се досети прекалено бързо, че вие сте умът и сърцето на операцията, Хана. Най-добре би било, ако го научи, когато ще е прекалено късно, но за това само можем да се надяваме.

Акциите постепенно поскъпваха; в хиляди пъти направените сметки Хана беше предвидила средна цена за акция 18 долара и то не още през първите две седмици на атаката си, а в най-лошия случай след 20 април. Събитията обърнаха наопаки всичките й предвиждания. Още от 7 април, когато бяха събрали едва 58 000 акции (от 107 819, които бяха крайната им цел), средната им стойност достигна 20 долара.

„Следователно моите 1 100 000 долара, измъкнати от английската банка, няма да стигнат“, бе принудена тя да признае.

Нещата продължаваха да се влошават, покачването продължи, на 16 април средната цена стана 21 долара. И продължи да расте.

Няколко дни по-късно вече беше 21.50 долара.

А тя беше достигнала прага на възможностите си. Както и да смяташе и пресмяташе, трябваше да признае очевидната истина: беше изчерпала всичките си запаси за маневриране, а резултатът беше 82 500 акции, не й достигаха 25 000 акции, за да получи контролния пакет от две трети.

Изпила чашата на срама до дъно, тя се обади на Поли Туейтс: извика го на помощ. Той обаче можеше да й предложи единствено 50 000 лири собствени пари.

Тя отказа.

„Почти съм загубена.“

 

 

— Не ми казвай нищо, Мариан!

Той поклащаше глава и пристъпваше от крак на крак както всеки път, когато не беше съгласен с нея, светлите му очи бяха съвършено безизразни и се отделиха от тавана само за да се вторачат във върховете на обувките — но въобще не срещаха погледа на Хана.

— Има нещо нередно — каза той. — Никой на Уолстрийт не говори за това масивно и продължително купуване на акции „Карингтън“, нито един вестник не написа и ред.

— Това не е голяма компания, пък и не котира официално.

— Сигурно това е причината. Само дето всички притежатели на акции, към които се обръщаме, са в течение и отказват да продават или го правят на високата цена. За която са осведомени.

— Мисля, че се досещам — каза тя с огорчение.

Естествено, прекрасно знаеше обяснението на това явление: тя въобще не се съмняваше, че Дуайър действа задкулисно. „Този кучи син няма средства — или пък не желае да се унижава да се бори открито и да се бием за акциите. Затова просто ме принуждава да купувам на високи цени. Като предупреждава потенциалните продавачи. Или дори може би вече е купил преди мен акциите им за 12 или 15 долара едната, а сега ще ми ги продаде със страхотна печалба. Трупа пари на мой гръб, това е върхът!“

— Ще се откажеш ли, Хана?

— Ти как мислиш?

— Никога няма да се откажеш, дори да ти опрат револвер в слепоочието. Хана, мога да ти дам на заем триста хиляди долара. Даже четиристотин хиляди.

За трети път й предлагаше пари.

— Не, Мариан.

— Говорих с някои банкери: биха се съгласили да поемат ипотеката ти от английската банка и то при по-изгодни условия. Биха дали до милион и осемстотин хиляди.

— Но гарант ще ми бъдеш ти. Не. Ако ще се давя, ще се давя сама. Да не говорим повече за това, ако обичаш.

Ново пристъпване.

— Тогава имам друго решение.

— Ако е глупаво като предишните, забрави го.

— Бих искал да купя акции „Карингтън Фокс“ за себе си.

— Сгреших, досега предложенията ти бяха глупави, това е направо откачено.

— Не мисля — отвърна спокойно той.

Замълчаха. Тя го гледаше. „Какво е измислил пак?“ Не се съмняваше, не беше се усъмнила и за секунда в приятелството и дори в обичта, която той изпитваше към нея. Но той знаеше, че тя никога няма да приеме да го провали с лудостта си. Спомни си какво беше казал Бърнард за Мариан: в бизнеса той е най-хладнокръвният и прозорлив човек, който някога е живял в Ню Йорк. „Сантиментален е като гилотина“, бе казал дословно Бенда.

— Така няма защо да ги купуваш, Хана. Разбира се, щом стана акционер, ще гласувам да продадеш сградата на себе си.

Докато казваше това, той дори не се усмихна. Мъжка непроницаемост. Попита го:

— И ще купиш акции „Карингтън“ по двадесет и един долара и четиридесет и пет цента едната?

— Е, не чак за толкова. Но по двадесет долара, да.

— Значи аз ще трябва да ти продам тези акции.

— Не виждам къде другаде бих могъл да ги купя на тази цена.

— В такъв случай продавам на осемнадесет и нито цент повече.

Защото вече прозря какво искаше да направи Мариан, тъй студеният и предпазлив Мариан Каден: той й се притичваше на помощ, като й предоставяше свежите пари, от които имаше спешна нужда и без които още утре щеше да е принудена да спре настъплението… но го направи така, че тя трудно можеше да му откаже. „А сега ще ми обясни, че прави добра сделка за моя сметка и че въобще не трябва да му бъда признателна.“

— Деветнадесет — каза Мариан. — И нито цент по-малко. Това е последната ми цена.

— И колко искаш?

— Петнадесет процента от двете трети: шестнадесет хиляди сто седемдесет и три акции. По деветнадесет долара плюс разходите, това прави… (Притвори клепачи за една-две секунди, колкото да събере наум) триста и седем хиляди четиристотин четиридесет и три долара. Общо.

— Наистина ли имаш толкова пари?

— Малко повече, но не всичките са свободни.

Тя беше абсолютно сигурна, че той не разполага с толкова пари в наличност и си помисли, че в известен смисъл двамата с Лизи се бяха обединили — щеше да получи доказателството за това доста по-късно, когато цялата случка отдавна щеше да е прибрана в чекмеджето.

— Уредил съм проблема — добави той.

— Наведи се, глупак такъв!

Тя го целуна по бузата.

— Все още не си ми казал къде ще заведеш Лизи на сватбено пътешествие.

— Още не съм уточнил всички подробности — отговори той.

— Сигурна съм, че вече знаеш за коя страна, с какво, в кой ден и час с точност до минута ще тръгнете, кога ще се върнете и откъде, как ще бъдеш облечен, с точност до чорапите, и какво ще ядете всеки ден, както и влажността на въздуха…

— Всичко това знам, разбира се, но останалото още не съм уточнил.

„Той направо те будалка!“

 

 

Тя веднага вкара в играта 307 443 долара на Мариан, без разходите. С тази сума и малкото пари, които й бяха останали в късния следобед на 22 април, успя да се сдобие с общо 98 951 акции.

Не достигаха още 8 867. При котировка 21.50 едната това правеше скромната сума от 190 197 долара и 15 цента.

„Имам петнадесетте цента, че и сто деветдесет и седемте долара — обаче има опасност да ми спрат електричеството, защото не съм го платила, — не ми достига останалата сума. Откъде, по дяволите, бих могла да намеря сто и деветдесет хиляди долара? Нямам нищо за продаване на такава цена, освен бижутата и картините. По-скоро бих продала себе си. И какво! Да не си полудяла? Откачи ли?“

Нощта на 22-ри срещу 23-ти беше тежка. Прекара я самотна. Ивон спеше в апартамента на Пето авеню, където бяха обзаведени напълно само няколко стаи. Мина й мисълта, но не за дълго, да зареже всичко, ала веднага яростно я беше прогонила и не можеше да си прости, че въобще бе си помислила подобно нещо. „Всъщност вече е много късно.“ Дори беше престанала да прави сметки на дребно. Не можеше да заспи, обикаляше стаите, най-често празни и отекващи, в които миришеше на прясна боя. Странно — учуди се сама на себе си, — не беше отчаяна. След четири седмици английската банка, която й бе отпуснала заема, щеше да направи опис, както казваха финансистите, тоест, ако не го погасеше изцяло в предвидения срок, щеше да загуби всичко, което бе създавала шестнадесет години.

„Най̀ ми е мъчно за патентите, взех такива предпазни мерки някой да не ми ги открадне, че дори и аз няма да мога да го направя, когато ще трябва да започна всичко отначало.“

„Не се предавай!“

Започна ново писмо до Тадеуш, бързо спря, думите не идваха. „По-бързо ще стане с телеграма: «Ела си, разорена съм, най-сетне ще можем да бъдем щастливи. ПП. Намери пари за храна». Присмивам се на себе си, но какво друго бих могла да направя? Да се обеся?“

На разсъмване най-сетне изигра последната си карта. Измъкна Бърнард Бенда от леглото и след един час той стоеше пред нея…

… Три пъти каза „не“…

… Най-накрая отстъпи, след като тя му беше предлагала акциите по 18 долара, после по 15, по 12 и накрая по 10 долара едната:

— Бърнард, по-добре и от мен знаете, че при цена десет долара правите изгодна сделка. Дори акциите да поевтинеят, щом свърша войничката си, те все пак ще струват повече. Но поставям едно условие: ще поемете писмен ангажимент да не се противопоставяте на продажбата на сградата, когато тримата с Мариан станем притежатели на две трети от компанията.

Той се усмихна:

— Като акционер аз няма да се противопоставя да я купите, но ви предупреждавам, че ще настоявам да го направите на прилична цена.

— Сто и петдесет хиляди е цената, която самият вие определихте като разумна.

Нова усмивка:

— Това беше, когато бях от другата страна на барикадата, във вашия лагер, и разсъждавах от вашата гледна точка. Продавачът неминуемо ще има друго виждане за нещата.

— Колко?

— Сто и осемдесет хиляди.

— Безмилостен, а?

Трета усмивка:

— Това е като партия крикет, изиграна в приятен летен следобед. Постъпвам с вас както бих постъпил с мъж. Макар че, като се замисля, може би щях да принудя един мъж да слезе на девет.

— Нямаше да се съглася. Щях да тропам на вратите на всички нюйоркски банкери и щях да намеря някой, който да се съгласи на десет долара.

Той я гледаше:

— Мисля, че щяхте да го направите.

— Бях готова. Бърнард? Благодаря.

— Няма за какво да ми благодарите. Ние с вас просто направихме една сделка между финансисти. Сега ми се иска да възвърна човешкия си облик: ще ми окажете ли честта и удоволствието да вечеряте с мен?

 

 

Бърнард Бенда купи от нея 20 000 акции по 10 долара. Като приспадна разходите, остана й точно сумата, необходима, за да се сдобие с 8 867-те акции, които й трябваха — по 21.45 всяка. И най-сетне щеше да достигне прословутата граница от две трети.

Тя задейства посредниците и хвърли в битката всичко, което й беше останало.

На входната врата се позвъни. Тъй като Ивон я нямаше, беше й дала свободна вечер, Хана отвори лично и се озова срещу дребна жена на неопределена възраст, позакръглена, с едри, дебели бузи и отблъскващо тънки устни, с жесток и леко ироничен поглед иззад очилата.

Без да продума, тя й подаде плик. Вместо адрес на него беше написано: Мадам Х. Нюман — „мадам“ беше подчертано с две черти. Бележката беше подписана A. B. C. D. и бе кратка: Тази нощ си останете вкъщи и чакайте!

— Какво значи това?

Междувременно жената с жестокия поглед беше влязла. Избра единствения салон, който беше мебелиран, и седна в един фотьойл. Постави чантичката си с фалшиви перли върху коленете и съвсем ясно показа, че не възнамерява да си тръгне.

— Коя сте вие? — попита Хана, която в този момент все още се разкъсваше между пораждащия се гняв и непреодолимото желание да се разсмее.

— Аз съм неговата секретарка, Емили Уотсън.

„Сега се сещам къде съм я виждала: тъкмо тя ме въведе в кабинета в Кълъмбъс Съркъл.“

— Съжалявам, че се запознахме — каза Хана. — Изчезвай оттук, лоена топка такава.

Тънка усмивчица по злите стиснати устни:

— Той ме предупреди, че ще искате да ме изгоните. Трябва само да ви кажа — осем хиляди осемстотин шестдесет и шест акции.

Мълчание. Половин секунда беше достатъчна на Хана, за да разбере: 8 866 без една акция беше броят на акциите, които тя… посредниците трябваше да купят, за да получат двете трети.

Без една акция.

„Скапан боклук!“

— Виждам, че разбрахте — каза Емили Уотсън. — Чета го по изражението на лицето ви. Коя си мислите, че сте, та ще го лъжете! За кого се вземате?

В този момент иззвъня телефонът. Хана вдигна слушалката. Обаждаше се Мариан, който започна да обяснява със спокоен глас, че се е появил проблем, че посредниците са успели наистина да купят недостигащите акции…

… Но не достигала една, без която не можело.

Само една.

— Хана, както можеш да се досетиш, направих проверка. Изчерпахме докрай списъка на потенциалните продавачи, с изключение на самия Дуайър, и нямаме никакъв друг шанс. Естествено, не мисля, че е случайно. Според посредниците…

— В течение съм.

За да произнесе тези три думи й бе необходимо върховно усилие. Това, което изпитваше, не беше бяс, а паниката на животно, хванато в клетка: „Господи, Хана, я се вземи в ръце!“.

— Ще ти се обадя утре — успя да каже на Мариан.

И затвори. През следващата минута беше истински подвиг да накара ръцете си да спрат да треперят. Започна да крачи из апартамента, защото не намираше сили да се изправи очи в очи с другата, която все така седеше във фотьойла и несъмнено се усмихваше; „погледна ли я, ще я убия“…

Влезе в банята и понамокри тила и слепоочията си.

Телефонът отново иззвъня. Отново беше Мариан, който се бе попритеснил от лаконичността й преди малко.

— Гласът ти не звучеше както обикновено. Да не би освен това да имаш неприятности?

— Просто имам нужда да остана сама. С изключение на този дребен проблем всичко е наред. До утре.

Този път успя да контролира интонацията си. Всъщност, полека-лека всичко вече започваше да идва на мястото си. Върна се в салона при Емили Уотсън. „Знаеш какво те очаква, Хана, и няма защо да чупиш главата на тази истеричка.“

— Потекоха ли ви сополите, а? — изхили се Уотсън. — Май ви запушиха устата, а? Жена! Моля ви се…

— Бих искала да ми дадете някакво обяснение, след като…

— Жена и еврейска уличница. Която си въобразяваше, че ще го излъже!

— … след като спрете да цвилите. Едно от двете, Уотсън: или ще ми обясните ясно всичко, или ще ви изхвърля през прозореца. Може да съм по-ниска от вас, но съм доста зла.

— Мръсна еврейска курва!

— Имате ли предпочитания към някой прозорец? Все едно, всичките са на шестия етаж.

„Нали съм великан с ръст метър и четиридесет и осем, помисли си тя, но и дванадесет стъпки да бях висока, проблемът си остава все така неразрешим: с една-единствена акция той ме държи в ръцете си и аз съм направо мъртва. А нямам време да изчакам с милите английски банкери, които умират да ме обезглавят, и с акциите за два милиона долара, които струват колкото хартийки, а надали и толкова…“

Бях притисната, Лизи, както никога досега. Идеше ми да вия.

Но още от самото начало знаех какво щях да направя. След малко повече от петдесет години човек вижда нещата много ясно, дори прекалено ясно, и това не е приятно. Хана от 1901 г. беше страхотна малка мръсница. Какво си мислиш? Една вечер във Филаделфия тя, в известна степен съзнателно, направи така, че Тадеуш да не бъде в Ню Йорк и дори в Америка. Така и не разбрах той дали ми помогна тогава. Беше невероятно потаен по отношение на мен. Ала го нямаше и толкоз.

Искаш ли да знаеш истината? На Хана от 1901 г. малко й се искаше по-отблизо да опознае господин Дуайър. Независимо че бе лудо влюбена в Тадеуш. Зная, че доста е заплетено, но какво да се прави.

До такава степен й се искаше, че до последния момент не знаеше кое от двете решения, за които мислеше, щеше да избере.

 

 

— Сега какво, Лоена топке?

— Ще чакаме — излая Е. Уотсън. — Той каза да чакаме.

Часовете минаваха, а нищо не се случваше. Към девет часа Хана, която умираше от глад (през целия си живот бе имала вълчи апетит, без да пълнее от това), отиде в кухнята и съвсем спокойно приготви, само за себе си, крехко говеждо филе и задушени картофи, залети със сметана. „Аз съм най-лошата готвачка в Америка, но поне няма да бъда опозорена с празен стомах“.

Завърши вечерята си с три огромни парчета ягодова торта, приготвена от Ивон. В един момент, както стоеше облакътена на масата в кухнята, усети нечие присъствие, обърна се и видя Уотсън, която я гледаше с омраза. „Да не би пък да трябваше и да я нахраня?“

— Гладни ли сме, Лоена топке?

Отговор не последва, ала погледът беше почти убийствен.

— Толкова по-добре — продължи Хана игриво, докато лапаше последната хапка торта, — защото няма нищо за ядене; колко жалко! А, да не забравя, Дуайър оправял ли ви е някога? Никога, а? Така си и знаех. Освен ако не обича вонята на кози. Като си мисля, сигурно е много тежко да си с него всеки ден, а той никога да не се е опитвал да ви посегне. Признавам, че за една жена това е направо непоносимо. Като казвам жена, имам предвид изобщо, защото вие…

Съзнателно облиза пръста, с който беше взела последната ягода, търкулнала се в чинийката: „Несъмнено току-що си спечелих «приятелка» за цял живот“.

В единадесет се позвъни на входната врата. Огромен човек с вид на ирландец мачкаше в ръце каскет. Хана сякаш беше безплътна, той потърси с поглед Емили Уотсън и щом я зърна, мълчаливо кимна.

— Тръгваме — отсече секретарката.

 

 

Файтонът, теглен само от един кон, премина край Сентръл Парк, после, без да спира, край офиса на „Карингтън Фокс“ на Кълъмбъс Съркъл. Най-накрая спря пред малка триетажна сграда, където светеше само на втория етаж. Хана отбеляза, че той не потегли, след като двете с Уотсън слязоха.

Качиха се.

Апартаментът беше малък, имаше едва три помещения. Мебелирана беше само стаята, при това съвсем скромно, почти аскетична стая на мъж, ерген. Имаше няколко книги, повечето за влакове, локомотиви, железопътни линии и за славното бъдеще на железниците; няколко обаче бяха посветени на финансовото и банково дело; сред всичката тази техническа литература, съвсем не на място, подобно на проститутка на сбирка на презвитериански пастори, се мъдреше „Жюстин“ на маркиз Дьо Сад, в едно от онези издания на английски, които се предаваха от ръка на ръка. Една вена на челото на Хана започна да пулсира силно: „Усещах аз, че в зелените очи на този господин Дуайър има нещо съмнително“.

— Студено е — каза тя гласно.

— Запалете си сама печката, не съм ви слугиня.

— Не ми пука, аз съм полякиня. И при минус петнадесет се потя. Но мисля за него, бедничкия. Ще му е студено като се съблече гол.

Доводът даде резултат. Скоро Емили Уотсън коленичи и започна да гребе въглища. Хана я гледаше, силно изкушена да я ритне по дебелия задник.

— Той кога ще дойде?

— Когато пожелае. Съблечете се!

В този момент Хана мъничко се огъна. Изведнъж малката победа над Уотсън, която тя бе накарала да запали печката, й се стори последно издигане преди крушението. Малко остана да напусне стаята, апартамента, сградата и да хукне накъдето й видеха очите.

— Съблечете се! — отново заповяда Уотсън, която току-що бе установила, че Хана не е помръднала.

„Това е то, Хана. В този момент ще трябва да избереш. Едно от двете. Първото решение… или второто.“

— Той каза да се съблечете.

— Помогнете ми!

— Няма да събличам някаква си полска курва.

Хана затвори очи. „Успокой се!“

— Ние, дамите от обществото, полякини или не, никога не се събличаме сами. Това прави или някоя слугиня, или пък любовник.

Усмихна се:

— А вие не ми приличате на любовник, Уотсън. — В същото време си мислеше: „Точно така. Виждаш ли, че се справяш, когато запазиш спокойствие?“.

Тази нощ беше с разкроено пролетно манто с три волана и с пелерина на раменете. На главата носеше сладка шапка, цялата в панделки, която завършваше с воалетка.

— Мога да направя само това.

Свали мантото и шапката и започна да сваля ръкавиците си.

— Не сваляйте бижутата си! — разпореди се Емили Уотсън. — Той каза да ги оставите.

Сложи си отново гривната, ала Сара Бернар (златна змия, инкрустирана с нефрит, чиито краища се завиваха навътре по ръката).

— За останалото ще трябва да ми помогнете, германке.

Седна на леглото и протегна краката си, обути в островърхи боти (така стъпалото й номер тридесет и две изглеждаше по-дълго).

— Свалете си ги сама! — изръмжа Уотсън.

— В такъв случай ще спя с тях.

Уотсън отново се предаде.

— Не си сваляйте чорапите!

— Знам: казал е да не ги свалям.

Стана, обърна се и така застави другата да разкопчае роклята й.

Която падна с меко шумолене. Беше с дръзко шпиц деколте — връх на модата в момента, — макар че дантелената платка откриваше съвсем леко шията и едва загатваше гърдите.

Падна и подплатата.

Една, две, три, четири фусти изхвърчаха, после дойде ред на първата от камизолите. Нямаше корсет, разбира се, защото никога не бе носила такъв, нито от новите сутиени, които тъкмо бяха измислили.

— Сваляйте всичко! — каза Уотсън свирепо.

— Глупости дрънкаш, германке!

Измериха се с поглед. Хана се усмихна:

— Явно никога не ви е любил мъж, драга. Те обожават да ни събличат, една голяма част от удоволствието се крие в това, да разголваш партньора си.

— Той каза да свалите всичко. Трябва да сте гола.

— Глупости. Знам по-добре от вас какво иска той.

Нов сблъсък, ала клепачите на Уотсън започнаха да потрепват. „Тя е вече почти извън строя“, помисли си Хана. Която пък бе останала само по къса камизола с квадратно деколте, плътно очертаваща щръкналите гърди, и гащи от алансонска коприна и батиста, завързани на коленете с две наситено червени панделки. А под тях се очертаваха жартиерите, придържащи чорапите.

— Какво друго каза господин Казанова Дуайър?

— Да легнете на леглото.

— Лягам, германке. Друго?

— Да разпуснете косите си.

Легнала по гръб на кувертюрата, Хана вдигна ръце към гребена от слонова кост с дълги зъби, чиято горна част беше във формата на листа и зърна имел. Заедно с няколко фуркета той придържаше големия й кок, който образуваше голяма пухкава корона и откриваше тила.

Ала ръцете й се отпуснаха, без да бяха постигнали нещо.

— Забележка като предишната, германке: ще видите, че ще се прехласне да разпуска косата ми със собствените си ръце. Сега?

— Чакаме.

 

 

Лизи, Хана от 1901 г. имаше две решения. Но още не беше избрала нито едното от тях.

Първото беше да се отдаде на Дуайър. Не, не, не мисли, че беше абсурдно.

Второто бе скрито в десния й жартиер. Чудничък бръснач, с прекрасно режещо острие, дълго почти двадесет сантиметра…

… ала не беше решила как точно щеше да си послужи с него, когато разпаленият Дуайър се наведеше над нея в пълно бойно снаряжение: дали да му пререже направо гърлото или пък да кръцне онова, което се намираше доста по-надолу и с което господата толкова се гордеят.

 

 

След половин час в хоризонтално положение и ръце, скръстени под главата, Хана стана под ледения поглед на другата, която седеше близо до печката и не помръдваше, освен да хвърли малко въглища в нея. Хана отново разгледа книгите и избра Сад. Легна обратно и се зачете. Беше прочела сто страници, когато навън най-сетне се чу бръмчене на автомобил. След това шум от захлопване на порта.

А после стъпки по стълбите, мъжки стъпки. Някой отключи бравата на апартамента. Емили Уотсън стана и отиде в малкото холче в съседство, като затвори вратата на стаята след себе си.

Последва кратък разговор, от който Хана не можа да долови нито дума.

Уотсън се появи отново с диво блеснали от щастие зеници.

— Облечете се! — каза тя. — Той не ви желае. Намира, че двадесет и един долара и четиридесет и пет цента е цена твърде висока за една еврейска курва.

Отвори торбичката си и извади от нея ключ и монета от петдесет цента.

Хвърли ги на леглото.

— Парите са за вас, а ключът е, за да затворите вратата, като си тръгнете. Ако желаете да затворите… тук няма нищо ценно.

Шум от стъпки.

Двамата си отиваха.

Въпреки че си заповядваше да не прави нищо, Хана се примъкна до прозореца. Видя Дуайър, седнал зад волана на една кола, да кани секретарката си да се качи до него.

Тръгна си и файтонът с един кон.

 

 

Двадесет минути по-късно полицаите, които правеха редовната си обиколка, я спряха. Попитаха я какво прави сама край Сентръл Парк с отворен бръснач в ръка.

Тя не им отговори, огромните й сиви очи бяха широко отворени и вперени в една точка.

Накрая, заставена от въпросите, тя се видя принудена да им каже адреса си. Последният, както й облеклото й, което не беше на проститутка, тръгнала да краде, пък и лицето, на което сякаш бе надяната маска, убедиха полицаите. Те я отведоха до дома й и я оставиха на спокойствие, след като им даде бръснача и се увериха, че си отваря вратата със собствен ключ.

На следващия ден най-тежко беше да разговаря с Мариан и Бърнард Бенда сякаш нищо не се беше случило, да издържи заинтригуваните им погледи — беше бледа като смъртник — и да ги слуша как планират контраатаки. Естествено тя нищо не им бе казала. Те смятаха, че просто трябваше да намерят изход от заплетената ситуация…

— Уникална в историята на нюйоркската стокова борса — заяви Бърнард Бенда през смях, с надеждата да я накара да се усмихне.

… при която една-единствена акция можеше да има такова решаващо значение.

Не беше мигнала. Не беше успяла да хапне и трошичка на закуска. Ивон бе останала удивена. Но докато до умопомрачение прехвърляше през ума си всяка секунда от изминалата нощ, чувството й за хумор започна да се възвръща. За момента беше горчиво, но беше въпрос на дни, дори на часове да се оправи. Лека-полека, още един път, малката машинка се задвижи и започна да набира скорост. „Наистина не получих тази скапана акция, не му обръснах и… мустаците дори, вярно е. От друга страна обаче, той не ме е притежавал. Сигурна съм, че не посмя, стегна му се лайното в последния момент — не казвам това да те успокоявам, Хана, и двете знаем, че е истина. Всичко останало, обидите и дори монетката от петдесет цента, е идея на Уотсън, главата си отрязвам.“

Успокояваше се с този безкраен вътрешен монолог дори по време на посещението на Мариан и Бърнард Бенда. Накрая те си тръгнаха притеснени и учудени, че я завариха най-напред разстроена, а след това много разсеяна.

Малката машинка вече се завъртваше с пълна скорост благодарение на прекрасното си равновесие. Хана мислеше. Всеки проблем винаги имаше толкова много решения… до днес това винаги бе действало, нямаше причини сега да бъде различно. Беше просто въпрос на сделка и честолюбие, а от това не се умираше, независимо че унижението беше страхотно.

На закуска беше отказала да хапне, все още пренапрегната, но следобед благоволи да отговори на Ивон, че малко чай и няколко сухара…

Когато обаче леката закуска бе сервирана, тя сякаш видя кълбо отровни змии.

— Каква е тази гадост? Я махни това и ми донеси нещо сериозно. Как така не разбираш? Дай ми няколко парчета от твоето печено със зеленчуци. Не беше ли правила хапки с бешамел? Искам. И сладки. Вино също, шампанско.

„Ами ако се напия? Не съм пробвала никога досега. Боже мили, непоносимо е все пак: ако бях мъж, щях да обясня сама на себе си, и то с необорими доводи, че се жертвам, лягайки с тази висока брюнетка със зелени очи, това щеше да бъде Дуайър-жена, щом тя щеше да е мъж, и нямаше да имам никакви угризения или пък съвсем малко. Колко мъже са лудували така и при по-незначителни поводи. Не мисли, ако обичаш, какво прави Тадеуш в Европа.

А аз се поболявам само при мисълта, че можех да му изневеря. Въпреки че не съм много сигурна какво щях да правя с големия си бръснач. Наистина ли щях да му отрежа… мустаците? Така и няма да разбера.“

Ивон й поднесе храната и тя се готвеше да я нападне, когато застина като поразена от гръм.

— Хана, какво ти стана, добре ли си?

— Внезапно ми хрумна нещо — отвърна Хана.

 

 

На по̀ следващия ден, деветнадесет дни преди падежа на полицата, тя влезе заедно с Мариан при Луис Роузън, краля на американските железници, който докарваше до бяс Дж. П. Флинт и Роджър Хийли, с които от три години се сражаваше по целия континент. По време на последния сблъсък той беше вкарал в битката впечатляващо число милиони долари и я бе спечелил, грабвайки за една нощ, или за малко повече, три хиляди километра линии, гари, депа и движеща се наличност на една от най-големите компании, неимоверно желана и от другите двама.

— Защо би трябвало да се интересувам от вашата микроскопична „Карингтън Фокс“?

— Достатъчно ми е да се заинтересувате от мен, бедната и слаба жена, попаднала в този мъжки свят.

— Може и да греша, но мисля, че вие въобще не можете да бъдете приемана като бедна и слаба жена.

— Аз съм по-слаба, отколкото вие мислите, и не толкова слаба, колкото считам самата аз. Или обратното.

Той се засмя. Не беше хубав, но в хищната му усмивка имаше чар.

— Саймън Гугенхайм ме помоли да ви приема и да ви помогна — каза той. — Според възможностите ми. Какво мога да направя за вас?

— Купете хиляда акции „Карингтън“.

— От кого?

— От Дуайър. Той е президент на компанията. Предложете му по двадесет и пет долара за акция.

— А те колко струват всъщност?

— В момента двадесет и един долара и четиридесет и пет цента. А при нормални обстоятелства единадесет-дванадесет. Или тринадесет, но не повече.

— А защо аз трябва да бъда толкова разточителен?

— Защото аз ще платя двадесет и петте хиляди долара.

— Ясно. Всъщност нищо не разбирам. А разходите?

— Ще платя и тях. Ще ви продам две хиляди и петстотин акции на същата „Карингтън“ по десет долара едната или общо двадесет и пет хиляди долара.

— Плюс разходите.

— Не, тях ще платите вие. Не бива да прекаляваме. Вие няма да ми дадете тези двадесет и пет хиляди долара, а ще ги задържите, за да купите с тях от Дуайър хиляда акции по двадесет и пет долара всяка.

— Страшно сте ми забавна — рече той след кратко мълчание. — Това не прилича на финанси, а на плетиво. Да кажем осем долара вместо десет. Разходите за ваша сметка.

— Разходите ще платите вие. Но съм съгласна да сляза на девет долара и седемдесет и пет цента.

— Девет?

Без дори да обърне глава, тя попита:

— Мариан, колко акции по девет долара ще трябват, за да стигнем сумата двадесет и пет хиляди долара?

— Около две хиляди седемстотин шестдесет и осем — почти мигновено отговори Мариан с вид на човек, който миналата нощ е пресметнал сумата поне десет пъти.

— А разходите?

— Разходите са шестдесет и пет долара.

— Две хиляди седемстотин шестдесет и осем акции общо, заедно с разходите — каза Роузън, смеейки се — не приличат на свършека на света.

— Вие ще платите шестдесет и петте долара, господин Роузън. А аз ще ви продам акциите по девет долара и двадесет и пет цента.

— Ама че забавно! — възкликна Роузън. — Съгласен на девет и четвърт.

— При едно условие обаче — каза Хана.

— Става дяволски весело. Какво условие?

— Искам, след като станете собственик на тези три хиляди седемстотин и седемдесет акции — хилядата на Дуайър и моите — и на всяка следваща акция „Карингтън“, която ще ви хрумне да купите, да се ангажирате писмено, че ще гласувате като мен, когато се разглежда въпроса да се продаде на г-жа Хана Нюман — това съм аз — една сграда на Парк авеню, която в момента е част от недвижимата собственост на „Карингтън Фокс“. При условие че въпросната продажба стане на разумна цена, устройваща и двете страни.

— Направо ще се задуша от смях — каза Роузън. — Правите всичко това само за да купите тази сграда?

— Случва ми се ужасно да се заинатя. Има един въпрос, който не ми зададохте.

— Очите ви са истинско чудо на природата, госпожо Нюман. Не зная кой въпрос съм забравил, но да приемем, че съм ви го задал.

— Защо на вас Дуайър ще продаде тези хиляда акции, които отказа на мен?

— Ще умра от любопитство да узная защо ще го направи.

— Защото сте Луис Роузън.

— Това е видно — отвърна Роузън насмешливо.

— … защото сте Луис Роузън и той ще реши, поради самото ви появяване на сцената, че нещастната му компания има всички шансове да стане новият залог в битката между самия вас и господата Флинт и Хийли. Ще си направи извода, че акциите, които държи, ще повишат цената си баснословно.

Луис Роузън се отпусна назад в креслото си. Ясно личеше, че премисля, и то с адска скорост.

— Разбирам — каза той. — Опитали сте се да получите мнозинството от две трети, за да можете да продадете сама на себе си сградата, но не сте успели, така ли?

— Да.

— Надявате се, че като притежава тази информация, в случай че е вярна и не я сподели с никого, Дуайър ще дойде при вас и ще ви каже, че отказът да ви продаде сградата е бил резултат на лошо настроение или на шегаджийския му нрав, но че сега вече е готов да сключите примирие… и че дори иска да купи от вас на добра цена всички или част от акциите, които напразно сте трупали?

— Да — отвърна Хана усмихната.

Мълчание.

— Може и да е плетиво, но аз не знаех, че трябва да си толкова лукав, за да можеш да плетеш.

— Ще купите ли тези хиляда акции?

— Само ако вечеряте с мен. Ще ми покажете как се държат иглите.

— С най-голямо удоволствие ще вечеряме с вас с моята приятелка Лизи Маккена, която е годеница на тук присъстващия г-н Каден. Тъкмо търсехме кой да плати сметката.

 

 

С Мариан си тръгнаха от Роузън. Тя се настани зад кормилото на реното. Противно на навика си не потегли сякаш я преследваха бандити. Тръгна съвсем спокойно, приканвайки с търпелива усмивка насъбралите се зяпачи да се дръпнат.

— Мислиш ли, че ще го направи, Мариан?

— Обеща ти. Смятам, че ще удържи думата си. Във финансовите среди така е прието.

— Сега какво ще направи?

— Ще купи акциите и ще ти подпише това, за което го помоли. Но най-напред ще се осведоми дали „Карингтън Фокс“ не струва повече от въпросните хиляда акции.

— И ще попадне на частите, притежавани от „Нордърн Стар Пасифик“. Не са много, но могат да го наведат на някои мисли, нали?

— Може би. Обикновено Дъг Макгрегър извършва за него такива проучвания на фирми. Направил съм необходимото: ще ме уведомят в мига, когато Макгрегър се задейства.

Колата вървеше.

— Хана? Знаеш ли да плетеш?

— Ти се шегуваш!

Даде газ, в нея се пробуждаше желание за борба. На брега на Хъдсън един парен станли, който отчаяно се силеше да се състезава с реното, сякаш остана на място благодарение на ново, рязко ускоряване.

— Караш прекалено бързо, Хана.

— Колата или сделките?

— И двете. Бих предпочел да съм жив за сватбата си. Това, което каза Роузън, беше разумно: трябва да изчакаш Дуайър да дойде при теб и да купи възможно най-много от акциите, които имаш. Така ще получиш сградата и ще си върнеш парите, при това с печалба. За малко да удариш онзи кон.

— За малко ли? Беше на поне две ръце разстояние. Мариан, Дуайър няма средства да купи всичко. Освен това не мисля, че ще се реши да го направи. Въобще не вярвам.

Ала потайничко се надяваше. Сега, когато битката беше започнала така добре, тя въобще не виждаше защо трябва да я прекратява бързо. Прекрасно се забавляваше с нея.

Не, ще действа както беше решила и ще изпълни точно целия си план.

След като се беше видяла с Роузън, сега щеше да отиде при Дж. П. Флинт, смъртен враг на първия.

 

 

Джон Патрик Флинт беше точно толкова висок и слаб, колкото Роузън беше нисък и набит. Без препоръчителното писмо, което й беше дал Рокфелер Младши, надали щеше да приеме Хана.

Ала той я прие, изслуша я, потропваше възпитано нетърпеливо с дългите си бели банкерски ръце по бюрото, не я прекъсна нито веднъж, а погледът му бе така празен, сякаш въобще не я виждаше. Накрая, за да успокои нещата, той стана и даде да се разбере, че срещата е свършила, каза, че съжалявал (въобще нямаше вид на съжаляващ), но човек с неговото положение не можел да си позволи подобна операция, дори за да направи услуга на близък приятел като Джон Дейвисън Рокфелер, втори с това име (за когото явно се питаше дали не е полудял, та поддържа в бизнеса приятелство с жена, и то еврейка).

Озова се навън, а двойната врата се бе затворила зад нея още преди да осъзнае, че излизаха.

— Мариан, той не продума, не мигна дори. Идеално владееше ръцете си. Не зная дали ме чу, когато му казах, че някой, за когото не зная нищо, е на път да купи „Карингтън“…

… и следователно пречи на нея, бедната беззащитна жена, да получи сградата и да си прави кремовете.

— Сигурен съм, че те е чул, Хана. Познавам го бегло, един път обядвах на една маса с него. Може да е всякакъв, но не и глупак. Ако не си го заблудила за истинската цел на посещението си, особено ако не си го заблудила, той ще се поинтересува каква е тази компания „Карингтън“, за която може би въобще не е чувал.

— Гениална съм, така ли?

Той се усмихна, за втори път тази година:

— За жена, да.

— Слез да те прегазя.

Но го попита:

— Как се нарича колегата на Макгрегър, който работи за Флинт?

— Двама са, Сам Уотърс и Феликс М. Лейман.

… Естествено, че държал под око и тях двамата.

… Хронологично посещението при Дж. П. Флинт беше два дни след като Макгрегър, довереното лице на Луис Роузън, беше представил на началника си вероятно абсолютно изчерпателен доклад за „Карингтън“, а двадесет и четири часа след това Роузън наистина беше купил от Дуайър 5 000 акции от въпросната „Карингтън“, по 20 долара едната.

Нещата идваха на местата си, нямаше съмнение. Хана несъмнено вече би могла да купи грохналата сграда на Парк авеню. Теоретично с 5 000-те акции на Роузън и онези, които тя имаше, мнозинството от две трети беше чувствително надвишено.

С малката разлика, че тя вече нямаше 50–60 000 долара, нужни за сделката, защото всичките й пари бяха блокирани.

Пък и защо й беше да купува сградата, след като до две седмици рискуваше сериозно да се озове без своята империя, „екзекутирана“ от банката в Лондон?

Но една трета причина щеше да надделее над първите две: невероятният катаклизъм, който направо щеше да побърка Уолстрийт, вече се задаваше.

Проклета да съм, ако в онзи момент съм допускала какво щеше да се случи, Лизи. Или поне не си го представях така неуправляемо, съвсем не си го представях.

Оставаха й четиринадесет дни до падежа на банката (имаше среща с банкерите на 6 май).

В това време всичко се обърка.

С невероятна бързина.

Посети Дж. П. Флинт на 22 април; още на следващия ден съгледвачите на Мариан съобщиха, че Уотърс и Лейман, тайни агенти на Флинт, също се бяха раздвижили. Мариан й докладва:

— Проучват „Карингтън“, Хана, точно както беше предвидила. Установили са, че ти не си излъгала шефа им и че ние, ти, Бърнард и аз, сме сред основните акционери. Освен Дуайър, разбира се. Но най-вече са открили наличието на две хиляди и осемстотин акции на „Нордърн Стар Пасифик“ в активите на фирмата. Всичко върви както го искаше.

 

 

На 23 април при затварянето акциите на „Карингтън“, която не котираше официално, струваха между 20 и 21 долара едната.

Тези на „Нордърн Стар Пасифик“, която котираше по всички правила, бяха по 141.60.

Четиридесет и осем часа по-късно акциите на „Нордърн Стар“ (на пазара бяха пуснати 1 026 115 акции) бяха достигнали 152.70.

Това значеше, че борсовата стойност на същата тази „Нордърн Стар“ надвишава 156 млн. долара. Струваше близо седемдесет пъти колкото „Карингтън Фокс“. „Действително минахме в друга категория, мислеше си Хана. Това наистина е игра за големи хора. При всички случаи за по-високи от метър и четиридесет и осем.“

— Мариан, кой купува? Роузън или Флинт?

— Роузън. Флинт замина вчера за Европа. Най-вероятно е оставил указания, но не знаем какви. Бърнард не успя да научи повече.

— А Роджър Хийли къде е?

— Някъде в Орегон.

— Смяташ ли, че Роузън нарочно атакува, като използва отсъствието на другите двама палячовци?

— Повече от вероятно е. Той винаги действа много бързо.

И наистина, едновременното отсъствие от бойното поле на двамата пълководци от едната армия щеше да изиграе решаваща роля в развитието на тази небивала битка.

В замяна на това Бърнард Бенда пък си беше в Ню Йорк. Той се появи у Хана на 25-и към обяд, Мариан вече бе там. Беше силно развеселен, тъкмо беше продал на Луис Роузън 19 000 акции „Карингтън“, които имаше. На Хана ги беше платил по 10 долара едната, сега им беше взел повече от двойно…

— Да мога да си купя една-две пури.

… защото Роузън му беше дал по 20.75 долара за акция.

— Но въобще не съм попречил на вашата комбинация за сградата, подлежаща на събаряне, Хана, защото Роузън се ангажира да ви подкрепи, когато му дойде времето. Само ми е малко неудобно, че спечелих тези пари на ваш гръб.

— Бърнард, това не е партия крикет в хубав летен следобед, както наскоро ми каза един човек.

Той се усмихна:

— Така е, не отричам. Освен това е съвсем сигурно, че ако поизчакате, вие също ще можете да извлечете сериозна печалба.

— А вие защо не изчакахте?

Усмивка, по-широка от предишната:

— Мисля, че ще имам нужда от голямо количество пари в брой. Хана, може да се направи страхотен удар…

— Като купувате акции на „Нордърн Стар“?

— Мили боже, не! В никакъв случай!

— Но те се качват.

— Точно затова. Купува се само при падане на цената, Хана, това е златно правило. Сигурен съм дори, че те още ще поскъпнат. Много. Според сведенията ми Роузън е разпоредил да се купува за над десет милиона долара. Знаете ли какво представляват акциите, наречени приоритетни или преференциални?

— За разлика от обикновените акции, това са акции, върху които управителите на въпросната компания могат във всеки момент да упражнят правото си на опция. Доволен ли сте от ученичката си? Роузън приоритетни акции ли търси? Иска да си осигури контрола над „Нордърн Стар“. А Флинт и Хийли няма да му позволят да го направи.

— Така мисля. „Нордърн“ е едно от най-апетитните парчета. Ще присъстваме на…

— Какво казахте?

— Че „Нордърн Стар“ е едно от най-апетитните парчета в империята на Флинт и Хийли, защо?

— Искате да кажете, че „Нордърн Стар“ принадлежи на Флинт и Хийли?

„Хана, ти сънуваш!“

Сега беше ред на Бърнард Бенда да я погледне изумено.

— Не ми казвайте, че не сте знаела, Флинт и Хийли са собственици на „Нордърн Стар“, защото държат контролния пакет. Мислех, че знаете.

— По дяволите! Кой ми е казал?

Мариан направо се сниши:

— Пропуснал съм, Хана. И аз мислех, че си в течение.

Бърнард Бенда направо се бе разплакал от смях:

— И вие предизвикахте този сблъсък, без да го знаете? Ох, Хана, трябва да ви издигнат паметник на Уолстрийт.

— Видях, че в портфейла на „Карингтън“ имаше акции на „Нордърн Стар“, казаха ми, че тази скапана „Нордърн Стар“ е голяма компания, и аз си помислих, че е достатъчно да привлека като мухи разните там Флинтовци, Розеновци и тям подобни.

За секунди я обхвана луд смях. Миг след това се тресеше, а от очите й течаха сълзи. Помисли си нещо, от което кикотът й се засили: „Мили боже, Хана, още първия път, в който се захвана с финанси, уцели десетката!“.

— Във всеки случай планът ми задейства идеално!

И отново прихна в луд смях. В който почти се включи дори Мариан (той се усмихна и това беше третата му усмивка за 1901 г.). А Бенда трябваше да седне, като се държеше за корема.

Той се успокои, въпреки че от време на време отново се разсмиваше.

— Хана, ще присъстваме на третото голямо сражение между тези господа и съм готов да се закълна, че пред него предишните ще са като леки схватки. Аз лично нямам никакво желание да се озова в средата на бойните действия… и затова няма да купя дори една акция на „Нордърн Стар“. Може да се направи нещо много по-добро. Искате ли един съвет? Ако, както може да се очаква, Флинт и Хийли отговорят на офанзивата на Роузън, акциите на „Нордърн Стар“ ще станат абсолютна рядкост на пазара. Това според мен ще има едно последствие: другите акции ще…

— … също ще поскъпнат.

— Мисля, че ще паднат, ако битката бъде каквато се очаква. Мисля, че хиляди играещи на борсата ще бъдат пометени от урагана и ще бъдат принудени да изпразнят портфейлите си. Ще са принудени да пуснат и това, на което държат най-много, каймака на борсата, спасителните стойности, които, откакто ги има, никога не са поевтинявали действително, така наречените blue chips^[2]. Сега те ще поевтинеят. Разсъжденията ми нравят ли ви се, Хана?

— Ако трябва да съм съвсем честна, намирам ги съвършено объркани и направо апокалиптични. Ти как мислиш, Мариан?

— Споделям мнението му.

— Трябва да сключа договори на основата на blue chips, така ли?

— Точно така — потвърди Бенда, с очи, искрящи от интелигентност.

— Все едно, аз нямам повече пари.

— Продайте всичките или част от вашите „Карингтън“ на Роузън. Дори на загуба. Освен това можете да играете и без покритие, като платите десет, или дори пет процента от действително ангажираните суми.

Тя се колебаеше.

— Ти ще го направиш ли, Мариан?

— Да.

Поколеба се още малко, после отказа. — Всичко се реши тъкмо в този момент, Лизи. Аз никога не съм била финансистка, винаги съм изпитвала ужас да взимам пари на заем, а мисълта да спекулирам без покритие, както те ме съветваха, като купувам или продавам неща, за които нямах реални средства, ме отблъскваше и плашеше. Не съжалявам за нищо, забележи…

— Дуайър продаде ли собствените си акции?

Не. Изчаквал, според Мариан. Изчаквал, убеден, че покрай „Нордърн Стар“ акциите „Карингтън“ също щели да се повишат. Досега отказвал всяко ново предложение на Роузън, но все пак му бил продал 5 000 акции, от които изкарал почти сто процента печалба.

— И аз ще чакам — каза Хана.

 

 

На 26 акциите „Нордърн Стар“ бяха скочили с двадесет и пет пункта — една акция струваше 178.10 долара — в резултат на съвсем дискретно подета от Роузън офанзива, но както Хана щеше да научи, не само поради тази причина.

Акциите „Карингтън Фокс“ се въртяха около 28 долара.

— Защо Флинт и приятелят му не реагират? Подобно покачване би трябвало да ги вдигне на крак.

— Хана, целият борсов пазар поскъпва, всичко расте. „Нордърн Стар“ е малко над средните стойности, но не кой знае колко силно — обясни Бърнард Бенда.

Той дори мислел, че знае, това беше неговият начин да казва, че е сигурен, че някои роднини и съдружници на Флинт и Хийли, без да се поинтересуват кои са купувачите, вече били започнали да продават част от приоритетните си акции. Бенда се усмихна на един въпрос на Хана:

— Това е очевидно, скъпа моя: Флинт и Хийли биха дали мило и драго да разберат, че основният и тъй дискретен купувач на преференциалните акции на „Нордърн Стар“ е всъщност Луис Роузън, заклетият им враг. Но никой сред малкото посветени на Уолстрийт няма да има смелостта да ги предупреди.

На същия този 26 април положението на Хана бе следното: преди няколко седмици тя държеше две трети от акциите на „Карингтън“, 16 173 беше продала на Мариан, 25 000 на Бърнард Бенда, 2 703 на Луис Роузън.

Оставаха й 63 941.

Беше изоставила всяка надежда да се сдобие със „скапаната сграда“ с пряката помощ на акциите на същата „Карингтън“.

Но въобще не се беше отказала да препъне господин Дуайър — чумата-да-го-тръшне-и-да-не-го пусне!

Същия този ден направи нещо, което скри от всички, дори от Мариан Каден — или поне няколко дена не му каза, първо, защото малко я беше срам, второ, защото вече й беше дотегнало да получава съвети от всички, от всичките тези красиви господа, които знаеха всичко и се отнасяха с нея като с пълна глупачка.

С посредничеството на съвършено дискретния Зеке Сингър тя продаде своите 63 941 акции на Луис Роузън.

По 30 долара едната.

Което направи кокетната сумичка от 1 918 000 долара.

— Зеке, ако продумате дори на сън, никога повече няма да работим заедно.

Близо два милиона долара. За нея, която не беше супер богата като Флинт или Роузън, сумата беше огромна. Най-вече беше повече от достатъчна да уреди дълга си към английската банка. Щяха да й останат и 200 000 долара печалба.

„Сега се успокой, изяж една-две чинии от киселото зеле, приготвено от Ивон — лека храна, ще ти проясни мозъка — и започвай да мислиш! Сама. Като голяма.“

 

 

Зеке Сингър беше много симпатичен рус млад мъж, който изглеждаше по-млад от възрастта си (беше на двадесет и три години). Това не му пречеше да е един от помощниците в прочутата фирма „Кун & Льоб“.

Това не му попречи да зяпне.

— Какво искате, Хана?

— Чухте много добре: искам десет хиляди седемстотин седемдесет и две акции на „Нордърн Стар Пасифик“, по сто седемдесет и осем долара едната. Ако ги намерите по-евтино, няма да ви се разсърдя и тогава купете повече.

— Хана, за всичките тези пари мога да купя много повече. Не че ще мога да получа цена под сто седемдесет и осем, чудо ще е, ако ги намеря и на тази цена. Но ако купя без покритие и използвам вашия милион и деветстотин хиляди като депозит, бих могъл…

„Започват да ме дразнят с техните истории без покритие.“

— Не, Зеке. Не… От мен финансистка няма да стане, това поне научих през последните месеци. Искам тези акции, искам ги физически, както вие казвате. Никакви акробации. Когато купувам нещо, искам да мога да го пипна. Също и като го продавам. Действайте, малки ми Зеке!

През остатъка от следобеда на 26-и, целия ден на 27-ми и сутринта на 28-ми Зеке Сингър направо се разкъса. Най-накрая събра исканите 10 772 акции и нито една повече. Учуди се:

— „Нордърн Стар“ не само поскъпват, но и изчезват по невероятен начин. Сякаш ги разграбват. Хана, вие знаете нещо, което аз дори не подозирам.

Ако ставаше дума само за нея, тя вероятно щеше да разкаже всичко на девера на Беки. Но тя не смяташе, че има право да разкрива информация, дадена й под секрет от Бърнард Бенда само защото той беше решил, че й дължи нещо.

Но пък много харесваше Зеке.

— Един много информиран човек ми даде един съвет. Аз лично не го последвах, но ако вие желаете…

Без да споменава името на Бенда, тя обясни процедурата: да се купуват за определен срок и на базова цена blue chips.

— Постъпете както желаете, Зеке.

— Човекът, когото не назовавате, наистина ли е надежден?

— По-добър на Уолстрийт няма да намерите.

Той каза, че разполагал с около 40 000 долара. И с един депозит от пет процента, който смятал, че би могъл да получи, щял да инвестира общо 800 000 долара.

— Благодаря, Хана.

— Ще ми благодарите, ако успеете.

„А аз ще бъда пълна глупачка да му върна парите, ако ги загуби.“

Зеке я попита след колко време според нея, или според тайнствения й съветник, се очаквало нечуваното падане на цената на blue chips. Без въобще да се замисли, тя отговори с убеденост, която само незнанието дава: до десет-петнадесет дни. Едва след това, когато младият човек си тръгна, тя осъзна, че нейната увереност щеше да накара Зеке да си помисли, че тя наистина има значима и изключителна информация.

„Най-изключителното е, че моята информация е толкова изключителна, та само аз си зная.

Защото зная какво ще направи Хана. Дръжте се, прекрасни господа от Уолстрийт, аз идвам!“

Тя изигра картата си, последната, на 27 април следобед.

Девет дни преди срещата с банкерите.

 

 

Поли Туейтс отново пристигна от Лондон. Беше много разтревожен и не го криеше. Притесняваше се още повече, защото тя не се тревожеше или поне не го показваше.

— Да не сте си загубили разума?

— Забавлявам се като луда.

— Но не и банкерите в Лондон. Те въобще не се смеят, поне две финансови групи са готови да купят от тях бизнеса ви, Хана. На цени доста над два милиона долара. Чувствам се виновен, ако бях водил преговорите по-добре, щях да постигна по-добри условия за заема, който ви дадоха.

— Не са ми дали заем, ненавиждам тази дума. Първо, аз не ви дадох достатъчно време да преговаряте, пък и съм доволна от сумата: ако бяхте измъкнали повече пари от тези хиени, днес щях да имам да връщам повече.

— Защото все още се надявате, че ще ги върнете?

— Разбира се! Между другото, Поли, един ден ми бяхте споменали, че майка ви е много близка с майката на Уини Чърчил.

Да, бил й казал. Госпожа Чърчил, майката, била американка и не се мразели особено с мама Туейтс. Защо?

— Защото майката на Уини и Синтия Хийли са близки приятелки, а аз искам да се срещна с въпросната Синтия.

Той я погледна и разбра всичко. Възкликна потресен:

— Хана, няма да направите това!

— И какво ще ми попречи? Според Бърнард Бенда нито един мъж на Уолстрийт няма да се осмели да го направи. Аз обаче, за щастие не съм мъж.

Допускаше, че ще предизвика бурен катаклизъм… — но не чак такъв, Лизи, не чак такъв.

— И кога я искате тази среща? — попита Поли.

— Вчера. Възможно най-бързо.

 

 

Срещна се със Синтия Хийли на 29-и.

Тя беше много хубава жена, на около тридесет и пет години, която надминаваше Хана с една глава, със сто чудесни милиона долара и с цялата мощ на милиардерка трето поколение. Още при първите думи на Хана тя я погледна учудено: не била в течение на делата на съпруга си, нямала навик да се меси в тях, особено…

Вдигна леко лявата си вежда.

— Еврейка?

— Японка — отвърна Хана. — От синагогата в Токио. Госпожо, две са причините да се обърна към вас. Първата: ако отида да се срещна с господин Даймлер, за когото ми споменахте, ще научи цялата Уолстрийт; ако ли пък му се обадя по телефона, няма да ме изслуша. Втората: доставя ми истинско удоволствие да предам тази информация като жена на жена, дори само за да се изс… да подразня тези прекрасни господа. Едно от двете госпожо: или спешно ще осведомите господин Хийли, че някой си Луис Роузън е на път да му отнеме „Нордърн Стар Пасифик“ или няма да го направите. Ако го направите, моля ви, спомнете си, че сте ми обещали да разкриете източника на информацията единствено на съпруга си. Ако не го направите, после не се чудете защо през следващите шест години господин Флинт ще ви е сърдит. Довиждане, госпожо. Имате прекрасен дом. Само дето този Сезан е фалшив. Откъде зная ли, притежавам оригинала. Още нещо: няма да се отървете от ситните пъпчици по китките, а сигурно и по краката, с някой лосион, който става само за коне. Аз зная какво ви е нужно, вие пък знаете адреса ми.

 

 

На 1 май „Нордърн Стар Пасифик“ котираше на 161.24 долара. Беше поевтиняла с двадесет и седем пункта.

— Какво означава това, Поли? Разорението ми ли започва?

— Вероятно вашият Луис Роузън е приключил с разграбването, вече е главен акционер или поне счита, че сега е достатъчно могъщ, за да отстрани Хийли и Флинт от компанията. Хана, не съм голям специалист по борсовите операции, но като библиотечен плъх скромно считам, че съм в челната група; в крайна сметка водя се ваш съветник, а вие сте акционер в компанията. Вие ми казахте, че Роузън е купувал главно т.нар. приоритетни или преференциални акции?

— Според Бърнард Бенда, да.

— Good heavens^[3]! — извика Поли.

— И какво означава това good heavens?

— Хана, за да се контролира напълно компания като „Нордърн Стар“ — уставът й, който проучих, е недвусмислен — не е достатъчно да държиш най-много приоритетни акции, трябва също така да си собственик и на поне петнадесет процента обикновени акции.

— Тези, които аз имам, какви са?

— Обикновени акции, скъпа приятелко. Ако Роузън не притежава тези петнадесет процента, не той, а Флинт и Хийли ще имат контролния пакет. При условие че самите те имат петнадесет процента. И разбира се, да имат поне четиридесет процента приоритетни акции.

— Шегувате се.

— Никога не се шегувам, когато ям пушена сьомга, купена от „Килдеър“ и водя разговор с красива жена за сто и петдесет или двеста милиона долара — това е приблизителната цена на „Нордърн Пасифик“ към днешна дата.

— Не е възможно Луис Роузън да не знае това!

— Надявам се за него — каза Поли с уста, пълна със сьомга.

Преглътна.

— Какво донася женското контраразузнаване за господин Роджър Хийли?

— Нищо. По последни сведения все още е в Орегон.

… А другият тъпак, Дж. П. Флинт, най-вероятно се разхождаше по улиците в Ница или на Рим — „какви бяха тия скапани милиардери, дето се шляеха по света, вместо да си гледат работата?“.

— Хана — каза Поли Туейтс, — вие наистина направихте всичко възможно тези мъже да се сбият. Ако Роузън наистина е допуснал грешка, ако Хийли се върне навреме, ако всички те са войнствено настроени, значи всички условия ще са налице и вие ще си получите вашата битка. Тя дори ще бъде истинска касапница, скъпа, трябва да сте доволна от себе си. Още малко сьомга?

— Благодаря, че ми предложихте. Имах чувството, че искате сам да я изядете. О, Поли, страх ме е!

 

 

На 2 май „Нордърн Стар“ падна на 156. Хана си направи сметката за хиляден път: акциите, които преди шест дни беше платила 1 918 000 долара, сега струваха 1 698 000.

Беше загубила 238 000 долара за по-малко от седмица.

Оставаха й пари точно колкото да погаси заема на английските банкери. При условие че те не бързаха особено да си получат и лихвите.

При условие че продадеше, преди акциите да са паднали още.

А тя не искаше да го прави с упорство, което сама не можеше да обясни. Чакаше някакво чудо, бе се вкопчила в абсолютното си вътрешно убеждение, че ще има късмет. Сега не можеше да си прости, че бе отишла при Синтия Хийли, а не се бе свързала с Тед Даймлер, който беше довереното лице на Хийли и Флинт. Може би щеше да го убеди по-трудно, но пък един път убеден, той бързо-бързо щеше да накара шефа си да се върне.

„Все едно, вече е прекалено късно.“

Падежът беше след четири дни. От Поли бе научила, че пълномощниците на англичаните ще пристигнат с парахода на компанията „Кюнард“ на 4-и, в събота. За да представят иска си на 6-и и естествено, да констатират нейната несъстоятелност.

Същата вечер написа на Тадеуш едно от двете всекидневни писма и за първи път се осмели да напише:

Отсъствието ти ме убива, ден след ден, час след час… Имам доста сериозни професионални неприятности. Параходът на 9-и ли ще вземеш? В такъв случай писмото ми няма да стигне до теб или ще го получиш по-късно. Така ми се иска да не го получиш. Това ще означава, че ще се върнеш при мен.

 

 

Мариан Каден щеше да бъде непосредствен свидетел на действията и постъпките на Бърнард Бенда на 3-и и най-вече на 6 май 1901 г.

В късния следобед на 3-и Мариан мина през апартамента на Пето авеню. Завари Хана и нейната френска камериерка икономка облечени в еднакви сиви престилки, целите в петна, нахлупили шапки от вестник: боядисваха в бяло един от салоните.

— Бях принудена да изгоня работниците — обясни Хана. — Имахме различия по отвратителния въпрос за парите. Искаш ли да се присъединиш към нас? Има една свободна четка.

Изглеждаше спокойна и весела, но той, който я познаваше, за миг дори не се усъмни, че е страшно напрегната. Мариан заговори, Хана отново захвана да цапоти (тя мажеше настървено каквото й попаднеше), той продължи да говори в смълчания, полупразен апартамент, в който двете жени му бяха обърнали гръб и през смях се препираха коя да боядиса един гипсов орнамент. Отново повтори доводите на Бърнард Бенда за blue chips: битката за „Нордърн Стар“ щяла да предизвика невероятно поскъпване на акциите и да доведе до драматичното им изчезване; толкова сериозно, че борсовите играчи, които били купували за определен срок или на кредит, щели да бъдат принудени веднага да отидат физически да закупят акциите си, това пък щяло да ги застави да платят чудовищна цена за ненамираемите акции и за целта щели да продадат фондовете си, прословутите blue chips.

„Защо все ми повтаря едно и също? Разбрах още първия път. Пиян ли е, що ли?“

— Чудесно разсъждение — каза тя. — Но най-напред би трябвало да се разрази битката, Флинт е в Европа, а онзи глупак Хийли си играе на влакчета по тихоокеанското крайбрежие.

— Хийли е в Ню Йорк — отвърна Мариан със своя спокоен глас. — Тук е от пет астрономически часа. Пристигнал е със специален влак, говори се, че бил променил цялото разписание, за да си освободи линията, а за да пристигне по-бързо, влака му са го теглили три локомотива. Той е тук, Хана. Усъмнил се е в нещо… или някой го е предупредил.

Много старателно, направо оплезила език, тя започна да рисува концентрични кръгове, напомнящи мишена за стрелба с лък, на силно изпъкналия задник на французойката.

Обърна се и погледна Мариан.

Той беше съвършено безучастен.

— Хана — подхвана отново, — сега е моментът да решиш. Все още много малко хора са в течение. Акциите на „Нордърн Стар“ ще скочат, после ще паднат. Ти би трябвало…

— Няма да продам акциите си от „Нордърн Стар“ — каза Хана.

Завърши мишената си, нарисува централния кръг. Ивон прихна да се смее.

— Нищо няма да продавам, Мариан. Не настоявай, безсмислено е и ти го знаеш.

Цяла вечер тя чака и игра на домино с Ивон. До определен момент се надяваше Хийли да й даде някакъв знак на благодарност за услугата, която му бе направила.

Нищо.

На 4-и, събота, беше почти готова да отиде в хотел „Нидерландия“, на две крачки от дома й. По-малко от четиридесет и осем часа преди срещата с лондонските банкери (те бяха пристигнали здрави и читави, „как не можа скапаният им параход да потъне!“) тя беше преминала от състоянието на паника към глупавото примирение, за което се упрекваше, но не успяваше да преодолее.

Поли Туейтс, който мина да я види към пет часа, я завари отново да пише, този път на Мендел. Разполагаше само с адреса, който й беше дал самият Визокер в Сан Франциско, когато го бе видяла за последен път: Хотел „Мамур“, Досън, Юкон, Канада.

— Ако все още е там. Вече може и да е тръгнал за Бразилия.

— Или пък е намерил планини злато и си е направил харем — каза Поли.

— Мендел няма да знае какво да прави с един цял харем. Той обича жените, когато са му по пътя, и то за предпочитане на сто километра една от друга.

Колкото и да се мъчеше, сърце не й даваше, не успяваше да откликне на привидната веселост на Поли.

Защото усещаше, че той се преструва единствено с цел да поразсее притеснението, което долавяше в нея.

Той наклони глава:

— Май не сте много добре?

— По-добре не бих могла да бъда.

Той вдигна предупредителен пухкав палец:

— Тази вечер ще ви водя в Карнеги Хол. Ще свирят Лист. Този Лист не беше ли поляк? Тъй като скъпата ми съпруга остана в Англия да бди над английските ни деца, не мога да си намеря дама, подхождаща на моя ръст. Ще бъдем шестима. После ще вечеряме и ще танцуваме… (отново вдигна показалец), а утре ще се повозим на лодка.

— Иска ми се да се возя по вода толкова, колкото и да се обеся.

— Като англичанин и аз, признавам засрамен, изпитвам ужас от всичко, което плава. Но все пак ще отидем. На тази разходка с лодки ще има доста интересни хора.

Имаше нещо в гласа му. Тя впери в него сивите си очи. А той мило се усмихна:

— Не знам защо си мисля, че дори шотландски банкери не са способни да екзекутират в понеделник очарователната дама, с която са се возили на лодка в неделя.

Освен това, о, каква изненада, като преглеждал родословното си дърво, взел, че открил един свой направо неспасяемо глупав братовчед („дори другите ми братовчеди забелязаха това, представяте ли си?“), но който обаче по някаква случайност, несъмнено в името имало грешка, бил нещо като главен управител на Английската банка.

С две думи, беше получил четири дни отсрочка, което беше по-добре от нищо.

 

 

На 6-и, понеделник, още преди осем часа, Мариан Каден и Бърнард Бенда се срещнаха пред нюйоркската стокова борса. Заедно отидоха в арбитражната зала, която отваряше два часа преди floor — в известна степен еквивалент на борсовия кръг; тези два часа трябваше да компенсират часовата разлика между затварянето на Сити в Лондон и отварянето на нюйоркската борса. В арбитражната зала можеше по телеграфа да се купуват от лондонския пазар акции, котирани и на двете места, и да се играе — това беше арбитражът — с разликите в котировките между Ню Йорк и Лондон.

Операциите още не бяха започнали, това щеше да стане след десетина минути. По-късно Мариан щеше да разказва, че докато чакали с Бенда, си били говорили за киното (Мариан беше сред стоте привилегировани зрители на първия филм на братя Люмиер и темата го вълнуваше).

Две минути преди началния сигнал се появи Тед Даймлер, придружен от трима помощници. „Щом е дошъл лично Тед, каза Бенда, това означава, че офанзивата ще е нечувана: той е номер едно в екипа на Хийли, а се ползва и с доверието на Флинт.“ Даймлер беше едър мъж с червендалесто лице, носеше кръгли очила с тънки златни рамки, иззад които гледаше подозрително.

С безкрайно безгрижие Бенда го осведоми, че те с приятеля му Каден били дошли да купят от Лондон американски акции:

— На „Нордърн Стар“, Тед, няма какво да крия. През последните два дни малко паднаха, но ние с Каден се надяваме на покачване. Интуиция.

И му показа нареждания за закупуване на повече от 30 000 акции на „Нордърн Стар“.

Мъжът с очилцата погледна първо него, после Мариан. С едно завъртване на брадичката изпрати помощниците си на бойните им постове, после дръпна двамата мъже настрана. С неприкрито раздразнение им обясни, че „ставало нещо“, за което нямал право да говори, но поради което купуването на акции на „Нордърн Стар“ в този момент означавало да настроиш срещу себе си висшите банкови среди в Америка и по-специално някой си господин Дж. П. Флинт, без да говорим за неприятностите, които човек можел да си навлече със сарафите, един от чиито най-видни представители бил самият той, Даймлер.

— Естествено, Бърни, аз не те заплашвам, а ти говоря най-дружески. Вие с приятеля ти сте млади, не е хубаво човек да си създава врагове още в началото на кариерата си.

— Приятелското ти чувство ме преизпълва с радост, — отвърна Бенда. — Има едно решение, Тед: ти ни казваш какво става, ние ти се заклеваме дума да не продумаме и ти препродаваме акциите, които щяхме да купим, на костуема цена. Съгласен ли си, Мариан?

Мариан невъзмутимо кимна в знак на съгласие.

Кратко мълчание. След което Даймлер, с повече заобикалки, отколкото би използвал да им каже, че собствената му жена го е заразила със срамна болест, им разкри причината за ранното си появяване: Хийли му наредил да грабне всички акции на „Нордърн Стар“, които било възможно да се купят; причината за бързането, за треската, била покупките, които, както изглежда, щял да направи онзи „нещастен посредник“ Луис Роузън. Този ненормалник се бил нахвърлил на приоритетните акции на компанията, без да знае, че му трябват и обикновени, за да има контролния пакет.

— Бърни, казвам ти като баща: ако застанеш на пътя ми, ще те мразя до последния си ден.

— Опазил ме бог! — отговори Бенда.

 

 

Двадесет минути след като бяха отстъпили на Даймлер 30 000 акции на костуема цена, Мариан и Бърнард Бенда сключиха срочни договори за 65 милиона долара, за blue chips, които поевтиняваха.

 

 

— Ще станеш много богат, Мариан.

Той запристъпва от крак на крак. Най-накрая кимна с вид на човек, току-що научил, че е обречен от науката.

— Искрено съжалявам, че не желаеш да участваш заедно с нас, Хана.

— Да не говорим повече за това.

Беше го казала просто така. Без никаква подигравка или злоба. Тя самата не можеше да си обясни какво става с нея. Осъзнаваше единствено, че от четиринадесет месеца, откакто беше в Америка, не бе направила почти нищо, „освен че се бе впуснала в големите финанси и беше забъркала невероятна каша, а за това никой нямаше да й даде медал“.

Може би отсъствието на Тадеуш, или по-скоро мълчанието му — от шест дни не беше получавала писмо — я спираше, но имаше и нещо друго — неудържимото желание да хукне отново от салон на салон по целия свят, нуждата да създава и предприема в една област, която си беше само нейна.

 

 

… 180 долара, после 195 само на 8-ми: последиците от масивните изкупувания, направени от двамата противници, започваха да се усещат. Най-лошото беше, както бе предвидил Бенда, че акциите изчезнаха от пазара. Лека-полека паниката започна да обхваща всички онези, а те бяха хиляди, които в по-спокойни времена бяха сключвали срочни договори за покупка или продажба на акции на „Нордърн Стар“. Оказали се в невъзможност да ги придобият физически, те се обърнаха към посредниците (един от тях, заобиколен от цяла орда, беше буквално разсъблечен от клиенти, които искаха от него, щом нямаше самите акции, да им издаде удостоверение за акции, които имаха същата стойност). Тъй като бяха принудени да дадат гаранции, те започнаха да продават мигом прекалено големи количества от спасителните си книжа, т.нар. blue chips, които обаче паниката увеличаваше.

И те естествено поевтиняха.

— С колко игра, Мариан?

— Не съм играл.

— Глупости! Колко?

— С около три милиона и половина долара — каза той.

— Ти нямаш толкова пари.

Не, нямаше. Беше играл без покритие, по системата на депозита.

— Хана, все още не е късно, би могла…

— Я ме остави на мира!

Вечерта на същия ден, явно опитвайки се да спрат началото на голямата паника, пълководците на Луис Роузън обявиха, че битката е приключила и нищо не пречело на връщането към нормална дейност: техните клиенти вече държали контролния пакет от „Нордърн Пасифик“.

Ала няма и час по-късно, бършейки очилцата си с пеша на жакета, предводителят на вражеската армия Тед Даймлер ги опроверга с гръм и трясък: неговите клиенти, господата Хийли и Флинт, били главните акционери.

„Не може да бъде“, помисли си Хана, приличат на децата по улиците на Варшава, които поставяха на рамото си камък и викаха другарчетата си да играят на „Гледай да не падне!“.

Двете противоречиви изявления просто показаха, че се води грандиозна битка. Паниката се удвои. Акции, които нямаха нищо общо с конфликта, се оказаха въвлечени в него неясно защо, най-вероятно поради общото побъркване.

— Трябваше да дойдете да видите това — каза Поли на Хана.

Отведе я на вечеря в „Уолдорф Астория“. Атмосферата, царяща в ресторанта, баровете и фоайето на хотела, наподобяваше края на света. Хората се щураха насам-натам и ако самите те не бяха обезумели и смъртнобледи, се опитваха да се шегуват: „Are you broke? Разорени ли сте?“. На самата Хана й зададоха този въпрос поне шест пъти. В определен момент изслуша оплакванията на едно семейство, чието име бе забравила, но с което беше вечеряла един път: средствата им били главно в недвижимите имоти, бяха се видели принудени катастрофално бързо да продадат за мизерна сума и четирите си сгради, само за да купят акции „Нордърн Стар“ по 425 долара едната. Малко по-нататък срещна прочутия милиардер Гейтс, който се изсмя и потвърди, че за един ден е загубил четири милиона долара.

— Е, Хана?

— Какво, Поли?

— Какво изпитвате?

— Не разбирам, скъпи Поли?

— Мисля, че прекрасно ме разбирате. Без вас може би нямаше да има битка и сега нямаше да изживяваме нещо, което несъмнено ще бъде наречено Черната сряда на краха от 1901-ва.

— Всичко, което исках, беше…

— Да турите крак на някой си господин Дуайър, мъжа с име като азбука. Мислили ли сте как ще постъпите по-нататък? Надявам се Дуайър да успее да се възползва от милионите, които спечели благодарение на вас.

— Не ме дразнете, Поли!

— Добре, скъпа Хана. Гладна ли сте?

— Много — отговори тя.

 

 

На 9-и, четвъртък, „Нордърн Стар“ котираше на 485 долара, а в четиринадесет часа на 700.

1000 долара само след час.

Този път атаката дойде едновременно от Мариан, Бърнард Бенда и самия Поли.

— Хана, знаете ли колко правят десет хиляди седемстотин седемдесет и две акции по хиляда долара всяка?

— Десет милиона седемстотин седемдесет и две хиляди долара, мога да смятам. Без разходите естествено.

Усмихна им се.

А когато те започнаха да й обясняват, почти разревани, задето не можеха да я убедят, че с десет милиона и няколко долара би могла да си купи двадесет, дори тридесет сгради, тя отвърна:

— Зная, но аз искам тъкмо тази.

„Ала най-вече искам скалпа на скапания Дуайър.“

На Уолстрийт цареше паника, дори ужас, какъвто хората не помнеха от 17 май 1792 г., когато беше открита първата борса за акции, на мястото на бившата крепостна стена, построена от холандците, за да се защитават от индианците. Лихвеният процент скочи с двадесет пункта и не само blue chips, но и всички котирани акции бяха на границата на неминуемия срив.

Точната дума беше крах.

 

 

— Госпожо Нюман?

Минута преди това на вратата се бе позвъняло. Ивон бе отишла да отвори, но говорът в антрето беше неясен и тя не можеше да различи кой бе късният й посетител.

Вдигна глава (тъкмо проверяваше ред по ред, броейки на пръсти и превръщайки всичко в шарени овце, отчета, който й бе изпратила от Париж Жана Фугарил, директорката за Европа) и видя Луис Роузън.

— Не можах да дойда по-рано — рече той. — Имах доста натоварен ден. — (Усмихна се с широката си вълча усмивка.) — Всъщност цялата изминала седмица беше такава. Може би сте чули да се говори?

— Бегло — отвърна тя.

Остави перодръжката в черно и наситено червено, инкрустирана с нейните инициали. Погледна малкия си часовник, който носеше като медальон на гърдите, минаваше единадесет и половина и естествено беше тъмно.

— Мога ли да седна? — попита Роузън.

— Извинете ме. Разбира се. Уморен?

Той имаше тъмни сенки под очите, сякаш не беше спал поне от три месеца. Тя си помисли, че Роузън е живо олицетворение на финансист, вечерта след битката.

— Малко — каза той.

— Женен ли сте, господин Роузън?

Той я погледна учуден. Отвърна, че имал две деца:

— По-точно бях женен и имах две деца миналата седмица. Оттогава не зная какво е станало с тях.

— Кой спечели?

— Битката за „Нордърн Стар“ ли?

— За тези при Виксбург и Ватерло вече зная.

— Страхувам се, че не е толкова просто — каза той.

Замълчаха, докато Ивон им поднесе уиски на него, четвърт чаша шери на нея.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Хана.

Той я наблюдаваше над чашата си.

— Колко акции на „Нордърн Стар“ имате?

— Десет хиляди седемстотин седемдесет и две.

— Можели сте да ги продадете днес следобед, при затварянето.

— Но не го направих. Кой спечели битката, господин Роузън? Те или вие?

Той остави чашата си.

— Вие предупредихте Хийли, нали? Не, не ми отговаряйте, вече няма значение. Тази вечер се случиха доста неща. За начало получих лично послание от президента на Съединените щати, после дойдоха две делегации, едната на брокерите от нюйоркската борса, другата от Централната банка. Същите са ходили и при Роджър Хийли. Помолиха ни да прекратим, да спрем бойните действия.

Взе чашата си и я изпразни.

— Още едно? — попита Хана.

— Не, благодаря. И ние го направихме, госпожо Нюман.

— Хана.

— Направихме го. Има молби, които не могат да бъдат пренебрегнати. Всъщност аз постигнах част от това, което исках: отсега нататък с Хийли и Флинт ще делим местата в Управителния съвет на „Нордърн Стар Пасифик“.

— А „Карингтън Фокс“?

Той завъртя глава.

— Вие сте наистина най-невероятно упоритото човешко същество, което някога съм срещал, Хана. Вие сте се досетили, че онзи… как се казваше?

— Дуайър.

— … че онзи Дуайър ще откаже да ми продаде останалите свои части от „Карингтън“, нали? Защо всъщност не решихте въпроса с вашата сграда веднага след като той ми продаде пет хиляди от своите акции?

— Нямах пари да платя сградата.

— Съмнявам се, извинете ме за скептицизма, че това е била истинската причина. Вие щяхте да намерите отнякъде сто и петдесет или двеста хиляди долара.

— Ето че не можах.

— Добре. На дамите винаги трябва да се вярва. Посещението, което ми направихте, беше единствено с цел да ме накарате да се включа във войната. Предвидила сте, че щях да се подразня от тези две хиляди и петстотин акции на „Нордърн Стар“ в актива на „Карингтън“. Така както сте очаквали, че точно аз ще започна бойните действия. Успяхте и аз още не мога да го повярвам: с онзи глупак Хийли вкарахме в игра повече от сто и петдесет милиона долара и щяхме да предизвикаме световен крах само защото една дребничка дама с големи сиви очи искаше да купи някакво си зданийце. Кой можеше да допусне подобно нещо?

— Аз ще получа ли сградата си?

— Накрая Дуайър все пак продаде акциите си и вече не е президент на „Карингтън“. Но не ги купих аз, а Хийли. Аз бях предложил четиридесет и две, Хийли ги грабна по за четиридесет и пет. Сега „Карингтън Фокс“ принадлежи на мен, Хийли и Флинт. Аз имам петдесет и един процента, те държат останалите, това е част от общите споразумения, които сключихме.

— Ще приемете ли да ми продадете сградата за сто и петдесет хиляди долара?

Той започна да се смее:

— Ако бях сигурен, че така ще се отърва от вас завинаги, направо щях да ви я подаря. Шегувам се, разбира се.

— Разбира се! Жалко, обожавам подаръците. Дали и Хийли ще се съгласи?

Роузън стана. Ивон мигом се появи и му подаде шапката.

— Не виждам защо ще откаже. Доколкото знам, сте му направили услуга.

Вече беше на прага на салона. Отново поклати глава.

— Мога ли да ви задам един нахален въпрос, Хана?

— Бъдете толкова нахален, колкото ви се иска.

— Коя, по дяволите, сте вие? Откъде се взехте?

— Произвеждам кремове и парфюми за дамите. И им ги продавам.

— Какви пари бяхте ангажирали в тази истерия?

— Всичко, което имах: малко над два милиона долара.

— Наследили сте някого?

— Засега не.

— Смятате ли отново да се занимавате с железници?

— В никой случай! — възкликна тя през смях.

— А с финанси?

— Още по-малко.

— Слава богу!

В гласа му прозвуча огромно облекчение.

— Кремове за жени ли? (Беше помислил на глас.)

— На госпожа Роузън ще направя намаление, обещавам — каза Хана.

 

 

Десети май, денят, когато всичко щеше да приключи, за нея започна много рано, към седем и половина. Макар че предишната нощ Хана си бе легнала едва към два и половина сутринта, вече беше на крак, когато се появи Мариан. Ивон още спеше и затова му отвори тя. Няколко минути по-късно, макар да не бе викала никого от двамата, долетя и Поли Туейтс. Със същите думи на уста: миналата нощ щабът по кризата взел всички необходими мерки нещата да се успокоят и да се спре стремглавото препускане към катастрофата; спрени били всички продажби на акции на „Нордърн Стар“, Роузън, а и Хийли, се били съгласили да пуснат на пазара приличен брой акции, а цената им…

— В течение съм, Поли.

… та цената на тези акции била принудително фиксирана на 160 долара.

— В течение съм, Поли. Мога и да ви го изпея, ако желаете.

Той я гледаше съвършено объркан. Тя го хвана за ръка и го поведе към кухнята, където Мариан пиеше кафе с физиономия на гробар, работил извънредно.

— Сто и шестдесет долара — рече Поли, — представяте ли си? А вчера след обед струваха по хиляда.

— Тя е в течение — спокойно му каза Мариан.

Предложи да им направи яйца и бекон и вярна на навика си, изгори всичко, което постави в тигана. „Такава ми е орисията, помисли си тя, докато съм жива, ще съм най-лошата готвачка и на двете полукълба.“

Накрая изсипа тъжния резултат от кулинарните си експерименти в кофата, издърпа от перваза на прозореца, гледащ към двора…

— Как е кафето, Мариан?

— По-лошо не съм пил.

… издърпа от перваза на прозореца, гледащ към двора, бут шунка с карамфил от Вирджиния, а от сандъка с лед две бутилки шампанско.

— Осем милиона и двеста двадесет и осем хиляди долара загубени за една нощ — мрънкаше Поли сърдито. — Какво празнуваме?

— Моята сграда — отвърна Хана. — Получих я. Покажи му я, Мариан!

Каден разгъна някакъв документ, под който се виждаха подписите на Луис Дениъл Роузън и Роджър Гардън Хийли, съответно президент и вицепрезидент на Железопътна компания „Карингтън Фокс“, с които те потвърждаваха, че продават на госпожа Хана Нюман една сграда на Пето авеню за сумата от 132 500 долара.

— Договорената сума беше сто и петдесет хиляди долара — заобяснява Хана с пълна уста, — но те ми направиха отстъпка. Единият, защото твърди, че съм му направила услуга — въобще не знам каква, — другият, защото беше страшно доволен, че ще се отърве от мен. Не иска ли някой от вас да отвори шампанското? Жадна съм.

След това осведоми Поли, че вече няма нито една акция на „Нордърн Пасифик Стар“; в този момент Бърнард Бенда вероятно вече ги бил продал, сигурно го беше направил, човек можел да му се довери за тези неща.

— По сто и седемдесет долара едната. Десет долара над официалната цена, но някоя си госпожа Синтия Хийли, която въобще не познавам, помолила съпруга си, питам се защо ли, може би защото й продадох лосион против пъпки, та въпросната госпожа Синтия Хийли казала на мъжа си, че трябвало да плати по десет долара отгоре за всяка акция, която ще купи от мен. Забележете, според Бърнард Бенда той не правел много лоша сделка: когато нещата се успокоят, акциите на „Нордърн Стар“ ще струват по-скъпо, но все пак беше мило от негова страна. Всъщност колко прави десет хиляди седемстотин седемдесет и две акции по сто и седемдесет долара всяка?

— Един милион осемстотин тридесет и една хиляди двеста и четиридесет долара — каза Мариан след половин секунда.

— Всичко ясно ли е, Поли?

— Кристално — отвърна Поли, плюейки кафето.

— Ще стигне ли за английските банкери?

— Да, струва ми се. Вие им дължите шестстотин хиляди долара.

— Тази нощ прегледах сметките си, Поли. Като че ли с цялото това движение насам-натам можех да спя. На двадесети януари вложих в тази работа един милион четиристотин двадесет и осем хиляди шестстотин тридесет и четири долара и шестдесет и пет цента собствени пари, плюс шестстотин хиляди долара от вашите приятели, лондонските банкери, плюс разходите, които според мен са двадесет и шест хиляди осемстотин четиридесет и девет долара. Следите ли?

— И аз тъкмо се питах същото — каза Поли.

— Общо един милион седемстотин и петнадесет хиляди петстотин четиридесет и осем долара и шестдесет и пет цента — обади се Мариан, зает да отвори шампанското.

— Като извадим, остават…

— Сто и петнадесет хиляди шестстотин деветдесет и един долара и тридесет и пет цента — каза Мариан.

— Към които трябва да прибавим тридесет и две хиляди и петстотин долара. Или общо…

— Сто четиридесет и осем хиляди сто деветдесет и един долара и тридесет и пет цента — отвърна Мариан. — Без двеста тридесет и девет долара и седемдесет и четири цента разходи, прави сто четиридесет и седем хиляди деветстотин шестдесет и един долара и шестдесет цента.

— От къде, по дяволите, извадихте тези тридесет и две хиляди и петстотин долара? — попита Поли.

В мига, когато той зададе въпроса си, Хана завърши приготовлението на чудовищен сандвич, в който маслото, киселите краставички и горчицата бяха подредени между четири парчета шунка.

Изведнъж тя се сви, почти се скри от златистия поглед на адвоката от Лондон.

— Тя вече препродаде сградата — обясни спокойно Мариан.

— За сто шестдесет и пет хиляди долара — чу се гласът на Хана. (Самата Хана все така беше скрита зад сандвича си.) — Поли, от известно време вече не я исках толкова тая скапана сграда. Май се бях поувлякла, това е истината. Какво щях да правя с тази съборетина, но най-вече, какво щях да правя с осемдесет или сто етажа? В крайна сметка аз съм най-обикновена продавачка. Сега ще ми кажете…

Поли бе отворил уста. Но тя не му даде възможност да продума.

— … сега ще ме питате защо не спрях всичко вчера следобед, например, когато акциите на „Нордърн Стар“ достигнаха безумна цена. Просто защото исках да отмъстя на Дуайър. Сградата ми трябваше на всяка цена, за да му докажа, че съм адски по̀ инат и по-хитра от него. И защото вчера следобед въобще не бях сигурна какво щеше да направи Хийли, но най-вече как щеше да реагира Роузън. Роузън спокойно можеше да ми е сърдит. Но не, тази нощ те ме посетиха един след друг. Хийли дори ми поднесе цветя, с които да напълня четири стаи, дойде с жена си, която ще е една от първите ми клиентки, когато отворя салона си.

— Господи! — извика Поли.

Тя най-сетне остави сандвича. Ако до този момент се бе правила на палячо, сега сивият й поглед стана свиреп и студен.

— Пипнах го, кучия му син! Пипнах сградата му. Продадох я, защото така исках. Тази сутрин, в ранни зори, му изпратих препис от документа, който Мариан ви показа. Това, разбира се, не ме задоволява, не съм свършила с него, ще чакам колкото е необходимо, петдесет години, ако трябва, но ще го скалпирам. А той може да почака!

 

 

Тадеуш се върна два дни след това.