Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (7)

7.
Тази скапана 1913 година

Първият им син, Адам, се роди на 21 юни 1903 г.

Хана малко бе сгрешила в изчисленията си; човешко е да се греши, бе искала да роди през август.

В краен случай през юли.

— Защото юли и август са мъртъв период за работа.

— Малко поизбърза, Хана — каза й Тадеуш, докато целуваше корема й просълзен.

— Не съм виновна аз, че се роди по-рано от предвиденото. Според доктор Всезнайко и дружина, трябваше да се появи след две-три седмици. Но не ми казвай, че не е великолепен! Малко е набръчкан и розов може би, точно като теб, когато поседиш по-дълго под душа. Тежи пет килограма и двеста и е дълъг петдесет сантиметра. Ако го бях износила до край, сигурно щеше да е висок колкото теб и да тежи осемдесет килограма и щеше да може да постъпи в Харвард още през септември. Само не ми казвай, че си щастлив, скапан поляко!

Първите болки бе получила по време на заседание с директорите и директорките си от целия свят — дори Маги Макгрегър бе дошла от Сидни. Готвеше се да отвори в Сан Франциско и вече работеше над плановете за Филаделфия и Ню Орлиънс.

Върна се на работа девет дни след раждането, след като бе обяснила на лекарите, че са магарета.

Адам приличаше на Тадеуш като капка вода.

 

 

Джонатан, вторият, се роди три години по-късно, на 2 септември 1906 г. в болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк. Името му беше приятно съчетание между това на Ян Ненски, бащата на Тадеуш и Натан, нейния баща.

Той имаше естествено сини очи при раждането, но към третия месец истината предяви правата си: синьото се превърна в определено сиво. Сивите очи на Хана, съвсем същите, по същия начин заемаха цялото лице и щом срещнеха друг поглед, ставаха като пронизващия, почти смущаващо остър поглед, който Мендел Визокер би разпознал сред милиони други.

— Има дори отвратителния ми характер.

Хана ликуваше от радост, въпреки че всъщност нямаше силно майчинско чувство — никога нямаше и да го има и щяха да са й нужни години, почти цял живот, за да поправи този недостатък.

Всичко се подреждаше така, сякаш идеалната програма, която си бе съставила, беше строго спазвана.

— Дори по-добре от предишния път: само два дни и щях да уцеля август месец. Ако направя шест, сигурно ще успея да родя на петнадесети август точно в дванадесет на обяд.

— Ще родиш шест?

— Съмнявам се. Да не си мислите, че е приятно. Не говоря за правенето. Това ми харесва. Дори много. Но после, докато ги изкарам…

— Почти ме караш да се изчервя, Сополано. Много си невъзпитана, знаеш ли?

— Единственият човек на този свят, който може да се похвали, че ме е възпитавал, това сте вие.

— Всичко е ясно — отвърна Мендел Визокер.

Беше дошъл от Перу. Или от Боливия, и той не знаеше точно. Във всеки случай там, откъдето идваше, имало планини и лами, в това беше почти сигурен. Беше на четиридесет и осем години и с изключение на лекото посребряване по слепоочията и мустаците, приличаше на младеж. Три години по-рано, когато се бе родил Адам, предупреден неизвестно от кого, той се бе появил в Ню Йорк и бе предизвикал страхотен фурор с кожените си дрехи на трапер от Далечния север насред главната приемна на козметичния салон. Джеси, директорката, го бе изгонила, взимайки го за ненормален. Той не се бе съпротивлявал, но не бе казал и кой е. Беше чакал четири часа Хана да излезе и си бе бърборил на полски или италиански с полицаите, правещи редовните си обиколки. Същата вечер, след като бе успял да я успокои (тя искаше да изгони Джеси, задето не го бе разпознала), се бе озовал на една маса с Рокфелер Младши и единадесет други гости, все знаменитости. Тя бе очаквала насмешливи подмятания или неудобство и се бе приготвила да удуши всеки, дръзнал да каже лоша дума за нейния Мендел. Не се случи нищо подобно. Той бе очаровал всички с историите си на златотърсач в Клондайк, с престоя си в сибирските каторги, с прекосяването на пустинята Гоби и на цял Китай, с плаванията си по седем морета, скитането из целия свят и с факта, че знае петнадесет или двадесет езика.

— Колко страни сте посетили, Мендел?

— Знам ли?

— Просто трябва да ги преброите.

Той сви огромните си рамене и отвърна, че въобще не го интересувало.

Пак преди три години, след въпросната вечеря, двамата с Тадеуш бяха излезли да изпият по едно питие. Бяха се прибрали след три дни в невъобразимо състояния.

— Но вие влачихте моя хубостник на гръб.

— Тия младежи не могат да носят много. Как си с него, Сополано?

— Питам се вас какво ви засяга — каза тя и се засмя.

— От колко време те познавам?

— Трябва да има двадесет и четири години.

— Вече двадесет и четири години имам желание да ти зашлевя една плесница. Как си с него?

— Раждам му деца.

— Доста време мисли, докато го направиш. Инак?

— Много сме добре.

— Правиш ли го щастлив?

— Не трябва ли по-скоро да попитате дали той ме прави щастлива? Мен, слабата жена.

Той й се ухили с всичките си бели зъби.

— За теб е ясно, достатъчно е да те види човек. А на него не му личи. Как вървят книгите му?

— Издаде три.

— Четох The Spiv.

— Хареса ли ви?

Той втренчи в нея погледа си на ловец на самури и жени:

— Да.

Помълча, после каза:

— Какво друго е написал?

— Дебела книга за един човек на име Жан от Черните банди в Италия през петнадесети и шестнадесети век. Познаваш ли Медичите?

— Не особено добре — отвърна Мендел присмехулно. — Минах през Италия, но не им се обадих. Книгата му продаде ли се?

Почти. Бяха продали четири хиляди и няколко екземпляра. Ако стилът не беше толкова тежък, ако нямаше толкова история и психологически анализи, а имаше повече действие, би могла да постигне успеха на Quo Vadis от Сенкевич, Нобелов лауреат за литература предишната година.

— А третата?

— Защо не попитате него?

— Защото няма да ми отговори. Или с усмивка ще изтърси каквото му хрумне.

Тя си помисли: „Значи аз не съм единствената, която изпитва това чувство с Тадеуш. Значи причината не е само в мен“.

— Третата въобще не тръгна — отвърна тя. — Не се продадоха дори хиляда екземпляра. Беше по-неразбираема и от първата дори.

Той поклати глава.

— А на теб ужасно ти се иска да си пъхнеш острия нос там, нали?

— Обещала съм да не го правя.

— Най-добре. И за него, и за теб.

— Зная.

Малко по-късно той каза, че в никой случай нямало да остане в Ню Йорк. Още щял да поскита нагоре-надолу, много му се искало да пообиколи Патагония. Не знаел точно къде се намирала, вероятно била кътче някъде в аржентинските пампи, но името направо го разсмивало. Освен това въобще не познавал Африка, с изключение на Кейптаун и Дакар, където някога бил спирал. Страните в Арабия не го интересували, защото му били казали, че по отношение на гостоприемните жени там си било истинска пустиня.

Пари?

Той се изсмя: на едно място в Санта Фе, в Ню Мексико, бил създал малко транспортно предприятие, хотел и бар. Всичко там си вървяло много добре и без него. Не знаел всъщност какво го било прихванало да направи тази инвестиция. Може би защото русокосата, която водела нещата вместо него, знаела да смята. Пък и все някъде трябвало да вложи златото от Аляска.

Ами да, разбира се, че бил намерил злато. Голямо количество. Случайно и без да го търси, защото нямало нищо по-глупаво от това да се правиш на златотърсач: „Ритваш някоя планина и от нея се изсипват кюлчета“. Защо не бил казал по-рано ли? Ами защото какво значение имало?

И този път, както преди три години, и както винаги когато се срещнеха, те двамата с Тадеуш юнашки се насвяткаха в пълна хармония и разбирателство.

Тадеуш естествено се прибра сам.

— Нали го знаеш, Хана, не обича сбогуванията.

 

 

Тя откри лабораторията си в щата Ню Йорк, почти в самия град Ню Йорк, в едно пусто място, наречено Ню Рошел. При едно от пътуванията си в Европа беше посетила Мария Кюри; първия път полската учена беше й намерила Жулиет Ман, която сега ръководеше лабораторията в Париж. Може би и сега щеше да й посочи някой, за предпочитане жена, който да се заеме със същата работа в Америка.

Не. Мария Кюри нямаше предвид никого.

Най-накрая, съвършено случайно, Хана намери това, което търсеше, и то в самия Ню Йорк: ирландка, която полицията на Нейно кралско величество по някакви причини също търсеше: Катлийн О’Шей (баща й бил химик, тя бе учила същото) беше ненадминат специалист по взривовете. Кейт не бе подскочила — … от ентусиазъм — при първата им среща. Началният й отговор беше категоричен:

— Имам много по-добри занимания от вашите гадни кремове!

„Гадни“ приятно отекна в ушите на Хана: „Тя говори невъзпитано като мен, създадени сме една за друга“.

— Доста хора могат да правят бомби, Кейт…

— Я не говорете глупости, откачалка такава! (Ирландката лесно избухваше.)

— … докато работата, която ви предлагам, ако не я приемете, би трябвало да бъде поверена на мъж. Освен това всички пари, които ще спечелите, могат да отиват за каузата…

Физически Кейт беше привлекателна като буре с барут, на каквото и приличаше. Щяла да се съгласи да оглавява при условие че един път годишно ще има право на отпуск. Вероятно за да отиде да предизвика няколко огнени суматохи у проклетите англичани. Вероятно в някое ъгълче на лабораторията щеше да експериментира някой и друг експлозив англоубиец.

В крайна сметка всеки имаше право да прекарва свободното си време както му харесва.

 

 

Преди да открие лабораторията, а и след това, освен в Сан Франциско тя отвори салони във Филаделфия и Чикаго, в Ню Орлиънс, Торонто и Монреал. Така козметичните й салони на американска земя станаха осем. Наблегна на разработването на магазините, при които инвестициите бяха по-малки, а формулата по-гъвкава: те бяха общо осемнадесет. От школите й за козметички и продавачки, ръководени от Катрин Монблан (тя освен това отговаряше и за общото съгласуване на връзките с Европа), всеки шест месеца излизаха добре подготвени млади жени и момичета.

Броят им бе по-голям от реалните й нужди.

Но тя подхвана едно предложение на умната Катрин и започна преговори с големите магазини, като извика на помощ нечуван брой адвокати. Десетгодишният договор почти изтичаше, а търговците не желаеха и да чуят за изключително представителство като това, на което се бяха съгласили навремето, когато тя беше почти единствена на пазара.

След четиримесечни преговори екипът на Поли Туейтс най-накрая изтръгна искания договор, школите на Хана щяха да осигуряват на големите магазини квалифициран персонал, който да работи на щандовете за козметика.

— Освен всичко получихме и това, което искахте в замяна, Хана: те ще ви отстъпват четвърт от печалбите си от въпросните щандове през следващите пет години, а след това само десет процента.

— Моите школи носят печалба, нали? — радостно възкликна Катрин. — Друго предимство на тази формула е, че момичетата, които подготвяме, ще ни останат верни в по-голямата си част: когато наред с твоите козметични продукти има и други, те ще знаят кои да изберат… Ще дават умни съвети.

— Повишавала ли съм ти скоро заплатата, Монблан?

— Преди повече от година.

— Е, тогава ще почакаш. Не бива да те разглезвам.

 

 

Вече беше нарисувала пет розови овци и бе започнала задницата на шестата.

 

 

Пътува шест пъти до Европа, а през 1908 г., тринадесет години след като ги бе напуснала, отиде в Австралия и Нова Зеландия. Но този път Тадеуш я придружаваше и всичко бе различно.

Преди това обаче бяха прекарали цели шест месеца в Париж, в прекрасна къща на улица „Аса“, срещу Люксембургската градина.

Купиха над двадесет картини, от които четири бяха от Дьорен и пет от Вламенк. С тях двамата си организираха шегаджийско състезание по плюскане, друга дума за това просто нямаше. Басът, на който се хвана с двамата мъже, се състоя в ресторант „Ле Вигурел“ на булевард „Распай“: всеки трябваше да си поръча и най-вече да изяде всички ястия от менюто, от ордьоврите до десертите и да започне отново. Първият, който се откажеше, трябваше да плати сметката. Естествено тя загуби (Вламенк успя да изяде един път и три четвърти менюто; най-убийствен бе сеансът с яденето на еклерчета с шоколад, след които идваха мариновани херинги).

Тя загуби и плати, но после се тръшна болна, защото бе погълнала деветнадесет ордьовъра, три вида риба и четири вида месо със зеленчуци.

— Не можех все пак да се откажа още в самото начало.

— Опитай се да повърнеш — посъветва я Тадеуш, самият той непоносимо преял.

 

 

Тадеуш бе спрял да пише. Поне романи; продължаваше да осигурява репортажи за рубриката си в „Ню Йорк Таймс“ и силно саркастичните му коментари за парижкия живот, предавани по телеграфа, доставяха истинско удоволствие на американските читатели. Доколкото тя знаеше — но всъщност не беше съвсем в течение, — той не твореше нищо, което би могло да задоволи Еди Лукас. Последният беше отчаян. Той също беше дошъл в Париж (както и Лизи и Мариан) и бе прекарал две седмици в къщата на улица „Аса“. Но не бе успял да измъкне от своя автор и една свястна дума.

— Вие го познавате по-добре от мен, Хана. Той ми се усмихва и с най-голямата вежливост на света ме изпраща по дяволите. Непроницаем е. Струва ми се обаче, че в края на краищата отново ще започне да пише. Той е роден романист, няма да може да издържи дълго, без да пише. Ще пише. Остава да разберем кога и какво. А всичко, което бихме предприели, за да го подтикнем, би могло да избоде очи, вместо да изпише вежди.

Как можех да кажа на някого, Лизи? Щяха да ме вземат за ненормална. Дори ти, която вечно беше заета да правиш деца със скоростта на квачка. Колко имаше вече в периода 1906 — 1908 г.? Осем? Само шест. Не беше много лошо за седем години брак. Не можех да споделя с никого. Или само с Мендел, но той беше разбрал, с него си бяхме казали всичко с един поглед. Тадеуш не беше… с чуждите хора той винаги беше спокоен, приятелски настроен, внимателен, възпитан, възхитително нормален на пръв поглед; онези, които не го познаваха, наистина можеха да го възприемат като принц — консорт, с две думи жиголо, който живее на гърба на жена си — въпреки че с репортажите си той печелеше достатъчно, за да се издържа сам; а когато подобни скапани идиоти се запознаеха с него, бяха принудени да признаят очевидното: той притежаваше чар, дори и в очите на другите, не само в моите, беше адски умен, знаеше хиляди неща, които другите не знаеха, с мен начело, притежаваше чувство за хумор. Всички го обичаха, другояче не можеше да бъде. Обичаха го повече, отколкото някога някой е обичал мен, дребната алчна еврейка. Само дето не го оплакваха на глас, че се е оженил за мен. Сигурна съм, че често са си казвали: „Той струва повече от нея“. Не, разбира се, че не говоря за теб, Мариан и за Поли…

… но имаше толкова много други…

… а как се държеше с мен, Лизи. С мен, когато бяхме сами. Мили боже! Никой мъж не би могъл да бъде като него. Той беше всичко онова, за което бях мечтала, откакто бях отворила очи за света. Не плачи, Лизи, моля те, спри, защо, мислиш, загасих лампата? Никак не ми се иска да видиш лицето ми в този момент. Но трябва да го кажа на някого, дори след като са минали толкова години, не искам да умра, без да съм го споделила. Беше нежен и весел, избягваше или потушаваше идиотските ми гневни изблици и аз всеки път накрая се разсмивах, без да разбера как го бе постигнал. А и тази постоянна нежност. Страхотно се забавлявахме заедно години наред; аз започвах някое изречение, той го довършваше; четеше мислите ми с онзи негов развеселен поглед, така мило развеселен, сякаш се извиняваше, че е толкова проницателен. А като любовник…

Не го казвам заради удоволствието да те шокирам. Не и тази вечер.

Тези неща имат огромно значение.

Можех да се задоволя с това, Лизи. Можех да не се опитвам да разбера какво се крие зад фасадата. Можех да се преструвам, че не забелязвам как вътре в себе си той изживява истински ад. Той просто беше роден такъв, с потребността да се самоунищожава и мрази, сам горчиво да осмива себе си. Може би нямаше да го обичам, ако беше друг, то и аз самата не съм лесна.

Само че аз виждах, знаех. Не постоянно. Понякога си казвах, че прекалено много фантазирам, че прекалено се притеснявам, въобразявам си, както се казва. Но не бях единствената, която виждаше това: когато Еди Лукас ми каза, че Тадеуш бил недостъпен, той всъщност мислеше като мен. А Мендел винаги го е знаел, беше го разбрал преди мен дори, прочетох го в очите му.

Какво можех, какво бих могла да направя? Дявол да го вземе, какво повече можех да направя от това, което вече бях направила? Освен да се разделим, но бих предпочела по-скоро да пукна.

Ех, тази скапана 1913-а година!

 

 

1908-ма беше годината, когато заедно отидоха в Австралия.

Тя мина отново през Мелбърн, Сидни и Брисбейн, по собствените си следи от преди тринадесет години, откри десетки свидетели на първото си пребиваване, семейство Маккена, разбира се, но също и Дайна Уотс, двамата братя Ръдж, които, о чудо, още бяха живи, за разлика от милия господин Соумс, ботаника, срещна се и с целия персонал на нейните салони, сред които, разбира се, бяха директорките, както и Фурнакови, Режи и Ан, и толкова много други.

Отидоха чак до Кобар и мините, че и още по-далеч, до бреговете на Дарлинг, а при една друга обиколка — този път бяха тръгнали от Пърт — намериха приблизителното място, където Мендел и Саймън Кланси смятаха, че са намерили скелета на един мъж — Куентин Маккена, — който беше прекосил пеша целия австралийски континент, а единствени спътници му бяха шепа аборигени, също изчезнали безследно.

— Куентин Маккена Човекоядеца. Обичаше ли го, Хана?

— Като по-голям брат. След теб и Мендел той беше един от мъжете в моя живот.

— Благодаря, че ме постави начело на списъка.

— Винаги си бил пръв и го знаеш. Ти не участваше в състезанието, Тадеуш. Сега също, и така ще бъде винаги.

Той взе лицето й в огромните си ръце:

— Хана, о, Хана!

Тя направи всичко възможно той да получи за Австралия — „Като че ли е моя собственост и се опитвам да я продам“ — цялостно и приятно впечатление.

— Странно е, като си помисля. Ако те нямаше, може би щях да остана тук цял живот. Върнах се в Европа единствено заради теб.

Тя запя „Валсуващата Матилда“, за да му покаже до каква степен би могла да бъде австралийка, но той се засмя и я спря, пееше убийствено фалшиво както винаги.

Прекараха осем дни по безкрайните пусти плажове на Големия коралов риф и се върнаха през Нова Зеландия, Туамоту, Йокохама и Хонолулу.

 

 

Беше загубила всяка надежда за трето дете. Това много я дразнеше, дори я наскърбяваше. Беше предвидила три, а не две деца. „Не мога обаче да бъда обвинена, че не съм опитала, най-накрая сигурно сама ще се дам под съд и ще си искам пари за щети и пропуснати ползи!… Само дето не е смешно. Исках и момиченце. Един Господ знае обаче защо не съм много убедена, че идеята е добра. Ако дори малко прилича на мен и ако е само наполовина досадна като мен, по-добре въобще да не вижда бял свят, нали. Но бих предпочела все пак да имам избор. Дори да я удавя, ако се наложи.“

Още повече че Лизи правеше всичко възможно да я дразни: най-безгрижно вече бе заченала седмото си дете.

— Нарочно ли го правиш? Изнервяш ме, щраус такъв! Аз на какво приличам с моите две жалки попадения в целта?

— Ти снасяш козметични салони и с това компенсираш.

Като стана дума за козметичните салони, тя вече имаше двадесет и пет сини овце. И четиридесет и девет лилави. Бе започнала да попоглежда към колониите и Латинска Америка. И към Азия. Колебаеше се между Мексико и Бомбай. Да не говорим за Санкт Петербург, където също би трябвало да отиде. Но идеята да ходи при руснаците никак не я въодушевяваше, въпреки настояванията на Жана Фугарил, която познаваше цяла тълпа ерцхерцози. Хана пазеше крайно неприятен спомен от собствения си престой при царя, когато беше отишла да се моли за някой си Мендел Визокер, който бе осъден на каторга в Сибир и който междувременно бе решил, че е най-добре сам да се освободи и да измине пеша нечувано количество хиляди километри.

Не, щеше да поизчака, преди да се заеме с дамите Попоф.

 

 

Тадеуш започна да пише отново в началото на 1909 г. Тя не знаеше защо и как. Той естествено не й бе казал нищо, но тя го познаваше достатъчно добре, за да разбере веднага. Например по неудържимата веселост, която го обхващаше, щом напуснеше кабинета си, където беше стоял осем или десет часа без прекъсване, показвайки се само да хапне с невиждащ поглед; или когато се връщаше от личния си апартамент на Съливан стрийт, в Гринуич Вилидж. Когато беше в такова добро настроение, нямаше съмнение, че е доволен от това, което бе сътворил.

Той пишеше и тя добре знаеше, че това го успокоява, дори може би го прави щастлив. В The Spiv един от героите му казваше: „Когато пиша, аз все още се чувствам почти жив и по-малко тъжен, че е така“.

 

 

Мариан все по-често ходеше в Калифорния. Не в Сан Франциско, а на юг, където никой никога не стъпваше. Два или три пъти Лизи го придружи, въпреки че не обичаше да се отделя от дечурлигата си.

— Не ме питай какво прави там, Хана. Обикаля по хълмовете с някакво чудо, с което се мерят хектометри. Нали го знаеш, когато става дума за работата му, е разговорлив като отварачка за консерви. Инак мястото не е никак лошо, дори е приятно. Истински пущинак. Нарича се Лос Анджелис. Хубаво име, нали?

Хана имаше някои подозрения по въпроса. Не за Лос Анджелис, чието име й беше съвършено непознато, а за това, което привличаше Мариан Каден в този затънтен край. Предната година — или беше преди две години? — тя го бе попитала какво бе станало със старата му идея да направи нещо съвместно с Томас Едисон. Мариан беше запристъпвал от крак на крак:

— Прекъснах всички преговори с Едисон, Хана.

— Нали искаше да правиш кинематография?

— Не да правя, а да карам други да я правят.

— А Едисон е прекалено лаком ли?

— Не е просто лаком, той иска всичко.

Тя беше се засмяла, спомняйки си собствената си среща с изобретателя.

— Но ти все пак ще упорстваш, нали Мариан?

— Не зная. Зависи от обстоятелствата.

Невъзможно бе да му се измъкне и най-малка допълнителна информация. Като баща и глава на семейство, а и като съпруг беше идеален. Без веселата строгост на Лизи той и седемте им деца (временен резултат) биха сринали къщата на Лонг Айланд до основи. Един път, подражавайки на големите си синове, той също се беше намацал с червена боя, за да приличал на индианец сиукс. В резултат на което осем дни се бе появявал на Уолстрийт с невероятен тен на варен рак.

Невъзмутим.

Странна метаморфоза за един мъж, който беше ненадминат работяга и убийствено сериозен в работата си.

— Обожавам този кретен — бе казала Лизи.

 

 

Две появявания на Мендел, през 1908 и 1910 г. Беше пообиколил Африка, за разнообразие.

— Много интересен континент: африканските дами имат забележителни задници, вретенообразни и здрави.

— Мендел! Разговаряте с дама!

— Къде е? Тук не виждам такава. Ако ти си дама, значи аз съм Оскар Уайлд. Как си, Сополано?

През 1911 г., смятайки да го изненадат, двамата с Тадеуш бяха кривнали към Санта Фе, Ню Мексико. На собствена отговорност. Бар-ресторант-хотелът наистина беше негов, както и едно ранчо с пет хиляди глави добитък по бреговете на Рио Гранде, на тридесетина километра на северозапад.

— Но той не е и там — бе ги предупредила русокосата с пищни форми, която управляваше в отсъствието на Мендел. — Или е в Тибет, или е с Ърп.

— Кой Ърп?

— Уайът Ърп, бившият шериф, кой друг? Онзи, дето оправи работата в Тумбстоун.

Ако можеше да се вярва на пищната русокоса, Мендел и Ърп били приятели, въпреки разликата във възрастта. Преди два месеца дошло писмо от Лос Анджелис. От Ърп. Мендел веднага заминал.

— Все едно, за него всяка причина е добра.

— Вие негова жена ли сте? — бе попитал Тадеуш.

Русокосата хубавица се бе изхилила или по-скоро бе изцвилила силно: била омъжена за Мендел толкова, колкото още хиляда и петстотин глупачки като нея.

— Този тип е истинска напаст за жените на този континент.

— И на другите континенти също — бе добавила Хана, примряла от смях, но и вирнала нос от гордост.

Бяха дошли в Санта Фе с кола, с новата си придобивка, един чудно красив ролс-ройс. На връщане към Ню Йорк бяха взели влака. Гафуил и Ивон естествено пътуваха с тях. Вече бяха женени.

В този момент Хана бе решила, че животът й е приключил. Не в смисъл че щеше да престане да живее („В деня, когато реша, че ми се мре, ще уведомя когото трябва. Засега събитието се отлага поне с един век.“), а в смисъл че бе постигнала всички цели, които си бе поставила.

„С точност до едно дете, защото имам само две.“

В началото на 1913 г. беше преуспяла професионално, сега й оставаше само да усъвършенства и доизкусурява нещата; с Тадеуш бяха женени от тринадесет години, всичко беше прекрасно, нямаше ден, минута или пък дума, за която да съжалява. „Той пише; е, последната му книга не беше триумф, но критиците отново изсипаха порой дитирамби — изглежда, че ще се наложи да избират между похвалите на критиците и наличието на истински читатели. И в двата случая той страда, но как да кажа, не повече от обикновено. В крайна сметка рано или късно ще се разбере, че е гениален. Няма съмнение.“

— Обичам те.

Той я прегърна.

Тази пролет, след като се върнаха от Европа, заедно заминаха за Калифорния.

Пролетта на 1913-а, първата от черните години.