Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (27)

27.
Ще ми позволите ли да използвам кухнята ви?

Двама мъже, съдружници в едно и също предприятие, бяха поискали стая на последния етаж в хотел „Риц“. Бяха дали на момчето от асансьора хиляда долара бакшиш, а после ръка за ръка бяха скочили от прозореца.

Друг потърпевш от краха се бе залял с бензин и се бе подпалил в гаража на луксозното си имение в Ню Джърси. Друг пък най-класически си бе пръснал мозъка. — Мъжете са нежни души, Лизи. Каквито са всъщност господата от всички животински родове. Жените ще са напълно равни с мъжете тогава, когато оглупеят колкото тях. Но не мисля, че този ден ще настъпи скоро.

За пет часа бяха разменени деветнадесет милиона акции, смяташе се, че петдесет или шестдесет процента от дребните акционери от едното до другото крайбрежие на Съединените щати са се разорили. Приемаше се, че вихрушката е погълнала между осем и десет милиарда долара. И че обемът на сделките е бил петдесет пъти по-голям от обикновено.

— И още не е свършило — каза Мариан. — Аз съм на мнението на Бърнард Бенда, независимо че така мислим само неколцина: падането надолу ще продължи. Искаш ли да раздвижиш акциите, които имаш, Хана?

— Ти ми каза, че е по-добре да не го правя.

— Не ги пипай. Под никакъв предлог. Докато пазарът не се нормализира. А това ще отнеме месеци.

— Толкова по-зле. Цените още ли ще спадат?

— Страхувам се, да. Затова остана, нали?

— Да.

— Мога ли да ти помогна?

— Не виждам с какво. Не, благодаря. Дейл сподели ли с теб молбата ми?

— Да. Той е добър човек, Хана.

— Той ми каза същото за теб, взаимно ли се рекламирате, що ли? Правителството ще се намеси ли?

Мислел, че не. Според сведенията, които с Бърнард Бенда имали, от източник от самия Бял дом, въобще не се очаквало. Нямало да се намесят — нито президентът Хувър, нито финансовият министър Андрю Мелън, защото и двамата били убедени — с твърдата увереност на хора, спечелили сами богатството си или получили милиони наследство, — че накрая всичко щяло да се оправи и че нямало друг път, освен личната инициатива и свободата на предприемане. Освен това най-големите посреднически къщи на самата Уолстрийт били останали невъзмутимо оптимисти. Още на 24 октомври сутринта, тоест ден след Черния четвъртък, една от тях публикувала рекламно каре в стотина вестника в цялата страна: Смятаме, че в момента условията са подходящи за инвестиции в… Следвал списък на препоръчваните акции. От своя страна хората на „Мерил Линч & Со.“ също подканяли да се купува, уточнявайки: Две от най-големите банки в Ню Йорк ни осведомяват, че не са получавали толкова нареждания за купуване, колкото в последно време.

— Тези хора или са безотговорни, или блъфират, за да поуспокоят нещата. А може и аз да се лъжа. Бъди предпазлива, Хана.

Тя му се усмихна, след осем години дивият блясък се бе върнал в погледа й:

— О, да, да!

 

 

Във вторник, 28 октомври, акциите на „Хана Инкорпорейтед“ бяха по 69.75. Винс Макхил дойде при Хана във вторник към седем часа вечерта.

— Не мога да повярвам, че ще паднат още, госпожо.

— Кой притежава най-много акции?

— Самият Хайрам Джавиц.

— Дали ще иска да продава?

— Няма избор, положението му е критично, както на мнозина други. Той е човек, който винаги е поемал рискове и затова сега е доста хлътнал. Има отчайваща нужда от свежи капитали. Госпожо Нюман, ако изчакате още, рискувате курсът да се покачи или Джавиц да намери друг купувач. Под 70 сме. Самата вие определихте изкупна цена 80 долара.

Тя се колебаеше: две трети или пакетът акции, позволяващ да ръководи фирмата, без на практика да се съобразява с когото и да било, та две трети от 226 221 правеше 150 814 акции. По 69.75 всяка: 10 519 276 долара.

Беше си направила сметката: разполагаше с 25 милиона долара или малко по-малко. От тази сума обаче трябваше да извади около 13 милиона, нейните лични борсови инвестиции. А пък тя не можеше да ги пипа — ако го направеше при сегашното състояние на котировките, щеше да получи може би половината, а дали и толкова…

— Ще чакам — отвърна тя.

Все пак попита:

— Колко акции е възможно да се купят сега?

— Тези на Джавиц и Столман са сигурни. За останалите е по-трудно да се каже, защото са разпръснати.

— Джавиц колко има?

— Около сто и четиридесет хиляди.

Джавиц. Не беше забравила този тип. Колко презрително се беше държал преди десет години в Лугано!

„Освен това две трети няма да те задоволят, Хана. Ти искаш всичко до последната съществуваща акция. Ако платиш на Джавиц по 69.75 долара за всяка, няма да ти остане кой знае колко за другите.

Особено ако искаш да си върнеш Европа и Австралия. Защото това си си наумила, нали?“

— Ще чакам — повтори тя.

 

 

Във вторник през нощта, 28-и срещу 29-и, легендарният Джон Дейвисън Рокфелер, първи с това име, бащата на Младши, наруши мълчанието си. На деветдесет години той направи по всички радиостанции едно умишлено силно изявление: обяви, че той и семейството му щели да купят двеста хиляди акции на компании, специализирани в стоманодобива.

Това обаче въобще не успя да спре или успокои хода на събитията.

На 13 ноември дори „Стандард Ойл“ на Рокфелерови падна на 50 долара за акция. Положението беше същото и с „Хана Инкорпорейтед“: 39 3/4 бе обявил Макхил при единадесетото си посещение в „Плаза“, беше се отчаял да чака Хана да каже „да“.

— Колко акции точно?

— Сто тридесет и осем хиляди шестстотин и четиридесет.

„Или… Пет милиона петстотин и десет хиляди деветстотин и четиридесет долара плюс разходите!“

— Купувам — каза тя.

 

 

Пътуваха с дъщеря й Абигейл за Шарлот, щата Северна Каролина, а денят беше 16 април 1930 г. Дъщеря й живееше при нея от новогодишните празници. Нещата се бяха уредили простичко и спокойно. На Бъдни вечер Хана бе извикала Абигейл настрана: „Много те моля да ме изслушаш. Бях най-лошата майка на света, нищо не ти обяснявам, нито се извинявам. Може да ти се стори невероятно, но те обичам. Повече отколкото сама предполагах. Имаш неговите очи. Дай ми три месеца, не е кой знае колко, само три кратки месеца. Ако след три месеца решиш, че съм абсолютно непоносима, ще си отидеш. Аз няма да ти се сърдя и винаги ще съм готова всичко да ти дам, всичко. Не съм много умела в любовните обяснения. Зная да казвам единствено: обичам те.“ След това бе настъпило мълчание, от което на човек можеше да му се пръсне сърцето. Абигейл я бе погледнала с очите на Тадеуш, с така характерното нейно безметежно спокойствие, съвсем учудващо у момиче на шестнадесет години. После бе казала на френски (изборът беше очевидно съзнателен): „Мисля, че ще се справя с изпитите на юни. С изключение на математиката. Можеш ли да ми помогнеш, мамо?“.

Колата навлезе в алея, великолепно обрамчена с кестени, които бяха поне столетници. Спря пред голяма бяла къща с колонада отпред.

Появи се чернокож прислужник.

— Имам среща с госпожа Летиси Холм — каза Хана.

Двете с Абигейл влязоха в къщата. Въведоха ги в салон, където сред семейните портрети бе поставено в рамка писмо от генерал Ли, който изразяваше искрената си болка от смъртта на Хорасиъс Холм, паднал в битката при…

— Госпожо Нюман?

Дребна възрастна дама с бели коси, облечена в черно, с черна сатенена панделка на шията. Хана представи Абигейл, която направи съвсем приличен реверанс.

— Защо трябва да ви продам акциите си? — попита възрастната дама.

— Заради кризата цената им падна рязко.

— След любезното ви писмо се осведомих: стрували са по сто и шестдесет долара или почти толкова всяка, а сега са по тридесет и четири долара. Поне така ме увери Харви Уайт, моят адвокат.

— Има право.

— Много е възможно. Горе-долу умее да брои, въпреки че е по-стар от мен. Не издавайте, че съм ви казала, но името му не е Харви; в действителност се казва Полониъс.

— Ще отнеса тайната в гроба си — рече Хана.

— Но не разбирам защо поевтиняването трябва да е причина да продавам. Спомням си, че господин Холм, покойният ми съпруг, винаги казваше, че на борсата никога не трябва да се продава, когато котировките падат.

Хана й се усмихна:

— Ще ми позволите ли един въпрос?

— Но да, моля ви — каза възрастната дама изключително учтиво.

— Защо тези хиляда осемстотин петдесет и три акции са ваша собственост?

— Защото сме ги купили, предполагам.

— Самата вие?

— О, не! Струва ми се, че в този живот аз не съм купила дори едно стръкче ружа. Не, най-вероятно го е направил господин Холм.

— Каза ли ви защо?

Възрастната жена се замисли:

— Защото използвам кремовете на тази компания. Господин Холм беше внимателен съпруг. Ще ми повярвате ли, че бе накарал да боядисат в розово цяла улица в Париж, когато отидохме там за двадесетгодишнината от сватбеното ни пътешествие.

— Сигурно е бил изключителен мъж — каза Хана.

А си помисли: „Спечелих!“.

Усмихна се на дъщеря си и добави:

— Госпожо, казвам се Хана. Аз съм създала компанията, за която говорите. А преди това измислих всички кремове и тоалетни води, всички тоалетни млека и парфюми, които компанията продава. Всичко започна преди тридесет и шест години. Мога да ви разкажа историята, ако ще ви достави удоволствие да я чуете. Но преди това бих искала да ви покажа нещо.

Посочи кожената чанта в черно и наситено червено, която чернокожият прислужник бе извадил от багажника на колата и по нейна молба бе донесъл в салона.

— Мисля, че козметичката, с която сте се посъветвали, вероятно ви е препоръчала номер сто осемдесет и три или двеста и единадесет.

— Кремовете имат много хубави имена.

— За мен, която съм ги създала, те имат само номера. Ще ми позволите ли да използвам кухнята ви?

 

 

Възрастната дама разгледа двата крема, поставени на дървени шпатулки.

— Във всеки случай ароматът е същият. Цветът също.

— Както и съдържанието, можете да бъдете сигурна. Освен ако сегашните собственици на компанията не са оставили нещата на самотек, което е напълно възможно. Госпожо Холм, преди единадесет години по лични причини продадох компанията, която бях създала. Днес искам да я купя обратно и да й върна блясъка, който е позагубила. Тя е като… дете, с което съм била достатъчно луда да се разделя, и всички години, които ми остават на този свят, няма да са достатъчни да му докажа колко го обичам. Готова съм да изкупя вашите хиляда осемстотин петдесет и три акции по четиридесет долара едната. Готова съм и да кача цената, ако е нужно. Един път в живота си не ми се иска да съм пресметлива.

Мълчание.

Хана усещаше върху себе си погледа на Абигейл и ето че сърцето й взе, та прояви глупостта странно да заподскача: „Каза го, Хана, и не става дума за акциите, за които въобще не ти пука, нито за желанието ти да си върнеш компанията. Не беше особено лесно, но го изрече и тя отлично разбра за кого говореше“.

Най-сетне обърна очи, срещна и издържа погледа на дъщеря си.

— Вие сте необикновена жена — рече най-сетне възрастната дама. — Ще приемете ли с дъщеря си да обядвате с мен? И ако не съм много недискретна, много бих искала да ми разкажете цялата история, за която споменахте.

Абигейл се усмихна на Хана.

— Аби? — попита Хана.

Девойката кимна, с онова изражение, което можеше да се приеме за срамежливост, а всъщност бе резервираност.

— С удоволствие — отвърна Хана. — За нас с дъщеря ми ще бъде голяма радост.

 

 

Освен 138 640 акции на Джавиц, около 10 май 1930 г. тя бе успяла да събере още 71 096.

Или общо 209 736.

А това вече означаваше пълен контрол.

При все това тя не се бе отказала да си върне абсолютно всички акции.

Но нямаше време лично да се занимава с издирването им. А кантората на Макхил, Дрексъл и Смит не й се струваше подходяща за тази пипкава работа.

Сети се за Катрин, бивша Монблан.

— Всичко, което трябва да направиш — лесно е като детска игра, — е да събереш шестнадесет хиляди осемстотин четиридесет и пет акции, които липсват. Да намериш притежателите — или притежателките, често са жени. Да ги откриеш един по един, или една по една, и да ги убедиш да продават. Толкова е просто, че направо се чудя дали да ти платя за това.

Катрин беше вдовица, нейният петролен магнат и бивш прочиствач на окопи се бе преселил при жертвите, паднали под ножа му. На нея въобще не й се налагаше да работи, състоянието на мъжа й я бе осигурило поне за век напред.

— Страхуваш се да не се отегча от бездействието.

— Точно така — засмя се Хана. — Грижата за персонала е тайната на всеки успех.

— Ще ти дам аз един персонал. Но както почти винаги си права — казах почти, — малко се отегчавам. И къде са притежателите или притежателките на скапаните ти акции?

— Навсякъде другаде, но не и в Ню Йорк и околностите му. Тук вече прибрах всичките. Всъщност купих от всички, които имаха хиляда и повече акции. Останалите са за теб. Около деветстотин петдесет и шест са. Държат общо около седемнадесет хиляди двеста и три акции. Грубо казано, живеят на деветстотин петдесет и шест адреса, които са тук, списъкът е по азбучен ред, но ще ти е по-лесно, ако ги търсиш по географски области, инак ще са ти нужни двадесет и пет години. Може да им предложиш максимум тридесет и девет долара. Ти си знаеш какво трябва да им кажеш.

— Смътно — отговори Катрин. — Обясни ми го само четиридесет и три пъти. Започва да ми се присънва това обяснение.

Разгледа списъка и възкликна:

— По дяволите! Ще ме караш да търча чак до Хонолулу само за шестдесет и шест акции?

— Я не се оплаквай, в Хонолулу е хубаво. И докато си там, виж не можем ли да открием козметичен салон.

— Знаеш ли, че Джеси не е вече генерален директор на салоните?

— Да. Заместили са я с някой си Денис Ласал. Който си лакирал ноктите в розово. В течение съм.

— Дявол го взел, наистина ли си лакира ноктите в розово?

— Само на левия крак. И то единствено палеца. Накарах го да се събуе, за да видя. Ще го задържа: жените обожават хомосексуалистите, за тях те са като паста със сметана, от която не се пълнее. А колкото до Джеси, тази глупачка вече се бе оттеглила в пенсия в родната си Шотландия, защото била възрастна. На четиридесет и осем, моля ти се! Ще бъде тук вдругиден.

Замълчаха.

— Значи Наполеон наистина се завръща от Елба, а?

— Само дето ще трае адски по-дълго от сто дни.

 

 

— Джеси, ще ми направите пълна обиколка: Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, Атланта, Маями, Ню Орлиънс, Сейнт Луис, Чикаго, Детройт, Лос Анджелис, Торонто и Монреал. Искам възможно най-подробен доклад за всеки козметичен салон, тоест да включва дори бутоните на звънците.

— С колко време разполагам?

— До двадесет и пети август. Елате на тази дата сутринта в седем и петнадесет. Искам също така да ми направите списък на други градове, може би осем или десет, където би било възможно да стъпим. Ще вземете със себе си Мери Линдзи, тя наскоро загуби мъжа си и това пътуване ще повдигне духа й. Вземете и онази малката… германката, Алисия Тестерман. Като козметичка не струва и пукнат грош, но възприема всичко. Не бих искала да ви налагам никого. Ако смятате, че…

— Аз назначих Алисия.

— Нещо друго: поръчах доклад за продуктите на компанията. Ще го получа през юли заедно със сравнително проучване какво в момента продаваме ние и какво другите. В мое отсъствие на практика не е създадено нищо ново. Но нещата ще се променят, и то здравата. Ще разбутам химиците и ще отида да работя с тях. Купих една друга лаборатория. Докато обикаляте, задавайте нужните въпроси за продуктите и съобщавайте за чудесна вълна новости. Няма да са разочаровани, повярвайте ми!

— Ще кажа, че Хана се върна. Това ще е напълно достатъчно.

Очите на шотландката бяха пълни със сълзи:

— О, Хана, благодаря ви, че ме извикахте.

 

 

През 1921 г., малко преди да отиде жива да се погребе в Моркот, тя бе продала, по-точно бе наредила да продадат къщата на Лонг Айланд и апартамента на Пето авеню.

Сега си намери друг апартамент, пак на Пето авеню, на последните два етажа на една осеметажна сграда, към тях се прибавяше и покрив — тераса от 450 квадратни метра или разполагаше с общо 1350 квадратни метра площ.

Беше готова да подпише договора, когато, силно притеснени, адвокатите й обясниха, че продажбата не можела да се извърши: собственикът се бил огънал под натиска на другите наематели, които не желаели да съжителстват с еврейка.

Тя купи сградата.

Нарече я Ерусалим билдинг. А на входната врата постави Давидовия кръст.

 

 

Имаше намерение на покрива да направи градина.

Ала в момента работеше по шестнадесет часа на ден и не й оставаше време да се занимава с декориране и обзавеждане. Новата лаборатория, която бе купила, се намираше на няколкостотин метра от предишната, тоест в Ню Рошел. За няколко седмици успя да събере десетина опитни химици (нае ги от Дюпон дьо Немур) и ги постави под ръководството на един емигрант чех, Ладислас Сторер, горещо препоръчан й от Жулиет Ман (последната все още беше в лабораторията в Лондон — Хана не бе посмяла да я помоли да дойде в Съединените щати; макар да не й се нравеше особено, беше си забранила да взима хората си от Европа, докато не сложеше ръка на бившите си владения там).

Сторер беше доста хубав, едър мъж. Приличаше на циганин и човек по-лесно можеше да си го представи като конегледач, отколкото като учен. Беше тридесет — тридесет и четири годишен и бе завършил цялото си образование в Германия; първата му специалност беше дерматология, а научните изследвания — негова страст. Не без раздразнение Хана бе принудена да признае, че е изместена. В замяна на това Сторер я увери, че може да й направи всички кремове, което тя пожела. И щеше да удържи на думата си. През дългите години, които щяха да последват, тя щеше да благославя Жулиет, че й бе изпратила подобно съкровище. Тъкмо той, заедно с Пол Травърс, който щеше да постъпи при нея година по-късно, напълно щеше да поднови гамата продукти със знака Х.

Възстанови бившия си генерален щаб, като назначи за негов началник Джошуа Уин, но го подсили, като привлече и нови умове. Между тях имаше и двама мъже, единият от които бе въпросният Денис Ласал с лакирания в розово палец, заел мястото на Джеси.

Всички го наричаха Скъпия Ласал. Всички, в това число и клиентките, които наистина го обожаваха и изпитваха най-голямо удоволствие да го викат, докато лежаха голи и им правеха масаж. Беше от околностите на Ню Орлиънс, където предците му били пристигнали, както той твърдеше, още преди да бъдат начертани плановете на „Мейфлауър“^[1]. Вероятно беше около четиридесетте, независимо че се кълнеше как наскоро празнувал двадесет и осмия си рожден ден; притежаваше малко смущаващата красота на андроген и бе невероятно елегантен; никога не забравяше физиономия, нито името към нея, още по-малко банковата сметка на съпруга; до съвършенство дозираше смесицата от нахалство и възпитание в поведението си.

Освен това без съмнение знаеше за козметиката повече от всяка козметичка.

— Къде сте научили всичко това?

— Ще ви кажа тази вечер, скъпа. Ако ме поканите на вечеря.

Хана го покани (в кухнята си; нямаше време да реди разточителни трапези), а той се появи предрешен до неузнаваемост като жена, в прекрасна рокля с наметка от сибирска катеричка и зашеметяващо деколте, дело на Мадлен Вионе. Обясни, че дрехите си били негови, имал сигурно две-три дузини рокли и навремето бил завършил курсовете за козметички, ръководени от Катрин Монблан.

— Бях се записал под името Дениз Кокле, така се казваше милата ми покойна майчица, и шест месеца нито една от дамите нищо не забеляза. Намираха единствено, че съм малко едра. Бях първенец на курса през 1918 г., можете да проверите, прескъпа моя.

Наистина нарече Хана прескъпа моя, на френски, който той говореше с ясно доловимия акцент на хората от Луизиана. Много й напомняше за Хенри-Беатрис, английския декоратор. Той вече бе покойник, бедничкият, беше си пръснал мозъка след смъртта на голямата любов на своя живот, един красив лейтенант, загинал, предвождайки частта си по бойните полета на Франция.

— Денис („все пак не мога да го наричам скъпи Денис… а всъщност защо пък не?“), на вашето място ще поставя Джеси. Не се цупете, моля ви. Тя е ненадмината в администрирането, вие пък имате други таланти. Предлагам ви два поста: или да поемете, под прякото ръководство на Джошуа, всичко, отнасящо се до приемането на клиентите, подготовката на персонала в този аспект и увеличаването по всякакъв начин на въпросната клиентела; или да работите пряко с мен като… да кажем външен министър. Но ви предупреждавам, че тогава ще пътувате много.

За учудване на Хана, която не го смяташе способен да се раздели с обожателките си, той избра второто предложение и тя откри, че този юначага е амбициозен, независимо че бе обратен. В първите седмици доста се притесняваше, защото смяташе, че малко се бе поддала на чувствата си към Хенри-Беатрис („аз също обичам пастите със сметана, от които не се пълнее! Независимо че никога не съм имала проблеми с килограмите“).

Но не. Скоро установи, че в много отношения той е като нейно второ „аз“, особено що се отнасяше до това, да предусети какво би желала дадена клиентка дори преди самата тя да е разбрала, че го желае. Беше безпогрешен: спаднеше ли печалбата от даден козметичен салон или магазин, той веднага тръгваше, отиваше на място и поставяше диагноза, която почти във всички случаи се оказваше точна.

Много често, за удоволствие или поради действителна потребност, той се преобличаше като жена, а това улесняваше полицейските му набези.

Накрая го нарече Мата Хари. Надминаваше по качества Къртиците, с които тя вече не разполагаше, можеше едновременно да даде компетентно мнение за определен крем, да успокои някоя важна клиентка, която, криво или право, бе решила, че има причини да се оплаква, и да организира всяка проява, която двамата бяха преценили, че би могла да рекламира веригата от салони и магазини или да привлече нови клиентки.

С две думи, той допълваше черната и неблагодарна работа на Уин, чиято главна грижа бяха административните и юридическите проблеми.

Ала всичко това щеше да дойде с годините. Времето на победите все още не бе настъпило, сега трябваше да оцелеят в трудната обстановка. Цяла Америка живееше в ритъма на депресията, чието начало драматично бе започнало с краха на 29 октомври. Значителна част от новата клиентела от двадесетте години сякаш се беше изпарила: „Преди единадесет години беше прекалено рано да продавам, а намерих начин да изкупя бизнеса си обратно тъкмо когато всичко рухва. Наистина нищо не струвам като бизнесдама! Вярно че без депресията никога нямаше да мога да си върна фирмата или щяха да са ми нужни десет години.“

Отложи проектите за разширяване, обстоятелствата наистина не бяха благоприятни.

Така щеше да има възможност поне да приключи случая с господин Дуайър.