Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (20)

20.
Наистина ли имам трапчинка на онова място?

Три дни по-късно той започна отново да пише. Противно на навика си пишеше бързо. Десет, дванадесет, понякога и петнадесет страници на ден. Които й даваше всяка вечер да чете, а това също беше невероятна промяна. Първия път, когато й подаде купчинката листи, след като излезе от кабинета си, тя се почувства почти смутена, дори уплашена. До такава степен, че той се бе уморил да държи ръката си протегната и накрая постави ръкописа пред нея, на масичката, на която бе наредила пасианса си.

— Това е само първи вариант, но съм написал двете първи глави. Бих искал да ги прочетеш и да си кажеш мнението.

— Не знам дали бих могла да се справя.

— Не по-зле от всички критици в Лондон и Ню Йорк, взети заедно.

— Защото съм проста, така ли? Ако аз разбера написаното, значи всички ще го разберат.

— Точно така.

— Човек не бива да се прави на критик… Недобросъвестно е.

Прочете написаното. Четири пъти, а после още веднъж, да не би да е пропуснала нещо. „Като че ли изучаваш договор, тиква такава!“ Историята, която той разказваше и която тя щеше да чете с учудващо постоянния ритъм на нова глава на всеки два дни, беше странна и смущаваща. Странна, защото действието се развиваше в Мексико, в забутано селце, съсипано от прахта и слънцето, чиито обитатели приличаха на безмълвни и уплашени сенки. Там живее млад разпопен свещеник. Появяваха се…

— Както си го описал, твоят свещеник е по-привлекателен от Рудодф Валентино и Дъглас Феърбанкс взети заедно. Свещеникът може ли да е хубав?

— Аз щях да ставам такъв.

— Убеди ме. Значи леко съм се отървала. Как си ни представяше да се любим в изповедалнята?

… Появяваха се още двама главни герои (те пристигат заедно, до този момент не са се познавали, по принцип поне, тя не беше чела края): една жена и един бандит. „Бандитът му е по-красив и от свещеника!“ Жената не закъснява да ги настрои един срещу друг. Тримата тръгват на странен поход, да търсят в сърцето на планините някакво съкровище, за което жената уж знаела.

По време на похода един от мъжете умира.

— Няма за какво да плачеш, Хана.

— Много е тъжно. На мен бандитът ми харесваше. Другият също, колко съм порочна. Освен това не знам какво да ти кажа за книгата.

— Ти вече го каза.

— Като плаках за Кенсинг ли?

— И с изражението на лицето си, докато четеше. Най-вече с изражението си. Обожавам очите ти, Хана.

 

 

През май се върнаха в Америка. На борда на „Беренгария“ на компанията „Кюнард“, това беше бившият немски параход „Император“, получен от англичаните като компенсация за щетите от войната. Тадеуш беше завършил редактирането на романа си. Ръкописът беше двеста и десет страници — „при печатането ще стане двеста и тридесет — двеста и четиридесет страници, сега пиша по-ситно от преди“. Бе му дал работното заглавие „Гърмящата змия“.

— Но Еди Лукас непременно ще го промени.

Никога не го бе виждала толкова непринуден. Отначало бе доволна, после започна да се тревожи от тъй явната промяна.

Но когато слязоха от парахода, бързо забрави тази тревога: Адам и Джонатан бяха дошли да ги посрещнат. Между силната любов, която демонстрираха към баща си и почти пълното безразличие към нея имаше такъв контраст, че тя направо се вцепени. Макар да го бе очаквала: „Та ти направи всичко възможно да те намразят, Адам може би не, но Джонатан сигурно. Как биха могли да те обичат? Докато се криеше в Европа, помисли ли макар веднъж за тях? Сега не се оплаквай“.

— Къде е Абигейл?

— В Лос Анджелис с Лизи.

— Мисля, че трябва да отидем в Калифорния — каза Тадеуш.

— Когато пожелаеш. Сега съм свободна.

Забеляза, разбира се, заповедта, която той даде само с поглед на Джонатан. Момчето най-сетне дойде при нея и я целуна.

— Щастлив съм да ви видя, майко.

Несъмнено умишлено беше използвал английски, за да избегне обръщението на „ти“, което френският би позволил.

Изпита почти облекчение, когато, след кратката отпуска, дадена им от техните колежи, синовете й си заминаха.

Еди Лукас се появи с ръкописа няма и четиридесет и осем часа след като Тадеуш му го бе дал да го чете. Завари Хана сама, но заета — не беше способна да бездейства — боядисваше една от стаите за гости в апартамента, под ироничния поглед на Ивон, която пък плетеше за малките китайчета.

— Хана, четохте ли го?

— И страшно ми хареса, за ваше сведение — отвърна тя свирепо, напълно готова да намаца и него, ако изкажеше и най-малко неодобрение.

— На мен също — каза Лукас.

Тя остави четката и го погледна.

— Не ми дрънкате врели-некипели, нали, Еди?

— Опазил ме бог! Хана, той най-сетне намери верния тон. Каква невероятна история. Изчита се на един дъх. След първите две страници малко ме беше страх, признавам. Но после… Наистина сте го чели, нали?

— Попрехвърлих го.

(Беше го чела девет пъти. Или десет, не помнеше вече. Плюс пасажите, които Тадеуш й четеше на глас, когато изпитваше нужда да прочете по лицето й нейната реакция. „Аз да я бях писала тази книга, нямаше да я знам толкова добре!“)

— Но после — подхвана отново Лукас, — после, когато Тя, наричам я Тя, защото той не й е дал име, когато тя се появява на сцената! Това е женският образ, който най-…

Изведнъж Лукас замълча, Хана хвърли заплашителен поглед на Ивон: „Ако се засмее, ще я халосам!“

Мълчание.

— Не довършихте изречението си, Еди — отбеляза тя.

Той взе да разтрива врата си.

— Последния път, когато се чувствах така глупаво — продума най-сетне, — бях на дванадесет години и преподобният отец Партридж бе намерил неприлични картинки в библиотеката ми.

Хана мило му се усмихна:

— Вие сте открили неприлични картинки в романа на Тадеуш, така ли?

„На това му се вика да завъртиш ножа в раната, Хана.“

Лукас моментално се изчерви, после премина в пурпурни краски.

— Хана, моля ви…

Тя му се усмихна още по-широко и опули очи.

— Не виждам нищо неудобно в това целият свят да узнае, че съпругът ми е влюбен в жена си. Честно казано, дори би ми било приятно. А ако той…

— Хана, книгата ще предизвика скандал!

— … А ако той е описал най-подробно тялото ми в книгата си, значи или няма никакво въображение — което силно би ме учудило, — или не е имал никоя друга на разположение, ако мога така да се изразя, — но това още повече би ме смаяло, особено като знам как другите жени го гледат, — или пък защото не е имал желание. Страшно съм горда, Еди Лукас. Не е толкова лошо да те нарисуват гола, дори с перото на четиридесет и две годишен писател.

 

 

— Еди Лукас беше тук.

Тадеуш тъкмо се бе прибрал със синовете си от пързалката. Погледна я.

— Страшно му е харесал — каза тя. — Страшно му е харесал, но се страхува, че и двамата ще отидете в затвора за непристойни писания. Наистина ли имам трапчинка на онова място?

— Кой ще проверява достоверността на документацията ми?

— Чудесен въпрос — отвърна тя.

 

 

Еди Лукас наистина се тревожеше. Първо бе прочел книгата на един дъх. Второто и следващите прочитания бяха по-преценяващи.

— Тад, никога не бих могъл да го издам в този вид. Всички видове организации и църкви ще се нахвърлят върху нас. Ще забранят книгата.

— Много тъжно — каза Тадеуш, който видимо страшно се забавляваше.

— И какво трябва да се направи? — попита Хана.

— Да го поореже. Да се смекчи. Всъщност и двете. Както е написано, няма да е лесно. Направо ще се поболея, но не виждам друго решение. Особено сцената, когато гърмящата змия се…

Той отново замълча и се загледа в ръцете си, с които държеше приборите за риба, сякаш току-що откриваше съществуването им.

— Боже мой! — възкликна.

Мълчание.

Тадеуш се усмихна.

— Хана? (Дори не се обърна към нея).

— Нито запетайка — каза Хана.

— Нито запетайка — отвърна Тадеуш на Лукас.

Отново настъпи мълчание.

— Естествено — каза Лукас силно огорчен — писателите не мразят да ходят в затвора. Там поне могат да пишат на спокойствие. Но как си ме представяте да ръководя издателството си от Синг Синг?

— Бедничкият, нещастничък Еди — рече Хана.

— Направо е за оплакване — додаде Тадеуш.

— Вече имаме случая с Бодлер — отбеляза Хана.

— За „Цветя на злото“, знам — каза Лукас със съвършено мрачна физиономия.

— На Бодлер не му се е отразило толкова зле — каза Хана.

— Трябва да признаем, че Бодлер е имал известен талант — рече Тадеуш.

— Признаваме — съгласи се Хана.

— Мразя ви — каза Лукас — и двамата.

Тадеуш се изправи.

— Отговорът ми е „не“, Еди. Или ще я издадете, или не. Но ако го направите, няма да променяте и дума.

 

 

Пристигнаха в Лос Анджелис в края на юни. Домът на Лизи и Мариан, колкото и да беше просторен, все пак не бе достатъчно голям да подслони двойката Каден и дванадесетте им деца, прислугата, Адам, Джонатан, Абигейл и гувернантката й, а освен тях Хана, Тадеуш, Ивон и Гафуил.

Още повече че не ставаше дума за кратко гостуване.

— Лизи, не знаем колко време ще останем. И… не, благодаря, нямам желание да спя на палатка в градината ти.

— Хана, страшно се радвам.

— Чудя се защо. Между нас с Тадеуш нищо не се е случило. Нищо.

Наеха една вила на Колдуотър Каниън Драйв, на две крачки от булевард „Сънсет“, в която известно време бе живял Чаплин. Не беше огромна като дома на Каденови, но все пак имаше дванадесет стаи, плюс апартамент за Ивон и Гафуил, а над гаража още три стаи за прислугата. Очарователният Ерик фон Щрогайм, който предишната година беше изиграл ролята на безсърдечния немски офицер, изхвърлящ през прозореца френски бебенца във филма „Сърцето на човечеството“, създаден в подкрепа на борбата срещу Вилхелм II, бързо щеше да им стане близък.

Както обикновено Лизи и Мариан бяха идеалните приятели. Целият клан Каден се беше изсипал на гарата да ги посрещне. Семейният оркестър беше пристигнал, проглушавайки мало и голямо на километри наоколо (оркестърът беше идея на Лизи: тя бе връчила на всяко от отрочетата си барабан, тръба и дори две гайди с единствената поръка да вдигат шум до бога, без да се тревожат за мелодията; за себе си бе запазила чинелите, които удряше с невиждан ентусиазъм, а след люта денонощна, по-скоро нощна битка беше убедила Мариан да докара и големия тъпан и да удря по него ритмично с ръце, нещо, което той правеше с мрачен вид).

Зад тази проява на въображение — такова на Лизи никога не бе липсвало — се криеше изключителна тактичност: така се улесняваше не само събирането на Хана и Тадеуш, но и появяването им след едно толкова дълго отсъствие. В следващите дни и седмици този такт се проявяваше непрестанно. Къщата на Каденови в Бевърли Хилс беше пристанище за всички и място за срещи на целия Холивуд. В деня на тяхното пристигане вечеряха с Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс. През следващите дни се изредиха Сесил Б. Де Мил и Глория Суонсън, Луис Селзник, Сам Голдуин, Луис Б. Мейър, Сам Уорнър, Хари и Джак Кон, бъдещите създатели на „Кълъмбия“.

— Благодаря, Лизи.

— Какво съм направила пак?

— Бяхте чудесни с Мариан.

— Аз винаги съм чудесна, такава ми е природата.

И наистина кой в Холивуд, а и в цяла Калифорния не обожаваше Лизи? Беше напълняла. Мъничко. Мъничко прекалено. От многото раждания бюстът й така бе наедрял, че на него можеха да се поставят чиния и чаша — Хана знаеше, защото беше опитала. Житейският й ентусиазъм с времето се бе увеличил, чувството й за хумор беше безгранично, тя царстваше над седемте си момчета и петте си момичета с направо потресаващо добро настроение. Дори гневът й — имаше страхотно остър език и никой не можеше да я стресне — беше част от нейния чар. Защото Лизи омайваше, въпреки че не бе красива. Мариан я боготвореше и не само той: някой си Франклин Рузвелт, който многократно им бил гостувал, след като станал заместник-министър на флотата сериозно мислел да наименува един миноносец „Лизи“. Един път бе казала на Хана: „Създадена съм да бъда щастлива“. Явно това беше програма, която тя стриктно изпълняваше.

— Ще поговорим, когато искаш, Хана. Ако искаш да говорим за това.

— За Тадеуш?

— За кого друг? За моя мъж няма какво толкова да се разказва: прави пари и деца, а мен щастлива; направо се чудя защо се омъжих за този тип.

— Всичко е наред.

— Виж ми окото.

— Е, не всичко е съвсем наред.

— Може би си въобразяваш.

— И затова ти подхвана тази тема. Ще си говорим, защото всичко е наред, така ли?

— Мисля, че си въобразяваш.

— Може би.

Двете бяха в басейна, на плиткото, Хана все така не смееше да плува. Петдесет метра по-нататък, във втория басейн, само за деца, шест или седем дузини хлапета се замеряха с пасти — едно от децата Каденови празнуваше рождения си ден.

Хана се премести няколко сантиметра; чадърът, поставен специално за нея на един дюшек, се беше изместил леко и един от глезените й беше изложен на слънцето.

— Мисля, че наистина си въобразяваш, Хана. И Мариан мисли така. Тадеуш никога не ни е изглеждал така добре. Беше изумително блестящ онази вечер, очарова всички ни, дори и онзи продуцент, дето не знае да чете. Излекуван е, Хана, и то не само от последните си страдания. И те обича.

 

 

Той получи първата криза — първата, за която тя узнаваше през този период от съвместния им живот — в началото на септември.

Адам и Джонатан, заедно с четирите най-големи момчета на Каденови, тъкмо бяха взели влака, за да се върнат в своите университети и колежи под зоркото око на Стан, един от братята на Мариан. След като се върна от гарата, където бе изпратил синовете си, Тадеуш отиде на среща с ръководителите на една компания, създадена две години по-рано, „Фърст Нашънъл Екзибишън“, същата, която малко преди това бе наела Чаплин, като му бе предоставила пълна свобода сам да избира и снима филмите си, както и собствеността над тях.

Хана пък се правеше на детегледачка, нещо доста рядко. Беше натъпкала в ролса осем или десет хлапета, между които и дъщеря й Абигейл и бе завела цялото това малко общество на плажа в Малибу. Към дванадесет и половина отбеляза, без да се притеснява, отсъствието на мъжа си, който беше обещал да се присъедини към тях; хората от „Фърст Нашънъл“ сигурно го бяха задържали за обед, мъжете обожават да си говорят за работа, докато се хранят, а той не е могъл да ги предупреди, защото в същия този момент загубените хлапета я зариваха до шията в пясъка.

Малко преди един часа позвъни във вилата на Драйв Колдуотър Каниън, но намери само Ивон. Не, не го бе виждала.

Към два часа, след като беше претъпкала до пръсване с вкуснотии кресливата орда, тя се отправи обратно към Бевърли Хилс. Върна отрочетата на родителите им.

Лизи я нямаше вкъщи, но Хана знаеше, че същия ден имаше събрание на един бог знае каква благотворителна организация, която тя председателстваше в свободното си време — „питам се как намира свободно време?“.

Отведе и последните хлапетии. Прибра се само с Абигейл, която бъбреше непрестанно.

Първия, все още лек сигнал за тревога усети, когато видя, че Гафуил не излезе да я посрещне и да прибере колата, както правеше обикновено.

Вторият отекна направо като звънец, когато и Ивон не се появи да й отвори и да поеме Абигейл. „Нещо става.“

Все още бе спокойна, не се притесни, по-скоро беше заинтригувана, отколкото уплашена.

— Ивон?

Ако приемеше, че Гафуил и Тадеуш бяха излезли, а Ивон бе тръгнала с тях, нещо почти невъзможно, все пак в къщата трябваше да има трима-четирима души: гувернантката, готвачката и двете камериерки филипинки, наети преди два месеца.

„Не, гувернантката я няма; днес е почивният й ден. Но другите?“

— Аби, сега отиди в стаята си като голямо момиче, моля те.

— Обеща ми сладолед.

— Само да издоя кравата и идвам. По изключение можеш да си полегнеш. Вземи си някоя хубава книжка, миличка.

Излезе, но все още се колебаеше да обезпокои Тадеуш, чийто кабинет беше на първия етаж, защото ако се бе върнал, вероятно работеше. Чу шума в мига, когато постави ръка на парапета на стълбите. Беше глух звук, сякаш нещо тежко внезапно бе паднало.

Хукна по стълбите.

— Тадеуш?

Никакъв отговор. Тя изкрещя:

— ТАДЕУШ!

Вратата от масивен дъб бе заключена отвътре. С ухо, залепено до нея, тя реши, че дочува хъркане от другата страна, независимо от двойната тапицирана плоскост. Тогава се сети, че от тяхната спалня по балконите можеше да се минава от стая в стая. Той го бе правил един-два пъти, за да се забавлява и да я изненада.

Затича се натам.

Мъж с дълги крака като Тадеуш, а несъмнено и жена като Лизи, биха могли лесно да прескочат от единия до другия балкон с един голям разкрач. Но не и тя. Накрая се покатери на парапета от ковано желязо и скочи. Едва не падна долу, но успя да се закрепи и се озова на балкона.

Френският прозорец беше открехнат.

Намери Тадеуш проснат по очи, едната му ръка беше извита под него, явно падането е било изненадващо. Клепачите трепкаха, но лицето му бе страшно бледо, направо като тебешир; погледът беше втренчен, като на халюциниращ човек; устата бе широко отворена и жълтеникава пяна беше избила в ъгълчетата й.

„О не, започва се отново!“

Тя го обърна по гръб.

— Тадеуш, какво стана?

Напразно търсеше по него следа от нараняване, за миг дори бе помислила, че се е застрелял в главата.

Той помръдна едната си ръка, хвана я за китката и я стисна три пъти.

— Взел си нещо, така ли?

Той кимна.

— Искал си да се убиеш? Погълнал си отрова ли?

Няколко секунди. После той завъртя глава. Измърмори две-три неразбираеми думи. Тя се наведе, целуна го, а след това с върха на езика си близна малко от пяната: беше ужасно горчива.

— Пусни ме, любов моя — каза тя.

Наложи се да маха един по един пръстите му от китката си. Щом се изправи, хукна към вратата, отвори я, изхвръкна навън…

… опита се да се успокои.

„Мисли!“

Преброи до пет. После още един път. Слезе по стълбите.

— Няма нищо, Абигейл. Нищо. Татко просто се е ядосал, защото не му върви писането. Ще ми дадеш ли само още минутка? (Усмихна се на дъщеря си.) Благодаря ти, миличка. Почакай ме още малко в стаята си. Много си добричка.

Намери телефонния номер и го избра. Беше на един млад лекар, за когото й бе говорил Адолф Зукър, бил лекувал младата звезда на „Парамаунт“ Уолъс Рийд, станал токсикоман при доста необичайни обстоятелства^[1].

Лекарят се обади на дванадесетото позвъняване — бил в басейна — и каза, че идвал веднага.

— Сам — каза му Хана. — Ще дойдете сам и без видимо да бързате. Идвате ни на гости, нищо повече. А ако кажете на някого…

— Идвам.

 

 

— Изгонил е цялата прислуга — каза Хана.

Лекарят беше около тридесет и пет годишен и се казваше Даръл Прайс. Да, разбира се, че познавал Луис Мак. Щял да се свърже с него.

— Що се отнася до съпруга ви, до утре всичко би трябвало да се нормализира. След няколко часа ще е възвърнал всичките си сетива. Може би ще остане някаква следа, като например малко отнесено поведение и разсеяност, но ако не го бяхте намерили, вие нищо нямаше да разберете. Пътувал ли е наскоро?

— Защо?

— Имал съм подобни случаи. Къде е бил?

— В началото на годината бяхме в Европа, в Италия и Франция. После…

… Хана изведнъж се сети: след като беше напуснал Върмонт и преди да се появи в Моркот, Тадеуш отново бе ходил в Мексико, в Оаксака; дори беше споменал за някакъв консул, който го бил подслонил…

Прайс кимна с глава:

— В Мексико имат странни опиати. Най-вече… Чували ли сте да говори за мескалин?

— Определено не.

— Това е алкалоид, който се извлича от кактуса пейотл. Според скорошни изследвания доста приличал на адреналина. Но с различно въздействие. Повръщал ли е?

— Седем-осем пъти за времето между моето обаждане и вашето идване. Какво въздействие?

— Халюцинации, объркване на сетивата, главно на зрението. Той…

— Когато му говорех, ми отвръщаше и мърдаше глава.

— Ясно, госпожо. Той е писател, струва ми се.

— Да.

— Играе си с огъня.

— Напълно е способен да пише и без наркотици — каза Хана спокойно, но определено разгневена.

— Всички писатели могат. Наркотикът не ги прави по-добри, каквото и да си мислят. Него трябва да убедите.

Тогава забеляза Х-то от диаманти, което беше закачила на гърдите си.

— Жена ми използва козметични кремове със същия знак. Да не би да сте Хана? Трябваше да се досетя. Жена ми е присъствала на една от вашите лекции. Силно сте я впечатлили.

— Вече не се занимавам с кремове. И с нищо друго, освен със съпруга си.

 

 

„Гърмящата змия“ излезе през април. Без името на издателя, на черната корица с тънка наситено червена линия името на автора беше Т. НЕМО.

— Защо Немо, а не Носферато, Никодим, Нибелунг или Никифор Нюфаундленд?

— Това означава „никой“ на латински. Nobody на английски, nadie на испански, на китайски nixnix, на сърбохърватски…

— Не ме интересува! По дяволите, загубеният Лукас защо не е написал името ти?

— Бих искал да не ругаеш. Освен ако наистина не ти се налага.

— Не ми се налага. Отговори на въпроса ми.

— Адвокатите не държаха да ни видят в затвора. Страхуваха се, че няма да си получат парите.

— Ще ни пратят в затвора, защото си написал най-хубавата книга през последните двадесет години? Какви са тези глупости?

— Не съм сигурен, че това е най-хубавата книга през последните двадесет години.

— Точно така, това е най-хубавата книга на века. И дори на предишните. Какво толкова изключително са написали в миналото? Посочи ми поне една книга.

— Библията — каза Тадеуш през смях.

— Дрън-дрън! Авторът няма кой знае какъв принос, пълна е с поговорки…

Всъщност гневът на Хана беше малко преигран и през следващите седмици се уталожи. „Гърмящата змия“ се разпространяваше скришом, но сякаш всички я бяха чели или я четяха.

Същите тези всички, поне в Лос Анджелис и Ню Йорк, изглежда знаеха и кой я е написал…

… И коя го беше вдъхновила — „Личи си в гуреливите и сластолюбиви погледи, които ми мятат всички тези господа. Докато ме разсъбличат с поглед, очевидно се питат дали съм наистина така добре сложена, както претендира мъжът ми. Бъди честна, Хана, това съвсем не ти е неприятно“.

— Лукас направо можеше да сложи снимката ми на корицата. Дори нещо повече: снимка в анфас на предната корица, друга в гръб на корицата отзад. Сигурно щеше да продаде милиарди екземпляри. Гола, разбира се. Какво ще кажеш?

Той отвърна, че нямало кой знае какво за казване. Предпочитал да бъде единственият, ако било възможно.

— В краен случай — каза тя — щяхме да сложим надпис Частна собственост. Къде отиваме?

— Да изберем място за надписа. Тази идея ми допада.

Гневът й се успокои още по-бързо, защото отвсякъде идваха да предлагат на Тадеуш, който усмихнат отричаше да е авторът на книгата, да направи адаптацията, сценария и диалога. Този път обещавали, че щели да останат верни на оригиналното произведение, нямало да го превърнат в уестърн, освен това режисьор щял да бъде или Любич или Мърно, по-сериозни от тях нямало. Тадеуш не отказваше, но и не се съгласяваше. Еди Лукас дотърча от Ню Йорк. Отричаше всяко участие в издаването на „Гърмящата змия“, но изведнъж се оказа, че познавал адвокатската кантора, която била във връзка с представител на приятеля на брата на автора; какво съвпадение.

Смятал, че на основата на тъй точните си сведения можел да потвърди, че Неизвестният Издател щял да се съобрази с желанието на Неизвестния Автор.

— Вашето мнение, Хана?

— Тадеуш ще реши, Еди. Книгата е негова.

Накрая Тадеуш каза „не“.

Но всички тези слухове по негов адрес отново бяха привлекли към него вниманието на продуцентите, „Фърст Нашънъл Екзибишън“ му предложи да направи адаптация на романа на Конан Дойл „Изгубеният свят“; постигнаха съгласие. Малко по-късно го ангажираха да работи върху „Бен Хур“, по принцип ролята трябваше да изпълни актьорът Джордж Уолш, но накрая го смениха с Рамон Новаро. Щеше също така да сътрудничи и за „Тайнственият остров“, по едноименния роман на Жул Верн. И двата филма с огромен бюджет, особено първият, щяха да видят бял свят едва след създаването на „Метро Голдуин Мейър“, резултат от обединяването на „Метро Пикчър Корпорейшън“ на Карл Лемле, на компанията на Сам Голдуин и тази на Луис Б. Мейър.

От този момент нататък той стана един от най-скъпо платените и най-ценени сценаристи в Холивуд.

На шест пъти вече, докато го нямаше, тя бе претърсвала кабинета му, дирейки всичко, което повече или по-малко би могло да прилича на наркотик.

Не бе намерила нищо.

„Всъщност това ме радва.“