Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (5)

5.
Има два начина да успееш в търговията…

Първото дете на Лизи и Мариан беше момче, както и двамата искаха; нарекоха го Джеймс, както бе пожелал таткото.

За Хана това раждане се превърна в повод за една от онези депресии, чиито последици щеше да изпитва през целия си живот: след двадесет и шест месеца брак тя все още не бе забременяла. „Не се самозалъгвай, че не се притесняваш. Защо не отидеш на лекар? Те всичките са шарлатани и ти прекрасно знаеш, че няма да се консултираш с нито един от тях, само така си говориш. Хана, ако не успееш да родиш на Тадеуш поне две деца, никога няма да ти го простя, да знаеш!“

След завръщането от изнурителната обиколка тя си обеща да седи мирна цял месец. Все едно да спреш дъжда. Страстта й да прави нещо изцяло се бе възстановила, още по-остра и всепоглъщаща. Освен това не можеше да се остави на депресията си. Първо, защото най-добрият начин да подобри душевното си състояние беше да се люби с Тадеуш колкото може по-често. Това лекарство все й беше недостатъчно.

Имаше и друга причина да не си седи у дома да се прави на матрона — самият Тадеуш. Не че му липсваше ентусиазъм за милувки от всякакъв вид, слава богу, в това отношение нещата вървяха чудесно, този висок рус негодник винаги беше готов, забелязваше по леко помръдващите му мустаци, знак, чийто смисъл знаеше само тя.

Винаги съм обичала да правя любов, Лизи. Шокирам ли те? Май да! Много добре знам, че това те интересува. Въпреки че никога не си ми разказвала подробности за вас с Мариан. Ето например аз никога не съм го виждала да те целува… по устата, искам да кажа, а не както човек целува дойката си. А? Казах, че никога не съм го виждала, а не че никога не те е целувал. Не съм ви виждала и толкоз! Целуваше ли те? РАЗКАЗВАЙ!… Каква дискретност? Мили боже, та ти си най-малко на седемдесет и осем години, всичко е загубило давност.

Не, проблемът, създаден й от Тадеуш, не беше хоризонтален. Ставаше дума за общото поведение на Тадеуш, за спокойното безразличие — с този негов вечно равен глас, — което проявяваше винаги (освен в леглото), в системния отказ да изрази мнение по какъвто и да било въпрос. Сякаш се боеше от сблъсък с нея (докато пред останалите, пред всички останали отлично умееше да защитава мнението си). Може би беше слабост на характера му, ала тя не вярваше. Имаше и нещо друго, а то бе най-лошото. Беше изрекъл една фраза, която тя никога нямаше да забрави; беше я казал малко след сватбата, през първата им брачна нощ, в къщата, наета от нея на брега на езерото Лугано. Беше й казал, че независимо от любовта, която изпитва към нея, за малко да не се ожени за нея: „защото считам, че да се живее с теб е лудост, почти самоубийство“. Никога повече не говориха за това. Но той не бе променил първоначалното си мнение. Истината беше, че затваряйки се в себе си, той се „самозащитаваше“ — „та аз го плаша“. Нямаше смисъл да го кара да говорят за това. Знаеше си. Беше прекалено разумна, за да храни подобни илюзии. Той само щеше спокойно да се усмихне, щеше да измисли някое писателско обяснение и то щеше да прозвучи в момента съвършено достоверно и убедително — това беше терен, на който тя бе много по-слаба. „Ако единият от нас беше малко по-глупав, съвсем мъничко…“

Така беше и с книгите му. Вероятно вече беше завършил романа си. Докато тя обикаляше континента от врата на врата и от град на град с ескадрона си от мними парижанки, той вероятно беше завършил ръкописа си и го бе предал на някой издател. Ако въобще беше намерил издател, а то не беше много сигурно, защото всичките тези издатели бяха идиоти, нямаше да разпознаят Шекспир, дори да го видеха…

… Но тъй като явно не трябваше да се меси…

„Жалко! Бих могла…“

Не беше видяла и ъгълче от ръкописа. Сякаш той поглъщаше всяка написана страница. Когато прекарваше няколко дни поред в кабинета си в къщата в Лонг Айланд, той явно криеше нещо в един сейф, който се заключваше с ключ. Тя беше убедена, че от време навреме там стои ръкописът.

Адски изкушаващо… Но в редките случаи, когато беше влизала в тази стая, тя предпазливо бе стояла настрана от бюрото, сякаш се страхуваше да не гръмне.

Естествено той пишеше и статии. Тях поне можеше да чете. Намираше ги все по-остри, понякога дори злобни, ала то беше характерно за него. Притесняваше се, но те явно много се харесваха — не само поставиха рубриката му в началото на страницата, с негов подпис, но и други американски вестници, в Луизиана и Сан Франциско, ги препечатваха. Случайно научи, че дори „Ню Йорк Таймс“ беше правил предложения на Тадеуш.

Поне печелеше пари, в това съмнение нямаше. И ги харчеше с обичайното си безразличие. За предишната Нова година, 1901-ва, й беше подарил втората черна перла, още по-великолепна от първата, купена пак от „Тифани“. С ужасната си дребнавост, за която понякога почти се мразеше, тя едва не влезе в бижутерския магазин да разбере цената на подаръка си. В последния момент успя да си наложи да не го прави. Купи му копчета за ръкавели с диаманти, но се уплаши да не излезе, че му прави още по-скъп подарък, за да подчертае разликата във възможностите им, и взе, че ги подари на Мариан.

„Адски съм комплексирана. Освен ако положението не е сложно.“

На 20 април 1902 г. откри козметичния салон на Парк авеню и магазина на Пето авеню.

 

 

Беше пренебрегнала всички дадени й препоръки: в нюйоркската й структура нямаше нито един мъж, само адвокатите й носеха панталони — „Поли в поличка сигурно ще е потресаваща гледка“.

За директорския пост в козметичния салон, където се изискваха максимални организаторски качества, тя доведе специално от Великобритания една шотландка, която се оказа доста далечна роднина на Уини Чърчил (не забравяй нехайно да го споменаваш пред клиентките, Хана, това ще ги заинтригува). Сесил Бартън, директорката в Лондон, горещо беше препоръчала тази Джеси-от-Горните-земи, която щеше, с едно-единствено прекъсване, да ръководи салона в Ню Йорк петдесет години.

Беки Сингър изигра решаваща роля за началния успех на салона, а после и на магазина. Сингърови бяха много богати, имаха банка, брокерска къща, мелници; половината от хляба, консумиран всеки ден в Ню Йорк, идваше от техните предприятия, без да се смятат сградите тяхна собственост. Още преди отварянето на салона Беки доста хитро успя да покани тристате или четиристотинте важни дами, които познаваше в Ню Йорк. Не всички се отзоваха, но повече от половината дойдоха. Две трети от тези, които посетиха института за първи път, решиха, че ще е добре да дойдат отново. Колелото на успеха се беше завъртяло. До такава степен, че Сам Сингър, един от деверите на Беки, поиска среща и предложи услугите си: беше готов да инвестира.

— Петстотин хиляди долара и повече, ако е нужно. Когато преди няколко месеца Беки ни разказа за проекта, ние не повярвахме особено в него. Лъгали сме се.

— И продължавате да се лъжете — каза Хана с усмивка. — Не желая да имам съдружници.

— Ще вложим само пари. Защо не и два милиона? Или пет? Вие, разбира се, ще запазите ръководния си пост. Хана, помислете, не ми отговаряйте веднага. Вие сте се установили само в Ню Йорк, а заедно можем да отворим козметични салони и магазини из целите Съединени щати. При едно самофинансиране ще са ви нужни години.

— Аз не бързам, Сам.

— Ако не ударите достатъчно силно още в началото, други ще го направят. Ще ви имитират. Но това не е всичко, интересуваме се и от Европа. Знаем, че там имате изградена мрежа. Готови сме да откупим част от нея и да финансираме други продукти, които ще лансирате с нашата подкрепа. Когато човек не може да избегне конкуренцията, най-добре е да конкурира сам себе си. Така поне ще си осигурим място на терена.

— Не желая да имам съдружници.

Беше се досетила, че зад тези ласкателни предложения се крие заплаха: откажеше ли предложеното й съдружие, рискуваше да се озове сама срещу „мощната група“, за чието евентуално създаване Сам Сингър беше намекнал, сигурно щяха да се опитат да я стъпчат с възможности, далеч надвишаващи нейните.

Нека опитат. Тя беше сигурна в собствените си констатации — „ненапразно пропътувах поне десет милиарда километра и говорих с петдесет милиона жени, все нещичко понаучих“ — и не смяташе, че порой от долари би променил кой знае какво: американският континент не беше готов за истинската козметична индустрия, „Европа също, между другото… Ако успях в Европа и Австралия, то е, защото използвах занаятчийски методи, нещо, на което всички тези господа с огромни банкови сметки са неспособни. След петнадесет-двадесет години може би нещата ще се променят, но още не сме стигнали дотам.“.

От срещата със Сам Сингър извлече двойна полза.

Съзря в нея най-първо знак, че е на прав път. Това беше успокояващо, макар тя да не се беше съмнявала особено в съдбата си. Не беше успяла толкова, колкото финансистите си мислеха — нямаше кой знае колко жени, готови да похарчат за кремове и масажи астрономическата сума от петнадесет-двадесет долара седмично, седмичната заплата на една секретарка не беше кой знае колко; тя бързо щеше да достигне максималната възможност за продажби, следователно…

Не толкова, колкото те мислеха, но повече, отколкото тя се бе надявала. Беше изчислила, че ще е успех, ако през първите пет години Ню Йорк не гълта повече от една трета — двадесет и шест овчи копита — от онова, което печелеше от Европа. А ако нещата потръгнеха, може би щеше да има възможността почти да уравновеси сметките си, да кажем към средата на 1903 г.

Още повече че докато слушаше девера на Беки, й хрумна една идея.

 

 

Идеята не беше съвсем нова. Беше се сетила за нея още по време на пътуването, когато се бе срещнала може би с десетки хиляди потенциални купувачки. Беше я споделила с Катрин Монблан. И дума не можеше да става да продават на американските жени, с изключение на една малка прослойка от обществото, луксозна козметика. Може би един ден и това щеше да стане, но засега козметичните салони не бяха за тях, защото, първо, нямаха средства, пък и не виждаха необходимост да ги посещават.

От друга страна, тя не искаше да понижава престижното качество на продуктите, носещи нейния знак. „В търговията има два начина да успееш: или продаваш много и евтино неща, от които всички имат нужда, или подбираш изключително внимателно клиентелата си и я убеждаваш да купува, независимо от цената неща, от които въобще не се нуждае.“

— Тази мъдра мисъл е моя, драга Катрин. Досега бях избрала второто решение за козметичните си салони и магазините. Може би е дошло време да се замисля за първия начин.

Това значеше да пусне в продажба крем, който да струва долар и петдесет бурканчето. Беше накарала да изготвят състава му във френската лаборатория: липов цвят, подбел, малко лавандула и синя тинтява. Пробва го цял месец на себе си, после на Лизи и Ивон и не откри той да нанася каквито и да било вреди. Беше свеж, тонизиращ и с приятен аромат.

— И ще го продаваш осем-десет пъти по-евтино от стоките, които предлагаш в магазините си? Страхотна си! — беше отбелязала Катрин.

— Има три разлики: в големината и качеството на бурканчето и няма да носи знака Хана, за да може да се продава навсякъде, а не само в козметичните ми салони и магазини. Какво би струвала една рокля на Уърт, ако се продава в пет хиляди бройки в Бронкс?

Имаше и четвърта причина.

През пролетта на 1902 г. откри, че онова, което винаги бе наричала своя „кухня“, й липсва. „Ще трябва да започна създаването на американска лаборатория. Знае ли човек, французите и немците все воюват.“

За да продава козметични кремове по долар и тридесет, беше достатъчно да се свърже с големите магазини. Отново извика Поли Туейтс от Лондон и му повери ръководството на цял ескадрон американски адвокати, натоварени да преговарят, както и да патентоват продуктите й. Искаше необорим арсенал от правни клаузи, които в следващите години да могат да спират конкуренцията, ако ли не направо да я премахнат. Съветникът й в тази област беше най-малкото необичаен.

Той беше ни повече, ни по-малко Томас Алва Едисон.

Един ден беше чула Мариан да разказва за свирепата неотстъпчивост на изобретателя по отношение на авторските му права (Мариан говореше специално за кинематографа, но изглежда, че Едисон беше точно толкова безпощаден и в другите области, където геният му се бе проявил). Та тя отиде при Едисон, който тогава беше на петдесет и пет години. Веднага щом се увери, че тя не е дошла да му измъкне нещо, най-вече отстъпването на някое право, самата дума го караше да се разтреперва от гняв, стана почти любезен — „тоест стана малко по-сърдечен от бясно куче, лаещо иззад някоя ограда“ — и й обясни процедурите, които сам беше извършил, и имената на десетките адвокати, чиито услуги беше ползвал.

— Вече съм водил двеста седемдесет и едно дела и съм спечелил почти всичките, госпожо. Няма ли да имате нужда от детектив?

— За какво?

— Човек винаги има нужда от детектив. Моят се нарича Маккой. Души денонощно по следите на разни фалшификатори и плагиати.

Очевидно говореше сериозно като папата. Според Мариан Едисон винаги бил убийствено сериозен и невероятно алчен, когато ставало дума за пари: „Под предлог, че преди единадесет години е депозирал патента за кинетоскопа, сега претендира, че всичко, що е подвижен образ, трябва да минава през него и да му се плаща дължимото. Едва не поискал авторски права от братята Люмиер и от Жорж Мелиес. Изглежда, че изобретателите са малко откачени. Няма съмнение, че е голям откривател“.

— Мисля, че ще мина без детектив.

— И без това — бе отвърнал Едисон — Маккой работи единствено за мен.

 

 

Договорите с големите магазини бяха готови в края на юли. След четири седмици разгорещени спорове по един-единствен и последен пункт: големите магазини искаха да изобразят на капака на бурканчето лицето на Хана или в краен случай фасадата на козметичния салон на Парк авеню. Тя естествено отказа: не желаеше да се прави никакъв паралел между козметиката, която продаваше в обектите, носещи името й, и бурканчетата по долар и тридесет. Най-накрая постигнаха компромис: кремът само щеше да бъде препоръчан от Х. Нищо повече.

Постигането на съгласие за големината на буквите и разполагането й им отне още деветнадесет дни. За да се прочете препоръчано от Х щеше да е нужна лупа, освен ако човек не беше специално трениран за тази цел.

— И това е много, Поли, въобще не исках да се появявам.

— Повече нямаше да отстъпят. Без вашето име или поне инициали нямаше да има договор. Те преценяват много точно стойността на вашата обиколка. Жените от Канада до Вирджиния вече ви познават, а онези, които не са ви виждали лично, са чували да се говори за вас. Освен това мисля, че има още една причина да кажете „да“: аз не приех условията без известни компенсации: прочетете параграф петдесет и шести на страница осемдесет и пета от договора.

Тя го прочете и се засмя: Поли й беше издействал изключителни права, големите магазини можеха да продават само козметични продукти, произведени от нея.

— Поли! Аз дори не се бях сетила! Вие сте гений!

— Крайно време беше да го забележите, скъпа. Тази клауза блокира всичките ви евентуални конкуренти. Дори да произвеждат продукти като вашите или по-добри от тях, което естествено е невъзможно, нали, няма да могат да ги продадат. Държите всички търговски центрове. И друго нещо: сметнахте ли вече? Договорът е за сто хиляди бурканчета годишно, за срок от десет години. Като те се задължават да увеличават поръчките си с двадесет процента всяка година, през първите пет години. Казахте ми, че от всяко бурканче ще печелите чисти двадесет цента. Тоест двеста хиляди долара първата година, двеста и четиридесет хиляди през следващите…

— Направила съм си сметката. Това е един страхотно добър договор.

— Те ще трябва да ви платят дори да не са продали и едно бурканче. Но нищо не пречи да продадат и повече от договореното. В този случай за всяко бурканче над минимума от сто хиляди вашата печалба ще спадне на осемнадесет цента.

— Банда обирджии — каза тя през смях.

Но добре осъзнаваше, че тези допълнителни доходи ще й позволят да покрие наличния дефицит, и следващ, ако имаше такъв, от салона и магазините в Ню Йорк. Освен това нямаше да й се налага да взима от европейските и австралийските си доходи, когато дойдеше времето да финансира лабораторията, школите и другите обекти, ако продължеше географската си експанзия по американските земи.

Америка щеше да бъде автономна, това беше същественото.

Този последен аргумент победи и последните й колебания. Тя подписа договора. Но не без съжаление. За първи път се отклоняваше от пътя, който винаги бе следвала.

За малко да я хване срам.

 

 

Намери книгата месец по-късно.

През последните дни на юли бяха заминали на почивка. По-точно Лизи успя да ги убеди всичките колко е необходимо да се махнат от Ню Йорк и неговата лятна задуха; пак тя убеди Хана да повери Ню Йорк на червенокосата Джеси, а Мариан да остави Уолстрийт да оцелява без него. Тадеуш се поддаде на влиянието й по-лесно: през август бяха разредили репортажите му до един седмично, следователно можеше да си позволи кратка почивка, а в случай на спешна необходимост, да използва телеграфа.

Отидоха на юг, до Флорида, до малкото пристанище Маями, което покрай наскоро свършилата американо-испанска война беше се развило неочаквано. Там се качиха на току-що купената от Мариан яхта, която имаше дванадесет каюти. Същият този Мариан беше поканил и свои лични гости: братята Ван Гайслинг, Сесил Б. Де Мил и две невероятни създания, несъмнено от женски пол, измъкнали се от някой театър на Бродуей.

— Мога ли да знам за кого са предназначени тези сирени? — попита Хана Лизи.

— Не са за мъжа ти. Нито за моя, надявам се — отвърна Лизи с обичайното си добро настроение. — Както разбирам, ще имаме още един гост. Но моят хубостник не пожела да ми каже кой е той. Ще се качи в Хавана и Мариан държи да го посрещне, както подобава.

— Слушай, още не си ми разказала за първата си брачна нощ.

— Адски си права.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не съм ти разказала. И няма да го направя скоро. Ти наистина си сексуална маниачка, да знаеш.

Хана не преливаше от ентусиазъм да се разхожда по море на борда на това малко нещо (за нея и презокеанският кораб беше малък). Плаването край бреговете на Флорида успокои и най-сериозните й притеснения. Още повече че плаваха бавно, близо до сушата, където направо се тъпчеха с печени лангусти. Двете ненормалници от Бродуей излагаха на слънцето всичките си прелести. Това, че бяха голи, не притесняваше Хана, която не виждаше нищо чак толкова лошо Тадеуш да ги гледа — стига да си останеше с това, — още повече че смяташе, дори бе абсолютно убедена, че нейните форми струват много повече от тези на мацките.

— Нали?

— Несъмнено, несъмнено — беше отговорил Тадеуш съмнително бързо и шеговито.

— Искаш и аз да се съблека, така ли?

— Не бих искал.

— Във всеки случай те са луди: за кожата няма нищо по-опасно от слънцето. Химическите лъчи на слънцето…

Седем дни след потеглянето от Маями пристигнаха в Хавана. Там на борда се качи един мустакатко с хитри очички, придружен от съпругата си. Жорж Мелиес. Този дявол идваше от Мексико, където беше имал невероятното хрумване да разположи снимачните си апарати и да снима онова, което щеше да нарече „уестърн“ (беше се вдъхновил от представлението на Бъфало Бил в Париж). Носеше със себе си своя последен филм „Пътешествие на Луната“, сниман в Париж. Беше човек с изключително въображение. Мариан го считаше за абсолютен гений и би искал — тъкмо това беше целта, която преследваше — заедно със съдружниците си, братята Ван Гайслинг, да се обединят с французите и да развият кинематографичната индустрия в Америка, с цел да избягнат желязната хватка на Едисон.

— Хана, бих искал да се присъединиш към нас. Нямаме нужда от парите ти, с Ван Гайслинг разполагаме с необходимите средства, но това е невероятно обещаваща сделка. Кинематографът има страхотно бъдеще.

Тя отказа, както щеше да отказва и всеки следващ път, когато той щеше да й предлага да участва в неговите дейности. Искаше да остане в своята си област. За кинематографа нямаше никакво мнение. Най-вероятно Мариан имаше право. Толкова по-добре за него, а и за Лизи. Колкото до нея, тя бе завършила втората си розова овца, която весело подскачаше, започнала бе да се ражда третата: вече имаше две предни копита и сладко малко опашле, а ако всичко вървеше както трябва, щеше да е изцяло завършена след десет-петнадесет месеца. За какъв дявол й беше да влага пари в други компании? Не желаеше да прекарва живота си в трупане на пари. Между пет и петстотин долара имаше огромна разлика, но между двадесет и двеста милиона?

Очарователната двойка Мелиес слезе от яхтата след два дни, за да вземе от Ню Йорк парахода, който щеше да ги отведе във Франция. Между Мариан и американо-холандските му съдружници и Мелиес като че ли не бе постигнато никакво споразумение. Яхтата поплува малко край кубинското крайбрежие, посока Бахамите. На 24 август бяха в Насау и колетът несъмнено се получи тъкмо тогава.

Хана я откри на втория ден от престоя им там, поставена на единствената маса в каютата им.

Наричаше се The Spiv. Автор: Тадеуш Ненски.

 

 

— Благодаря ти, че толкова много ми говори за нея.

— Да приемем, че исках да те изненадам.

— Успя. Отдавна ли се продава?

— Ще започнат да я продават през идната седмица, струва ми се.

— Струва ти се? Значи не си сигурен?

Страшно й се искаше да крещи.

— Почти съм сигурен. Едуард Лукас…

— Този пък кой е?

— Издателят. Каза ми, че най-добре ще се продава през септември и октомври. Знаех, че ще спрем в Насау. Помолих го да ми изпрати тук няколко екземпляра, в случай че са готови навреме. За теб, разбира се.

— Благодаря.

— Аз вече съм я чел — каза той и се усмихна.

Тя отново взе книгата и пак я прелисти, разкъсвана между гнева си и необузданата гордост: „Той я е написал и е намерил издател да я издаде. Ще съм жена на известен писател!“

— В колко екземпляра я е издал този твой Лукас?

— Представа нямам.

— Голям издател ли е?

— Среден.

— А добър ли е?

— С него имаме доста сходни вкусове.

— Бих се учудила, ако е добър издател. Струва ми се, че е тъкмо обратното. А заглавието? Какво значи?

— Spiv е използвач, който живее от нещастието на другите. Може да бъде и паразит.

Тя го погледна. Той се усмихваше, съвършено непроницаем. „Наистина ще закрещя, но от мъка“, помисли си тя, разкъсвана от болка. Каза само:

— Подписал си я Ненски.

— Всъщност аз така се казвам. Нюман е само името, фигуриращо в американския ми паспорт.

 

 

Тя прочете книгата един път. Както четеше заглавията във вестниците, тоест страшно бързо. Нищо не разбра. Дори фабулата й се стори неясна, даже като че ли нямаше такава. Някакви хора си пишеха, отговаряха си, разменяха си странни изповеди с най-подробни описания на определени места в Италия, или пък как една жена оставяла отпечатъци от стъпалата си по пясъка на плажа.

Препрочете я два пъти.

Един път във влака, който ги отвеждаше от Маями в Ню Йорк; и то само през нощта, когато никой не я виждаше.

После още един път в Ню Йорк, когато беше сама.

Изпита онова чувство от преди три години, когато Мендел й бе донесъл стиховете, издадени в Мюнхен под псевдонима Немо: за съществуването на друг свят, различен от нейния, където нищо не беше същото, дори думите „има сто и петдесет или двеста такива, за чието съществуване дори не съм подозирала. Не говорим един и същи език“. В написаното имаше чувственост, дълбочина, сигурно и интелигентност, изострено усещане — доколкото можеше да прецени — как могат да се подреждат думите така, че да звучат като музика. Освен това в него имаше сякаш някакво, как да каже, някакво удоволствие да се описва живота в черни краски, а това съвсем не беше характерно за нея.

Никога не съм била интелектуалка, Лизи. Ти също не, между другото. За мен две и две винаги прави четири и денем, и нощем. Дори когато не е приятно. Когато прочетох първата книга на Тадеуш, ме хвана срам. От самата мен и от това, което си мислех. Защото си помислих, че от написаното от него няма полза, че е направено просто така, че е писал само за да пише, да покаже, че знае адски добре езика, но че е много над обикновените хора и не може да си губи времето да им разказва историйки с начало и край. Ето това си помислих за книгата му. Бях бясна: с това ли смяташе да става прочут? Защото, казвах си аз, смисълът да пишеш е да бъдеш четен от възможно най-много хора. Инак е все едно да направиш статуя, която да покажеш само на пет човека.

Нищо не му казах. Той и не ме попита за мнението ми — сигурно беше разбрал с тази своя способност да чете мислите ми, — а аз внимателно избягвах темата.

Отидох да се срещна с издателя му.

 

 

Едуард Лукас беше около петдесетгодишен. Имаше леко продълговати очи, сини като фаянс, дълъг и остър нос, кръгла физиономия, почти плешива глава и шкембенце като на нотариус.

Той каза, че The Spiv има някои недостатъци, но…

— Недостатъци ли? Шегувате ли се? Книгата не може да се чете.

— Аз лично много я харесвам — каза само Лукас.

Ако не беше толкова настръхнала, тя сигурно щеше да забележи искрицата в погледа на издателя. Едва по-късно щеше да я вземе под внимание.

— Какъв е тиражът?

— Три хиляди. Без макулатурата.

— Това пък какво е?

— Макулатура е количеството екземпляри, дадени за претопяване поради определен дефект.

— И съпругът ми трябва да плати за магариите на вашия печатар? Но това е безсмислица!

— Така се прави и е оправдано. Тиражът…

— Обичаите са създадени, за да се променят. Всъщност колко е макулатурата?

— Дванадесет процента.

— Сигурно не чух добре.

— Така е прието.

— Триста и шестдесет екземпляра от три хиляди! Та това е лудост! Трябва да смените печатаря си, вашият е некадърник! Или пък е крадец. Сигурна съм, че ще продаде книгите тайничко.

— Не мисля — отвърна той.

— Аз пък съм сигурна.

— Не бих искал да си имам работа с вас, госпожо.

— Вече си имате. Съпругът ми не благоволява да се занимава с прости въпроси като парите. Аз обаче се занимавам. Колко всъщност е макулатурата?

— Като се имат предвид… обстоятелствата, може би ще можем да се споразумеем за осем.

— Четири ще бъде още по-добре.

— При сто хиляди екземпляра, да. Но не и при такъв малък тираж.

Тя отвори уста да каже (при това доста остро): „Нищо не ви пречи да напечатате сто хиляди“. Ала замълча, защото разбра къде може да я отведе подобна забележка. В най-добрия случай Лукас щеше да й отговори, че не е луд да пусне сто хиляди екземпляра от книга на неизвестен автор, след като очаква да продаде най-много две хиляди. „Ако Тадеуш поне бе подписал скапаната си книга Нюман, щеше да използва славата си на журналист!… Освен това Лукас ще ми каже, че ако някой желае да покрие загубите му — аз очевидно, — е готов да отпечата и един милион тираж.“

Това беше първата й мисъл. Стотна от секундата по-късно й дойде втора, но тя вече беше взела под внимание искрицата в погледа на Лукас. Сведе глава, после я вдигна и огледа кабинета, в който бяха натрупани невероятни количества книги.

Попита:

— Знаехте, че ще дойда, нали?

— Да, госпожо.

— Той ли ви предупреди?

— Да, госпожо.

— Ако ви предложа сто хиляди долара, за да го накарате да повярва, че е много купуван, ще се съгласите ли?

Той се усмихна.

Тя отново попита:

— Той ви е предупредил, че ще ви направя подобно предложение, нали?

— Мога ли да ви предложа кафе?

— Не, благодаря… Да, с удоволствие, благодаря.

Той се приближи до малко спиртниче в един ъгъл и се върна с пръстена чаша, пълна до половината. Седна до нея. Тя пиеше кафето си и го изучаваше.

— Чувствам се страшна глупачка — каза накрая тя.

— Нямам такова чувство — отвърна той внимателно.

Взе чашата й:

— Още малко?

— Наистина не, благодаря. Ако трябва да съм искрена, това е най-лошото кафе, което съм пила, откакто съм в Америка. С изключение на това, което сама приготвям. Има ли други въпроси, за които ви е предупредил, че ще ви задам?

Той се поколеба.

— Моля ви… — рече тя. — Предпочитам да изпия горчивата чаша на един дъх.

— Според Тад, веднага след като ми предложите двеста или триста хиляди долара…

— Не знаех, че съм толкова щедра.

— Може би малко закръглям цифрите. Всъщност Тад не смяташе, че ще дадете повече от двадесет-тридесет хиляди, най-много петдесет, поне за първата му книга.

— Ясно. И какво веднага след това?

— Трябваше да ме попитате дали смятам, че е талантлив.

Тя отново се втренчи в него. С неистово желание да счупи кафеника в главата му, макар че той не беше виновен — „да не говорим какво ми се искаше да направя на скъпия си обожаван съпруг“.

— Добре — рече тя, — задавам ви въпроса.

— Той има огромен талант — спокойно отговори Лукас. — Едва тридесетгодишен е, това си е направо юношество за един писател. Аз съм издател от двадесет и две години и досега не съм виждал толкова обещаващ писател. Искрен съм.

— Споменахте за недостатъци.

— Не съм сигурен, че са недостатъци. Той никога няма да пише като Твен. Но в него има нещо от Хенри Джеймс, ала с чувственост, хумор и въображение, които Джеймс никога не е имал.

— Господин Лукас?

— Едуард. Дори по-добре Еди. Много харесвам съпруга ви, госпожо. Той е изключителен човек.

Тя затвори очи и думите, изникнали в ума й, бяха същите, които някога беше казала на Мендел Визокер, при почти същите обстоятелства.

— Аз няма да се влюбя в кого да е — каза тя с неописуема гордост.