Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (40)

40.
А какво е това голямо, розово нещо?

Патрик Фаулс беше най-големият й правнук, беше син на Мариана, дъщерята на Адам и Жаклин. През месец май 1964 г. тъкмо бе навършил двадесет и две години. По ръст приличаше на дядо си по майчина линия, беше почти метър и деветдесет и пет.

Беше му страшно трудно да се сгъне в седалката на първа класа на борда на Боинг 707–320 В Интерконтинентал.

— Е девет — обяви той след дълго мислене.

— Уцели — каза Хана. — Обаче ми остават още един самолетоносач, един крайцер и три подводници.

В замяна на това за нея не бе никакъв проблем да се свие, почти да допре колена в брадичката си и да прибере възможно най-много главата си между раменете, за да скрие разположението на корабите си.

Наплюнчи молива с върха на розовия си език и на свой ред обяви:

— Се шест.

— Потопена подводница — рече Патрик.

— Хе! Хе! Хе! — засмя се Хана. — Направо си опечен с картофки, приятелче. Остава ти само един миноносец. Като швейцарската флота си. Нямаш никакъв шанс, тази игра съм я учила с Вюил, който беше швейцарец. И кинопродуцент.

— Сигурен съм, че отново хитрувахте…

— Аз? Никога!

Мина една стюардеса и ги попита желаят ли нещо за пиене.

— Шампанско — каза Хана. — „Дом Периньон“ розе хиляда деветстотин петдесет и седма, поръчах да качат на борда. Ако вие и приятелите ви не сте пили такова, има още две бутилки. Освен това ми донесете един лавров венец и черна лентичка. Венецът е за мен, а черната лентичка за младежа.

— Предавам се — рече Патрик. — При едно условие: много бих искал да хвърля един поглед на вашия лист. Имам някои съмнения.

Тя скочи като пружина, бързо смачка листа си на топка и за по-сигурно го пъхна под седалката и мигом се настани отгоре.

— Защо не ми разкажеш за онази шведка? Онази, с която сте се любили в асансьора?

— Вече всичко ви казах.

— Не ми разказа подробностите. В момента на голямата тръпка тя „майчице“ ли викаше — на шведски, разбира се — или просто „Да-да-да-да-още“?

— Мили боже! — възкликна Патрик.

Тя прихна да се смее доволна: „Успях да го накарам да се изчерви“.

Връщаха се от Сидни. Беше провела общо събрание на всички директори и директорки в района на Тихия океан. На отиване бе спряла в Панама, където бяха седалищата на повечето от нейните фирми, а след това и в Каракас, там Хайме Агило беше събрал от нейно име всички представители от Латинска Америка. На връщане с удоволствие щеше да направи малък завой през Рио, но Патрик трябваше да се връща в Бостън, за да предаде докторската си дисертация по икономика, посветена на предприятията на прародителката му.

Преди две години, когато Лизи почина, тя за малко да сложи край на всичко. На всичко. Дори на живота си. Но машинката…

„Ако се бях свила, затворила, вглъбила в себе си, щях да се спаружа.“

А това не й бе присъщо.

 

 

Починал бе и Джонатан. От рак, като Ники. Останал бе верен на казаното и никога не бе се върнал в Европа или в Съединените щати. И той като Ники до края бе крил болестта си, бе отказал всякакво лечение, защото не вярваше в него. Бе угаснал в Малайзия, в прекрасната къща с изглед към залива Малака.

За първи и единствен път в живота си бе написал на Хана писмо:

Мразех те и те обичах, мамо. Едновременно. Създала ме беше прекалено по свой образ и подобие. Това не е упрек, дори мисля, че съм взел от теб само лошите черти. Нямах твоята смелост, неутолимата ти жажда за живот, силата ти. Много отдавна ясно съм прозрял всичко: бягах от теб, така както бягаше и баща ми. Грешили сме и двамата, той повече от мен. Помня какво ми каза, когато те откарах в Сингапур да се качиш на самолета. Говореше за татко и каза: „Ако той беше жената, а аз мъжът, всичко щеше да е различно“. Вярно е. То важи повече за него, защото знам колко те е карал да страдаш. Важи и за мен, но не в такава степен: дори с баща с твоя характер аз вероятно пак щях да се разкъсвам между същата любов и омраза. Вината е моя, не твоя. Адам беше прав, като те обичаше безрезервно, както ти заслужаваше. С това писмо искам да ти кажа и още нещо — изключително се гордея с моята майка, ала гордостта ми е нищожна в сравнение с обичта, която изпитвам към нея и която се реших да призная прекалено късно, едва сега, когато умирам. Прости ми.

 

 

През следващата 65-а година й се родиха още три правнучета. Нови четири година по-късно. Пабло Пикасо нарисува портрета й — първият бе нарисувал през 1904 г., когато бе дошъл в Париж. От шестдесет години ги свързваше почти братско приятелство, надпреварваха се кой ще разкаже на другия по-волнодумен, дори пиперлив виц.

Ала когато тя видя как я бе изобразил на платното, едва не умря от смях: различаваше се само едно око (синьо-черно при това!) между две уши, на чийто размер и слон би завидял. Тя попита:

— А какво е онова голямо, розово нещо?

— Езикът ти — отговори Пабло. — При това не съм го нарисувал толкова голям, колкото ми се искаше.

Един друг художник (всъщност бяха я рисували около две дузини, като се почне от Климт, във Виена през миналия век) също бе нарисувал неин портрет. Последният я бе вбесил и тя бе ругала художника на осем или десет езика с гръмовния си глас, който винаги будеше учудване, сравнен с дребната й фигура: бе изобразена в цял ръст, опряла дясната си ръка на облегалката на един фотьойл в апартамента в Лондон, във великолепна рокля от „Диор“, а стойката, изправената глава, брадичката, но най-вече очите, които сякаш пламтяха, изразяваха ненадмината и несразима воля.

От бяс едва не бе заподскачала трупешката върху платното: „Аз така ли изглеждам?“.

Най-лошото беше, и това още повече я бе вбесило, че всички, чието мнение бе поискала, намираха голяма прилика.

„Накрая сигурно ще заръфам някого!“

Ала както винаги чувството й за хумор бе надвило. Отначало бе закачила портрета в тоалетната — „ще вземе да ме хване запек от него“. Накрая все пак го бе поставила в един от салоните в апартамента на Пето авеню в Ню Йорк. Но го бе закачила с главата надолу и бе обявила, че всеки, който понечил да го обърне, го грозяла смъртна опасност.

— Предпочитам го така.

 

 

Първото й праправнуче се роди в началото на 1968 г. „Чакай да видя ще се оправя ли (би трябвало да си направя схема): Адам и Жаклин, Джонатан и жена му китайката, както и втората му съпруга — Онър, Аби и Пол Травърс са първото поколение след мен. Добре. Да вземем Адам и Жаклин; те имат шест деца, това е второто поколение. Третото са правнуците ми; например Патрик, синът на Мариана, тя е дъщеря на Адам, който е… който ми беше син. Дотук добре. Патрик има сестра на име Синди — внимаваш ли, Хана? — та Синди пръкна първото си чедо, момиченце, то е разузнавачът на четвъртото поколение — пето, ако започнем да броим от мен — дошло да се убеди, че няма страшно. Е, всичко е ясно, нали?“

— Бихме искали да я наречем Хана — рече Синди. — Ако нямате нищо против, разбира се.

— Вече има седем с това име в семейството, не мислиш ли, че са малко множко? Освен това, кой е този Антъни, за когото непрестанно ми говориш?

— Съпругът ми — отвърна Синди.

Не че Хана не се интересуваше, но трябваше малко да се насилва, за да проявява интерес към огромното количество раждания на деца, за които останалите твърдяха, че произлизали от нея. Още повече че както паметта й безотказно и услужливо продължаваше да извиква името на всеки директор или директорка на салон от Япония до Ирландия и без никакви усилия тя можеше да си спомни резултатите на всяко свое предприятие, така трудно си припомняше кой на кого е дъщеря.

Затова започна да си води бележник, както правеше някога, върна се към изпитаната система с овцете. Синя овца за всяко момче, розова за всяко момиче. Когато някой от тях се оженеше, тя ги свързваше с черта и им рисуваше по един крак за всяко родено от тях дете.

Имаше овце с по осем крака.

Беше доволна: „Така поне се оправям! Освен това всички тези овце са хубавки. Само дето не обичам розовото кой знае колко“.

През 1965 г. бе отпразнувала с нежелание своя деветдесети рожден ден и то само заради подготвената изненада от целия род — включително внуците и правнуците, събрани за случая в Сен-Жан-Капфера. Напълно против волята й, защото всяко напомняне за възрастта й я отчайваше. Ала ордата се бе изсипала от три специални самолета, подобно бурен прилив на японско крайбрежие. След първите два часа, в които тя малко се бе поцупила, бе успяла да се престори на много доволна, че къщата й е превзета от сто четиридесет и девет души.

 

 

Разхождаше се по улица „Антиб“ в Кан. Беше сама. Наложило й се бе да вземе предпазни мерки, достойни за шпионин, за да се измъкне от вилата в Сен-Жан-Капфера; Мари-Клер Пиани, личната й секретарка, и двете помощнички на последната, едната американка, другата немкиня, я надзираваха отблизо. Под глупавия претекст, че била на деветдесет години, й забраняваха да кара кола и дори да излиза без придружител. Заповед на госпожа Абигейл. „Ще ви дам аз едни госпожи Абигейлици. Тя не е била родена още, когато аз… Добре де, щом съм й майка, естествено, че тя-не-е-била-родена-още-когато-аз… Доколкото знам, все още не съм прегазила никого с колата. Признавам, че не биваше да влизам в онази хлебарница в Ница. Особено пък да минавам през витрината (ама че ги шашардисах пустите лелки!). Но другият вариант беше входът на училището. Ако я нямаше скапаната хлебарница, голяма касапница щеше да е. Имам прекалено бързи рефлекси, това е истината.“

За да стигне до Кан, бе принудена да се придвижи на автостоп — „аз, която имам седемдесет и осем коли“. Един приятен младеж бе спрял веднага щом я бе видял да вдига палец на шосето. „Имаше остър поглед, защото трябва да кажа, че бях допуснала грешката да застана зад един километричен камък, който почти ме скриваше.

Във всеки случай, беше очарователен. Чистичък. С хубави ръце. Отгоре на всичкото и чувствителен: забелязах как очите му едва не се напълниха със сълзи, докато му разказвах тъжната си история: снаха ми ме мразела и не ми била видяла сметката само заради пенсията, която ми крадяла. Развълнува се още, когато му разкрих, че ме карала да ходя с автобуса на гроба на скъпия ми Алфонс, а тя взимала ситроена, за да отиде на тенис. Ала когато му изръсих как е отровила пуделчето ми, защото ядяло много, направо щеше да ревне. Няма спор, за моята възраст лъжа страшно добре.“

Ситнеше по улица „Антиб“, с прекрасната си сламена шапка от „Шанел“ на главата. Малко беше демодирана, ала и тя самата не беше първа младост, така че…

Въобще не отиде на Ла Кроазет. „Първо, там е пълно със старци, а освен това хитрата Пиани несъмнено е вдигнала на крак всичко живо, тя е в състояние да задвижи плана ОРСЕК^[1].“ Най-напред щяха да проверят там; всеизвестно беше, че тя обожаваше бара в хотел „Карлтън“:

„Наистина беше очарователен този младеж, дето ме качи в колата си. Ако бях със седемдесет и пет години по-млада, щях да го поразя и изпепеля с едничък само поглед. Напомняше на Кларк Гейбъл, поне в ушите — останалото не можах да видя. Какво искаше да вървя да правя на гробището? Особено на това в Ница. То е едно от малкото гробища в света, където нямам познат.

Стига, Хана! Не започвай да се самосъжаляваш! Ако все още си жива, то е защото си го искала.“

Краката я боляха както обикновено. „Не мога обаче да нося обувки като на атлета Затопек! И с шапка на Коко. Щях да изглеждам страхотно.“

 

 

Магазинчето привлече все още съвършено професионалния й поглед не с хубостта си, а с крайно безвкусно подредената витрина.

Влезе.

 

 

— Мога ли да поседна за мъничко?

Младата жена седеше зад касовия апарат и четеше „Пари Мач“. С видимо неудоволствие тя стана и освободи единствения стол в магазина. Хана седна. Единственото бижу, което носеше в този ден, бе огърлицата от черни перли, които ТОЙ й бе подарявал една по една, но то едва се виждаше под дантелите на черната й блуза с копчета в наситено червено.

Магазинчето беше приблизително три на четири метра; изглеждаше отвратително с грозните играчки и евтини дрънкулки. Там имаше дори миниатюрни Айфелови кули и отвратителни порцеланови кученца, произведени в Хонконг.

Собственичката беше може би около двадесет и пет годишна; нямаше да изглежда толкова ужасно, ако не бяха прекалено силният грим, не особено чистите коси и тесните дънки, които се бяха впили в дебелия задник и малко късите крака.

Каза, че мъжът й бил земемер, преди две години заедно купили търговския обект, с пари, наследени от някаква леля. Но не вървяло…

— Какво означава земемер? — попита Хана.

Човек, който незнайно защо измервал разни неща на определени места, помагал на предприемачите по ремонтите — обясни младата жена, която се казваше Мари-Пиер Гонзало.

Да, имала едно дете, момченце на две години и половина:

— Мама го гледа. Но магазинът е загубена работа.

Чакала края на лятото, за да го закриела, и се била надявала да се намери някой, който да го купи. Така с нейния земемер щели да си върнат поне част от парите, които били вложили с много надежда и глупост.

— Обещаха ми от октомври място на касиерка в един супермаркет в Ница.

— И на вас ще ви хареса да сте касиерка?

— Ще имам социална осигуровка и пенсия — отвърна младата жена.

— Я не ми говорете глупости — каза Хана.

— Освен това ще имам регламентирано работно време.

— Такова нещо не съществува — отговори Хана.

— И платен отпуск.

— Илюзия.

После попита младата жена какво я е накарало да се захване с търговия.

— Защото не умеех да пиша на машина, а е необходимо, за да станеш секретарка. Най-хубаво щеше да е да съм секретарка в някоя служба. Служителка, де. С премиалните там често се печели повече, отколкото в частния сектор, а се работи три пъти по-малко, да не говорим, че не могат да ви изхвърлят дори и пръста си да не помръдвате. Имам приятелка служителка, купи си плетачна машина и в работно време плете пуловери, които продава на колегите си. Изкарва си заплатата двойно.

През следващия час Хана и младата жена си бъбриха за какво ли не, нямаше клиенти да ги притесняват.

В един момент Хана каза:

— Навремето аз също държах магазинче…

Така започна всичко.