Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (38)

38.
Аз имам много време…

В Париж тя притежаваше две или три сгради на улица „Бетовен“, апартамент на улица „Варен“, с изглед към Матиньон, както и двадесетина апартамента в шестнадесети район на столицата, главно на авеню „Маршал Файол“, близо до портата Дофин. Хана Втора избра онзи, който гледаше към Булонския лес; щеше да живее в петстайния апартамент с една приятелка англичанка, с която се бе запознала в Хонконг.

Настани се там през пролетта на 1951 г.

— Но искам да работя, бабо.

— Надявам се! Да не мислиш, че ще те издържам да мързелуваш?

(Два месеца преди това обаче бе открила в Женева сметка от един милион долара на името на внучката си.)

Независимо че вече си бе наумила нещо, засега й бе намерила работа като манекен: Жак Фат бе наел момичето няма и пет седмици след пристигането му в Париж.

— Защо, по дяволите, са сменили името ти?

— Искаха нещо по-екзотично.

— Банда тъпаци! Хана си е много хубаво име.

Вече си бе наумила нещо. Десетките часове, прекарани в разговори с внучката й, я бяха убедили: хлапачката бе от расата на ненадминатите директорки. Ако приемеше — само ако приемеше, това беше просто работна хипотеза, — че един ден тя, Хана Първа, умреше, наследницата й щеше да е налице. Не можеше да каже същото за децата на Адам или Абигейл, човек трябваше да приема нещата такива, каквито са. — Никога не се заблуждавам за тези неща, Лизи. Магариите ги пазя за личния си живот. Там съм направо ненадмината!

Нищо не сподели с Хана Втора за своя план. Малката или сама да се досети, а досетеше ли се, щеше да направи необходимото.

И тя го направи.

Отначало две години работи като манекен и печелеше много добре. Един ден, когато беше с братовчедите си — децата на Абигейл и Адам — в къщата на Каденови в Бевърли Хилс, й предложиха да се снима в киното. Тя се снима в три филма, но когато всички решиха, че вече е избрала пътя си, тя се отказа.

— Не ми е интересно, бабо. Бих могла да го правя само ако аз можех да снимам филма, но не ме влече да опитам. Още от началото знаехте, че един ще ви задам този въпрос, нали? Е, добре, питам ви: какво трябва да направя, за да работя с вас?

Започна от най-ниското стъпало в салона в Атланта. После Хана я постави до Юлейлия Джоунс, индианката чероки, която преди три години бе заместила Джеси в Америка. През следващите пет години продължи да учи немски и испански, а после право и управление на предприятия.

„Никога не греша за тези неща. Разбрах, че ще продължи делото ми още в деня, когато се пазареше с онзи китаец в Хонконг. Отгоре на всичкото се казва Хана.“

Лизи дойде да живее при Хана в началото на 1951 г. Вече не можеше да понася самотата, независимо дали беше в Калифорния или в Ню Йорк, а не искаше да отиде при никое от децата си.

— Ако ме искаш, разбира се.

— Винаги съм имала слабост към щраусите. Но при едно условие: няма да ми правиш забележки как карам.

През септември предишната година Хана отново бе имала разправии с пътната полиция. Връщаше се от годишното си поклонение на гроба в Санта Барбара и караше почти с 200 км в час към Палм Спрингс, за да отиде при Лизи. Бе се наложило полицаите от няколко общини да обединят усилията си, за да я спрат. Най-накрая бяха сложили прегради и тракайки с различните си знаци, оръжия и белезници, шестима от тях бяха застанали пред ферарито.

— Къде е шофьорът?

Този въпрос я бе подразнил.

— Зная, че не съм много висока, но обикновено ме виждат, банда тъпаци такива. Би трябвало да си прегледате очите.

Отново я бяха отвели при съдията. Който се бе оказал принуден почти да легне върху писалището си, за да я види.

— И вие твърдите, че тази мила стара дама е карала с повече от сто и четиридесет мили в час, че е ударила три полицейски коли и едва не е убила шест души?

— Не съм много сигурна, че съм мила — бе отвърнала Хана, — а още по-малко дали съм дама. Но ако някой твърди, че съм карала с двеста километра в час, е проклет лъжец. Тази кола би трябвало да може да вдига двеста четиридесет и три километра, а аз бях натиснала газта до край. Инак излиза, че тя не върви толкова бързо, колкото ме уверяваше продавачът, и в такъв случай ще се оплача лично на господин Енцо Ферари. Той ми е приятел.

Наложило се бе да се намесят адвокатите й, за да не бъде тикната в затвора, бе се отървала само с дванадесет хиляди долара глоба.

Които след това се бе изхитрила да представи като служебни разходи.

С все същата здрава ръка управляваше салоните и магазините си. Възползваше се от новостите в техниката. Измисли система от фишове, чрез която всяка клиентка, която пътуваше, можеше да получи обичайните грижи във всяка точка на света само срещу представяне на личната си карта.

Много й се искаше да използва изобретения през 1946 г. компютър, за да може веднага да предава данни от едни салони на други в различни точки на света. Отговориха й, че засега не било възможно, но скоро и това щяло да стане. След няколко години, може би десет.

— Сутринта или следобед? — саркастично бе попитала тя. После бе добавила:

— Ще почакам. Аз имам много време.

Беше на седемдесет и осем години и скоро щеше да навърши седемдесет и деветата. Единственото й страдание бяха мазолите на краката и то, защото по-скоро би се оставила жива да я одерат, отколкото да се откаже от обувките си „Шарл Журдан“ на висок ток, които слагаше дори за сутрешните разходки.

А покъртителният списък на починалите растеше. През 53-а към него прибавиха и Ивон, за нея това бе още една тежка загуба. Французойката не можеше да ходи и през последните месеци от живота си бе пазила леглото в къщата си в Бандол, близо до Тулон, наглеждана от двете медицински сестри, наети от Хана. Беше угаснала спокойно, в съня си и Хана, която веднага бяха предупредили, долетя от Стокхолм в Марсилия със самолет — такси, лишена от възможността да целуне за последен път жената, която половин век й бе нещо повече от прислужница — бе й приятелка и почти сестра.

Нямаше ги вече и Сесил Бартън от Лондон, Джеси от Ню Йорк и Кати Монблан. Бяха починали Андре Лабади, Фурнакови от Австралия, Джош Уин, повечето от Маккена от Сидни, онези от нейното поколение.

Когато влезеше в някой от козметичните си салони, където продължаваше да предизвиква все същата паника, най-често се обръщаше дори не към дъщерите, а към внучките на онези, които бе избрала цяла вечност преди това.

„Започвам да приличам на призрака на Елсинор.“

Лизи почина през 1962 година.