Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (15)

15.
Не спирай заради мен, Беки…

— Няма значение.

Тя извади пистолета „Деринджър“ от чантата си и го сложи на леглото.

— Опитай го. Ще стане по-бързо.

— И ще ми спести самосъжалението.

— И доста други магарии.

Видя как едрата му ръка се раздвижи и взе оръжието. Затвори очи въпреки волята си.

Изстрел.

— Не може да бъде — каза Тадеуш. — Бях готов да се закълна, че не си го заредила.

Капитанът придружител изникна на прага на стаята.

— Всичко е наред — рече Хана. — Това е една игра.

Пенсюн излезе.

— Още един, който ти е изцяло предан, Хана.

Тя не отвърна, а попита:

— Можеш ли да ходиш?

„Двойно счупване на дясната бедрена кост“, беше заявил хирургът в Сен Дизие, потвърждавайки диагнозата на колегата си от Вердюн. „Разтегнатите сухожилия на рамото не са проблем. Мъжът ви ме тревожи най-вече от психическа гледна точка…, а е най-приятният човек, когото съм срещал. За американци и двамата говорите прекрасно френски.“

Вместо отговор Тадеуш седна в леглото, опря гипсирания си крак на пода и направи няколко крачки, преструвайки се, че не вижда ръката, която тя му подаваше.

— Отиваме, където пожелаеш — рече той.

С месеци можех да му обяснявам, че не го бях дебнаха и преследвала нито в Мексико, нито в Ню Орлиънс, нито в Сан Хуан, от това нямаше да има никаква полза, Лизи. Ти самата опита, Мариан също. Мариан направи всичко възможно да го убеди, че е действал по своя инициатива… Но Тадеуш вече не ни вярваше. А ето че бях отишла и лично да го търся на фронтовата линия, както се търси избягало дете… Всеки би се смял на историята с картофите, беше страшно смешно… И онези му се бяха смели. Никога няма да им го простя, пожелавам им да пукнат в адски мъки тия кучи синове.

— Бихме могли да се върнем в Моркот — предложи тя. — В момента не е много сигурно да се пътува през океана.

Освен това в Швейцария, където няма война, ще си сама с него, Хана. И би могла да се опиташ да излекуваш гадостта в главата му.

 

 

Използва крака му като повод да забави нещата. Беше решила да отидат до Флоренция, която той толкова обичаше и където, както и в Моркот, имаха много спомени от сватбеното си пътешествие. Но Италия, която вече воюваше срещу Австрия, в края на август обяви война на Германия.

Значи щяха да отидат в Моркот.

Пенсюн ги придружаваше. Освен всичките си рани той беше и обгазен и в някои дни му трябваше невъобразима решителност, за да измине дори двеста метра. С Тадеуш се сприятелиха, както се бе надявала и всъщност планирала. Естествено в съгласието на Тадеуш да приеме французина тя съзираше маневра да избегне директния разговор с нея. Но се надяваше, че с времето и благодарение на контакта с Пенсюн и неговата упорита воля за живот (той се тренираше да пише с останалите на лявата му ръка два пръста), Тадеуш най-сетне ще осъзнае колко относителни са собствените му нещастия.

Но отново грешах, Лизи, винаги правех същата грешка: мерех с мой аршин онова, което изпитваше той. Мислех, че както би било с мен, излекуването му е само въпрос на време.

Самата тя намираше, че Пенсюн има доста качества. Бяха разговаряли много, докато заедно странстваха с ролса, следвайки фронтовата линия от Фландрия до Ардените. Преди да бъде мобилизиран (сега щеше да навърши двадесет и седем), Пенсюн се подготвял да стане журналист, беше учил филология и право. Когато за първи път сподели с него идеята, която й бе хрумнала, той бе отказал, смеейки се: нищо не разбирал от парфюми, едва бил чувам имената на Герлен, Карон, Коти и някои си Роже и Гале. Освен това му било трудно да си представи, че във военно време ще се посвети на подобни вятърничави работи, докато другите се сражавали. Тя смяташе, че е решил да откаже, но една сутрин той й съобщи, че приема предложението.

— Съпругът ви ме убеди.

Новината я учуди, дори я стъписа: за шестнадесет години Тадеуш никога и за нищо не се бе намесвал в нейните начинания. Това беше първият път.

Помисли си, че това е знак за промяна.

Върнаха се в Париж на 10 октомври. Един лекар в Лугано бе отървал Тадеуш от шината, която бе носил два месеца.

Тадеуш вървеше нормално. Единствено рамото все още го болеше. Ала нито една от раните му не личеше, когато през ноември се върнаха в Съединените щати (след като бяха минали през Испания и Лисабон, бяха пътували с кораб под испански флаг, тя бе настояла за това, за да удължи пътуването, тъй като трябваше да спрат — каква ирония — в Пуерто Рико).

Вече не правеха любов, той не я бе докосвал цяла година. Тя не бе казала нищо и продължаваше да мълчи. Той или вече не я желаеше, защото беше много стара, или искаше да я накаже, задето го бе преследвала чак до Вердюн. Тя считаше, че не бива да направи първата крачка, само това оставаше, да я отблъсне — с усмивка и най-мило, разбира се, — а то според Хана щеше да е хиляди пъти по-лошо, отколкото направо да я зашлеви. Но имаше моменти и нощи, когато беше почти непоносимо; като например докато прекосяваха Атлантика и бедрата им се допираха на тесните койки, които нямаха нищо общо с широките легла на „Френч Лайн“ или „Кюнард“.

Три-четири пъти нарочно се остави той да я свари гола, но напразно. Накрая започна да се срамува и имаше чувството, че едва ли не „се прави на проститутка“, според собствените си думи.

Още с връщането в къщата на Лонг Айланд започнаха да спят в отделни стаи. Вярно, че програмата им почти никога не съвпадаше. Още повече през този странен период: тя винаги започваше работа почти по времето, когато той си лягаше. Той пък, всеки път, когато можеше, си лягаше призори и бързаше да заспи, защото знаеше, че тя неизменно става преди разсъмване. Беше започнал да воюва за своята самостоятелност (първите признаци се бяха появили още в Моркот, но шината му пречеше да се придвижва), лягаше си, когато решеше, не проявяваше интерес към нея, все по-често прекарваше нощите навън. Вече не използваше апартамента си на Съливан стрийт, беше развалил договора си за наем; беше си осигурил, отново с помощта на Беки Сингър, която винаги се месеше, където не й е работа, малко жилище на Минета Лейн, в сърцето на квартала, който можеше да се нарече нюйоркският Монпарнас — Гринуич. Там събираше писатели и художници. Хана отиде един път (Тадеуш я бе поканил) и присъства на събиране на негови приятели (от двата, дори от трите пола). Прекара четири отвратителни часа, обладана от непреодолимото усещане, че е изключена от компанията или чужда на тези хора.

Тя мислеше, надяваше се отново да е започнал да пише — смяташе, че това би било знак, че е дошъл на себе си. Еди Лукас, когото разпита, призна, че нищо не знаел.

— Единственият път, когато се видяхме след завръщането ви от Европа, ми каза, че изцяло щял да преработи „Пустинята“, но не знам нищо друго. Хана, вероятно не ви казвам нищо ново, но той никак не е добре.

— Какво значи това никак не е добре? Болен ли е? Казал ли ви е нещо?

Не, какво си мислела тя? Тадеуш не бил същият, то се виждало, нещо ставало в главата му.

Когато се съгласеше да дойде в къщата на Лонг Айланд, той се затваряше в просторния кабинет библиотека, която бе направила специално за него. Една вечер, използвайки, че го няма, тя се промъкна там, съсипвана от угризения, и наистина откри нещо като ръкопис от стотина страници… само дето всичките бяха празни, с изключение на първата, на която той с едрия си почерк бе написал: Не търси повече, Хана.

Излезе от кабинета разкъсвана от гняв и срам.

Още нещо, също ново: той й бе поискал пари. Съвсем спокойно, съвсем естествено, с вечната си полуусмивка. Сякаш беше нещо обичайно, бе обяснил, че чалмърсът (колата) определено била тясна да побира приятелите му и би желал нещо по-широко и удобно като един голям Пакард. Освен това му трябвали двадесет — двадесет и пет хиляди долара — не си бе дал труд да обясни за какво.

Тя плати.

Той винаги беше любящ и нежен баща. Дори когато работеше в Калифорния, пишеше на синовете си лични писма, отделно от онези, които изпращаше на Хана. Завръщанията му редовно бяха посрещани с луд ентусиазъм; Адам и дори Джонатан, който обикновено беше намръщен и затворен, го обожаваха, а тригодишната Абигейл започваше да пищи щастливо, щом го видеше. Дълго време Хана с гордо удоволствие се радваше на приятелството, обединяващо бащата и синовете. Всъщност тя често ставаше негова изкупителна жертва, когато заедно започваха да се шегуват с нея. Един от любимите им номера беше да разиграват пародията „Госпожа Хана“, влитаща без предупреждение в някой от своите козметични салони или магазини: Джонатан играеше майка си — той идеално имитираше забързаната й ситнеща походка, както и навика й да измерва хората от главата до петите, Тадеуш и Адам се преструваха на лазещи покорно служителки, разтреперани или направо припаднали от ужас.

Когато го доведе от Европа след толкова месеци, през които не се бе обаждал на децата си, Тадеуш бе посрещнат от синовете си, сякаш бе заминал предишната вечер. По-буйно от големия, по-резервирано от малкия, но и в двата случая с безкрайна и еднаква нежност… „а мен едва погледнаха и ме целунаха разсеяно“.

 

 

Външно обаче поведението му не се бе променило. Безбройните гости, които постоянно се нижеха на Лонг Айланд, били те приятели или бизнесмени, виждаха двойката, която винаги бяха познавали, сплотена и влюбена, очевидно успяла да съчетае ангажиментите в живота на един шеф на предприятие — тя, и на един писател — той. Всъщност това бяха единствените моменти, когато той физически я докосваше; прегръщаше я през раменете или дори я целуваше — когато имаше свидетели, — това беше комедия, от която тя после с дни и седмици се опитваше да дойде на себе си.

Дори Чарли Чаплин се заблуди, той прекара в дома им цяла седмица (имаше договор с „Мютюъл филм Корпорейшън“, но искаше сам да продуцира и планираше да построи собствено студио в Лос Анджелис, близо до булевард „Сънсет“). Заблудени бяха и Еди Лукас, Сингърови, дори Сесил Б. Де Мил, който бе постигнал триумф с „Жана д’Арк“ (без да знае, че Хана частично го е финансирала), както и Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс.

Единствена Лизи (и Мариан, но той не казваше нищо) ясно прозираше онова, което наричаше „глупава и жестока игра“. До такава степен, че наруши молбата, по-точно заповедта на Хана и се срещна с Тадеуш насаме, водена от необуздания си устрем и непоколебимото си здравомислие.

— С по-голям успех бих разбила с глава банката на Рокфелер. Същинска стена, Хана.

— Предупредих те, че няма смисъл.

— Обичам го почти колкото обичам теб и не бих могла да бъде свидетел на тази глупост, без да опитам да направя нещо. Няма нужда да ме гледаш с големи зли очи, аз съм може би единственият човек на света, когото няма да успееш да стреснеш, драга, би трябвало да го знаеш отдавна. Отново обясних на тъпия ти съпруг, че моят глупав мъж го бе следил чрез своите ловци на хора в Пуерто Рико и навсякъде другаде. И че Мариан е действал по своя инициатива, без да те пита, защото тогава ти беше на погребението на Поли в Англия, че след това беше бясна и т.н. Казах му също, че ако бях на твое място и бях толкова смела, или ми бе дошло на ум, аз също щях да отида и в ада, за да намеря мъжа на своя живот. После съвсем мъничко се ядосах и не си спомням ясно какво стана. Знам само, че го сложих на място. Добре се справих, можеш да ми имаш доверие.

— Резултатът?

— Както казват в Австралия, все едно да се изпикаеш в морето при Брисбейн, за да покачиш нивото му при Сан Франциско. Нулев резултат.

— Няма значение, Лизи.

— Точно така.

След това двете се прегърнаха и се разплакаха.

Всъщност плака Лизи. Хана я успокояваше с разширени до невъзможност сиви очи.

— Ще се съвземе, Лизи. Въпрос на време е.

Тя вярваше в това — почти непоколебимо, със свирепата решимост, която винаги бе влагала в постигането на целите си. Когато човек наистина желае нещо, винаги го получава, ако го желае достатъчно дълго.

Дори сцената на 4 декември не промени с нищо тази й увереност.

 

 

Във въпросния ден тя се прибра от единадесетдневна обиколка в няколко града по източния бряг, Бостън, Филаделфия, Балтимор и Вашингтон. Беше се разделила — със съжаление, но положението бе станало неудържимо — с Кейт О’Шей, до този момент начело на лабораторията в Ню Рошел; бяха се скарали бурно, не беше за първи път; ако бяха мъже, щяха да си разменят юмручни удари, те се задоволиха с думи. Политическите възгледи на Кейт как да е понасяше (въпреки че бе започнала да прекалява, „ушите ми бяха писнали от нейния скапан Вилхелм II“), но ексцентричния феминизъм на ирландката… Беше заплашила, че ще спре всички изследвания под претекст, че ставала съучастница в експлоатацията на жените, на които се продавали козметичните продукти. Хана беше дала на Кейт шестседмичната й заплата, пари за корабен билет Ню Йорк-Голуей и пет минути да опразни помещенията, като я бе помолила да си вземе бомбите, ако е възможно; поради липса на по-добро, докато търсеше, беше назначила Мод Гулдинг, до тогава заместничка, за ръководителка на лабораторията; но решението не беше подходящо, у Мод нямаше динамизъм, пък и тя беше феминистка, макар и не така открита.

Излизайки от гарата, тя се отправи с Юлейлия към 49-а улица, където сега бяха канцелариите й. Прекара там един час. Позвъни в апартамента на Пето авеню: гувернантката Ивон бе излязла с Абигейл, там бяха само готвачката и една от камериерките.

На Лонг Айланд беше същото. Там бяха градинарите и петима прислужници. Били се получили писма от господата Адам и Джонатан, които пишели от колежа си в Кънектикът. Господинът? Не, господинът не бил там. От четири дни не го били виждали.

Бързо реши спешните проблеми. Сред огромния куп писма едно отвори с удоволствие, защото бе разпознала все още неумелия почерк на малкия Пенсюн. Съобщаваше, че дословно е изпълнил указанията й и старателно изчел всичко за парфюмерията. Беше се позабавлявал да цитира няколко от новите думи, които бе научил: бувардия, илънг-илънг, екстракт от мирбан, мускус или пиперонал. Беше написал още:

Дължа Ви много, Хана. Надявам се един ден да съм в състояние да ви върна поне малко от силата, която така умело ми вдъхнахте.

— Юлейлия? Ще изляза за час или повече. Не ме чакайте.

Седна зад волана на малкото торпедо ролс-ройс, което караше в града и което си бе поръчала цялото в черно и наситено червено. Но взе със себе си и шофьора, поляк със съвсем класическото име Ковалски.

Беше дванадесет на обяд, когато спря колата малко след югозападния ъгъл на Вашингтон Скуеър.

— Чакай ме! — нареди тя на Ковалски. — Ще се качиш само ако те извикам.

Минета Лейн беше малка пресечка, излизаща на Шеста улица; червената тухлена сграда, както и повечето постройки в този стар и елегантен жилищен квартал, беше собственост на фамилията Сингър; апартаментът беше на втория етаж. Просто трябваше да натисне дръжката, вратата не беше заключена. От последното й и единствено посещение тук обстановката се бе променила, тук-там бяха добавени килими, турски миндери, картини по стените, по които преди имаше само няколко чудесни снимки на Ман Рей. „Сега разбирам къде са отишли двадесет и петте хиляди долара, които му трябваха.“

Първата стая беше празна; шумът, съвсем слаб, идваше от спалнята. Стъпките на Хана бяха заглушавани от дебелите килими, тя извървя още няколко метра.

Тадеуш беше седнал в един фотьойл, тя го виждаше в три — четвърти анфас. Отпуснал глава на облегалката от палмова тръстика, той беше като заспал, със затворени очи, лицето му изглеждаше спокойно в съня, все така удивително младо. Голата жена бе коленичила пред него между краката му и го милваше с уста, дългите й черни коси се стелеха и открояваха по млечнобялата кожа на гърба.

След няколко секунди обаче, сякаш усетила нечие присъствие зад себе си, тя застина на място.

Хана каза съвсем спокойно:

— Продължавай, Беки! Не спирай заради мен.

Вдигна пистолета „Деринджър“.

— Продължавай да го милваш или ще те убия. Не съм много точна, но от това разстояние не може да не те улуча. Ребека — заговори на идиш, — не че не ми се иска да те убия. Ще се опитам да не го направя, ще се задоволя да те осакатя. Страшно ми се иска да ти счупя гръбначния стълб, та да останеш саката цял живот. Продължавай! Завърши това, което си започнала!

Хана седна на не повече от два метра.

— Хайде!

Взираше се в лицето на Тадеуш, което не изразяваше нищо. Измина минута. Беки Сингър се отдръпна, все още на колене. Естествено, плачеше.

— Хана…

— Обличай се и се махай!

На фона на хлипанията на старата й дружка от Варшава се чу прошумоляване на копринена рокля. Хана дори не се обърна, малкият „Деринджър“ беше на коленете й.

— Хана, остави ме поне…

— Изчезвай!

Леко захлопване на врата. Хана продължаваше да гледа Тадеуш, който оставаше все така странно безучастен, не беше отворил очи. Стана и тръгна към него колебливо, но вече бе разтревожена от тази ненормална вцепененост. Повдигна единия му клепач: погледът беше изцъклен, безжизнен, въпреки изключително разширените зеници.

— Чуваш ли ме, Тадеуш?

След доста време той помръдна почти недоловимо, след като напразно се бе мъчил да отвори очи. Обзе я паника. Отначало бе помислила, че е пиян, но дъхът му въобще не миришеше на алкохол. Беше нещо друго.

— Не заспивай! Какво си глътнал, Тадеуш?

Неразбираемо ломотене. Най-напред се опита да го повдигне, но не успя, той тежеше два пъти повече от нея. Търсейки опора, тя избута фотьойла до леглото, успя да го претърколи на него, после сантиметър по сантиметър задърпа едрото тяло, докато го положи да легне. Направи всичко много бързо.

Излезе от апартамента, хукна надолу по стълбите и от прага на входната врата направи знак на Ковалски:

— Вземи колата и иди намери Мод Гулдинг, но най-вече баща й. Знаеш къде живее, нали? Баща й има кабинет на Тридесет и трета улица. Побързай и не се връщай без тях или в краен случай без друг лекар. Бързо.

Качи се обратно.

— Тадеуш, не заспивай, моля те… не заспивай, любов моя.

Опита се да го облече и горе-долу успя да му навлече панталон и риза.

— Чуваш ли ме? Тадеуш, чуваш ли ме? Знаеш ли коя съм?

— Хана.

Тя едва не подскочи, толкова ясен бе гласът, произнесъл името й. Помисли, че се е събудил, но не, той сякаш изпадаше в още по-голяма летаргия, независимо от кратките конвулсии, които го разтърсваха.

— Не заспивай!

„Защо повтарям все това като побъркана?“ Наистина беше близо до побъркването. Бореше се срещу него, като кръстосваше из стаята, непрестанно се връщаше при мъжа си, разтърсваше го, галеше го, прегръщаше го, както не бе прегръщала никое от децата си. Накрая се реши да претърси стаята, но го наблюдаваше с едно око (нови конвулсии, тялото му бе обхванато от треперене, потеше се обилно, дишането му беше неравномерно). „Направо съм луда, защо не накарах Ковалски да го откара в болницата? Ако този тип не намери Джордж Гулдинг, ще го убия.“

В двата гардероба имаше само дрехи, бельо, обувки. Наведе се над едно бюро с капак. Точно преди да го разбие, се сети, че ключовете трябва да са тук някъде, в жилетката или сакото му. Намери ги.

— Тадеуш, не заспивай.

Повтаряше го като молитва. Спомни си за Мендел, който също бе заспал. „Милост, не!“

Отвори капака, отново имаше усещането, че извършва изнасилване, по-страшно от това на Лонг Айланд, когато търсеше ръкописа му. Намери голямо сандъче от тъмно дърво, също заключено. Но тя държеше и този ключ.

Вътре имаше дебела купчина изписани листа, поне седемстотин-осемстотин страници и един албум с разкъсани корици, толкова беше пълен.

„Не гледай, Хана!“

Прочете първите редове и сълзите мигом рукнаха: пишеше единствено за нея, как можеше да се съмнява? Беше се постарал всеки път да записва мястото и датата на случките, най-първите бяха от преди шестнадесет години, че и повече: как беше дошъл при нея под сенките на Пратера, във Виена, после бе описал Моркот, на брега на езерото Лугано, след това целия им живот през годините, предаден, но най-вече преописан в прекрасна и пищна оргия от думи и образи. Там беше всичко, цялото време, което бяха изживели заедно, споделените мълчания и смехове, еротичните преживявания, възпроизведени с невероятно безсрамие. Това беше дневник, който бе водил единствено за себе си, но и истинско литературно произведение, а освен това невъобразимо и затрогващо доказателство, че той я бе обичал и продължаваше да я обича с почти маниакална любов. „Ето какво те кара да плачеш, Хана, теб, която толкова искаше той да пише, та той е пишел и никога не е правил друго, освен да превръща в слово любовта си към теб, като предварително си е забранявал да я прави публично достояние. Всъщност ти го уби два пъти, задуши го като мъж и обсеби цялото му съществуване на писател. Защото усещаш, както и той вероятно е усетил, може би по-добре и от теб, че несъмнено това е най-доброто, което въобще е написал, това е неговият шедьовър.“

Албумът беше пълен единствено с нейни снимки, избрани сред хилядите, които той беше правил и проявявал винаги сам, на тях тя често беше гола и крайно сладострастна.

Гулдингови, бащата и дъщерята, бяха едновременно лекари и химици. Разпознаха някакъв бял прашец, подобен на кокаин.

— Хлорхидрат на кокаина, но изглежда е взел и нещо друго.

Състоянието на Тадеуш? Ни повече, ни по-малко полукома. Да, можел да умре, можел и да е мъртъв вече всъщност.

— Постъпването в болница нямаше да подобри положението: щеше да е чудо, ако намерехте интернист, който да овладее интоксикацията. Добре сте направили, че ме извикахте, дойдох възможно най-бързо. Зная, че сте жена, която не се стряска лесно.

Джордж Гулдинг беше един от големите американски специалисти по наркотиците. Тя се благославяше, че се бе сетила за него. Посъветва я да се обърне към един негов колега.

— Луис Мак. Преди войната работеше с Фурно в Париж. Няма да намерите по-добър… ако е в Ню Йорк.

Беше. Ковалски го докара час и половина по-късно. Междувременно Тадеуш не беше дошъл в съзнание, продължаваше да реагира единствено на гласа на Хана. Беше преминал през последователни, но все тревожни стадии: полукома и забавено, неравномерно дишане заместиха първоначалната безжизненост; чак след втората инжекция, поставена му от Гулдинг, очите се отвориха, видяха се свити зеници, клепачите му бяха подути, не понасяше светлина — трябваше да дръпнат завесите, та в стаята да стане полутъмно. После на два пъти повърна и започна да трепери, сякаш му беше студено, но щом го завиха, рязко отхвърли завивките, които го дразнеха с допира си.

Все симптоми, които Луис Мак беше склонен да припише на морфина.

— Вероятно съчетан с успокоително като гарденала, който се произвежда отскоро.

— С други думи, не знаете — отбеляза Хана с леден глас.

— Госпожо, съпругът ви очевидно е хроничен наркоман и според мен от дълго време. Не мисля, че греша. Освен това надали ще сгреша, ако кажа, че не е взимал определен наркотик, а е опитвал различни. Пътувал ли е скоро?

— Наскоро се върна от Вердюн, където караше линейка… — Изведнъж се сети нещо… — а преди това беше в Мексико.

— Там имат някои дроги, които ние не познаваме. Всичко е възможно. Ако оживее…

— Ще оживее — каза тя гневно.

Луис Мак беше дребно човече, с шкембенце и плешив, но с остър поглед иззад очилата.

— Може би наистина ще преодолее тази криза. Но е имало и ще има други, проблемът няма да приключи с тази. Нека не си играем с думите, госпожо, днес той се е опитал да се убие.

— Вие сте един скапан глупак!

— Много е възможно. Той най-малкото е приел мисълта да умре.

— Няма да го направи отново.

— Не съм в главата му, госпожо. Вие също. Знаете ли думата пристрастяване? Означава психическа зависимост, истинско робство. Писател ли е? Най-вероятно е започнал с опиум, по примера на Бодлер, надявал се е така да улесни живота си.

След това е увеличил дозите, сменил е наркотика, търсел е все по-силни възбудители. Мак очевидно беше навлязъл в любимата си тема и не спираше да говори. „Мразя това дребно човече, което е толкова сигурно в себе си“, мислеше си тя бясна, още малко и щеше да накара Ковалски да го изхвърли.

През целия следобед на 4-и и нощта на 4-и срещу 5-и тя нито за момент не се отдели от него. Затръшна вратата дори на Юлейлия, която й бе донесла спешни документи. Щом остана сама, тя зачете пламнала дневника на Тадеуш, а когато го свърши, започна отначало. Към пет часа сутринта на 5-и се появиха първите признаци за подобрение, както бе предрекъл Мак: полека-лека дишането се нормализира, потенето престана, но най-вече се промени цветът на кожата — изчезнаха всички леко синкави тонове, които толкова тревожеха лекарите и ги караха да говорят за цианоза.

Час по-късно той й се усмихна. Едва-едва, но това си беше неговата вечна усмивка, която изразяваше цялата горчива подигравка на света.

— Ти отново дойде да ме търсиш, Хана.