Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (8)

8.
Целуни ме, Сополано…

На 19 май 1913 г., около шест и тридесет сутринта в къщата на Лонг Айланд се получи телеграма. В къщата нямаше никого, или почти, там бяха само семейство пазачи, които се грижеха за градината и кучетата; шест дни по-рано, поверявайки на Каденови и на гувернантката Шарлот О’Мейли Адам, който беше почти десетгодишен, и Джонатан, почти на шест, Хана и Тадеуш бяха заминали за Калифорния.

Пазачите бяха поляци, имигрирали преди две години в Съединените щати, където бяха приети едва преди четири месеца; английски знаеха повече от лошо, ранният час ги караше да се колебаят, не знаеха да използват телефона. Измина почти час, преди да решат какво да правят, тоест да отидат у Каденови, от другата страна на езерото.

В този ранен час Лизи все още спеше, единствен Мариан работеше вече от час в кабинета си на приземния етаж (беше неделя).

За нещастие пазачът поляк не се бе сетил да донесе телеграмата със себе си. За по-сигурно я беше оставил, както и къщата, под зоркото око на жена си. Мариан реши да вземе колата, ала не се забърза особено. От леглото си на първия етаж Лизи го чу да потегля и се зачуди къде ли отива. После го чу да се връща и необичайното изскърцване на гумите при завоя на входа й подсказа, че нещо се е случило. Облече пеньоар и слезе, в това време Мариан влетя с лице бяло като платно. Рече единствено:

— Мендел.

 

 

Мястото се наричаше Кеота. Беше в Оклахома, в източната част на щата, близо до границата с Арканзас, в дъното на един от многобройните заливи на езерото Робърт Кер. Не можеше дори да се нарече град, имаше хиляда жители. Хана и Тадеуш стигнаха там във вторник, 22 май, малко след осем сутринта, след като бяха бързали като луди от Лос Анджелис до тук. Хана бе принудена да наеме специален влак, тъй като нямаше достатъчно бърза редовна връзка, а от Оклахома Сити Тадеуш беше карал като бесен най-бързата кола, която бяха успели да намерят.

Мариан ги чакаше на мястото, определено по телефона.

— Само не ми казвай, че е мъртъв — каза му Хана с наистина освирепял глас.

— Не е. Би трябвало да е, но не е.

— Защо не е настанен в болница?

— Не може да бъде пренесен. Но най-вече той не желае да бъде пренесен.

 

 

На мястото имаше дванадесетина души, сред които бяха и тримата лекари, които Мариан бе повикал: един от Ню Йорк (беше го взел със себе си, хирург от болницата „Маунт Синай“), един от Форт Смит в Арканзас, третият беше от Сейнт Луис, Мисури. Останалите бяха местни жители, високи мършави дяволи, страшно мръсни, с карирани ризи и панталони с презрамки, всичките носеха сламени шапки и дъвчеха нещо. Групата стори път, когато Хана, Тадеуш и Мариан приближиха: „а ние тримата вървим, с Полша начело, към един поляк, който ще умре в някакъв затънтен край на Америка“, помисли си Хана с покруса.

Бяха оставили колата, защото пътят бе свършил, после си бяха проправяли път през дъбове, орехи и брястове. Най-сетне стигнаха до колибата. Тя се намираше сред невероятно море от цветя на края на гората, на къс земя, очертан от яркорозовите цветове на рожковите.

— Тук ли е живял?

— Ако въобще някъде е живял, Хана.

Тя влезе в колибата, където имаше две жени — Лизи и млада, много красива индианка, която да беше най-много на петнадесет-шестнадесет години.

— Изведи я, Лизи, моля те. Оставете ме сама с него.

 

 

— Не закачай момчето, Хана. Просто беше пийнал малко повечко.

— Ще накарам да го обесят и то два пъти — изрече тя през зъби с невероятна злоба и бяс. — Освен ако сама не го убия.

— Няма да стане.

Бяха го съблекли гол с надеждата да го измият и да се опитат да направят нещо с ужасната рана, в която се бе превърнал коремът му там, където двата патрона, пълни с едри сачми, го бяха уцелили от упор. После, когато бяха разбрали, че е безнадеждно, се бяха задоволили да му сложат пластир и да го превържат. Долната част на тялото му беше покрита с шарено индианско одеяло, а горната част бе гола и разкриваше невероятно широките рамене и гъстата и впечатляваща плетеница от мускули.

— Хана? Искам да ми обещаеш.

— Няма!

— На колко си години?

— На тридесет и осем.

— Аз съм на петдесет и пет и се познаваме точно от тридесет и една години, струва ми се. Едно от двете, малката, или ще се откажеш да преследваш момчето, или ще ти се сърдя и на онзи свят. Ако има такъв. Надявам се да няма: и без това животът е толкова дълъг, ако ни тръснат и допълнителен, при това вечен, няма да има оправия.

— Не говорете много.

— И какво още? Чаках те, не исках да заспивам, но вече започва страшно да ми се спи. Иска ми се да ти кажа, че си единствената жена, която съм обичал, но ако това ще те накара да ми подсмърчаш, по-добре да си затварям голямата уста.

— Няма да подсмърчам.

— Добре. Ти си единствената жена, която някога съм обичал и то как.

— Не подсмърчам, виждате ли?

От очите й се стичаха горещи сълзи, но тя не издаваше звук.

Той успя да завърти глава и да се усмихне.

— Много добре. Виждах големите ти като на бухал очи, докато крачех през Сибир. Те осветяваха пътя ми.

Затвори очи, но веднага отново ги отвори, съвсем лекичко потрепна, сякаш се бореше със съня, който го унасяше. Прав беше: познаваха се от точно тридесет и една години, почти тридесет и две. И тогава слънцето препичаше и беше толкова горещо, а той се появи със своя бруск. „Появи се в живота ми и го напуска в лятна жега, а толкова обича студа.“ Колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърси от чувството, че той я предава и изоставя, като умира по този начин.

— Хана, аз съм по-скоро доволен от живота си като цяло. Наскитах се на воля. В последно време малко се бях поуморил, започнал бях да влача крака. Този въшльо с неговата пушка просто направи необходимото, затова ще го оставиш на мира. Никога не съм те молил за нищо, никога, но за това те моля.

— Ще му окача медал.

— Не се опитвай да бъдеш саркастична пред мен, Сополано. Ще направиш каквото ти казвам и точка! Един път в живота си ще се подчиниш. Ясно ли е?

— Добре.

— И още нещо — момичето, което беше тук одеве. Знае да чете и пише и да бъде много нежна в любовта.

— Ще се погрижа за нея.

— Благодаря. Друго какво? А, да, за пазара на цветята в Ница. Същият ден или на следващия, докато си говорехме по мъжки, той ми каза, че те обича повече от всичко, до смърт. Аз му обясних, че ако ме лъже, ще му извия врата, но сам не си вярвах: беше искрен, личеше му отдалеч. Все още ли те люби добре, Хана?

— По-добре отколкото в мечтите ми дори. Но той ви е казал и нещо друго.

— … Заедно сте вече тринадесет години. Аз тогава не бих се обзаложил и на копейка за това. Значи всеки може да сгреши, дори и ако е Мендел…

— Той ви е казал и нещо друго.

— То засяга само него. Ще ти го каже, ако пожелае. Клепачите ми натежават, Хана.

Затвори очи, а от дясната му ръка изпадна колтът „Пийсмейкър“ с дълга цев, с който се беше бранил да не го пренасят. Тя помисли, че е издъхнал.

— Целуни ме, Сополано. Като любовница.

По устата, както онзи единствен път във Виена, когато той се готвеше да напусне Европа.

— О, Мендел! Мендел, Мендел, Мендел…

Той се усмихна.

Усмихна се, ала клепачите му останаха безвъзвратно затворени:

— Ако не съм тук, когато се събудя, не ми се сърди, Хана…

След това настъпи тишина, чуваха се само чуруликанията на няколко присмехулника в рожковите, до момента, когато спря всяко движение в огромния гръден кош. Едва тогава тя припадна и Тадеуш я изнесе, прихванал я в движение.

 

 

Зад решетките на затвора откри някакво недоносче със сламеноруси коси, уплашено, с лице, отекло от ударите, получени, след като бе стрелял.

„И това ли е убило Мендел?“

— В града имаше вълнения — заобяснява шерифът. — Онези типове от петрола се бяха разбеснели и взеха да чупят всичко. Аз се заех с една част от тях, Визокер с другата. Той винаги отказваше да използва оръжие. Аз обаче му дадох един пистолет и шерифската му звезда. Ала неговата сила беше достатъчна да охлади и най-разгорещените. Не зная дали го познавахте добре: само от начина му да се усмихва тръпки ви полазваха по гърба.

— Приближи се — каза Хана на арестувания.

— Спокойно, Хана — каза Тадеуш зад нея.

— Аз съм съвсем спокойна.

Попита шерифа, без дори да обръща глава:

— Мога ли да вляза в килията?

Полицаят кимна. Тя влезе.

— На колко си години?

Младежът изпелтечи нещо. Вместо да се приближи, както тя бе поискала, той се бе отдръпнал при влизането й, беше се опрял на стената в дъното, абсолютно ужасен, опитвайки се да издържи погледа на сивите очи. Повтори малко по-разбрано, че бил на седемнадесет години и половина. Да, бил пил в събота вечер, бил с двамата си братя, видял Визокер да блъска главите им и да ги пребива от бой, помислил, че Визокер щял да направи същото и с него; пушките били в каруцата, взел една, но отначало не възнамерявал да я използва, не знаел точно как се случило… уплашил се от мъжа, който идвал към него, усмихвайки се под мустак, всички казвали, че можел да го убие с един юмручен удар. Да, видял звездата на гърдите му, но след като стрелял един път, с ужас установил, че мъжът продължавал да се приближава, сякаш нищо му нямало, и тогава грабнал втората пушка…

Беше съвсем малко по-висок от Хана. Хилав, кекав, вонящ на мръсотия и урина, нищожество.

Тя излезе от килията и каза на Мариан:

— Намери му възможно най-добрия адвокат.

Той я погледна безизразно, погледът му сякаш бе обърнат някъде навътре в него и тогава тя се сети, че между тях с Мендел имаше нещо повече от обикновено мъжко приятелство, а това не беше малко:

— Зная, Мариан. Но така искаше той. Ще направим както той пожела.

„Лично аз бих убила това скапано нищожество двадесет пъти. И щях да съм го направила още преди да го бяха прибрали в затвора. Но не и сега. Защото наистина няма да е на висотата на Мендел да се отмъщава на това нещо, цялото в сълзи и сополи.“