Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (35)

35.
Лизи, питам се дали на нашата възраст…

Предишната вечер Ники бе получил сърдечна криза. В огромната къща в Шенандоуа, до библиотеката с тридесет и пет хиляди книги, той си беше подредил малък апартамент от три стаи, където бе разположил ателието си.

Прилошаването му можеше да мине незабелязано, както и предишните, Хана беше сигурна, че бе имало и други, но до Коледа оставаха два дни и колите пристигаха една след друга: цялата орда на Каденови, Жаклин с децата и внуците си, Абигейл и съпругът й Пол Травърс, плюс петте им деца, както и гостите, които не бяха повече от двадесетина. Юан, разбира се, също беше дошъл; вече беше престанал да разказва как вкопчен в една дъска насред Тихия океан, многократно нападан от акули, вече четири дни плувал в пелена от мазут, когато с огромно удивление установил, че го спасява собственият му брат; през превалящата 1947 година той тъкмо се бе завърнал от Париж, където бе научил френски, а несъмнено и нравите на французойките.

Именно той вдигна тревогата.

Ники бе припаднал пред очите му, в момента, когато протягал ръка да вземе едно томче от Монтен. Хана дотича, веднага организира транспортирането му в болница във Вашингтон, въобще не желаеше да чуе протестите на мъжа си, който вече се бе посъвзел. Ала лекарите констатираха само лека аритмия и след като го задържаха около тридесет часа под наблюдение, най-накрая отстъпиха пред непреодолимата му решимост.

— Искам да си отида у дома, Хана.

Той беше на шестдесет и девет години.

— И преди ти е прилошавало така, нали?

— Всеки път, когато те видя — отговори той с характерната си мила усмивка.

 

 

Хана добиваше нови навици. Както винаги продължаваше да става рано, на зазоряване или дори преди това, в зависимост от сезоните, независимо дали се намираше във Вирджиния, Ню Йорк, Лондон, Париж, Сен Тропе или в новата къща, която бе наредила да построят във Фекс, Швейцария, близо до Сен Мориц. Денят й започваше неизменно с едночасова разходка или малко по-малко, ако теренът беше стръмен, но тя винаги крачеше енергично (бе забранила на Ники да я придружава, заради сърцето му, „моето е много добре, благодаря“).

Освен това, след като се върнеше от разходката, продължаваше все така по час-два да проверява сметките си.

— Питам се защо правиш всички тези изчисления. Имаш достатъчно счетоводители по света, от тях можеш да формираш три дивизии, заедно с интендантствата им.

— Сметките са като разходките, позволяват ми все още да те вълнувам с очарователното си тяло и с невероятната живост на ума си. Освен това още не се е родил счетоводителят, на когото ще имам вяра. Ники, защо не престанеш да стърчиш като часовой на тази стълба? Можеш пак да си счупиш крака.

Щом приключеше със сметките, започваше да се храни. Голямата промяна бе в това, че бе открила колко „страхотно приятно“ е да се закусва в леглото. Ники, естествено, не мислеше така („ти би си сложил костюм и връзка, за да отидеш да се изпишкаш посред нощ, мили“).

Толкова й бе харесало, че й стана постоянна привичка: след като се разходеше, посмяташе и се изкъпеше във ваната с пяна, тя се връщаше в леглото. Но не какво да е легло: изрично бе посочила — „с кралска заповед“, шегуваше се Ники — какви да са размерите на леглото във всяко от жилищата й: два и четиридесет на два — противно на очакванията, два метра беше дължината; чаршафите бяха задължително от черна коприна с наситено червени кантове, а възглавниците (непременно трябваше да са осем) наситеночервени с черна дантела. В центъра на този безкрай, където сивите й очи и бялата й кожа изглеждаха по кралски величави, тя приемаше щаба си.

Като в същото време хапваше три рохки яйца, подправени, в зависимост от настроението й, с щипка босилек или мексикански сос чили, а след това две ябълки и претцел (френска кифличка).

И пийваше подсладен чай.

Понякога около постелята й се събираха петнадесет или двадесет души, някои долетели от другия край на света единствено да получат нарежданията й или тя да им обясни, че не са направили точно това, което е очаквала от тях. Тежко и горко на онзи или онази, които имаха памет по-слаба от нейната и допуснеха грешка за салона, магазините или пък комплекса, който той или тя ръководеше. В подобен случай, дъвчейки ябълката или претцела си, тя пронизваше въпросната личност с горящ поглед:

— Напълно ли сте сигурен в цифрите, които съобщавате толкова уверено?

Често, след като нейните пълководци си тръгнеха, тя едва не припадаше от смях.

— Ники, видя ли физиономията на Ота Шиниши? Помислих, че ще си направи харакири. Отгоре на всичкото скапаните цифри бяха верни, казах му го на шега. Ще ми е неприятно, ако се самоубие, все пак е доста миличък.

 

 

През 50-те години общата стойност на бижутата, които притежаваше, надхвърляше четири милиона долара, а с тях състоянието й надминаваше сто милиона.

Подреждането им й създаваше голям проблем: по някаква необяснима причина тя се оказа неспособна да запомни шифъра на касата, в която се съхраняваха съкровищата: „Неспасяемо е, не мога да запомня скапаните цифри!“

Това я изнервяше и тя крещеше:

— Ники, дойде ми до гуша! Този път съм сигурна, че набрах вярната комбинация, но не се отваря. Искам да се смени гадната каса! Тази не работи.

В този момент Ники, съвсем спокойно и с премерена крачка, невъзмутимо завърташе 12345 или 67890 и естествено механизмът се задействаше без никакъв проблем.

По едно време тя дори бе записала проклетите числа на лист, който после бе залепила на вратата на касата, за да не го загуби.

— Отлично хрумване — бе отбелязал Ники. — Остава само да напишеш цифрите с червено, та крадците да ги виждат по-добре. Освен това, сложи стрелки още от асансьора на партера, които да водят до стаята ти.

Накрая Лизи намери решението: появи се с един най-обикновен класьор, купен в „Мейси“. Той имаше двадесетина чекмеджета на релсички, а на всяко от тях Лизи бе налепила етикети с най-обикновени букви: А, Д, И, 3, ПЕ, ПЛ, Р, С…

— Какво означават тези глупави букви? — попита подозрително Хана.

— А като аметисти, Д като диаманти, И като изумруди, 3 като злато, ПЕ като перли, ПЛ като платина, Р като рубини, С като сапфири. И така нататък. Нищо не ти пречи да прибавиш още етикети.

Лизи така се кискаше, че се видя принудена да седне.

След секунда Хана се присъедини към нея и двете останаха без дъх от смях.

 

 

— Лизи, питам се дали на нашата възраст е добре да се смеем така.

Двете бяха в Лондон. Лизи бе дошла да види Санди, една от дъщерите си, номер девет в дузината, Санди се бе омъжила за един кинорежисьор, англичанин, който живееше предимно в Ирландия. А Хана…

— Какво те прихваща, Хана? От петдесет години се смеем така.

Хана пък беше тук, с Ники разбира се, за да наблюдава ремонта на апартамента, който наскоро бе купила.

— Лизи, много се тревожа за Ники.

— От сърдечните му кризи ли? Нищо сериозно.

— Не зная. Много се състари.

— Ти също.

— Не съм и е направо нечестно. Той говори ли с теб?

— Ники? Дума не ми е казал.

— Не ми ли дрънкаш измислици случайно?

Ролс-ройсът бавно караше по Реджънт стрийт. Хана, която все така обичаше да кара, намираше, че е страшно скучно да шофира кола в града. Затова бе отстъпила волана на Лоран Гафуил, все същия племенник на Ивон.

— Не, разбира се — рече Лизи. — Пак си въобразяваш.

— Казал ти е. Сигурна съм, че му има нещо, болест, която крие от мен.

— Въобразяваш си.

Лизи, ти за втори път казваше тези думи. Първият път беше през 1921 г., малко преди НЕГОВАТА смърт. А аз не си въобразявах. Това си помислих тогава в Лондон, но не посмях да ти го кажа.

— Страшно е отслабнал — каза Хана.

Наблюдаваше ръцете на Лизи и забеляза лекото потрепване. Всичките й подозрения веднага се потвърдиха. Най-първите от тях датираха още от 1948 г., когато двамата се върнаха от околосветското пътешествие, което бяха направили заедно. Тогава й бяха нужни няколко седмици да забележи, че Ники неимоверно страда в желанието си да я следва навсякъде. Както често ставаше в подобни случаи, тя почти се намрази: „Ако бях влюбена, истински влюбена в него, ако го обичах, както той заслужава, щях да забележа още първите признаци на неговото изтощение. Ала аз не се вглеждах, приемах го просто като приятен компаньон, който ме спасява от самотата. О, Хана, каква долна мръсница си!“

— Лизи, сърцето му не е много зле, така ми казаха лекарите. Има му нещо друго. Сигурна съм, че в Париж той се е прегледал при някого, не зная при кого; излъга ме, като ми каза, че се забавил, защото се заприказвал с някакъв книжар. Ники да ме лъже, направо беше невероятно. Трябваше да накарам да го проследят или да го направя сама. Но ме хвана срам.

— Лоран, обърни, отиваме в Кенсингтън — заповяда Лизи по интерфона, свързващ я с шофьора.

— Болен е от нещо сериозно, за което отказва да ми говори — каза Хана с внезапно овлажнели от сълзи очи. — Бях непоносимо жестока с него. Нито един път не му казах, че го обичам. Нито един път.

— Той нямаше да понесе да го лъжеш и ти знаеш това.

— Можех поне да опитам.

Ролсът излезе на Пикадили и тръгна покрай Грийн парк, мина на няколкостотин крачки от Сейнт Джеймс Парк.

— Трябваше да опитам. Оставих се да ме обича, а в замяна му дадох само малко внимание и приятелство. Наистина съм долна мръсница.

— Точно така — най-спокойно отвърна Лизи. — Ти си най-страхотната мръсница, която познавам, та нали тъкмо затова те мразим всички, Ники, Мариан, аз, Абигейл, Жаклин и внуците ти и още няколкостотин души, разпръснати по света. Достигнала си до такъв стадий на гадостта, че не ти остава нищо друго, освен да се хвърлиш в Темза с камък на шията.

Отново включи интерфона и каза:

— Лоран, карайте много бавно, моля ви.

След това затвори.

— Според мен за днес каза достатъчно глупости, Хана.

— Какво ти каза Ники, Лизи? Ще умре ли?

Ролсът се движеше невероятно тихо по Ротън Роу в Хайд Парк, подобно на спокойно разхождащ се човек, потънал в мислите си. Отдясно се виждаше Серпентината, а отпред, сред пролетно раззеленените дървета, паметникът на принц Албърт и паркът Кенсингтън.

— Всички сме смъртни Хана, дори ти. Не бих нарекла това прясна новина. Остави Ники да живее, както смята за добре. Мисля, че през последните петнадесет години той те направи щастлива, доколкото това му бе възможно, а ти от своя страна го дари с всичкото щастие, за което той мечтаеше. Това ми го каза той. Не рови повече, животът е по-прост, отколкото изглежда. Глупав, но прост.

 

 

Ники почина на 29 юни 1949 година. С изключение на последните три седмици беше успял почти напълно да скрие, че е болен от рак. До последно, до пълно изчерпване на силите си се бе борил да не дотяга на никого, особено пък на Хана, с бремето на страданията си.

При все това последните двадесет дни бяха потресаващи. Въпреки изключителната смелост на този дребен мъж, който, докато все още можеше да говори, настояваше да го бръснат и сресват, понякога му се случваше да издаде приглушен стон, който мигом потискаше.

Ала успяваше да се усмихне всеки път, когато разпознаваше лицето й, надвесено над него, и да прошепне:

— Винаги ме стяга сърцето, като те видя, Хана.

Тя бдеше над него денонощно в голямата бяла спалня във вилата в Анакапри, където той крайно срамежливо бе помолил да бъде пренесен, притеснен от главоболията, които създаваше.

Невероятен брой приятели от цял свят се бяха обадили по телефона и не преставаха да го правят; много от тях, десетки, бяха дошли лично да изразят приятелството си.

Тогава тя се запита дали когато умреше, щеше да получи и една десета от обичта, засвидетелствана на този човек, който винаги бе култивирал дискретността си като добродетел.

— Понякога животът е наистина живот, а понякога просто театър; моля да не се бъркат…

Беше цитат на един от любимите му автори, негов връстник, роден през 1879 г., английския писател Едуард Морган Форстър.

— Обичам те, Хана, ти ме дари с цялото щастие, за което мечтаех, и дори с много повече. Прости ми, че те напускам.

Той склопи очи, а тя неудържимо се разрида в прегръдките на Лизи:

— За първи път ми причинява мъка. О, боже мой, не знаех, че толкова го обичам! И не съумях да му го кажа.