Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (17)

17.
Той ми каза, че вие никога няма да се откажете

Онзи от братята на Мариан, който се сражаваше във френската армия, беше убит в първите дни на февруари 1917 г.; през март дойде новината за абдикацията на Николай II, царя, когото Хана беше видяла в градините в Царское село; април донесе друга: Съединените щати влязоха във войната. Сякаш светът упорито се мъчеше да изпълни със събития този период от живота на Хана, който инак бе отчайващо празен. Не че работите й не вървяха или не се развиваха, напротив, никога не бяха били по-процъфтяващи; повтаряше се явлението от Европа; през войната жените увеличаваха средствата, които харчеха в нейните магазини. Появила се бе нова клиентела: жените, които вихърът на войната, а може би и на XX век, най-сетне започваше да освобождава от традициите и навиците.

Промени. Имаше дни, когато, в хотела на поредния американски град, а те всичките си приличаха, изпитваше не умора, а отпадналост, по-скоро психическа, отколкото физическа. Беше на четиридесет и две години, тоест повече от четвърт век тя поддържаше бесния ритъм на своето състезание. Беше богата повече, отколкото бе смяла да мечтае. Поне десет пъти й бяха предлагали да купят нейната малка империя, последната оферта беше за десет милиона долара. Но тя я отхвърли, както и останалите. Никога не бе мислила да продава и беше повече от учудена, задето смятаха, че е предразположена да се освободи от това, което сама бе създала.

Първите месеци на 1917 г. изживя в ритъма на седмичните отчети, изпращани от Върмонт. Защото Тадеуш не й пишеше, а й бяха забранили да го посещава.

Празна и тъжна съм, Лизи, и чакам.

Но в никой момент не се отчая.

Въпреки че отчетите бяха зловещи. Беше направил нови два опита за самоубийство, вторият за малко да успее; проявявал всички симптоми на параноята, ясно бълнувал за някакво постоянно преследване. По нищо не можело да се познае какъв щял да бъде периодът между кризите — можели да настъпят всеки момент, понякога след няколко седмици на привидно и силно заблуждаващо подобрение или дори оздравяване („дори аз се бях подвел“, бе признал Луис Мак).

Най-тежката криза бе имал през април, когато през пролетната ваканция синовете му Адам и Джонатан бяха отишли да го видят. Станало бе по време на разходка. Първоначално се разтреперил, получил спазми и конвулсии, от които паднал на земята, болногледачите веднага се намесили пред ужасените погледи на двете момчета, едното на четиринадесет, а другото на единадесет години, помислили, че са го успокоили и тръгнали да се връщат; тогава започнал да апострофира Джонатан — „наричаше го с вашето име, госпожо, но той наистина поразително прилича на вас“, — а след това се нахвърлил върху момчето и започнал да го души.

Опитали всички опиати заместители, но никакъв успех, единствено кокаинът почти го успокоявал, но го и унищожавал.

— Искахте пълен отчет, госпожо, принуден съм да призная, че не напредваме, трагично сме безсилни. Оплаква се от болки в краката, в някои дни му е трудно да ходи, лигавицата на носа му започва да се разяжда от непрестанното смъркане на дозите. Остава ни само една надежда — брутална терапия с всички рискове, които тя носи за един човек, чийто проблем е съвсем друг.

— Може да полудее, така ли?

— Сегашното му равновесие е повече от нестабилно и аз никога не съм го крил от вас.

Още от самото начало Луис Мак й бе говорил за тази последна възможност — изведнъж, без преход, да спрат даването на какъвто и да е наркотик, като затворят Тадеуш в стая с тапицирани стени. Той отново потвърди, в случай че тя все още не бе разбрала, че в основата на сложните чувства на Тадеуш към нея имало почти толкова омраза, колкото и любов и затова най-лошото, което можела да направи, било да отиде да го види. Той се борел сам. Всъщност нямал избор. Или щяла да го спаси собствената му воля, или щял да умре. Знаел, че го разбирала, беше казал накрая: Тадеуш бил потърсил изход в наркотиците така, както други търсели спасение в алкохола, това бил неговият начин да избяга от проблема, който му създавала тя, Хана.

Гозлин (шарлатанин)! — думата на идиш беше на езика й, но не се отрони от него. Оголването на най-съкровеното между нея и Тадеуш, пък било то от лекар, я беше вбесило. Едва по-късно дойде болката, дребният професор най-вероятно беше прав и тъкмо това й бе най-трудно да му прости.

Тя лично бе определила условията: най-напред да се опита бавна терапия в продължение на шест или дванадесет месеца, ако е нужно, и едва тогава…

— Вие изглежда не взимате предвид нещо много важно — бе казал Мак. — Вашият съпруг е напълно отговорен за себе си. Ако лечението, което следва и понася, има и най-минимален шанс да успее, то е, защото можем да разчитаме изцяло на сътрудничеството му. Нямаме никакво законно средство да го принудим насила. Освен ако желаете да направите постъпки да бъде освидетелстван като невменяем?

Тя го бе простреляла със сивите си очи.

— Само попитах — бе казал лекарят. — Вашият съпруг е изключително умен, помага ни по забележителен начин. Затова ще реши сам.

 

 

Тя преоткри децата си. Не толкова Абигейл, която беше почти на четири години, колкото синовете си. Вечно понесена във вихъра на собственото си съществуване, тя всъщност никога не ги бе познавала кой знае колко; дори когато не бяха в своите училища, а след това в колежите си или оставени при Каденови, тя пак не ги виждаше, защото работеше до късно вечер и дори в неделя. — Надали някой щеше да упрекне бащата, ако се бе държал по този начин, щяха да му простят. Но аз бях жена и явно това променяше всичко. Вярно че бях катастрофална майка. Не бях лоша, бях несъществуваща. Но все пак опитах от лятото на 17 година насам.

На 31 юли двете момчета, съпровождани от Ивон и Гафуил, се прибраха след двуседмичен престой във Върмонт — Мак и сътрудниците му бяха преценили, че присъствието при бащата почти не носи опасност, кризите на Тадеуш се бяха разредили, а според отчетите сякаш се забелязваше и леко подобрение, бяха успели да намалят със седемдесет процента дозите кокаин, които той поглъщаше.

Адам и Джонатан се върнаха, поне външно очаровани от почивката в Зелените планини. При все че бяха повече от лаконични относно заниманията си там, те все пак бяха склонили да й разкажат за различни излети, разходки с коне, уроци по фотография: „Татко ни научи как се проявяват филми, има лаборатория само за него“; бяха донесли купища снимки, направени от Тадеуш или някой от болногледачите. Едва на тях тя можа да види как изглеждаше мъжът й след осем месеца лечение — беше отслабнал, но инак не се бе променил, погледът, запечатан от обектива, си бе все така разсеян, прословутата полуусмивка не бе изчезнала.

Нито едно от момчетата не направи и намек за драматичната случка от великденската ваканция, когато Тадеуш се бе хвърлил да души Джонатан, сякаш напълно я бяха изтрили от паметта си. Съвсем естествено, почти учудени на въпроса: „Как е той?“, отговориха: „Много добре, мамо, съвсем добре“.

И двамата щяха да бъдат високи. На четиринадесет години Адам вече стърчеше с тридесет сантиметра над нея. С Джонатан нещата бяха още по-впечатляващи: с три години по-малък от брат си, той бе висок колкото него. Тъкмо той приличаше на Хана, в очите и усмивката, разбира се (когато се усмихваше!), но и по видимата склонност към иронична агресивност и голямата скрита невъздържаност.

Тя не беше чак толкова скрита: на два пъти вече го бяха изключвали от колежа му и без огромните дарения на майка му за учебните заведения надали някога щяха да го приемат обратно. Особено след втората лудория: побеснял, че е отстранен заради това, че е малък, от някакъв отбор, той беше опустошил съблекалните, бе раздрал екипите, беше натупал сина на треньора, а освен това (тук Хана не бе успяла да сдържи смеха си) бе вкарал в кабинета на директора, на втория етаж, едно магаре, нагласено в панталона, ризата и шапката на въпросния треньор… после бе избягал и така и не разбраха как бе стигнал до Канзас Сити. Когато го намериха, той вече бе успял да започне работа като момче за поръчки при един агент — оценител на животинската борса.

Удивена, тя установи, че нито един от двамата не знае нищо за работата й (докато, изглежда, знаеха всичко и за най-малкото редче, публикувано или написано от баща им). Имаха смътна представа, доближаваща се до пълното безразличие, за естеството и обсега на нейните предприятия. Парите, които им давала ли? Никога не се били замисляли откъде идвали: „Продаваш разни неща на жените, нали?“.

Изпита ревност и истинско раздразнение. Но чия бе грешката, ако не нейна?

Те направо се опулиха, когато им предложи да я придружат в дългата обиколка, която точно се готвеше да предприеме и която щеше да я отведе чак до Калифорния. Не сама, щеше да пътува с една от обичайните си бригади. Естествено, щели да се озоват сред цяла орда жени. Ако това нямало да ги отегчи, разбира се.

Съвсем не. По-скоро щели да се забавляват. Много бързо тя разбра до каква степен: те упорито се озоваваха в ъгълчетата, където манекенките се преобличаха, малкият водеше големия сред всички тези голи и много хубави жени. Само за няколко часа си бяха намерили мястото, докато Ивон протестираше възмутено, че това не било гледка за малки деца, а Хана намираше нещата страшно комични.

През шестте седмици, които прекараха с нея, тя им отдели повече време, отколкото им бе отделяла от раждането досега. Разказваше им за себе си, за началото в Полша, а после в Австралия, подтиквана от внезапната нужда да се сближи с тях. Най-вече неумело се стремеше да промени мнението, което до този момент си бяха съставили за нея, но осъзна, че нищо няма да се промени. От какво беше направена, та бе така способна в бизнеса и толкова несръчна, когато искаше просто да бъде нежна с тези две хлапета, които й бяха синове? Или просто да си поговори с тях?

— Лизи, аз ги обичам! Не по начина, по който обичам Тадеуш, разбира се, а другояче, както обичам теб.

— Винаги усложняваш нещата, Хана. Просто им кажи, че ги обичаш, и се опитай да прекарваш малко повечко време с тях.

— За теб всичко е лесно.

— Аз съм създадена да бъда щастлива. Шегувам се, Хана, но съвсем не ми е до шеги. Адам те обожава, но не смее да го покаже открито. Абигейл е очарователна, Джонатан очевидно създава проблеми, но това ще се оправи с времето.

В този момент Лизи Каден повече от всякога беше олицетворение на жената, майката и съпругата, получила всичко, което е искала от живота. Къщата в Бевърли Хилс беше претъпкана с деца на всякаква възраст, но внушаваше впечатляващо, дори безмилостно усещане за щастие. Мариан продължаваше да трупа състояние, по обичайния си спокоен начин, независимо че още двама от братята му (той беше преминал възрастта за мобилизация) на свой ред бяха отишли да се сражават във Франция — единият от тях бе тежко ранен, този път като американски войник.

През целия престой на Хана и синовете й в Лос Анджелис Каденови въобще не споменаха за Тадеуш.

На връщане тя заведе Адам и Джонатан на гроба на Мендел.

Разказа им цялата история.

Не се заблуждаваше, като представяше по този начин на децата си своето минало и онези, които бе обичала, тя всъщност представяше себе си по най-добрия начин. „Отново използвам Мендел.“

Адам беше очарован, направо развълнуван; прегърна Хана и изтри сълзите й, защото тя плачеше.

Не и Джонатан, чийто студен поглед не преставаше да се движи от майка му към този така обикновен гроб.

А Хана имаше усещането, че се е раздвоила, че се гледа отстрани и се преценява.

 

 

Когато обиколката завърши и се върнаха в Ню Йорк, момчетата заминаха за колежа си, който сега беше в Ню Хампшър, бяха закъснели за началото на учебната година.

След няколко седмици узна от Луис Мак, че във Върмонт Тадеуш и лекарите му са взели решение: щяха да пристъпят към рязка терапия с пълно и моментално спиране на приема на наркотици.

— Такава е волята му, госпожо. Заяви го устно и писмено. Ако желаете да се намесите, има една-единствена възможност: да го прегледа експерт, когото вие ще изберете, и да накарате някой съдия да го признае за невменяем.

— Вървете по дяволите!

Реакция, която ни най-малко не смути дребния професор. Той поклати глава:

— Има и още нещо — за бога, не отивайте да го видите, умолявам ви.

 

 

За Коледа Каденови се върнаха от Калифорния — не искаха да я оставят сама. Беше цяло нашествие, защото освен Мариан, Лизи и дванадесетте им деца, там се събра целият клан Каден.

Но още в първите дни на януари 18-а година, след заминаването на цялата тази тълпа, отново се възцариха тишина и самота. Хана не бе казала дори на Лизи какво точно става във Върмонт, бе я досрамяло да говори за наркотиците и се бе задоволила да спомене за някакви проблеми с нервите. След като бе предложила да остане още малко на Лонг Айланд и бе получила категоричния отказ на Хана, Лизи бе разбрала и не бе настояла.

Искаше да бъде сама. От седмични, докладите на Луис Мак бяха станали всекидневни, бяха се превърнали в нещо като привичка, в която ужасът бе нещо банално: Вторник, 17 януари. Той продължава да отказва всяка лекарствена помощ, вече не разпознава никого. В 16 часа пулс между 130 и 180. Сутринта почти сто минути кома. От 4-и този месец няма нови опити за самоубийство. Кратък период на ясно съзнание от около час, в следобедните часове, после нов, двойно по-дълъг, по време на вечерята. Потвърди отказа от всяка помощ. Опита се да пише, но не можеше да държи перодръжката.

Както бе пожелала, в докладите не криеха нищо от нея. С Луис Мак бяха във възможно най-странни отношения. Тя мразеше до болка дребното човече, което беше толкова сигурно в себе си и анализите си, а в същото време му вярваше изцяло. Дали не беше заради умението и търпението, с които постепенно я караше да разбере и приеме онова, което той наричаше шизофренията на Тадеуш.

— Терминът е измислен преди няколко години в Германия от един мой колега, Блойлер. Случи се така, че когато бях в Европа, няколко години работих с психиатричния екип в Цюрих. Срещали сте се с Фройд? Аз също. Както и с Емил Крепелин и Юнг. Мислите, че искам да ви впечатля с познатите си? Имате право. Но преди всичко се опитвам да ви убедя, че се стремя да привлека на помощ ни повече, ни по-малко всички постижения на съвременната наука.

Той изчака до средата на февруари, за да й съобщи, че лечението „позволявало слаба надежда“.

— Което означава?

Беше чела и препрочитала докладите за здравословното състояние, получени от Върмонт, и не бе открила основание за надежда.

— Можем да се надяваме на оздравяване — отвърна Мак.

Ставало въпрос за още няколко месеца. Беше по-словоохотлив от предишните пъти и й се усмихна.

Тогава тя се сети. Необяснимо как. Интуитивно. „Той ме лъже, помисли си тя, този кучи син ме лъже в очите.“

Отвърна му с усмивка:

— Вие направихте толкова много. Мога още да почакам.

 

 

Два дни след това, на 18-и тя беше във Върмонт, точно срещу санаториума. Бе карала сама ролса — за по-голяма сигурност не бе взела дори Ковалски — и беше изминала пътя от Ню Йорк до тук на един дъх, карайки двадесет и пет часа, без да спира. Накрая колата се развали.

Остави ролса и продължи пеша, като затъваше до колене в снега…

… и предусещаше отговора, който бе дошла да търси.

Нужен й бе цял час изтощително ходене, за да изкачи последните два километра под сивата светлина на оловното небе и температура най-малко 20 градуса под нулата.

Пазачът, който дойде да й отвори, не повярва на очите си, прихвана я в мига, когато се свлече, занесе я на леглото и извика жена си. Тя съблече Хана и я уви в одеяла, под които пъхна две грейки, после й даде да пие горещ чай с ром.

Двамата потвърдиха съмнението й: били сами от четиридесет и четири дни. Лекарите, болногледачите и другите служители си били заминали, санаториумът бил празен.

— Нюман, разбира се, също си замина. Преди около три месеца.

Придружен само от един от болногледачите си, Адамсън, с когото се разбирал добре. Да, г-н Нюман изглеждал в добра форма, дори карал колата, с която заминали.

Не, представа нямали накъде били тръгнали. Нищо не им били казали. Освен това насам водел един-единствен път.

Единственото нареждане, което им дали, било за пощата. Трябвало да я препращат на професор Мак, независимо кой бил получателят.

 

 

— Ако трябваше да го направя отново, пак така щях да постъпя — каза Мак. — Вие ме натоварихте да излекувам мъжа ви и най-вече — извинете, че приемам това за най-важно — съпругът ви се остави в моите ръце. Никога не съм крил от вас мнението си: само един човек на този свят може да го излекува и това е самият той. Определено не ми бе по вкуса комедията, която ви разигравахме от декември насам. Идеята беше негова, не моя. Направих каквото можах да го разубедя, но не успях.

— Къде е?

— Не разчитайте на мен да ви кажа. Мога да ви се закълна, че е на сигурно място, доколкото може да бъде. Госпожо Нюман, що се отнася до мен, той е излекуван: от близо седем месеца няма кризи, дезинтоксикацията му завърши, той е нормален човек. С едно изключение: не желае да ви вижда. Това не е кой знае какво, но в същото време е и много важно. Тези неща остават загадка за нас, нека приемем, че все още не е решил своя проблем с вас.

Мълчание.

Тя стана, походи из стаята, дръпна пердето, за да погледне навън, удивена от собственото си спокойствие.

— Какво друго каза?

— Че едва не ви е убил. Наистина. Особено след някакъв случай Ейткън. За който ми разказа подробно.

— Разбирам — каза тя. (Беше с гръб към Мак.)

— Не се лъжете, госпожо, той далеч не ви смята за виновна. Убеден е, че всичко е негова грешка. Разказа ми също така за едно пътуване до Мексико, до Оаксака. Тогава нареждали ли сте да го търсят?

— И да, и не.

— Не сте длъжна да отговаряте на въпросите ми.

— Не съм нареждала да го търсят. Но един приятел го направи, без да ме попита, смятал е, че постъпва правилно.

— Казахте ли го на съпруга си?

— Той не би повярвал и ако му бях казала обратното.

Замълчаха. Тя се обърна. Мак клатеше глава.

— Имам млада племенница — рече той, — която мечтае да работи в някой от вашите козметични салони.

Тя не пророни дума.

Сетне извади от торбичката си една от миниатюрните визитни картички, с които често съобщаваше нарежданията си на своите директорки.

— Как се казва?

— Шърли Сторч.

Тя написа името на картичката и се подписа.

— Да отиде при Катрин Монблан в Ню Рошел.

— Благодаря, госпожо. Трябва да ви призная обаче, че най-вече си направих експеримент.

— За да видите как ще реагирам на молбата ви?

— Да.

Тя каза с безразличие:

— Вашият експеримент нищо не струва, защото се досетих. Кой ще каже излекуван ли е мъжът ми или не?

— Вие знаете отговора, струва ми се. Ще се откажете ли от него?

— Не.

— И той ми каза, че вие никога няма да се откажете.

Тя го погледна втренчено.

— Отговорът на другия въпрос, който изгаряте от желание да ми зададете, е: няма да го преследвам по никакъв начин. Ще чакам той сам да се върне при мен. Освен това бих искала да си уредим сметките с вас и да приключим с това.

 

 

Опитът да прекара великденската ваканция с децата си се оказа пълен провал. Една сутрин намери счетоводните си книги разкъсани, отчасти изгорени и напикани. Друг път откри роклите си на парцали. После любимата й картина на Писаро беше раздрана. Прекрасните играчки, които им бе подарила за Коледа, не бяха докоснати; в знак на върховно презрение не си бяха направили труда дори да ги счупят.

Единствена Ивон беше в течение, Хана я бе помолила да не казва на никого. Особено на Каденови. Още повече че в компанията на последните контрастът беше крещящ. Щом се появяха, Адам и Джонатан се присъединяваха към ордата на Каденови, почти на същата възраст. Наставаше промяна в поведението; Джонатан разцъфваше целият в усмивки и започваше да ръси благовъзпитани и уважителни „майко“ (никога не й бе казвал „мамо“, освен докато бе съвсем малък). Винаги той измисляше игрите на бандата, беше им естествен водач, а в съвсем редките случаи, когато играеше с другите и звънко се смееше и случайно срещнеше погледа на Хана, я гледаше със студен и ироничен поглед, сякаш й отправяше някакво предизвикателство.

Беше се наложило в училище да ги разделят. Джонатан не беше лош ученик, в зависимост от периодите — беше в състояние да застане начело на което и да било класиране или пък да получи най-лошите бележки. Пет пъти вече Хана се бе виждала принудена да сменя училищата; ръстът и физическата сила му позволяваха да мери сили с по-големите момчета, той не се лишаваше от това удоволствие и непрестанно се биеше. В един от колежите, където тъкмо го бе преместила, едва не беше убил свой съученик (в предишното училище беше счупил носа на един учител, замеряйки го с тежка мастилница). Досега беше бягал три пъти, последния път в Квебек (и той като Адам говореше свободно френски, беше го научил главно от Ивон и Гафуил, и се оправяше доста добре на немски и полски).

Хана се бе опитала да научи синовете си на идиш, но Джонатан бе решил, че те с брат му нямало защо да учат езика на евреите — „баща ни е католик“.

Проблемите с Адам бяха безкрайно по-малко. Може би нямаше да има никакви, ако не се поддаваше толкова на влиянието на по-малкия. Адам се учеше много добре и вървеше с една година напред. Понякога повтаряше жеста, който бе направил на гроба на Мендел, тогава бе прегърнал майка си (обратното би било почти смехотворно, на шестнадесет години той беше висок метър и осемдесет и пет). Но щом се появеше Джонатан, той веднага се отдръпваше от Хана.

И двамата никога не говореха за баща си.

 

 

За лятната ваканция ги заведе в Лос Анджелис.

— Лизи, не зная как да ти го кажа…

— Не се мъчи, ние с Мариан говорихме. Адам е на възрастта на Дъг, вторият ни син; Оуи и Марк са почти на възрастта на Джонатан, освен това се разбират чудесно. А пък Абигейл ще има за компания Санди и Мелани. С други думи, децата ще се чувстват тук като у дома си през цялото време, за което решиш да ми ги повериш. Въобще не ме притесняваш, дори ми е приятно. Да не говорим за това, ако обичаш, и не се самоизтезавай повече; ти не си майка квачка, но не си и безсърдечна. През септември ще ги пратим в колеж, Аби ще тръгне на училище. Калифорния все пак не е пустиня, човек може дори да се научи да чете и пише прилично.

Джеймс (роден през 1902 г.), Дъглас (1903), Елизабет, наричана Колийн (1904), Оуен, на когото викаха Оуи (1905), Марк (1907), Сюзан (1908), близнаците Патрик и Мелани (1911), Сандра (1912), Родни (1914), Джереми (1916) и Мариън (1917) бяха дванадесетте деца на Лизи и Мариан. Бяха загубили едно през 1909 г. Хана тайничко се надяваше, че постоянният контакт с тази тъй весела банда ще помогне на синовете й, особено на по-малкия, да възвърнат равновесието си.

Тя самата не остана дълго в Лос Анджелис. Отиде на север, в Сан Франциско, където остана две седмици, правеше дълги, самотни разходки с една от колите, които тогава имаше — бяха общо девет — ролс-ройс „Алпийски сокол“, с шестцилиндров двигател с почти 7500 кубически сантиметра обем.

После замина за Европа, взе отново испански параход, за да прекоси Атлантика. Мадрид, Лисабон, Барселона, Париж, Монако, Милано, Рим и Цюрих бяха основните й спирки.

В Париж Жана Фугарил наскоро бе загубила и втория си син; първият бе убит при Ипър, вторият бе намерил смъртта си при Шьомен де Дам. Хана й предложи да се махне за малко. „Ще те замествам.“ Но Жана беше твърда, беше й останала само дъщерята, която бе омъжена, нейният съпруг също бе на фронта.

— Хана, трябва да работя, инак ще полудея. Остана ми единствено работата.

При все това Хана се задържа край Сена до ноември.

 

 

Последните дни на 1918 г. прекара във Виена. По-точно пристигна там на 20 декември, а три дни след това, в някакъв внезапен порив, взе влака за Варшава.

Обиколи „Крошмална“, „Гойна“ и други квартали, където не бе стъпвала от двадесет и шест години. Нищо или почти нищо не се бе променило, само хората живееха по̀ натясно, набутани, натъпкани. Добе Клоц беше умряла преди шест години от нещо ужасно, което разкъсвало червата й месеци наред и й причинявало адски мъки — „поне съм отмъстена“, помисли си тя, старата й омраза не бе избледняла.

Ако беше заварила Копата сено жива, сигурно щяха да си поговорят и вероятно щеше да й прости.

След това пресече Висла и отиде в квартал Прага. Уличката си беше все там, но сега беше павирана.

Къщата също беше непроменена. Почука на вратата и направо зяпна: вратата й отвори същата онази Марта Гловацка, от преди повече от четвърт век. Доста понапълняла, с жълтеникавосиви коси, съвършено беззъба, със следи от дребна шарка по лицето. Инак все така приличаше на каца със саламура и миришеше отблъскващо.

— Познахте ли ме? — попита Хана, обхваната, и самата тя не знаеше защо, от внезапна, но горчива веселост.

Гловацка отвърна „не“.

 

 

В края на януари замина за Рим. След това отиде в Цюрих. Там я завари писмото на Лизи. Още от първия ред разбра всичко: Видях го, Хана, видях Тадеуш. Случи се една сутрин към девет часа, три дни преди Коледа. Мариан тъкмо беше тръгнал, когато го зърнах. Изведнъж изникна в градината. Изглеждаше много добре, доколкото можах да преценя. Беше загорял, с него вървеше още един мъж, действително с впечатляващ ръст, някой си Адамсън, който така и не си отвори устата. Нали го знаеш Тадеуш: целуна ме, сякаш се връщаше от кратко пътуване, и ме попита дали неговите, дали вашите деца, са при мен. Отговорих утвърдително и отидох да събудя Адам и Джонатан, а след това и Абигейл. Всичко мина много добре. Тадеуш отведе и тримата за целия ден с малката кола, с която бе дошъл. Другият мъж не отиде с тях. Малко се притеснявах, но тримата се върнаха точно навреме за вечеря. Момчетата не пожелаха да ми кажат нищо друго, освен че са „прекарали чудесен ден“. Аби бе малко по-бъбрива: Тадеуш ги завел на брега на морето, където се разходили по плажа, после отишли в някакъв ресторант да ядат миди и лангусти, според дъщеря ти. Не можа да ми каже нищо друго, освен това, че „татко беше много мил“. Вечерта не видях Тадеуш. Мариан искаше да тръгне да го търси, но аз се противопоставих, пък и той не настоя. Надявам се, че постъпих правилно. О, Хана, пиша ти всичко това, защото те обичам, но и с ясното съзнание, че мога да дам повод за безпочвени надежди. Бях с Тадеуш не повече от четири-пет минути, не говорихме за теб. Честно казано, не посмях да произнеса името ти, той също не го направи. Ако искаш да знаеш, дори се колебаех дали да ти пиша. Обичам те и те целувам.

Същата вечер писа на Лизи и я успокои, че е постъпила правилно.

След това изведнъж осъзна, че е започнала писмо до Мендел, дори беше написала четири-пет реда.

Ех, защо Мендел не беше жив! През целия си живот, до края на дните си, той й беше опора, дори когато скиташе някъде в другия край на земното кълбо, дори когато не го виждаше по година-две. Връщайки се в миналото си, тя откри, че той се бе появявал винаги когато имаше нужда от него. Ако Мендел беше жив, Тадеуш със сигурност щеше да бъде с нея, защото Каруцаря по-добре от всички скапани лекари знаеше какво да каже или направи. Щяха да излязат с Тадеуш по мъжки, щяха да се напият и той щеше да й го доведе обратно. Нещата щяха да се успокоят за следващите две-три години и той можеше да тръгне да дири нови хоризонти и гостоприемни жени.

Най-вероятно щеше да знае как да поговори и с Джонатан. Защото в писмото си Лизи пишеше и за него: малкият й син беше направил нови бели, ставал непоносим. Беше се обърнал дори срещу Лизи (тя не споменаваше точно какво бе направил, пишеше само за „някои дребни безочия“, но Хана се досещаше, че вероятно е било по-сериозно, щом Лизи се бе почувствала длъжна да го спомене).

„О, Мендел, защо ме изоставихте?“

 

 

Рим й харесваше. Козметичният салон на Виа Венето жънеше такъв успех, че синята овца, която го представляваше, беше с двадесет и три копита. Двата магазина, на Виа дел Тритоне и на Пиаца Кавоне не се изпразваха и тя започна да мисли за отварянето на трети на Виа Сикстина. Обичаше града, харесваше и Италия; според нея там бяха най-хубавите мъже на света, а освен това в усилието си да разбере защо Тадеуш толкова харесва тази страна (самата тя предпочиташе Испания) започна и тя да я харесва.

Директорката й за Италия беше директор, изключения винаги са възможни, и се казваше Бруно Метапонте, който не се отказваше от амбицията си (която изразяваше с пламенни погледи) да спи с нея. Беше относително дребен ломбардец, рижаво русоляв, единият му чичо беше кардинал, който от висотата на църковния си пост бе успял да убеди дамите в Рим, че да плескат лицата си с кремовете на Хана не е смъртен грях.

Съобщи й, че на Виа Сикстина не е намерил нищо подходящо, освен една сграда, която направо трябвало да се построи наново.

— Е и?

— Собственикът не желае нито да я продаде, нито да я даде под наем.

— Всеки проблем има няколко решения. Кой е този глупав собственик?

Издънка от фамилия, която по права линия — минаваща по криволичещите пътища на доста легла — била от рода на Лукреция Борджия. Хана отиде при принцеса ДʼАркангели. Озова се очи в очи и нос в нос с вдовица, древна като катакомбите, която ситнеше с червени велурени обувки из салон, малко по-малък от нюйоркската фондова борса.

Последната й потвърди отказа си с ледена вежливост.

— Не се считам за победена, Бруно. Това е въпрос на принцип.

Не държеше непременно на третия магазин, още повече че можеше да намери друго място, но с какво друго можеше да се захване в този период на непоносимо чакане?

Нареди да се направи проучване за Аркангели. Кръгът бързо се затвори: вдовицата имаше само един внук, тридесет и шест годишен, вдовец с две деца. Не бяха много богати, но все пак притежаваха, освен няколко сгради като тази на Виа Сикстина, един дворец в Рим, лятно имение в Ломбардия с хиляда хектара обработваеми земи, няколко картини и други старинни произведения на изкуството, както и една вила в Анакапри.

Тогава се случи нещо неочаквано. Тя точно четеше поръчания доклад, когато в хотела се появи един мъж и пожела да бъде приет. По странно съвпадение това беше човекът, след когото тъкмо бе пуснала копоите си. Естествено, тя го прие и видя пред себе си един много привлекателен мъж, дребен на ръст, но чудесно сложен, с приятно посивели на слепоочията коси. Забеляза ръцете, които бяха много красиви. Той говореше френски перфектно.

— Английският ми е приличен — каза той усмихнат.

— Френският ще ни свърши работа.

Тогава, усмихвайки се загадъчно, той взе една дебела връзка книжа, документи, фотографии и й ги подаде.

Тя го погледна недоумяваща.

Той обясни:

— Тук са точните планове на двореца в Рим, на сградите и на ломбардското имение. Тези на вилата в Анакапри очаквам всеки момент. Накарах да направят пълен опис на всички мебели, по-големи от табуретка. Ще забележите изобилието на молитвени столчета. Това тук е списък на картини, но се страхувам, че между тях има и невероятно лоши. Точно под него е пълното ми родословно дърво, което точно ще ви осведоми защо второто ми име е Херкулес, в памет на херцог Д’Есте. Разбира се, прадедите, с които би трябвало да се гордея, са съвършено измислени. Ако сме наследници на Лукреция, според мен ще е чрез някоя от камериерките й. Истината е, че една от очарователните ми баби е била любовница на един папа и титлата ни идва от това, което бихме могли да наречем була от спалнята. Ето също така снимки на децата ми и репродукция от моя снимка, когато съм бил на една година — моля да извините тогавашната ми одежда. Естествено, аз напълно осъзнавам, че досието ми е непълно, но за мен ще е щастие да отговоря на всичките ви въпроси.

Отначало тя се стъписа, после прихна да се смее.

— Струва ми се, че ви дължа извинение — рече тя.

— Майка ми ме натовари да ви поканя на вечеря, в ден, когато ви е удобно. Приемете и ще сме квит.

През трите седмици, които прекара в Рим, тяхното приятелство се укрепи и разшири. При все че малко неща му бяха известни за нея, никога не я попита нищо, ала беше осведомен, че е омъжена. Всъщност на нея въобще не й се наложи да се извинява със семейното си положение: Пиер-Никола д’Аркангели деликатно я канеше винаги в присъствието на приятели, събрани заради нея.

Вечерта преди заминаването й той попита дали може да й пише. Отговорът беше отрицателен.

— Съжалявам, Ники. Моля ви…

Беше телеграфирала на Луис Мак, макар да знаеше, че само си губи времето. Отговорът бе пристигнал същата сутрин: Дори не зная къде е. Връзката прекъсната от тридесет и пет дни.

 

 

— Бих искала вие с Гафуил да се върнете в Париж — каза Хана на Ивон.

— Това не ми се нрави особено. Дори никак.

— Толкова по-зле. Вземете реното, давам ви го. Тръгнете веднага. За бога, Ивон, прави каквото ти казвам.

Погледите им се срещнаха.

— И да ви оставя сама? За каква ме взимате?

— Прави каквото ти казвам. Моля ти се.

— Ако ви се случи нещо, няма да си го простя — отвърна Ивон. — Сигурна ли сте, че горе има прислуга?

— Нищо няма да ми се случи. А ти по-добре от мен знаеш, че там има прислуга: нали вдигнаха телефона. Отведи я, Гафуил.

Изчака да прехвърлят личния й багаж от едната кола в другата и веднага потегли. Скоро стигна до къщата. Предупредени от шума на мотора, семейството прислужници излязоха. Хана никога не ги беше виждала. Доколкото си спомняше, Поли Туейтс ги бе наел преди седемнадесет години, когато бе купил замъка по нейно нареждане.

След като размени с тях няколко думи, тя слезе. Разпозна сводовете на приземния етаж и дори масата, близо до огромната камина, на която бяха вечеряли с Тадеуш първата вечер.

Канапето ала Помие беше изчезнало.

— Господин Туейтс ни каза…

— Господин Туейтс е покойник. Върнете го на мястото му. Незабавно.

„Защо се държа така с хорицата?“ Успя да се застави да се усмихне.

— Бях щастлива в тази къща и ми се искаше да я заваря каквато беше, разбирате ли?

Те кимнаха успокоени и изведнъж готови всеотдайно да й служат. Качи се направо на втория етаж. И сега основното помещение беше десетметровата стая с четирите прозореца и огромното легло със струговани крака.

— Може да загасите огъня, няма да спя тук, а в малката стая на първия етаж с тапетите в червено и бяло. Затворете капаците и вратата. И никой да не влиза без мое разрешение.

Позадържа се в стаята. Тъкмо от тук се разкриваше най-хубавата гледка към езерото Лугано. Ако се наведеше през левия прозорец, можеше да види покривите на швейцарската част на Моркот. Не се виждаха корабчета, но това беше съвсем нормално; не се виждаха и в деня, когато преди осемнадесет години напуснаха къщата след цял месец, прекаран тук веднага след сватбата им във Виена на Щраус и на един отминаващ век.

„Не плачи! Закле се да не плачеш!“

 

 

Следващите шест дни, по осемнадесет часа на ден, тя правеше своята равносметка, съвършено безразлична към факта, че най-добрите счетоводители бяха проверили всяка цифра поотделно. Самотата й бе пълна, нищо не я смущаваше, нямаше никакъв шум, а двамата местни жители спазваха получените заповеди и сякаш бяха невидими.

Не от недоверие настървено проверяваше лично всеки цент, сантим, пени или копейка. Цифрите винаги й бяха убежище.

Направи фиш за всяка страна.

Общо осемнадесет. По хронологичен ред на създаване: Австралия, Нова Зеландия, Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Германия, Швеция, Дания, Швейцария, Австрия, Италия, Испания, Португалия, Унгария, Чехословакия, Съединените щати и Канада.

„Плюс Монако. Броя го отделно.“

Четиридесет и шест сини овци (салоните), които имаха общо 324 копита, всяко от които носеше 1000 долара годишно, между тях имаше и еднокраки овце.

Седемдесет и девет виолетови (магазините). С общо 206 копита.

Три оранжеви, едната от които бе щастливата притежателка на четири опашки; това беше школата за козметички и продавачки, която Катрин Монблан ръководеше, наред с другите си задължения. Успявайки да накара големите магазини да участват в подготовката на ученичките й, през последните две години Катрин бе успяла да получи и печалби.

Червените овце (школите в Европа), жълтите (събиране и изпращане на растения) и на червените точки (мрежи за зареждане на козметичните салони и магазините) нямаха нито едно копито, защото нито едно от тези начинания не беше печелившо.

Една от овцете на бели и черни квадратчета имаше четиристотин и единадесет копита (видя се принудена да изрисува една овца на цяла страница), тя беше за банковите й сметки, където, отстъпвайки пред настойчивите укори на Мариан Каден (настойчиви по маниера на Мариан…), се бе съгласила да внесе неизползваните капитали. Мариан й бе предложил всички възможни форми на инвестиране; най-вече на борсата, като щял да й помага или лично той, или щял да й намери сараф, брокер, за чиято абсолютна почтеност щял да гарантира (оказа се, че имало и честни брокери). Тя не бе пожелала да чуе дори за подобно нещо, за нея спекулирането на борсата не водеше до нищо свястно; в нейните очи това беше игра между крадци, които се мъчеха взаимно да се излъжат; а тя не искаше нито да краде, нито нея да я крадат. Едва, и то с голямо колебание, се бе съгласила да купи съкровищни бонове от пет процента. Нямаше особена вяра на банкерите, за политиците да не говорим…

Накрая беше кравата. Най-глупавото животно, за което се бе сетила (бе се опитала да нарисува кокошка, но не успя и затова се задоволи с говедото, на което сложи рога, та да се разбира, че размазаното и безформено нещо беше преживно, а дали кравите имаха рога, не беше неин проблем).

Кравата представляваше печалбите от продажбата на крема, „препоръчан от Х“ в големите магазини. За разнообразие поставяше вимета вместо копита, като всяко от тях означаваше 10 000 долара.

В началото на 1919-а кравата имаше шестдесет и три вимета.

Ако събереше всички копита и към тях прибавеше виметата, щеше да получи общо 1 574 000 долара годишен доход.

Отделно от другото й богатство, което, без да се смятат недвижимите имоти, бижутата, картините и колите, възлизаше на четиринадесет розови овци и четвърт.

 

 

След това взе решението си, при все че то се бе оформило преди седмици и дори месеци.

Същия ден, 9 февруари, от пощата в Лугано изпрати двадесет и шест телеграми.