Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Imperatrice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Пол-Лу Сюлицер

Заглавие: Императрицата

Преводач: Валентина Бояджиева

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Балкан прес“ — София

Редактор: Мариана Китипова

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-022-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6730

История

  1. — Добавяне

6.
По дяволите, та аз плача!

Така и не разбра дали Лукас е казал на Тадеуш за посещението й, той твърдеше, че не е, но тя не му вярваше. Още повече че с годините опозна издателя.

Оказа се прав в едно отношение: в последните минути на разговора им беше предсказал, че The Spiv ще получи похвалата на критиците. Това се потвърди през следващите седмици, през септември и октомври. Книгата предизвика лавина от хвалебствия. Явно фактът, че ставаше дума за книгата на колега — личността на Ненски-Нюман бързо беше разконспирирана, — си беше казал думата. Сравненията с Хенри Джеймс бяха искрени. А това докара Хана до отчаяние: Джеймс беше стар сноб, който бе решил, че ще е най-добре да напусне Съединените щати и да се натурализира като англичанин, очевидно, защото не му отдаваха дължимото в родината. Какво толкова забележително имаше в това, да приличаш на него? Тя прочете, по-точно насили се да прочете „Кулата на мечтите“. Стори й се отегчителна до смърт: „Тадеуш може да напише много по-хубави неща и поне ще има истински читатели, а не салонни интелектуалци!“.

За момента обаче вкусваше от удоволствието да бъде съпруга на писател, „независимо че с книгата си спечели пари едва колкото да смени мотора на мерцедеса, но и това ще стане, котешката опашка сама ще се покаже, както казва Ивон“.

Като цяло беше доста доволна.

Още повече че работите й вървяха добре. Беше отворила салон в Бостън, където сама бе водила офанзивата с помощта на синеоката Джеси и на Катрин Монблан. Благодарение на активната артилерийска подготовка, ръководена майсторски — тя лично беше написала рекламните статии за откриването. За случая беше използвала в началото на съобщенията си една и съща формула, от която повече нямаше да се откаже. I, Hannah — Аз, Хана… Многократно й бяха повтаряли, че в това има нещо имперско и че е най-малкото нескромно.

Тя бе отвърнала, че въобще не я интересува.

— Може и да съм превзета. Но не е сигурно. Най-важното е, че дълбоко в себе си се забавлявам. Така ставам известна, а аз трябва да бъда известна, за да продавам кремовете си. Ако някой измисли нещо по-добро, да ми се обади. Главното обаче е, че моята превзетост не ме подтиква да правя грешки.

В експедицията бяха взели участие още четиридесет и осем жени, от които тридесет и девет американки чиста проба. Останалата част бяха мобилизирани в Париж от Жана Фугарил и в Лондон от Сесил Бартън; почти всичките бяха немкини или скандинавки. Поуките, извлечени от ужасната петмесечна обиколка, не бяха забравени: Хана беше заложила много на дрехите, всички, които я придружаваха, бяха великолепно облечени с тоалети от Франция. Резултатът беше налице: под строгия надзор на Елинор Уолдрингам, строго облечена в черно и влязла в ролята на дуеня, Розовата бригада изглеждаше величествена, беше впечатляваща и не можеше да мине незабелязана.

Освен това Хана бе заложила на контраста, открояващ дребния й ръст сред всички тези красавици, по-високи от нея с по една глава, на неопределимия си акцент и на своята тайнственост. Ако все още не бе узнала, сега вече знаеше, че животът й силно интересува журналистите, особено периодът от напускането на щетъла до пристигането в Америка. Тя непрестанно го разкрасяваше. Всеки път приключенията й, особено австралийските, придобиваха все по-голям замах и колорит. Едва не разказа, че сама се е опитала да прекоси пеша австралийския континент от запад на изток. Но дори на нея лъжата се стори прекалена. За своя най-голяма изненада, поне така щеше да твърди винаги, бе открила, че от любов (несподелена, разбира се) към нея един много привлекателен и романтичен австралиец умрял в Голямата пустиня, някъде между Брисбейн и Пърт, като изписал с последни сили Хана в пясъка, докато душата му отлитала.

„Че е романтично, романтично е. И е много добре за продажбите. Но ако Мендел можеше да прочете тези статии, щеше да прекоси земното кълбо и да ми зашлеви един шамар.“

По това време все още не се бе решила да разкаже на Лизи истинската история за живота на брат й, Куентин Маккена Човекоядеца, който наистина беше опитал, и може би беше успял, този налудничав поход, коствал живота му.

Лизи дори не знаеше, че тя бе познавала Куентин.

Затова пък беше разказала всичко на Тадеуш. Беше му описала странната и интересна личност на най-малкия Маккена, как се бе запознала с него и как той бе тръгнал един ден, след като беше закърпила ризата му, през огромната и по онова време непозната пустинна шир на австралийския континент, без никаква надежда, че ще се измъкне жив.

Тадеуш страшно се бе впечатлил.

Но за миг дори не си бе представила как Тадеуш щеше да използва тази история.

 

 

Това се случи два дни преди Коледа на 1903 година. Предната вечер се бе прибрала от Бостън, където всичко вървеше много добре, новият козметичен салон започваше чудесно. Ако се сравняха цифрите, а тя го бе направила сто пъти, той дори леко изпреварваше този в Ню Йорк, при еднакъв брой седмици експлоатация. Естествено все още не носеше печалба, но колелото се бе завъртяло, радваше окото и най-вече душата.

Тя вече беше нарисувала синята овца за Бостън. (Овците винаги бяха сини, когато означаваха козметичните салони, лилави за магазините, черни за лабораториите, оранжеви за школите за козметички, червени за центровете за подготовка на продавачки, жълти за системата за събиране на растения и основни продукти, влизащи в състава на кремовете, млеката и парфюмите, на червени точки за мрежата за продажби, на черни и бели квадратчета за банковите сметки).

Във въпросния ден синята овца за Бостън нямаше нито копита, нито опашка. Само едно сладичко къдраво тяло с глава. Щеше да получи право на опашато ченгелче, ако бъдеше послушна и балансираше сметките си, „следващата пролет, ако всичко върви добре“, после щеше да получи и копита, прибавяни едно по едно, веднага щом проходеше (по-логично не можеше и да бъде), тоест от момента, когато започнеше да носи печалба: по едно копито за всеки хиляда долара годишно. Ако се окажеше наистина хитра овца, която слушка мама, щеше да получи безброй копита.

Синята овца от Париж например имаше вече тридесет и три копита; лондонската също беше явление със своите двадесет и осем копита.

В тайното си тефтерче Хана имаше четиринадесет сини овце и тридесет и девет лилави (магазини)…

… Три оранжеви, три червени, две жълти…

… Само една на червени точки.

… Седемнадесет на квадратчета (нямаше особена вяра на банките и предпочиташе да разпределя рисковете, в случай че някой банкер решеше да изчезне с нейните пари).

Две розови овци и три четвърти. Розовите овци бяха върхът на йерархията. В известен смисъл като аристократични овци, записани в Джокей клъб. По един милион всяка, те бяха най-скъпите в света. Бяха снобки: Хана щеше да им сложи по една очарователна папийонка на врата.

До Коледа оставаха два дни. Прекара ги в най-различни занимания.

Вечерта започна да пише писмо на Мендел, но не го довърши: Тадеуш я гъделичкаше:

— Няма ли да си лягаш? Късно е.

Прегърна я и я отнесе в леглото.

Следващият ден беше събота. Тя…

— Хана, спиш ли?

… Тя, разбира се, се бе събудила в обичайното време, но не бе станала. Беше минал час, ако ли не и повече, а тя не можеше да заспи отново. Светликът на зората на 24 декември започваше да се прокрадва през завесите.

— Хана, спиш ли?

Той шепнеше. Тя се беше свила на кълбо, с гръб към него, с широко отворени очи.

— Не спиш — каза Тадеуш.

Постави ръка на ханша й.

— Сърдита ли се?

„Ако поне можех да се разплача! — мислеше си тя. — От какво съм направена? Истинско чудовище!“ Предишната вечер, на вечерята с Лизи и Катрин в „Уолдорф Астория“ доста се бяха шегували. Бившата австралийка, само десет месеца след първото раждане, чакаше второ дете, което най-вероятно щеше да се роди в края на април или началото на май.

— Да не си болна? — попита Тадеуш. — Въпреки че ми е трудно да повярвам, знаеш ли. Какво има, Хана?

— Бих искала кафе, ако не те затруднява. Правиш го по-добре от мен.

— Добре.

Усети как той се отдалечи от нея, чу го да става, да си облича халата, да отваря врати. Спомни си за писмото до Мендел, което не бе довършила и което просто бе пъхнала под една папка. Но Тадеуш, слава богу, нямаше навика да рови из нещата й.

Той се върна след няколко минути. Тя не бе помръднала. Той седна на леглото до нея и остави подноса на нощното шкафче, претрупано с книги.

— Не бих искала да ме гледаш — каза тя тихо.

Десет секунди.

— Добре — каза той все така спокойно.

Заобиколи леглото и седна от своята страна.

Тогава тя каза:

— Познавам един откачен глупак, писател, който не каза на никого, когато издаде първата си книга, и се задоволи просто да я остави един ден на една маса. Много ми се искаше и аз да постъпя така. Но е невъзможно. Дори писателите глупаци имат очи.

— Боже мили! — извика Тадеуш.

— Все пак нямаше да издържа да чакам двеста и няколкото дни, които остават, и после да ти го оставя на ъгъла на масата в трапезарията.

— Хана, любима…

— Бременна съм — каза тя. — Тиражът ще е ограничен. Най-вероятно до един екземпляр. Честита Коледа!

След това разтвори още по-широко очи:

„По дяволите! — помисли си тя изумена, — та аз плача!“