Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (25)

25.
Крахът не е изключен, каза Мариан Каден

— Пристигаме — каза Ивон.

Хана вдигна нос от книгата и хвърли бърз и безразличен поглед през прозореца, чиито щори французойката тъкмо бе вдигнала: бяха в Манхатън. 23 октомври 1929 г. Беше девет и половина сутринта. Влакът бе започнал да намалява ход. Ивон:

— Искате ли коженото си палто?

— И още какво?

— Вече не сме в Калифорния. Не мога да затворя скапания куфар.

Бореше се с ключалките, но затвореше ли едната, другата се отваряше. Хана продължи да чете, без да вдига очи от книгата, сетне стана и отиде да седне върху заинатилия се куфар. Той най-сетне се предаде и се затвори.

— Четиридесет и два килограма мускули — рече Ивон. — Каква маса! Басирам се, че не сте наддали и грам, откак сте навършили петнадесет години.

— Ти не можеш да се похвалиш със същото, кит такъв.

— Да, но съм по-висока от стол. Тази ръчна чанта ли искате или другата?

— Все ми е едно.

Влакът съвсем намали скорост и накрая спря. Край тях мина група млади спортисти с якета на вертикални бели и червени райета и с шапки в цветовете на някакъв университет. Ивон затвори последния куфар и започна да се оглежда за носач.

Хана не прекъсна четенето.

Продължи да чете и докато вървеше по перона, защото французойката умело разчистваше пътя пред нея, движейки се с разперени ръце, сякаш известяваше приближаването на специален кортеж, а тя самата бе предшествана от една количка с багаж и двама носачи.

— Госпожо Нюман?

След миг тя разпозна Дейл Фицпатрик.

— Мариан ви моли да го извините, задържаха го в последния момент. Мога ли да ви предложа услугите си?

Двете жени се настаниха в дванадесетцилиндровия Пакард, а багажът им бе натоварен в един шевролет.

— Запазил съм един апартамент в „Уолдорф“ и друг в „Плаза“ — каза Фицпатрик, — не знаехме кой хотел ще предпочетете.

— „Плаза“.

Тя все пак бе затворила книгата, но я държеше на коленете си, с пръст, пъхнат между страниците. Благодари на Фицпатрик с усмивка и загледа Ню Йорк, но без истински да фокусира малко разширените си зеници. Изведнъж каза:

— Искам да отида на Уолстрийт.

— Улицата или квартала?

— Нямам предвид нищо конкретно.

Двете коли тръгнаха по Бродуей.

— Не мога да повярвам — каза Фицпатрик, — въобще не сте се променила.

— Благодаря.

Едва тогава тя действително си спомни кой беше той: преди осем години ръководеше търсенето на Тадеуш.

— Откога работите за Мариан?

(Смяташе, че му е просто помощник, а той бе прекалено възпитан, та да я поправя.) Просто отговори:

— От около петнадесет години. Много е добър.

— Зная.

Пакардът забави ход, когато минаваха край шестте колони в почти коринтски стил на нюйоркската фондова борса. Хана леко се наведе напред. Часът едва минаваше единадесет и борсовите операции бяха в разгара си. Атмосферата беше спокойна, ако на Уолстрийт въобще може да е спокойно.

Тя каза:

— Преди около месец и половина четох в „Ню Йорк Хералд“ статия от някой си Бабсън. Според него имало опасност от крах.

— Крах ли? — отвърна Фицпатрик и се засмя. — Лично аз не съм информиран. Този Бабсън е опасен шегаджия. Живее сред горите на Кънектикът и разговаря за финанси с катеричките, от които вероятно има тайните си сведения. Все пак ходих на един от семинарите, които организира. Има любопитна теория за циклите; според него икономическото процъфтяване и депресиите се следват на равни интервали, горе-долу на всеки тридесет години. Не можа само да ни каже кога ще започне: сутринта или следобед. Нали знаете поговорката, госпожо: когато много дълго предричаш нещо, накрая то рано или късно се случва. Все някой ден.

— Нищо ли не предвещава крах?

— По дяволите, разбира се, че не… Извинете ме, изругах.

Пакардът тъкмо бе спрял на кръстовището с Бродуей, за да пропусне малка пожарникарска кола, която бе пуснала всичките си сирени. На тротоара отсреща тя изведнъж съзря и разпозна Рокфелер Младши с „Уолстрийт Джърнъл“ в ръка; канеше се да се качи в кадилака си. На Хана й се дощя да слезе и да му махне с ръка. Но не беше го виждала от седемнадесет или осемнадесет години. Доста бе поостарял и се държеше с увереност, непозната за нея.

— Сега в „Плаза“, ако обичате — обърна се тя към Фицпатрик.

 

 

Мариан се наведе и я целуна по двете бузи. За няколко мига тя остана притисната към гърдите му: „Той е единственият мъж, който ми остана“.

— Не си се променила — каза той.

— Накрая ще взема да повярвам в това.

— Истина е, Хана, уверявам те.

Тя също му се усмихна. Беше се прибрал от Южна Америка, където бе ходил да нагледа интересите си, тя не знаеше много добре точно какви (беше й казал миналата или по-миналата година, когато тя се връщаше от поклонението в Санта Барбара, но въобще не бе обърнала внимание). Огледа го: косата му бе започнала да посребрява още преди пет години и леко да окапва на темето, но загорялото от слънцето лице подчертаваше сините му очи. Никога не е бил истински красив, но възрастта, заедно със способността внимателно да слуша (или поне да създава такова впечатление), която бе развил с годините, му отиваше. Беше на петдесет и две години.

— Познаваме се от тридесет и девет години — рече тя.

Той я погледна учудено.

— Помислих си на глас, Мариан. Четох някъде, че състоянието ти било около шестдесет милиона долара.

— Малко е пресилено.

— Петдесет и девет милиона и деветстотин хиляди ли е?

Ето че той отново запристъпва от крак на крак както някога, нищо че беше милионер. Накрая се усмихна.

— Като че ли малко повече — рече той.

— Обожавам те.

В отговор той й целуна ръка, а после попита:

— Кога заминаваш?

— Утре с „Ил-дьо-Франс“.

Тя предугади въпроса, който щеше да й зададе: дали не може да поостане в Ню Йорк.

— Не, Мариан. Не повече от предишните пъти.

— За малко ще се разминеш с Лизи. После тя на мен ще ми се кара.

— Ще й пиша. А на теб ще изпратя бинтове.

На вратата на апартамента в хотел „Плаза“ се почука и двама мъже, метрдотелът и един сервитьор, внесоха обяда, който бе пожелала да сервират в апартамента й. Беше сряда 23-и, дванадесет и половина на обяд.

Двамата мъже излязоха.

— Спомняш ли си Еди Кантор? — попита Мариан. — Вечеря с нас преди десет години. Сега е звезда. Поканих го за тази вечер.

Тя отново завъртя глава в знак на отказ: от осем години това се бе превърнало вече не в правило, а в ритуал. В малкото време, всеки път на връщане от Санта Барбара, което прекарваше в Ню Йорк, преди да отпътува за Моркот, тя се затваряше в стаята си в хотела.

Но сега се поколеба и той го усети.

Затова настоя.

Тя прие.

— Ще отидем в „Делмонико“. Запазил съм маса. Ще бъдем дванадесет души. Ще дойдат също Джак Бени, Ал Джолсън и един човек, когото не познаваш, това ще е изненада.

— Аз единствената жена ли ще бъда?

— Лизи трябваше да дойде, но…

— С други думи ще я замествам.

— Тя ще пристигне едва утре и ако има късмет, ще може само да те изпрати до кораба. Мислехме, че ще пристигнеш в Ню Йорк едва в петък. Не, няма да си единствената жена. В компанията ще са и Фани Брайс, Софи Тъкър и някои други.

— Не ги познавам.

От осем години се бе откъснала от света.

— Най-вероятно ще завършат с бой със сирене камамбер като последния път, но какво да се прави — рече Мариан неочаквано весело.

Предложи й да обядват заедно, вместо да се храни сама или само с Ивон, но тя отказа, защото подозираше, че както винаги той е претрупан от работа, заседания и срещи.

Едва когато той посегна за шапката си и се готвеше да тръгва, тя изрече името на Роджър У. Бабсън, както бе направила преди два часа с Дейл Фицпатрик. Почти на прага на двойната врата към коридора той спря, обърна се и я погледна.

Сигурно не заради самия Бабсън, а защото познаваше прекалено добре своята Хана, във всеки случай достатъчно, та въпросът да го постави нащрек „и какъвто си е умен, веднага да разбере“.

В това време той каза:

— Не е само Бабсън, Хана. Президентът на Манхатън Тръст Пол Уорбърг също смята, че в близките седмици или месеци ще има крах. Освен това в Европа, в Лондон, но най-вече в Париж, от известно време масово се разпродават американски акции, дори и държавните облигации. В началото на месеца асоциацията на американските банкери препоръча на своите членове повечко разум, защото смята, че банките прекалено лесно дават кредити, федералната банка по резервите на няколко пъти изрази тревогата си. Познаваш ли Кларънс Барон?

— По име.

— Собственик е на седмичник със същото име, на Бостънската новинарска агенция и на „Уолстрийт Джърнъл“. Вчера той говори за свръхнапрежение и рискове от общо пропадане. Мога да ти дам и други примери…

— Много ли са другите примери?

— Е, не са стотици, но все пак.

Тя повдигна сребърния похлупак на платото и схруска едно пържено картофче, гарнитура към агнешките котлети.

— А ти какво мислиш?

Сините очи се присвиха, както всеки път, когато той много внимателно претегляше думите си.

— Крахът не е изключен — каза Мариан.

— Взел ли си предпазни мерки, в случай че стане?

— Научила си ме да бъда предпазлив. Ще мина да те взема в седем часа, съгласна ли си?

— Добре.

 

 

— Хана, днес следобед на Уолстрийт се случи нещо.

Двамата с Мариан седяха в пакарда, на седалката зад чернокожия шофьор в ливрея. Отиваха в „Делмонико“.

Тя го погледна.

— Без каквато и да е обяснима причина — продължи Мариан — се получи общ спад. Тридесет и един пункта за всички акции, за петдесет минути бяха разменени два милиона и половина акции. Нареждания за продажба пристигаха и продължават да пристигат отвсякъде. Котировките спряха едва малко преди пет часа, с час и четиридесет минути закъснение; чиновниците не смогваха.

— Това до каква степен е необичайно?

— Изключително е, не се е случвало от век и половина, откак съществува Уолстрийт. Колко имаш в портфейла с акции?

— Шест и половина или седем милиона. Може да са и повече. Не следя нещата отблизо.

— Вече не те обслужва кантората на Мерил Линч, струва ми се.

— Макхил, Дрексъл и не знам кой още. Ще загубя ли парите си, Мариан?

— Преди това нещата ще трябва доста да се влошат. Дори тогава няма да загубиш нищо, ако известно време не ти се налага да продаваш, ще е достатъчно да изчакаш пазарът да се нормализира, а то ще е въпрос на няколко дни, най-много на няколко седмици, ако приемем хипотезата за катастрофа.

— Това не е ли крахът?

— Все още не. Уолстрийт и Америка са солидни. Хана, това е Джулиъс Маркс. Но предпочита да го наричат Гручо.

 

 

На следващия ден Бърнард Бенда я заведе в нюйоркската фондова борса.

Там бурята започваше.