Метаданни
Данни
- Серия
- Хана (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Imperatrice, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Валентина Бояджиева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- NMereva (2018)
Издание:
Автор: Пол-Лу Сюлицер
Заглавие: Императрицата
Преводач: Валентина Бояджиева
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Златорогъ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Балкан прес“ — София
Редактор: Мариана Китипова
Технически редактор: Йордан Зашев
ISBN: 954-437-022-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6730
История
- — Добавяне
39.
Толкова е просто…
Хипитата в Сан Франциско ги бяха заобиколили. От известно време Лизи се чувстваше уморена без видима причина; краката й натежаваха и понякога й се случваше да спре без дъх, докато се качваше по стълбите. При все че беше отслабнала, от седемдесет килограма, колкото тежеше, когато беше най-пълна, бе слязла на шестдесет: „Отново успявам да видя глезените си, като погледна между двете дини, които ми служат за гърди. Не се хили, дребна еврейке, с това, дето го имаш за бюст, не може да се напълни и чашка за саке.“
Беше средата на ноември 1961 г. Предишната вечер бяха пристигнали в Сан Франциско. Хана бе отишла на годишното си поклонение на гроба, а докато я чакаше, Лизи бе прекарала три седмици в Палм Спрингс, където живееха дъщеря й Мелани и зет й. Бяха се събрали в хотел „Феърмонт“, после бяха отишли на кино.
Хана бе предложила да се приберат пеша. Лизи предпочете да вземат такси. („Очевидно не се движа достатъчно. В Палм Спрингс не помръднах от басейна.“)
Най-накрая бяха решили, че поне един път Лизи ще отиде с Хана на сутрешната й разходка. Бяха начертали и маршрута: първо да слязат по Калифорния стрийт до сградата на Уелс Фарго, след това да минат по Монтгомъри и Джаксън Скуеър, да излязат на Фишерманс Уорф и Канъри, където по онова време още се издигаше старата консервна фабрика „Дел Монте“.
— След това, ако не си протрила краката си до коленете, ще можем наистина да походим, а защо да не отидем и до Голдън Гейт. Не съм ходила там много отдавна.
— А защо не и до Сиатъл или Юкон? — бе попитала Лизи с едва доловим сарказъм.
— Заради мечките. Ще уплашим бедните животинки. Мълчи и върви.
Лизи спря при Алкатраз.
— Не мога повече.
Хана я погледна и изведнъж се притесни.
— Как така не можеш повече? Извървели сме само две мили, да не сме отишли до края на света?
Ала с поглед опипваше лицето й. Интуицията я порази като мълния. „О, боже, не Лизи, само не и нея.“
— Седни, щраус такъв!
Повлече Лизи към една пейка, съвсем до кейчето за корабчетата за туристически разходки из залива на Сан Франциско. На седалката, на облегалката и навсякъде около пейката цяла група дългокоси и брадати хипита пееха в прослава на всемирната любов.
— Движение, момчета — нареди Хана. — Приятелката ми трябва да седне.
Направиха им място. Но не се отдалечиха кой знае колко и продължиха да пеят.
— По-добре ли си, Лизи?
— Да, разбира се.
Лизи затвори очи. Чертите на лицето й се бяха изострили.
— Боли ли те някъде?
Завъртане на главата: не. После:
— Просто искам да си поема дъх, Хана.
Хана забеляза висок младеж на около двадесет и две години може би, чиито дълги руси коси бяха привързани през челото с лента като на индианец.
— Отидете да извикате линейка, моля:
— Ако направиш това, няма да ти говоря двадесет години — рече Лизи, чиито клепачи оставаха спуснати.
— Няма да имам този късмет — каза Хана.
Подаде монети на младежа:
— Побързайте, моля ви.
Хипито се поколеба още миг, после хукна.
— Туристки ли сте, бабчета? — попита младо момиче, русо и закръглено, със закичени в косите цветя, много приличаше на прасенцата с магданоз около тях, които могат да се видят по витрините на някои френски колбасарници.
— От шестдесет и една години, Сополано — отвърна Хана. — Тъкмо започнахме да опознаваме страната. Майка ти знае ли, че си тук?
Сладникавият аромат на марихуана, острата миризма на Тихия океан, крясъците на чайки, които китарата доста успешно се опитваше да вплете в своя ритъм… В същото време откъм Голдън Гейт се появи лека мараня и с нея поток спомени: Мендел Визокер е с тях, точно преди шестдесет години, Мендел заминава за Аляска с платноход, бе по времето, когато корабите все още ухаеха на дърво; и една друга Америка, несравнимо по-чиста, все още девствена.
Хипитата пееха по-тихо, от учтивост, а пъстроцветната им група бе оградила двете възрастни дами в приятелски полукръг, който гледаше към морето…
… И се разтвори едва при пристигането на линейката.
— На колко е години? — попита лекарят.
— Почти седем години по-малка е от мен, на седемдесет и девет е — отвърна Хана.
Направо виждаше как щрака мозъкът на събеседника й, докато пресмяташе: 79 и 7 е равно на 86.
— Годините не ви личат, госпожо.
— Не аз съм болната, сигурно съм по-добре и от вас. Какво й е?
— Оплаквала ли ви се е някога от жлезите си?
Не. Естествено не! Като че ли Лизи бе от жените, които споделяха личните си проблеми. („Никога не съм я виждала гола. Освен това така и не пожела да ми каже нищо за това, какво са правели с Мариан в леглото.“)
— За какви жлези?
— За тези над врата, те почти не се виждат, но най-вече под мишниците и на слабините.
— Които са знак за…?
— Хронична лимфоидна левкемия.
— Дори не зная какво е това.
— Левкемията е болест на кръвта. Нарича се хронична и лимфоидна, когато се получи анормално разпространение на лимфоцитите, клетки на организма, за които смятаме, че играят роля в борбата на съпротивителните сили срещу бацили, вируси и…
— Как така „смятате“? Искате да кажете, че не сте сигурни, тоест че не знаете нищо?
— Наистина все още не знаем нищо. Но има различни хипотези, научните трудове на много лекари…
Тя се подразни.
— Дявол да го вземе, я ми отговорете просто! Тази левкемия смъртоносна ли е?
— Обикновено. Макар че възрастните хора често добре понасят болестта.
— Какво значи това „често“? Какви са шансовете на госпожа Каден?
— Нищо ти няма, Лизи. Освен че влачиш петдесет и девет години в повече.
— Хайде де! Ти можеш да ми бъдеш майка.
Бяха се върнали в хотел „Феърмонт“. Лизи бе прекарала в болницата всичко на всичко пет часа. Лекарите не бяха на едно мнение, част от тях смятаха, че постъпването в болница не било наложително, други твърдяха тъкмо обратното, а един дори предложи да бъде изолирана в стерилна стая. Лизи не пожела и да чуе дори и Хана се съобрази с нейното желание.
— Мисля, че ще подремна — каза Лизи, която вече се унасяше.
Миг след това вече спеше. Лицето й все още бе бледо, виждаха се фините синкави венички под очите, ала сънят й бе дълбок и спокоен.
— Ако я изпуснеш от очи за миг дори, ще ти одера кожата, заклевам се — каза Хана на камериерката на Лизи, пуерториканка с нежното име Мария де лос Анхелес.
За по-сигурно постави на пост и собствената си секретарка, която бе заела мястото на Ивон, без да може напълно да я замести. Беше корсиканка, Мари-Клер Пиани, баща й бе аптекар. Хана я бе наела преди шест години и оттогава не можеше да се нахвали от нея.
Отиде в апартамента си и през целия следващ час звъня по телефона. Първо се обади на Джими, най-големия син на Лизи, който бе поел от баща си бизнеса в Лос Анджелис. Съобщи му за случилото се:
— Не, все още не съм й казала нищо, Джими. Ще извикам професор Левън от Ню Йорк. Той е най-добрият специалист в момента и ми е приятел. Има малка надежда лекарите от Сан Франциско да са сгрешили. Ако имаш някого, на когото вярваш и искаш да извикаш…
Обади се и на Колийн, най-голямата от момичетата, която носеше името и дори ирландското умалително име на баба си и чийто съпруг Норман Линкълн работеше в самолетостроителната промишленост в Сиатъл.
Обади се и на Мелани, при която Лизи бе прекарала последните три седмици.
Накрая намери по телефона Сол Левън от болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк. Той беше в отпуск на остров Мартиника и можеше да дойде в Сан Франциско едва след два дни, защото нямало самолет…
— Направих необходимото — каза Хана. — Самолетът вече излетя от Маями, за да ви вземе. Благодаря, Сол.
Той пристигна на следващата сутрин:
— Съжалявам, Хана. Много е късно.
Цяла една безкрайна минута тя не успя да продума.
Затова той продължи:
— Аз съм привърженик на това, на болния да се казва истината. Мога да го направя, ако желаете.
Тя завъртя глава:
— Не, аз ще го направя, Сол. Тя би предпочела да съм аз.
— Днес ли ще умра, Хана?
— Не и ако не ти се иска. Човек умира само тогава, когато е приел да умре.
— Много просто, а?
— Наистина е много просто.
От случая в Сан Франциско бяха изминали пет месеца. Диагнозата се бе потвърдила от всички лекари. Дори Сол Левън не беше оптимист.
Лизи категорично отказа да постъпи в болница. Пожела да я преместят в къщата в Палм Спрингс и Хана не се противопостави. „Ще я заведа и в Австралия, ако поиска. Ще умре, когато и където тя реши.“
— Аз избрах и къщата, и спалнята. Мариан не държеше много на нея, той би предпочел да е в долината Сан Фернандо, до ранчото на Кларк Гейбъл.
Мълчание.
— Вярваш ли в отвъдния живот, Хана?
— Много добре знаеш, че не.
— Надявам се, че не лъжеш.
— Аз също.
Освен техните гласове в стаята отекваха единствено почти невидимите капки на системата. Една медицинска сестра дискретно седеше настрани, бледа и мълчалива. „В деня, когато ще умра, ако въобще умра, искам да съм сама, съвсем сама.“
— Спомням си миналото — казваше в този момент Лизи — невероятно ясно. На входа се позвъни, мама беше в къщата, аз отворих вратата на „Гленмор“ седемдесет и три, в Сидни, беше септември хиляда осемстотин деветдесет и трета…
— Хиляда осемстотин деветдесет и втора — машинално я поправи Хана.
— Това прави седемдесет години без няколко месеца. В ръце държах кукла. Видях те и бум, ти падна на земята.
— Не стана толкова бързо.
— Не беше яла осем дни.
— Само три.
Замълчаха.
— Мъничко ми се иска да умра, Хана. Съвсем мъничко. Вече съм доста уморена.
— Можеш още да издържиш. Можеш.
Дни наред Хана повтаряше тези думи като литания. Изминаха още няколко минути. Лизи отново бе затворила очи, но дишането й повдигаше чаршафа.
— Можеш — повтори Хана. — Не ме оставяй, Лизи. Моля те.
Лизи отвърна само с леко потрепване на клепачите, които все така оставаха затворени. Успя дори да се усмихне:
— Само за да ти направя удоволствие.
— Благодаря — успя да изрече Хана.
„Не мога да се разплача. Вярно, че не плаках и когато ТОЙ умря.“
Измина един час.
— Ще трябва да ме извиниш — промълви Лизи.
— Не ме оставяй.
— Правя каквото мога… но е трудно. Страшно си силна, Хана. Мариан…
Замълча.
— Мариан все ми го повтаряше… О, Хана, ти ми даде Мариан, мила моя…
Прекъсване. Дишането стана накъсано.
Хана почувства върху себе си въпросителния поглед на медицинската сестра и кимна, разтърсвана от гняв, отчаяние и мъка. Жената стана, не издаде никакъв шум с белите си платнени сандали; излезе и след минута в притихналата до този момент къща се надигна приглушен шум.
Един по един влязоха всички деца и внуци на Лизи и Мариан. Изпълниха стаята.
Хана стана и се отдалечи от леглото, сториха й път, тя прекоси стаята и излезе на терасата. Калифорнийското слънце беше в зенита си, беше почти два часът след обед, 4 април 1962 г.
След около половин час зад нея застана някой.
Тя попита, без да се обърне:
— Издъхна ли?
— Да.
Някой я докосна по рамото и се опита да я прегърне. Тя се дръпна почти с омраза. Върна се в стаята и я напусна, без да поглежда към леглото.
В големия гараж в подземието, където имаше около четиридесет коли, избра дюзенберг SSY от 30-те години.
След десет минути вече караше, натискаше педала и освобождаваше чудовищната сила на 400-те коня. Вървеше право на изток. Тръгна в първата попаднала й посока, не си го бе намислила предварително. Без въобще да осъзнава, прелетя по магистралата и през градчето Таузанд Палмс. Веднага след това навлезе в пустинята и зад откритата кола в черно и наситено червено се издигна облак прах, дълъг два километра.
Спря едва когато зърна акведукта над Колорадо.
Изключи мотора.
В следващия миг настъпи смазваща тишина. Излезе и тръгна, беше с роклята си от „Нина Ричи“, за първи път в живота си не се тревожеше, че слънцето ще изгори лицето й.
Легна на земята и повече не помръдна.
На другия ден към обяд я намериха двама индианци от резервата Торео Мартинес, тръгнали на лов. Най-напред бяха видели дюзенберга. После бяха тръгнали по следите, почти невярващи. Бяха я открили едва на дванадесет километра по-нататък. Лежеше на една страна, ръцете, лицето и тилът й бяха обгорени от слънцето. Стъпалата й бяха целите в кръв, а под ноктите й имаше пръст и пясък, очевидно бе, че последните стотина метра е трябвало да пълзи. След като бе изоставила колата, тя бе тръгнала по една пътека през планините Чукуала и се бе опитала да отиде до Хопкинс Уелс.
Най-напред я бяха взели за момиче, заради ръста й. Бяха решили, че е мъртва. Но не. Едва-що я бяха обърнали и й бяха дали да пие, и тя бе отворила огромните си сиви очи.
Все още беше жива.