Метаданни
Данни
- Серия
- Хана (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Imperatrice, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Валентина Бояджиева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- NMereva (2018)
Издание:
Автор: Пол-Лу Сюлицер
Заглавие: Императрицата
Преводач: Валентина Бояджиева
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Златорогъ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Балкан прес“ — София
Редактор: Мариана Китипова
Технически редактор: Йордан Зашев
ISBN: 954-437-022-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6730
История
- — Добавяне
4.
Розовата бригада
Тадеуш се върна два дни по-късно и сякаш беше разчел появяването си така, че да пристигне след приключването на битката. Това, разбира се, не беше вярно, той със сигурност не би могъл да го предвиди: през последните дни на конфликта беше в открито море.
Хана така и не му беше изпратила писмото, в което споделяше сериозните си професионални неприятности. Сигурна беше, че не му беше споменавала дори за тях. При все това обаче това бе един от първите му въпроси, след като го бе посрещнала на пристанището, предупредена с каблограма… и след като бяха обядвали с Лизи, Мариан и Поли Туейтс, който се готвеше да се връща в Лондон, след като заедно бяха огледали къщата на Лонг Айланд и големия апартамент на Пето авеню, когато най-сетне останаха сами и нетърпеливо се бяха любили.
Той я попита как вървят работите й.
Тя му отвърна, че съвсем не вървели зле.
— Защо питаш?
— Някакво усещане — отвърна той небрежно.
— Някой ти е споменал нещо ли?
— Не.
Лежеше по гръб, гол естествено, а тя, също толкова гола, се беше притиснала до него и бе положила глава на гърдите му. Изведнъж нещо я прихвана и тя му разказа всичко, е, почти всичко; спести не малко от случая с Дуайър, задоволи се просто да каже, че й е отказал сградата просто защото била жена.
— Едва не загубих всичко, Тадеуш. Питам се каква ли физиономия щеше да направиш, ако тази сутрин ти бях съобщила, че нямам пукнат грош.
— Ти как мислиш?
— Мисля, че въобще не те интересува дали имам пари или не.
— Е, не съвсем, като знам колко обичаш да ги имаш. Нямаше да ми безразлично, ако беше загубила всичко, което си създала.
— Щях да започна отначало, сам ми го каза.
— И сега мисля така. Такъв е животът.
— Ти си моят живот. Изневерява ли ми в Европа?
— Три пъти дневно и два пъти повече в неделя.
— Освен това май щях да предизвикам и крах. Истински крах, с десетки хиляди разорени, със самоубийства. Разминахме се на косъм, аз наистина се бях разбесняла. Като ме видят такава дребничка, веднага решават, че съвсем не съм опасна.
Само с една от едрите си ръце той я повдигна и я положи върху себе си, върху корема и слабините, после събра пръстите си около талията й („май не съм напълняла!“).
— Хубави ли бяха те?
— Хубави?
— Онези сто тридесет и осем жени, с които си ми изневерил.
— Щом казваш. Глупачка!
Тя се изкикоти доволна. Започна да смуче врата му. Той протестираше, че синьото щяло да се вижда дори ако сложел колосана яка и вратовръзка.
— Това е целта, искам да се вижда — каза тя.
— Направо изпиши едно ХАНА.
— За това има по-подходящо място. Освен това искам да ти припомня, че и ти ми беше направил синьо, на лявата гърда. За Коледа. Когато сложих рокля с деколте, то привличаше всички погледи, светеше като фар. Направо да се изчервиш.
— Ти никога не си могла да се изчервяваш.
— Вярно е — отбеляза тя, — нямам срама.
На свой ред тя зададе въпроса, който й беше в ума още откак се бе появил и слязъл от парахода „Савоя“ на френските линии.
— Ще останеш ли?
— Да.
— Ще пишеш ли на английски?
— Да.
Малко колебливо, с едно от онези негови леки раздразнения, които го обхващаха всеки път, когато направо или със заобикалки заговореше с нея за писателската си работа, той уточни, че вече бил започнал да пише роман, който почти бил преполовил. И още нещо.
— На кораба доста се сближих с един пътник. Казва се Хърст, Уилям Рандолф. Собственик е на няколко вестника. Обеща да ми намери някаква работа.
Тя го гледаше смаяна.
— Журналист ли ще ставаш?
— Не виждам нищо лошо в това, познавам журналисти, които дори знаят да четат. Но Хърст ми говореше за рубрика за книги, театър и изложби.
— Тадеуш, няма да ти остава време да пишеш!
Той отвърна, че бил на противното мнение.
И я накара да замълчи по най-нежния възможен начин.
Сватбата на Лизи и Мариан Каден стана на 25 май. За Хана това беше повод да разбере колко добре Мариан Мълчаливеца се беше интегрирал в Америка, където живееше само от две години. Никога нямаше да разбере колко точно беше спечелил той от спекулациите, които бяха направили с Бърнард Бенда в аферата с blue chips, когато последните последваха шеметното поскъпване на акциите на „Нордърн Стар“; три, може би четири милиона долара бяха реална сума, особено като се имаше предвид, че Бенда беше спечелил над петдесет милиона.
Хана беше очаквала доста скромна церемония с шепа приятели. Още в началото на април, въпреки че сама беше страшно ангажирана в битката си с Дуайър, тя беше предложила на Лизи и Мариан да им помогне в подготовката за 25 май. Двойката, но най-вече Мариан, отклони предложението с една дразнеща потайност. Дразнеща Хана, която все още живееше с убеждението, че и двамата са под нейно настойничество във всички отношения.
— Не бих искала да се меся в нещо, което не ме засяга — не без съжаление бе казала тя най-накрая.
И веднага се бе разсърдила на себе си за лошото настроение: „Непоправима съм, все искам да командвам всички“.
Сега беше силно удивена от размаха, който Мариан бе решил да даде на сватбата си (със смайващо разточителство беше наел всички салони на „Уолдорф“ и четири оркестъра), и от списъка на гостите. Освен те с Тадеуш, които щяха да кумуват, освен семействата Туейтс, Гугенхайм, Бенда, Луис Роузън със съпругата си и огромната делегация Маккена, дошла от Австралия за случая, Мариан беше намерил начин да покани на сватбата си поне половината Уолстрийт и наистина впечатляващ брой знаменитости от всички области. Една от най-значимите сред тях беше Томас Алва Едисон.
— Познаваш Едисон, Мариан?
— Имах случай да го срещна три-четири пъти и е възможно някой ден да направим нещо заедно.
Същият този Мариан, който беше предвидил всичко, бе подготвил сватбено пътешествие в Европа, Франция и Италия, но и в Египет и Гърция, из целия средиземноморски изток, на борда на яхта, наета от един от Ротшилдовците.
— Ако можете, елате и вие с Тадеуш — предложи Лизи.
— Изпитвам ужас от морето, нали знаеш.
— Още се сърдиш, знам си, като че ли ти си бащата на булката и се цупиш на зет си, задето ще отнеме девствеността на дъщеря ти.
— По дяволите, Лизи, така не се говори! Ами ако някой те чуе?
— А кой ме научи да говоря така, а? Кой?
Можеше ли някой да устои на вечно доброто настроение на Лизи? Накрая Хана прихна да се смее, представи си се като мустакат татко, отново спасена от чувството си за хумор и способността си да се надсмива над себе си, която щеше да й помага да носи през целия си дълъг живот кръста на собствения си характер и на вулканичните си избухвания.
Семейство Каден заминаха и щяха да отсъстват три месеца; щяха да се върнат в Съединените щати едва в средата на септември. Заредиха се седмици, които след вълненията със случая Дуайър щяха да бъдат монотонни, ако го нямаше Тадеуш. Противно на очакванията й, или по-точно на тайните й надежди, Рандолф Хърст удържа обещанието си: през юни Тадеуш започна да публикува първите си материали. Дори тя, която не беше много опитна в четенето и преценката на написаното от него — та нали той никога не бе й оказвал честта да й повери и най-незначителното си ръкописче, всичко, което беше чела от него, бяха стихове, публикувани преди няколко години в Германия под псевдоним, — дори тя беше поразена от тона: лекотата на перото му можеше да се сравнява единствено с присмехулната жизненост, която непрестанно проявяваше, удоволствието от писането се съчетаваше с изключителен вкус в областта на изкуствата. Беше изумена и в същото време недоумяваше от удивлението си, та тя винаги бе знаела, че той е талантлив.
— А с романа докъде стигна?
— Напредвам.
Надали можеше да е по-лаконичен. Тя не настоя. За пореден път тържествено се закле никога да не се меси в работата му на писател.
През следващите дни нуждата да се движи, която я човъркаше повече от всякога, я накара да си намери занимание. Не беше излъгала Поли Туейтс: наистина се беше отказала от гигантските проекти от първите месеци на престоя си в Америка, вече не говореше за небостъргач, от чийто връх името й да се вижда в цял Ню Йорк, а едва ли не и в целия свят. Върна се към една по-умерена тактика, по-подходяща за вкусовете и навиците й, а и по-сигурна. В края на юни се качи на параход за Европа. Париж и Лондон. Отначало Тадеуш се бе съгласил да я придружи, успявайки чудесно да прикрие примирението си. Тя обаче долови липсата на ентусиазъм у него и съжалението, че трябва да прекъсне писането и журналистическата си работа.
Замина сама, остана всичко на всичко три дни в Лондон и четири в Париж. Колкото да събере онези, които наричаше първи отряд на Розовата бригада, „като че ли събирам момичета за публичен дом“.
Бързо се върна в Ню Йорк.
— Розова бригада ли? — възкликна Тадеуш. — Човек би си помислил, че…
— Че ще правя бардак, зная. Липсвах ли ти?
— Защо, нямаше ли те?
— Проклет мръсник! Ела да ти покажа аз!
Беше си наумила нещо. Непоколебима както винаги. Беше се върнала към първите си идеи, от времето преди да дойде в Америка: и дума не можеше да става да отвори тук козметични салони и магазини като тези в Европа. Това й се струваше безмерна глупост, но не заради американския гигантизъм. А просто защото би било глупаво, след като в тази страна едва ли имаше и пет хиляди жени, които редовно ползваха услугите на някоя шивачка; всички останали просто ходеха в големите магазини и въобще не ги интересуваше, че роклята, полата или блузката, която носеха, беше ушита в двадесет хиляди бройки.
Така беше при шева, при облеклото. Какво оставаше за парфюмите и кремовете?
— Тадеуш, нямам избор: тук няма клиентела. Трябва да се създава. Жената винаги ще има нужда от рокля, фуста и всички дреболии към нея. Освен ако не тръгне гола или в мъжки панталон. Какъв ужас! Представяш ли си ме в панталон? Не се хили, гаден поляко, на теб много ти харесва да съм пърхаща, с куп дантели по себе си, в които ти да пъхаш огромните си ръце с безброй пръсти. Да, всичко трябва тепърва да се създава. Преди тридесет години в Дивия запад е имало по една жена на всеки триста жители; и мъжете естествено я уважавали. А тя, за да не я сбъркат с проститутките, по-скоро би умряла на кладата, отколкото да си сложи малко руж. Говоря по принцип. Вярно, че от тази страна на Атлантика са адс… извинявай, прекалени пуритани. Слушаш ли ме? Виж, ако ти досаждам, кажи ми го направо!
Тя ситнеше след него из апартамента подобно на пуделче след немска овчарка, докато той се движеше напред-назад и се обличаше. Сега обаче беше на четири крака и диреше едно от копчетата си за яка. Щяха да вечерят у един братовчед на Вандербилт.
— Те са пуритани, Тадеуш. Маниаци на тема почтеност, за да не ги отъждествяват с онези емигранти, каквито самите те, родителите или дедите им са били. Може би ще дойде ден, когато ще се гордеят, че са били народ пионер, но засега най-вече се стараят да изглеждат по-почтени и от най-почтените европейци. Ще трябва да ги уча на всичко. Град по град… колкото време е нужно. Затова ми е нужна Розовата бригада. Отначало ще бъдат шест. Жана Фугарил ги подбра. Не се иска кой знае какво от тези девойчета: просто трябва да са много красиви, много възпитани, много интелигентни, много работливи, изцяло на разположение, да са способни да се усмихват дванадесет часа поред и да отговарят мило и на най-глупавите въпроси. Да имат отлични познания като козметички и да се владеят достатъчно, та да не припаднат от смях, когато някоя огромна дунда ги попита как да стане хубава, да са способни да говорят английски с френски акцент, дори когато са родом от Бирмингам или Владивосток.
— И да имат дипломи за минен инженер и удостоверение, че са тибетки — допълни Тадеуш.
— Спри да ме поднасяш, изнервяш ме! Не искам от тях нищо повече. Скапаното ти копче е зад теб, точно под лявата ти пета, от един час ти го повтарям. Можеш ли да повярваш, че въпреки тези умерени изисквания, Жана Фугарил твърди, че ще са й нужни два месеца, за да ги подготви. Изгарям от желание да я изгоня. Застани на колене да ти сложа скапаното копче. Говорех за Фугарил. С удоволствие бих я изгонила, само дето по-добра директорка от нея няма, въпреки отвратителния й характер.
— Защо не се облечеш?
— Аз? Готова съм от два часа, можем веднага да тръгнем. Фугарил наистина има гаден характер. Добре че аз мога да се нагаждам.
— ХА-ХА-ХА!
— Какво значи това глупаво изхилване? Може би съм малко избухлива, но нищо повече.
— Роклята ти.
— Какво й е на роклята ми?
— Нямаш такава.
През това лято, докато тя подготвяше мащабната си северноамериканска кампания, измислиха една игра. Хана току-що бе получила две коли „Даймлер-Феникс“, с по двадесет и шест конски сили. Двете коли бяха съвършено еднакви, така бе поискала тя; едната беше бяла, другата изцяло черна, но с няколко линии в наситено червено. Въпреки всички препоръки, които бе дала на немския конструктор — и по-специално на Емил Йелинек, пражки дипломат и приятел на Тадеуш, който беше представител на „Даймлер“ на Лазурния бряг и чиято дъщеря се казваше Мерседес — първите изпробвания на новите болиди, които направиха с Тадеуш, бяха разочароващи — едва успяха да надхвърлят 70 км в час. „Влачим се…“
Реши да доведе от родния му Ариеж френския механик на „Панхард и Левасор“. Заповяда му, под страх, че ще се връща в Европа с плуване, да увеличи скоростта на двете коли.
— Колите ще избухнат — отбеляза механикът, който се казваше Гафуил.
— Аз ще избухна, ако не ги накарате да вдигат над сто километра в час — отвърна Хана.
Гафуил избра по-леката от двете експлозии и цял месец удължава, променя центъра на гравитация и бърника незнайно какво по мотора.
— Опасни са — предупреди той.
— Не колкото жена ми — отвърна този път Тадеуш.
След това всяка неделя през лятото на 1901 г. те се забавляваха да се състезават. И въпреки че състезанията бяха семейни, бяха много опасни: един ден, в началото на юли, двамата караха с повече от 110 км и тя се опита да го задмине отвътре на един завой. Нямаше нито място, нито смисъл, тъй като Тадеуш взимаше завоя по единствената възможна траектория.
Тя го блъсна, той изхвърча от бетонната писта, тя пък се завъртя с колата и беше истинско чудо, че четиристотин и шестдесетте килограма на „Даймлер“-а не се стовариха на главата й. Тадеуш обаче падна от колата. „Убих го!“ — помисли тя, готова също да умре. Изтича до него и го намери да лежи по очи като мъртъв. Коленичи, после се хвърли отгоре му, почти загуби свяст, а в ума й имаше една-единствена мисъл: „Убих го и дори не успях да имам дете от него“.
Изглежда беше помислила на глас, защото той отлепи нос от тревата и спокойно каза:
— Детето ще го направим, когато пожелаеш. Може и веднага.
Намръщи се, докато сядаше. Все пак едната му вежда беше разцепена, устната подута, два пръста на лявата ръка бяха счупени, няколко ребра пукнати и имаше голяма рана на бедрото, вероятно от скоростния лост или спирачката. Прегърна я и започна да я утешава и успокоява. Когато дотича механикът Гафуил, изпреварил Ивон поне с петнадесет дължини, Хана цялата трепереше, а очите й бяха широко отворени.
Розовата бригада най-сетне пристигна, общо осем жени, лично водени от Жана Фугарил, която искаше да види апахи с пера и беше довела за подкрепление една от заместничките си, Катрин Монблан. Високо момиче с малко дълъг нос, но с кристален смях, видим чар, несъмнено умно, което се носеше като изискана дама или дори „кокетка“ — „ако между тях има някаква разлика“.
— Какъв е този огромен кон? Липсва й само седло.
— Не я видя в Париж преди два месеца, защото я бях изпратила в Рим и Виена да оправи някои проблеми. Добра е. Говори английски с акцент от Горна Савоя, знае повече от мен за козметиката и освен това мисля, че е достатъчно великодушна, за да те понася месеци наред, ако трябва, Хана. Истинско чудо.
— Считай се за изритана, Фугарил.
— Някой ден ще се хвана за думите ти и наистина ще си отида. Помисли: обиколките, които искаш да организираш из Америка, ще ти отнемат време, невинаги ще можеш да ги ръководиш. Можеш да й се довериш.
— Взимам те обратно, Фугарил, назначена си отново. Донесе ли последните цифри?
Жана отговори, че по-скоро би се хвърлила в Атлантическия океан, отколкото да дойде с празни ръце. Тръгна си след една седмица, без да е видяла ни един апах с пера, като продължаваше да крие зад своята язвителност любовта си към работата и искрената обич, която изпитваше към Хана.
Що се отнасяше до Катрин Монблан, всичко сочеше, че бе преценила точно: Голямата Катрин не беше коя да е. Беше започнала работа на петнадесет години като втора камериерка на една англичанка, беше живяла в Лондон, а после и в Америка, когато господарката й се бе омъжила за един от онези англичани, които притежаваха огромни ранча в Колорадо; на деветнадесет години, уморена от слугинските тегоби, малко или повече се бе омъжила — „по-скоро малко, отколкото повече“ — за някакъв покерджия от Сан Антонио, Тексас; беше го загубила две години по-късно, вследствие на спор за някакво асо пика и беше отгледала сина си от комарджията благодарение на скромните приходи от модно магазинче в Сан Франциско; отново се беше омъжила във Франция — „този път повече, отколкото по-малко“ — за един снабдител на кораби от Нант, който бил с тридесет и пет години по-възрастен от нея и след като я завел в Лоар, починал, като й оставил децата от първия си брак.
— Не им исках наследство, и без това ми бе дошло до гуша. Взех пет хиляди франка, които ми даваха, и реших да работя. В Париж завърших вашата школа за козметички, госпожа Фугарил ме забеляза… Синът ми е във Франция, бих искала да го доведа, но не бързам. Ще направя това, което искате, госпожо.
— Наричай ме Хана. Това за начало.
Първата доставка кремове и парфюми пристигна в началото на септември. Едно от приятните открития, които Хана направи в Америка, беше важността и качеството на чисто женските издания. „Харпърс Базар“ беше основано през 1867 г. и съществуваше вече тридесет години; „Макколс Магазин“ излизаше от 1870 г., „Лейдис Хоум Джърнъл“ от 1883 г., а „Гуд Хаускипинг“ от 85-а година. Четири години по-рано беше създадено и издание само за детска мода „Бътърикс Модърн Ревю“.
Основният проблем оставаха местата за продажби. След като я нямаше сградата, от която окончателно се беше отказала и която щеше да събере в едно козметичен салон, няколко магазина и канцеларии, тя все пак си беше запазила двете места, избрани първоначално от Мариан, едното на Парк авеню, другото на Пето авеню. Още през юли, щом се върна от краткото си пътуване до Европа, тя извади скиците с проектите за обзавеждане на Хенри-Беатрис. Не виждаше защо да не се довери на английския си декоратор, та нали тъкмо на неговия европейски „екзотизъм“ разчиташе най-много, за да успее.
Започна ремонтите, чийто край бе предвиден за средата на октомври.
— Ще са ми нужни момичета за козметички и продавачки, Катрин. Смятате ли, че ще можете да ги подготвите?
Вече ясно беше решила да повтори в Ню Йорк — евентуално един ден и в Сан Франциско, ако Дивият запад малко се цивилизоваше — това, което бе направила в Париж и Лондон. Не ставаше дума Америка да бъде обикновен филиал на Европа, а да изгради цялостен комплекс, независим и съвършено отделен. Това означаваше, че трябваше да създаде една, дори две фабрики. С други думи, трябваше да предвиди събиране на растения и всички необходими съставки.
— Ще ми трябват химици.
Съмняваше се, че в този момент може да намери на американска земя необходимите за парфюмите специалисти. Освен ако не предизвикаше масова емиграция от района на Грац.
— Ще решим по-късно.
Ала нито един от прекрасните проекти нямаше ни най-малък шанс за успех, ако не преодолееше това, което според нея беше основната пречка: почти пълната липса на клиентела. Затова реши да предприеме истински дългомесечен кръстоносен поход. Беше решила да създаде два екипа и да повери втория на Катрин.
— Но не веднага. Предпочитам най-напред да се заемете с персонала за Парк авеню и за Пето авеню. Да кажем до края на февруари. После ще се сменим. А ако измежду шестте момичета, избрани от Жана, има едно-две с малко ум в главата, ще можем да направим три и дори четири или шест екипа. Кати? Ходихте ли да видите апартамента, който ви намерих? Харесва ли ви? Радвам се. Видяхте ли, че има детска стая! Ивон мисли, че познава някой, който да се грижи за сина ви, когато отсъствате. Какво чакате, за да го доведете? Да му поникнат мустаци ли?
Щеше да си го спомня. Цял живот. — Как се казва днес на френски, Лизи? Ах, да, направо се скъсах от работа. Никога, по дяволите, не бих започнала отново.
„Макар че…“
За пет месеца и единадесет дни, с изключение на една съвсем кратка почивка за новогодишните празници, тя обиколи с екипа си цялата източна и централна част на Съединените щати. Беше набелязала всички градове с над десет хиляди жители (не беше предполагала, че са толкова много). В зависимост от разстоянията можеха да посещават до три града на ден. Отначало правеше всичко сама. Работеше по осемнадесет-двадесет часа на ден. След това назначи една петдесетгодишна, суха като чироз англичанка, изпратена й от козметичния салон в Лондон, мис Уолдрингам. Тя обаче се оказа незаменима в контактите с различни дамски клубове и в убеждаването на членовете им да присъстват на демонстрациите; старата мома — сестра на полковник в Индия или дъщеря на пастор, Хана така и не запомни — беше живо олицетворение на почтеността. „Надали щях да намеря нещо по-добро, с изключение на кралица Виктория, но едва ли щеше да е свободна.“
За тази обиколка беше избрала хитрата тактика, която вече бе приложила в Австралия: във всеки град, където спираше, по-точно преди пристигането си, с афиши и чрез пресата тя известяваше не само прекрасната новина за предстоящото си появяване, но и своето намерение да раздаде безплатно на десетте най-елегантни жени в града по едно шишенце от своите парфюми.
Всъщност раздаваше само три-четири и то миниатюрни. Но номерът почти винаги минаваше: продаваше четиридесет-петдесет, дори повече, на онези, които не бяха получили нищо, но считаха, че трябва да са начело в местната класация по отношение на елегантността.
Главното беше да се действа дискретно, както изискваха клиентките.
Ала нейната цел, поне на този етап, не беше да продава. Главната й задача беше да установи най-добрите възможни връзки с пресата. В тефтер, специално за случая, тя отбелязваше град по град, щат след щат, имената и адресите (и телефонните номера на онези, които имаха такива) на бъдещите си партньори. Така че впоследствие, когато имаше нужда от статия или репортаж, щеше да знае към кого да се обръща, вместо да отправя молби на непознати.
Освен това направи и картотека, водена от нея и Елинор Уолдрингам, където бяха вписани над четири хиляди жени. Там намериха място жени от градовете, през които бе минала, които й бяха направили впечатление с личността си, общественото си положение или доходи, но най-вече с качествата си на естествени водачи, жени, които умееха да повеждат другите след себе си. На всяка от тях тя щеше да изпрати от Ню Йорк малко бурканче с cold-cream, благ мехлем, ненадминат при кожни възпаления.
Обиколи Америка на юг до Атланта, а на север до Торонто. Но вече се чувстваше изтощена. Момичетата бяха капнали, очите им бяха зачервени. Самият Гафуил, непретенциозен и свикнал на суров живот, също взе да мърмори. Независимо че по време на пътуването беше намерил една състрадателна душа: Ивон. Бретонката се бе оставила да бъде омаяна от пиренееца с дълги мустаци. Хана бе избухнала в луд смях вечерта, когато в Чарлстън беше открила камериерката си в обятията на механика.
— Мислех, че искаше да се ожениш за милиардер?
— Това може да почака — бе отвърнала Ивон. — Няма да е утре.
— Явно няма да е и тази нощ.
— Гледайте си работата!
Ивон беше всичко друго, но не и сервилна. Когато не беше ядосана, просто беше в лошо настроение. Женските й прелести се набиваха в очите, беше закръглена отвсякъде и вървеше с глава, леко приведена напред, сякаш търсеше на кого да удари един юмрук между очите. Не беше особено висока, макар да стърчеше над Хана поне с десет сантиметра. Тадеуш беше единственото човешко същество, което можеше да я накара да млъкне — „с изключение може би на Гафуил, но не по същите причини“, — защото тя просто го боготвореше.
— Гафуил е добър човек, но е мъж и то истински. Като гледа вашите птички голи всеки ден, естествено, кръвта му кипва…
— И ти реши да я охладиш — Хана отново прихна.
— Направих му тази услуга.
— Ще се жените ли?
— Питам се вас това какво ви интересува? Освен ако не се притеснявате дали няма да ви напусна.
— Ще ме напуснеш ли?
— Не. Ние с онзи глупак планинеца си поговорихме и решихме, че ще останем, докато можем да ви понасяме.
Освен това, да се били разберели: обиколката започвала да я изморява, това вече не било живот на камериерка, кога се връщали в Ню Йорк?
Свадливият характер на Ивон винаги беше радвал Хана: „Сигурно точно затова я взех. Но тя има право…“
Телеграмата, която получи в едно затънтено кътче на Южна Калифорния, й послужи за претекст: Лизи щеше да ражда първото си дете.
— Прибираме се, Ивон. Предупреди всички. Край.