Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (2)

2.
Равна като кредитна линия в шотландска банка…

Веднага щом пролетта предяви цялата си власт, те заминаха на голяма обиколка из Америка. Тадеуш вече познаваше Ню Йорк и Вашингтон, плюс Вирджиния (от времето, когато беше секретар на сенатора Маркам), както и Бостън и Нова Англия. Но нищо друго, а страната беше огромна. Хванаха на север, по-точно хванаха железницата. Хана натовари на влака и „Панхард и Левасор“-а, и монтьора си Гафуил, препоръчан от Луи Рено.

За себе си водеше камериерка. Почти пряко волята й я бяха убедили да си вземе такава. В Париж и Лондон, а и в Ню Йорк се учудваха, че няма прислужница: жена с нейното положение. „Какво ми е всъщност положението? Аз съм най-обикновена продавачка на кремове!“ Трябвало да има поне една. Мисълта непрестанно някой да й се мотае в полите, а отгоре на всичкото да бърника из тях, дълго караше Хана да настръхва; освен това не разбираше как човек може да прекара живота си да прислужва на другите. Ала Ивон я очарова. Двадесетинагодишната напориста белгийка допадна на Хана, която бе възхитена, очарована, че някой се осмелява да й се сопва.

— Предупреждавам ви, Ивон, в деня, когато започнете да раболепничите, ще ви изгоня.

— Няма опасност — бе отвърнала брюкселката. — Ще се задържим заедно поне сто години. Аз също ви предупреждавам: заговорите ли ми на ти, аз ще направя същото.

Тръгнаха от Ню Йорк на 28 април, посока Бостън. Идеята да отскочат до Монреал и Квебек беше на Тадеуш. В този американски свят, в който Хана се чувстваше толкова добре той все още бе малко като загубен и може би търсеше при франкофоните от Сен Лоран нещичко от европейската и френската атмосфера, по която несъмнено изпитваше носталгия. Към средата на май, след задължителното посещение на Ниагарския водопад, се върнаха в Съединените щати, а после подред минаха през Бъфало, Питсбърг, Кливланд, Детройт и Чикаго. Логично беше да продължат на изток, но Хана избра да тръгнат на юг.

От Сейнт Луис до Скалистите планини, Уичита и Додж Сити, а после Денвър и Солт Лейк Сити.

Нов завой, обратно на север, към Сиатъл и щат Вашингтон.

На 16 август пристигнаха в Сан Франциско по море.

Бяха в града от два дни, когато една сутрин, както си бяха прегърнати с Тадеуш, тя почувства нечие присъствие в стаята им в Ноб Хил.

Отвори очи и видя Мендел.

 

 

„Как можах да си помисля, че може да има двойник? Онзи унгарец беше невзрачна имитация. Мендел е само един!“ Това беше първата съзнателна мисъл на Хана. Тя седна в леглото и го разгледа по-добре: беше още по-едър, отколкото го помнеше, гръдният му кош беше още по-широк, освен това сребърни косъмчета проблясваха в черните му мустаци, а клепачите над продълговатите очи като че ли бяха понатежали. Ала това бяха единствените признаци, че е прехвърлил четиридесетте. Инак си беше съвсем същият.

Дори и дюстабанлийското пристъпване от крак на крак.

— Покрий се, Сополано, гола си.

— Никой не ви е карал да влизате в стаята ни.

— Правилно — отвърна той.

Усмихна се на Тадеуш.

— Как си, студенте?

— Великолепно — отвърна Тадеуш с глава под възглавницата. — А ти?

Двамата заговориха на полски, сякаш тя беше в Австралия. Беше очарована: нищо друго не можеше да й достави толкова голямо удоволствие и повече радост колкото силното приятелство между двамата мъже на нейния живот. Все така седнала в леглото, но вече срамежливо покрита с чаршаф до раменете, тя ги слушаше. Не беше за вярване, човек би се заклел, че се познават от сто години, ако се съдеше по близостта и естествеността на контакта, на каквито са способни само децата.

— Гладна съм, не издържам — каза тя след пет дълги минути.

„Със същия успех щеше да ме чуе и кувертюрата.“

Изкрещя с всичка сила:

— ГЛАДНА СЪМ!

Двамата се обърнаха и я погледнаха така, сякаш бяха удивени, че я виждат там. Мендел седна на леглото, за да му е по-удобно. Лаконично й заявиха, че не разбират какъв е проблемът: защо не отидела да се измие и накипри, вместо да крещи като луда?

Тя се измъкна от леглото гола като червей, опитвайки се да запази достойнство, но двамата грубияни дори не я погледнаха.

„Няма що, страхотно ги вълнувам!“

Тримата прекараха осем дни в Сан Франциско. Ходиха да ядат лястовичи гнезда в Чайнатаун, божествено селище цялото от дърво, посетиха „Боухимиън Клъб“, кацнал над пазара на Калифорния стрийт.

Бяха на екскурзия до Саусалито и Монтерей, Тадеуш искаше да отиде заради Робърт Луис Стивънсън, който бе живял там преди седем години.

Хана се научи да плува.

Всъщност почти нямаше друг избор. Един ден всемогъщият „Панхард и Левасор“, докаран с кораб, ги бе оставил в Стимсън Бей, в подножието на връх Тамалпаис. Хана надали бе направила и няколко крачки по пясъка на пустия плаж, когато двамата мъже предателски се нахвърлиха върху й. Свалиха островърхата й шапка с щраусови пера, воалетката, полите и фустите, ризите, шумолящата тафтена подплата, жартиерите и червените чорапи, високите й островърхи американски ботинки и я оставиха гола или почти, после весело я хвърлиха в развълнуваното море. Оставиха я да понагълта вода и направо глупашки се разреваха от смях. Бясна, тя нарочно се опита да се удави, но те всеки път я изваждаха и я принуждаваха да се задържи на повърхността, докато накрая се реши да плува.

Една вечер в Монтерей отседнаха в странноприемница, чиято съдържателка уж била бившата любовница на генерал Шърман, командира на свирепите щурмоваци по време на войната между Севера и Юга.

— Мисля — неочаквано рече Мендел, — че утре ще си замина.

Тя погледна Тадеуш и разбра, че за него решението не беше ново. „Мъжете винаги се разбират помежду си.“

— Къде отиваш?

В Аляска. Да търси злато. Всъщност него въобще не го интересувало дали ще намери злато, това било без значение за него, тя би трябвало да знае, че трупането на богатство било най-малката му грижа. Искал малко да се поразтъпче, това е. Доста бил пообиколил през тридесетте години, откакто бил напуснал селото си в Мазурия: цяла Русия и част от Европа, на запад (всъщност бил е почти навсякъде в Европа, с изключение на Ирландия, въпреки че нямал нищо против ирландците), Китай и страни с откачени имена като Индонезия, Япония и Филипините, Индия и пустините на Арабия, после Австралия, а сега и Америка.

— Хана, не ме карай да се заседявам в града, да гледам как минават вонящи скапани коли без коне, знаеш прекрасно, че това ще ме убие. Аз съм създаден за простор, за огромни пространства.

Щял да върви до Клондайк. После щял да се поразходи до Мексико, дори и по-нататък, стига само да имало земя, по която да стъпва; никак не обичал корабите. Един моряк от Фриско му бил казал, че дамите в Бразилия имали горещи сърца, да не говорим за останалото.

— Винаги ще знам къде да ви намеря с твоя студент. Нали видя, не ми беше нужно много време да се появя тук. Не ме гледай с тия очи на сова, ако обичаш, и без това съм нежен с теб.

Той замълча, погледна Тадеуш, който, разбрал, стана и ги остави сами.

— Хана, не те питам щастлива ли си с твоя студент. То си личи.

— И така ще продължава да бъде — каза тя.

— Ако умеех да се моля, щях да се помоля. Но винаги съм смятал, че е страшно тъпо да си говориш сам.

— Така ще бъде, Мендел.

— Все още ли си решена да не му се месиш в писането?

— Да. Защо? Говорихте ли за това?

— Не ставай безочлива, Сополано. Твоят Тадеуш по-скоро би пукнал, отколкото да говори с някого за теб. И ти го знаеш. А твоите работи?

— Догодина.

— Защо чакаш?

„Кажи му истинската причина, Хана. Мендел не можеш излъга, дори да искаш.“

— Не искам да загубя нищо от времето с Тадеуш — рече тя. — Нищо. Нито секунда.

Погледна я право в очите и тя видя, че е развълнуван.

— Наистина го обичаш, а?

— Много повече. Милиард пъти повече.

— Страхотно съм щастлив, малката.

„Още малко, помисли си тя, и ще се разрева.“

Той попита:

— Смяташ да плескаш скапаните си кремове по лицата на нещастните американки ли?

— Да — отвърна тя.

Той се престори, че е потресен, но всъщност прикри вълнението, което го бе обхванало. Постави огромната си мечешка лапа върху ръката на Хана:

— Преди колко време те намерих в пламналата нива и те отведох с бруска си?

— Преди осемнадесет години. Бях седемгодишна.

— Ако не беше ти, може би щях да си остана в Полша, знаеш ли?

— Идеята за Австралия беше ваша.

— Виж ми окото! По онова време дори не знаех къде е Австралия. Хана, страшно ви обичам и двамата; ако единият от вас причини мъка на другия, Мендел ще откъсне главата на оцелелия. Какво чакаш, та не му родиш деца?

— Не догодина, а по̀ догодина. Ако мога.

— Работата преди всичко, а?

В този миг очевидно прочете нещо в погледа на Хана, защото веднага добави:

— Извинявай. Имаш ли друго обяснение?

— Все същото: не желая да го деля с никого. Дори и с децата, които би ми направил.

Върнаха се в Сан Франциско с „Панхард и Левасор“-а още същата вечер и тя направи това, което считаше — а то си и беше — огромна жертва: заяви, че има силна мигрена (тя, която в живота си не беше хващала дори хрема!) и желае да си легне рано. А те двамата излязоха заедно, хихикайки като ученици, избягали от час. Всъщност прекара нощта да ги чака, проверявайки ред по ред сметките, които Жана Фугарил, директорката за Европа, й изпращаше навсякъде, където и да се намираше.

Тадеуш се прибра, когато слънцето започваше едва-едва да наднича над залива на Сан Франциско. Беше в пряк и преносен смисъл пиян като поляк. Наложи й се направо да го просне, почти бездиханен, за да го съблече…

… и да се остави да я изнасили. В началото не й се понрави особено много да бъде насилвана, дори от него, но накрая осъзна, че всъщност си струваше.

А Мендел очевидно вече беше заминал, без да й каже довиждане (нарочно) за Аляска.

 

 

Върнаха се в Ню Йорк в края на октомври. След друга продължителна обиколка, която ги бе отвела в Долна Калифорния, а после в Аризона, Ню Мексико, Тексас и Ню Орлиънс; след това се бяха изкачили отново на север през Каролина, Вирджиния, Вашингтон и Филаделфия. „Панхард и Левасор“-ът накрая бе предал богу дух, малко преди Ричмънд. Но все пак беше изминал повече от шест хиляди километра, и то все по каменисти пътища.

Мисълта да продадат колата не се бе понравила нито на Хана, нито на Тадеуш. Затова бяха решили просто да я заровят, да й устроят тържествено погребение. Бяха го направили на следващата сутрин, пред изумените погледи на стотина местни вирджински жители, под звуците на тръба, надувана от един ветеран от битката при Бул Рън (поне така твърдеше той) по време на войната между Севера и Юга, които можеха да събудят и мъртвец.

В Ню Йорк пристигнаха на 26 октомври. Пет дни по-късно вече бяха решили: къщата им щеше да бъде на Лонг Айланд.

На два пъти бяха ходили там и бяха открили чудесен парцел от около три хектара, хълмист (Хана не искаше и да чуе за равно място), залесен, пълен с черни катерички до голямо езеро. Станаха негови собственици за три дни — по този повод Хана получи нагледно доказателство за невероятната прецизност на северноамериканските юристи. Предприемачът се задължаваше (щеше да има един процент неустойка за всеки ден закъснение) да им предостави обитаема къща за Коледа. Жилището щеше да е от дърво, на два етажа и с мазета; щеше да има двадесет и едно помещения, от които девет стаи, един кабинет — библиотека само за Тадеуш, друг кабинет за нея, плюс веранда от двеста квадрата, чиито стъпала щяха да отвеждат до моравата, спускаща се полека към езерото. По него можеха да карат лодка и да се къпят през лятото. Щяха да построят и пристанче, хангар за лодки, и голям салон за игри за децата. Ако имаше деца. „Само това ми оставаше, да съм ялова!“

Защото от десет месеца вече правеха любов, и то как, а нямаше нищо. „Равна съм като кредитна линия в шотландска банка!

Не се притеснявай, Хана, прекалено много се тревожиш, нищо че приличаш на хищна акула. Разбира се, че не си ялова. Разбира се, че не си.“

 

 

Лизи Маккена пристигна три седмици преди Коледа. Връхлетя в Ню Йорк като ураган над Флорида. От желание по-бързо да стъпи на кея едва не скочи през перилата на борда.

— Хайде, казвайте, разкажете ми всичко, до най-малките подробности — гърлено бъбреше тя. — Къде ходихте? Видяхте ли Калифорния? Срещнахте ли каубои? А Бъфало Бил? А индианците, нападаха ли ви индианци? От калифорнийския бряг може ли да се види Австралия? А къщата на Лонг Айланд готова ли е? Как така още не е? Аз пък мислех, че американците строят по тридесет етажа дневно. Кога ще отидем? Това ли е Ню Йорк? Пълно е с чужденци! Къде ви е „Панхард и Левасор“-ът? Виж ти, тук също имали коли без коне! А къде е Мариан? Къде е този глупак, който дори не знае, че трябва да ми поиска ръката, за да му кажа „да“? Защо никой никога не ми отговаря?

Младата австралийка — тя беше на осемнадесет години и половина — като че се бе източила още повече. Беше руса, не особено красива, но с приятна и жива поривистост в цялото тяло и в усмивката. От Европа Лизи беше донесла поне двадесет и четири сандъка с рокли и други дрехи, сигурно при Уърт, Дусе и разни там Пакеновци нищо не беше останало.

— Имах размерите ти, Хана. Естествено, почти половината от купеното е за теб. Исках да ни направят еднакви модели, но те отказаха. Познавали вкусовете ти и твърдяха, че това, което отива на теб, на мен нямало да ми стои. Какво значи това? Дали защото си висока колкото столче за пиано, а пък аз съм с идеални пропорции? Освен ако не е защото съм все още девствена. На осемнайсет години и половина, можете ли да си представите! При всичките тези типове, които се опитваха да ме повалят на някое канапе. Ама и аз съм една глупачка! За какво ми беше този абсолютно безсмислен героизъм? Така и ще си умра девственица! Да, да, смей се… А къде е този глупак Мариан? Къде е?

Мариан Каден се появи още същата вечер. Дойде в „Уолдорф“ да представи на Хана един свой приятел, млад финансист, на име Бърнард Бенда, който видимо му беше връстник. Все едно че нямаше друга причина за посещението му, сякаш беше забравил или не знаеше, че същия ден Лизи пристига от Европа.

Случи се така, че в присъствието на Мариан австралийката сякаш онемя; отваряше уста, ала издаваше само абсолютно нечленоразделни звуци. Поведението й наистина бе удивляващо: Лизи да замълчи беше все едно Хъдсън да спре да тече.

— Не зная какво да направя — каза Хана на Тадеуш (тъкмо си бяха легнали, беше два след полунощ). — Струваше ми се, че е временно увлечение, че тя се мисли за влюбена в Мариан само защото той беше единственото същество с панталони в антуража ми. Но не! В Лондон орди сладки офицерчета напразно се хвърляха в атака, в Париж събратята им ги сполетя същата съдба, изритваше ги като парцали само с по няколко думи, чудя се къде ли се е научила да говори по този начин.

— Аз пък не се чудя, защото знам — отвърна доста неясно Тадеуш, който я бе загърбил и вече бе заел една от любимите си пози за сън: легнал по корем, с глава под възглавницата.

— Не се преструвай, че спиш, мили.

— Не се преструвам, спя!

Тя запали лампата и седна в леглото. „Ама и аз съм една упорита досадница!“ Загледа се в очертанията на голите рамене на Тадеуш, в извивката на гърба му, в издължените мускули и тъй нежната кожа. Приближи се до него и се притисна, допря устни до онова място от тялото му, което обичаше най-много, не че то беше единственото: на тила, там, където се завиваха косите му, от които още не бе се отмил дъхът на дългото им американско пътешествие. „Наистина приличам на невестулка, вкопчена в гърба на кон“, помисли си тя.

— Тадеуш, на всяка цена трябва да узнаем какви мисли се въртят в главата на проклетия Мариан. Най-вероятно никакви. Извън финансите, умът му е като на двегодишен. Ще поговориш ли с него?

— Не! — отвърна Тадеуш с последни сили.

— Ти си мъж, той също, това е много добре. Поговорете си по мъжки.

Мълчание.

„Ще ме убие и ще изхвърли тялото ми през прозореца.“

Тадеуш се размърда. Уж съвсем случайно се отдели от нея, отдръпна се в края на леглото, под завивките. Сгуши се.

Тя го последва и нежно започна да го гали. С устни докосваше кожата му, която настръхна, и нежно се заизкачва към устните му за безкрайна целувка.

— Обожавам това — каза тя. — За какво говорехме?

Вдъхваше аромата на тялото му.

— Хана?

— Да, любими?

— Във Виена да си платила случайно на една хубава госпожица да обезчести Мариан?

— Аз?

— Ти.

— Абсолютна клевета.

— Хана?

— Да, любов моя?

— Аз няма да говоря с Мариан. Ние ще говорим с него. Тоест, както обикновено, ти ще говориш, а аз ще кимам в знак на съгласие.

Тя го изчака да свърши (беше започнал да подухва леко по целия й гръб, по дългата извивка, която стигаше почти до лопатките, дъхтеше с устни, съвсем близо до кожата, беше толкова топло и хубаво). След това се обърна и по чиста случайност устата й се озова точно срещу тази на Тадеуш. В полумрака на съвсем мъничката палатка, образувала се от чаршафа, широко отворените й сиви очи изглеждаха още по-светли и блестящи.

Тя го знаеше.

— Мръсница — рече Тадеуш усмихнат.

После замълчаха.

 

 

Разговаряха с Мариан Каден. Предпазливо като аптекари, дозиращи цианкалий. Опипваха терена, за да разберат дали евентуално или може би Лизи и той, Мариан…

Мариан Мълчаливеца, първият с това име, с гладкото си лице, изразително като необработен карарски мрамор, ги остави добре да се оплетат, като се правеше, че не разбира и най-дебелите намеци.

Най-накрая обаче се усмихна (о, чудо) и съвсем спокойно, с нещо, напомнящо сардонично изхилване — „ще му издера очите“, помисли си Хана, — извади от джоба си годежен пръстен със синьо-бял диамант и обясни, че го бил приготвил от близо година и че да, самият той бил готов да се ожени, защото с приятеля му Бърнард Бенда тъкмо били успели в една малка сделка, и сега мислел, че вече ще има средства да посрещне нуждите на Лизи и техните бъдещи десет деца. Още повече че доколкото знаел, австралийката все пак имала зестра от 125 000 долара — 100 000, дадени от Хана, а останалите от семейство Маккена от Сидни, — пък и му се струвало, че моментът бил подходящ за бракосъчетаване, защото вече бил помислил за място, където те с Лизи биха могли да живеят след сватбата.

— На Лонг Айланд. Наскоро купих там два хектара. Осведомиха ме, че съседите ми се казвали Нюман. Ваши роднини може би?

Плановете за новата къща вече били начертани, трябвало само Лизи да ги одобри; но тъй като все пак мъничко я познавал, смятал, че сигурно нямало да хареса първия проект и затова още отсега имал и друг, който тя несъмнено щяла да приеме, след като отхвърлела първия. Що се отнасяло до децата, числото десет, което бил споменал, било приблизително. Имал чувството, че Лизи щяла да иска дванадесет или четиринадесет. Нямало значение, защото той вече бил записал първия си син в Харвард, като оставил свободно място за малкото име. Макар да мислел, че най-големият щял да се казва Джеймс.

— Други въпроси? — попита Мариан с цялата невинност на света в очите.

— Върви по дяволите! — изкрещя Хана побесняла.

Тадеуш едва си поемаше дъх от смях.

 

 

Къщата на Лонг Айланд, тази на Хана и Тадеуш, несъмнено щеше да бъде готова навреме. Шестимата адвокати на Хана й бяха обещали. Тя извика от Лондон любимия си декоратор на име Хенри, който предпочиташе да го наричат Беатрис, заради любовните му вкусове. Тя очакваше от Беатрис да измисли не само вътрешното обзавеждане на дома й.

— Бих искала най-вече да започнете да мислите какво може да се направи за бъдещите ми салони и магазини в тази страна, но не става дума да се прекопира създаденото вече в Европа. Искам нещо ново и оригинално.

— Нещо американско всъщност. И искате това от един англичанин!

Салонът беше на Парк авеню, а магазинът на Пето авеню, до „Тифани“. Беше се съгласила с избора на Мариан, веднага щом отново се залови за работа след завръщането от обиколката из Съединените щати, която й беше и сватбено пътешествие, и първо проучване на страната. От това, че почти десет месеца не се беше занимавала с предприятието си, освен чрез отчетите на директорките, я бяха засърбели ръцете, както сама бе казала. От десет години почиваше за първи път. Ако не беше Тадеуш, тя никога нямаше да издържи толкова дълго; последните дни не я свърташе на едно място, желанието отново да се включи в състезанието я раздираше.

Беше наясно с трудността на начинанието отвъд Атлантика. При обиколката, по време на която бе посетила повече от сто града, от единия до другия край на страната, окончателно се бе убедила в това: тук беше много далеч от Европа; населението на Америка се състоеше от емигранти, най-често първо поколение, които в родните си страни не са били редовни посетители на улица „Пе“ в Париж, нито на „Редфайн“ или „Люсил“ в лондонския Уест Енд. Това, което ставаше в областта на женската мода (сфера, най-близка до нейната), беше показателно: нито в Ню Йорк, нито в Бостън или Филаделфия нямаше модна къща за висша мода: само няколко шивачки (най-често скрити зад френски имена, които често заблуждаваха) и комисионери.

— Хана, самата вие току-що казахте, че Париж диктува какво е модно и какво не. Не съм съгласен с вас по отношение на обзавеждането: вашето преимущество е, че идвате от Европа, защо да го губите, като се опитвате да направите нещо американско? Ако допуснем, че въобще е възможно.

— Не зная, Беатрис. Ще видим.

— Тъкмо обратното, аз си представям едно чисто европейско обзавеждане. Дори откровено парижко.

— Ще видим. Оставете ми скиците си.

Комисионери редовно прекосяваха Атлантика и купуваха в Париж моделите, които смятаха, че ще подхождат на американските им клиентки, и ги донасяха на брега на Хъдсън, за да могат да ги изкопират, да ги повторят в десетки, дори стотици екземпляри; тук беше царството на ready-made, на конфекцията, където задължителните кръстопътища бяха главно големите магазини (като „Уонамейкър“, както бе отбелязал Мариан в доклада си) и няколко специализирани бутика, често ръководени от събратя на Беатрис, нахлупили барети, та да приличат на французи.

„И на тези хора ще трябва да продавам кремовете си. Много съм далеч още от истината!“ Хана ясно съзнаваше, че е дошла поне петнадесет или двадесет години по-рано. Тук обаче не можеше да постъпи както в Австралия. Толкова беше мечтала за Америка, че един посредствен успех щеше да я вбеси. „Да не говорим как от бързане рискувам да загубя това, което скоро ще бъде най-големият пазар в света.“ Освен това щеше да се наложи да инвестира много, може би дори да стигне до предела на възможностите си, а един провал би я разорил, „би било жалко да стана отново бедна точно когато Тадеуш ще се прочуе като писател; адски по-добре би било и двамата едновременно да станем богати и известни“.

Дейностите й в Европа и в Австралия (въпреки че с обичайната си, малко груба щедрост беше определила голяма част от австралийските приходи за Лизи) й носеха между 250 000 и 300 000 долара годишно. Ако се напънеше мъничко, несъмнено би могла да печели и повече, но тъй като трябваше да мисли за всичко, тя не изключваше опасността един ден онези глупаци, европейците да се сбият помежду си, „ще се насадя страхотно, с всичките ми предприятия в Европа, а аз в Америка!“.

Четвърт милион долара годишно не беше малко нещо. Макар че й се искаше повече. Защото считаше, че средствата, които биха били предостатъчни да открие филиал в Европа, едва ли щяха да й стигнат при американските мащаби.

„Би трябвало да има решение — всеки проблем винаги има поне няколко решения, но…“

Дойде Коледа.

Празникът, който за нея не съществуваше в календара и никога не беше празнувала. Още по времето, когато живееше у семейство Маккена в Сидни, а после и в Мелбърн, Лондон и Париж, многократно я бяха канили да се присъедини към дадено семейство, за да не е сама. Тя винаги беше отказвала. Коледа на 1900 г. беше първата, която посрещаше заедно с Тадеуш. Отдаде се на вълнуващото изживяване със съпруга си, но и в компанията на Лизи и Мариан, вече официално сгодени. Още повече че от Англия пристигнаха добрият усмихнат Поли и съпругата му Естел. Поли си беше все така закръгленичък и розов, въобще не се беше променил, откакто се бяха запознали в Мелбърн. Повече от всякога се опитваше да прикрие находчивия си ум зад вида на леко заекващ лаик; беше донесъл със себе си изчерпателен отчет за всичките й предприятия в Европа: „В края на краищата нали все още съм любимият ви делови адвокат? Освен ако не сте ме заменили с някой от ония американски юристи, за които се говори, че пишат договори от по сто страници, за да продадат една пура?“.

Тя го успокои да не се тревожел, защото трябвало да знае, че щял да бъде главният й съветник и дори нещо повече, неин приятел, докато сам той желаел това, дори тя да наемела и петстотин консултанти отвъд Атлантика.

Всъщност в работата си тя се доверяваше напълно единствено на тях двамата с Мариан.

Трите двойки прекараха една седмица във Върмонт, затрупани от метър и половина сняг. Имаха незабравими преживявания: Тадеуш и Мариан лежаха по долни гащи в пресния нощен сняг, унесени в спомени за Полша, а после си играха като деца — взети заедно, двамата бяха малко над петдесетте, — а Поли Туейтс, мъртвопиян, както само англичанин може да бъде, по английски, тоест запазил пълно достойнство, докато се срина, пя соло Auld Land Syne^[1], с най-екстравагантната шапка на Лизи на главата.

 

 

Върнали се бяха в Ню Йорк. Същият този Поли, съвсем трезв този път, слушаше Хана да му излага плановете си; ококори очи, поклати глава:

— Вие искате да атакувате най-мъжката крепост. Имате много по-голям шанс да станете monsignore^[2] в Рим.

— Не сме в Рим, нито в Париж или Лондон. В Америка сме.

— На Уолстрийт има жени колкото в лондонското Сити и парижката борса… или в Атонския манастир: тоест нито една.

— Четох Конституцията на Съединените американски щати и не си спомням да видях параграф, забраняващ на жените да се занимават с финанси.

— Същата тази Конституция не забранява и на някой кон на зелени точки да забогатее като месарин.

— И ще се учудите, ако видите някой кон да празнува за първия си милион долари, така ли?

— Точно така — рече Поли.

Замълчаха. Тя се разсмя.

— Кон на зелени точки, ох, Поли!

Той също се засмя. После добави:

— Поне действайте чрез адвокати и борсови специалисти. Не е нужно да се знае, че работят за жена… Най-добре би било и те да не го знаят. Така ще спя по-спокойно.

— Бих могла — каза Хана съвсем нацупена — да си пусна дълга брада и да нося железен корсет, който да прикрива моите изпъкналости, където ги имам, и да очертава други, там, където трябва.

Поли Туейтс се изчерви. А тя си помисли: „Аз наистина го обожавам, той е единственият адвокат на света, който се изчервява като девойка, когато се заговори за гащи и за това, което е в тях“.

Независимо от всичко изпитваше лекота. Почивката, която си бе позволила, свършваше, сега отново щеше да се впусне в битката. И то не за някакво си нещастно разширяване на онова, което вече бе направила на два други континента, а срещу едно ново предизвикателство, което отправяше сама на себе си: „Ще стана финансистка. Като…“

 

 

Тадеуш бе започнал да пише. Захвана се веднага след връщането им от голямата обиколка на Америка. Първоначално работеше в „Уолдорф“, в една стая на по-високите и непрестижни етажи, за да не бъде безпокоен. Но много скоро натрупа толкова книги, че стаята се оказа неудобна и тясна. Тъй като къщата на Лонг Айланд не беше завършена, намериха нещо по-подходящо: апартамент на Съливан стрийт, в Гринуич Вилидж; четири сумрачни стаи с прозорци, гледащи към вътрешен двор, с отвратителни розови тапети по стените, от които на човек започваше да му се повдига. Той не се съгласи друг да го обзавежда, отказа Хана да му изпрати някого и се зае сам да пребоядиса всичко в небесносиньо, като дори не свали тапетите. Отклони и всяко предложение за нова мебелировка: масата, трите стола, люлеещият се стол, леглото и стенният часовник, развален вероятно от смъртта на Линкълн насам, му били достатъчни.

Щеше да остане там, докато станеше възможно да се настанят на Лонг Айланд. Ала когато моментът настъпи, не се премести, под предлог, че бил потънал в писане и нямал намерение да прекъсва. После мина време…

Хана не настоя и реши, че е постъпила много умно, като не е настоявала: естествено беше Тадеуш да иска да има свое местенце, свое кътче, където да пише, толкова по-зле за великолепния кабинет библиотека, който му беше направила в къщата на Лонг Айланд. Ако вместо писател беше индустриалец, лекар или адвокат, пак щеше да има свое работно място и тя нямаше да му се бърка. — Лизи, по онова време, а и дълго след това, аз дори не знаех с какви пари разполага той. Така и не се осмелих да го попитам. Често му предлагах пари. Той винаги отказваше. Мило, но ми отказваше. Близо три години беше работил като секретар на Маркам и предполагам, че за това му е плащано. На сватбата ни ми подари златна гривна с изумруди, а за първата ни годишнина започна да ниже огърлицата от черни перли, която знаеш. Реших, че не е беден. Ама че скапан свят, да му се не види! Ако той беше жената, а аз мъжът, никой нямаше да се учуди, че му давам пари.

Не беше прочела и ред, написан от него. Един или два пъти само беше зървала един от ръкописите му. Веднъж остана сама и спокойно можеше да прехвърли няколко страници. Не го направи. „Ако искаше да го прочета, щеше да ми каже.“ Вкопчи се упорито в обещанието, което му бе дала, без да я бе молил: никога, абсолютно никога да не се меси в писателските му работи.

 

 

Къщата на Лонг Айланд беше готова още на 24 декември, но те се нанесоха едва на 2 януари, след връщането от Върмонт. Седмици наред Хана и Лизи, подпомагани от Бети Сингър, в известен смисъл бяха лагерували в двадесетте стаи, миришещи на боя. Бяха избирали тапетите, изпратени от Париж и Лион, после бяха определили как да разположат мебелите, доставени от Лондон.

Около 15 януари, именно благодарение на Беки, която с удоволствие беше поставила на разположение на Хана доста широката мрежа от обществени връзки на семейството на съпруга си, тя нае апартамент от триста и няколко квадратни метра на мястото, където по-късно щеше да бъде построена сградата на „Дженеръл Мотърс“. Седмица по-късно, докато уточняваше с Хенри-Беатрис обзавеждането, тя едва не се преби. Беше се покачила на висока стълба и разглеждаше гипсовите орнаменти на тавана; полетя надолу, удари се в скелето на бояджиите под нея, мина през платната, разпънати от същите тези бояджии, изтъркаля се по петнадесетте мраморни стъпала, които за щастие бяха покрити с плат. Чудо, или по-точно резкият отскок, който тялото й направи, единствено я спаси да не падне в празното пространство на стълбището (парапетът още не беше поставен) и да се размаже осем метра по-ниско на мрамора на долния етаж. Помислиха, че е мъртва, но тя се надигна сама: „Нищо ми няма“, каза тогава, удивена на собствения си късмет.

„Беатрис, ако пророните и думичка пред съпруга ми, ще разкажа на цялото лондонско общество, че на шестнадесет години сте имали връзка с жена!“

Тя наистина се чувстваше неуязвима. До такава степен, че когато няколко дни по-късно установи, че мензисът й закъснява, въобще не го отдаде на падането си: „Бременна съм!“

Но не беше, всичко си дойде на мястото, ала урокът бе запомнен: приемеше ли, че следващата година трябва да роди първото си дете, значи й оставаха петнадесетина месеца да започне и да успее в начинанието си в Америка.

Време беше да се захване за работа, доста бе закъсняла.

 

 

Затова прие първоначално избраните от Мариан Каден сгради. За сградата на Пето авеню, до „Тифани“, сключи десетгодишен договор за наем, който й даваше възможност по-късно да купи помещенията на разумна цена. С другата, разположена само на няколко километра по̀ на юг, нещата също изглеждаха лесни: наистина на мястото имаше тухлена постройка, но тя бе почти изоставена, отделните етажи, с изключение на десетия, бяха необитаеми, на гърба още личаха следите от големия пожар през 1835 г.; очевидно беше обречена на разрушаване.

Проучването, подготвено от Мариан с обичайната му прецизност, беше съвършено ясно: настоящите собственици бяха готови да продават. Мариан лично се бе срещнал с президента на компанията, чиято собственост беше сградата; беше улегнал мъж, притежаваше малка железопътна компания и не се интересуваше от недвижими имоти, още повече че ставаше дума за постройка, разположена на мястото, където днес е центърът на Ню Йорк.

Преди година Мариан беше определил цената, при евентуална покупка, между 160 000 и 180 000 долара. Оценката беше потвърдена от Зеке Сингър, младия девер на Бети, който от своя страна се бе консултирал с най-добрите експерти.

Намерението на Хана беше да купи сградата, да я разруши и на нейно място да построи нова. Там щеше да разположи канцелариите си, а етажите, от които не се нуждаеше, щеше да даде под наем.

Съвсем обикновено нещо…

… За което въобще не можеше да се предположи, че ще предизвика катаклизъм.

… Спрян в последната минута с височайшата намеса не на кого да е, а на федералното правителство във Вашингтон и най-голямата американска, ако ли не и световна банка, за да не се превърне в Големия крах от 1901 г.

Всичко започна на 20 януари.