Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (30)

30
Избирам затвора…

Гручо Маркс пожелал да запише децата си в клуб по плуване. Отказали му, защото бил евреин, а следователно и децата му били такива. Гручо написал на директорката извънредно любезно писмо, в което изтъквал, че тъй като жена му била християнка, то децата, които имал от нея, били само наполовина еврейчета, та не можела ли госпожата да разреши да се запишат в клуба, пък те да влизат във водата само до пъпа?

Хана се засмя. Обожаваше откачения хумор на Марксови.

Нужни й бяха почти две години, за да реструктурира изцяло американската си верига, и едва през последните седмици на 1932 г. реши, че е приключила. Поне с центровете за връзка с клиентките: към тази дата северноамериканските й козметични салони бяха деветнадесет. Кати Монблан, която си бе върнала моминското име, за да работи с Хана, беше започнала проучванията за откриване на двадесетия, в Мексико, след като с Хана бяха ходили там през 1931 г.

Магазините пък бяха седемдесет и четири.

Месеците ожесточени спорове се увенчаха с подписването на нови договори с големите магазини; Джавиц бе развил чувствително тази част от бившата си империя, защото тя най-бързо носеше печалби. Хана беше на съвсем друго мнение.

— Джош, искам незабавно да се прекрати смесването на продуктите, които продавам в моите салони и магазини, и тези, които в големите магазини се продават с надписа „препоръчано от Хана“.

— Договорите не са изтекли, Хана.

— Значи нямаме достатъчно оръжия да ги нападнем.

— Няма значение.

— Какви ми ги дрънкате? Вие имате, ние имаме направо страхотно оръдие: ако не се съгласят да преговарят, големите магазини няма да получат повече нито бурканче крем, нито дори за жените им, искам да кажа за жената на директора им. Ако има такъв.

— Нима ще направите това?

— А не, ще ги гледам!

— Ще загубите значителни приходи. И без това с депресията спаднаха.

— Готова съм да загубя тези пари, Джош. След дълго време, може би след петдесет години, ще разберете, че съм имала право: в един луксозен магазин, пълен с очарователни козметички, специално обучени от мен, не могат да се продават същите долнопробни мазила, които се продават редом с тенджерите в някой дръгстор в Дакота.

— След петдесет години няма да съм жив.

— Но аз да. Освен ако дотогава не се променя. Свободно, Джошуа Робърт Уин, и на коня!

Само седем месеца по-късно Уин призна, че е била права. Като в същото време подчерта, че задачата му е била улеснена — инак несъмнено щели да му трябват петнадесет години — от всеприсъстващата Депресия. Засегнати също от кризата, големите магазини не се бяха решили да изпуснат една от най-рентабилните стоки по техните рафтове.

— Обърнаха се към конкурентите ни, но те им поискаха в най-добрия случай поне година, за да могат да започнат да зареждат, но трябва да знаете, че няма да е все така: следващия път конкуренцията ще е готова да отговори. Този път бяха неподготвени.

— Следващия път ние ще имаме друго оръдие.

На президентските избори тя гласува за Рузвелт. Първо, защото вече не понасяше физиономията на Хувър, но най-вече защото си бе спомнила за онзи очарователен министър, когото бе видяла у Каденови в Бевърли Хилс и който умееше да сервира ненадминато мартини.

— Това е същият Франклин Рузвелт, нали, Мариан? Не греша, нали?

— Същият е.

— Жена му е ужасна.

— Няма нея да избират за президент.

Тя научи, че Мариан сериозно се бе ангажирал в кампанията на страната на кандидата демократ… и че дори сериозно я е финансирал.

— Дявол го взел, Мариан, да не искаш да кажеш, че си платил този тип да бъде избран?

— Точно така.

— А кой ще ти върне парите?

Той чак се усмихна: нещата въобще не стояли така, обясни й той, не ставало дума за заем или подкуп; той просто смятал, че Рузвелт бил най-способен да сложи ред в тази страна, от какъвто тя изпитвала остра нужда. Освен това се надявал, че като отидел в Белия дом, същият този Рузвелт щял да го остави на мира.

— Хана, аз, а и много други хора в тази страна очакваме от правителството едно-единствено нещо: да ни остави да работим спокойно.

Цяла реч, нещо необичайно за него, който обикновено бе крайно оскъден на думи. Тя го гледаше доста объркана, не знаеше, че е толкова запален по политиката.

Тъй като, от една страна, на нея наистина й бе дошло до гуша от физиономията на Хувър, а от друга страна, Рузвелт имаше приятна усмивка, един хубав ден тя взе, че откликна на призива на комитета в подкрепа на кампанията на демократите за набиране на средства. Даде десет хиляди долара, но не пропусна да си каже, че е откачена: парите се влагаха или се даваха, каква бе тази неопределена сделка? Но какво по-добро от президент, който обича коктейлите и шампанското „Дом Периньон“?

 

 

Отново откри школите за козметички и продавачки. Малко против волята си. Не й се струваше разумно да прави прибързани и излишни инвестиции, докато положението не се променеше. Според Мариан, а и според други, дори Рузвелт (той бе избран и тя бе решила, че в известен смисъл той й дължи десет хиляди долара) не можел да задвижи машината по-рано от следващата година, тоест 1934-а. „Ще почакам до тогава, но ако нещата не се оправят, такова писмо ще му напиша на този почитател на «Дом Периньон»…“

 

 

Откри отново школите, защото не издържаше повече да отказва работа на стотиците млади момичета, които отчаяно я молеха. Независимо от ужаса си от благотворителност (не от скъперничество, а защото бе убедена, че даването на пари е лоша услуга за подобни хора). Работа или шанс да си намериш такава, да. Но да раздаваш жълти стотинки и да си купуваш по този начин чиста съвест за два долара? „Или може би хиляда, защото за мен хиляда долара са като два за портиерката.“

— Кати, ще открием отново скапаните школи. Заеми се!

— Нуждаем се от козметички и продавачки колкото от жълта треска.

— Отвори отново школите и си затвори голямата уста, ако обичаш. Както винаги ще взимаш само най-добрите.

— После няма да можем да им осигурим работа.

— Ще видим. Поне ще имат някакъв шанс да си намерят работа. Или да започнат самостоятелно.

— На практика никоя от тях няма да може да си плати обучението.

— Ще ни върнат парите, когато започнат да работят. От мен толкова. Свърши ли да спориш? Да ти начертая ли план?

— Искам да те предупредя, че в Рим никога няма да те канонизират за светица, еврейка си.

— Голяма мъка ще ми е, като се спомина.

Лично изнесе първите лекции.

Установи, че повечето от курсистките й са бледи и с хлътнали очи.

— Кати, ще откриеш столова. Действай!

— А момичетата ще си платят, когато си намерят работа, нали?

— Не ме дразни, Монблан. Освен това те предупреждавам, че ако само една дойде да ми благодари или вземе участие в проява за възхвала на Хана, моментално ще я изхвърля. Не се шегувам.

 

 

С необичайна за нея срамежливост от време на време отиваше да поработи с химиците в лабораторията, която бе точно до школите, в Ню Рошел. Сторер наскоро бе взел на работа един русоляв очилатко, който инак беше изключително красив младеж на име Пол Травърс. Родом от Кливланд, той беше страстно влюбен в изследователската работа и имаше развихрено въображение. Двамата със Сторер бяха ненадминат екип; взаимно се допълваха. В началото тя се задоволяваше да ги гледа как работят.

Не закъсня да констатира — и то с огромно удоволствие! — че в областта на растенията тя знае повече от тях, независимо че нейната и тяхната терминология невинаги съвпадаха. (Тъй като говореше десетина езика, тя взе да използва странна смесица от английски, френски, полски, идиш, немски, руски, испански и италиански думи, а понякога добавяше някоя и друга от швейцарски диалект или от този на аборигените в Австралия.)

Ето защо, когато предложи (възможно най-предпазливо, защото Ладислас Сторер беше труден характер) да прибавят dibo-watou, те двамата с Пол Травърс я погледнаха озадачено. Тя обясни, че dibo-watou — пишело се както се произнасяло — е растение, което растяло в Нови Южен Уелс, в Австралия, по бреговете на река Дарлинг, може би го имало и някъде другаде, но тя не била виждала, приличало на mushroom^[1], но наистина съвсем бегло; от цялото това описание те разбраха, че растението е това, което във френска Савоя наричат Евстахиева трева.

Обикновено Сторер не изглеждаше особено убеден от тези тъй блестящи обяснения. Пол Травърс полагаше по-големи усилия да разбере. Той я засипваше с латински названия (по-лесно би разбрала иврит) и често два-три часа по-късно същият този Пол, осенен от просветление, питаше дали пък това не е някоя разновидност на къдраво сапуниче.

Опитваха сапуниче, от което имаха екстракт, и ето че резултатът, търсен от три седмици, се получаваше: кремът ставаше лек и почти пухкав.

— Наистина ли знаеш всичко за растенията, мамо?

— Колкото познавам лично всички жители на Ню Йорк, не бъди наивна, миличка.

На 4 юли Абигейл навърши осемнадесет години; беше по-висока от майка си. (В това отношение изненади не можеше да има, с изключение на джуджетата на Барнъм^[2] всички бяха по-високи от нея.) Изненада беше, че в университета девойката бе избрала да учи ботаника, растителна биология и химия, без Хана въобще да я беше подтиквала.

— Ако си искала да ми доставиш удоволствие, Аби, успя. Щастлива съм. Но не бих искала…

— Не започвам да уча това, за да ти подражавам, мамо, а защото ми харесва. Това ли искаше да знаеш?

На Хана й трябваше повече от година, за да успее да се самоубеди, че дъщеря й я обича истински, независимо от възхищението и гордостта, че е дъщеря на Хана, за която пишеха във всички вестници. Хана осъзнаваше, че е парадокс да може спокойно и решително да ръководи делата си, и в същото време непрестанно да поставя под съмнение любовта, която можеше да събужда у обичаните от нея хора.

Абигейл проследи всички етапи от изграждането и пускането в действие на лабораторията в Ню Рошел. През лятото на 32-а дори работи три седмици като помощник — лаборантка срещу 62 цента и 50 на час или общо за 301,60 долара за четиридесет и девет часова работа на седмица. Не можа да работи цял месец, защото Хана й бе направила забележка, че не е редно да заема едно работно място, след като не е нуждаеща се, а толкова много хора са безработни.

За осемнадесетия й рожден ден Хана й купи първата кола, скромен малък форд. Не особено ентусиазирано: „Ако ще караш като мен, по-добре да ползваш влак или автобус“. Ала младото момиче караше, както вършеше всичко: без никаква припряност, съвсем спокойно.

Всъщност Хана се тревожеше повече от любовните приключения на дъщеря си, която колекционираше приятели със смущаваща последователност. „Някои от тях никак не бяха лоши. Гръм да го тръшне, нима ще ставам баба?“

Лизи, с която сподели притесненията си, прихна да се смее:

— Ти, която ми разказваше как на петнадесет години си се разхождала нощем сама по улиците на Варшава с разни вълци по петите!

— Не вълци, а един-единствен. Освен това беше прякор. А и времената бяха други.

— И след сто години майките и бащите все ще казват: в нашата младост времената бяха други. Та нали на възрастта на Аби ти беше прекосила чисто и просто цялото земно кълбо.

— Не беше на този континент.

— Ще се гръмна. Дъщеря ти със сигурност е по-разумна, отколкото ти въобще някога си била. То не е толкова трудно.

Хана си рече: „Лизи е права, наистина изглеждам глупаво с това ревниво бдене над девствеността на дъщеря ми“.

 

 

Беше пролетта на 1933 г. Месец по-рано, през март, както по онова време беше прието, Франклин Делано Рузвелт бе встъпил в длъжността си на президент. Доколкото Хана знаеше, той се оправяше не лошо; на 12 март, в първия от неговите „разговори край камината“, които щяха да станат прочути, той бе отправил призив за по-голямо доверие в банките и ефектът не закъсня: за първи път депозитите надхвърлиха тегленията.

— Оценявам това на двадесет и пет долара. Дължи ми девет хиляди деветстотин седемдесет и пет.

— За кого говориш?

— За Рузвелт.

— Рузвелт ти дължи пари?

— В известен смисъл.

Хана използваше колата си марка „Бугати“ вече само в редки случаи. (Бе решила да не я продава, много я обичаше.)

Караше дюзенберг.

Беше много доволна.

— Мамо — каза съвсем спокойно Абигейл — има една…

Три секунди.

— Една какво? — попита Хана.

— Каруца с кон. Онази, дето е вече километър зад нас. Минахме толкова близо до коня, че усетих дъха му. Не мислиш ли, че караш малко бързичко?

— Когато се влача, се разконцентрирам.

Спидометърът сочеше точно 200 км в час.

И естествено неминуемото се случи. Почти три часа бяха профучавали като фурии през различни населени места в този район на Кънектикът, североизточно от Хартфорд, по пътя за Бостън. За щастие Хана ги видя навреме и успя да спре своето чудовище няколко метра преди заграждението, направено от една полицейска кола и дълга каруца с пейки.

Полицаите, които се приближиха, бяха много руси, много розовки и много сладки.

— Какво има? — попита Хана. — Това, дето преграждате пътищата, е много опасно. Ако карах малко по-бързо, щях да ви размажа.

Полицаите обясниха, че колегите им от еди-коя си община, а и от няколко други им съобщили за черен болид, който…

— Колата ми е в червено и черно — отвърна Хана. — По-точно наситено червено. Не е черна.

Оказа се, че подробностите нямали никакво значение и съдията щял много да се радва да види дамите. Накараха и двете да слязат от колата и ги заведоха в една частна къща, чийто хол бе превърнат в съдебна зала. Вътре се намираше дребен мъж с очила, който, видно с просто око, изпитваше тежка погнуса от автомобилите и от всичко, свързано с тях.

— Петстотин долара глоба или пет дена затвор.

— Избирам затвора — живо отговори Хана.

Пълно мълчание. Съдията и полицаите се консултираха с поглед. А Хана се изсмя на ум: „Но те какво си въобразяват? Че ще ме тикнат в затвора? В края на краищата никого не съм убила. Освен това съм сигурна, че нямат затвор за дами без придружител.“

— Четиристотин долара — каза с нежелание съдията.

— Или четири дни затвор, така ли? Избирам затвора.

„Дребничкият съдия ще се побърка.“ Тя реши все пак мъничко да го улесни:

— Всъщност елате да видите, господин съдия.

Излезе, следвана по петите от двамата полицаи и съдията, а след тях Абигейл и четирима-петима зяпачи, и застана до дюзенберга, чиито никелирани ауспухови тръби блестяха на априлското слънце.

— Нима можете да допуснете — каза тя и разтвори големите си сиви очи, — нима можете да допуснете, като ме гледате такава дребна и крехка, че въобще мога да карам това нещо с… с колко казахте?

— С поне сто мили в час. А може би и повече.

— Сто мили в час? Кълна ви се, че никога не съм карала тази кола със сто мили в час. Или за минута-две, ако съм се била замислила, но не повече.

Прониза с поглед Абигейл, която едва се сдържаше да не се разкиска истерично.

„Разиграваш тази комедия специално за нея, Хана. Иска ти се да й покажеш как майка й се прави на палячо.“

— Добре — рече дребният съдия, — защо не се споразумеем за двеста и петдесет?

— Два дни и половина затвор. Но къде е този затвор?

След три минути майката и дъщерята се озоваха в компанията на едно изпосталяло плашило, на което за нещастие не бяха отнели китарата, и на един пияница, който хъркаше.

— Не мислиш ли, че можеше да се съгласиш на двеста и петдесет? — попита Абигейл на френски.

— Ти ли ще ме учиш да се пазаря? Ще се споразумея за половината пари.

Едва не прихнаха отново и двете. Но в кабинета на шерифа бе настъпило раздвижване. Той показа честната си физиономия.

— Не мога да ви оставя тук за през нощта, няма да е правилно. Бихте ли желали да дойдете с мен до хотел „Абът“? Съдията е съгласен да си излежите времето в стаите на хотела.

— Зная правата си — отвърна Хана. — Не желая с дъщеря ми да ни отвлекат търговци на бели робини. Няма да изляза оттук под никакъв предлог. Нали, скъпа?

— Абсолютно — потвърди Абигейл.

Шерифът си тръгна покрусен.

— Приятелите ти в Бостън ще те чакат — премина отново на френски Абигейл.

— Да ме чакат. А твоите приятели?

В погледа на Абигейл блесна странно пламъче, Хана го забеляза: „Същото като в Ню Йорк, когато настояваше да дойде с мен. Бих се заклела, че има приятел в Бостън. Но защо ми се струва, че има и нещо друго…“

— Мен също ще ме почакат, предполагам — рече девойката.

Китаристът им се усмихна с всичките си развалени зъби и захвана да им свири нещо, което можеше да мине както за песен на Рой Роджърс, така и на Бетовен — мелодия почти не се различаваше.

След десет минути шерифът се върна.

Отвори вратата на килията.

— Бихте ли излезли, госпожи?

Отведе ги при дребния съдия.

— Така — рече последният, — свързах се с Ню Йорк и доколкото разбрах, не сте откраднали колата… При все това…

— Разкрити сме, Франк Джеймс — каза Хана на дъщеря си. — Да яхваме конете и да изчезваме.

— … При все това — продължи дребният съдия — изглежда, полицаите в Ню Йорк ви познават, госпожо Нюман. Бих казал дори, че вие и колите ви сте изключително популярни сред тях.

(И имаше защо: всяка година й отмъкваха от десет до петнадесет хиляди долара за различните си благотворителни прояви.)

— Явно има защо — не спираше съдията, — изглежда, това е вашата сто двадесет и трета глоба за превишена скорост. Но те ме помолиха да ви освободя. Щяла сте в известен смисъл да им липсвате, ако съм ви изпрател в дранголника. Петстотин долара глоба и с дъщеря ви си тръгвате веднага.

— За сто долара съм вашият човек — отвърна Хана. — И още петстотин за училището в хубавото ви селце.

Двадесет минути по-късно и тридесет километра по-нататък тя попита:

— Сред приятелите, с които ще се видиш в Бостън, има ли някой по-специален?

— Да, мамо.

— Красив?

— Много.

— Сериозно ли е това между вас?

— Надявам се.

— Ако ти досаждам с въпросите си, не се притеснявай да ми кажеш.

— Не.

— Какво не?

— Не ми досаждаш с въпросите си.

Усмихнаха се една на друга. Хана запя с цяло гърло, фалшиво както винаги. Абигейл й пригласяше на припева, като пееше още по-фалшиво и от нея; изглеждаше невъзможно, но тя го постигаше.

Пристигнаха в Бостън на 23 април 1933 г. Хана прекара следващите четири часа в козметичния салон на Скул стрийт в уреждане на един неприятен въпрос за конкуренция и нелоялна търговия, а когато стана време за обед, потегли към Луисбърг Скуеър, където имаше среща с Абигейл.

Забеляза я отдалеч през прозореца на ресторанта, добре видя, че не е сама, с нея имаше някакъв мъж. На самия праг на заведението, тъкмо когато влизаше, я зърнаха две от бостънските й клиентки и поведоха безкраен разговор. Наистина срещу дъщеря й седеше мъж със смътно позната фигура, но в гръб бе невъзможно да го разпознае.

Най-накрая се освободи, приближи се и изведнъж забеляза, че лицето на Абигейл е изключително сериозно и напрегнато.

— Какво става?

Вече беше до масата и мъжът стана и се обърна, бе много висок. В следващата десета от секундата Хана изживя шок, от който сърцето й едва не спря. Затвори очи и си помисли, че за първи път в живота си ще припадне.

Накрая отвори очи.

Естествено, че не беше той.

Беше Адам, големият й син.

 

 

— Донесъл съм ти снимки — каза той.

Разстла фотографиите помежду им на пейката.

— Това е Жаклин, жена ми. Тя е от Ница, запознахме се преди дванадесет години в Париж. Ето и децата, Мариана е най-голямата, след това са Тад, Юан, близначките Бет и Деби и най-малкият, Тим.

— На колко са години?

(Знаеше отговорите от Лизи, но се хващаше за баналните въпроси.)

— Мариана е на единадесет, Тад на десет, Юан на осем, близначките на три, а Тим ще навърши една годинка през септември.

По време на обяда в ресторанта те двамата с Абигейл бяха говорили много. Хана съвсем малко. Приликата на Адам с баща му я караше да се разтреперва, щом го погледнеше, но колкото повече се упрекваше за мълчаливостта си, защото се страхуваше той да не го изтълкува като недоволство, толкова по-малко й идваше на ум какво да каже, беше празна и оглупяла — „защо съм така ужасяващо непохватна и схваната, когато е достатъчно просто да кажа, че не съм на себе си от щастие и вълнение от срещата със сина си…“

След като приключиха с обяда, по време на който той подробно им бе разказал за работата си като архитект (заедно с двама съдружници почти били завършили строителството на четиридесететажна сграда в Детройт, на Гризуолд стрийт; вероятно щял да получи поръчка за друг небостъргач, на Мичиган авеню, също в Детройт), тримата се качиха в дюзенберга, притискайки се на предната седалка.

Хана караше без посока, потънала в мълчание, движеха се много бавно. Единствена Абигейл се опитваше да поддържа разговора.

Накрая спря колата на брега на езерото Ямайка.

Слязоха.

— Мамо, ще се радвам, ако дойдеш в Детройт да ни видиш. Когато искаш.

Абигейл се бе отдалечила, явно нарочно. Нежна и изящна в костюма си от Нина Ричи, тя се разхождаше сама на около петдесет метра.

— Ще дойда, Адам. Бог ми е свидетел колко мечтая да видя внуците си.

Беше поставила фотографиите в скута си и ги подравняваше машинално, сякаш бяха карти за игра. Мислеше си: „Какво мога да направя? Да прегърна сина си, който вероятно е висок метър и деветдесет и пет или два метра? Господи, толкова е тъпо да си нисък!“.

— Знаеш ли, те те познават — каза Адам. — Мариана колекционира всички реклами, които се появят във вестниците, както и статиите за теб; в стаята си е закачила снимката, на която си с Чарли Чаплин и Гручо Маркс. Тя и братята й се гордеят с баба си.

— А ти, Адам?

„Най-накрая все пак успях да задам един умен въпрос.“

— Аз съм тук, мамо. Трябваше да се върна при теб още преди години, Аби е права. Прости ми.

Тя се наведе напред и притисна пакета със снимките към гърдите си; наведе се напред, бореше се със сълзите по единствения начин, по който можеше: леко бе отворила уста, сякаш нещо я душеше, и широко бе разтворила очи.

„Боже мой, той е наследил дори гласа МУ. Но не е ТОЙ. Това е моят и НЕГОВИЯТ син, който, повече и от Аби, е единственото, останало ми от него.“

Почти не усети как голямата ръка на Адам стисна китката й, сетне той я прегърна през раменете и нежно я притегли към себе си, с жест, който ТОЙ би направил и хиляди пъти бе правил.

За първи път от цяла вечност тя се отпусна; опря буза на рамото на Адам и плъзна ръка в дланта на сина си.

— О, мамо — повтаряше Адам тихо, — о, мамо, прости ми, моля те, прости ми.