Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Imperatrice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Пол-Лу Сюлицер

Заглавие: Императрицата

Преводач: Валентина Бояджиева

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Балкан прес“ — София

Редактор: Мариана Китипова

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-022-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6730

История

  1. — Добавяне

32.
Някой си Николо Макиавели…

Запознах се с него в Рим, Лизи. Тогава ме беше поканил на вечеря у майка си, в техния palazzo. Мислех, че съм го забравила, но излиза, че той ме е чакал през всичките тези години. Е, не беше в Генуа, когато слязох от „Рекс“.

Но беше в Ница. Случи се в деня след пристигането ни, разхождахме се с Жаклин по Промнад дез-Англе и в един момент той изникна пред нас с леката си, чаровна усмивка, с бастуна си с дръжка от слонова кост, с лятната шапка, белите гетри и забавните мустаци. Поговорихме… около пет-шест минути може би, не бяхме се отдалечили още, когато глупавата ми снаха възкликна: „Този cavaliere е абсолютно луд по вас, майко“ или нещо от този род. През следващите дни, където и да отидех, той беше там с шапка в ръка и с онази закачлива и мила искрица в погледа, която добре знаеш, сякаш казваше: „Е, да, това съм отново аз“.

Заминах за Париж, а той вече седеше в ресторанта, където обядвах с Фугарил. Колкото и да му се цупех и мръщех, той винаги беше около мен.

Естествено, появи се и в Лондон. Господинът беше отседнал в „Дорчестър“ като мен и прекарваше по-голямата част от времето си — докато спях или се препирах с онзи скапан Бишоп — в цветарските магазини, за да ми изпраща божури връз божури. В апартамента ми понякога имаше по сто и петдесет букета от божури.

Върнах се в Париж, той също. Отидох на бал с маски — след като едва се измъкнах от задръстения с божури апартамент в „Риц“ — и кого заварих маскиран като божур?

Забравих да ти кажа, че в самолета от Лондон за Париж беше запазил четирите седалки около моята, но не за себе си — питам се всъщност как ли прекосяваше Ламанша така бързо, — а за да ме засипе с божури и във висините.

С две думи, покани ме на вечеря и тъй като започваше да ме завладява истеричен смях, ти най-добре знаеш, че често ми се случва, взех, че приех. Попитах го защо точно божури, а той ми отвърна: „Защото са по-евтини от розите.“

 

 

— Моята майка ми причини мъка, като ме напусна — каза той в отговор на въпроса, който Хана му беше задала. — Спомина се преди пет години, съвсем спокойно, в съня си. Семейството ни няма вкус към зрелищните прояви и жестове. Що се отнася до децата ми, хиляди пъти ви благодаря, че си ги спомняте, дъщеря ми се омъжи за французин, а синът ми замина за Аржентина, където имаме земи; ще се грижи за тях.

 

 

Както обикновено и тази сутрин Хана стана преди зазоряване. Излезе от „Риц“ към шест часа и го видя да я чака на ъгъла на площад „Вандом“ и улица „Кастилионе“, застанал до своето алфа ромео 1750. Не особено учудена, тя мина на метър от него и със забързана крачка застана от лявата му страна. Пресякоха улица „Риволи“, след това Тюйлери, Пон Роаял, Сена. Тръгнаха по кея на левия бряг и стигнаха до огромните крака на Айфеловата кула, после отново минаха над Сена.

Винаги бе обичала да се разхожда призори в големите градове, потънали в сън и тишина.

Върнаха се на площад „Вандом“.

— Много съм гладна — рече тя.

Той я погледна, ръцете му в бели кожени ръкавици бяха кръстосани на дръжките на бастуна, беше чист, сякаш току-що бе създаден и роден. За мъж наистина не беше висок; едва ли бе по-висок от метър и шестдесет и пет. Тя винаги го бе възприемала като прекрасно сложен, с изящна изисканост, която при друг би понамирисвала на накипреност; не и при него, тя не можеше да си го представи друг.

Бяха с алфа ромеото. Отведе я на един от булевардите край Булонския лес. Апартаментът бе възхитително обзаведен с творения на Робер Адам от лимоново дърво, на които великолепният китайски порцелан придаваше оттенък на екзотизъм:

— Просто бях посланик в Пекин.

Прислужникът, китаец, сервира чая, всички възможни видове чай, и им приготви закуска мечта. Тя лапаше и гледаше ездачите по алеите на леса.

— Обожавам жена, която се храни — каза той.

Гледаше я непрестанно и полека-лека в нея започна да се заражда някаква странна срамежливост, почти вълнение, каквито трябваше да търси само далеч в миналото си, ако въобще някога бе изпитвала такива.

Той я помоли да се омъжи за него със същия тон, с който секунди преди това я беше попитал дали иска още шоколадов мус.

Тя се втренчи в него на свой ред, необяснимо притеснена, а той се усмихна и без да дочака отговора, веднага заговори за Андре Малро, който месец по-рано бе издал „Човешкият жребий“.

— Ако искате да се запознаете с него, Хана…

Върна я в „Риц“ и на входа на хотела целуна пръстите й.

— Чакам ви от четиринадесет години, Хана. Мога да почакам още.

 

 

„Прекалено стара съм, животът ми е свършил. Освен това не съм влюбена в него и никога няма да го обикна, както няма да обикна и никой друг, дори хиляда години да живея.“

Каза му всичко това няколко дни по-късно. Точно бе приключила преговорите с Ориол, Бишоп, с швейцарците и с Жана Фугарил; сега вече си бе върнала 54 процента от това, което бе създала в Европа, имаше контрол над част от останалите проценти и се подготвяше за дълга обиколка в Европа, от Лисабон до Стокхолм, салон по салон, което в същото време щеше да й позволи да прецени и всеки от магазините и да проучи цялата мрежа, за да може здраво да хване нещата в ръце.

— Зная — отвърна той. — Но аз никога не съм се и надявал да изпитате към мен любов. Хана, моля ви, не ми говорете за възрастта си.

Тя била с няколко години по-голяма от него, защо трябвало да се правел, че не знае това?

Вместо отговор той я погледна с онова свое тъй спокойно и нежно изражение, но с такава настоятелност в погледа, че тя едва не се изчерви, ако въобще беше способна да го направи. В подобни случаи, без сама да знае как, тя преминаваше от яда срещу самата себе си към някакво неразбираемо вълнение, което вече бе изпитвала с него и което така я отчайваше; наистина, въпреки безупречното му добро възпитание, на него ясно му личеше колко я желае. „Станала съм свенлива като девойка. О, Хана, какво ти става? Още малко и ще се паникьосаш, това е невероятно. Изключено е да си влюбена в него, това е невъзможно. Освен това си на петдесет и осем години. Би било направо гротескно на тази възраст да изпитваш каквото и да било. Ще ти се смеят от тук до Австралия. Затова, моля те, направи нещо бързо, намери си един любовник или дори четирима, но направи нещо.

Само дето не ти се иска любовник. Макар че… Тогава какво искаш, глупачке? Компаньон. Когото ще избереш както се наема готвачка ли?“

Замина на обиколката си из Европа, без да отговори нито „да“, нито „не“. Упрекваше се за нерешителността си. Особено когато не го видя нито в Лисабон, нито в Мадрид или Барселона, още по-малко в Рим, където валяха есенни дъждове.

Добрият и навъсен Гафуил, който вярно й бе служил тридесет и три години, умря от инфаркт. От Италия тя отиде в Югозападна Франция, в По, където Ивон бе решила да погребе мъжа си. Хана държеше да присъства на погребението и се учуди, че хората бяха удивени от присъствието й, след като през целия си живот тя беше до болка вярна на всички, които обичаше, но и на онези, които мразеше — упорито чака повече от четвърт век, но си отмъсти на Дуайър, със същото настървение и упоритост се захвана да утешава Ивон и да помага на децата, които имаха с Гафуил.

 

 

Продължи обиколката си сама, отказа Ивон да я придружава, „искам първо да излекуваш кашлицата си“.

Но ето че за първи път от четиридесет и пет години самотата започна да й тежи. Взе да очаква писмата с подпис Ники — Пиер-Паоло д’Аркангели, които пристигаха навсякъде, където спреше. Така както във всички хотели, в които отседнеше, я чакаха цветя, божури, разбира се, но вече в разумни количества, сякаш той се бе отказал от първоначалната си приумица.

През ноември пристигна в Берлин, където валеше леденостуден дъжд. Тогава знаеше малко за нацизма. Но все пак достатъчно, за да си състави мнение: вече бе мислила да закрие козметичния салон в немската столица, както и тези в Хамбург и Мюнхен. Но окончателното си решение взе на 19 ноември. По-малко от три часа след като бе слязла от самолета от Цюрих.

Директорът за Германия, Фред Хауптман, беше далечен роднина на писателя със същото име. Той съобщи на Хана, че преди шест месеца го посетили представители на държавната администрация.

— Но нямаше последствия.

— Има едно: затварям салона. До час, ако обичате, Фред.

— Но в момента имаме поне четиридесет клиентки!

— Най-вече имате тридесет минути да ги поканите да си тръгнат.

Седна в приемната да следи изпълнението на собствените си нареждания. Настани се в едно от онези двойни кресла, наречени „клюкарки“, за да присъства на излизането на първите клиентки; от там видя срещу нея да идва едра и хубава жена с високомерна физиономия, придружена от силно притеснения Фред Хауптман.

— Аз съм Марта Гьобелс и моят съпруг…

— Аз пък съм еврейка и ви пращам по дяволите — отвърна Хана, подпряла брадичка на събраните си като за молитва ръце.

Същият следобед отлетя за Амстердам. Едва по-късно разбра, че след като бяха претърсили всички хотели в Берлин, полицаите бяха заставили Хауптман наново да отвори трите салона. Напразно, самият Хауптман пък бил арестуван, защото изпълнил нарежданията на Хана: беше разпръснал козметичките (три бяха назначени в салона във Виена, две се бяха съгласили да заминат за Прага, други бяха изпратени в Цюрих и Амстердам — поне онези, които бяха успели или пожелали да напуснат Германия).

На Хана й бяха нужни осем месеца да измъкне директора си от затвора, а после и от Германия — с помощта на адвоката си Пиер Пончети бе успяла да измоли ходатайството на директора на Райхбанк, доктор Шахт.

Завърши обиколката си през февруари. На 21-и се върна в Париж (Абигейл бе дошла в Стокхолм да прекарат заедно новогодишните празници).

В „Риц“ я очакваха божури. Имаше ги и в ролс-ройса, с който я посрещнаха на Северната гара, караше го Лоран Гафуил, племенник на Ивон.

Но в апартамента с изглед към площад „Вандом“ имаше не само цветя. Там я чакаше и едно платно на Кирико, което художникът й бе посветил и което било донесено само час преди пристигането й.

Когато пожелаете, ако пожелаете, бе лаконичната бележка от Ники.

 

 

— Дори и собствената ми дъщеря взе да заговорничи — каза тя. — Предполагам, нарочно сте я срещнали и омаяли.

— Някой си Николо Макиавели е сред прадедите ми по майчина линия.

Каза й, че срещата му с Абигейл била абсолютно случайна. Когато Аби пристигнала в Париж, на път за Стокхолм, той просто се намирал там с колата и шофьора си. Случайност, която му позволила да посрещне момичето и целия й багаж, които без него щели да се окажат в голямо затруднение, защото някакъв шегаджия бил отказал по телефона комитета по посрещането, организиран от Жана Фугарил.

— Макиавели, а? — рече Хана.

— Човек не си избира роднините.

— Но не сте били задължен на следващия ден да каните Аби, още по-малко да я омагьосвате с неустоимия си чар на latin lover[1]. Бедна и невинна девойка, току-що пристигнала от родната си Америка.

— Вярно е — отвърна той.

Сведе разкаяно и мило глава, за да бъде опростен. Тя се разнежи и през масата постави ръката си върху неговата.

— Ники, нещата не са розови. Европа има гангрена.

Независимо от стокхолмския си престой, по време на който Абигейл не бе престанала да й говори за възхитителния Ники, тя все още бе под впечатление на видяното, прочетеното и чутото в Берлин, а дори и в Амстердам, Брюксел и Анвер, та и в Париж.

— Аз съм тук — отвърна Ники. — Не се смейте, но мисля, че съм създаден единствено за вас.

— Не се смея.

— Обичам ви.

Тя затвори очи, обхваната отново от онази тъй горчива и сладка лека болка. Същата вечер, след вечерята в „Тур държан“, където бяха редовни посетители, Ники я заведе на улица „Одеон“, у Адриен Моние, където имаше литературна сбирка. Пол Валери, Кокто, Жид, Валери Ларбо, Андре Бретон и други бяха там. Хана с учудване установи, че той познава тези хора, които и тя познаваше, много по-добре и по-отблизо от нея.

Пак благодарение на Ники тя се запозна с един петдесетгодишен ирландец на име О’Дрискол. Той бил един от съратниците на Ленин, преди, а и след революцията, от миналото си на терорист бе запазил вида си на шпионин и това очарова Хана: той никога не сядаше на масата, независимо дали в „Ла Купол“ или в „Ла Клозри“, без да провери дали под пейката няма скрита бомба.

Една вечер ОʼДрискол я попита защо досега не е направила козметичен салон нито при Съветите, нито преди това при царя.

— Първо, защото съм полякиня и прекрасно преживявам и без руснаците, и второ, защото не виждам как моите кремове биха могли по някакъв начин да оправят мужишките им калпави физиономии.

— Тя се шегува — рече Ники.

— Въобще не се шегувам — отвърна Хана. — Освен това силно се съмнявам прескъпият им Сталин да е запален по тоалетните млека.

Наистина не се интересуваше от разширяване на бизнеса точно при Йосиф Сталин. Не можеше да допусне, че подобно заведение ще е печелившо, а още по-малко разрешено. Но затова пък съзнаваше каква реклама щеше да е за нея подобно нещо… при условие че успееше да вмъкне в западните вестници отзвук за московската си кампания. Това не би трябвало да е много трудно, журналистите можеха да са много мили с нея, особено когато и тя проявеше интерес към тях.

От сключването на договор с руснаците нямаше да се изчерви; та нали само няколко месеца по-рано, на 16 ноември 1933 г. в Белия дом президентът Рузвелт и Литвинов бяха подписали договор, който бележеше дипломатическото признаване от страна на американците и възстановяване на отношенията между двете страни.

А от политическия акт до това, някой да си представи нея, Хана, като пратеничка на великия американски капитализъм при Съветите, имаше само една крачка.

Възприе ОʼДрискол като откачен симпатяга.

И сгреши: след месец и нещо същият този ОʼДрискол отново се появи. Познавала ли Горки? Тя отвърна, че знаела един писател на име Максим Горки, от когото била чела „На дъното“ и „Майка“.

— Същият — каза ирландецът. — Ще отидете ли в Москва, ако Горки ви покани?

— Защо не? Но аз мислех, че е умрял.

— Преди десет дни, когато обядвахме заедно, все още беше жив. Говорите руски, нали?

— Във всеки случай по-добре от вас.

 

 

Настъпи пролетта на 1934 година. За няколко месеца Хана бе успяла да завърши възстановяването на целия си бизнес в Европа, не остана козметичен салон или магазин, който да не бе посетила и чиито сметки да не бяха в главата й; вече знаеше имената, лицата, качествата и недостатъците на всички, които работеха за нея.

Всеки месец, било Джеси, било Денис Ласал, по-рядко Уин, който имаше недостатъка да говори само английски, идваха от Ню Йорк и й носеха, освен цифрите, които и без това получаваше в самия ден или почти, и много задоволителни новини: Америка на Рузвелт явно бавно, но сигурно се вдигаше на крака почти пет години след краха през 29-а — „Франклин ми дължи само 7500 долара, а ако продължава в същия дух, след три години ще приема, че ми се е издължил“. Навсякъде кривите бяха възходящи; тя изчисли, че ако нещата вървят така, 1934 година ще й донесе чиста печалба от милион и половина долара само от американската мрежа салони.

Според Мариан пък, на Уолстрийт положението също било по-добро:

— Хана, ако искаш да раздвижиш инвестициите си, скоро ще можеш да го направиш. Можем да считаме, че котировките ще се върнат към едно по-разумно ниво.

Тъй като най-накрая купи апартамента на Ил дьо ла Сите, който искаше още от 1913 г., тя извика Адам от Детройт. Той прекара в Париж осем дни. Разказа й за Жаклин и децата, за себе си също. Били му предложили да стане кандидат на Демократическата партия от Детройт за общинските избори.

— Не аз не мога да приема, мамо. Шансовете ти някой ден да видиш сина си в Белия дом са близки до абсолютната нула.

Тя се досети какво щеше да я пита още преди да си бе отворил устата.

— Ще се омъжиш ли за Ники, мамо?

— Не зная.

— Аби го намира прекрасен. Не зная дали е прекрасен, но го намирам по-скоро симпатичен.

„Ето, отново се притесних!“

— Ти ще си съгласен ли, Адам?

— Моето съгласие не е от значение. Но ще бъда щастлив. Мисля, че имаш нужда от него.

Тя го погледна смаяна, дори стъписана: нужда от Ники? Дори не й бе хрумнало. През целия си живот е била независима и не очакваше нищо от другите, освен искания. Но да има нужда от някого…

Потребна й беше цяла нощ, за да убеди сама себе си, че може би Адам не грешеше, и то след като бе преминала през състояние на досада, после на гняв. Защо Адам й се месеше? Призори обаче намери сили да се присмее на себе си, доказателство, че бе възвърнала обичайното си трезвомислие: „Наистина имаш най-непоносимия характер, Хана. Ако ми беше дъщеря, да съм те напердашила досега. Не е изключено и да си луда, с този твой навик сама да си говориш, сякаш сте две Хани, след като само една е напълно достатъчна да побърка целия свят. Защо караш милия Ники да чака побит като камък?

Само не ми казвай, че не знаеш. Прекрасно знаеш дори: да се омъжиш повторно и всеки ден да си в обятията на друг мъж, ще ти се струва непростимо предателство.

Ще продължаваш да мислиш за НЕГО дори в моментите на върховна наслада.

Или поне така си мислиш. Освен ако не те е страх от обратното, тоест да откриеш, че ТОЙ не е така всеприсъстващ както някога.

От това най-много се страхуваш, Хана.“

Адам си замина за Съединените щати. Ники не беше в Париж, а в Сен Тропе (малко неизвестно селце), където дъщеря му всеки момент щеше да ражда второто си дете.

Беше сама, когато най-официално пристигна писмото, донесено бе от служител в съветското посолство: канеха я в Москва заедно с пет или шест от нейните козметички, ако това било възможно. Кога можела да тръгне?

Още в понеделник.

Дотогава имаше четири дни да уреди всичко, да подбере козметичките, да се увери, че имат паспорти и че ще им дадат визи, както и да ги облече, коафира, да им купи ръкавици, да им повтаря по сто пъти на ден какво трябва да правят и казват (никога неть, винаги да, просто, нали?), да реши какво ще вземе. Цял вагон с козметика, освен това някои мебели и необходим инвентар (може би нямаше да намерят на място) и да предупреди пресата, не само френската, а и европейската и американската, да превърне експедицията си в степта в колосално събитие, така че поне петдесет фотографи и дузина радиорепортери да се тълпят около нея, когато ще се качва във влака за Москва, сгушена в палтото си от норки, а тя ще отговаря на френски, английски, италиански, испански, полски и руски на всички въпроси, очарована и радостна, и ще подчертава изключителната хубост на шестте млади жени, които щяха да я придружават, най-ниската от които щеше да е с една глава по-висока от нея.

През цялото това време се мъчеше да си спомни какво е забравила в цялата тази бъркотия, убедена бе, че е забравила нещо, и то важно, което на всяка цена е трябвало да направи или каже („какво може да е, чумата да го тръшне!“).

Лично провери вагона с козметични продукти, за който Жана Фугарил й се бе заклела, че не липсва и копче, увери се, че е взела оригиналните издания на „Дядо Горио“ от Балзак и „Възпитание на чувствата“ от Гюстав Флобер, подарък за Максим Горки.

Докато влакът потегляше, а и след като тръгна, докато прекосяваше Европа и безбрежната равнина, където се бе родила, докато наставляваше допълнително козметичките си до такава степен, че щеше да ги подлуди, тя продължаваше да се пита какво ли й се бе изплъзнало в бързането, на нея, която никога нищо не забравяше.

Мислеше и премисляше, но нищо не откриваше.

„Адски е досадно.“

 

 

С бръсната глава и мужишки мустаци, но с блестящи умни очи, Горки я прие сякаш винаги се бяха познавали. Никога нямаше да го признае гласно, но мълчеше достатъчно изразително, та тя да разбере, че той вече не е ентусиазиран певец на сталинизма, както го бе описал ОʼДрискол. През целия й московски престой той не се отдели от Хана. Присъстваше усмихнат на всекидневните сеанси (Хана правеше по три на ден, вместо предвидения в програмата един; въпреки това не успяваше да задоволи огромната жажда на жените в Москва за знания). Запозна я с художници, много от които бяха талантливи, с писатели и музиканти и си вмени в задължения всяка вечер да я изпраща до хотела й. Една вечер, тъкмо се бяха разделили — беше девет и половина, тя бе решила да се прибере рано и да прегледа бележките си, — той й се обади и я попита дали би се съгласила да излезе отново, за да се срещне с един човек. Тя се поколеба, после се съгласи само защото гласът на писателя звучеше странно.

Половин час по-късно беше в Кремъл.

Беше смаяна. Ако не беше приятелската усмивка на Горки, щеше да се попритесни.

Но той се усмихваше и повтаряше:

— Той пожела да ви види, Хана.

Сякаш случилото се го бе изненадало повече и от нея.

Преминаха през много постове, промъкнаха се през невероятна мрежа за проверка. Най-накрая стигнаха до залата „Свети Георги“ в Големия дворец, където с Максим Горки седнаха, еднакво загубени в това гигантско помещение с размери шестдесет на двадесет метра. Паркетът беше истинско чудо, бе направен от двадесет различни вида дърво. Измина цял час. Ако беше сама, Хана щеше да си тръгне: „Няма какво да се занимавам с мъж, който не само ме извади от леглото, но ме кара и да го чакам!“. Най-сетне дойдоха да ги вземат и ги поведоха по лабиринт от коридори и стълби. След дългото чакане Хана изведнъж се озова в малък салон, доста претрупано обзаведен. Там един мъж пишеше на малка масичка. Надали беше и среден на ръст, с гъсти мустаци. След време остави писалката и стана. Горки ги представи, а Йосиф Сталин леко свъси вежди като човек, който нищо не си спомня. Горки се намеси отново дипломатично, със Сталин си говореха на „ти“. Поведоха разговор, който ако не беше с известната личност и на това място, щеше да бъде най-обикновен.

Сталин каза на Хана, че всъщност била рускиня. Тя не възрази, но отговори, че е американка от близо тридесет и четири години.

Той я заразпитва за богатството й, как го е натрупала, след като е жена и на колко възлизало то.

— Направих едно бурканче крем, после още едно, а след това още няколко — отвърна тя. — Сега ги продавам в двадесет и една страни и имам около двадесет и девет милиона долара. Няма нищо сложно.

Нещо като усмивка премина през леко дръпнатите очи на грузинеца. Седнал до нея, той изведнъж й заразказва как през 1907 г. бил в Лондон и че това било, заедно с краткото спиране във Виена, единственото му пътуване в чужбина. Без повод започна да й рецитира Уолт Уитман, който бил любимият му поет, заедно с Горки, разбира се. Накрая попита Хана ще отвори ли козметичен салон в Москва.

— Да, ако правителството ми разреши — каза тя.

Той се усмихна широко. Мислел, че правителството щяло да й разреши. Дори бил чул да се говори за салони в целия Съветски съюз. Можела ли да създаде школа за козметички, както била направила във Франция и Съединените щати?

„Гръм да го тръшне, Хана, бълнуваш ли? Щом този тип с отвратителни ръце на удушвач се интересува от разкрасяване, какво ли още ще доживееш да видиш?“

Срещата приключи доста бързо. Смайването й още не бе преминало, когато се озова на Червения площад.

— Той наистина ли ми разреши да открия козметичен салон? Наистина ли ме помоли да открия школа за козметички, не съм сънувала, нали, Алексей Максимович?

— Не си сънувала — отвърна Горки.

От вратата на Спаската кула излязоха един подофицер и двама гвардейци и се отправиха към мавзолея на Ленин, построен четири години по-рано. До полунощ оставаха две минути. „Само в Москва няма да е достатъчно, ще трябва да отида до Ленинград и до други градове.“ Вече започваше да крои планове за това така неочаквано разрастване. „След това Китай и Япония. Индия също, естествено. И Истанбул, Кайро, Букурещ, там вече трябваше да съм отворила. След това ще трябва да видя дали и в другия край на Африка не би могло да се направи нещо. Така ще ми остане само Латинска Америка, където ще започна от Мексико. Или от Аржентина, където синът на Ники… О, дявол да го вземе!“

Беше изругала на глас. Спря се в мига, когато се готвеше да влезе в хотела си.

— Нещо не е наред ли? — попита Максим Горки.

— От доста дни насам имам чувството, че когато тръгвах от Париж, забравих нещо. Сега се сетих какво, забравих да се омъжа.

Бележки

[1] Латински любовник (англ.). — Б.пр.