Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (9)

Плотина

Императрицата на Рим се гневеше. Вече мина цял час, а двата стана, работещи един до друг, отказваха да влязат в ритъм. Нейната совалка сновеше плавно напред-назад с отмерено „шшш“, „шшш“, но от другата се чуваше „шшш“… пауза… „шшш“… пауза.

— Ритъм, Сабина — повтори тя за четвърти път. — Трябва да тъчеш ритмично. Много бързо се разсейваш.

— Ммм… — съпругата на скъпия Публий прокара совалката през конците и се прозя. — Защо да не се поразходим навън? Следобедът е прекрасен, срамота е да се задушаваме вътре.

Сабина погледна към високите прозорци, чиито кепенци Плотина нареди да затворят плътно още щом пристигна.

— Нездравословно е — отвърна Плотина. — От вятъра кожата ти ще изгори и какво ще си помислят хората?

— Не знам дали някой си губи времето да мисли за кожата ми.

Плотина стрелна с поглед момичето. Досега вече трябваше да й е станала като родна дъщеря, но някак си не беше. Лицето на Сабина не трепваше. Не би посмяла да се присмее на императрицата на Рим. Невъзможно!

Вибия Сабина обаче не оправда очакванията на Плотина да бъде задоволителна съпруга на скъпия Плотин. Беше ясно като бял ден. Дори сега беше боса, а косите й се спускаха по гърба като на девойка. Ръцете й прокарваха совалката небрежно напред-назад. Платовете й винаги бяха рехави. Плотина й помогна да започне наново мантията за скъпия Публий и я предупреди, че ако работи по един час дневно, ще я изтъче бързо. Тази сутрин обаче установи, че момичето не е пипнало стана! Какво разочарование! И не беше само това…

— Най-после успях да намеря препис на новия гръцки поет, за когото говорят всички — прекъсна мислите й Сабина. — Адриан ще се зарадва много. Ако извадим късмет, поетът ще е ужасен. Докато вечеряме, ще разнищим строфите му на пух и прах и Адриан ще се сдобие с нов материал относно любимата си тема за упадъка на римския литературен вкус.

Плотина се намръщи. Пак поезия. Скъпото момче открай време проявяваше слабост към поезията. Поетите не бяха съвсем безполезни, поне за развлечение на лентяите, но бъдещият император на Рим не биваше да си губи времето с такива неща.

— Поощри го да наблегне на реториката, драга, вместо на гръцките поети. И без това в Сената вече го наричат Гърчето. Не бива да им предоставяме нови поводи.

— Успял ли е някой да отклони Адриан от интересите му? — усмихна се Сабина.

— Умните съпруги винаги насочват мъжете си в правилната посока.

— Е, и двете знаем, че не съм от най-умните.

Всъщност беше от умните, когато реши. Плотина го знаеше отлично. На последното празненство в императорския дворец Сабина се впусна в едночасов задълбочен интелектуален разговор, само че не го оползотвори в името на напредъка на кариерата на скъпия Публий, а го прахоса с някакъв отегчителен приятел на баща си. Едно нищожество! Пренебрегна всички губернатори на провинции, всички сенатори и всички полезни хора, които Плотина събра с цената на огромни усилия.

— Той беше интересен — сви рамене Сабина. — Те не бяха.

Плотина се помоли Юнона да я благослови с търпение.

Такова поведение би изкарало от кожата й дори богиня.

Няма значение. Плотина не се отби непоканена при снаха си, за да се разсейва с нескопосното й тъкане и странните й възгледи за гостите. Плотина носеше вест, и то каква вест!

— Кога ще се върне скъпият Публий? Подготвила съм му изненада, която ще го зарадва повече от всички гръцки поети.

— О, не следя кога си идва и кога излиза. Вино?

— Не пия вино, не го ли разбра? Овесена отвара, моля. И искам да видя ръцете на тази робиня… Така си и мислех. — Плотина изгледа смразяващо момичето. — Почисти си ноктите, преди да донесеш чашите, девойко! Вибия Сабина, откъде си намираш прислугата? Такива непохватни необучени създания…

— Тази е от бордей на Авентинския хълм — Сабина кимна към момичето, което излизаше от стаята. — Предложих й да си смени професията. Засега се приспособява добре, макар понякога да обърква чашите.

Плотина примигна.

— Шегуваш се.

— Нали ти ми повтаряш, че дълг на всяка римска съпруга е да помага на злочестите?

— На чистоплътните злочести. На нравствените злочести. Не на мръсните уличници.

— Е, тя вече не е мръсна уличница. Учи се да тъче. След това ще я освободя и ще й намеря работа в някоя занаятчийница. Няма да отнеме много време. Вече тъче по-добре от мен. Спомена за изненада?

Плотина се подвоуми дали да продължи с поученията, но изгаряше от нетърпение да съобщи новината, която таеше цял ден.

— Скъпият Публий е назначен за легат. Ще оглави легион!

Това накара момичето да подскочи.

— Легат?

— На собствен легион — повтори доволно Плотина.

О, колко усилия й струваше, колко главоболия, колко хора, решени да й попречат, но накрая успя. Постигна го — следващата му стъпка по пътя, виещ се все нагоре и по-нагоре.

— Кой легион? — Сабина дръпна несръчно совалката.

— Още не е решено. — Совалката на Плотина се придвижи напред-назад, без тя изобщо да я забелязва, сякаш беше омагьосана да снове безспир. — Съпругът ми не беше съгласен, както знаеш. Наложи се да го убеждавам дълго. Предишната длъжност на скъпия Публий в легионите… — Създаде й неприятности. Натрупа много дългове, безделничейки като трибун в Дванайсети легион и Траян определено не остана доволен. — Скъпото момче понякога се държи много необуздано — довърши лаконично Плотина.

— Нека позная — усмихна се Сабина. — Ловни кучета и красиви младежи.

— Това е нетактична забележка.

Совалката се плъзна малко по-отривисто.

— Познавам съпруга си. — Сабина опря длани върху гърба си и се протегна като гъвкава и сънлива млада котка. — Какво друго да прави човек в пограничните градове, освен да ловува — дивеч и любовници. А той обича и двете.

— Скъпият Публий вече е по-уравновесен — стисна устни Плотина. — Ти, разбира се, ще го придружаваш, където и да го изпратят.

— Най-после сме единодушни — откликна Сабина със сладко гласче.

Значи момичето няма да създава проблеми. Добре.

— Провинциите са съвсем различни от това, с което сме свикнали в Рим — заобяснява Плотина по-сговорчиво. — По-скромни условия, по-неизтънчена компания и, разбира се, невъзможно е да намериш приличен хляб дори на трапезата на легата. Но е необходимо търпение.

— Твърд хляб? Богове! Как ще оцелея?

— Даже в тежки условия трябва да се спазват определени стандарти. Това важи особено за съпругата на легата. Не по-малко от три ястия за вечеря, може и да са скромни, и порядъчна стола, независимо от времето. — Плотина потупа строгите елегантни дипли на сивата си копринена роба. — Никакво захласване по местните обичаи. Чувала съм как някои жени заминават за Британия и се връщат намацани в синьо и накичени с местни бижута.

— Дано изпратят и Адриан в Британия. Мисля, че синьото ми отива.

— Винаги готова да се пошегува… — повдигна многозначително: вежди Плотина. — Та така… неизбежно ще се наложи да общуваш със съпругите на по-нисшите офицери, но най-добре да сведеш срещите си с тях до минимум. Съпругите на магистратите и губернаторите са по-подходяща компания. Ти, естествено, ще им даваш пример за образцово поведение.

— Дали ще му дадат легион в Египет? — замисли се Сабина. — Копнея да тръгна с кораб по Нил като Клеопатра.

— Няма да ти остава време за плавателни експедиции, драга. Кариерата на скъпия Публий зависи от теб. Приятелство с провинциалните губернатори, кореспонденция с влиятелни хора в Рим, празненства за полезни гости… — Сабина беше добра домакиня, Плотина не можеше да го отрече, макар да канеше прекалено много от така наречените интересни хора. И наблюдаваше тенденция вечерите й да прерастват в разпуснати гуляи с обилно количество вино и бръщолевене, вместо да са сериозни събития със сериозни разисквания. Плотина потрепери при спомена за вечерята, когато всички нагазиха във фонтана и си подаваха каната с вино, все едно са разюздани плебеи в почивен ден. Наистина недоумяваше защо Траян и приятелите му останаха толкова очаровани.

— И най-важното — заключи Плотина, припомнила си, че изнася лекция — е да не позволяваш връзките на скъпия Публий с влиятелните хора в града да прекъснат само заради няколкостотин мили. Мъжете са толкова небрежни, стане ли дума за писма, затова ще разчитам на теб да ме държиш в течение…

— Така ли? — прекъсна я Сабина. — Значи ти няма да дойдеш с нас?

— Разбира се. Съпругът ми разчита на мен. Но, естествено, ще ви посещавам. — Плотина прочисти многозначително гърло. — Например, Вибия Сабина, ако случайно забременееш в провинцията, ще дойда да помогна при раждането.

— О, ето я овесената отвара — възкликна Сабина.

— Не сменяй темата — императрицата остави совалката и изгледа строго Сабина. — Надявах се досега да си осигурила наследник на скъпия Публий, Вибия Сабина. Три-четири годишно дете не може, разбира се, да ви придружава извън града, нездравословно е, но аз с радост щях да се грижа за него, докато отсъствате…

— Колко мило.

— Да родиш в провинциите не е идеално. Трудно се намират добри лекари, какво пък остава за дойки! Но проблемите не са непреодолими. Пълна почивка, оттегляне от светски ангажименти, диета с овес и риба, за да се избегнат кръвотеченията.

— Калпурния твърди, че е глупаво по време на бременността да се залостваш у дома като инвалид. Тя се търкаля из къщата като огромна топка, докато бебето не започне да се ражда.

— Втората ти майка има много напредничави идеи, но аз не ги препоръчвам.

— Втората ми найка е родила пет здрави деца — примигна невинно Сабина. — Ти колко имаш?

Плотина я изгледа студено.

— Не всички сме благословени с деца.

— Имам чувството, че и аз няма да съм благословена с деца — промърмори Сабина. — Не и докато вкусовете на Публий не се променят драстично.

— Скъпият Публий ще изпълни дълга си, както и ти — отсече Плотина. — Всеки мъж се нуждае от син.

— Не и Траян.

— Уверявам те, че усеща остро липсата.

Е, това вероятно не беше съвсем вярно. Преди години Плотина беше сигурна, че щом стане император, Траян ще промени решението си и ще разбере колко важно е да остави наследник. Тогава тя беше едва на трийсет и две; не беше прекалено късно. Императорите се нуждаят от синове! Но когато му го каза, той й отговори, без дори да се замисли:

— Когато му дойде времето, ще посоча наследник. И без друго така е по-добре. Кой знае какъв син ще ни отреди Фортуна? Така ще избера най-достойният да ме наследи, вместо да възлагам надежди единствено на кръвната връзка.

Плотина не повдигна повече темата, но тя продължи да я гложди. Император на Рим или не, все пак Траян не беше всезнаещ.

— Скъпият Публий е синът, за когото моят съпруг винаги е мечтал — осведоми тя Сабина. Вероятно и това не беше съвсем вярно, но всяко нещо с времето си. — Не искам скъпият Публий да страда като съпруга ми. Той трябва да има синове, и то скоро. Ти…

Познат дълбок глас я прекъсна:

— Колко уютна гледка сте двете. Юнона и нейната снаха Венера, вглъбени в становете си.

— Ласкател! — засмя се Сабина. — За пръв път някой ме сравнява с Венера.

И Венера е създавала на Юнона същите главоболия, каквито ми причиняваш ти. Но Плотина погледна скъпия си Публий, благороден като колона в безупречно чистата тога, и поднесе буза за целувка.

— Скъпи мой, надявах се да те видя.

— Нека позная. Вече съм легат?

— Колко добре си информиран — усмихна се Плотина. — Трябваше да се досетя, че ще придумаш някой бивш роб да те осведоми.

— Е? Кой легион получаваш? — Сабина го възнагради с отривист войнишки поздрав, когато Адриан се наведе да погали трите ловни кучета, които го бяха последвали по петите от градината и сега се въртяха около краката му. — Къде те изпращат? В Египет? В Сирия, в Британия?

Адриан почеса по ушите любимата си хрътка и погледна към Плотина.

— Нашата любима императрица не ти ли каза?

— Нашата любима императрица знае всичко — изчурулика сладко Сабина. — Как се отглеждат деца, как се поощряват общественият морал и културните стандарти в провинциите. Но по този въпрос всевиждащите й очи явно са й изневерили.

Адриан се намръщи едновременно с Плотина, но не укори съпругата си. Никога не я упреква. Сабина разговаряше твърде саркастично със скъпия Публий, поне за вкуса на Плотина, ала той очевидно нямаше нищо против. Изглеждаше дори, сякаш му е забавно!

— Е? — Сабина заряза стана и изтича към него като дете, очакващо подарък. — Къде отиваме, легате?

Той остави кучетата и щипна Сабина по бузата с неприкрита любвеобилност. „Не биваше да се привързваш към нея — помисли си Плотина и едва се сдържа да не го изрече гласно. — Тя трябваше просто да е полезна.“

Но тя не беше полезна, а той се беше привързал към нея и нищо не се бе развило според плановете на Плотина.

— Смятам, че е редно да вдигнем тост. — Адриан протегна ръка и добре обучен роб незабавно му подаде чаша. — За предстоящите ни дни в…

— Е? — Сабина се надигна на пръсти, а Плотина повдигна вежди.

— Германия — смили се той. — По-точно Могунтиакум.

Тит

Завръщането в Могунтиакум им отне по-малко време от пътуването на изток, констатира Тит. Остави центуриона да наложи темпото, подписвайки всички документи, които му представяше, за да получават отпочинали коне на всяка междинна спирка.

— Всеки ден съм с нов кон — оплакваше се Викс. — Не се ли предполага, че поне веднъж ще ми се падне добро животно? Не! Всички ме мразят.

Тит свикна да се пресяга и да хваща Викс за туниката, та да го издърпа на седлото всеки път, когато започнеше да се свлича по хълбока на коня. Въпреки бясното препускане, обратният път не се стори толкова мъчителен на Тит. Вероятно защото сега имаше с кого да сподели вечерята в крайпътните ханове.

— Сигурен съм, че Цицерон или Ювенал бяха казали нещо мъдро за изтощението и мръсотията, които съпровождат появата ни на бял свят — каза той на Викс една нощ, облегнал глава назад и вдигнал крака върху масата като огледален образ на събеседника си пред огнището в стаята за редови войници. — Но този път съм прекалено изтощен да цитирам когото и да било.

— Слава на боговете! — отвърна Викс, затворил очи. — Подай ми хляба.

Тит се взря в огъня в неугледната тясна стая за простолюдието. От обувките му се вдигаше пара.

— Сигурно ще ме помислиш за невъобразим страхливец, ако ти призная какъв ужас изпитах — изплъзна се неволно от устата му. — Когато видях онези дакийци да се спускат към мен… — Краката му сякаш се вкамениха; наблюдаваше ги как приближават все по-близо и по-близо, докато ръката на Викс улови неговата и го издърпа толкова силно върху коня, че на другия ден не можеше да си помръдне рамото. — Меко казано — заключи Тит.

— Първия път, когато излязох на арената и видях към мен да крачи мъж с меч, се напиках. — Викс отчупи залък хляб и несъзнателно посегна да докосне малкия амулет, провесен през врата му. — Всеки се ужасява, когато погледне смъртта в очите.

— Какво направи тогава?

— Потиснах страха и го убих първи. Няма друг начин, ако не искаш да умреш.

— Аз щях да умра, ако не ме беше вдигнал от земята.

Тит се смути. Думите бяха безпомощни да изразят благодарността му.

— Няма проблем — изсумтя Викс, без да отваря очи. — И не споменавай пред никого, че съм се напикал, защото ще трябва да те убия.

— Обещавам. — Тит си отчупи парче хляб. — Какъв е този амулет около врата ти?

— Нищо особено.

— Докосна го, преди да нападнеш дакийците — отбеляза Тит. — Талисман ли е?

— Татко ми го даде — призна Викс. — Марс. Каза, че богът на войната ще ме пази в битките. Всъщност, когато го докосна, виждам лицето на баща ми. И той беше гладиатор. Оцеля осем години в Колизеума. По-добре да имам неговия късмет, отколкото на някакъв римски бог, размахващ копие. — Викс пъхна малкия диск под туниката си. — Засега ме пази.

— Баща и син гладиатори? — удиви се Тит.

— Е, един император ни мразеше и двамата…

 

 

След цял ден препускане стигнаха Мог по залез-слънце и едва успяха да минат през портите, преди да ги затворят до сутринта. Центурионът се запъти тутакси към помещенията на легата.

— Ела, трибуне. Ще иска да му рапортуваш.

— За какво съм ти? — почуди се Тит. — Нямам с какво да се похваля. Само ме събориха от коня.

— Хайде!

Легатът ги освободи чак по мръкнало. Тит влезе в главната кула, питайки се изнурено дали ще намери нещо за вечеря. През залата преминаваха забързани куриери, роби влизаха и излизаха от канцеларията, легионери поспираха да огледат стената за нови съобщения. Тит прочете, че ще се строят нови казарми, от Тракия щеше да пристигне отряд за временно пребиваване; едно съобщение напомняше строго да посещават местните жени само извън служба и отвъд стените на укреплението… Никакъв знак, че някой знае за експедицията на Тит до Дакия. Никакъв знак, че скоро ще воюват.

Тит усети леко мъждене в стомаха си — като първото стълбче дим, надигащо се от купчина съчки. Защо се оплаквах, че ми предстои цяла година отегчение и лъскане на обувки? По-добре чистене на обувки и скука, отколкото битки и кръв.

— Е? — Викс се беше облегнал на стената до бюста на императора, който внушаваше страхопочитание във всяко римско укрепление. Дори изваяно от камък, лицето на Траян излъчваше дружелюбие. — Някакви новини? Какво каза легатът?

— На мен нищо. — Тит си свали шлема и прокара пръсти през косата си. — Само стоях и кимах, докато легатът разпитваше центуриона за всичко. После ми нареди да вървя да вечерям и започна да диктува депеши.

— Знаех си. — Викс плесна дланта си с юмрук. — Ще има война! Траян няма да търпи да рушат гарнизоните му. Дакийският цар ще съжалява, че се е родил.

— Аз съжалявам повече, че пропуснахме вечерята — сбърчи чело Тит. — Не че е голяма загуба да пропуснеш легионерската дажба.

— Загорял овес и преварено свинско — съгласи се Викс. — Закопнял си за печен дивеч и за кълцано фламинго като в Рим, а, трибуне?

— Ти ми спаси живота поне два пъти, Дребосък. — Тит едва се сдържа да не потрепери. Имаше чувството, че виковете на дакийците ще продължат да го преследват в сънищата му още дълго. — Мисля, че може да ме наричаш Тит.

Викс се засмя.

— Центурионът ще ми нашари гърбината.

— Когато няма опасност да чуе тогава. Така е най-добре. Както казва Овидий: „Който живее добре, живее незабелязано.“

— Овидий сигурно е познавал неколцина центуриони. — Викс пое малко неловко протегнатата му ръка. — Тит, щом искаш.

— Лека нощ, Викс. — Тит закри с длан огромна прозявка. — Отивам да проверя дали е останало малко от загорелия овес и превареното свинско. Толкова съм гладен, че мога да изям и жив кон.

Викс се поколеба малко.

— Трибуне… Тит… Имам момиче в града и тя е по-добра готвачка от легионерските касапи. Ако искаш…

— Води ме — прекъсна го Тит.

 

 

Агнешката яхния ухаеше изкусително, но Тит полагаше огромни усилия да не зяпа момичето, което току го поглеждаше страхливо, докато нареждаше чиниите по масата. Пълни устни, красиво овално лице, кожа, чиста като прясна сметана, и коса като тъмен мед, сплетена на дебела плитка, дълга чак до коленете. Момичето на Викс беше родено да носи коприна и бижута в златен дворец, а не набрашнена престилка в тясна стаичка над пекарната.

Тит опита яхнията.

— Богове! — преглътна първата хапка и затвори очи. — Омъжи се за мен, красива девойко!

— Казах ти, че моята Деметра умее да готви. — Викс я прегърна нехайно през кръста. Тя се усмихна, но пак изгледа нервно Тит. Беше пребледняла като платно, когато й се представи.

— Трибун? — попита задавено. — Какво е направил Викс? Не ме посещава често, кълна се, господарю. Само когато не е на служба, а аз никога не стъпвам в укреплението. Знам правилата…

Тит изля цял порой уверения, за да я убеди, че не е дошъл да прибере Викс, за да го наложат с камшик, ала тя продължаваше да го поглежда крадешком, сякаш в кухнята й е налетял дракон, въпреки възторжените възклицания, с които унищожаваше яхнията й.

— Късметлия си! — прошепна той на Викс, когато момичето се отдалечи до печката. — Императори биха се борили за благоволението й, Викс, само заради яхнията й, да не говорим за красотата й. Как я придума да ти готви?

— Неколцина адютанти я подкачаха миналата година на пазара и аз ги разгоних — отвърна самодоволно Викс. — Лесно е да си намериш момиче, когато си увенчан със славата на спасител.

Тит скъта този съвет за бъдеща употреба. От друга страна, от какво би могъл да спаси момиче? От неточен цитат?

Видя дъното на чинията, преди да се усети, и Деметра побърза да му досипе. Той й благодари с поклон и огледа уютната стаичка. Служеше и за кухня, и за спалня, но сияеше от чистота и ведрост — коренна противоположност на потната мъжествена недодяланост на укреплението. Върху леглото беше метната яркоцветна завивка, съшита от шарени парчета плат, върху паянтовата маса имаше букет от късни есенни астри, натопени в буркан, от пекарната долу се носеше ухание на пресен хляб.

Викс също начеваше втората си порция.

— Какво зяпаш?

— Всичко. — Тит се озърна завистливо. — Блажен домашен уют. Разбрах колко ми липсва, когато се озовах в спартанските ни казарми.

— Намери си момиче — посъветва го Викс. — Посещавай я, когато си свободен. Подкупи когото трябва и ще ти разрешат дори да спиш при нея.

— Вече има момиче, което искам. — В един опиянителен миг Тит си представи ведра стая като тази — книги по рафтове край стените, пресен хляб, свежи цветя и Сабина, легнала върху леглото, дъвче ябълка и чете. Около устните й разцъфват трапчинки, когато Тит влиза при нея… — Но тя е в Рим — добави Тит.

А и не беше негово момиче.

Не че продължаваше да е влюбен в нея. Ако не друго, поне я познаваше далеч по-добре, отколкото когато на шестнайсет се прехласна по синеокото девойче, което деликатно не се разсмя на първия му опит да предложи брак. Сега тя му заемаше книги, водеше я на Марсово поле, когато съпругът й беше зает, делеше трапеза с нея на вечерните празненства. И се изпълваше с гордост, когато я придружаваше на някое обществено събитие и тя влезеше в залата с ефирна стъпка, уловила го под ръка. Някак си другите момичета, които дядо му превъзнасяше като подходящи партии, му се струваха безинтересни, безстрастни и бледи копия на Сабина.

Не, не беше влюбен в нея. Но докато не намери момиче да го заплени като нея, защо да се жени?

— Значи имаш момиче в Рим — обади се Викс небрежно. — Какво от това? Нищо не пречи да имаш и тук. Няма никакъв шанс да се срещнат.

— Няма да удостоя с контрааргументи предложението ти.

Тит усети топла тежест върху крака си. Погледна надолу и видя момченце с кафяви очи и къдрава коса. Детето се беше отдръпнало уплашено, когато Тит влезе в стаята. Взе дървеното си конче и се притаи в ъгъла, откъдето ги наблюдаваше плахо. Сега обаче примигваше срамежливо пред госта на майка си.

— Цели седмици пътувахме — укори Тит Викс — до най-затънтените краища на империята и обратно, спаси ми живота, а не си ми казал, че имаш син. На колко е? На три?

— О, не е мой. — Викс обра соса от чинията си със залък хляб. — Баща му бил писар. Легатът го довел от Бициния преди няколко години. Писарят довел Деметра и момчето със себе си от селото им, но умрял през първата зима и ги оставил сами. Германските зими не са за всекиго. — Викс перна с юмрук ръката на Тит. — Гледай да не се разплачеш, когато ти измръзнат краката.

— Ще се постарая. — Тит разроши къдриците на момченцето със същия цвят на тъмна мед като на майка му. — Браво на теб, че се грижиш за него, след като е останал без баща.

— Не бива да ви безпокои! — Деметра се спусна и отнесе красивия си син, гълчейки го тихо на гръцки.

— Какво друго каза легатът, когато му рапортува? — Викс се пресегна към глинената кана върху масата. — Ще мобилизират Десетия със сигурност. Ние сме най-добрият легион извън Галия и сме по-близо. — По обувките му още имаше полепнала кал от безкрайната езда през изминалите седмици, но той изглеждаше готов да си надене мантията и да замарширува към Дакия на мига. — Кога ще тръгнем на поход, как мислиш? След две седмици, три?

— По-скоро след три месеца — отпи Тит от чашата си. Студена местна медовина, резлива течност, но би я преглътнал, дори да беше оцет.

Не беше усещал такава топлина и уют, откакто… откакто беше пристигнал в Германия.

— Три месеца? — изръмжа Викс.

— Най-малко. Често седя в Сената, просто слушам от задните редове публичните разисквания, когато говори дядо, и съм чувал десетки разгорещени спорове за разквартируването на легионите. — Тит зачегърта с нокът едно кално петно, засъхнало върху туниката му. — Трябва време да организират всичко, да изпратят подкрепления, да свикат допълнителни легиони. Най-малко три месеца, по-скоро четири.

— Да мобилизират? — обади се Деметра иззад гърбовете им с ококорени кафяви очи. — Искате да кажете, че Десетият ще тръгна на изток ли, господарю? Да се бие?

— Още нищо не е сигурно — успокои я Тит.

— Дано този път да има сражения — изсумтя Викс. — Пет години в легионите и не съм видял нито една хубава битка! При първия набег на Траян срещу дакийците тъкмо бях приключил с обучението. Дакийците се разбягаха, преди да започне истинската битка, да ги вземат дяволите! Как ще стана центурион, когато нехранимайковците си уреждат сметките със споразумения?

— Сериозно ли искаш да си центурион? — удиви се Тит. — Не си ли виждал с колко работа ги товарят?

— Няма значение! — отвърна решително Викс. — Работата, рангът, битките, поощренията, плячкосаното злато, триумфалните шествия в Рим. Искам всичко!

— Колко грандиозно! — развесели се Тит. — Аз самият се надявам чисто и просто никой да не ме убие, докато съм трибун. След това искам тих пост — да оформям статистики или да отговарям за строителството на някой акведукт.

С тиха къща сред градина, здрави и красиви деца като сина на Деметра и съпруга, която няма да е Сабина. Сабина се поместваше трудно в мечти за домашен уют. Дори в собствената си безупречна къща в Рим тя не приличаше на доволна от живота римска матрона. По-скоро на весел, но нехаен гост, който всеки момент ще отлети през вратата и ще поеме към края на света.

Но каква полза от фантазии?

— Може и да станеш центурион — обнадежди го Тит. — Този път сблъсъкът с дакийците, струва ми се, няма да приключи със споразумение. Ще тръгнем след четири месеца вероятно, но…

Внезапно Деметра се обля в сълзи, грабна сина си и излезе от стаята.

Тит се надигна от стола, но вратата се захлопна зад гърба й.

— Какво казах?

— Кой знае? Не й е за пръв път. — Викс доизпразни невъзмутимо чинията си. — Обикновено я оставям да се наплаче. Отивам да спя някъде другаде. На улицата зад големия театър живее една червенокоска, която ми харесва…