Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (26)

Викс

Три дни на кораба и три дни повръщане. Мразя лодките.

— Не се ли изпразни стомахът ти? — попита Сабина и приближи до парапета, над който се бях надвесил.

— Твоят да не би да е от стомана? — Изправих се и си избърсах устата с опакото на дланта. — Кучка.

Тя се засмя и погали котката, мъркаща в ръцете й. Беше ми странно, че разговарям отново със Сабина. Сега изглеждаше по-различна, дребничка и крехка, в тясна египетска туника, която разголваше ръцете и глезените й. Причудлив амулет обгръщаше китката й, а лицето й беше помургавяло и осеяно с лунички под късата коса. Но гласът й не се беше променил и сърцето ми не подскачаше като преди, когато я погледнех… но ми беше приятно да се смеем заедно. Тя убеди Траян да отплава за Рим и за това бях готов да й простя всичко.

— Той изглежда по-добре — кимнах към кърмата, където императорът играеше на зарове под пурпурен балдахин, разпънат да го предпазва от слънцето.

Плотина си вееше вдървено с ветрило от едната му страна, странно притихнала, вместо да раздава съвети наляво и надясно. Дузина пътници се разхождаха по палубата, докато моряците завързваха въжета и опъваха платна, а невероятно синята вода сияеше отвъд борда.

— Не ти ли изглежда по-добре?

— Ммм… Ще се радвам да стигнем по-бързо до Рим. До края налятото няма да му позволя да стане от стола.

— Мислех, че ще заминеш за Сирия с Адриан.

Сабина поклати глава и почеса котката по брадичката.

— Искам да прекарам известно време със семейството си. Твоето няма ли да ти липсва?

Пропуснах този въпрос. Мира знаеше, че ще дойде при мен в Германия, след като се установя; отдавна го бяхме уточнили. Поиска обаче да взема Антиной с мен, но аз отказах и се спречкахме.

— Засега си е взел дозата войнишки живот — казах точно преди да тръгна, събрах разхвърляните върху леглото туники и ги натъпках в пътната си торба.

— На дванайсет е — възрази тя и ми подаде сандалите и точилото. — На тази възраст момчетата се нуждаят от бащите си.

— Колко пъти да ти повтарям, че не ми е син!

— Но искаш да имаш син. Всички мъже искат синове. Мислех, че ще ти бъде приятно да е край теб, след като аз нямам… хмм, след като родих две дъщери…

— Две добри дъщери.

Оставих купчината сгънати туники, вдигнах Дина и я заподхвърлях във въздуха, докато закрещя. Чая ме наблюдаваше от пода с огромни тъмни очи и се отдръпна, когато посегнах да погаля мекия пух по главицата й. Все още се страхуваше от мен, защото нахълтвах в живота й през няколко месеца със звънтящ меч и тракаща броня.

— Добри момичета са — повтори малко по-ведро Мира, но се поколеба. — Викс, ако императорът… ако не се възстанови…

— Ще се възстанови.

Всяка друга възможност беше немислима.

— Но ако не се възстанови? Пак ли ще заминеш за Дакия?

— Защо не? Това е моят първи легион. Цял живот го чакам.

— Да служиш на Рим ли? — попита тя. — Ще служиш на Рим, а не на Траян.

— Траян е Рим. — Целунах вирнатата й брадичка.

— Не завинаги — отвърна тя, но аз продължих да си събирам багажа за плаването.

В триремата на императора, поела към Рим, се намери място и за мен. Щях да сляза някъде по пътя, да наема коне и да продължа на север за Дакия. Мъжете ми щяха да тръгнат със следващия кораб и да се срещнем там. Щом въведях ред в легиона си, щях да извикам Мира и момичетата.

— Напред-назад из империята като пощенски сандък — въздъхна тя изморено, ала ми помаха за сбогом със смело лице, когато преди три дни се качих на кораба в Антиохия.

Наблюдавах как водната пропаст помежду ни расте и стройната й фигура постепенно изчезва. Когато се превърна в точица, до която Антиной се изправяше като младо копие, а момиченцата в ръцете й изобщо не се виждаха, аз целунах крайчеца на синия шал, все още завързан около ръката ми под ризницата.

Забелязах как в другия край на палубата Траян захвърля заровете и става с тиха ругатня. Плъзна длани по гърба си, протегна се и киселата Плотина му зададе някакъв въпрос, на който той благоволи да отговори само с пренебрежително махване.

— Как успя да го убедиш да се върне в Рим?

— Неприятно ми е да си призная, но плаках. — Сабина разкриви лице. — Не понасям жените да постигат своето със сълзи, но Траян открай време се размеква от женски сълзи. Изнесох му лекция за необходимостта да бъде разумен и да си пази здравето, ако иска да запази империята, която е построил, и точно когато беше на път да се ядоса, брадичката ми се разтрепери. Всъщност и той иска да върне у дома. Изморен е.

— Ще се грижиш за него, нали? — настоях аз. — Както трябва, искам да кажа? Сърцето на Плотина с каменното лице не може да изстиска и капчица нежност. — Чух, че не останала доволна от думите на съпруга си при посрещането в Антиохия, че след две седмици поема към Рим. — Би трябвало да се радва, след като съпругът й се прибира след четиригодишно отсъствие, но крава като нея сигурно обича да дърпа сама конците.

— Този път няма да дърпа конците. Ще се постарая да й причиня много главоболия — в гласа на Сабина прозвуча истинско задоволство. — Този път и аз ще поостана в Рим.

— Адриан не настоя ли да заминеш с него?

— Не.

— Навремето двамата винаги пътешествахте заедно.

— Времената се менят.

Гласът й прозвуча хладно и равнодушно и аз се втренчих изпитателно в нея. Лицето й беше неразгадаемо като девствена восъчна плочица. Е, вече не беше моя работа какво става в странния й брак и в още по-странния й ум. Сабина ме погледна над главата на котката с продълговата, заострена муцуна и за миг тя и загадъчното създание с обецата ми се сториха като две капки вода. После Сабина се усмихна, смени темата и приликата се стопи.

— Защо е превързано рамото ти?

— В Хатра ме рани стрела, когато издърпвах императора от пътя й. По-добре рамото ми, отколкото неговата шия.

— Нищо чудно защо ти е дал легион.

— Вече го бил обмислял, така каза. Стрелата беше чиста случайност. Още ме боли, но заздравява бързо.

Чух вик и се обърнах. Сякаш от края на дълъг, мрачен тунел видях как Траян залита и стиска увисналата безпомощно ръка. Строполи се на колене и преобърна игралната дъска. Видях как се опитва да стане, прехапал устни до кръв. „Изправи се — помислих си. — Моля те, изправи се!“ Но той падна. Падна.

Господи, той падна.

Сабина

— Не може да го видиш, Вибия Сабина. Той си почива.

— Повикал ме е — Сабина заобиколи Плотина — и ще го видя.

— Не бива да го безпокоиш. — Плотина изопна рамене; копие на гранитна колона в тъмносивата роба в тон със сивите кичури около слепоочията й. — Забранявам ти!

Сабина се усмихна сладко на императрицата на Рим.

— Върви да чукаш коне — каза й, произнасяйки отчетливо всяка сричка, и влезе при Траян.

Прозорците нямаха кепенци и лекарите заковаха чаршаф върху дървения перваз, за да затъмнят стаята. Наложи се да донесат легло от триремата. Подът беше глинен, а по ъглите висяха паяжини. „Императорите не умират в такива стаи“, помисли си Сабина.

— Не се суетете край мен, мътните ви взели! — думите долетяха от леглото дрезгаво, завалено. Траян лежеше по гръб под купчина одеяла въпреки жегата и отпъждаше с немощна длан лекарите, които се опитваха да му премерят пулса. — Малката Сабина ли виждам? Ела тук. Всички други да излязат!

Лекарите се отдръпнаха покорно. Сабина забеляза колко изпито и тъжно е лицето му, а робите зад него изглеждаха, сякаш са плакали. Преторианецът до вратата бършеше просълзените си очи.

— Свали този чаршаф. Искам светлина.

— Разбира се.

Сабина смъкна чаршафа. Пристанището сияеше отвъд прозореца, невъзможно синьо под още по-синьо небе. Изоставено пристанище всъщност. Корабът на императора акостира в най-близкото пристанище — безлюдния, порутен Селинус^[1], плячкосан в отдавнашна война и изоставен. Само неколцина пришълци деляха запуснатите сгради със свраките, но никой не посрещна изпадналия в потрес императорски антураж, когато пренесоха Траян от кораба в една от малкото постройки с непокътнат покрив. Върху хълма над града се издигаха руините на древен храм, ала той не събуждаше любопитството на Сабина.

— Ела тук, момиче — подкани я с хриплив глас Траян. Тя приближи и коленичи до леглото. За два дни той направо се смали, бузите му хлътнаха, кожата на ръцете му висеше, долната му устна оголваше венеца в озъбена гримаса. Дясната половина на тялото му беше обездвижена; всяко дихание свистеше в гърлото му. Сабина притисна ръката му между дланите си и не почувства стисване в отговор.

— След няколко дни ще съм на крака. — Траян се закашля. Сабина го подхвана под раменете и му помогна да се надигне, за да си поеме дъх. — Най-много след седмица.

— Разбира се, цезаре — излъга Сабина.

— Имай предвид, че го правя за всеки случай. Смятам да напиша писмо. Да посоча кой искам да ме наследи.

— Но… — Сабина примигна. — Не че не одобрявам, но защо го обсъждаш с мен?

— Защото, ако разговарям с офицерите си, всеки ще настоява да избера него, а от Плотина вече съм чул всичко по темата. — Императорът се закашля отново. — Ти няма да се опиташ да ми повлияеш, Вибия Сабина. Ще ме изслушаш и ще си държиш езика зад зъбите като добър войник.

— Вярно е. — Сабина усети как сърцето й запърха в гърдите като молец. — И кой ще те наследи?

— Това е въпросът, нали? Ще изготвя списък и ще оставя Сенатът да избере. Кучите синове държат да се допитват до тях, та реших да им дам пет имена.

— Разбирам… И едното е на Адриан ли?

— Милостиви богове! Не!

Сабина пое дълбоко дъх. Почувства странна лекота. Въпросът я измъчваше отдавна, живееше във всяко мълчание между нея и Адриан. И сега го нямаше.

Публий Елий Адриан нямаше да стане император.

— Пет имена — продължи Траян. — Първо, бившите консули Палма и Целзий.

— Сигурен ли си, цезаре? — попита колебливо Сабина, съсредоточила се с усилие на волята върху належащата тема. — И двамата са… хмм, помня как казваше, че Палма е буйна глава, а Целзий е честен, но глупав.

Траян не й обърна внимание.

— Лусий Квет е третото…

— Сенатът никога няма да избере бербер, цезаре — примигна Сабина. — Обмислил ли си наистина въпроса?

— Разбира се, момиче — гласът на Траян прозвуча остро, макар и немощно. — Изобщо ли ми нямаш доверие? Сенатът няма да ги избере. Глупци, буйни глави и бербери не стават императори на Рим! Сенатът ще ги отхвърли погнусено и ще се спре на името, което наистина искам.

— Аха. — Сабина повдигна вежди. — Много умно, цезаре. Винаги съм знаела, че само се преструваш на прост войник.

Траян се опита да й намигне, но клепачът му само потрепна.

— Ще изберат Гай Авидий Нигрин. Стабилен мъж, честен. Сигурни ръце за юздите на империята. Липсва му обаяние, но ще се справи.

Сабина се замисли.

— Имената са само четири. Три невъзможни и истинският ти кандидат. Кой е петият. Бившият консул Сервиан вероятно?

— Старата костенурка? Да не си полудяла?

— Той е най-добродетелният мъж в Рим.

— Именно.

— Споменавал си името му преди. На едно вечерно празненство каза, че е подходящ кандидат за…

— Бях пиян. Не, петото име е резервният ми вариант, в случай че Сенатът не избере Нигрин. Ще включа в списъка Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Сабина зяпна.

— Тит?

— Защо не? От доста време го наблюдавам. Тих, съвестен, трудолюбив. От благородно семейство, много богат и се справи отлично като квестор. Военната материя не го влече, но е смел. Наскоро насочи вниманието ми към една машинация и съм му длъжник. Рим му е длъжник.

Сабина се насили да си събере мислите. Тит, който открай време повтаряше, че ще си остане най-обикновен съвестен чиновник, сега се оказваше кандидат за император?

— Твърде млад е, цезаре — реши се да каже най-после тя. — Сенатът няма да избере мъж, ненавършил трийсет и пет, за император.

— Не е невъзможно — възрази дрезгаво Траян. — Идиотите се хванаха на въдицата на младия Нерон и на младия Калигула, нали? Нищо чудно да предпочетат Тит, ако съперниците на Нигрин му подлеят вода. Или ще дадат пурпура на Нигрин и ще го накарат да осинови Тит като наследник. И в двата случая той е резервният ми вариант. Не че ми трябва резервен вариант. След ден-два ще съм на крака и когато се върна в Рим, ще взема момчето под крилото си и ще му поодялам треските. Дай ми пет години да го каля и няма да се поколебая да го избера вместо Нигрин. — Гърдите на Траян се надигнаха. — Богове! Трябват ми само пет години!

— Тит… — Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече й харесваше. — Няма нито един враг, това е сигурно. Колцина могат да се похвалят със същото?

Необяснимо защо се сети за Викс, който си навличаше враг след враг. Какъв вик се изтръгна от гърлото му, когато Траян падна!

— Мнозина безгръбначни подлизурковци нямат врагове — рече завалено Траян. — Но не и смелите, честни мъже. И аз знам, че Тит си е спечелил поне един враг, но го е направил заради мен, така че не се оплаквам. Той е петото ми име. Доведи ми Федимус да го напишем черно на бяло. Той ми е секретар за даренията и повишенията, знае как да го оформи официално — гърдите на Траян се разтърсиха отново от поредния пристъп на кашлица. — Гръм и мълнии! Отлагах го прекалено дълго! Трябваше да го направя отдавна.

— Беше зает да завладяваш света — напомни меко Сабина и излезе, проправяйки си път през разбуненото гъмжило пред вратата. — Императорът не иска да го безпокоят — повтаряше тя на всеки, опитал се да надникне в стаята на болния, и най-после успя да се шмугне отново вътре.

Федимус се оказа красив мъж и съдейки как коленичи до леглото на императора и притисна устни към ръката му, явно не му беше само секретар за даренията и повишенията.

— Цезаре…

— Вземай си перата, младежо. — Немощните пръсти на Траян потупаха нежното лице на Федимус. — Край на сълзите! Ще ти продиктувам писмо. „До достопочтените сенатори на Рим“ или „До високоблагородните сенатори на Рим“… Ти прецени как ще е най-добре, вече знаеш как да поласкаеш тази глутница кучи синове…

Федимус започна да пише изящно и бързо. Перото му се движеше гладко по листа, въпреки че по лицето му се стичаха сълзи. Сабина помогна на Траян да се надигне в леглото, подпирайки неподвижното му рамо, когато се подписа разкривено в края.

— Готово. — Той се отпусна назад и перото падна от пръстите му. — Засега го задръж при теб, Федимус. Докато съобщя новината на Плотина и другите. Утре може би… — Гласът му секна. — Днес нямам сили да изтърпя съскането й. Толкова я вбесих в Антиохия, че сигурно вече се опитва да ме отрови.

Сабина не успя да разбере останалите думи, но се наведе и целуна Траян по челото.

— Почивай си.

Кожата под устните й беше суха като пергамент и студена.

Излязоха от стаята и Федимус я погледна с нещастни, подпухнали очи.

— Ще умре, нали?

Сабина затвори полека вратата.

— Да.

Викс

Гледах как императорът умира, но някак си не го виждах. Очите ми не успяваха да се фокусират върху смалилата се фигура в леглото. Виждах го какъвто беше, когато в Рим чествахме победата над Дакия. Висок, божествен, възправен като колос в колесницата си в центъра на шествието, с лице, боядисано с празнична червена боя и лавров венец в косите. Толкова ясно го виждах, сякаш триумфът е бил миналата седмица, а не преди цяло десетилетие. Тясната стаичка, където умираше императорът, гъмжеше от хора, но аз не ги забелязвах. Бях потънал в спомени.

Спомнях си как марширувам с лъвската си кожа и с Орела, разтворил човка в ням писък над главата ми. Спомнях си как ругая Траян с другите легионери — стара войнишка традиция по време на генералските триумфи. Императорът усещаше, че обадите не са злостни; усмивка грееше върху боядисаното му лице и размахал ръце, той ни насърчаваше да продължаваме. Тълпата от двете ни страни закрещя толкова оглушително, когато го видя, че ушите му кънтяха цели три часа. Зад императора стоеше роб и му шепнеше: „Ти си простосмъртен… ти си простосмъртен“ Друг римски обичай, който не разбирах напълно; поуката май беше да оставаме скромни дори в победоносните мигове. Съмнявам се обаче, че императорът чуваше думите на роба. Беше на седмото небе с лавровия венец, накривен хлапашки върху главата му сияеше от щастие, защото хората скандираха името му.

Римляните са странни. Защо, по дяволите, трябва да напомнят на истински бог като него, че е просто човек?

Тясната стая беше душна. Офицерите на Траян се бяха скупчили край стените, тук-там виждах преторианци с безпомощни лица. Задачата им беше да пазят живота на императора, но как да го спасят сега? Секретарите му си шепнеха уплашено, а сенаторите бяха сближили глави като стари кокошки. Аз стоях някъде в дъното — най-новият и най-младши командир на императора, но виждах над главите пред мен. Императрицата седеше в дървен стол до императора, изопнала както винаги гръб и положила длан върху ръката на съпруга си. Сабина, коленичила от другата страна на леглото, бе обронила глава върху безчувствената ръка на Траян и я галеше. Очите й бяха затворени, но когато лекарят се опита да закачи чаршаф върху прозореца, за да засенчи бледнеещите слънчеви лъчи, тя вдигна рязко глава и му нареди:

— Недей! Той иска светлина!

— Течението е нездравословно…

— Не ми противоречи!

Плотина пое дъх да възрази, но яростният поглед на Сабина я усмири. Отново се възцари тишина. Чуваше се само как мъжете пристъпват от крак на крак. От време на време някой се прокашляше, но най-ужасно беше свистящото дихание на Траян. Все по-бавно и по-бавно.

Още по-бавно.

После секна.

И аз спрях да дишам. И сърцето ми сякаш спря.

Сабина вдигна глава, Плотина се наведе напред. Помаха на лекаря, който се надвеси над императора, и провери дали диша.

— Още не си е отишъл — понесе се шепот из стаята.

Но той си беше отишъл, о, да. Моят император, мъжът, когото следвах в Дакия и Парта, когото бих последвал и в Хадес, ако поиска, си беше отишъл. Фигурата в леглото беше само восъчно подобие на Траян.

— Напуснете стаята — нареди Плотина. — Не е редно да се възнесе при боговете в присъствието на толкова хора.

Сабина понечи да възрази, но секретарите вече излизаха и аз тръгнах след тях. Видях как се тресат раменете на красив младеж, превит почти одве. Половината войници плачеха, без да крият сълзите си. Излязох като насън от безименната порутена къща. Толкова малка, прекалено невзрачна да побере последното дихание на мъж като Траян. Защо не загина на бойното поле? Пронизан от последната стрела в последната битка, сразявайки последния враг в последната непревзета провинция на света? Защо трябваше да умре в този мъртъв и прашен град, пълен с призраци?

Подминах няколко съборетини и тръгнах по шосе, останало без половината си павета, но отвеждащо нагоре по объл хълм към храм без покрив и без богове. Денят беше прекрасен, морето сияеше в далечината, слънцето грееше ярко. Не трябваше ли да вали? Небесата не плачат ли, когато умира император?

Изкачих порутените, плесенясали стъпала на храма. Храм на Юпитер вероятно или на незнайно божество. Сега от него бяха останали само няколко рухнали колони върху покрита с мъх основа. Една от колоните сякаш приближи до мен и ме удари по раненото рамо. Облегнах се на нея, улових я с треперещи ръце. Рамото ми гореше. Очите ми горяха. Войниците трябва ли да плачат, когато генералът им умира?

Не знам колко време стоях до колоната, разтреперан като листо. Но когато вдигнах глава и се огледах безцелно, видях Сабина. Носеше омачканата туника, която не беше сваляла цял ден и цяла нощ, за да не се отделя от постелята на Траян. Седеше до една колона в другия край на храма и очите й светеха от неизплакани сълзи. Направих крачка към нея, после още една, олюлявайки се като пиян.

Тя разпери ръце и аз се строполих на колене в прегръдката й.

— Той е мъртъв — прошепнах, долепил устни до кръста й.

— Шшт… — тя ме погали по главата.

От гърлото ми се изтръгна първото стенание.

— Мъртъв е… мъртъв…

— Тихо, любов моя — прошепна тя, както ми шепнеше в Дакия, след като убих царя до слънчевия диск.

Тогава я прегръщах и плачех, сега пак плачех и виех, притиснал устни в ленената й туника. Мира щеше да се опита да ме успокои да ми каже да не плача, да ми каже, че Траян е отишъл на небето и там е по-щастлив. Сабина просто ме прегръщаше. Седеше върху падналата колона и ме прегръщаше силно, а аз хлипах в скута й като съкрушено дете.

Накрая сълзите ми секнаха, но аз не помръднах, свит и вцепенен в ръцете на жената, която мразех. Слънцето залезе, луната изгря; хлад замени топлината. Защо светът продължаваше да следва своя ход, сякаш нищо не се е променило? Всичко се беше променило.

— Стани, Викс. Става студено.

Сабина ми помогна нежно да се изправя. Станах, зашеметен като вол в очакване на жертвения нож. Бях войник на Рим; войниците не правят нито крачка, без да им заповядат. Кой щеше да ми заповядва сега, когато моят генерал е мъртъв?

— Ела с мен — подкани ме Сабина, аз поех протегнатата й ръка и я последвах послушно. Засега щях да се задоволя с нейните заповеди.

Къщата, където Траян… в онази къща кипеше трескава дейност. Секретарите тичаха напред-назад, вопли и сърцераздирателни писъци раздираха тишината. Сабина заобиколи суматохата и ме поведе към друга къща или по-скоро към четири полусрутени каменни стени и покрив. Извади отнякъде рогозка и я застла сръчно както някога в Десети Фиделис. Побутна ме да легна, зави ме, улови ръката ми и се облегна на стената. Не беше помръднала оттам, когато се събудих на сутринта.

Тогава открихме, че сме заключени вътре.

Плотина

— Браво. — Плотина протегна изискано ръка към мускулестия преторианец в червено и златно. — Беше много убедителен. Успя да ги излъжеш.

— Не обичам да лъжа хората, домина. — Преторианецът пристъпи неспокойно от крак на крак. — Сигурна ли сте, че беше необходимо?

— Абсолютно необходимо. — Плотина го озари с най-убедителната си усмивка. — Рим ти е много задължен. Аз — също.

— Щом казвате, домина.

— Императорът също ти е признателен — Плотина вдигна студената ръка на съпруга си и я погали. — Тоест бившият император. Новият император ще ти благодари лично, когато пристигне.

— Да, домина.

— Свободен си. И нито дума на никого.

— Да, домина — отвърна преторианецът, но когато излезе, по лицето му се четеше безпокойство.

— Трябва да се погрижа за него, нали? — попита Плотина съпруга си. — Дали да не падне от онези високи скали? Как мислиш?

Тялото на Траян мълчеше. Плътта му студенееше като мрамор и крайниците му се бяха вдървили, но купчината завивки прикриваха изкусно истината.

— Не ми се сърдиш, надявам се — сгълча го Плотина и се отпусна на стола до леглото му. — Просто нищожна заблуда. Ще обявим, че си мъртъв, веднага щом скъпият Публий пристигне от Антиохия. Знаеш колко се старая да ти помагам.

Преторианецът наистина се справи добре. Имаше дрезгав глас като съпруга й. Застанал зад балдахина на леглото, прочете редовете, които Плотина му даде. Единствената задача на Плотина беше да гали безжизнената ръка на Траян и да пророни две-три сълзи. Секретарят, записал последната воля на Маркус Улпий Траян, стоеше далеч от леглото, погълнат от тържествеността на момента, а тълпата свидетели се беше отдръпнала на почетно разстояние из ъглите на сумрачната стая. Повечето плачеха твърде сърцераздирателно, за да забележат, че гърдите на императора не се повдигат под завивките. Сабина щеше да забележи, но тя не присъстваше.

— Не съм я наранила, ако се тревожиш за това — обясни Плотина на Траян. — Само я отстраних за няколко дни, докато уредим въпроса. Знам колко беше привързан към момичето, но трябва да признаеш, че обича да си вре носа навсякъде. А не можех да й позволя, нали разбираш?

Плотина замълча и се намръщи. Момичето с неприличните дрехи, с острия език и странните идеи за благотворителност вече заемаше нейното място. Императрица на Рим. Някак си за пръв път го осъзнаваше. „Тази устата уличница ще заеме мястото ми?“

Е, едва ли. Все пак малката Сабина щеше да изпълнява други задължения. И вероятно след време щеше да се разведе тихомълком. Все пак връзката й с Траян изпълни предназначението си. Щяха да намерят друго момиче, ако е необходимо, някое по-сговорчиво. Сестра й беше подходяща възможност, ако променяха услужливо закона… Важното беше, че се погрижи Сабина да не навреди на настоящите й планове.

— Всъщност беше забавно — увери Плотина съпруга си. — Малката ми заблуда за завещанието ти, имам предвид. Като пантомимичен фарс. Щеше да те разсмее. Освен това изпълних желанието ти. В крайна сметка щеше да посочиш скъпия Публий за наследник. Усилията ми да му помогна те ядосаха наистина, но знаех какво правя. Ако ме беше оставил да ти обясня, щях да те убедя.

Безжизнените устни на Траян вече бяха оголили венците, сякаш й се зъби. Плотина протегна ръка и приглади лицето му.

— Недей да ръмжиш, скъпи. Вече не ти се сърдя за нещата, които ми наговори в Антиохия. В крайна сметка всичко се подреди както трябва.

Така беше. Ръката на Юнона, несъмнено, се протегна да помогне на своята сестра. С всяка миля, която приближаваше триремата до Рим, Плотина се чувстваше все по-вцепенена. Позор, срам, отлъчване от обществото. Дали Траян щеше да се осмели да се разведе след всички усилия, които тя положи? Заради онази нищожна змия Тит Аврелий, чиято награда очевидно щеше да е рожденото право на скъпия Публий? „Какво да направя, какво да направя?“ Вледеняващият страх беше на път да се превърне в неподправен ужас, когато Юнона се намеси.

— Трябва да се гордееш — каза Плотина на съпруга си. — Само небесна царица е способна да повали бог като теб.

На вратата се похлопа. Плотина се сепна, после стана бързо дръпна балдахина, за да скрие мъртвото тяло на Траян.

— Не бива да безпокоим императора.

— Съжалявам, домина. — Млад секретар влезе колебливо, въртейки свитък с неуверени ръце. — Не исках… как е той?

— Почива си. — Плотина се усмихна смело, измъчено. — Завещанието изцеди последните му сили. Мисля, че моментът наближава.

През последните часове му сипа допълнителна доза сънотворно, за да е сигурна. Рискован ход наистина. Да му даде достатъчно, за да остане в безсъзнание, но да не го убие. И накрая — истинския му край, когато всички се бяха събрали в стаята — навярно прекали с количеството. Трудно й беше да долее още малко в чашата му в присъствието на толкова много хора, ридаещи и хлипащи… „Колко изморително наистина! Първо се опитваш да осигуриш на съпруга си спокойна кончина, а после се налага да се преструваш, че е жив!“

— Затова съм объркан, домина — продължаваше секретарят. — Изненадам съм, че императорът е променил решението си. Вчера ми продиктува писмо…

Плотина издърпа свитъка от ръката му, преди да й го подаде.

— Нима?

— Да, списък с наследници за Сената… Както споменах, стори ми се странно, че си променя мнението.

— На смъртния си одър хората често размислят… — Тя прочете бързо имената. Целзий, Палма, Квет, Нигрин…

Милостива Юнона! Налагаше се да измисли какво да прави с тях! После прочете последното име и радостна усмивка си запроправя път към устните й.

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Този път името му я изпълни със задоволство и чуковете не забиха по слепоочията й. Тит. Да, определено трябваше да вземе мерки!

— Благодаря, че ме уведоми. — Плотина насочи вниманието си отново към секретаря, едва успявайки да скрие злорадството си. — Федимус, нали?

— Да, домина. — Зачервените му очи се насочиха към леглото със занемялата купчина завивки. Красив младеж. Любовник на Траян несъмнено.

Плотина му се усмихна.

— Стража!

Едрият преторианец влезе в стаята.

— Изведете този мъж и го елиминирайте. — Плотина нави стегнато свитъка. — Някоя скала ще свърши работа. Ще получиш пълна кесия, ако прилича на самоубийство.

Окото на преторианеца не трепна.

— На вашите заповеди, домина.

Да, беше избрала правилния човек. Предани служители се срещаха толкова рядко напоследък. Жалко, че и той щеше да полети от скалите след ден-два.

— Домина? — Секретарят изглеждаше по-скоро объркан, отколкото уплашен, когато преторианецът го сграбчи за ръката. — Какво…

Плотина захвърли абсурдното писмо на Траян с нелепия му списък в огъня. Той лумна веднага като пламтяща стрела.

— Домина, чакайте!

— Никой да не влиза — нареди тя на стража, повлякъл Федимус навън. — Не искам да безпокоят императора в последните му часове.

Вратата се захлопна. Плотина потърка длани, докато писмото се превръщаше в пепел, и се обърна към съпруга си.

— Тит Аврелий? — укори го тя. — Къде ти е бил умът, съпруже?

Той отново беше оголил зъби. Дали не се опитваше да й се извини?

— Утре сутринта ще те обявя за мъртъв — осведоми го тя, приближавайки леглото. — Преди да започнеш да… хмм… миришеш. Когато скъпият Публий пристигне, ще запалим тук погребалната клада и ще отнесем праха в Рим. Ще се погрижа да те положат под триумфалната ти колона, скъпи. Онази, която величае победите ти в Дакия.

Тя седна до бездиханното му тяло и отметна кичур побеляла коса от челото му.

— Трийсет години брак и никога не съм те виждала по-щастлив, отколкото на онзи триумф. Беше забележителен мъж наистина. Трябваше да ми позволиш да ти родя наследник. Щяхме да отгледаме божествени деца.

Доспа й се. Милостиви богове? Стъмнило ли се беше? Толкова изтощена се чувстваше. Когато се върне в Рим, ще спи цяла седмица.

— Нали нямаш нищо против да подремна? — попита Плотина съпруга си и се сви до него върху завивките. — Никога не сме делили постеля, дори през първата брачна нощ. Толкова е студено. Толкова си студен, но човек не може да има всичко, нали?

Императрица Помпея Плотина облегна глава върху вкочаненото рамо на съпруга си и заспа щастливо.