Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (13)

Плотина

Писмо от скъпия Публий!

Плотина прокара пръсти по релефа на личния печат на момчето. Писмата му пристигаха доста по-рядко от нейните ежеседмични послания и, разбира се, така беше редно. Разстоянията бяха огромни, пътищата — несигурни и все пак сега той беше влиятелен командир с безброй задължения, запълващи времето му. Дори най-преданите синове трябва да поставят дълга пред майките си. Никой не би укорил Помпея Плотина, че е обсебваща майка. Но все пак той намираше време да й пише, при това собственоръчно. Знаеше какво задоволство изпитва при вида на стегнатия му, съвършен почерк. Тя го ограмоти лично, насочвайки пухкавата му момчешка ръчица, стиснала перото.

— Хайде, момичета! — извика тя на подопечните си, които вдигнаха стреснато глави, изненадани от ненадейната ведрост на императрицата. — Денят е прекрасен. Ще поработим навън.

Всъщност денят не беше толкова прекрасен — римска есен, ветровита и сива. И градините не бяха в най-изрядния си вид. Лилиите изглеждаха дрипави, а розите — кафеникави и попарени. Трябваше да го обсъди с градинарите. Но по-късно. Плотина избра малка беседка, чиято мраморна пейка сякаш я подканваше да поседне край нежно ромолящия фонтан, раздипли пурпурната си копринена роба върху тревата и се взря в ширналите се под краката й имперски градини. Свитата й се разположи смирено около нея — робини с кошници за шиене, писарки с кореспонденцията й, девойки, готови да изпълнят всяка нейна поръчка.

— Тишина, моля — извика Плотина и с удоволствие отбеляза, че вече са се заели за работа в пълно мълчание.

Беше ги обучила добре, но робите, като кучетата, се нуждаят от непрекъсната дресировка. Отклонеше ли зоркия си поглед, щяха да започнат да се размотават и да бръщолевят като кокошки, ровещи в пръстта. Плотина хвърли последен поглед върху покорната си прислуга, разположи се удобно върху пейката и отвори писмото.

Да, скъпото момче беше добре. Работеше усилно, разбира се, беше твърде скромен да го признае, но тя знаеше, че легионът процъфтява под вещото му ръководство. Траян, за жалост, все още се държеше хладно…

„Дори от другия край на империята виждам ясно как се мръщиш — пишеше скъпият Публий, — но се опасявам, че съм принуден да се напивам с императора и офицерите му всяка вечер. Няма да одобриш и аз безспорно не съм привърженик на неразреденото вино и на военните истории, ала очевидно това е единственият начин да се води задушевен разговор с Траян.“

Плотина наистина се намръщи, но не на скъпия Публий. Траян, тъй прозорлив в много отношения, оставаше сляп за собственото си семейство. И продължаваше да пиянства и да си разменя мръсни шегички с приближените си, сякаш е юноша! Слава на боговете, че Адриан премина тази фаза в подходящата възраст.

„Твоят съпруг императорът работи усърдно — пишеше по-нататък Адриан — и е достоен за пример във всяко отношение. Нито една подробност от похода не му убягва и въпреки това намира време за наболелите въпроси в Рим. Знаеш колко присърце прие благотворителната система, предложена от Вибия Сабина.“

Плотина се намръщи отново. Все още не можеше да повярва, че Сабина се включи в похода. Римска съпруга да марширува с армия? Що за идеи раждаше празната й глава? Скъпият Публий не беше доволен, но, разбира се, благородството не му позволяваше да я критикува. Жлъчните писма на Плотина обаче компенсираха скрупулите му. Тя разбираше съвършено всичко.

— Снахи… — обърна се към закръглената етиопка, на която поверяваше най-фините бродерии в императорското домакинство. — Само главоболия създават, нали?

— Да, домина — отвърна жената, без да отлепя поглед от иглата.

Всички знаеха, че императрицата не очаква робите да й отговарят дори когато се обръща към тях. Плотина кимна одобрително и се уви по-плътно в мантията си от тъмен пурпур, за да се предпази от резливия есенен вятър.

„Като стана дума за благотворителната система, Сабина иска да подпомогне програмата с лично дарение.“

Идеята, отбеляза неохотно Плотина, има достойнства. Да се създадат имперски фондове, предлагащи ежегодна издръжка на осиротели деца на свободните граждани — звучеше прекрасно. Но замисълът не беше на Сабина! Скъпият Публий беше предложил на Траян подобна схема преди по-малко от две години, ала той я отхвърли. Щом обаче идеята идваше от Сабина, съпругът й я приемаше с отворени обятия. Готов на всичко за любимката си!

„Сабина иска да дари сто хиляди сестерции от собствения си джоб, за да даде тласък на благотворителната програма. Знам, че ще останеш доволна.“

Сто хиляди сестерции? Плотина изобщо не остана доволна. О, момичето най-сетне е решило да се залови с порядъчно добротворство, вместо да прибира курви от бордеите и да им предлага работа, но един символичен жест щеше да е предостатъчен. Сто хиляди сестерции се равняват на една четвърт от таксата, плащана от плебеите, за да ги допуснат до класата на еквитите! И какво означава „лични средства“? Съпругата не разполага с лични средства. Парите принадлежат на скъпия Публий и никак няма да са му излишни. Общественият живот е толкова разточителен — данъци, подкупи, публични изяви, угощения. По-добре да похарчи стоте хиляди сестерции, за да подпомогне кариерата на скъпия Публий!

Момичето, естествено, е наясно. Прави го само за да подразни Плотина, чиито съвети винаги подминава и не си прави труда да чете писмата й. Да не би да е отговорила на едно-едничко писмо от десетките, които Плотина й изпрати от началото на войната? Писма със заръка и нравоучения и с най-уместни съвети?

Не беше.

Плотина пое рязко дъх и вдигна поглед от писмото на Публий. Жалкият фонтан струеше тихо зад нея, двойната редица кипариси размахваха черните си клони, без да успеят да разведрят императрицата на Рим. Настроението й беше помръкнало.

— Ниобе, разший го и започни отново — нареди рязко тя на робинята, която тъкмо сгъваше парче плат.

— Да, домина.

„Доверявам ти грижата за дарението на Сабина“, заключаваше скъпият Публий и с леко сърце подхващаше други теми. Споделяше, че вече успява да ловува, защото са стигнали Сармизегетуза и легионите са обсадили града, лагерувайки около него. Плотина обаче остави писмото. Не бива да пропилява удоволствието от писмата на скъпия Публий, когато е в лошо настроение. А и имаше по-добра идея как да прекара следобеда…

Императрицата на Рим седя неподвижно още половин час, втренчена в ширналата се надолу по хълма градина. Тъмните пурпурни дипли на робата се развяваха около краката й. Вятърът се развилия още по-силен и по-студен, но никоя от жените край нея не се оплака. Загръщаха се по-плътно в шаловете си и продължаваха да работят, докато тя потупваше с писмото по пейката.

— Доведете ми новия ми помощник-секретар от Атина — разпореди Плотина най-сетне. — Казваше се Басус, нали? Искам да се консултирам с него за новата благотворителна програма.

„Прецени, че ако ръководи лично проекта, ще разполага с повече власт, информация и свобода на действие. Доверявам тя грижата за дарението на Сабина“, пишеше й скъпият Публий. И тя ще се погрижи. Несъмнено сто хиляди сестерции могат да послужат за по-полезна цел от изхранването на стотици мързеливи и сополиви деца из провинциите.

Бившата императрица Марсела положително би го нарекла вмешателство. Плотина го наричаше дълг.

— Хайде! — подкани ведро жените Плотина и стана. — Твърде студено е да работим навън. Защо никоя от вас не продумва?

— Да, домина — отвърнаха тихо подопечните й и я последваха чинно към двореца.

Сабина

— Явно не се задържаш много в колесницата си — отбеляза Адриан. — Почерняла си.

Сабина се усмихна.

— На Траян му харесва.

— На мен не ми харесва.

Сабина знаеше какво не харесва на Адриан и то не беше загорялата й от слънцето кожа. Беше нехайната забележка на императора. На последната вечеря Траян потупа одобрително Сабина по луничавото лице:

— Приспособяваш се към войнишкия живот далеч по-добре от съпруга си, малка Сабина.

— Не ти се подиграваше — отговори прямо тя на Адриан. — Само те подкачаше.

— Няма причина. Изпълнявам задълженията си. Работя три пъти повече от който и да било легат в армията му.

— Знае. Но знае и че войната не ти е по вкуса.

— Войници! — измърмори недоволно съпругът й и побутна настрани купчина восъчни плочици. — Всички са еднакви — от императора до последния легионер. Никой не вижда полза от мъж, който предпочита книгите пред меча.

— Не го приемай толкова навътре — успокои го Сабина. Както беше предсказала на Викс, напоследък рядко се срещаше с Адриан повече от веднъж дневно. Но й харесваше от време на време да се отбива вечер при него, за да разменят по няколко приятелски думи. Особено сега, когато легионите лагеруваха около Сармизегетуза, принудени да водят отегчителна и изнервяща обсадна война. Което според Сабина си беше чисто и просто чакане.

— Всъщност да се воюва е безполезно! — жалваше се Адриан. — Трябва да потушим дакийското въстание, разбира се, но щом обсадата приключи, Траян възнамерява да продължи да разширява територията си в Сарматия^[2]. Сарматия! Колко години и колко сестерции ще ни струва? Завземането на нови територии е скъпо и безсмислено. Империята е достатъчно голяма.

— О, но ние обичаме да завладяваме нови провинции — отвърна Сабина. — Не е ли по-добре легионите да вършат нещо, вместо да се отегчават и да създават проблеми?

— Аз бих им възложил друга работа. — Адриан потупваше замислено с перото. — Строителна програма вероятно…

— Траян не иска да строи. Иска да е Александър.

— Всеки император иска да е Александър — прекъсна я с нехарактерно рязък тон Адриан.

— Но не и ти?

— Да загина на трийсет и две и всичко изградено да рухне, преди погребалната ми клада да е изтляла? Не. Искал да съм… Адриан.

Сабина подпря брадичка.

— Тоест?

Очите му заискриха.

— Нещо, което светът още не е виждал.

Сабина погледна съпруга си — спретнато подрязаната му брада, тежките плещи, още по-внушителни в ризницата, неспокойните ръце и очите, вглъбени в безплътно видение. Сабина нямаше представа какво е видението… но понякога се питаше дали съпругът й е бил напълно искрен с нея, когато й каза, че мечтае просто да пътешества по света. Явно имаше и други идеи, идеи, които тя не споделяше толкова охотно.

— Жалко, че сме обречени да чакаме тук, докато приключи обсадата — отбеляза тя ведро. — Дакия е толкова красива, изгарям от нетърпение да я разгледам.

Унесеното му изражение изчезна, заменено от въодушевление, което й харесваше повече.

— Да, имаш право! Не съм виждал толкова добро за ловуване място! Вълците са колкото мечки, миналата седмица кучетата убиха два — досущ като Ромул и Рем. Запазих кожите, ще покрият леглото ми, при това, без да броим опашките.

— Легате! — Влезе трибун, отдаде чест и си свали шлема. Беше Тит. — Пратеници от Рим. Да ги доведа ли?

— Да, веднага.

С една последна замечтана въздишка за ловните полета на Дакия Адриан се върна зад писалището. Сабина побутна чашата си настрани и стана.

— Ще ме изпратиш ли до шатрата ми, трибуне?

Тит се взираше старателно встрани от нея.

— С радост, уважаема.

Адриан им пожела разсеяно лека нощ и Сабина улови Тит под ръка.

— Да поспрем край потока — предложи тя, когато се отдалечиха. — Най-после придумах Викс да си свали туниката, за да я изпера. Станала е толкова корава от мръсотия, че стои изправена.

Тит въздъхна дълбоко, но замълча, когато тя извади вързопа за пране от колесницата си. Винаги се стараеше да преглъща недоволството. След ужаса, който съзря в очите му през онази първа нощ, Сабина се надяваше — по-силно, отколкото допускаше, че е възможно — да не изгуби приятелството му. Той продължаваше да се отбива за вечеря пред лагерния огън на контуберниума и все така отвръщаше очи от нея и Викс, но го правеше по-скоро от учтивост, отколкото от неодобрение.

Стигнаха потока. Сребристите му води розовееха в здрача. Дузина войници и няколко жени търкаха подплати на шлемове и туники край брега и се оплакваха добросърдечно колко ги болят краката и гърбовете от дългото ходене през деня. Някои се втренчиха любопитно в Тит и в безупречно излъсканата му трибунска броня, но никой не обърна внимание на Сабина със сплетената й коса и мантия от овча кожа. Защо да я поглеждат? Приличаше на робиня или на прислужница, поредната жилава и калена жена, последвала легионите.

Над педантично разположения лагер се издигаше Сармизегетуза, която мъжете вече наричаха Старата Сарм. Сабина вдигна поглед над дърветата към столицата на Дакия — стръмен скалист зъбер, възправен в сумрака и увенчан от крепост. Легионите нададоха дрезгав възглас, когато за пръв път я различиха в далечината, а Сабина заслони с длан очи, за да огледа по-добре. Рим беше построен геометрично, разположен около форуми, хълмове и храмове. Дакийците бяха издигнали град, чиито заострени покриви се изкачваха почти отвесно по планинския склон. Стръмни улици се виеха по заравнени тераси, увенчани най-горе с масивна крепост, където дакийският цар се криеше с воините си с буйни коси и диви очи.

— За една седмица ще я сринем със земята — хвалеха се в началото инженерите, но Сабина не се изненада, че месец по-късно армията все още беше тук, неспособна да проникне през планинската твърд.

Тя се отърси от унеса, коленичи върху влажния пясък на речния бряг и започна да плакне туниката на Викс в студената вода.

— Прането не е любимото занимание на легатските съпруги — обади се Тит. — Защо не го възложиш на робите? Или обичаш да плакнеш мръсотия от дрехите?

— Не съвсем. — Сабина търкаше упорито петно кал. — Но приключението не е истинско, ако само се забавляваш, нали? Викс не нарежда на робите да му лъскат ботушите или да му чистят бронята. Защо аз да го правя? Не искам да си остана най-обикновен дилетант.

— Ясно — отвърна Тит. — Аз не мога да се похваля с приключенски дух.

— Можеш да се похвалиш с дух на учен — предложи Сабина.

— О, нищо подобно. Не се отличавам с нищо особено. Но не възразявам. „Усърдието е от огромна полза дори за посредствения интелект.“

— Сенека?

Тит се поклони.

— С радост преотстъпвам приключенията и подвизите на по-великите от мен мъже. Очаквам с нетърпение да се върна у дома и повече да не се тревожа как да опазя туниките си бели.

— Давай ги на мен, аз ще ти ги пера. — Сабина изстиска туниката на Викс и я вдигна гордо. — Прането не е най-интересната дейност на света, но вече съм я усъвършенствала.

Всъщност всичко беше интересно. Дори нещо повече — забавно! Да крачиш до колесницата и да вдъхваш с пълни гърди уханието на боровете. Да помагаш на някой ругаещ писар да подкара инатливо муле с пръчка по пътеката беше забавно. Да помагаш на легионерските съпруги с по едно дете във всяка ръка да ги пренасят през реката, беше забавно, макар сандалите ти да жвакат цял час след това. Да научаваш незлобливо неприличния легионерски жаргон, все едно усвояваш чужд език, беше забавно. Приятелите на Викс бяха забавни — Филип й показа как да мами на зарове; Симон я изгледа подозрително, когато чу акцента й, но постепенно недоверието се смени с грубовато одобрение; Юлий лъжеше за щяло и нещяло и с леко сърце приемаше, че Сабина също послъгва; Бойл отначало се червеше в нейно присъствие, но сега я следваше по петите с бледа надежда да се откаже от Викс и да стане негова жена.

И когато другите легионерски съпруги я питаха „Кой е твоят“, Сабина сочеше високия войник, червенокос, загорял от слънцето, трескав и широко усмихнат, и отвръщаше нехайно: „Този.“

Това беше най-забавно!

— Надявам се, изпрах калта. — Сабина изплакна за последно туниката и вдигна тежкия памучен плат, от който се стичаха струйки вода. — Вече не виждам, затова ще се задоволим с толкова.

Легионът се бе превърнал в гора от лагерни огньове и хиляди миризми се издигаха в мрака към далечните звезди — пушек и масло, печено месо и съхнеща вълна, кожа, пот, тор и стомана. Сабина ги вдишваше с пълни гърди, докато с Тит криволичеха из лабиринта от шатри и огньове. Дали съпругът ми харесва миризмата на легиона? По-скоро не. Император Траян обаче — да, той несъмнено я обичаше. И колкото и да се оплакваше Викс от Десетия, от центурионите, традициите и миризмата му, той също я обичаше.

— Открадна ми туниката — възнегодува Викс, когато с Тит се появиха в ореола от лагерния огън на контуберниума. — И се навърташ край трибуна. Момичета! Не устояват на офицерите!

Седеше с кръстосани крака пред огъня, с меч върху коленете му. Пламъците играеха по косата му и я багреха в червено и златисто, а мускулите му изпъкваха под кожата на голите му ръце, когато прокарваше точилото напред-назад. Сабина вече знаеше какъв е трикът да наостриш добре оръжието. Първо изстъргваш ръждивите петна с малък нож, после търкаш усърдно с бруса — дълги движения за острието и къси за върха. После изглаждаш внимателно меча с мек плат, напоен с дървено масло. Който си мисли, че не можеш да повериш бебе на мъж, помисли си Сабина, настанявайки се до Викс, не е виждал как легионерите се грижат за меча си.

— Донесох вино — обяви Тит и вдигна меха. — Щях ли да донеса вино, ако ти бях отнел момичето?

— Дай ми виното и ти я отстъпвам!

— Наистина ли? — попита Тит, но Викс прегърна Сабина през раменете, притисна я до себе си и я целуна по слепоочието.

— Къде са Симон и другите? — озърна се Сабина.

— Тази нощ Бойл и Филип са на стража, горките кучи синове. — Викс взе отново точилото. — А опциото привика Симон за разузнавателна обиколка. Огънят е само за нас.

„А после и шатрата — изгледа той Сабина с блеснали очи. — Ще вдигаме шум, колкото си щем.“

„Безброй пъти съм делила постелята му, помисли си Сабина, но погледне ли ме така, сърцето ми още се обръща.“

Тит се прокашля, сипа вино в тенекиени чаши и тримата се отпуснаха спокойно сред подскачащите сенки на пламъците. Или по-скоро Сабина и Тит се отпуснаха. Викс тупаше ритмично с крак и говореше ли говореше за обсадата.

— … повече катапулти — горещеше се той. — Ако построим достатъчно, стените ще рухнат.

— Ако построим още обсадни машини, дърветата ще свършат. — Дори когато спореше, тонът на Тит оставаше благ. — Аз лично бих платил, за да ни отворят вратите. Според Катон „Всяка крепост може да бъде завзета с пари“.

— Цицерон — поправи го небрежно Сабина. — Цицерон го е казал.

Викс и приятелите му обикновено посрещаха с учудени погледи литературните сентенции на Тит, но тя почти винаги успяваше да го засипе с повече цитати.

— Нощна атака може би — продължи замислено Викс без им обръща внимание. — Впи очи в черния силует на Старата Сарм, издигаща се величествено и презрително над обкръжилите я легиони, обсадни машини и платформи. — Няколко подбрани мъже да прескочат стените и да отворят портите…

Той атакува отново меча си с точилото. Чакането не беше стихията на Викс, според него един месец обсада си е чисто и просто прахосано време. Сабина застана зад него и се вдигна на колене, за да помасажира раменете му, и той млъкна с въздишка.

— Лявото рамо… по-силно… Май го изкълчих днес в двубоя.

— Винаги се схващаш отляво. — Тя заби пръсти точно под лопатката в мускула, който поемаше цялото му напрежение. — Лявата ти ръка така и не свикна, че е обречена да държи щита.

— В обучителния лагер вдигнаха ужасна врява, понеже държа меча с лявата ръка. Принудиха ме да се науча да се бия и с дясната. Ох!

— Но на лявата това явно не й харесва. — Сабина пъхна длан под туниката му и започна да разтрива рамото. Усещаше колко е топла кожата му под пръстите й, ала не от лагерния огън. Викс никога не се нуждаеше от огън, за да се сгорещи. Тялото му винаги излъчваше топлина, сякаш кръвта му кипеше.

Той улови пръстите й със своите, загрубели от меча и мазни от кърпата с дървено масло, и ги стисна леко, продължавайки да бърбори за дакийците.

— Прекарайте ме над тези стени с въже…

— Отказвам се… — Сабина вдигна ръце. — Вече няма начин да те успокоя. Е, има, но по-късно, след като те съблека гол.

Пропълзя от другата му страна, погледна меча върху коленете му и отпусна глава в скута на Тит.

— … и ще отворя вратите — измърмори Викс.

— Не се напрягай — успокои го Тит. — Градът ще падне или няма да падне. Не е толкова важно.

— Моля? Как така не е важно? Не съм бил път цяло лято, за да се върнем с празни ръце у дома.

— Кой казва, че си бил път за нищо? Лятото беше прекрасно, времето — приятно, радвахме се на красиви пейзажи и укрепнахме телом. Почти се убедих, че във войнишкия живот има известен чар.

— И аз — додаде Сабина, без да вдига глава от скута на Тит.

Отначало откри с огорчение, че след час-два ходене се изморява и е принудена да се качи в колесницата да отдъхне. Разтриваше подутите си крака, превързваше мехурите и проклинаше схванатите си мускули. Недоумяваше колко дълго и крепко вървят легионерите, при това натоварени с оръжия, брони и тежки торби. Постепенно обаче тялото й заякна и сега успяваше да върви цял ден; здравите й крака я носеха леко и й оставаше въздух да припява ругателските походни песни. Понякога дори съчиняваше неприлични стихове и ги рецитираше на Викс и другарите му през смях.

— Всичко е безсмислено — жалваше се Викс, — ако не набучим няколко глави на кол, за да ги покажем накрая. За какво постъпих в легионите? За да получавам заплата и да ме налагат с пръчка?

— Наистина си варварин — информира го Сабина.

— Съгласен съм — додаде Тит. Беше започнал да гали Сабина по косата, много леко, сякаш се страхуваше да не се отдръпне. Тя обаче примижа доволно. — Няма нужда от драстични мерки срещу Сармизегетуза, Викс. Знаем, че там, горе, нямат водоизточник и рано или късно ще ожаднеят.

— Имат тръби, които им доставят вода.

Викс хвърли нова цепеница в огъня, разпилявайки искри към обсипаното с блещукащи звезди небе.

— Вярно е и всяка нощ в шатрата на императора обсъждат разгорещено тръбите. Стоя в дъното и държа известията му, докато той спори с легатите си. — Тит продължаваше да гали Сабина по косата. Ръцете му бяха приятно нежни. Съпругата му ще е щастливка. — Легат Адриан иска да отрови водата, но средството е ненадеждно, а императорът се чудеше дали в тръбите ще се поберат неколцина войници, за да се промъкнат под стената, но се оказаха прекалено тесни…

Викс отметна глава и се засмя. Подхвърли меча си високо във въздуха и го улови. Сабина го погледна и сърцето й подскочи.

— Обичам императора — възкликна Викс през смях. — Обичам и теб, Тит. Но разсъждавате като патриции. Отрова, нощни нападения… Поне веднъж помислете като варвари! Счупете проклетите тръби!

— Възможно е само ако знаем къде излизат — отвърна Тит. — А не знаем.

Викс се ухили.

— Аз знам.