Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (8)

Сабина

Есента на 108 г. сл. Хр.

Фаустина сложи юмручетата си на кръста и огледа критично новия атриум.

— Не ми харесва.

Сабина се засмя.

— Откога си толкова категорична?

Фаустина се намръщи на стените от снежнобял мрамор, увенчани с фриз от лаврови листа и богини със строги лица.

— Студено е.

— Адриан ще се разочарова. Сам измисли дизайна на фриза. Мисля, че целеше да постигне класически ефект.

— Сковано е — обяви Фаустина с единайсетгодишното си лице, огледален образ на Калпурния. — Всичко е сковано. В такава къща човек не може дори да се изцапа.

Сабина разроши косата на малката си сестра.

— Искаш ли да се изцапаш?

— Не, искам да пробвам роклите ти! Ти имаш най-хубавите дрехи…

Ръка за ръка двете прекосиха атриума и стигнаха стълбите, декорирани с мозайка със сини и зелени овали, също творение на Адриан. Къщата не беше архитектурното чудо, което той лично проектираше и непрекъснато усъвършенстваше.

— Ще почака — замечтано повтаряше той на Сабина, щрихирайки куполи и колони в полетата на официалните документи.

Ала беше обмислил всеки декоративен детайл в новата къща на Палатинския хълм, където императрица Плотина най-сетне успя да го убеди да се премести — от чистите линии на колоните на триклиниума до безупречно подбраните роби, наредени в мълчаливи симетрични редици от двете страни на Сабина и Фаустина.

— Защо стоят така? — прошепна Фаустина.

— Защото Адриан обича тишината.

— Аз обичам робите да говорят. Тези приличат на живи градински статуи.

Сабина се засмя отново. След Лин Калпурния роди още трима енергични синове, до един здрави и красиви, но малката русокоса Фаустина с вирнатата й брадичка си оставаше любимка на Сабина.

— Хайде, умнице. Имам нова зелена рокля, която ти позволяващ да пробваш.

— В зелено приличам на аспарагус — отвърна тутакси Фаустина. — Нямаш ли нещо синьо?

— Мисля, че мога да ти предложа цяла колекция, мадам.

Сабина се настани с кръстосани крака на дългото канапе в спалнята и усмихнато проследи как сестра й тършува целеустремено сред купчината дрехи.

— Нямам търпение да сложа истинска стола^[1] — въздъхна Фаустина и се гмурна сред дипли от синя коприна. — Кога ще се омъжа?

— Трябва да си най-малко на шестнайсет. — Сабина й подаде два колана. — Перли или сребро?

— Перли — посочи Фаустина. — Антония Луцила казва, че ще се омъжи на четиринайсет…

— Ще последваш примера й само през трупа на татко. — Сабина повдигна сините поли, за да не ги застъпва сестра й. — Но поне ще си избереш сама съпруга.

— Вече съм го избрала — осведоми я Фаустина. — А обеци?

— В кутийката от палисандър върху масата. Кого си избрала?

— Гай Рупилий! Баща му го доведе на татковото вечерно празненство. Много е красив и е на четиринайсет…

— Виждам, че си наследила влечението на майка си към по-възрастни мъже.

— Е, Гай поне няма да ме затвори да живея в градина със статуи. — Фаустина избра перлени обеци и огледа одобрително стаята. — Тук все пак са ти оставили малко безпорядък.

— Харесва ми — призна Сабина.

Спалнята й беше осеяна с полуразгънати свитъци и с възглавнички по пода, където да се настанява удобно и да чете. На едната стена висеше огромна карта на империята, редом с бюст на Траян, върху който Сабина явно окачваше шаловете си. Адриан обичаше чистотата и реда, но почти не влизаше в стаята на Сабина. Неговата спалня се намираше в отсрещното крило на къщата и взаимните посещения бяха… редки.

— Надявам се да си щастлива с Гай Рупилий, Фаустина.

— Дойката ми казва, че хората не се женят за това. За да са щастливи, имам предвид.

— Да, но е хубаво, когато се случи. Аз съм щастлива с Адриан.

— Но той е скучен. Онзи ден ломотеше за някакви ерехтиан… ерехтиански еди-какво си…

— Ерехтейонски кариатиди.

— Аха. Буболечки ли са?

— Не. Колони като женски статуи.

— Е, непрекъснато говореше за тях на вечерята вкъщи.

— Случва се понякога — съгласи се Сабина.

— Мама казва, че е ненадминат досадник.

— Понякога.

Фаустина се огледа критично — перлени обеци, синя копринена дреха, пристегната и повдигната с перлен пояс, за да подхожда на ръста й.

— Много е дълга — оплака се тя. — О, защо не пораствам?

— Ще пораснеш. Надявам се да си по-висока от мен. Ето, пробвай червената стола и си сложи златните ми гривни над лакътя. Ще изглеждаш много екзотично.

— Господарке? — Млада робиня се поклони на прага. — Имате гост. Трибун Тит Аврелий Фулвий…

— Трибун? — Сабина се надигна от канапето. — О, не. Фаустина, облечи червената стола, аз трябва да видя…

Тит се поклони, когато Сабина изтрополи по стъпалата към атриума.

— Вибия Сабина — поздрави той.

Някогашното свенливо момче на шестнайсет, поискало ръката й, сега беше висок мъж на двайсет и две, но безкрайно дългите крайници и особено сладката усмивка не бяха се променили.

— Привет, ослепителна нимфо, с очи като ясни небеса.

— Очите ми не са небесносини — възрази Сабина. — Още ли четеш Омировите химни?

— Да, за жалост. Посягам към поезията, когато не намирам думи — той се поклони ниско, — а зърна ли те, винаги онемявам.

— Днес аз съм стъписана. — Сабина огледа униформата му — чисто нова ризница и червена туника, броня на краката, мантия и под мишницата шлем с щръкнали пера. — Роднините ти най-сетне те придумаха? Да станеш трибун?

— Трибун…

Сабина въздъхна.

— Казах на дядо ти, че предпочиташ да те изядат вълци, отколкото да заминеш с легионите! На вечерята у татко…

— Да, но други роднини превъзнесли ползата от военната служба, която закалява младите. Повечето дори не са помирисвали легионите. „Войната е сладка за онези, които не са я преживели“, както казва Пиндар.

Тит сведе тъжен поглед към униформата си.

— И татко е бил трибун на твоята възраст — успокои го Сабина. — Разказвал ми е, че гледал да си държи устата затворена и да не си цапа обувките. Къде те разпределиха?

— Десети легион в Германия. Някакъв противен граничен град с име, което не мога да произнеса. За жалост тръгвам утре.

— Германия… — въздъхна замечтано Сабина. — А ти дори не обичаш да пътуваш! Какво не бих дала да видя Германия!

— Е, видя Гърция.

— Не цялата.

Понякога Сабина сънуваше Гърция — скалистите зъбери, синьото море, слънчевите лъчи с неповторимото им сияние. С Адриан живяха една година в Атина, където го назначиха за магистрат, и Гърция наистина се оказа такава, каквато й я описваше. Атина беше като бял скъпоценен камък, инкрустиран в сухите скали, и Сабина обикаляше, загоряла и щастлива, храмовете по височините, докато Адриан ловуваше глигани с масивни бивни и водеше разгорещени философски спорове с брадати мъже, на които той приличаше повече, отколкото на събратята си политици в Рим.

— Ти наистина си грък — подкачи го веднъж тя и той се засмя печално.

Крояха планове да посетят Спарта, Коринт, Тесалия… но Плотина писа за някаква криза в Рим, изискваща незабавна намеса от страна на скъпия Публий, и точка.

Сабина прогони мислите и махна на Тит да седне.

— Разкажи ми всичко. Ще си побъбрим хубаво, щом ни е за последно, преди да тръгнеш. Колко ще продължи службата ти в Германия?

— Една година.

Новото снаряжение заскърца, докато Тит се настаняваше.

— Цяла година? — Сабина разкриви лице. — Кой ще ме води на театър сега, когато Адриан е зает?

— Лесно ще си намериш друг придружител.

— Никой няма да ми казва, че очите ми са като ясни небеса, макар да са съвсем обикновено сини. Ще ми пишеш от Германия да ми разкажеш дали наистина варварите пекат римляни на шиш над лагерните огньове, както са правили по времето на император Август…

Недоволен гласец долетя откъм прага.

— Изобщо не изглеждам екзотично.

Сабина сдържа напушилия я смях при вида на Фаустина, скръстила ръце пред гърдите и потропваща с крак под въздългата стола. Златните гривни висяха като окови на китките й и тя очевидно се беше докопала до бурканчетата с руж на Сабина.

— Според мен изглеждаш много екзотично — възрази сериозно Тит.

— Приличам на ябълка — намръщи се Фаустина. — Здрасти, Тит.

— Фаустина ще се омъжва за Гай Рупилий — обясни Сабина. — Реших да й предложа да пробва дрехите ми, защото скоро ще й трябват женски рокли.

— Той няма да се ожени за мен, ако не изглеждам красива в червено. — Фаустина подръпна диплите на робата. — Всички младоженки носят червено.

— Опитай с по-розов оттенък. — Тит облегна все още кокалестите си лакти върху все още кокалестите си колене. — С тези розови бузи ще си по-красива от всички младоженки на света.

— Няма да съм по-красива от Сабина.

— Не знам…

Тит стана и тръгна по плочките към Фаустина. Новите обувки скрибуцаха при всяка крачка. Той улови ръката на Фаустина, вдигна я високо и я завъртя в кръг, наблюдавайки я най-съсредоточено. Сабина се подсмихна тайничко. Тит беше станал всеобщ любимец — не само на Сабина, но и на цялото й семейство. Всеки път, когато им гостуваше, сварваше Тит там — да моли смело Калпурния за парче от прясно изпечения й хляб, да разисква книги с бащата на Сабина, да лудува с момчетата из градината.

— Трябваше да се омъжиш за него — скастряше я Калпурния.

— Не смятам да сменям съпруга си, благодаря.

Тит продължаваше да върти Фаустина като танцьорка.

— Права си за едно, Ания Галерия Фаустина — проточи замислено той. — Сестра ти е много привлекателна. И според мен ти няма да бъдеш привлекателна, когато пораснеш.

Слисана, Фаустина се закова на място.

— Така ли?

— Да. Ти ще бъдеш истинска, неповторима и неоспорима красавица. — Тит се поклони и целуна пухкавата й ръчичка. — Елена Троянска имала четирийсет обожатели, но ти ще я надминеш с лекота. Ще се наложи младият Гай Рупилий да кръстосва меч с мъжете, които ще искат ръката ти.

— Така ли?

— Да.

— Ще й липсваш, след като заминеш на север за Германия — каза Сабина, когато малката й сестра заподскача по стълбите. — Ще липсваш на всички ни. Татко те цени високо.

— Не мога да повярвам! Толкова съм отегчителен. — Тит си взе шлема. — Време е да тръгвам.

— Защо не останеш още малко? Исках да ти разкажа няколко ужасни истории от времето, когато татко е бил трибун. Например как една нощ центурионите му замразили единствената тога. Заприличала на ледено кубче и…

— Звучи любопитно — прекъсна я Тит, — но трябва да отида до Форума да напазарувам необходимото за пътуването.

— Или как един ястреб се спуснал и отнесъл перата от шлема му — добави ведро Сабина. — Това е хубава история.

— Не ме обнадеждаваш.

— И брат ми Паулин ми е разказвал за времето, когато е бил трибун. Веднъж объркал картите и водил цяла кохорта^[2] шестнайсет мили в погрешна посока…

— Тръгвам си!

— Усмихни се! — Сабина се вдигна на пръсти да го целуне по бузата. — Сигурна съм, че няма да е толкова зле.

Тит

Но беше.

— Някакви съвети? — попита Тит баща си.

Баща му го гледаше. Съчувствено, стори му се. Но за жалост си оставаше само мрамор. Малък бюст, побиращ се в длан, който дядо му пъхна в торбата му в деня, когато отпътува да се включи в Десети легион.

— За да те държи в правия път, момче. Ще си добре, стига да помниш баща си и да се подчиняващ на легата си.

— Нещо друго? — попита с надежда Тит.

— Гледай да не пипнеш сифилис от някоя германска курва.

Тит облегна брадичка върху скръстените си ръце. Трибуните живееха самостоятелно — скромно или охолно в зависимост личните им доходи, — но той не би имал нищо против да дели помещението с другиго. Поне нямаше да разговаря единствено с мраморния бюст.

— Да се подчинявам на легата — каза той на баща си. — Не особено полезен съвет. Легатът дори не знае името ми. Откакто съм тук, по цял ден гледам как писарите попълват документи и чистя калта от обувките си. Нищо друго.

Проблемът, реши Тит, е, че трибуните като цяло са абсолютно безполезни. Легионерите… о, тези мускулести, ругаещи създания; с наперена походка, с белези и огрубели лица с набола брада, те изглеждаха откровено заплашително, но несъмнено бяха полезни?! Сякаш нищо не им се опираше — от безкрайните военни обучения до безкрайните походи и строежа на безкрайни пристройки към грубото германско укрепление. После идваше ред на писарите я интендантите, които очевидно не се затрудняваха никак да поддържат — в дълбините на усойната германска гора — лагер, готов да побере три легиона наведнъж. Полезни хора, безспорно. Да не забравяме центурионите — предимно бивши легионери, издигнали се от редовата войска, още по-жилави и по-страшни от мъжете, които командваха — и едрия като скала префект на лагера, съумял да запомни имената на всичките пет хиляди мъже в легиона, и накрая легата, който се мръщеше, сновеше с тежки стъпки напред-назад и раздаваше заповеди. Но трибуните?

— Ние сме нищо — каза Тит на баща си. — Шепа безделници, дошли тук, защото семействата са им купили постовете. Водим се втори в йерархията след легата, но всички ни прескачат и се обръщат или към префекта, или към центурионите. За какво сме тук изобщо? Да седим и да играем на зарове, да се оплакваме от дъжда и да чакаме да се приберем у дома с вписана военна служба в автобиографиите, за да ни изберат за квестори.

Дъждът ромолеше отвън и сега. Нищо не оставаше сухо в укреплението — през половината време лагерът приличаше на кално море, както и полупавираните градски улици, изникнали между лагера и реката.

— Наричат го Могунтиакум^[3] — изрече завалено думата Тит. — Едва се научих да го произнасям. Цял месец се мъчих. Почти всички го наричат Мог. Не е кой знае какво място. Основната му задача е да осигурява гостилници и уличници на легионерите и всичко останало, което възпрепятства бунтовете през студените месеци.

Оскъдни забавления. Никаква арена, никакви библиотеки. Само гостилници с безкрайни игри на зарове и няколко подгизнали и запуснати светилища.

— Дядо не бива да се притеснява за уличниците — продължи да осведомява баща си Тит. — До една изглеждат толкова кисели, не бих посмял да предложа на никоя.

Всички останали жени бяха съпруги на легионери — по принцип на войниците не им позволяваха да се женят, но съпруги и любовници намираха начин да се настанят в укреплението. Нахлузили подковани сандали яки и страшни създания, достатъчно силни да прекършат гръбнака на Тит върху коляното си.

Цяла година щеше да прекара тук, а беше изминал само един месец. Цяла година в мокро и мрачно място, което звучеше като храчка, заседнала в гърлото, без хубави книги, без хубави жени и без прилични събеседници на петстотин мили околовръст.

— „Една и съща нощ очаква всички ни“ — цитира той, но тази вечер Хораций не го утеши.

Някой похлопа отривисто по вратата.

— Трибуне!

Един от адютантите на легата го поздрави и се взря намръщено във восъчна плочица.

— Ти си този, който цитира, нали?

„Гордей се, татко — помисли си Тит. — Цял месец в Десети Фиделис^[4] и вече си извоювах име. Всички ме знаят като «Онзи, който цитира».“

— Аз съм — въздъхна той.

— Легатът иска изчерпателен рапорт за дакийските гарнизони — продължи адютантът. — Един трибун, един центурион, един опцио^[5] и двойна охрана. Ти ще заминеш.

— Аз? Дакийските гарнизони? Искаш да кажеш да прекося цяла Панония?

— Така се стига до Дакия, да — потвърди раздразнено адютантът. — Трибун Целзий беше определен да води отряда, но се разболя тази сутрин.

„По-скоро не е искал да язди две седмици през калта и дакийските стрелци да го убият.“

— Никога не съм участвал в разузнавателен поход — оправда се Тит. — Пристигнах миналия месец, дори не съм излизал от Мог…

— Легатът каза, че е добре за теб. Подготви се. Тръгват след час.

— Аз ли трябва да ги водя?

— Просто прави каквото ти каже центурионът — изгледа го презрително адютантът. — И вероятно ще се върнеш жив — добави.

— Това му е хубавото на Десети легион — заключи Тит. — Тук блика чувство за хумор, винаги те насърчават и те подкрепят. Изключително успокояващо за новодошъл като мен.

Адютантът вече се беше оттеглил, прехвърляйки купчина восъчни плочки.

— Наслаждавай се на дъжда, трибуне!

— Дакия е отвратително място — чу Тит как единият легионер шепне на другия през първата седмица по пътищата. — Лошо място и става още по-лошо. Царят им носи лъвска кожа и е висок два метра!

— Повече — възрази вторият легионер. — Ако броим рогата.

— Знаеш ли какво прави със заловените римляни? Чух, че последният разузнавателен отряд се върнал без глави.

Някой издюдюка зад гърба на Тит.

— Без глави нямаше да се върнат, нали?

— Казвах само…

Тит се обърна и погледна през рамо легионерите. Шестима — едри и еднакви в ризниците и плътните дрехи, увили лица, за да се топлят, и в неотличими шлемове. Двойна охрана, защото напоследък Германия се беше разбунила заради смутната Дакия. Преди няколко години Траян подчини дакийците, но Тит знаеше, че покорството им не е траяло дълго. Вече се носеха слухове за разузнавачи, заловени в Дакия, за прекъснати снабдителни линии, за куриери, убити със стрели из засада. Но шестимата легионери, охраняващи Тит и центуриона при експедицията до дакийските гарнизони, не изглеждаха притеснени. Смееха се и се шегуваха, ругаеха и пееха цинични песни и Тит им завиждаше. Поне имаха с кого да разговарят. Когато спираха да пренощуват в попътен пост, легионерите вдигаха крака на масата и си разменяха мехове с вино и пиперливи истории. Тит ги наблюдаваше завистливо от своята маса. Седеше сам, разбира се, защото и тук, както и в укреплението, легионерите страняха от офицерите. Тит не можеше дори да извади малкия бюст на баща си и да му поговори. Мъжете вече го презираха достатъчно заради чисто новите пера на шлема, заради гладките му ръце и заради абсолютната му безполезност. Не искаше да им дава допълнителни поводи да му се присмиват, говорейки със статуя.

Скоро павираните пътища и крайпътните ханове на Германия изчезнаха безследно. Замениха ги разкаляните пътеки и гористите хълмове по дакийската граница. Центурионът заповядваше да разпъват палатките близо една до друга и оставяше легионери на пост всяка нощ.

— Никой няма да ни изненада заспали — отсече лаконично центурионът и Тит се запита дали и той не е чул слуховете за главите.

— И аз мога да дежуря — предложи услугите си Тит.

Всички го изгледаха с празни погледи.

— Защо, трибуне?

Тит също не успя да измисли причина. „Милостиви богове! Искам да си отида у дома!“

Цели седмици яздеха по пътищата, а дъждът валеше ли валеше. Спря чак когато навлязоха в Дакия.

— Утре ще стигнем първия гарнизон — обяви центурионът — и ще си отспим.

Същата нощ обаче Тит излезе от палатката си и се отдалечи от гаснещия лагерен огън. Усещаше как калта жвака под краката му. Вдигна ръка за поздрав към неясния силует на легионера, получи поздрав в отговор и продължи по калната просека, която минаваше за път. Има ли звезди в Дакия? Дали облаците ще благоволят да се оттеглят?

Нападението беше тихо, сурово и ненадейно.

Избухнаха звезди, но не в небето, а пред очите на Тит, когато нещо се стовари зад ухото му с унищожителна сила. Намери се с лице в калта, преди дори да осъзнае, че пада, и обувки го заблъскаха по хълбоците. Той извика и се задуши с калта. Някой просъска предупреждение на непознат език и дръжката на копие се заби болезнено в корема му. Бореше се да си поеме дъх с уста, пълна с кал, опита се да се свие на топка, но едно коляно го срита в гърба. Усети пръсти да се забиват в косата му и да му извиват главата назад, а после нещо стоманено докосна гърлото му.

Прозвуча внезапен крясък и се чу трясък на остриета.

Коляното се вдигна от гърба на Тит. Той чу вик и още забързани думи на непознатия език. Два силуета се прокрадваха в безлунната нощ по разкаляната пътека като смътни сенки. Чу се приглушено проклятие и двамата се строполиха. Единият силует улови главата на другия и я блъсна в земята. Мъжът се изправи нестабилно и дъхът на Тит замръзна в гърлото му, но после забеляза очертанията на легионерски шлем. Отнякъде изникна втора фигура и стражът заби острието си под ръката, с която противникът му стискаше меча. В небето изгромоли мълния и заглуши стенанието му. Внезапно зашуртя порой. Легионерът вдигна меча си, но двата тъмни силуета побягнаха в мрака, влачейки ранения си другар. Капките напълниха очите на Тит, той примигна и в следващия миг силуетите вече ги нямаше.

— Триста дяволи! — изръмжа легионерът и се обърна към Тит. — Жив ли си, трибуне?

— Надявам се да не съм. — Тит опипа предпазливо цицината, която вече туптеше зад ухото му. — Но ме боли прекалено много, та да съм мъртъв.

— Опитай се да станеш — предложи войникът.

Тит сгъна с мъка краката си, застина и се просна обратно.

— Богове! Това беше лоша идея!

— Идеята е много добра, освен ако не искаш да останеш тук като примамка за други дакийци. — Легионерът му протегна ръка и го дръпна. — Ставай, трибуне.

В черепа на Тит енергично заблъскаха чукове, но той успя да се изправи. Вече си набит от разбойници и спасен от прост войник трибун, защото си зяпал звездите и не си се сетил да си извадиш меча. Поне недей да повръщаш. Преглътна и чуковете удвоиха сила.

— Защо се шляеше край дакийската граница посред нощ?

Мъжът говореше прекалено високо.

— Дъждът беше спрял. Реших да се поразходя и да се полюбувам на звездите.

— В Германия сме. — Гласът на легионера звучеше по-скоро развеселено, отколкото презрително. — Няма звезди. Само дъжд. Трябваше да вземеш охрана. Моята глава ще хвръкне, ако някой те убие, докато съм дежурен.

— Съжалявам — каза Тит, преди да се сети, че офицерите никога не се извиняват на подчинените си. — Разбойници ли бяха?

— Вероятно не. — Легионерът намери щита, захвърлен от единия нападател, изруга тъмнината и го опипа. — Горите гъмжат от разбойници, дезертирали легионери и крадци. Но те не носят щитове.

— Дакийските бунтовници носят кръгли щитове — обясни Тит. — Не че съм виждал дакийски бунтовници, но в рапортите пише…

— Прибирай се с мен, трибуне. — Войникът се изправи като тъмен силует сред дъждовната пелена. — Утре ще стигнем първия гарнизон в Дакия. Там ще се полюбуваш на звездите на воля.

— Дадено! — съгласи се Тит и тръгна след спасителя си. Пътят беше тъмен и тих. Барабанящият дъжд явно бе заглушил тревожните им викове и никой не беше се притекъл на помощ.

— Ти май ми спаси живота, войнико — рече Тит след кратко мълчание. — Как се казваш?

— Версенжеторикс от Десети легион. Повечето ме наричат Викс.

Тит спря.

— Познавам ли те?

— Най-после ме позна. — Този път гласът на легионера несъмнено прозвуча развеселено. — Преди пет години бях телохранител в дома на сенатор Норбан, а ти — дребосък с букет виолетки, ухажваше дъщеря му.

— Ти ли си това? — спомни си Тит. — Онзи, който се би с император Траян на празненството?

— Патрициите никога не запомнят лицата на плебеите. — Викс посочи дупка на пътя, в която Тит аха да се препъне.

— Но не съм забравил името ти — оправда се Тит. — Всеки би запомнил такова име.

— Какво му има?

— Е, всъщност не е име. — На латински „викс“ беше просто прилагателно с мъгляв смисъл, нещо като „дребно“, „малко“, „оскъдно“. — Не се срещат често хора, наречени Дребосък — усмихна се Тит.

Чуковете в главата му вече биеха по-слабо, но цицината зад ухото му се разрасна колкото слива.

— Версенжеторикс е галско име — отсече Викс. — Не е латинско. Означава „велик цар и воин“. И ако някой ме нарече Дребосък, ще си изпроси боя.

— Поне е кратко — рече помирително Тит. — По-добре е от Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Викс се ухили в мрака: Тит зърна как зъбите му просияват в тъмнината.

— Как ти прикачиха всичко това, трибуне?

— Тит е като баща ми. — Тит предположи, че е нередно да води такъв разговор — легатът току поучаваше трибуните да държат на разстояние легионерите и другите офицери, — но в дъждовната германска нощ кръвта се стичаше по темето му, а калта полепваше по тях от главата до петите и легионерският етикет сякаш нямаше кой знае какво значение. — Аврелий, защото е фамилното име. Фулвий, защото е второто име на татко и защото трябва да е възможно най-объркващо да сме двама с еднакви имена. Бойоний е името на богат чичо и мама се надявала да ми остави някакви пари. Антонин? Не помня. Арий е по майчина линия, но по-скоро се дължи на факта, че татко обичал гладиаторските игри. Не знам дали си чувал за него, но преди години имало известен гладиатор на име Арий Варварина…

Викс се разсмя гръмко.

— Какво?

Тит го изгледа изпитателно. Току-що бяха свили зад завоя на неравния път и стигнаха лагера.

— Нищо, трибуне — изкикоти се Викс. — Някой ден ще ти разкажа. Сега трябва да докладвам на центуриона, а ти най-добре се връщай в палатката си. В случай че не си забелязал, навън е мокро.