Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (19)

Тит

— Аподитериума^[2] с рафтове за дрехите ще бъде тук — посочи Тит към Фригвдариумът^[3], където неколцината работнициэредяха тухли под пладнешкото слънце, — с басейна — ето тук. — Посочи към други работници, заети да изливат цимент, ругаейки. — Лаконикумът^[4] ще е тук — нали виждате по-дълбоките изкопи за пещите за гореща пара? Тепидариумът^[5] е там. С пейки за масаж и маси за освежителни напитки. — Обърна се към посетителите си, обзет от странен смут. — Е?

Сенатор Маркус Норбан и най-малката му дъщеря Фаустина огледаха обширната строителна площадка. Във въздуха се стелеше гъст прахоляк; около тях сновяха работници с лопати и колички с камъни. Отвсякъде ехтяха чукове, брадви, тежки стъпки и приглушени проклятия.

— Доколкото си спомням, император Траян обяви в Сената, че проектът ще се осъществи за три години. — Маркус забули побелялата си глава с дипла на тогата, за да се предпази от слънцето. — Според мен ще са необходими четири.

— Най-малко — съгласи се Тит. — Дори пет. Сега е моментът за промени в проекта, преди да положим основите, така да се каже. Вече знам какво искат римските мъже — гимназиум, сауна, за да се поизпотят след упражненията, и много красиви робини за масажите.

— На мен ми е все едно дали са красиви, или не. — Маркус потърка тъжно изкривеното си рамо. — Стига ръцете им да уталожват болката в изнемощелите ми стари кости.

— Не си изнемощял — възрази Фаустина и плесна шеговито ръката на баща си. — Преструваш се, за да те подценяват колегите ти в Сената!

— Шшт! — смълча я Маркус. — По-тихо, моля те. Привържениците на Рурик са убедени, че дремя, когато обсъждат проекта на новото шосе.

— Знаех си! — Фаустина кимна доволно и се обърна към Тит: — Защо настоя да дойда и аз?

— Да чуя женско мнение — поклони се Тит и размаха помпозно сламената си шапка. — Каква е идеалната баня според римските жени? Строим най-големите бани в империята, трябва да чуем гласа на жените. В твое лице.

— Защо аз? — наклони русокосата си глава Фаустина. — А не сестра ми?

— Питах я, но се опасявам, че не ми беше от никаква полза. Най-хубавата й баня била, поне така ми отговори, когато се къпала гола в поток в Панония. Мога да осигуря много удобства — Тит посочи обширната строителна площадка, — но не и поток в Панония.

Фаустина се засмя. Приличаше на букет зюмбюли в яркосинята си ленена драха; по-висока и по-красива, отколкото Тит беше предсказал на единайсетгодишното й „аз“.

— Покажи ни най-големите бани в Римската империя!

— Може и да не съм толкова немощен, колкото смятат някои от колегите ми — изкоментира Маркус, — но съм прекалено стар да се катеря по купчини камъни. Върви с дъщеря ми, Тит, а аз ще поседна тук на сянка и ще разгледам архитектурните проекти. Ще намериш, струва ми се, къде да поместиш един хубав архив. На някои от нас ще им бъде приятно да открият рафтове с книги, а не само с гири…

Тит подаде ръка на Фаустина, а беловласият, прегърбен сенатор се настани върху къс неодялан гранат. Тит нямаше да преживее първите си месеци като квестор без съветите на Сабининия баща. Силно разклатеното здраве на дядо му го възпираше да го тревожи, но сенатор Норбан винаги охотно и тактично му се притичваше на помощ.

— Милостиви богове, да! Трудно се излиза наглава с военните. Ще натрупаш обаче безценен опит как да надушваш нови заговори за злоупотреби. А измамниците винаги измислят нови методи.

Маркус им махна, вече погълнат от архитектурните проекти и Фаустина улови ръката на Тит.

— Внимавай — предупреди я той. — Навсякъде има отломки. Да не споменаваме зидарите, които никога не са виждали толкова красива жена. Така… ето го гимназиума… лаваторията, всички принадлежности ще бъдат от месинг, включително дръжките на чешмите. Фригийски мрамор в преддверието. Карарският мрамор е по-прочут, но според мен фригийският блести по-красиво, когато е мокър, а тези стени ще са мокри почти през цялото време… Петстотин лампи ще осветяват калидариума…

Млъкна, усетил, че се е разбъбрил.

— Извинявай, че те занимавам с работата си. Истинските квестори не харесват задълженията си и при възможност дори не ги изпълняват. Погълнати са от кроежи как да станат претори.

— Не знаех, че поверяват строителни проекти на квестори.

Фаустина надникна в изкопа. Тит я увери, че скоро ще се превърне в басейн, облицован със сини плочки и мозайка с делфини.

— По принцип не влиза в задълженията ми, но император Траян ме натовари с тази задача. Работих с архитектите, които проектираха триумфалната колона в чест на войната в Дакия. Императорът настояваше да участва човек, видял с очите си Дакия, за да разкаже на ваятелите как е изглеждало всичко в действителност. Другите, сражавали се в Дакия, вече бяха назначени на високи постове и отговорността за колоната се падна на мен. Траян явно е останал доволен, понеже след това ме назначи да ръководя строежа на баните.

— Звучи внушително.

— Не чак толкова — призна Тит. — Основната ми грижа е да възпирам консул Адриан и архитекта да не се избият. Адриан също отговаря за проекта и непрекъснато дава идеи за усъвършенстването му, защото се интересува от архитектура. Не остана доволен, когато архитектът сравни куполите му с кратуни. Тоест аз съм нещо като буферна държава помежду им — като Панония между Германия и Дакия. Често ме тъпчат, но играя важна роля за поддържането на мира.

Фаустина оглеждаше с присвити очи основите на аподигериума.

— Какви тухли използвате тук?

— От Тарацина^[6]. — Той й каза името на доставчика и тухларната.

— Дали са ти тухли, съхнали на слънце, вместо в пещ — отбеляза Фаустина. — Защо не купуваш тухли от мен?

Тит примигна.

— От теб?

— Притежавам четири тухларни — обясни Фаустина. — Мама ми ги даде за зестра, но при условие че се науча как работят. Разбирам от тухли. Тези са съхнали на слънце, а не в пещ. Тухлите, съхнали на слънце вместо в пещ, се напукват по-бързо от водата, а в баните има много вода.

Тит си записа.

— Нещо друго?

Фаустина обиколи част от недовършения аподитериум с ръце на кръста. Ярките следобедни лъчи заструиха през тънката й синя дреха и Тит махна на работниците да престанат да зяпат.

— Предвидил ли си рафтове за дрехите за преобличане?

— Да, изработени са от бор.

— По-добре да са от елша. Не гние, когато се намокри. Зестрата ми включва и дъскорезница — добави тя, изпреварвайки въпроса. — И трябва да сложиш закачалки. Жените предпочитат да си закачат дрехите, а не да ги сгъват.

— Така ли?

— Сгънеш ли ленена рокля като тази — Фаустина подръпна полата си, — ще трябва да я гладиш. Жените не обичат да носят намачкани дрехи.

— Ето защо исках да се допитам до жена. — Тит надраска нова бележка върху восъчната плочица. — Нещо друго?

— Всички бани в Рим имат мозайки с голи русалки. На жените не им е приятно да гледат голи русалки с по-красиви гърди от техните. Запази русалките за мъжкия гимназиум, а в женското помещение за масажи сложи нещо друго. Морски бог например с разголени гърди.

— Никакви русалки — обеща Тит. — Не и в най-хубавите бани на света.

Фаустина размаха длан пред лицето си да разпръсне пелената от прахоляк и попита:

— Това е важно за теб, нали? Макар, строго погледнато, да не е част от задълженията ти?

— Една баня, предполагам, не нещо изключително важно — Тит прокара длан по недовършената стена с двойна дебелина, за да задържа парата в сауните, — но тази ще е най-голямата в света. Осем милиона единици вода в резервоарите. И когато я завършим, с голите русалки в гимназиума и голите морски богове в женския тепидариум, с цветните градини наоколо… — очите му вече ги виждаха, ширнали се около прашната, сива работна площадка като зелен оазис в сърцето на града — ще ги нарекат Траяновите бани, защото той е отпуснал средствата за построяването им. Или Аполодоровите бани, защото той е автор на архитектурния проект, или Адриановите бани, защото той наистина допринася с интересни идеи, макар куполите му да приличат на кратуни. С две думи, няма да са моите бани. Но аз ще ги виждам и ще знам, че съм помогнал да ги построят и Рим е станал по-красив благодарение и на мен. — Тит обърна гръб на въображаемите градини. — За това мечтая. Да направя Рим по-красив.

Фаустина му се усмихна под слънчобрана.

— Тогава ме разведи отново наоколо. Татко спомена нещо за архив. В източната, струва ми се, има място. Дори и за библиотека.

— Опасявам се, че носът ти почервеня.

— Все едно! И аз искам да направя Рим по-красив.

Сабина

— Мътните го взели! — измърмори императорът. — Мразя театъра.

— Представят „Федра“ — прошепна Сабина.

— Някаква глупава жена трепери над доведения си син и накрая му съсипва живота. Виждал съм го. При това наяве! — Пръстите на Траян забарабаниха по дръжката на стола. — Резултатът е непоправима каша! Буквално!

Императрица Плотина се обърна и изгледа неодобрително и двамата. Лицето на Траян се сгърчи като на гузно хлапе и Сабина се разсмя звучно. Погледът на Плотина стана още по-суров; после насочи вниманието си отново към сцената, където актьорите декламираха иззад маските си. Театърът на Марцелий гъмжеше от народ; плебеите във вълнени мантии едва се сместваха по седалките. Сабина виждаше как лицата на музикантите се обливат в пот, докато дърпат струните или надуват инструментите си в тясната ниша под императорската ложа.

— Не бой се, цезаре — прошепна Сабина, когато пръстите на императора подновиха барабаненето. — Скоро ще се измъкнеш оттук и ще препускаш по бойните полета на Парта.

— Ако Фортуна се смили над мен.

Този път Адриан се обърна и ги изпепели с поглед от мястото си до Плотина. Сабина се втренчи безучастно в него и той отклони очи — не към сцената, а към работата си. „Ако бяхме дошли в театъра сами — помисли си Сабина, — сигурно щеше да гледа представлението.“

Съсредоточен, с устни, движещи се безмълвно в синхрон с рецитацията на актьора в ролята на Федра, попиващ всеки жест и всяка дума от мелодичния гръцки. Но в присъствието на императора Адриан демонстрираше консулско усърдие; прелистваше свитъци, прехвърляше плочици, диктуваше писма с дискретен шепот на секретаря. От време на време вдигаше поглед, но не към сцената, а към пищния стол зад него — да провери дали Траян забелязва старанието му.

Сабина би могла да му каже, че Траян забелязва, но не старанието.

— Гръм и мълнии, този мъж винаги ли е намусен? — изръмжа Траян, втренчен в протежето на съпругата си. — Киселата му физиономия ми дойде до гуша.

— Не съм сигурна, че изобщо се развеселява — обади Сабина. — Поне напоследък. По-намусен е от обикновено, цезаре, защото даде на другиго легиона, който Адриан искаше.

— Е, не искам той да ръководи легионите ми.

— Защо не? Добър легат е. — Би било нечестно да го отрече. — Разчита лесно карти, ориентира се добре, отнася се справедливо с подчинените си…

Траян я изгледа косо.

— Изпратил те е да ходатайстваш ли?

— Да — отвърна Сабина. — Но аз не ходатайствам. Все ми е едно дали ще получи легион, или не. Просто съм любопитна защо му отказваш.

— Защото очакваше да оглави легион и Плотина го очакваше, а проблемът на добродушните същества като мен е, че всички очакват да изпълнявам желанията им. От време на време се налага да ги разочаровам. Ще му отредя пост в Парта, но когато аз реша. — Траян погледна към сцената, където фигура с жълта къдрава перука се биеше в гърдите и ридаеше. — Няма ли да млъкне тази жена?

— Не е жена, цезаре, а актьор с перука.

— Е, какъв е смисълът мъже да се преобличат като жени?

— Според теб жените като цяло са излишни, цезаре!

— Ти си ми симпатична, Вибия Сабина — щипна я по бузата Траян. — Ще ми липсваш, когато замина за Парта.

— Иска ми се да дойда. Чух, че в Парта боготворели змиите.

— Защо?

— Бих могла да разбера, ако те придружа.

— Ще посетиш Парта, когато я завладеем.

Федра се строполи мъртва на сцената.

— Какво стана с доведения син? — прошепна Траян.

— И той умря.

— Няма ли пиеси, които не завършват с купища трупове?

— Мислех, че обичаш да виждаш купища трупове, цезаре.

— Само на бойното поле.

Адриан не откъсна поглед от свитъците дори когато в залата избухнаха аплодисментите, но Траян нямаше време нито за ръкопляскане, нито за усърдието на консула си. Стана бързо и Сабина грабна мантията си — светлозелена вълна, закопчаваща се на рамото със сребърна стрела — и тръгна след него, сподиряна от преторианците и свитата му. Също като Викс, Траян никога не благоволяваше да забави ход, за да пощади смъртните с по-къси крака.

Тълпата пред театъра посрещна появата му с възторжени възгласи, а императорът помаха весело като момче на фестивал. Императрица Плотина спря зад него да кимне и да се поклони по-царствено. Адриан застина достолепно до нея, но Траян прегърна Сабина през рамо и се шмугна в множеството. Хората се отдръпваха да сторят път — улични търговци, продаващи недодялани портрети на актьорите, просячета, протегнали панички за милостиня, еднокрак стар войник — всички се усмихваха. Траян спря да поговори с осакатения войник и възпря мъжа, когато понечи да се поклони. Сабина неведнъж бе чувала Плотина да му повтаря:

— Не бива да се смесваш с плебеите, съпруже. Някой луд с кама може да те убие за миг!

Траян обаче не й обръщаше внимание и Сабина му се възхищаваше заради това. Кой друг император би се осмелил да обикаля римските улици без стража и да не се страхува за живота си?

Сабина придърпа зелената си мантия по-плътно около врата. Слънцето все още озаряваше късния следобед и лъчите му струяха на снопове от мраморния покрив на театъра, но с наближаването на вечерта задуха остър вятър. Хората се разотиваха. Плотина вече се беше отдалечила от театъра. Подаде ръка на един от преторианците си да й помогне да се качи в сребърната носилка със завеси. Носилката се вдигна върху гърбовете на шестима гръцки роби и се залюшка като кораб след преторианците, които разчистваха пътя към двореца.

— Цезаре? — извика Адриан на императора, но Траян вдигна длан да го възпре и продължи напред със Сабина.

Тя усети леко задоволство при вида на окаменялото лице на Адриан, който се качи на носилката си и със строг глас нареди на робите да последват Плотина. След сцената в спалнята му двамата разговаряха лаконично и само по принуда.

— И на теб ли ти е студено, Вибия Сабина? — попита я императорът. — Или е заради старите ми кости?

— Студено е — съгласи се Сабина. — Есента явно най-сетне настъпва. Да походим ли, за да се стоплим, цезаре? Ще се облегнеш на мен, ако се измориш.

— Глупости. — Траян помаха на преторианците си, изостанали зад тях. — Твърде дребничка си за опора.

— Татко също не е висок. Но половин дузина императори са се опирали на него.

Вървяха ръка за ръка, далеч от тълпата, а свитата на Траян ги сподиряше на почетно разстояние. Неколцина граждани спряха да се поклонят на императора си и Траян им помаха ведро.

— Не се усмихваш? — погледна той към Сабина. — Не ми казвай, че тази ужасна пиеса те е натъжила.

— Не, не е виновна пиесата. Спомних си нещо.

Навремето с Адриан се прибираха заедно от театъра и по целия път спореха кой актьор е по-даровит декламатор и чии жестове са неизразителни. После Сабина започваше да рецитира най-добрите стихове от пиесата, а Адриан я прекъсваше по средата и довършваше рецитацията.

— Спомените често ни издебват от засада — съгласи се Траян и вдигна качулката на мантията. — Мътните го взели, наистина ми е студено! Вятърът ме смръзва по-бързо отпреди.

Сабина вдигна глава и го погледна. Косата на Траян — доскоро само посребрена — беше съвсем побеляла, а чертите му се бяха изострили. Дългогодишните военни походи под чужди слънца бяха издълбали дълбоки бръчки около очите и устните му. „На шейсет е — осъзна Сабина стъписано, — и му личи.“

Тя пое дълбоко дъх.

— Искам да те помоля за нещо, цезаре.

— Казвай. Ще изпълня молбата ти, ако е разумна.

Сабина сви към Градините на Антоний, които се виеха край Тибър, и преторианците ги последваха покорно. Минаха край редица смърчове, елегантно подрязани да не закриват гледката към сребърната река, заобиколиха край мраморна Диана, тичаща редом с хрътките си. Траян я погледна развеселено.

— Изплюй камъчето — подкани я той. — Искаш смарагдова огърлица? Къща в Капри?

— Искам развод.

Той се закова на място.

— Какво?

— Мисля да напусна съпруга си. — Идеята я глождеше от седмици, откакто Фаустина я подхвърли, когато разговаряха в банята… и особено откакто Адриан й съобщи какво вещаят звездите му. Изречени гласно, думите замаяха Сабина. — С твое позволение — добави тя.

— Е, няма да позволя — отсече императорът. — Отговорът е „не“.

Сабина трепна. Беше чувала и преди войнишкия глас на Траян — в редките случаи, когато му додееше от бъбриви бюрократи и инатливи сенатори. Но нетърпящият възражение тон за пръв път беше насочен към нея.

— Защо, цезаре? Не мислех, че си много привързан към него.

— Откога привързаността е необходима в брака? Кому е потребна привързаност? С Плотина… — млъкна ядосано. — Не дадох легиона на Адриан, но той ще ми трябва за войната в Парта. Не е справедливо да изритам някого от семейството си, а после да му наредя да ръководи снабдителните ми линии.

— Не е, но…

— Няма „но“. Плотина и Адриан не са единствените, които очакват да задоволявам всичките им желания, Вибия Сабина. Нима всички си въобразяват, че императорът е рог на изобилието? — Траян се намръщи на озарената от слънцето река. — Принуждавате ме да зарежа добродушието и да се превърна в диктатор.

Не беше го чувала да избухва така. „Дали възрастта го измъчва повече, отколкото показва?“ Плашеща мисъл. Рим без Траян… Невъзможно.

— Ти си диктатор, цезаре — осмели се да отговори тя. — Диктатор с милостиво сърце. И ние се възползваме от това, предполагам.

— Ти поне го признаваш — промърмори Траян.

— Сигурен ли си, че няма да размислиш…

— Няма! Привързан съм към теб, момиче, но на плещите ми лежи цяла империя! Смяташ ли, че прищевките ти могат да се мерят с нея? Имам дълг към Рим. Ти — също! Бих ти разрешил да се разведеш с Адриан само ако те омъжа за някой по-полезен от него.

— Ще го приема — отвърна смирено тя. — Не съм забравила дълга си, цезаре. Ожени ме за другиго, за когото и да било.

— Не храни напразни надежди, Вибия Сабина. Адриан ми е необходим и го искам в добро разположение на духа.

— Да, цезаре — отрони Сабина.

— Не ми се сърди, не ти отива. — Траян побутна рязко брадичката й нагоре. — Защо не поиска смарагдови огърлици и диамантени пръстени като повечето жени? С радост щях да изпълня желанието ти.

— Не ми трябват бижута, цезаре. Но можеш да ми дадеш друго. Не развод — добави бързо тя. — Обещавам да не настоявам повече. Става дума за друго.

— Какво? — попита той с много строг глас.

Сабина пое отново дъх. Оказа се много по-трудно, отколкото си представяше.

— Не посочвай съпруга ми за наследник.

Траян спря и я изгледа гневно.

— Съжалявам — прошепна Сабина. — Не беше много тактично, нали?

— Намек, че някой ден ще умра ли? Не, не беше, но ти прощавам. — Той тръгна отново по виещата се алея край реката, облегнат сякаш по-тежко върху ръката й. — Желанието в крайна сметка е изпълнимо, предполагам.

— Моля те, не посочвай Адриан за наследник на трона. Умолявам те.

— Защо? — Траян я погледна хем мрачно, хем развеселено. — Мислех, че всички жени мечтаят да станат императрици.

— Не и аз. Досега не съм виждала императрица, на която й е позволено да има личен живот.

— Плотина би могла да има, ако поиска.

Гласът на Траян прозвуча гузно и въпреки галопиращото в гърдите й сърце Сабина едва съумя да потисне смеха. Императорът не продумваше лоша дума за съпругата си и несъмнено пред обществото те бяха олицетворение на безоблачно разбирателство. Личният им живот обаче… е, те всъщност нямаха личен живот, нали?

— Успокой се — потупа я Траян по ръката. — Не възнамерявам да посоча Адриан за наследник. Или когото и да било другиго. Засега поне.

— Наистина ми олекна. — Сабина спря пред един кипарис и се взря към реката, сребрееща като застинало изваяние отвъд короната му. — Мислех, че под давлението на Плотина…

— Е, аз не се съобразявам винаги със съветите й — отвърна сприхаво Траян. — Ще те попитам нещо, малка Сабина. Ти може би не искаш да бъдеш императрица, но защо не искаш Адриан да бъде император, а? Той го иска, а не е ли редно съпругата да подкрепя мъжа си?

— Подкрепям го. — Учуди я усещането, че това все още е вярно. — Мисля за доброто му, защото да стане император ще е най-лошото за него.

— Има ли значение, момиче? Доброто на Рим е на първо място.

— Знам. Но Адриан… Адриан не е подходящ, каквото и да твърди любимият му астролог.

— Астролог? — учуди се Траян.

— Астрологът на император Домициан — Несус. Предсказал на Адриан, че ще стане император. Той, разбира се, му вярва безусловно.

— Мразя астролозите — изръмжа Траян. — Помня Несус. Дръзна да ми каже, че първият ми опит да завладея Дакия ще се провали.

— Оказа се прав, нали?

— Няма значение!

— Е, казал на Адриан, че ще стане император, и той очаква пророчеството му да се сбъдне. От Адриан може да излезе добър император. — Сабина усети как и сега в гърдите й се надига гняв при мисълта за съпруга й, но не искаше да е несправедлива. — Ала това не е най-доброто за него, независимо какво мисли съпругата ти. Тронът ще извади наяве най-лошото у него. Затова ли няма да го посочиш за наследник?

— Не. — Траян изопна ядно рамене. — Просто не обичам студенокръвни хора.

— Кого ще предпочетеш тогава? За наследник имам предвид?

— Бих избрал по-големия ти брат, ако беше жив — по лицето на Траян пробяга сянка от тъга. — Не съм срещал по-доблестен мъж.

— И аз. — „Ако брат ми беше жив — помисли си Сабина, — щеше да залепи брадатото лице на Адриан на стената, задето ме подтиква да съблазнявам противниците му.“ — Щом не може да е Паулин и няма да е Адриан…

— Бог знае кой ще бъде, момиче. Нищо чудно да умра като Александър и да оставя империята на най-силния.

— Знаеш какво е сполетяло империята на Александър. Рухнала е за нула време.

— Нека първо се завърна като победител от Парта и тогава ще видим…

Продължиха да крачат под кипарисите.