Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (24)

Тит

— Едно момиче иска да говори с теб, доминус.

— Не е домина Юлия Статилия, нали? — Млада вдовица със съмнителна слава, приятелка на сестрите на Тит, напоследък нарочила Тит като изключително подходящ да й стане четвърти съпруг — Тит не беше особено запленен от идеята. — Кажи й, че съм излязъл. Всъщност кажи й, че съм заминал за Африка или за Индия. Коя е по-далеч?

— Не е тази горгона, доминус — гласът на Ения прозвуча доволно. — Дошла е дъщерята на сенатор Норбан.

— Фаустина? — Тит стана от стола зад писалището. — Покани я.

Малката сестра на Сабина влезе, следвана от секретар и няколко прислужници, порозовяла като роклята си от горещината навън и с много самодоволно изражение.

— Кажи ми, че съм неотразима.

— Неотразима си — съгласи се Тит.

— Кажи ми и че съм умна. И смела.

— Несъмнено — поклони й се той. — Но защо?

Фаустина го изгледа самонадеяно.

— Защото открих кой краде от баните ти.

— „Да приемеш услуга означава да си продадеш свободата“ — промърмори Тит.

— Сир — обяви доволно Фаустина.

— Сир или Кир?

Лицето й помръкна.

— Двама ли са?

— Няма значение. Така или иначе ще приема услугата ти и ще ти стана роб. Кой краде от баните ми?

Фаустина се обърна към Ения с ослепителна усмивка.

— Ения, нали? Ще заведеш ли прислужниците ми в кухнята? Сипи им нещо разхладително. Цял следобед ме следват търпеливо и заслужават да подвият крак.

— Да, домина — икономката на Тит изгледа замислено Фаустина от вдигнатата високо руса коса до подгъва на розовата й дреха. — Хайде, момичета.

Щом вратата на кабинета се затвори, Фаустина се обърна отново към Тит.

— Обещах на Басус да говорим насаме.

— Басус? — Тит се втренчи в секретаря, шмугнал се в стаята след прислужниците на Фаустина и сега стоеше в ъгъла с притеснено и уплашено изражение. — Той ли е крадецът?

Мъжът го погледна възмутено.

— Домина Фаустина не каза, че ще хвърлят вината…

— Никой не те обвинява в нищо. — Фаустина го потупа успокоително по рамото и го поведе към стола. — Поседни, докато поговоря с Тит Аврелий.

— Знаех си… — промърмори мъжът.

Императорски секретар, съдейки по спретнатата тога и изцапаните с мастило пръсти. Млад секретар от Гърция вероятно който си изкарва прехраната с красив почерк и няколко говорими езика.

— Отворя ли си устата — изхленчи мъжът, — ще ме набедят за крадец. Защо ли ви послушах, домина?

— Никой няма да те набеждава — отвърна мило Фаустина и дръпна Тит в срещуположния ъгъл. — Гледай да не го притесняваш — прошепна му. — Едва успях да го убедя да дойде.

— Щом не е крадецът, кой е той тогава? — сниши глас Тит.

— Така… — Фаустина прочисти гърло, сякаш се готви да изнася реч. — Мислехме, че крадецът ти е иконом или служител от императорското домакинство, някой с достъп и на отговорен пост. Но разбрах, че опитите ти да го разкриеш са ударили на камък.

— В общи линии.

Всяка улика, която Тит се опитваше да проследи през последните месеци, сякаш водеше до свитък, изчезнал от обществения архив, или до ревизор, ненадейно преместен в Африка. Или до чиновник, който се изчервяваше и онемяваше и отказваше да продума и дума, колкото и злато да му предлагаше Тит.

— Предпочитам да запазя главата си върху раменете, благодаря — отговори му веднъж дребен, възпълен претор и излезе, без да се сбогува.

Всички следи го отвеждаха до задънена улица.

— Е, — продължи, без да я подканват, Фаустина. — Реших да стигна до първоизточника.

Тит я погледна стреснато. Погледна към Басус и после отново към нея.

— Какво си направила?

Ения почука и влезе. Секретарят подскочи нервно.

— Студена отвара от черници — обяви тя и подаде на Фаустина две ледени чаши. — Погрижете се господарят да си я изпие, домина. Здравословно е в горещ ден като днешния. Доминус, отмених следобедните ви срещи с подопечните на семейство Аврелии.

— Не биваше…

— Разполагайте свободно с времето си — прекъсна го Ения, вирна многозначително глава и излезе.

— Харесва ми — кимна Фаустина замислено. — Любовница ли ти е?

— Всъщност… — заекна Тит.

— Какво? Не съм шокирана. Една прислужница на татко му е била любовница, докато е бил ерген. Двете с мама са добри приятелки.

— Няма да разискваме тази тема!

— Всички интересни теми са забранени! — Фаустина подаде чашата си на нервния секретар, потупа го още веднъж по рамото и поднесе втората на Тит. — Изпий си черниците, Тит… та значи… често ходя в двореца, императрица Плотина ме кани да тъчем заедно, представи си. Но най-вече да ми обяснява за кого от ухажорите си да се омъжа и да намеква колко би желала аз да съм съпруга на Адриан вместо Сабина. Последния път обаче я извикаха за малко и аз останах сама в стаята й. Случайно забелязах къде държи личните си документи. И — допълни Фаустина — потършувах, докато намеря счетоводните й книжа.

Тит се задави с отварата.

— Шпионирала си императрицата на Рим?

— Каква ужасна дума! — възкликна ведро Фаустина. — Да речем, че благодарение на щастливата случайност, на празната стая и на моята наблюдателност се натъкнах на интересна информация. Знаеш ли, че има досие на всеки, който работи в императорското домакинство?

„Защо“, запита се неволно Тит. Обществените въпроси, дребните решения и служебните назначения не влизаха в работа на Плотина. Защо императрицата на Рим си води личен архив?

— Какво откри?

— Нищо. — Фаустина побутна настрани купчина свитъци и облегна на писалището му. — Точно това ми се стори странно. Императрицата не купува нито един аршин коприна, без да си запише цената, но ненадейно се появяват огромни приходи, без нито дума откъде идват. Не можех да отнеса нищо, но преписах няколко реда…

— Не са убедително доказателство — посочи Тит, когато тя извади шепа надраскани набързо бележки.

— Знам. Затова цяла седмица се навъртах около секретарите на императрицата и накрая открих Басус. Един от нисшите чиновници на императрицата. Когато му показах бележките, пребледня като платно. Отказа да ми каже каквото и да било, но го убедих да поговори с теб.

— Как успя?

— Защото никой не може да ми откаже — подхвърли нехайно Фаустина. — И защото му обясних, че си един от най-богатите мъже в Рим и ще платиш щедро за информацията.

— Тоест обещала си бог знае колко пари от кесията ми срещу бог знае какви сведения?

— Горе-долу.

Трапчинките на Фаустина просияха срещу него. Изглеждаше като майска роза в светлорозовата си дреха и невинна като новородено агънце. Тъмните й очи искряха доволно. Тит затвори очи.

— Изкушаваш ме да извърша престъпление — промърмори той. — Е, вече съм нагазил надълбоко. Да чуем какво ще ми каже секретарят.

По лицето на Басус вече се стичаха ручеи от пот.

— Не искам неприятности, доминус — заекна той. — Искам просто да се върна в Атина, където да преписвам лекции. Ще ви кажа какво знам и после трябва да изчезна. Разбирате ли, доминус?

— Кораб до Атина и кесия с едногодишна издръжка — обеща Тит. Все още се учудваше, че може да щракне с пръсти и да прахоса огромна сума, без да му мигне окото. Че парите са разковничето, което разрешава проблемите му. — Слушам те, Басус.

Секретарят сведе поглед. Фаустина го потупа по ръката и му дари усмивка, с каквато навярно Елена Троянска е убедила стотици троянци да се изправят срещу смъртта заради нея. Басус преглътна тежко.

— Виждам какво ли не — избърбори той. — Не са само вашите бани, макар и от тях да постъпват сериозни суми. Парите прииждат от стотици различни места, доминус, и после изтичат. Подкупи, подаръци, заеми под масата. Постове — обещани, изтъргувани или направо продадени. Шантажират хората и ги изпращат в изгнание. Бележките на домина Фаустина… сега ще ви покажа…

— Кой? — прекъсна го Тит. — Кой го прави? Кражбите, подкупите, шантажа?

— Не се ли досещате, доминус? — погледна го безизразно Басус. — Императрица Плотина.

Викс

Хатра беше истинско дяволско гърло. Проклинам мига, когато я зърнах. Прашна крепост, снишена край източния път към Вавилон; само пясък и бръснещи ветрове, ширнали се докъдето поглед стига. Мухите нападнаха мъжете, преди да разгънат шатрите, мълнии прорязаха небето и яростни порои се сипнаха и намокриха подпалките. Легионерите в лагера приличаха на изсъхнали мумии с напукани устни и шалове около носовете срещу пясъчните вихрушки.

— Радвам се, че ми изпратиха подкрепление — посрещна ме легатът, на когото рапортувах. — Но дано си носите вода. В тази пустош няма и капчица. — Изгледа ме с присвити очи — веднага разбрах, че е един от образцовите легати на Траян. От онези, които са се сраснали с броните и говорят латински по-недодялано от мен. — Ти си Версенжеторикс Червения, нали?

— Да.

— Чувал съм за теб. Според Лусий Квет не си напълно безполезен в сражение.

— Спомена ли колко пъти му спасих живота?

— Бербери! Все някой трябва да ги спасява. Всичките са луди. Отиди да докладваш лично на императора, ще иска да узнае веднага новините от Селевкия. Излезе да наблюдава поредната безуспешна кавалерийска атака. — Легатът се изсмя грубо. — Добре дошъл в Хадес. Не си очаквал такава жега, обзалагам се.

Не бях виждал моя император от няколко месеца и се наложи да прикрия стъписаното си изражение, когато той обърна коня си между рояка преторианци и офицери и ме поздрави. Около устните му се бяха врязали нови дълбоки бразди, очите му бяха помътнели и единият ъгъл на устата му беше извит надолу, сякаш е постоянно намръщен. Спомних си слуховете, че императорът припаднал преди няколко месеца и цяла седмица бил на легло, но фучал от гняв през цялото време. Реших, че злите езици преувеличават. Траян да се разболее? Мъжът, способен да върви от изгрев до залез-слънце и после да надпие цял легион? Невъзможно. Ала наистина ми се стори болен, когато скочих от коня и му отдадох чест. Усмивката му обаче беше топла както винаги.

— Версенжеторикс! Точно ти ни трябваш за обсадата! Как смяташ — по-лесно ли е от Старата Сарм?

Огледах с присвити очи стените, издигащи се сякаш от маранята. Римската кавалерия атакуваше обезсърчено портите и чух далечно свистене на стрели.

— Вижда ми се по-трудно, цезаре.

— И на мен — съгласи се мрачно императорът. — Този път няма как да счупим водопроводите. Онова беше наистина лесно.

— Аз го измислих, цезаре. Плана да счупим тръбите. Помолих Тит да го представи вместо мен.

— Така ли? Бива го младия Тит Аврелий. Един от малцината честни мъже в Рим, ако не греша. Не е лошо, че сега е и един от най-богатите.

— Добро момче — съгласих се. — Не ми се зловиди, че обра лаврите за моите тръби.

— Адриан пробва да си припише заслугата — изсумтя Траян. — А сега ми разкажи за Селевкия.

— Не трябва ли да се отдалечим, цезаре? — Отново чух да просвистява стрела. — В обсега им сме. Ако извадят късмет…

А и идиотът не носеше шлем. Главата му сияеше под яркото слънце като излъскана сребърна монета.

— Не изглупявай — махна небрежно императорът. — Селевсис! Разкажи ми!

Траян носеше обикновена войнишка броня, но някой върху стените на Хатра навярно бе разпознал гордата побеляла глава. По средата на разказа ми за плячкосания град Селевсис една стрела се заби с глухо тупване по-близо до нас. Чух дрезгаво гъргорене. Кавалерийският офицер до Траян, който си вееше с потна длан и се оплакваше от мухите, се опитваше да говори през стърчащата в гърлото му дръжка. Строполи се от седлото и по пясъка заструи кръв.

Не ми остана време да извикам. Спуснах се напред, улових Траян за ръката, дръпнах го яростно и го съборих от коня. Пареща болка прониза рамото ми, но не й обърнах внимание. Траян падна на земята, а аз се хвърлих върху него. Сред крясъци и трополене на копита преторианците се скупчиха около нас. Някой ме вдигна, трима стражи заобиколиха императора с извадени мечове и го поведоха бързо към лагера. Траян се смееше. Понечих да тръгна след него и дясното ми рамо изтръпна от болка. Погледнах надолу и видях стрелата, забита точно до ръба на бронята ми.

— Прекрасно — изръмжах.

Четири години участвах в най-напечените битки в Парта и нямах нито една драскотина, а сега ме раниха още през първия ден в Хатра. Стиснах зъби и издърпах стрелата. По ръката ми рукна кръв. Упражненията с щит утре щяха да ми се сторят много забавни.

— Версенжеторикс! — извика някой. Вдигнах очи и видях моя император. Около устните му вече нямаше дълбоки бразди, той се усмихваше като щастливо момче. — Добър рефлекс, дължа ти благодарност…

— МЛЪКНИ! — изревах аз с най-гръмогласния си центурионски тон. Императорът на Рим примигна, а преторианците и офицер му зейнаха. — КОЛКО ПЪТИ ДА ТИ ПОВТАРЯМЕ ДА СИ НОСИШ ШЛЕМА?

Императорът отвори уста, но аз не възнамерявах да слушам оправданията му. Стражите и офицерите зад него зяпнаха още по-смаяно (и ръцете им се помаяха върху дръжките на мечовете) когато забих показалец в гърдите на Траян и му изкрещях с пълни дробове, че е идиот. Идиот да стои толкова близо до врага и още по-голям идиот да стои толкова близо по време на сражение. Накрая думите ми изневериха и преминах на проклятия. Изчерпах и проклятията. Тогава го изпепелих с яростен поглед. Императорът на Рим се взираше в мен с нямо удивление и когато най-сетне млъкнах, ме потупа по раненото рамо.

— Хайде, хайде, момче, не се вълнувай толкова.

— ДА НЕ СЕ ВЪЛНУВАМ? — изкрещях аз и понечих да започна отначало, но дори от лекото потупване по рамото ми причерня от болка и притиснах раната с приглушена ругатня.

— Превържи я — разпореди императорът.

— Да, цезаре — промърморих сърдито.

— После ела в шатрата ми. Искам ти и мъжете ти да останете тук с мен, докато превземем Хатра, но после ще те изпратя в Дакия.

— Дакия?

Гневът ми тутакси стихна. Проследих с поглед как се обръща и се отдалечава с познатата енергична походка. Закуцуках след него, стиснал рамото си.

— Дакийците пак създават неприятности — обясни Траян, без да забавя ход. — Сигурно си мислят, че съм ги изпуснал от поглед, копелетата! А и свиках много войници от дакийските легиони, доста са отънели. Ти познаваш Дакия, там си от самото начало, затова ще вземеш хората си и с Десетия ще усмирите дакийците. Поздравления, легате. — Той ме потупа по здравото рамо. — Десети Фиделис е твой.

Мой?

— Аз… — заекнах като момченце и офицерите се спогледаха ухилени. Мнозина от тях бяха започнали кариерата си като обикновени редници, също като мен. — Давате ми легион само защото ви отклоних от пътя на стрелата? Аз не… искам да кажа… не съм го планирал…

— Не, вече бях решил да ти дам легион. Такъв гороломен глас заслужава нещо по-добро от Първо копие. А понеже ми спаси живота, надявам се да приемеш това… — Свали един пръстен и ми го подаде. — И това. — Целуна ме сърдечно по бузата. — А сега се превържи и ела в шатрата ми за инструкции.

— Цезаре…

Само толкова успях да изрека. Имах сълзи в очите, кръв — по ръката, целувка по лицето и радост в сърцето. Погледнах пръстена. Обикновена халка от тежко злато, върху която беше гравирана думата Партикус. Титлата, с която Сенатът почете Траян: „Завоевател на Парта“. Надянах го на средния си пръст. Пасна ми все едно е правен за мен.

— Партикус — промълвих дрезгаво.

— Радвам се, че му се разкрещя — сподели ми един от преторианците на Траян. — Непрекъснато му повтаряме да си носи шлема, но той не ще и да чуе. Ще го убият някой ден, глупака му с глупак.

— Не и докато съм жив — отвърнах и не усетих никаква болка, когато лекарят зашиваше разкъсаното ми рамо. Когато приключи, татуирах върху рамото си цифрата X. Като Десети Фиделис.

Моят Десети.