Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (22)

Викс

Една година, само една година и Армения падна.

— Цял Рим ще възпява победата! — заяви помпозно един от трибуните в Десетия — непотребен хлапак с благородно потекло, чийто глас още мутираше. — Ние сме герои!

— По-кротко, синко! — отсякох, но келешът с жълто около устата имаше право.

Рим ликуваше, защото се сдобихме с нова провинция и без да спрем да си поемем дъх, тръгнахме към Месопотамия. Първият ни официален набег в империята на партите. Още помня с какви гороломни възгласи приветствахме равните, плодородни земи, ширнали се между Тигър и Ефрат.

Двуцветна земя; гладки пустинни пясъци, преливащи в зелено край реките; скали и дюни, граничещи с тучни пасища, където пасяха кози, а номадите припряно събираха шатрите си при вида на римските Орли. Хиляди притоци прекосяваха земята между реките и краката ни шляпаха от сутрин до мрак, докато укрепленията се нижеха едно след друго по пътя ни. Траян минаваше през всяко укрепление и през всеки мост пешком до нас, ревейки с пълно гърло пиперливи маршови песни, и аз наблюдавах с просълзени очи как петдесетгодишният ни император с побелели коси крачи гологлав под слънцето, жилав и силен, и кара по-младите да ускоряват ход. В очите на много войници също напираха сълзи.

Пресякохме Месопотамия в широка дъга — Лусий Квет се движеше на изток, а императорът — за запад. Аз вече бях постоянно подкрепление на Квет. Той харесваше бързоногите ми мъже, които не изоставаха от кавалеристите му и умееха да атакуват мълниеносно или да дебнат нощем в гъсталаците и да изскачат ненадейно с викове и звънтяща стомана.

Същата пролет при едно нощно нападение изгубихме Юлий. С група мъже преследвахме оцелелите от месопотамската кохорта, чийто лагер разбихме в тъмна доба, и когато се върнах, открих Юлий да лежи по гръб със счупено копие, забито в хълбока му, и оцъклени очи, отразяващи лунната светлина. Плаках. И моето опцио Бойл нададе вой, когато изваждаше острието от хълбока на Юлий, а когато го прегърнах, ме заудря с огромните си юмруци по раменете, обзет от безпомощен гняв. Двамата изкопахме гроб на Юлий с голи ръце, пропъждайки мъжете, дошли да ни помогнат. Положихме Юлий в плодородната черна земя край брега на Ефрат и го погребахме с два бойни трофея, които свалих от собствената си броня, като символ на двамата врагове, повалени от него, преди копието да му отнеме живота. Един от най-добрите ми разузнавачи беше син на зидар и аз го накарах да издълбае в един камък името на Юлий.

— Напиши, че е бил потомък на благородния Юлий Цезар.

— Наистина ли е бил?

— Да.

Целият центурий се строи около гроба на Юлий и един по един войниците поляха с вино пръстта. Добри мъже. Не ме харесваха, но харесваха делата ми, обичаха да се хвалят с подвизите си пред другите легионери ида се перчат, че никой друг центурий от Десетия не би могъл да ни надмине. Независимо дали се биеха в плътен строй зад огромния правоъгълник от вдигнати щитове, или разпръснати на четирийсет гръмогласни двойки, се вклиняваха във фаланга сред месопотамски войници, през онази година моите мъже изглеждаха непобедими. Месопотамия падна. Повишиха ме с още един чин.

Кръвта ми вреше и кипеше.

Отново презимувахме в Антиохия.

— Слава богу! — въздъхна Мира, успяла някак си да намери тясна стаичка на приземния етаж на висока сграда в западния квартал на града. — Като цяло приключенията не са ми неприятни, а и се радвам, че видях тази прекрасна страна, преди ти и хищническата ти шайка да я унищожите, но предпочитам да родя това бебе в леглото, а не в каруца.

— Този път си по-наедряла, нали? Така де… Не ти, а бебето — поправих се бързо, когато в очите на съпругата ми просветнаха смъртоносни искри. — Ти си стройна както винаги. Какви глезени само! Но бебето… бебето е по-голямо.

Мира забременя почти веднага след Дина, но не ми пречеше. Дъщеря ни не създаваше главоболия — беше кротка, нощем спеше непробудно, а сега гукаше и пълзеше по пръстения под, стиснала грубото дървено конче, което Антиной й издялка. Поне на мен ми приличаше на кон. Учех го как да се бие с нож и вече можеше да наръга някого, но за дърводелство не го биваше изобщо. Сега седеше сбърчил чело в ъгъла и дялкаше правоъгълна цепеница.

— Какво ще бъде? — попитах го и се настаних предпазливо на ръба на леглото. Толкова дълго бях спал на рогозки върху твърдата земя, че дюшеците ми се струваха неудобно меки.

— Не знам. — Той завъртя цепеницата и я огледа оптимистично от всички страни. — Дали да не направя кубчета за новото бебе?

— Ти си истинско съкровище, Антиной. — Мира притисна с длан издутината под престилката си. — Ох, рита като муле! Името Анибал ще му подхожда.

— Мислех да го наречем Траян — предложих. — Или да изберем някое от другите имена на императора. Маркус Улпий Траян…

— Синът ми няма да се казва Улпий!

Мира успя криво-ляво да вдигне стъпало и да го подпре върху коляното си въпреки огромния корем и с мъка събу обувката от подутия си крак.

— Тогава Маркус? — Придърпах стъпалата й в скута си и свалих другата обувка. — Не е лошо име. Познавам и друг Маркус. Сенаторът, който ми помогна да постъпя в легионите. И двамата са достойни мъже.

— Не съм сигурна, че искам момчето ми да носи името на римски император. — Мира разкриви лице, когато пръстите ми замасажираха подутите пръсти на краката й. — Там… под големия пръст… Знам, че обожаваш Траян, Викс, но чувал ли си какво се случва отвъд Парта?

— Разбира се. Тит ми пише писма, а той винаги знае всичко.

Тит получи назначение на някакъв нов държавен пост в Рим и очевидно много разчитаха на него. Хлапето успяло да израсте в кариерата преди мен, но писмата му си бяха същите като преди. Все още цитираше философи, които не бях чел, и ме кореше, че съм варварин, защото пия неразредено вино.

— В последното му писмо пише за еврейските бунтове — напомни Мира. — В Киренайка, в Кипър, в Александрия. Хората недоволстват навсякъде и според Тит единствените мерки, които Траян взема, е да потуши вълненията с оръжие.

— Смълчава недоволните, нали?

— Засега. — Мира простена, когато палците ми притиснаха подутите й пети. — Безценният ти император иска светът да застине на място и да не му създава главоболия, за да продължава да завладява все нови и нови територии. Такъв ли очакваш да бъде синът ти?

— Мъж като Траян? Да.

— Траян си е заровил главата в пясъка, както и ти — продължи Мира. — И двамата живеете в сън тук, на края на света. Хората в империята преживяват трудности и дори Траян не е способен да преодолее трудностите, изпращайки войски да ги стъпчат.

— Засега успява.

Мира ми се усмихна с кривата си усмивка, която означаваше, че ме смята за глупак, но не възнамерява да ми натрие носа. Понякога ми харесваше да предизвиквам тази усмивка само за да се позабавлявам.

— Кълна се, това бебе е не само по-голямо, но и по-тежко.

— Не е необходимо да го наричаме Маркус — помирително се обадих аз. — Понеже ти ще го извадиш на бял свят, на теб се полага честта да му избереш име.

Надявах се това да я поразмекне преди предстоящата свада за церемонията с обрязването. Уважавах традициите. Когато не бях на бойното поле, с Мира отбелязвахме Шабат всеки път в края на седмицата и аз произнасях молитвите с нея за още половин дузина религиозни празници през годината. Ала древен юдейски ритуал или не, ничий нож нямаше да доближи слабините на сина ми, когато е само на осем дни.

Малката Дина захвърли дървеното си конче и пропълзя до нас. Улови се за сандала ми и аз се наведох и я вдигнах с една ръка. Опрях я до корема на Мира и я попитах:

— Усещаш ли, мъниче? Брат ти рита.

— Проправя си път навън с ритници — оплака се щастливо Мира. — Слава богу, че това бебе ще се роди в легло.

Оказа се обаче, че греши.

След като отпразнувахме Сатурналия, аз поднових военното обучение на мъжете си. Известно време четох конско на Бойл, че ги е оставил да се разхайтят през зимата, после ги разделих на двойки, наредих им да упражняват саблени удари и подхвърлих на Антиной меча си.

— Тренирал съм — увери ме той и аз отстъпих назад със скръстени ръце.

Момчето започна да изпълнява упражненията. Размахваше меча, присвил съсредоточено големите си кафяви очи. Оръжието беше прекалено тежко за момче на неговата възраст, но щеше да свикне. Аз бях още по-малък, когато татко започна да ме обучава. Антиной вече беше навършил девет и изглеждаше все така красив, но се бореше срещу това с всички сили. Оглеждаше благоговейно драскотините, надявайки се да се превърнат в белези и ми открадна камата, за да подстриже възкъсо къдриците си.

— Да видим дали ще продължават да ме наричат момиче — каза той, показвайки ми нащърбения си скалп.

— Не го насърчавай — предупреди ме Мира, когато се ухилих. — Започва да налита на бой. Другите деца го подкачат, че хубавец, и той веднага размахва юмруци. Необходимо ли беше да го учиш да се бие?

— Да — отвърнах. — Момчетата трябва да умеят да се бият. Особено ако изглеждат така.

Но той наистина вече не приличаше много на момиче. Беше кльощав, покрит с драскотини малък войник с охлузени колене, който въртеше меча ми като ветеран.

— Още веднъж. Два пъти по-бавно — извиках му. — Вече си бърз, сега ще работим за издръжливост.

В този момент земята се разлюля под краката ми. За миг се почудих дали не съм пиян, но другите мъже също залитаха. Чух уплашени викове. Земята се огъна и аз паднах на колене. Някъде издрънча натрошено стъкло. Вкопчих се в земята с две ръце, опитвайки се да се задържа за калдъръма. Войниците ми правеха същото. Сипеше се мазилка, рухваха камъни. Земята се успокои след цяла вечност.

— Какво… — вдигнах задъхано глава — какво беше това?

До мен Антиной се озърташе плахо. Беше се свил на топка на земята, но стискаше здраво меча ми.

— Просто земетресение — отвърна един от разузнавачите ми.

Вече беше станал и си изтупваше прахта от ръцете. Другите не помръдваха, втренчени недоверчиво в земята.

— Земята трепери. Често се случва там, откъдето идвам — Помпей. У дома никой не обръща внимание на земетресенията, освен ако не са много силни.

— Не ти вярвам. Кой не обръща внимание, когато земята се опитва да го изхвърли?

Изправих се предпазливо. Искаше ми се да остана на земята и да прошепна една-две молитви като Антиной и половината ми войници, но центурионът трябва да дава пример.

Проехтя нов грохот от падащи камъни.

— Сега сградите започват да се срутват — обяви ведро помпеецът. — Баща ми беше строител. Казваше, че земетресенията се отразяват добре на занаята, понеже половината къщи падат и трябва да се строят наново. Цетурионе, къде отиваш?

Тичах да намеря кон и Антиной ме следваше по петите.

По-късно чух, че императорът се разминал на косъм със смъртта. Покривът рухнал над главата му, но той успял да скочи през прозореца. Една греда обаче смазала консула, с когото разговарял. Мнозина други загинаха сред отломките — изтъкнати римляни, антиохийски управници, гостуващи посланици. Чувах виковете на хората, останали под руините на рухналите си домове, но не спирах.

Докато не свих в нашата улица и не видях, че от сградата, където живеехме с Мира и дъщеря ни, не е останало нищо, освен купчина камъни.

Сабина

Тръстиковите сандали на Сабина се движеха беззвучно по пътеката, но Адриан говореше, без да обръща лице към нея.

— Как ти се стори Египет?

— Прекрасен. — Тя спря до Адриан, който застана под сянката на лаврово дърво, скръстил ръце зад гърба и вперил поглед в сияйната повърхност на малкия извор. — Плавах по течението на Нил като царица Клеопатра. И посетих Александрия, Бубастис, Карнак…

— Да, Плотина ме уведоми за… експедициите ти.

— За добродетелна жена като нея, Плотина се отличава с особено развинтено въображение.

Адриан вдигна очи от извора до краката си и изгледа многозначително Сабина от главата до петите — медальона като изрисувано око около врата й, тънката памучна туника до глезените, златистия тен от дните, когато беше яздила с камила, за да види пирамидите, където са погребани древните фараони.

— Още ли се опитваш да ме шокираш? И какво е това?

— Това е Неферу. — Сабина погали стройния врат на котката ръцете си.

Двете ловни хрътки, които винаги следваха Адриан, проскимтяха, а котката изви дългия си гръб и им просъска. Имаше лъскава тъмна козина, високомерно триъгълно лице и огромни очи със златни халки върху клепачите.

— Недоумявам защо египтяните слагат обеци на котките си. — Адриан погали Неферу под брадичката. Тя замърка и изви гръб. Конете и кучетата обожават Адриан, помисли си Сабина, не е чудно, че очарова и котките. — Сигурно е болезнено за животните.

— Неферу е свещена котка. Подари ми я жрецът от Храма на Бастет^[1], когато наблюдавах церемониите в Бубастис^[2].

Адриан смръщи вежди.

— Пак оргии и странни ритуали?

— Всъщност се оказах в капан, когато Нил придойде неочаквано. Две седмици помагах да приберат реколтата, за да не изгние зърното. В знак на благодарност жреците ме поканиха да присъствам на церемонията. — Сабина вдигна презрително вежди. — И откога боготворят с оргия всеки бог, за когото не си чувал? Навремето не беше толкова тесногръд, Адриан.

Той я изгледа студено и отново се втренчи в извора. Сабина галеше Неферу под брадичката и се любуваше на гледката. Градините на Дафни бяха известни по цял свят — стръмен пролом на няколко мили от Антиохия, осеян с лаврови и кипарисови гори, с изящни водни каскади, струящи между пищни жасминови храсти. Сабина чуваше тихия смях и отривистите стъпки на антиохийските влюбени, които се разхождаха по виещите се пътеки. Адриан обаче не помръдваше, впил очи в извора.

— Икономът казва, че често идваш тук — рече Сабина. — През кратките часове, когато не работиш.

Той не я чу.

— Дали ще отида някога в Египет? — промълви, но не на Сабина и хвърли дребна монета в извора. Приведе се и се взря съсредоточено в надиплената водна повърхност.

— Какво ти каза всевиждащият Касталиански извор? — в гласа на Сабина прозвуча едва доловим сарказъм.

— Вълничките ми казват, че ще видя Египет. — Очите на Адриан не примигнаха нито веднъж, докато повърхността на извора не стана отново гладка като огледало. — Но след доста време. Жалко… Бих искал да видя как водите на Нил прииждат през пролетта. И стилът на египетските сгради ми е интересен. Чувал съм за колоните, подпиращи покрива в Храма на Амон Ра в Карнак. Може би ще предвидя такава зала във вилата си, когато най-после я построя.

Не беше разговарял толкова дружелюбно със Сабина от цяла година. „Но пък през въпросната година не се задържах повече от две седмици при него.“ Съпругът й явно предпочиташе амбициите си пред пътешествията, ала Сабина не възнамеряваше да последва примера му. Вече обмисляше да отпътува за Епидаврос^[3] и да види прочутия Асклепион^[4]. Хора от цял свят се стичаха там да търсят изцеление. „Ще поработя в Залата на сънищата със свещените змии. Ще проверя дали жреците не прибират парите на поклонниците, залъгвайки ги с мними лекове. Ако открия, че мамят, ще пиша на Траян и ще сложим край на това…“

— Отдавна не си споменавал вилата си — рече Сабина най-сетне. Щом Адриан се държеше дружелюбно, беше готова да приеме охотно подадената ръка. — Ще започнеш ли най-после да я строиш?

— Когато разполагам със средства. Когато стана император.

Сабина отпъди хрътките, които душеха дългата опашка на Неферу.

— Виждам, че все още таиш невъзможни надежди.

— Невъзможни? — Адриан я погледна през рамо с високомерната си усмивка, от която винаги я засърбяваха дланите. — Касталианския извор ме увери, че е неизбежно.

— Той е просто локва с вода — отвърна рязко Сабина. — Заблуждаваш се, че Траян ще те посочи за наследник.

— Откъде знаеш? Приносът ми е неоценим. Без мен легионите на Траян щяха да останат без провизии…

— Да. Сигурна съм, че ще те потупа по гърба и щом войната свърши, ще те назначи отново за консул. Но няма да ти повери империята.

— Плотина твърди…

— Плотина не е тук да шепне в ухото на Траян. Но аз съм. Дори от Египет му пишех всеки месец и се обзалагам, че моите писма са му по-приятни от посланията на Плотина. За разлика от нея аз умея да го разсмивам. За какво, мислиш, се смеем? Или по-точно на кого?

Адриан се обърна към нея с бързината на опитен ловец и замахна с ръка. Неферу вдигна глава от ръката на Сабина и изсъска.

— Удари ме, ако искаш — предложи Сабина. — Ще покажа синината на Траян. Ще вечерям с него тази вечер. Покани ме. А теб?

Адриан свали ръка. Лицето му беше безизразно.

— Ще съжаляваш за това, Вибия Сабина.

— Когато станеш император ли? — Сабина се обърна, заобиколи хрътките и се отдалечи с плавна походка. — Ти говори с извора си, а аз ще говоря с императора. Да видим на кого ще се усмихне съдбата.