Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (3)

Сабина

— Прекрасна е! — Сабина погледна дребната фигурка от мрамор. — Чичо Парис, не знам как го правиш!

Той прие ведро благодарностите й, вдигайки само за миг поглед от новия мраморен къс върху работния му плот. Сабина тръгна из ателието, свикнала с мълчанието му. През високите прозорци нахлуваше бледожълтата утринна светлина, късчета мрамор и прахоляк покриваха всяка повърхност. Десетките рафтове гъмжаха от мраморни статуетки. Бюст на император Траян с жизнерадостно изражение, недовършено изваяние на нимфа с изящни рамене и ръце, издялани от грубия камък, гранитен Херкулес с лъвска кожа и тояга… Чичо Парис остаряваше, косата му побеля, а очите помътняваха, но ръцете с чука и длетото явно не губеха силата си. Като млад сигурно е бил трън в очите на обществото — Сабина си представяше мълвите. Патрицианско момче да дяла скулптури като занаятчия? Срамота! Но семейството, вече примирено, го оставяше на спокойствие с мрамора и с таланта му да го извайва.

— Как ми се иска да бях талантлива — въздъхна гласно Сабина пред бюст на бившия император Домициан с подозрителни очи.

Дори чудат талант да извайва мрамор или страстта на леля Диана към конете щеше да улесни живота й. Щеше да знае какво са й отредили боговете. Щеше да е единствено необходимо да разчисти пречките по пътя и да продължи напред.

Прииска й се да цапардоса Викс. Онзи ден на състезанията. Всеки. Дори и слепец би видял какъв трябва да бъде, а той се прокрадва в задънени улички, чуди се с кого да се сбие и целува момичета, които не бива да целува.

Дълбок глас долетя иззад гърба й.

— Вибия Сабина…

— Публий Елий Адриан — обърна се тя, имитирайки едва доловимо официалния му тон. — Чакай! Не мърдай!

— Какво има? — намръщи се той и широката му длан стисна диплите на тогата.

— Протегни ръка напред. Сякаш ще държиш реч. Така. Задръж! — Сабина извиси глас. — Чичо Парис, ела да го скицираш за следващата си статуя. „Съвършеният римски сенатор.“

Адриан отпусна ръка.

— Виждам, че обичаш да се шегуваш, Вибия Сабина.

— А ти?

Той не отговори. Погледна чичо Парис, впил очи в миниатюрна пукнатина в мраморния къс.

— Чичо ли каза?

— По-скоро братовчед — обясни Сабина. — Татко е роднина с половин Рим, а Калпурния — с другата половина. Всички са ми братовчеди.

Включително императорът. И затова несъмнено Публий Елий Адриан стоеше тук, скован и благовъзпитан, и се опитваше да завърже разговор с глупаво момиче, което обича шегички. Малко след Виналия реши да започне да я ухажва. Сабина не съумяваше да прецени дали това я забавлява, или я дразни. За пръв път в живота си имаше толкова неохотен ухажор.

— Получи ли подаръка, който ти изпратих вчера? — прекъсна той възцарилото се за пореден път мълчание.

— Улова ти? Да, втората ми майка остана много доволна. Ще ядем сърнешко цял месец.

— Ще изпратя още. Ловувам всяка седмица, но не ми трябва толкова дивечово месо.

— Защо тогава ходиш на лов всяка седмица? — Сабина огледа безупречно поддържаните ръце, тогата без нито едно мастилено петънце. — Не те ли отблъсква мръсотията?

— Нищо подобно.

Отново настана мълчание.

— Поръчала си нещо, предполагам. — Адриан посочи с ръка към рафтовете със статуетки. Зад всяка дума прозираше отегчение. — Бюст на баща си?

— В известен смисъл.

Сабина погали дребна фигурка от розов мрамор — коленичил мъж с изпъкнали жили по ръцете и врата и рамо, превито под тежестта на съвършена сфера.

— Атлас. Прегърбен под бремето на небесата. — Адриан огледа изваяното лице, аристократичния нос и широкото чело, устните, стиснати от непосилно напрежение. — Така ли изглежда баща ти?

— Браво! — възкликна Сабина. — Калпурния иска да го изненада. Да му напомни със статуетката, че не бива да прекалява с работата.

— Добра съпруга — одобри Адриан. — Перла сред жените.

— След изпитанията, на които го подложи мама, татко заслужаваше една перла.

Адриан примигна леко.

Сабина се усмихна широко.

— За бюст ли си дошъл?

— Да. Подарък за императора. Хрумна ми, че ще му отива да го изваят като Еней.

— По-добре като Александър. Траян мечтае да завладее света.

— Нека бъде Александър тогава. И светът, проснат в краката ми. — Адриан се наведе да огледа още веднъж малкия Атлас и Сабина забеляза искриците в очите му. — Чичо ти Парис сигурно е изучавал философията на Поликлет. Действието и бездействието са съвършено изобразени. Виждала ли си Дорифор на Поликлет? Аз съм виждал скици, но… — Адриан се изправи. — Прости ми, Вибия Сабина. Това, разбира се, не те интересува…

— Откъде знаеш какво ме интересува? — попита Сабина. — От няколко седмици ме засипваш с цветя, но не сме провели нито един интересен разговор.

— Обикновено момичетата не изучават архитектурните школи и…

— По-интересен си, когато не се отнасяш снизходително към мен — сподели откровено Сабина. — Трябва по-често да разговаряш като човешко същество. Така, какво му е забележителното на Дорифор на Поликлет?

Адриан наведе глава и я изгледа. За миг Сабина си помисли, че пак ще се впусне в отегчителни безсмислици, но той протегна почти неволно ръка и докосна малкия Атлас.

— Виждала ли как са разположени краката, за да поемат тежестта? Съвършен синхрон между действие и бездействие. Гръцкият скулптор Поликлет е открил, че това е най-изящният начин да изобразиш красотата на атлетичната фигура. Неговият Дорифор е най-добрият пример, но той е изваял много майсторски и една Хера в храма в Аргос и една бронзова амазонка в Ефес…

— Но ти не си скулптор, нали?

Сабина погледна големите ръце на Адриан. Нежни и меки, с гладки и безупречно изрязани нокти, пълна противоположност на дланите на чичо Парис, огрубели от длетото.

— Не, аз съм просто дилетант — отговори Адриан със скромност, която се стори подозрителна на Сабина. — Правя скици и архитектурни планове. Същият принцип е характерен и за гръцката архитектура. Женските фигури — кариатиди, които красят сградите в Ерехтейон, не служат само като опорни колони! Вдигнали са коляно, сякаш се канят да слязат от постамента…

Той размахваше възбудено ръце.

— Някой ден ще си построя вила — продължи той. — Съвършено съчетание на гръцките и римските архитектурни принципи. Изяществото и красотата на Гърция — ние нямаме с какво да им съперничим, — но подсилени със солидни римски куполи. Подготвил съм предварителни проекти, продължавам обаче да проучвам въпроса. Искам да обиколя Гърция, да видя Акропола, храмовете. Гърците имат най-изящните храмове на света.

— Според теб гърците имат всичко най-хубаво — подкачи го Сабина, но погълнат от темата, той не обърна внимание на шегата.

— Не всичко — възрази той категорично. — Рим има най-доброто управление, най-добрите инженери, най-добрата организационна система. Ала по отношение на културата отстъпва на Гърция. Архитектура, философия, театрално изкуство. Ние можем да предложим само скучни фарсове с пантомима, нищо, което да съперничи на Софокъл и Еврипид. Колкото до литературата…

— Цицерон — прекъсна го бързо Сабина. — Марциал, Вергилий…

Адриан изсумтя.

— Превъзнасят ги незаслужено…

— Не и Вергилий — възрази Сабина. — „Виждам войни, ужасни войни и Тибър, прелял от кърви.“

— Бомбастично и превзето — отсече Адриан. — Ако искаш да научиш за Еней, по-добре прочети Аналите на Ений. Добра непретенциозна римска проза.

— Няма да ме разубедиш. Оставам привърженичка на Вергилий. А какво ще кажеш за Катон?

— За Катон съм съгласен. Написал е учебник за ораторското майсторство, базиран върху гръцката реторика…

— Да, чела съм го.

— Нима? Странно. А „Начала“?

Изведнъж гласът на чичо Парис прекъсна разискването.

— Вървете си! — отпрати ги той, без да вдига поглед от длетото. — Разсейвате ме.

Сабина осъзна, че са разговаряли на висок глас, разпалено, повече от час. Уви припряно в кърпа статуетката на Атлас.

— Тръгваме, чичо Парис.

— Исках да поръчам бюст на император Траян — спомни си Адриан. — Изобразен като Александър…

— Скучно — отсече чичо Парис и захлопна вратата на ателието.

— Не му се сърди — помоли Сабина, когато излязоха на улицата.

Робите, възползвали се от отсъствието й да пофлиртуват с неколцина робини, запътили се към пазара, вдигнаха бързо носилката й.

— Чичо Парис — продължи Сабина — работи за удоволствие, а не за да се издържа. Ако поръчката не е интересна, няма да я приеме.

— Истински скулптор. — Адриан поглади късата си брада. — Завиждам на такива хора. Великият талант понякога е бреме, но те освобождава от тревогите да прозреш съдбата си. Талантът е съдба.

— И аз си помислих преди малко същото — призна Сабина. — Но ти се изрази по-добре. Какъв е твоят талант?

— Пиша поезия. Елегии в гръцки стил. И имам известна художническа дарба. Свиря на флейта и на лира. Но никога няма да стана велик творец.

— Значи се налага сам да прозреш съдбата си — заключи Сабина. — Като повечето от нас.

— Вече знам какво ми е отредено — отвърна спокойно Адриан.

Тя наклони заинтригувано глава, но той вдигна ръка и извика носилката си.

— Опасявам се, че трябва да тръгвам, Вибия Сабина. Бих те изпратил до вкъщи, ала тази вечер съм канен на вечеря у зет ми Сервиан.

— Луций Урсус Сервиан? — попита Сабина. — Познавам го.

— Казват, че е най-достойният човек в Рим.

— И аз не го харесвам.

Адриан се засмя гръмко, улови ръката й и я поднесе към устните си.

— Колко интересно същество си — изгледа я той и Сабина не забеляза нито следа от отегчение в дълбоките му очи.

Викс

Признавам, че се притесних, когато ме повикаха в дома на сенатор Норбан.

— По дяволите — изругах, когато получих учтиво формулираната покана, подадена ми от не толкова учтив роб.

Но отидох. Щом сенатор в Рим щракне с пръсти, безработни бивши роби като мен подскачат като жаби.

— Виждам, че се справяш добре — очите му се плъзнаха по сребърната верижка около врата ми и той се облегна на стола. Нищо не беше се променило в претъпкания кабинет — бюрото с купища плочки за писане, уютната неразбория, десетките рафтове със свитъци. — Намери ли си вече работа?

— Свързвам двата края, доминус.

— Знам как се свързват двата края в онзи квартал. Родителите ти очакват друго от теб, сигурен съм.

Кожата между лопатките ме засърбя и едва се удържах да не се почеша. Почесването издава гузна съвест.

— Сабина ми разказа на какви неприятности сте се натъкнали преди няколко седмици край Марсово поле.

Мамка му. Знаех си, че момичето няма да си удържи езика зад зъбите.

— Нищо страшно, доминус — излъгах. — Дреболия.

— Много майсторски си обезвредил двама крадци.

— Преувеличава.

— Рядко.

Тъмните му очи ме огледаха замислено и имах чувството, че погледът му прониква през черепа ми. Мнозина патриции умеят да гледат така, но той печелеше приза. Разбираше всичко за главорезите, разбираше, че съм целунал дъщеря му, разбираше какво бих искал да направя с дъщеря му, ако разполагах с време и равно място и, по дяволите, Версенжеторикс, сега не е моментът тези мисли да нахлуват в дебелата ти глава. Отклоних очи над ухото на сенатора и ги заковах върху нечий бюст — император или просто философ — с надеждата лицето ми да не поруменее. Червените лица издават гузна съвест.

— Бих искал да те назнача за домашен телохранител. — Предложението дойде толкова ненадейно, че успях само да примигна. — Вкъщи е спокойно, но от време на време се нуждаем от охрана пред главната порта. Ще ти предоставя стая в имението, ще се храниш тук и ще получаваш по три туники годишно. И заплата.

Съобщи ми щедрата сума.

Задишах по-спокойно. Едва ли щеше да ми предлага работа, ако знаеше.

— Защо, сенаторе? Много стари войници ще ви служат по-добре. Не съм опитен телохранител.

— Помня как едно дванайсетгодишно момче прониза император, за да защити майка си — каза сенатор Норбан. — Не е ли опит това?

— Беше преди много време.

— Пет години. Цяла вечност наистина. — Оплесканите му с мастило пръсти забарабаниха по бюрото. — Ще съм доволен, ако с подобен ентусиазъм защитаваш и домочадието ми. Имам неколцина врагове, от които очаквам неприятности. Няма да ме убият, разбира се, но току-виж ми попречили да стигна до Сената за някое важно гласуване. А дъщеря ми има навика да скита по странни места. Силна десница до нея няма да е излишна.

— Тя ли ви придума? — не се сдържах да попитам. — Да ме наемете?

— Не. Сабина замина за Баие^[2] с втората си майка и с децата.

Жегна ме разочарование. Сабина ме отблъсна в нощта, когато я целунах, както се полага на добро момиче, но пръстът й рисуваше онези бавни кръгове по тила ми, от които косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. И други неща настръхнаха, честно казано, но и за това не беше моментът да мисля. Пристъпих полека зад близкия стол.

— … Сабина предложи да заведе Калпурния край морето за малко — продължаваше сенаторът, забравил за съществуването ми. — Съпругата ми чака дете — усмивка озари лицето му, смекчавайки неузнаваемо строгите му, сякаш изваяни от мрамор черти — и през първите месеци често й се гади, та Сабина препоръча морски въздух.

Той се осъзна и ме погледна.

— Във всеки случай идеята да ти предложа работа е моя. Хрумна ми, че съществува опасност да станеш бандит. Родителите ти несъмнено не биха го искали, а аз им дължа услуга.

— Хей! — възкликнах. — Не съм бандит!

— Придружаваш пияни момчета по улиците за… какво тогава?

Явно го бях подценил.

— За да се прехранвам.

— Не е кой знае какво препитание.

— Да си телохранител също не е кой знае какво.

— Възприеми го като отправна точка. В тази къща ще срещнеш интересни хора и нищо чудно някои да ти помогнат. Способен млад телохранител може да привлече вниманието на влиятелен легат^[3], който да пожелае да го финансира за центурион^[4].

— Срещу определени услуги — изкикотих се. — Не, благодаря.

Той си позволи усмивка.

— Съществува известен риск, вярно. Но ползите оправдават риска. Император Траян винаги търси способни млади воини и офицерите му също започват да се оглеждат.

Император Траян. Във винарните се носеха слухове, че скоро ще тръгне на север, към Германия, за да сломи веднъж и завинаги бунтовния цар на Дакия, който носел лъвска кожа. Нямах нищо против да видя император по-отблизо, а не в ложата на арената. Защо пък от работата тук да не излезе нещо, нещо повече от квартира, леност и редовна заплата… Представих си кадифена коса, осеяна с цветя, която изтича между пръстите ми, но примигнах да прогоня този образ.

— Добре. Приемам.

— Отлично. — От каната до лакътя му сенаторът отсипа бледа струя вино в чаша и я побутна към мен. — Добре дошъл в дома на Норбанови, Версенжеторикс.

Сигурна заплата или не, всъщност не ми беше приятно отново да наричам някого „господарю“.

 

 

Влажно и горещо лято смени пролетта и аз се притаих в дома на Норбанови като змиорка в мътна плитчина. И не беше зле.

Работата беше лека. Имаше само още двама телохранители — обветрени и с прошарени коси, — доволни, че могат да хвърлят зарове в прохладната градина, докато аз съпровождам господаря до Сената. Сенатор Норбан беше добър господар — измерваше свитъците с орлов поглед, но нехаеше за домакинството. В отсъствието на съпругата и децата му предпочиташе да се храни в кабинета, ръсейки разсеяно трохи върху восъчните плочици. Понякога вземаше от готвача кошница с хляб и сирене и изкуцукваше до библиотеката на Капитолийския хълм, където преполовяваше деня, зает с проучвания. В неговата къща не биеха никого, робите не бягаха нощем и не ги налагаха за счупена чиния. Имах нова мантия — достатъчно плътна да ме пази от летните порои. Редовно ми даваха почивни дни — да гледам игрите или състезанията, да обикалям гостилниците или каквото пожелая. Най-тежката ми задача беше да нося наръч свитъци на сенатор Маркус Норбан, докато го съпровождам до Сената.

Защо тогава се чувствах толкова вкиснат?

— Много си намръщен, Викс — присмиваше ми се луничавата робиня.

Казваше се Гая, гъркиня, отраснала в дома на Норбанови, и скоро броях луничките не само по носа й. Беше позакръглена и все се кикотеше — мека като памук нощем, но… аз лежах намръщен и се взирах в тавана, след като излезеше от стаята ми със сънен кикот. А през почивните дни пиех, напивах се и се връщах с такъв махмурлук, че дори сенатор Норман не ме поздравяваше с обичайното разсеяно „добро утро“ на път за Сената.

Сабина и втората й майка се застояха в Баие и това също ме вкисваше. Виждах как баща й им пише всеки следобед. Няма как да не е споменал, че е назначил нов телохранител, нали? Надявах се това да я накара да се върне по-рано, но тя не се връщаше. И защо да се връща? Навярно всички патрициански момичета целуват плебейски момчета след състезанията. Нещо пикантно в ежедневието им, евтина тръпка, преди да се омъжат, да надебелеят и да се превърнат в копия на майките си — гримирани и с оскубани вежди.

Не само аз исках да видя дъщерята на сенатор Норбан. Мине не мине ден и някой многообещаващ кандидат в тога се появяваше на прага. Млади и стари, всички сбърчваха разочаровано чела, когато им съобщавах, че не е тук.

— Защо я търсят толкова? — попитах патрицианско момче, по-младо от мен, цъфнало пред вратата с букет лилии и чисто нова тога. — В Рим има много сенаторски дъщери. Сигурно повечето са по-красиви от нея.

— Но нямат връзките й. — Беше твърде млад да си вири носа и не се свенеше да разговаря с телохранители. — Племенница е на императора. Или далечна братовчедка. Както и да е, във всеки случай е най-близката му неомъжена родственица. Дядо казва, че ако я спечеля, ще напредна в кариерата.

Остави букета върху първата мярнала му се масичка. Дребно момче, хилаво като вейка, но с приятно лице с изтънчени черти и тъжно изражение. Съобщи ми името си пред прага, някаква невъзможно дълга патрицианска скороговорка, но аз запомних само Тит.

— Не си ли млад да се жениш? — не се сдържах да попитам.

— Не беше моя идея, повярвай ми. Дядо е болен и иска да се установя. — Тит или както там му беше името започна да бърника цветята. — Каза, че може би имам шанс. Дядо е близък приятел на баща й и вече е подметнал нещичко за мен.

— Няма да ти помогне — отвърнах. — Тя ще си избира сама съпруг.

— Е, загубен съм — тъжно посочи хилавото си тяло. — Кой ще ме избере?

— Не се знае — засмях се. — Ела, когато се върне от Баие.

— Ще дойда. Ще посъбера опит в ухажването, дори да нямам никакъв шанс. „Страхливците не достигат върха“, както е казал Сир. — Младежът взе букета от лилии и ми го подаде. — Подари ги на приятелката си.

— Следващия път донеси виолетки — посъветвах го. — Домина Сабина мрази лилии.

Харесах го, Тит еди-кой си, но другите бяха надменни фукльовци. Отби се и онзи мазен червей — трибун Адриан — и гъстите му вежди се събраха над носа, когато му съобщих, че напразно е бил път.

— Кога ще се върне Вибия Сабина? — благоволи да ме попита той.

— Не знам — пъхнах палци в колана си. — Да не мислите, че ме осведомява.

— О… — измери ме с очи и ме позна. — Момчето от арената. Държа се грубо.

— Както обикновено — ухилих се.

Адриан ме изгледа с хладно неодобрение.

— Трябва ти един хубав бой, момче. Ще се погрижа да те поступат някой ден.

— И как по-точно, уважаеми?

— Изобретателен съм.

Извърна се, развял обточена с пурпур тога, а аз възнаградих гърба му с неприличен жест.

Друго премеждие преживях точно седмица след деветнайсетия ми рожден ден, когато в едно топло и влажно утро реших да прекарам почивния си ден на Колизеума. Не исках да ходя, знаех, че ще се почувствам омерзен, но другите телохранители ми се подиграха, защото ще пропусна игрите в чест на Веста^[5], и аз отидох. Гледах как копиеносците умират в лапите на леопардите и още преди екзекуциите по пладне се напих.

— По мое време игрите бяха по-интересни — изломотих, когато изведоха върволица оковани във вериги роби-бегълци, осъдени на бързо обезглавяване. — Тогава правилата не бяха толкова строги. Лееше се истинска кръв.

— Ти пък какво знаеш? — присмя се другият телохранител.

— За твое сведение съм се бил там, долу. — Махнах с бокал към окървавения пясък, където един стражар принуждаваше съпротивляващ се мъж да коленичи, и си разлях бирата. — Аз съм Младия варварин.

— Кой?

— Младия варварин — повторих разярен. — Най-младият, бил се някога в Колизеума! Тоест, най-младият, водил истинска битка… — Много деца умираха на арената — еретици, избягали роби или затворници, но не им даваха меч да се защитят. Няколко деца се гушеха долу до родителите си и сега в очакване острието да се спусне върху вратовете им, отвърнах очи. — Хайде де, спомняш си Младия варварин!

Телохранителите се спогледаха и се разкикотиха.

— Звучи ми като измишльотина. Не си бил гладиатор!

Ударих го с бокала, той ме удари и около нас се разрази бой.

Масов бой, заради който ме изхвърлиха от трибуните, преди да започнат главните битки, но аз не се натъжих особено. Напуснах арената, олюлявайки се и със силно насинено око и кървящо ухо, повърнах в близката канавка, после повърнах отново, когато чух рева на тълпата в Колизеума и разбрах, че гладиаторите са се нахвърлили един срещу друг. „Горките кучи синове“, помислих си и коленете ми се огънаха. Седнах на паважа, провесил ръце между краката.

— Тук не е място за разтакаване — скастри ме домакиня поспряла да намести кошницата в ръцете й.

— Аз съм Младия варварин — озъбих й се. — Не ми се изпречвай пред погледа!

— Наистина си варварин — изсумтя тя и се отдалечи.

В дупката на липсващия камък между стъпалата ми се беше събрала дъждовна вода и аз неспокойно подритвах локвата. От огромната арена зад гърба ми се надигна нов вой. Запитах се дали да не стана пак гладиатор. Присъдата поне нямаше да е двайсет и пет години. На пръсти се брояха гладиаторите, оцелели две години, камо ли двайсет и пет. Кратък живот, но не тънеш в съмнения — биеш се или умираш.

Сегашният ми живот не беше никак ясен. Пред мен се простираха години, а аз нямах представа какво да правя с тях… Докоснах малкия амулет, провесен на кожен ремък около врата ми. Най-обикновен месингов медальон с лика на Марс, римския бог на войната; продават ги по уличните сергии по десет за меден грош. Баща ми го подари, когато тръгвах за Рим.

— Щом ще се връщаш в тази дяволска дупка, някой римски бог трябва да се грижи за теб — обясни той малко колебливо.

— В битките на Колизеума Марс ли те опази жив? — попитах аз.

— Нещо ме опази — сви рамене той и надяна амулета около врата ми. Върху медальона беше изобразено строго, намръщено лице с шлем — Марс приличаше на вкиснат главорез.

Прокарах палец по суровите му черти и погледнах към небето.

— Посъветвай ме нещо — извиках обнадеждено. — Гладиатор? Легионер? Друго?

Дъждовна капка падна върху врата ми и небето се отприщи. Стоях там, мокър до кости, и обмислях дали това е поличба.

— Бил ли си се, Викс? — изгледа ме икономът неодобрително, когато се върнах подгизнал в къщата. — Телохранител с насинено око петни реномето на господаря. Няма значение, събирай си багажа.

— Багажа? — олюлях се аз, омаломощен, мокър и все още много пиян.

— Сенатор Норбан заминава за Баие при домина Калпурния. Тръгваме утре. Ще помагаш при пътуването.

— Какво красиво синьо око — отбеляза кротко сенатор Норбан на сутринта. — Вземи тези свитъци и ги качи в носилката. Плиний… хмм… най-добре да го взема. Плюс Марциал и Катон… Не мога и без Катул…

Волската талига подскачаше по грапавия път. Стигнахме в Баие. Никога не бях ходил там. Малко градче. Бял мрамор, сини води, просторни къщи. Жени в хавлии излизаха и влизаха в прочутите серни бани. Тук се тълпяха повече патриции, отколкото където и да било другаде. Дори проститутките с шафранени перуки по уличните ъгли изглеждаха високомерни.

— Марк! — втурна се домина Калпурния през портата на вилата, когато талигата спря.

Беше се наконтила, за да посрещне както подобава съпруга си — в ефирна жълта коприна и кехлибарени обеци със златен обков, елегантна версия на домакинята, която не се свени да пече сама хляба и да бърбори с робите. От същите тези роби бях научил, че домина Калпурния е една от най-богатите наследнички в Рим.

— О, когато се ожениха, тя донесе на господаря половин Тарачина и Тоскана!

За пръв път видът й го издаваше.

— Красива, богата и ви обича — прошепнах на сенатор Норбан, когато закуцука към съпругата си. — Извадили сте късмет, доминус. Всеки мъж в Рим би я взел само заради хляба й.

Той ме изгледа по вече познатия ми начин — полуядосано, полуразвеселено, — но не ме укори за безочието. Никога нямаше да свали от трона император, ако не бях аз — нито той, нито аз го бяхме планирали предварително, но се случи и ни свърза трайно. Той ми позволяваше повече волности, отколкото е редно. И раздразнението му се изпари бързо, когато домина Калпурния влетя в прегръдките му. Всъщност сцената ми напомни за миг баща ми, огрубял в гладиаторски битки, който улавяше лицето на мама в длани по съвсем същия начин.

Красавиците невинаги са най-омайни. Влюбят ли се във вас жени като домина Калпурния и като майка ми, влизат ви под кожата и сте изгубени. Чувствайте се предупредени.

— Маркус, очите ти са се подули — укори го домина Калпурния нежно. — Пак ли си чел на слаба лампа? Викс, върни тези свитъци в талигата, съпругът ми няма да работи във вилата. Милостиви богове, Викс, какво е станало с окото ти?

— Нищо — измърморих аз.

— Скрий свитъците в кабинета — прошепна ми сенаторът, когато съпругата му се обърна с гръб към нас, и аз тръгнах послушно към къщата, разминавайки се с малката Фаустина, втурнала се да получи прегръдка от баща си.

Просторна вила — фонтани под отворените пориви, коридори с изящни колони, мозайки със скачащи риби и преплетени лози по подовете. Кабинетът вече беше зает, когато влязох вътре.

— Здрасти, Викс. — Сабина вдигна поглед от книгата си без капчица изненада. — Пристигна ли татко? Явно сте пътували леко. Вече си чул, предполагам, мнението на всички за насиненото ти око?

— Да — отвърнах. — Всички забелязаха проклетото насинено око.

— Изглежда впечатляващо. — Тя стана от канапето, боса, с голи ръце и светлокестеняви коси, спускащи се по гърба й. — Е, аз няма да те питам как си се сдобил с него.

— А трябва. — Неохотна усмивка надделя над раздразнението ми. — Интересно е. Крадци, бандити, дракони.

— Дракони! Много любопитно! — Сабина нави свитъка. — Ще отида да видя татко. Радвам се, че си дошъл при нас, Викс.

Излезе и се размина на прага с втората си майка.

— Дай ми свитъците, Викс. Знам, че ти каза да ги скриеш от мен…

Подадох й чинно свитъците и ненадейно ободрен, тръгнах да търся иконома.

— Къде ще спя?

— Ще делите стая с един от другите телохранители. Знаеш ли как изглежда окото ти?

— Знам.