Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (1)

Викс

Още на тринайсет един астролог ми предсказа, че някой ден ще предвождам легион, а легионерите ще ме наричат Версенжеторикс Червения. Астролозите обикновено са конски фъшкии, но този дребен смешник се оказа прав за всичко — лепнаха ми прозвището, получих дори легиона, макар и с известно закъснение. Защо обаче този астролог не ме предупреди за важните неща? Защо не ми каза, че императорите заслужават преданост, но трябва и да се боиш от тях. Защо не ми каза, че ще убия най-добрия си приятел по заповед на най-злия човек, когото съм срещал? И защо, по дяволите, не ми каза нищо за момичето със синия воал, което срещнах в деня, когато чух предсказанията му?

Тази кучка. Не че предполагах — когато се срещнахме за пръв път, бяхме деца. Аз — кльощав роб, а тя — красиво момиче със син воал, цялата насинена (няма значение защо). Първото момиче, което целунах. Устните й бяха сладки. Затова сигурно се размекнах, когато пътищата ни се пресякоха отново по-късно, след като пораснахме. Щом онзи астролог е бил толкова добър, защо не ме предупреди за нея? „Момиче в синьо! Отваряй си очите на четири!“ Какво щеше да му коства? А на мен тя ми коства много през годините, честна дума.

Но да не изпреварвам събитията. Аз съм Версенжеторикс. Викс за приятелите, Червения — за войниците ми, и „онова плебейско копеле“ — за враговете. Служих на четирима императори — убих един, обичах друг, сприятелих се с трети и навярно трябваше да убия четвъртия. Аз съм Версенжеторикс и искам да ви разкажа историята си.

 

 

Пролетта на 102 г. след Христа

Няма да ви отегчавам с потеклото си. То и без това не е чак толкова забележително — майка ми беше робиня, а баща ми — гладиатор, а от това по-ниско положение — здраве му кажи. Ако следите игрите в Колизеума, несъмнено сте чували за баща ми, но няма да ви кажа името му. Мислят го за мъртъв и на него му харесва така. В края на краищата се засели на планински връх в най-северната част на Британия. Измъчва парче земя, което нарича градина, и е щастлив. Мама също е щастлива. Работи, тананика си и произвежда бебета, за да напълни къщата, която получи, задето направи услуга (не питайте каква) на една императрица. Когато обаче навърших осемнайсет след почти пет години в Британия, ми доскуча. Бяхме по-добре от там, откъдето идвахме, но бях свикнал с вълненията, а в планинска къща, пълна с бебета, няма кой знае колко вълнения. Освен това едно момиче от съседните къщи ми хвърли око и макар да се бяхме забавлявали веднъж-дваж в плевнята, не исках да се женя за нея. Същевременно не разчитах на някакви шансове, ако баща ми решеше, че трябва да се задомим. На осемнайсет бях едър, той обаче беше по-едър от мен, и боравех сръчно с оръжия, ала бледнеех пред него. Затова офейках в Рим, центъра на всичко. Татко се подвоуми, но ми даде амулет, да ме пази невредим, и кесия да ме храни. Мама се разплака, впрочем не знам дали не беше от поредното бебе в корема й.

Не си струва да описвам пътуването. Беше мокро и дълго. Изгубих си кесията заради арменски моряк. Лъжеше на зарове, кучият му син. И си губех вечерята безброй пъти през палубата. Мразех лодките. И досега ги мразя. Но пристигнах в Рим. Родителите ми ненавиждат Рим от дъното на душите си и сигурно имат право след всичко, което преживяха. Но аз слязох от онзи клатещ се проклет кораб, поех дълбоко дъх и разбрах, че съм си у дома.

Всички се опитват да опишат Рим. Всички се провалят. Той не прилича на нищо друго на света. Метнах торбата по-високо през рамо и се завъртях в кръг, ококорил очи. Отраснах в Брундизиум^[1], когато мама беше още робиня, и дойдох по-късно във великия град. По онова време не успях да го разуча добре и да го опозная. Ала сега нищо не ме спираше да го попия целия — шума, миризмата, блъсканицата, уличниците в тъмни мантии и моряците с месингови обеци; уличните търговци, размахващи стоката си под носа ми и бездомните хлапета, опитващи се да пъхнат мръсните си пръсти в кесията ми. Това беше животът — суров и шумен, шурнал като кръв от вена.

Докът се люлееше под краката ми. Проправих си път по кея с една ръка върху ножа в колана ми. Мнозина в Рим предпочитат първо да те намушкат, а после да проверят дали притежаваш нещо, което си струва да откраднат.

— Моят град — казах на глас и една домакиня, понесла кошница под мишница, ме изгледа кръвнишки.

Изпратих й въздушна целувка и тя се отдалечи бързо. Втренчих се в хълбоците й под грубата дреха — хълбоци като варели, но цял месец не бях слизал от проклетия кораб и не бях зървал жена, та не подбирах много-много. Момиче ми трябваше повече от храна, но в кесията ми нямаше достатъчно монети дори за евтино.

Момичетата щяха да почакат.

— Как да стигна Капитолийския хълм? — попитах един моряк на ръждясалия си латински и той набързо ме отпрати по дяволите.

Но търговец, превъзнасящ месинговите си тигани, се оказа по-услужлив и аз метнах торбата си през рамо и тръгнах, тананикайки си.

Странно колко добре си спомнях града. Не го бях виждал, откакто навърших тринайсет, а ми се струваше, че съм го напуснал едва вчера. Тълпата пооредя, когато подминах Римския форум^[2] с изкусителното му ухание на хляб и месо, и аз отпуснах ръката, стиснала дръжката на ножа, и закрачих по-бавно. Полюбувах се на разточителния мраморен дворец, покрил половината Палатински хълм, припомняйки си черноокия безумец и игрите му, докато един преториански гвардеец в червено и златно не ми нареди да се махам.

— Всички дворцови стражи ли са красиви като теб? — изстрелях в отговор. — Или съм се застоял прекалено дълго на кораба?

— Изчезвай — изръмжа той и ме подкара по улицата с дръжката на копието си.

Преторианци^[3]. Никакво чувство за хумор.

Позадържах се повечко пред мраморния овал на Колизеума. Не го виждах за пръв път, разбира се, но бях забравил заплашителната му снага. Няма друго място по света като това — с арките и плинтовете му, с нишите, където стоят статуи със слепи, невиждащи очи. Ивицата пясък вътре пазеше всички таткови кошмари, а и някои от моите. Не му го бях казвал, но той го знаеше. Всички, били се някога за живота си на това място, го знаеха.

Оттогава са изминали много години и аз съм на средна възраст. Водил съм повече битки, отколкото мога да преброя, никоя обаче не се връща в сънищата ми като онези в Колизеума. Върху този пясък убих за пръв път човек, когато бях още дете. Огромен гал, който всъщност не искаше да ме убива, и колебанието му подписа смъртната присъда. Не го смятам за кой знае какъв старт в света на мъжеството.

Взирах се в арената, стиснал малкия амулет от татко, и се питах как е възможно хората да строят толкова фантастични постройки с една-единствена цел — масови убийства. Накрая свих рамене и поех към Капитолийския хълм. По-тихо място, с гладко павирани улици и жени в коприна вместо във вълна и забързани роби с гербовете на прославени родове. Подминах огромната Капитолийска библиотека, където половин дузина сенатори в тоги влизаха и излизаха припряно, смръщили разсеяно чела, и забавих крачка. От мама знаех, че къщата е някъде тук…

— Да? — Роб в спретната туника ме изгледа подозрително от главата до петите. — Какво желаете?

— Това ли е къщата на сенатор Маркус Норбан?

— Не пускаме просяци…

— Не съм ти просяк, по дяволите. Това ли е къщата на сенатор Норбан, или не?

— Да, но…

— Добре. Искам да го видя.

Робът беше едър, но аз бях по-едър. Избутах го и се вмъкнах в тясното преддверие, където дузина мраморни бюстове се вторачиха в мен със злостно неодобрение.

— Стига си мърморил — сопнах се на роба, който шляпаше със сандали по петите ми. — Сенаторът знае кой съм.

След десетминутна препирня ме отведе в малък атриум и ме остави да чакам.

— Имай търпение — изсумтя робът. — Сенаторът е много зает.

Изгледа ме подозрително за последно, сякаш се чуди дали е безопасно да ме остави сам при ценностите, и най-сетне се предаде.

Вдигнах глава и огледах мястото. Слънчевите лъчи струяха през открития покрив, по пода имаше мозайка с виещи се лози, а по средата на помещението — тихо езерце със сини плочки. Статуя на нимфа ме гледаше през рамо от ъгъла и момичетата толкова ми липсваха, че дори нейните мраморни гърди ми се струваха изкусителни. Оставих торбата си върху мраморна пейка и коленичих. Потопих длани в езерцето и си наплисках лицето. Вдигнах очи и забелязах мило момиченце да се взира в мен, стиснало дървено конче и пъхнало палец в устата си.

— Здрасти, дребосъче. — Изглеждаше пет-шест годишна, колкото моята сестричка. — Коя си ти?

Тя продължи да ме наблюдава сериозно през кичури руса коса.

— Дете на сенатор Норбан ли си?

Огледа миниатюрния си палец за секунда и пак го пъхна в устата.

— Ще ме заведеш ли при баща си?

Продължи да смуче енергично палеца.

— Ще ми кажеш ли поне къде е лаваториумът^[4]? Пишка ми се.

— В дъното на коридора — долетя глас иззад гърба ми.

Обърнах се и видях друго момиче, горе-долу на моята възраст.

Стройна, с кафява коса, в синя рокля.

— Чакам сенатор Норбан — обясних аз.

— Има време.

Тя вдигна малкото момиче, извади нежно палеца от устата й и тръгна по коридора с онази сляпа вяра, характерна за патрициите, че непременно ще ги последвам и не е необходимо да се обръщат. Последвах я към лаваториума.

— Има вода, ако искаш да се измиеш — уточни тя и аз схванах намека.

Римляните се къпят по-често и от най-големите чистници в Британия. Използвах леген вода и измих корабния прахоляк от лицето и врата си.

— По-добре ли е? — усмихна се момичето, когато се върнах в коридора.

— Много, благородна. — Възнаградих я с най-умелия си поклон, поръждясал, понеже отдавна не бях го използвал. В Британия няма нито много бани, нито много хора, на които да се кланяш. — Благодаря.

Изгледа ме изпитателно и внезапно се усмихна. Имаше дребни зъби, малко криви, но миловидни.

— А! — възкликна тя.

— Какво „а“?

Набита русокоса жена в жълта коприна се появи с енергична крачка по коридора, понесла бебе върху хълбока си.

— Сабина, да си виждала… А, ето я и нея. — Взе момиченцето и го подпря върху другия си хълбок. — Фаустина, защо не си при бавачката си? Кой е този?

Жената ме погледна разсеяно, жонглирайки с двете ококорени деца.

— Това е Версенжеторикс — обясни нехайно момичето в синьо и аз подскочих. — Чака да говори с татко.

— Е, не го задържай — посъветва ме жената. — Съпругът ми работи много. Фаустина, Лин, време е за баня.

Децата загукаха над раменете й и тя се отдалечи като жълто петно.

— Откъде ми знаеш името? — попитах, когато момичето в синьо тръгна към атриума.

Погледна ме през рамо.

— Не ме ли помниш?

— М-м…

— Няма значение — махна с ръка. — Защо искаш да видиш татко?

— Току-що се върнах от Британия. Мама каза, че може да ми помогне… Виж, как разбра…

— С право си дошъл тук. Татко помага на всички. — Тя извика иконома и му прошепна нещо. — Ще те преместят в началото на опашката.

Просто ей така и бях вътре.

 

 

Сенатор Маркус Норбан беше от хората, които те принуждават да се държиш благопристойно. Татко оказваше същия ефект, но предимно защото му личеше, ще ти откъсне главата, ако го ядосаш. Сенатор Норбан не беше войнствен типаж — сигурно беше навършил шейсет, косата му сивееше, рамото му беше изметнато, а пръстите му — оплескани с мастило. Веднага обаче изопнах рамене и си отбелязах наум да внимавам как се изразявам.

— Версенжеторикс — удиви се той. — Питах се как сте ти и семейството ти.

— Много добре, сенаторе.

— Радвам се да го чуя. За постоянно ли се върна в Рим?

— Той е центърът на всичко.

— Вярно. — Завъртя перото между пръстите си. В кабинета му цареше ведра бъркотия; пера, свитъци и плочки покриваха всяка повърхност. Имаше повече пергаменти, отколкото бях виждал през целия си живот. — Какво смяташе да правиш тук?

— Мислех си за легионите.

Навремето исках само едно — да стана гладиатор, — но още щом опитах, желанието ми се изпари. Ако не броим гладиаторската арена, за момче с дарба да борави с оръжия не оставаше кой знае какво друго, освен легионите. А и в римската армия дори момче с робско потекло може да се издигне…

— Питам се дали си наясно каква всеотдайност се изисква от постъпилите в легионите. — Сенатор Норбан остави перото. — На колко си години?

— Двайсет — отвърнах.

Погледна ме.

— Деветнайсет — поправих се аз.

Пак ме изгледа.

— Деветнайсет! Навършвам ги след няколко месеца.

— Значи на осемнайсет. Искаш, предполагам, да се издигнеш във войската?

— Не възнамерявам цял живот да съм обикновен войник! — изсумтях аз.

— Примири се, че ще си обикновен войник следващите двайсет години, защото няма начин да станеш дори центурион, преди да навършиш трийсет.

— Трийсет!

— И тогава няма гаранция. Ще ти трябва покровител, за да станеш центурион, а мен може и да ме няма след двайсет години.

Сенаторът прокара тъжно ръка през сивата си коса.

— Е… — опитах се да сменя тактиката, — възможно е да не остана в легионите, докато навърша трийсет. Има и други професии.

Той ме погледна нетърпеливо.

— Легионерите са длъжни да служат двайсет и пет години, Версенжеторикс. Постъпиш ли сега, ще бъдеш на четирийсет и три, когато ти разрешат да помислиш за друга професия.

— Двайсет и пет години?

— Не си ли направи труда да научиш нещо за легионите, преди да си избереш поприще?

Свих рамене.

— Младост — измърмори сенатор Норбан. — Сигурно не знаеш и каква е надницата? Триста денарии годишно, ако те интересува. Минус оръжията, ризницата и дажбите, разбира се.

— Дяволска работа — изсумтях. — Римляните били много стиснати.

— Не са ти известни, предполагам, и законите за браковете на легионерите. Войниците нямат право да се женят поне докато не станат центуриони. Дори тогава им е забранено да вземат жените си на поход. Ще добавя, че понякога ги изпращат на далечни постове и остават там години наред.

— Не искам съпруга — отвърнах аз, но въодушевлението ми за легионите несъмнено избледня.

— Размисли — посъветва ме сенатор Норбан и раздразнението му се посмекчи. — Не искам да те разубеждавам, но поне знай какво те чака. Има и други варианти.

Вече ги изреждах мислено.

— Например?

— Да станеш телохранител. Винаги се търсят добри телохранители, а помня колко умело боравеше с меча още като малък.

Може би…

Телохранителите не жънеха кой знае какви лаври.

— Къде ще отседнеш, Версенжеторикс?

— Не знам. Току-що слязох от кораба.

— Мой подопечен притежава малка гостилница в Субура^[5]. Ще се съгласи да те настани безплатно за седмица-две, докато си намериш работа. Ще му напиша писмо.

Известно време перото скрибуцаше енергично, а аз обмислях мрачно бъдещето си. Двайсет и пет години. Кой би се обрекъл на това?

— Готово — сенаторът запечата писмото. — Отбий се да хапнеш в кухнята, преди да тръгнеш. И ако ти хрумне още нещо за бъдещето, ела пак. Задължен съм на родителите ти и помощта ми ще изкупи донякъде този дълг.

— Благодаря, сенаторе.

— И като стана дума за родителите ти — погледна ме с неочаквано охладнели очи, — надявам се да не сглупиш да споменеш имената им пред някого. Или нещо за Домициан. Всички са мъртви или поне се водят мъртви и е най-добре това да си остане така.

— Да, доминус. — По дяволите, планирах да използвам под сурдинка името на баща си. Навярно някои почитатели на игрите все още го помнеха, но сенаторът ме изгледа строго и аз се постарах да си придам невинно изражение.

— Нека Фортуна те закриля.

Подаде ми свитъка. Поех го, поклоних се и излязох от стаята, чудейки се какво, по дяволите, ще правя, ако не се запиша в легионите. Умеех единствено да се бия.

Сабина

— Получи ли каквото искаше? — попита Сабина, вдигайки поглед от свитъка, когато високото момче, отпуснало рамене, влезе в атриума. Мръщеше се мрачно и прокарваше груба длан през чорлавата си коса.

— Не съвсем.

Той спря пред фонтана и прокара палеца на крака си по облицования със сини плочки ръб.

— Очаквах баща ти да ми помогне да постъпя в легионите, но сега не съм сигурен, че го искам.

— Защо?

— Не си струва да си продавам душата за някаква си работа.

— О, Рим винаги иска душата ти. Сега ли го разбра? — Сабина отбеляза с показалец докъде е стигнала. — Но повечето смятат, че сделката е справедлива.

— Не и аз.

— Винаги можеш да станеш гладиатор — предложи тя.

Той подскочи и я погледна.

— Наистина не ме помниш, нали?

Тя го позна веднага, макар да бяха минали четири-пет години. Беше същият — ръждивокафява коса и смугли ръце, големи стъпала и широки рамене с все още некоординирани крайници. Същият, само че по-едър.

Гледаше я предпазливо.

— Трябва ли да те помня?

— Вероятно не, но всички твърдяха, че денят е паметен.

— Коя си ти, домина?

Тя остави свитъка и стана. Пристъпи по-близо до него и обви с длан загорелия му врат. Надигна се на пръсти, отметна глава и се усмихна.

— Спомни ли си сега?

Забеляза искрицата в очите му.

— Сабина — рече той бавно. — Домина Сабина, нали?

— Да.

— Не те познах без синините. Иначе не си се променила много. — Огледа я от главата до петите. — Първото момиче, което целунах.

— Младия варварин? Поласкана съм. — Сабина усети как ръцете му се прокрадват върху кръста й и се отдръпна. — Всички момичета бяха влюбени в Младия варварин. В годината, когато се биеше в Колизеума, всички ученички в Рим линееха по теб. Казах на приятелките ми, че съм се запознала с теб, но не ми повярваха.

— Казала си им, че те целунах?

Пристъпи към нея. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

— По-точно аз те целунах. — Сабина взе свитъка и седна на мраморната пейка. — Какво ще правиш, ако се откажеш от легионите?

— Едно е сигурно — няма да стана гладиатор. — Облегна се на колоната, скръсти ръце и я погледна втренчено. — Вече си омъжена, предполагам.

— Всемогъщи богове! Не!

На седемнайсетия й рожден ден миналата година баща й подари перлена огърлица и й обеща да си избере сама съпруг. В рамките на разумното, разбира се. За Сабина обещанието беше много по-ценно от перлите.

— Мислех, че бебето е твое.

— Не, това е малкият Лин. Той и Фаустина са на Калпурния — втората ми майка.

При тези думи Сабина насочи вниманието си към книгата, готова да се наслади на последните стихове, когато Одисей се разправя с ухажорите на съпругата си. Прииска й се Омир да е описал по-подробно как е живяла Пенелопа в отсъствието на мъжа си. Ала огромните стъпала в сандали не помръднаха и Сабина вдигна отново очи към червенокосия посетител, който изглеждаше съвсем не на място в тихия атриум, засенчен от лозници. Леката усмивка на Викс разцъфна в нещо ведро и лукаво и тя се засмя.

— Нека Фортуна те закриля, Версенжеторикс.

— Сам кова съдбата си — отвърна самодоволно той.

— Така ли? Хубав похват, ако го владееш.

Тя взе свитъка, намери докъде е стигнала и се отдалечи, вглъбена в четивото. Не се налагаше да поглежда през рамо, за да разбере, че Викс я изпраща с поглед.

Викс

Гостилницата, където ме изпрати сенатор Норбан, не беше лоша. Ханджията не остана доволен, че трябва да ме настани безплатно за цяла седмица, но изсумтя при вида на сенаторския печат.

— Добре ще е да ми помагаш от време на време — добави той. — Едро и силно момче като теб ще ми свърши работа. Окъснелите клиенти плащат на някой с нож да ги придружи до дома.

— Добре ли плащат?

— Не е зле. Още повече се печели, когато си освободят телохранителя и ги приклещиш в някоя тъмна уличка.

Повдигнах вежди.

— Искам половината.

— Десет процента.

— Десет през първата седмица и трийсет, когато започна да си плащам наема.

— Дадено.

В стаята имаше бълхи, но пък леглото не се клатеше нагоре-надолу като река. Проснах се върху него и забелязах прислужница да слиза по скърцащите стъпала отвън. Пъпчива, но с гърди като пъпеши; изгледа ме косо, понесла кошница с чаршафи. Може би денят все пак не бе минал напразно.

Не мислех за Сабина. И защо? Някакво си патрицианско момиче — едва ли щях да я видя повече, след като излезе от онзи атриум със светлокестеняви коси, полюшващи се над тесния й гръб. Момичета като нея са недостижими, а и гърдите й бяха малки. По-скоро смокини, а не ябълки. А аз обичах ябълки. Или пъпеши… Втренчих се в усойния коридор, където изчезна прислужницата.

Ако знаех какви неприятности ще ми навлече това недостижимо патрицианско момиче с дребни гърди, щях да я удуша в атриума, вместо да я изпращам с поглед.