Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (18)

Викс

Никой не те предупреждава за потискащите страни на остаряването. О, знаех, че косата ми ще побелее и ще се прегърбя, когато чукна древните петдесет лазарника, но ми се струваше крайно несправедливо след две чаши вино на трийсет да ме сполита бумтящо главоболие на сутринта, след като на седемнайсет поглъщах по две кани, без да ми се завие свят. Цяла армия ковачи налагаха слепоочията ми, когато се събудих след нощта, която с Тит прекарахме, отдадени на мили спомени. Сложих си бронята и церемониалните пера на шлема и придружен от пратеника и посланията му, се запрепъвах към императорския дворец.

Не бях го виждал отдавна, но и не изгарях от желание да влизам вътре. На тринайсет прекарах там няколко злополучни месеца в ролята на полудоброволен гостенин (няма значение защо) и не бих възразил да не прекрача повече портите му. Но мраморните коридори бяха по-светли, отколкото си спомнях. Вероятно защото сновящите по тях роби и свободни служители и дори молителите на дългата опашка не изглеждаха ужасени.

— Име? — изгледа ме отвисоко един никому ненужен писар, когато с пратеника се появихме в дългия коридор.

— Версенжеторикс, аквилифер на Десети Фиделис в Могунтиакум. Носим рапорт. — Потупах рулото със свитъци, скрепени с печата на легиона. — За императора.

Писарят ме погледна очаквателно, но аз не му подадох монета и той изсумтя отново:

— Ще почакате. Опашката е дълга.

Приеха ни едва следобед, когато ковашките чукове вече биеха с удвоени сили в главата ми. Но по лицето ми грейна усмивка още щом зърнах императора — загорял от слънцето, широкоплещест, облечен в оплескана с мастилени петна туника, драскаше цифри по плочицата пред него, а рояк секретари се въртяха наоколо. И проклет да съм, ала и той се ухили в отговор.

— Версенжеторикс от Десети! — Траян захвърли перото. Помнеше имената на всички, дори на редовите войници — още една причина легионерите да го обичат. — Милостиви богове! Не си ли станал центурион?

— Когато се освободи място, цезаре. Така ми казват.

— Добре, добре. Наредих на легата да те повиши веднага щом изчезне жълтото около устата ти. От теб ще излезе добър центурион.

Дали? От години мечтаех за заострения шлем, за релефната броня, за меча, препасан от другата страна, защото вече нямаше да се налага да я вадя в строя. Копнеех да ме повишат от мига, когато станах аквилифер, и сега дланите ми се изпотиха при тази мисъл. Осемдесет мъже под мое командване. Щяха ли да ме наричат с неприлични прозвища зад гърба ми? Щяха ли да се питат дали наказвам с камшик, или съм мекушав като гъба? Ще мърморят ли, когато ме забележат, или ще изопват рамене? Ще се фукат ли с мен пред другите центурии, или ще показват среден пръст, или ще плюят?

Няма значение. Траян смяташе, че от мен ще излезе добър центурион и заради него щях да стана такъв. Дори да се наложи да се преобразя.

— Много съм признателен, цезаре — подхванах, но той ме прекъсна с едно махване.

— Глупости, трябват ми способни офицери. Особено сега, защото съм хвърлил око на Парта. Искаш ли да дойдеш с мен?

Очите му, топли и спокойни, приканваха да не отлепяш поглед от тях.

— Само кажете, цезаре.

— Добре, добре. Носиш рапорта? Дай ми го. — Счупи печатите и зачете бързо. — Не е много скучно в Мог, надявам се?

— Не много, цезаре. — Страхувах се да не изгния в германската кал след войната с Дакия, но мрачните дакийци току надигаха глави през последните години и се грижеха да ни е интересно. Успях да се накича с няколко белега.

Той настоя да ги види и аз навих ръкава си нагоре и показах широката резка на мястото, където преди две години се бе забило късо копие. Траян остана във възторг.

— Добрата стара Дакия. Ще видим дали и в Парта ще се забавляваме толкова.

— Вземете Десетия, цезаре. Ще победим за шест месеца.

Той ми махна да си вървя, намигвайки ми да използвам пълноценно времето, преди да поема обратно към Мог.

— Вземи си един месец отпуска и остани в града. После ще занесеш посланията ми до Десетия.

— Да, цезаре — отдадох стегнато чест и се отдалечих. Главоболието ми беше стихнало до поносимо туптене. Заразителният ентусиазъм на Траян действаше по-ободрително от струя студена вода в жарък ден.

— Любимецът на императора — изсумтя куриерът, когато тръгнахме по дългия коридор, препълнен с молители. — Нали знаеш, че заради това те изпрати легатът. Реши да те поднесе на тепсия на императора, та по-бързо да получи инженерите, за които го моли. Топлиш ли леглото на императора?

— Не.

— Не ти вярвам.

— Не ми пука дали ми вярваш, или не.

Всички знаеха за вкуса на императора към красиви млади мъже и кой би го укорил, след като беше женен за студенокръвната Плотина?

Можех да бъда интимен приятел на императора, ако бях пожелал. Веднага след като станах аквилифер, една нощ в Дакия Траян спря да ме поздрави. Беше се запътил към шатрата си, а аз вървях в обратната посока с Орела. Императорът ме потупа по рамото както обикновено, но ръката му се задържа по-дълго върху моята, той се усмихна и повдигна подканващо вежда. Трудно ми беше да кажа „не“ — не защото бях спал с мъже или исках да опитам, нито защото той беше императорът и се страхувах какво ще ме сполети, ако не приема, — а понеже бях готов да дам живота си за своя цезар и генерал и сърце не ми даваше да му откажа. Съумях обаче да промърморя нещо за зовящия ме дълг и отместих рамото си, а той ме потупа по ръката без нито капчица раздразнение и тръгна към шатрата, където го очакваше един от мнозината офицери, които споделяха с радост постелята му. Не всички императори приемат с леко сърце несъгласието да изпълниш прищевките им. Помнех как предишният император, на когото служех в двореца — жизнерадостна и малко смахната особа, — набождаше мухи с върха на перото си. Не изгарях от желание да служа на Рим, но нямах нищо против да го правя, докато Траян дърпа юздите.

Всъщност не бях любимец на Траян нито защото съм по-специален или необикновен, нито дори защото ме харесва. Просто бях от типа хора, с каквито обича да се обгражда — енергичен млад воин, обсебен единствено от мечти за бързи и тежки походи и за бързи и тежки битки след тях. Императорът имаше стотици протежета като мен във всички легиони из империята и в редовете на преторианската стража. Дори сега винаги различавам сродните души на Траян — по зоркия поглед и пъргавата походка. Макар и остарели и побелели, всички пазим частица от бляскавото минало, когато сме служили на такъв император.

А сега получих от него едномесечен отпуск.

На излизане от двореца се помаях в сянката на портата и се полюбувах на оживения град. Миналата вечер, прекалено изморен от пътя, прекалено гладен и жаден за приятелска компания, не обърнах внимание на завръщането у дома, а тази сутрин главата ми туптеше твърде силно и не успях да попия градските пейзажи. Сега обаче поспрях и огледах шумните римски улици. Сградите ме притискаха, строени плътно една до друга и надвиснали над плочниците — странна гледка след дългите години по калните германски пътища и стелещите се до хоризонта гори. Вече се потях жестоко, макар да не беше станало пладне, и това също ми се стори странно. Късната пролет в Мог е дъждовна.

През десетте години в Германия не усещах остро липсата на Рим, но сега вдъхнах жадно градския въздух.

— Здрасти, стара мръснице.

Усетих миризма на катран, бира и подлютено месо, потни тела, парфюм и живот.

— Каква е тази миризма? — попита куриерът.

— Вони, нали? — ухилих се аз. — Неповторимо! Обичам този град.

— Много е горещо — оплака се куриерът и се запъти да търси гостилница. — Идваш ли?

— Не. Ще се отбия при някого.

Възрастна жена с шал на главата отвори вратата и ме огледа недоверчиво от главата до петите.

— Какво обичате?

Свалих си шлема, представих се и преди да довърша разказа си, по сбръчканото й като орехова черупка лице грейна беззъба усмивка.

— Разбира се, разбира се! — въведе ме тя в спретнатото преддверие. — Той те очаква, почакай тук…

Не чаках дълго.

— Мътните го взели! — измърморих в мечешката му прегръдка. — Какво е станало с теб, Симон?

Погледнах бившия си съратник — първия пенсионирал се от моя контуберниум. Симон си беше пуснал гъста къдрава брада, косата му беше посребрена и покрита с шапка. Носеше мантия с пискюли в източен стил вместо бронята, която му беше като втора кожа.

— Къде е мъжът, който ме учеше да се бия с дясна ръка?

— Изчезна завинаги и много му здраве — засмя се Симон и ме поведе към вътрешността на къщата.

Приятният атриум, огрят от слънцето през открития покрив и с портокалови дръвчета в малки сандъчета, приличаше на всички други в Рим. Широки резбовани врати отвеждаха към съседните просторни помещения. През тези врати тутакси заприиждаха хора с любопитни очи.

— Не предполагах, че ще те видя толкова скоро — потупа ме Симон по рамото, все още широко усмихнат. — Сигурно току-що си пристигнал.

— Бойл, Юлий и Филип ще ме изядат жив, ако разберат, че съм се забавил цели две нощи. — Погледнах към тълпата наоколо, състояща се от вариации на Симоновото брадато лице и тъмни очи. — Всички ли са ти роднини?

— Всички до един! Това е племенницата ми Мира, това е брат й Бенджамин…

Момиче с миловидно луничаво лице пристъпи напред с чернокосо момченце, което Симон бързо подхвърли във въздуха. Той потупа луничавото момиче по бузата, каза нещо на иврит и премина на латински:

— И брат ми Исак, съпругата му Хадаса, братовчедите ми…

Още имена, още доброжелателни лица и поздравления. Почувствах странен копнеж, докато кимах на приятелските лица около мен. Почудих се как ли изглеждат сестрите ми — първата беше бебе, когато заминах, а втората не бях виждал изобщо. Запитах се дали косата на татко е побеляла съвсем и дали брат ми прилича на мен. Изпращах писма на семейството си винаги, когато за Британия заминаваше пратеник, и още по-рядко получавах омачкано писмо с необичайно елегантния почерк на мама. Пишеше ми, че животът им на планинския връх тече безметежно, татко продължава да изтезава градината си и да учи брат ми да се бие с меч, а сестрите ми са станали млади жени. Кой знае кога щях да ги видя отново. Оставаха ми повече от десет години служба. Дотогава мама едва ли щеше да е жива, та да ме посрещне с целувка у дома.

— Версенжеторикс — поздрави ме по-възрастна жена — Моят Симон ми е разказвал много за теб. Тази вечер ще ни гостуваш за Шабат, разбира се. Симон казва, че и ти си евреин.

Очите й огледаха татуировката върху ръката ми — грубоват орел с разперени криле и човка, надаваща победоносен писък. Нарисуваха ми я след триумфа в чест на победата на Дакия.

— Мама е еврейка — признах пред наострилите слух братовчеди и чичовци.

— Значи и ти си евреин — отсече категорично тя.

Очаквах еврейският дом да ми се стори екзотичен. Няколкото легионери от Десетия, служили в Юдея, разказваха мрачно за горещо място с хора с гореща кръв, въпреки че аз не хващах вяра на по-налудничавите — че евреите отрязвали онази работа на момченцата си още като били бебета например. Очаквах обаче нещо различно, нещо източно и чудато. Но семейството на Симон, щом свикнеш с многобройността му, приличаше на всяко друго римско семейство, у което бях вечерял през годините. Къщата беше същата — построена около правоъгълен атриум с открит покрив, със стилизирани лозници по фризовете на просторния триклиниум и мраморни саксии около стените, а прислужници поеха мантията ми като във всеки дом. Брадатите мъже вероятно бяха повече, а ярки шалове покриваха косите на жените, но иначе по нищо не се различаваха от което и да било благоденстващо римско семейство.

Все пак долавях разделението. Настаниха ме на почетното място на трапезата, но съсухрените лели и баби ме гледаха, сякаш съм от друга порода, а децата ме зяпаха, като че ли от главата ми стърчат пипала. Малък лудетина ме посочи с пръст, но миловидното луничаво момиче, което Симон ми представи като своя племенница, му изшътка да мирува. Очите й срещнаха моите, ала се сведоха като на всяка благовъзпитана девойка. През последните години не бях срещал често благовъзпитани девойки. Общувах предимно с усмихнати легионерски съпруги с дрезгави гласове и дружелюбни германски уличници, чиито услуги купувах в Мог.

Лектусите бяха подредени в дъга като на обичайно вечерно угощение, въпреки че и за децата бяха предвидени места — традиция, нехарактерна за повечето римски домове. Прислужниците обикаляха около нас с вино и подноси с храна. Посегнах към хляба, но Симон ме сръга с лакът и аз осъзнах, че майка му произнася молитва на иврит и извършва церемония със свещи. Сведох бързо глава, ала молитвата се оказа кратка.

Имаше риба, печено агне, вино. От време на време произнасяха нови молитви на иврит и аз разпознавах бегло някои думи. Заради мен семейството на Симон разговаряше на латински и след като виното обиколи няколко пъти трапезата, по-младите племенници заговориха по-разпалено за Юдея и колко несправедливо се е отнесъл Рим с нея. Почудих се как живеят тук в такова охолство, щом Рим е толкова ужасен, но Симон им кимаше и ми заприлича повече на дръзкия легионер, който се възправяше като скала от дясната ми страна по време на военните обучения.

Някой повдигна темата за евентуалното възраждане на Йерусалим и аз се осмелих да вметна:

— Нищо чудно да се разкрие възможност — обърнах се към един от младите брадати племенници. — Скоро императорът ще потегли към Парта и Юдея едва ли ще е главната му грижа.

— О? — Племенникът се втренчи многозначително в орела върху ръката ми. — Сторила ли е нещо Парта на императора, та е решил да я завладее?

Не можех да говоря от името на Траян, но аз лично исках да нахлуя в Парта, защото се чувствах отегчен. Прецених обаче, че тук не му е мястото за подобни откровения. Вместо отговор отхапах малко от печеното агне.

— Значи сега е ред на Парта да отблъсква римските набези. — Друг племенник напълни отново чашата си с вино въпреки предупредителния поглед на майка му. Очевидно дори примерните еврейски момчета се напиват на вечеря и разочароват майките си. — Ще разберат какво е. Чака ги втора Масада.

Вдигнах рязко глава. Знаех какво означава Масада, при това много добре. Около масата се понесоха въздишки; лицето на Симон помрачня, а луничавата му племенница направи жест, познат ми от мама — жест, който прогонва мъката.

— Масада е трагедия — обади се замислено братът на Симон от центъра на масата. — Не бива да я споменаваме на Шабат.

— Не е само трагедия — казах аз.

Всички впиха очи в мен. Отхапах предизвикателно от печеното агне.

— Жителите на цял град, избити до крак от Рим. — Чернобрадият племенник ме изгледа студено. — До последното дете. Не е ли трагедия?

— Не е само трагедия, а и победа.

— Ти пък какво знаеш?

— Мама е била там.

Възцари се тишина. Вдигнах очи от агнешкото и после към замръзналите домакини.

— Какво?

— Никой не е оцелял — рече след малко Симон. — Никой. Всичко го знаят.

— Мама е оцеляла.

Тишината стана по-дълбока и аз усетих отново границата, която ме отделя от тях. Дори прислужниците изглеждаха замръзнали с каните и подносите си.

Никой не продумваше, но очите им ме пронизваха. Отблъснах настрани чинията и се облегнах на лакът. Бях чувал историята само веднъж. Бях десетинагодишен. Мама не я разказваше на мен, а си шепнеше тихо с приятелка, но аз си играех под масата и запомних всичко.

— Масада е била силна. Пълна с еврейски бунтовници, с храна. Удържала дълго на римската обсада. Понеже нямало начин да ги принудят да се предадат от глад, легионите прокопали широк път до портите и построили обсадна кула. Използвай еврейски роби, за да не ги убият бунтовниците с камъни и нагорещен катран.

Луничавото момиче се изправи внезапно, взе на ръце момченцето до нея и махна на другите деца да я последват. Те заизлизаха от помещението и аз замълчах. Момичето се върна и седна на канапето.

— Мира — обади се майка й, — това не е и за твоите уши.

Момичето обаче обходи с яростен поглед лектусите и накрая закова очи в мен. Прочистих гърло. Гласът ми прозвуча безизразно и глухо.

— Долу римляните ликували. На сутринта щели да превземат града, да го изгорят и да отведат в Рим бунтовниците, оковани във вериги. За да ги продадат като роби.

Чернобрадият племенник изръмжа.

— Евреите се събрали на площада в Масада. Всички — мъже и жени. Мама не била там; била едва три-четиригодишна. Но по-късно, като видяла станалото, разбрала. Баща й се прибрал у дома и разговарял дълго с майка й в спалнята. Излязъл бял като платно. Зад него върху пода лежало тяло…

Моята баба. Някак си за пръв път се замислях затова.

— Плачел. Казал на мама и на сестра й да бъдат послушни и да дойдат при него. Мама видяла ножа в ръката му и побягнала, но забелязала, че сестра й приближава до него. Силите му изневерили и сестра й взела ножа и си пронизала сърцето. Била на четиринайсет.

Щеше да ми бъде леля, ако беше жива. Луничавото момиче на име Мира закри устни с длан. Изглеждаше само няколко години по-голяма от мъртвата сестра на мама.

— Мама изтичала в съседната къща — продължих бързо. — Но и там било същото. Във всички къщи… Всички — мъже и жени — решили бащите да се върнат у дома, да унищожат всичко ценно и… да убият семействата си. После мъжете се събрали на площада и теглили чоп. Избрали десетима да убият останалите. Теглили отново чоп и един убил последните деветима. Накрая се самоубил. Когато римляните нахлули в града, нямало къщи, които да плячкосат, нямало жени, които да изнасилят, нямало и бунтовници, които да отведат във вериги в Рим. Намериш мъртъв град, пълен с храна. Евреите я оставили, за да докажат, че не гладът ги е принудил да умрат. — Огледах хората, насядали край масата. — Умрели, за да покажат, че духът им е несломим.

— Религията ни учи, че самоубийството е грях — напомни чернобрадият племенник. Но гласът му вече не звучеше гневно.

— Затова са теглили чоп — отвърнах. — За да се самоубие само последният.

Макар да се питах колцина ли са забили ножовете в сърцата си като младата ми леля, защото бащите им не събрали сили да го направят. Представих си как опирам нож в гърлото на момченцето на Деметра, представих си учуденото му личице и потреперих.

— Все пак е грях — рече упорито племенникът. — Трябвало е да останат живи.

— За да бъдат роби ли? — Втренчих се в него, докато отклони поглед. — Мама е била робиня. Тя и още няколко оцелели деца. Всички умрели млади, освен нея, и много пъти след това й се е искало да е умряла — обходих с поглед домакините си. — И аз бях роб. Не е живот.

Последва пълно мълчание. Усещах до себе си изопна тяло на Симон. Съжалих, задето провалих вечерята му. Винаги обърквах конците.

— Е, чухме достатъчно — заключи ведро майка му. — Шабат все пак.

— Трябва да говорим за това именно защото е Шабат — обади се луничавото момиче на име Мира от лектуса срещу мен. Гласът й прозвуча тихо и отчетливо, макар в очите й да блестяха сълзи. — Той е прав. Масада е удържала победа.

— Не точно…

— Умрели са по своя воля и Рим не ги е сломил. Не е ли победа това? — Мира ме погледна. — Къде е сега майка ти?

— Извоюва си свободата — отговорих бавно, премисляйки думите. — Живее на планински хълм с баща ми и с останалите си деца. Живее добре.

— Значи и Масада живее.

Мира вдигна чашата и аз вдигнах моята. След миг тишина Симон също вдигна своята и каза нещо на иврит. Думите прозвучаха остро, но аз го погледнах и видях, че очите му сияят като факли.

Шабат беше приключил, ала семейството на Симон не се разотиде. Всички ме наобиколиха. Стариците ме докосваха по ръката, пламенните племенници разпитваха за подробности от защитата на Масада, дори главата на семейството — суровият брат на Симон — стисна рамото ми. Просълзената майка на Симон ме покани да придружа семейството, когато следващата седмица отпътуват за вилата им извън Рим. Любезната граница, разделяща ме от тях, беше изчезнала.

— Съжалявам — прошепнах на Симон, когато останахме насаме.

— Не исках да ти помрача Шабата.

— Не си го помрачил — възрази той разпалено. — Говори добре. Познавам те от десет години, Викс, но не си ми разказвал нищо.

— Било е много отдавна.

— Било е вчера — уточни разгорещено той.

Повдигнах изумено вежди.

— Щом Рим е причинил това на семейството ти — попита настойчиво приятелят ми, — защо, за бога, се биеш за Рим?

— Не ме бива за нищо друго — отвърнах смутено. — Мъж като мен може да избира само между легионите и арената. А аз никога вече няма да стана гладиатор.

Симон се втренчи в тъмния атриум, но не мисля, че виждаше портокаловите дървета.

— Горките кучи синове — гласът му прозвуча гордо и яростно. — Напуснали са света по своя воля.

— Да.

— За какво повече да мечтае човек?

Озърнах се из тъмния атриум, осветен от лампите и изпълнен с благоуханието на портокаловите дръвчета. Според мен човек би могъл да мечтае за много повече от това, но познавах добре Симон и знаех, че не бива да споря с него, когато е в такова настроение. Представих си как се връщам в Мог и в казармите, миришещи на пот и кожа, и как чакам да започне войната с Парта, и ме обзе умора.

Една ръка улови моята в мрака и аз се вгледах в миловидното лице със съзвездие от лунички около носа. Племенницата на Симон. Мира? Имаше плътни устни, големи очи и главата й, покрита със спретнат бял шал, се приведе към рамото ми.

— Благодаря.

Тя понечи да каже още нещо, но поклати глава. Стисна мълчаливо ръката ми, обърна се и се отдалечи по осветения от лампи коридор. Проследих я с поглед, питайки се какъв е цветът на косите й под белия шал.