Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (6)

Тит

Тит наблюдаваше дискретната борба с лакти, докато гостите се настаняваха по лектусите^[2]. Всички искаха да са до почетното канапе на императора, украсено с копринени възглавнички и бръшлян. Никой, от друга страна, не искаше да дели място с императрицата. И цял рояк младежи се блъскаха да седнат до Вибия Сабина. Трибун Адриан се настани от лявата й страна, но Тит (настъпвайки решително крака на млад едил^[3]) успя да се намести вдясно от нея.

— Здрасти — поздрави я той. — Изглеждаш прекрасно.

Вместо момичето с нехайна плитка и обикновена туника, което виждаше по време на периодичните си срамежливи визити най-често в библиотеката, сега тя изглеждаше неузнаваемо изтънчено — сияйна нимфа, изтегната върху тапицирания с коприна лектус, в тясна сребриста дреха, разкриваща глезените й, с вдигната високо и старателно пригладена коса. Никакви бижута, за разлика от другите момичета, накичени, за да заслепят ухажорите — само една обеца в египетски стил, дълга сребърна обеца с проблясващи гранати, докосваща рамото й.

— Радвам се, че не изглеждаше така, когато ти предлагах брак — уточни искрено Тит. — Нямаше да съумея да обеля нито дума.

Сабина се засмя, но трибун Адриан от другата й страна се намръщи. Първата върволица роби влязоха със сребърни подноси и се разнесе изкусителен аромат на печено свинско и пушени стриди.

— Кой си ти, млади човече?

— Тит Аврелий Фулвий Бойоний…

— Да, чувал съм за теб. По-скоро за баща ти. Не трябва ли да си още на училищната скамейка? — Трибун Адриан насочи вниманието си към Сабина, пренебрегвайки напълно Тит. — Надявах се да продължим разговора си за архитектурните възгледи на Аполодор, Вибия Сабина. Куполите му изобщо не ме вълнуват…

Тит така и не успя да продума повече. Адриан обсеби Сабина с лекота, на която Тит завидя. „Де да бях на двайсет и шест, а не на шестнайсет. Да бях очарователен, а не срамежлив.“ Представи си, че е светски мъж, облегнат нехайно до Сабина, че беседва със съвършена смесица от интелигентност и чувство за хумор, предлага й подбрани хапки от всяко ястие с небрежен вид, знае кога точно да докосне китката й с пръст, за да придаде на разговора интимна атмосфера. Как копнееше да е трибун Адриан, а не Тит, който трябва да е на училищната скамейка!

Тит сви тъжно рамене и се зае с храната. Докато дойде денят, когато няма да е най-младият на празненството, вероятно е обречен да кима мълчаливо и да изслушва другите. Изяде пушените си стриди и подлютените морски таралежи и насочи вниманието си към разговорите, течащи гладко между лектусите. Помисли си, че се дължи на Траян — беше император, но очевидно не изпитваше необходимост да е център на вниманието. Насърчаваше другите да говорят и ги изслушваше съсредоточено. Веднъж дори погледна добросърдечно Тит и подхвърли:

— Е, момче, ти си от тихите води, нали? Познавах баща ти. Преди стотина години бяхме заедно трибуни. И ти ли планираш да си пробваш късмета в легионите, млади Тит?

Тит не си представяше нещо по-ужасно. Кал? Походи? Битки? „Предпочитам да ме изядат вълците.“ Но не можеше да го каже на високия, добре сложен император, енергичен и загорял от слънцето, в обикновена туника и къса военна подстрижка, със засмени очи, насочени благодушно към най-маловажния гост. Неговият император, който на четирийсет и девет изглеждаше с десет години по-млад и готов да скочи в миг от лектуса и да се впусне в битка.

— Цезаре! — възкликна ведро Тит, а Траян се засмя и зададе някакъв въпрос на сенатор Норбан.

Тит знаеше от опит, че заговори ли те влиятелен мъж, понякога е достатъчно да повториш името му (с подходяща за случая интонация) и да си придадеш благоговейно изражение. Слава на боговете, никой друг не го заговори до края на вечерята. Тит похапваше стриди и пийваше вино, доволен да е незабележим. Боят започна едва когато отнесоха подносите с плодове и ядки.

Тит, вече станал от канапето, излезе да погледа как луната изгрява над открития покрив на атриума, но чу виковете. Последва шумотевицата в засенчената градина, осветена от лампите, запалени по колоните. Един от телохранителите на Норбанови мина край него, издърпал меча си до половината от ножницата, и Тит го докосна по ръката.

— Мисля, че са гостите. — Погледна към тъмните силуети, които се щураха по заравнените алеи.

Двамина от младите трибуни на императора се бяха счепкали за сребърната обеца на Сабина като знак за нейното благоволение и бяха съборили ваза с орхидеи. Император Траян ги беше хванал за вратовете като кученца и ги бе изхвърлил навън.

— Разрешете спора като войници — извика им той, — вместо да рушите къщата на домакина си. Калпурния, извини хората ми…

Но Калпурния се смееше и гостите наизлизаха от триклиниума да се поразтъпчат в свежия благоуханен въздух на тъмната градина и да погледат двамата трибуни, които, извадили мечове, бяха сключили приятелски облог да се бият, докато на някого му потече кръв.

— И гледайте да е само драскотина — подвикна им императорът, настани се на мраморна пейка и се облакъти върху коленете. — Ще ми трябвате, млади нехранимайковци, когато догодина се върна в Дакия. Не искам да се избиете.

„Дакия? — учуди се Тит. — Милостиви богове, дано дядо да не реши да ме изпрати на война.“ Чуваше думите му: „Военната служба закалява най-добре младите.“ Нямаше никакъв смисъл да протестираш, ако си въпросният млад човек, който не изгаря от желание да се закалява.

Повечето гости вече бяха излезли в градината. Тит виждаше Маркус Норбан, застанал до дъщеря си с развеселено лице, а Сабина гледаше снизходително ухажорите си и единствената й обеца блещукаше в мрака. Трибуните се спуснаха един към друг със силни викове, но дори Тит разбра, че са прекалено пияни да поднесат зрелищен двубой. Кръстосаха шумно мечове, позалитнаха насам-натам и единият — по-скоро благодарение на късмета, отколкото на сръчността си — успя да отпрати оръжието на противника си на земята.

— Аз печеля — обяви той и размаха нестабилно меч към нощното небе. — Домина Сабина, настоявам да си получа наградата — вашата обеца, символ на… хлъц!… символ за любов…

— Не я заслужаваш — отвърна Сабина, гарнирайки думите със смях, за да не прозвучат обидно. — Искам да я подаря на някой, демонстрирал истинско умение. Нашият телохранител ще те скълца за половин минута.

— Как не! — настръхна трибунът. — Обикновен… хлъц!… телохранител не може да ми се опре.

— Да видим — каза тя и Тит се почуди дали наистина в очите й заискри задоволство, когато обходи с поглед тълпата. И добави: — Ще дадеш ли урок на патрициите, Версенжеторикс?

Младият телохранител, който подсказа на Тит да донесе виолетки вместо лилии, не се поколеба нито миг. Захвърли настрани мантията си, размаха ръце за бърза загрявка и извади меча си от канията, проправяйки си път през подпийналата тълпа.

— Нямам нищо против, домина.

Трибунът нададе боен вик и вдигна меч. Приятелите му изръкопляскаха подигравателно. Тит се наведе да вдигне мантията на телохранителя и докато се изправи, трибунът беше разоръжен.

Тит примига и веждите му отскочиха нагоре.

— Не беше честно — запротестира трибунът. Телохранителят — Сабина го наричаше Викс — сви подканващо показалец и усмивката му проблесна като саблено острие.

— Да опитаме пак тогава.

— Това не е подходящо забавление за вечерно празненство — жалваше се императрица Плотина, но никой не я чуваше.

Този път Тит успя да проследи схватката, доколкото я имаше. Удар, контраудар, финт и острието отново се озова на земята.

— Някой друг? — Телохранителят, наречен Викс, закрачи в кръг, разперил ръце. — Тъкмо загрях.

Беше висок, самоуверен, дързък, дори не беше се задъхал. Лампите набраздяваха със сенки голите му мускулести ръце. „Възпявам оръжията и воините.“ Тит цитира мислено Вергилий и огледа собственото си хилаво и безлично тяло. Никой нямаше да възпее неговите подвизи, това поне беше сигурно.

Трима трибуни приближиха с предизвикателни викове към Викс. Първият съумя да нанесе един-два удара, които Тит си спомняше смътно от уроците за саблено майсторство, но в крайна сметка бе разоръжен с пробив отляво; вторият беше пиян и остана с празни ръце за по-малко от минута; третият успя да окаже съпротива. Гостите ръкопляскаха, окуражавайки противниците, кръстосали мечове върху заравнената градинска алея. На Тит му се стори, че веднъж-дваж Викс можеше да сложи край на битката, но на червенокосия телохранител като че ли му беше все едно. Движеше се спокойно и лениво, сякаш мечът се е сраснал с ръката му, и накрая с широка усмивка замахна и изби оръжието от дланта на съперника си.

Трибуните и приятелите им замърмореха, недоволни, че ги унижава домашен телохранител, но Тит заръкопляска и останалите гости се присъединиха към аплодисментите, готови да се насладят на всякакви развлечения. Викс се поклони демонстративно и Тит забеляза как намигна на Сабина. Тит се запита тъжно колко години от живота си би дал, за да се поперчи пред такова момиче. Десет му се струваха прекалено много, но пет…

— Казах ли ви, цезаре? — обади се развеселено Сабина. — Добър е, нали?

— Много. — Очите на императора се взираха във Викс дружелюбно и замислено. — Обзалагам се, че са те обучавали за гладиатор.

— Как разбрахте, цезаре?

— По ударите, момче! Все едно косиш сено. Ако те бяха обучавали за легионер, щеше да държиш ръцете си прибрани зад щита и да замахваш пестеливо. — Траян показа как. — Стоиш в плътен строй зад щитовете и използваш върха. Върхът винаги побеждава острието.

— Ако си в боен строй, цезаре. — Викс отпусна върха на меча върху чакъла. — Но ако строят се разкъса?

— Моите войски никога не се огъват — отвърна императорът с несъзнателна самонадеяност.

Императрица Плотина вдигна очи към небето, но Тит се усмихна. Викс също се усмихна и разпери широко ръце, стиснал меча.

— Защото аз не съм се опитал да го огъна, цезаре.

— Искаш ли да пробваме, момче? Моят начин срещу твоя? — повдигна вежди Траян.

„Ще откаже! — помисли си Тит. — Няма да приеме предизвикателството! Няма да се изправи срещу императора на Рим!“

Но Викс само се поклони в знак на съгласие и император Траян скочи от пейката като юноша.

— Някой да ми даде меча си.

Гостите зашушукаха.

— Цезаре, това е под достойнството ти — сгълча го съпругата му.

Той обаче й извика:

— Милостиви богове, Плотина! От седмици не съм се бил като хората! Никой не носи щит, нали? Тогава просто ми дайте меч и ще уредим въпроса.

На Тит първите удари му се сториха бавни, предпазливи. Викс вече не се усмихваше; със съсредоточено изражение изпробваше рефлексите на римския император. Траян действаше по-прибрано от противника си, стабилно вкопал крака, с приведена глава, за да не стане лесна мишена. Да, така се прави, спомни си Тит напътствията на учителите си. Така обучаваха всички легионери, така печелеха битките си по цял свят срещу надаващите боен рев варвари. Всеки римлянин го знаеше. Викс се придвижваше съвсем различно, нашироко, изкусителна мишена, просеща сякаш да я пронижат. Късият меч на Траян започна да се стрелка като змийски език — към врата, към коляното, към лакътя на противника. Викс отблъскваше върха на острието и нападаше на свой ред, но Траян отстъпваше невъзмутимо. Викс се спускаше след него, замахваше, ала твърдото като скала рамо на почти петдесетгодишния император го отблъскваше. Отдалечиха се един от друг и отново закръжиха един срещу друг.

„Богове! — помисли си Тит. — Той не се шегува! Наистина смята да се пребори с римския император!“

А на императора на Рим това очевидно му харесваше.

— Докога ще подскачаш насам-натам? — оплака се Траян, докато описваха дъги един срещу друг. — Мислиш, че печелиш предимство, като ме караш да те преследвам?

— Не съм ли прав, цезаре?

Викс замахна отново към рамото му.

Траян отби удара.

— Сигурно, ако разполагаш с цяла пясъчна арена, из която да обикаляш, но бойното поле не е просторно. — Посегна към коляното на Викс и телохранителят отскочи. — Битките те поставят натясно. Като в капан!

Викс отговори с порой от удари. Тит забеляза, че нито един не е насочен към лицето — дори буен младеж като Викс не смееше да ослепи императора на Рим. Но замахваше бързо и силно към раменете и ребрата и императорът едва успяваше да се защити. Викс насочи острието си към външната страна на рамото на Траян и той вдигна щита си. Само дето нямаше щит. Дъхът замръзна в гърлото на Тит. Пръсна кръв, лъскава в светлината на лампите, и гостите поеха ужасено дъх. Императорът опипа ръката си. Между пръстите му се процеди кръв. Викс отстъпи назад с посивяло лице, а императорските телохранители го заобиколиха в плътен обръч от мрачни лица.

Траян отметна глава и се засмя.

— Победи, момче!

— Не съвсем, цезаре. — Викс пристъпи от крак на крак. — Ако имахте щит…

— Но нямах и забравих. Лош навик. Поздравявам те с победата. — Махна с ръка на телохранителите да се отдалечат и потупа Викс по рамото. — Все пак сенокосният ти стил не е за изхвърляне. Как се казваш?

— Версенжеторикс, цезаре.

Гостите наобиколиха императора с угрижени лица, но той ги отпрати с длан.

— Драскотина, нищо повече. Порязвал съм се по-лошо, докато се бръсна. — Очите му отново се приковаха в младия телохранител. Гледаше го дружелюбно, сякаш са стари приятели след тренировка в гимназиума^[4]. — Догодина ще тръгна с легионите си на север, Версенжеторикс. Един тамошен цар плаче да го понапердаша. Нужни са ми добри войници. Винаги ми трябват. Ти ще си истинска придобивка в легионите ми. Искаш ли да ми помогнеш да воювам?

— Може би, цезаре.

Тит забеляза, че Викс се колебае. „Ако тази ръка лежеше върху моето рамо и тези очи се впиваха в моите, сигурно щях да се запиша с песен на уста в легионите. Аз, момчето, готово да го изядат вълците, вместо да стане войник!“.

— Може би дрън-дрън, Версенжеторикс — отвърна императорът. — Ще те направя римски легионер. Върхът побеждава острието, не забравяй. — Потупа още веднъж якото рамо и се обърна. — Някой друг иска ли да премери сили с този млад воин? Легате? Млади Тит? Или ти, трибуне Адриан?

— Няма да се бия с него — гласът на Викс прозвуча звънко и презрително. — Кога за последен път са го виждали да си цапа ръцете?

Траян се засмя и гостите му запригласяха.

— Момчето напипа слабото ти място, Адриан. — Императорът прибра оръжието си в ножницата. — Бъди мъж, вдигни меч!

— Благодаря, цезаре. — Заобиколен от разсмени лица, единствен Адриан не се усмихваше. — С перо мога да нанеса по-жестоки рани.

— Моят меч срещу твоето перо — вдигна Викс острието си. — Да видим кой ще спечели.

Последва нова вълна от смях и Адриан отвори уста, но за свое удивление Тит усети как от устните му се изплъзва:

— Ще ми покажеш ли няколко удара? — предложи той на Викс. — Но признавам, че съм безнадежден с меча.

— Ето това е дух! — засмя се Траян и прегърна с една ръка сенатор Норбан, а с другата — Сабина и тръгна към триклиниума.

Адриан понечи да го последва, но някак си го изтикаха настрани… Тит не успя да се сдържи и се усмихна.

Градината опустяваше, гостите се оплакваха, че е застудяло — вече нямаше какви вълнения да ги сгреят, и се прибираха вътре да се почерпят с греяно вино. Викс си беше взел мантията и я носеше, преметната през ръка. Докато си прибираше меча в ножницата, Тит приближи до него.

— Няма смисъл да ме учиш как да използвам това нещо — кимна към оръжието на Викс. — Винаги ще си остана безнадежден случай. Опитвах се просто да отвлека вниманието на трибун Адриан. Изглеждаше готов да си отреже главата и да я изпече на бавен огън, задето ги накара да му се надсмеят.

— Не ми пука дали този превзет кучи син…

— Не биваше да нараняваш императора, младежо — прозвуча женски глас зад гърбовете им, отмерен и дълбок.

Тит се обърна и се поклони много ниско на императрицата. За пръв път я виждаше отблизо — достолепна като статуя жена с много смарагди, висока почти колкото него, тоест наистина много висока. Дълбоките й очи се стрелнаха край Тит и той се зарадва, че остава невидим, когато тя смръщи императорски вежди към Викс.

— Всъщност не биваше изобщо да приемаш да се биеш с него. На съпруга ми може и да му изглежда забавно, но на мен не ми изглежда забавно.

Тя се завъртя на място като статуя, която извеждат от храма, и се отдалечи с плавна походка.

— Императрици! — възкликна погнусено Викс. — Винаги създават неприятности, коварните му кучки! Императорите може и да ти простят, ако ги ядосаш, но не и императриците.

— И колко императрици познаваш?

— Ще се изненадаш, ако разбереш — отговори телохранителят, току-що разкървавил ръката на римския император, и се отдалечи, подсвирквайки си.

Викс

— Видях те как се биеш с императора — с тези думи ме посрещна Гая, когато се шмугнах в кухнята. — Умът ми не го побира как посмя. Императорът! Императорът е великолепен…

Да. Много точно описание. Дружелюбният му гърлен глас, силата зад ударите, които си разменихме, мускулите на лявата му ръка, по-яка от дясната, защото този стар воин, макар и император, все още се упражняваше всеки ден с тежък щит. Ръката му с имперския печат ме беше прегърнала през рамо, сякаш съм приятел. И колцина императори посрещат раните с усмивка?

По дяволите, изпитах приятно чувство да усетя отново меча в ръката си. Плавното движение на краката напред-назад, спокойствието на мускулите, работещи меко и гладко, отблясъците на метала и шепотът на остриета, кръстосващи се отново и отново. Липсваше ми. Липсваше ми удоволствието от хубавата битка. Забавлявах се от цялото си сърце и през ум не ми минаваше да се оставя да ме победят — нито патрицианските момчета, нито дори Траян. Беше добър, вярно, но дори императорът на Рим не беше извадил късмета най-великият римски гладиатор да го обучава от осемгодишен.

Познатото нетърпение се раздвижи отново в гърдите ми. Сабина го беше поукротила за малко — когато си на деветнайсет, няма по-добро средство да отвлечеш вниманието от удоволствията на плътта, — но не беше изчезнало. Погледнах двамата други телохранители, заяждащи се незлобливо над заровете в ъгъла на кухнята. Като тях ли щях да стана след трийсет години? Щях ли да надебелея, да оглеждам похотливо робините и да разказвам до втръсване историята как съм кръстосвал меч с императора?

— Налей ми вино — подвикнах рязко на Гая.

— О, сега искаш услуга? — Тя повдигна вежди. — Мислех, че вече си прекалено извисен да разговаряш с робите, Викс. Не съм те виждала да се навърташ край вратата ми напоследък.

Отървах се от нея, откраднах поднос с медени сладкиши и гарафа с вино и се прибрах в стаята си. Още чувах гостите в атриума да разговарят с провлечената си патрицианска интонация, но празничното ми настроение вече се бе изпарило.

Долових ясно характерния дълбок глас на трибун Адриан да дърдори нещо, за да впечатли Сабина или някой друг търпелив слушател. По-рано разпитваше двамата по-възрастни телохранители, подкупвайки ги с по няколко монети, дали Сабина не предпочита някой друг ухажор пред него и дали затова не приема предложенията му.

— Баща й те смята да отчайващ досадник — уведомих го, без да ме питат. — Съветвам те да се откажеш от Сабина, трибуне. Няма да те вземе за съпруг за нищо на света.

Надявах се да се изчерви или да свие юмруци, но той само ме изгледа високомерно.

— Какво ли знаеш ти, войнико?

На върха на езика ми беше да изредя няколко неща, известни ми за момичето, което ухажва — как извива гръб, когато я целувам в ямката между ключиците, как затваря очи и се задъхва, когато целувам нещо друго. Но замълчах. Само се усмихнах невинно и проследих с поглед как се отдалечава със златния си бокал и с надменното си изражение.

„Изглеждаше готов да ти изтръгне сърцето и да го опече — каза ми хилавото момче, защото му се присмяха заради теб“.

Да върви в Хадес^[5]. Не съжалявах.

Изпънах се по гръб на леглото и запреживях сладкишите. Капки мед се стичаха по завивките, а аз наблюдавах как луната наднича в тесния прозорец. Видях как носилките идват една по една да отведат благородните гости, видях как другите телохранители обикалят градината да изгасят лампите, чух готвачката да се оплаква от пришките си, тътрейки крака по коридора към стаята си. Чух домина Калпурния да се горещи добродушно в атриума:

— Няма да повярваш какво ми каза императрицата!

Чух и тихия смях на Маркус Норбан, докато я отвеждаше на горния етаж.

Лека-полека къщата заспа. „Тази вечер няма да дойде“, помислих си, но след час една сянка се прокрадна в стаята ми, понесла сребърни сандали в ръка.

— Краката ме болят — оплака се Сабина. — Мразя тези обувки.

— Не ги носи.

— Но са красиви, нали?

Седнах в леглото.

— Ти ли го скрои?

— Кое?

— Знаеш кое. Боя.

— Може би.

— Защо?

— Реших, че императорът ще те хареса.

Спомних си императрица Плотина и злобното й предупреждение.

— Съпругата му не ме хареса.

— Плотина? — изкикоти се Сабина. — Нищо чудно. Тя не харесва никого. Особено онези, които се забавляват.

— Как император Траян си е намерил такава жена? — попитах. — Все едно да спиш с мраморна статуя.

— Какво общо има леглото? — изненада се Сабина. — Тя се грижи за домакинството му и му дава разумни съвети. Той управлява империята и спи със стройни млади войници. Спогаждат се отлично. — Тя захвърли сребърните сандали. — Малко съпрузи са като Калпурния и татко, Викс. И много — като Траян и Плотина.

— Харесва войници? — вдигнах вежди. — Затова ли реши, че ще му допадна? Защото аз не…

— Не, глупчо — засмя се Сабина. — Реших, че ще те хареса, защото, ако не броим предпочитанията му в леглото, ти си точно като него.

— Глупчо ли станах? — Пресегнах се и я улових за кръста.

Придърпах я към себе си. Все още беше с изящната сребристосива дреха, а сребърната обеца с гранатите блещукаше до гърлото й.

— Ти си глупчо, който се би храбро с императора и затова получава наградата. — Свали обецата и я пусна в дланта ми. — Трибуните се домогваха до нея, макар да не разбирам защо. Ти ги победи и следователно е твоя.

— Ами ти?

— О, аз вече съм твоя — отвърна ведро тя. — Обичам те, Викс. Всъщност те обичам много.

Стомахът ми се сви неспокойно, докато се мъчех да измисля как да се измъкна. За пръв път се държеше като влюбена, това беше сигурно, но пък разговаряше с мен и ме заглождиха съмнения, предвид факта, че родителите ми винаги разговаряха — за всичко и непрекъснато и бяха свързани до живот, а вероятно и в отвъдното. Бащата на Сабина и домина Калпурния също разговаряха непрекъснато, като се замисля… Дали разговорите под завивките са главното, а не просто смехът и забавлението? Разговорът ли хвърля мъжа в дълбокото, откъдето няма измъкване?

Не знаех какво да кажа. Не знаех какво мисля, не знаех какво чувствам и какво искам. Всъщност не знаех почти нищо и се чудех как да се измъкна от това, но Сабина се позасмя и легна върху мен за целувка. Зарових ръце в копринената й коса, пристегната на тила, развързах я, тя се разпиля и мигът отлетя.