Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (21)

Тит

— Някакъв съвет? — попита Тит бюста на баща си. В отговор той го гледаше, мраморен и мълчалив, и Тит въздъхна. Отдавна не беше изпитвал необходимост да се съветва с каменното лице на баща си, но старите навици го успокояваха. — Досега не съм произнасял реч от трибуната — добави той. — Ще ми помогнеш ли?

Тишина.

— Вече няма кой да ми помогне, нали?

Тит произнесе думите едва доловимо и отклони очи от бюста на баща си към празната ниша до него — нишата, където щеше да постави бюста на дядо си след днешната погребална процесия. Дядо му беше покойник и Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин вече се превърна в глава на семейството. Хората щяха да се допитват до него, а не обратното.

— Пак ли разговаряш със статуи? — Ения се появи на прага, скръстила ръце върху хълбоците. — Ще те помислят за луд, а сега си опората на семейството.

— Не го казвай — простена той.

— Истина е, дори да не го казвам — пристъпи напред и приглади диплите на траурната му тога. — Всички те очакват.

— Тогава ми пожелай успех — каза Тит и на любовницата, и на баща си и преметна една дипла от черната вълна над главата си.

Независимо от сивото и студено небе мнозина достойни граждани бяха дошли да почетат бившия консул и изтъкнат държавник на Рим. Тит крачеше редом с прибулените опечалени в такт с тържествения вой на бронзовите рогове и се взираше безучастно напред, защото изблиците на скръб бяха неуместни. Чуваше как полусестрите му ридаят отзад, но на жените им беше позволено. Главата на семейството трябва да е по-твърд от камък. Усети как сълзи напират в очите му само веднъж, когато срещна погледа на сенатор Маркус Норбан, докуцукал упорито да участва в процесията, придружен от съпругата и дъщеря си в черни роби. Възрастният мъж му кимна като на равен. „Не мога да се равнявам с теб — помисли си Тит, — нито с другите. На двайсет и осем съм, незначителен чиновник, а защо всички ме гледате, сякаш съм важна особа?“ Ала ролята му сега наистина беше съществена, беше глава на семейството с всички произтичащи от това задължения и отговорности и Тит кимна на Маркус с подобаваща сериозност и продължи напред.

Ако трябваше да избира, с погребалната процесия щеше да приключи въпроса. Щеше да остави праха на дядо си в криптата и да се прибере благодарно у дома за деветте дни траур, през които щеше да постави бюста на дядо си в нишата и от време на време да разговаря с него, докато свикне с новата си роля. Но първо се налагаше да произнесе хвалебственото слово, а за човек с високо социално положение като дядо му словото се произнасяше публично, от трибуната на Римския форум, за да го чуе цял Рим.

„Стегни се — заповяда си Тит. — И преди си произнасял речи.“

Но никога от трибуната на Римския форум, където плебеите щяха да го слушат небрежно, за да критикуват после ораторските умения, да обсъждат стила му и да се питат ще стигне ли донякъде в политиката. Никога не беше говорил пред толкова много колеги и висшестоящи, всичките наистина съсредоточени, не задрямали или зачетени в петициите си, докато изнася дежурния си доклад. Никога не се беше изправял пред такова множество. Тит преглътна, когато процесията сви тържествено към форума и той забеляза, че всички места са заети от наострили слух римски граждани. Роговете замлъкнаха, докато се изкачваше на трибуната. Обърна се към аудиторията и всичките лица му се сториха като размазани розови петна. Примигна с надеждата зрението му да се проясни, но в следващия миг забеляза намръщени чела, раздразнение, прозевки, завист и нескрита злоба и си пожела отново да види петната.

Имаше и приятелски лица, разбира се — един-двама квестори, архитекта, проектирал Траяновите бани, сенатор Норбан му се усмихваше окуражително между съпругата и дъщеря си. Фаустина, не Сабина; Сабина вече беше заминала за Антиохия и несъмнено още не беше разбрала, че дядо му е починал. „Ще получиш писмо от нея не по-рано от месец“, рече си Тит, но бе готов да размени писмото и двете си ръце, за да я види тук и сега сред тълпата, събрала се на Форума тази сутрин. Щеше да му се усмихне, да му кимне насърчително и да стопи буцата лед, заседнала в гърлото му. Ненадейно си припомни меките й устни под неговите, още по-кадифените й гърди и примигна силно да прогони образа. Милостиви богове! Такива мисли не бяха добре дошли в момента, когато предстоеше да произнесе погребално слово за дядо си.

По размазаните розови лица започваше да се изписва нетърпение. Тит прочисти гърло, пъхна длан между диплите на тогата си и вдигна глава. Как смяташе да започне? Толкова усърдно подготвя речта си, толкова се стара да съчини нещо задълбочено в чест на дядо си, а сега не си спомняше нито дума.

Очите му, шарещи отчаяно из тълпата, се спряха на малката сестра на Сабина. Фаустина, по-висока от майка си и баща си, седеше, покрила руси коси с черно було, наклонена напред и повдигнала вежди, сякаш да изтегли думите от устата му. Кимна му насърчително.

Тит прочисти гърло.

— Достойни граждани на Рим — прозвуча гласът му ясно, спокойно. — Марциал е казал, че „онзи скърби честно, който скърби без свидетели“. Но когато загубят човек като моя почтен Гней Арий Антонин, всички граждани на Рим трябва да скърбят заедно…

И словото се изля от устата му гладко от начало до край.

Викс

Хората често повтаряха, че Антиохия е Рим на Изтока, но аз не виждах прилика. Имаше колонади, акведукти и мраморни арени наистина, но нищо не напомняше Рим. Мъжете бяха дългокоси и боядисваха ноктите си като жени. Иврит, латински и разни други непознати за мен езици огласяха като екзотичен хор улиците. На един форум преборих повече проститутки, отколкото бях виждал в цял римски квартал или просто жените тук се обличаха така.

— Аквилифере! — поздрави ме Траян при първата инспекция на въодушевените кохорти от Десетия, по време на която се чуваха главно обещания за трофеи и победи през предстоящите години. — Плаването очевидно не е успяло да те убие.

— За малко, цезаре — отдадох му чест.

— Виждам, че вече не си аквилифер. Но още носиш лъвската кожа на Децебал.

— Да, цезаре.

Продължавах да нося вече прокъсаната кожа върху червената си мантия и когато Първото копие я видеше, винаги се мръщеше.

— Не е одобрена за центурионска униформа — повтаряше той до втръсване. — Свали я.

— Веднага — отдавах чест аз и никога не се подчинявах.

Получих тази лъвска кожа от ръката на Траян, същата ръка, която сега ме потупваше приятелски по рамото, за да ме поздрави за новия чин, и след този случай Първото копие изостави темата за лъвската ми кожа. Беше първокласен досадник и аз очаквах с нетърпение предстоящите месеци, когато щях да го дразня на воля, ламтейки да го изместя.

Антиохия беше душна, пренаселена и гъмжеше от римляни. Мог ми се струваше претъпкан през седмиците преди войната в Дакия, но в нея участваха само три легиона, а тук се бяха събрали цели седем плюс подкрепления от по няколко кохорта от западните легиони като нашите от Десетия. Към края на годината в Антиохия не бяха останали свободни квартири и аз се радвах, че изпратих Мира напред, за да ни осигури жилище. Щом отлепих устни от нейните, Мира закри очите ми с длан и ме поведе като залитащ слепец към няколкото уютни стаи, в които щеше да се помещава домът ни до края на зимата. Войниците ми се заеха със зимните си занимания — игри на зарове, острене на мечове и чакане снегът, затрупал зимните проходи, да се стопи — а аз се установих при Мира.

— Викс! — Гласът й долетя от кухнята. — Ела да си вземеш шлема от легена!

— Какво изобщо прави там? — влязох в спретнатата кухничка, където Мира беше извадила агнешко бутче от тухлената пещ и си мърмореше под нос. — Защо шлемът ми е пълен с вода?

— Вонеше и го измих — отвърна разсеяно тя. Коремът й вече беше съвсем закръглен под престилката. — Не ми се мисли дори колко пъти си варил чорба в него над лагерния огън. Каква ли е на вкус чорбата, варена в шлем?

— Не ти трябва да знаеш. — Излях водата от шлема и го избърсах с туниката си. — Трябва да се излъска. — Погледнах към Антиной, който си играеше с дървено конче. — Какво ще кажеш, хлапе? Вече умееш да лъскаш метал по-добре от повечето ми мъже.

Той се втурна към парцалите. Мира го потупа нежно по главата, когато мина край нея.

— Гледай да приключиш преди залез-слънце! Полирането на снаряжение се брои за работа, Антиной. Знаеш, че не е редно да се работи на Шабат.

— На Шабат е редно да се похапне порядъчно. — Надзърнах над рамото й към агнешкото, почерняло тук-там. — Това не прилича на ядене. Още ли не си се научила да боравиш с антиохийската пещ?

Тя ме удари с лъжицата. Кестенявата й коса отрази оранжевите отблясъци на тухлената пещ.

— Излизай от кухнята!

Целунах плътните й устни.

— Да, господарке.

Чух я да пее, докато се отдалечавах от кухнята — някаква весела монотонна мелодия, прекъсвана от тракане на тигани и пиперливи ругатни. Изругаех ли в нейно присъствие, Мира винаги се преструваше, че си запушва ушите, но от устата й се изсипваха куп легионерски проклятия, когато изпуснеше някоя тенджера върху крака си. Антиной също учеше бързо.

— Защо не бива да казвам „проклет кучи син“? Мира го каза вчера на пекаря, когато се опита да ни пробута клисав хляб.

— Не ти забранявам да го казваш. Ако ще ругаеш, ругай като мъж. Въздържай се само пред съпругата ми.

— Чух ви! — подвикна Мира, без да се обръща.

Когато пристигнах в Антиохия с осемгодишното дете, тя ме погледна първо въпросително, после учудено.

— Кое е това красиво момиченце? — попита тя, а Антиной се намръщи и разроши къдриците си.

— Момче съм — поправи я той.

— Трябваше да ти разкажа за него по-рано — подех с въздишка и когато приключих, Мира ми се разсърди съвсем малко.

Колкото да разкраси лицето ми с един плесник, стоварен изненадващо бързо и силно за дребничка жена като нея. Оказа се, че съпругите предпочитат да ги питат дали искат да гледат чуждо дете, и то преди детето да се появи на прага им. Антиной обаче вървеше по петите й толкова предано, толкова отчаяно се стараеше да я зарадва и се усмихваше толкова лъчезарно, когато го похвалеше, че тя се предаде бързо-бързо.

— Ще бъде добър брат на малкия Емануел — заключи тя, поглаждайки корема си. — Дали ще си приличат?

— Мислиш, че Антиной е мой син? — примигнах. — Обясних ти, че майка му го е родила, преди да се запознае с мен. Баща му бил чиновник от Бициния, умрял, преди аз да стъпя в Мог.

— Така твърдиш, но никой мъж не издържа син, който не е негов. Освен това прилича на теб.

Мира огледа Антиной, сновящ из новия си дом с дълги, наперени крачки, прекопирани от мен.

— Изобщо не прилича на мен — изсумтях. — Прекалено е красив. Като майка си.

— Значи майка му е била красива? — попита злокобно Мира.

— Ще отида да нагледам войниците — рекох припряно и излязох.

И без да съм натрупал дългогодишен семеен опит, знаех, че е невъзможно да спечеля такъв спор.

След трудното начало обаче положението се изглади и сега Антиной търкаше шлема ми, тананикайки, а Мира пееше в кухнята. На свой ред аз тръгнах да търся игла, за да зашия скъсаната подплата на шлема.

— Къде са конците? — извиках.

— Принадлежностите за шиене са в кошницата до моя стол — отговори Мира, без да ме поглежда. — Знаеш.

— Още не съм свикнал.

Сега сандалите ми стояха под леглото, точилата и парцалите ми за полиране — до купчината за кърпене, а мръсните ми туники отиваха в плетена кошница до леглото вместо на пода.

— Нищо не мога да намеря — оплаквах се през първата седмица от съвместния ни живот в Антиохия.

— Ще свикнеш — отсече Мира. — А сега да помислим как да махнем този фриз край стената.

— Какво му е?

— Има танцуващи момичета.

— Не са голи и прочее.

— Хора са. В къща не се държат картини и статуи на хора — обясни тя. — Само на неща като лозници и цветя.

— Защо не на хора?

— Бог не обича образи, създадени по негово подобие. Една крачка ги дели от идолопоклонничеството, Версенжеторикс от Масада — обясни мрачно тя!

— Не ме наричай така — потреперих аз.

— Вярно е — настоя тя. — Ти си последният син на Маеада.

— И последният син на Масада трябва да боядиса фриза?

— Да, ако иска мир. Да не споменаваме вечеря.

На другия ден боядисах фриза. Филип, надарен със способност да рисува, когато не играеше на зарове, украси стената с доста прилични лозници и навити панделки, а Мира го разцелува по бузите и го натъпка с печена гъска.

— Ах, ти, гаден нехранимайко! — оплака се Филип. — Защо винаги ти се падат добри жени?

— Късметлия съм — отвърнах искрено.

Половината центуриони имаха съпруги, но повечето бяха или дебели, или пъпчиви и всички до една мърмореха дрезгаво като тромпетите, които ни призоваваха да се строим. С ефирната си походка, с будния си поглед и спретнатия син шал върху косите, Мира ги слагаше в малкия си джоб. Антиохия й харесваше, легионът — също. Не се оплакваше и от пътуването дотук, а трудностите — паяци, протяжни часове по шосетата, странни местни обичаи — атакуваше с порой ругатни и решително запретнати ръкави.

— Дръжте се, паяци! — възкликваше доволно тя и размахваше метлата, докато се разлетеше прах. — Да видим кой ще надвие! Аз или пясъкът!

— Очаква с нетърпение похода през пролетта? — недоумяваше Бойл.

— Така казва — отвръщах самодоволно.

— Но съпругите на центурионите не придружават войската.

— Тази война не е като в Дакия — само армия и обоз. Този път императорът си води антураж, за да приема както подобава арменските царе. Перачки, чиновници, готвачи, бръснари, музиканти. Уредих Мира и момчето да пътуват с шивачките.

— Късметлия си ти, кучи сине! — измърмори отново Филип, но Юлий го сръга с лакът и той се поправи: — Съжалявам, центурионе.

Махнах небрежно, но се натъжих. За старите ми приятели нещата се бяха променили. От време на време ми гостуваха в свободните си часове, Мира ги гощаваше щедро с яхниите си и се шегувахме на воля, но когато бяхме в легиона в пълно бойно снаряжение, трябваше да ми отдават чест и да назовават ранга ми. И дори край трапезата ми, спестяваха най-пиперливите шеги и недоволството от другите офицери.

„Така е редно — успокои ме Тит в едно от дългите си писма от Рим. — Знаят, че забавляваш другите центуриони с истории от времето, когато си бил редови войник. Никой не се доверява напълно на човек, проправящ си път към върховете на служебната йерархия, Дребосък.“

Сега Тит беше голяма клечка в Рим — дядо му беше починал в края на годината и слуховете какво състояние е наследил приятелят ми стигнаха чак в Антиохия. Обмислих дали да не го помоля за заем — хората ми не получаваха редовно надниците си и какъв е смисълът да имаш богат приятел, ако не го използваш в оскъдни времена? — но дочух от един от секретарите на императора, че Траян също възнамерява да поиска заем, и реших да не злоупотребявам.

Антиной заподскача пред мен, размахал гордо шлема ми.

— Добре ли е?

— Като огледало.

Престорих се, че му нанасям саблен удар, и той отскочи, сниши се и заби малкия си юмрук в гърдите ми точно както го бях учил.

— Браво — потупах го по косата. — Но внимавай с гарда.

— Така ли?

— Дръж брадичката надолу, иначе ще те ударят по нея. Ето така…

— Измийте се и двамата — сгълча ни Мира. — Целите сте прашни. Този пустинен пясък е по-лош от всичко в Рим…

— Най-добре я послушай — предупредих по мъжки Антиной. — Знаеш какви са жените.

Той направи още един финт към хълбока ми и хукна към легена с чиста вода.

Лъснал от чистота, седнах пред малката маса. Антиной се настани до мен, а Мира забули коси и подхвана първата от молитвите на Шабат. Свещите хвърляха дружелюбни жълти кръгове върху масата, смекчавайки грубите грапавини по стената. Пламъчетата им озаряваха очите на Мира с меки отблясъци, докато напяваше прастарите думи, а ние с Антиной постепенно започвахме да разбираме смисъла им. Британец, грък и еврейка — всички събрани около масата на Шабат, мълвящи юдейски молитви. Когато приключихме, сложих в чиниите парчета агнешко и Мира задъвка лакомо. Ни помен от патрицианска префиненост. Виждах как от време на време докосва закръгления си корем и поглежда към надвесения над чинията Антиной, представяйки си как ще изглежда нашето момче на осем години. Облакътих се на стола и заотпивах на бавни глътки от бирата. Наблюдавах и харесвах видяното. Моята маса. Моята храна. Моята съпруга. Момче, която някак си ми беше станало син. И всичко това в моя дом, който притежавах благодарение на меча си.

Харесваше ми.

Но дори и през тази спокойна зима кръвта ми продължаваше да ври и кипи.

 

 

Нахлухме в Армения и я превзехме. Ние? Не, Траян я превзе. Планинска страна, с по-стръмни и по-каменисти върхове от дакийските, спускащи се към равни зелени долини. Нямаше ги благоуханните борове край Старата Сарм; само буйни реки и тесни планински проходи, обрамчени от скалисти зъбери. Траян ги прекоси с осемдесет хиляди войници и се установи в Елегея, където арменските принцове запристигаха един след друг, коленичеха и му засвидетелстваха преданост. Един от принцовете му подаде диадемата си със самодоволна физиономия, която те засърбяват пръстите да зашлевиш. Личеше си, че очаква Траян да му надене обратно диадемата с мило малко слово, но остана разочарован. Траян изрита принца и аз го чух да се жалва в коридора, недоумявайки къде е сбъркал. Ако ме беше питал, щях да му кажа — Траян мразеше самодоволството. Императорът подхвърли диадемата на иконома и му нареди да я претопи за съкровищницата.

Следващият сатрап се представи по-добре — подари на Траян кон, обучен да коленичи, сякаш се покланя. Траян се засмя и заръкопляска шумно, после извика:

— Изправете горкото животно! Не искам и конете да ми засвидетелстват вярност!

Адриан обаче караше коня да коленичи отново и отново, втренчен замислено в дългата му муцуна, сведена смирено в краката му. След това напусна Елегия и се върна в Антиохия, за да насочва дългите снабдителни линии, нижещи се далеч зад нас. Мразех този арогантен кучи син, но не мога да отрека, че си вършеше добре работата. За пръв път виждах продоволствията и припасите да пристигат толкова бързо, толкова навреме и без нито една буболечка.

Сабина не останала в Антиохия или поне така чух. Не бях я виждал, но разбрах, че заминала за Египет да наблюдава пролетното пълноводие от палубата на нилски кораб.

— Да бяхте зърнали лицето на легат Адриан — сподели въодушевено новината Първото копие, забравил обичайната си надменност. — Чаках в преддверието с изчисленията за необходимите провизии, когато една прислужница влезе да му предаде съобщението. Съпругата му го изпратила чак на другия ден след като отпътувала, представете си! Накарала момичето да го обяви на всеослушание, за да не се разкрещи легатът. Той сви устни, но продължи да диктува писмото си. Само дето перото в ръката му се пречупи на две. — Първото копие поклати глава. — Опазил ме Юпитер да го ядосам.

— Аз съм го ядосвал — похвалих му се аз. — Още не ме е убил.

— Щом си толкова неуязвим, препоръчвам ти да тръгнеш на север с легиона на Лусий Квет — рече язвително Първото копие. — Дано поохлади ентусиазма ти.

— Слушам! — отвърнах, но сърцето ми запя.

Армения се предаде бързо, но тук-там останаха малки средища на съпротива и Траян изпращаше свирепите си берберски ездачи да ги сломят. Нито аз, нито войниците ми бяхме кой знае какви кавалеристи, но ги бях обучил за трудни, бързи походи и, милостиви богове, моментът да покажат на какво са способни настъпи. Моето време настъпи. Траян завладя Армения, но и аз помогнах.

— Квет те похвали — рече ми императорът по време на една от инспекциите си. — Обикновено презира простите пехотинци като нас, но този път благоволи да ми каже, че твоите хора не са съвсем негодни.

— Обучавам ги допълнително, цезаре.

— Как?

Очите на Траян светнаха и той отпрати с едно махван двамата секретари, опитващи се да привлекат вниманието му към купчина спешни съобщения.

— Обучавам ги да се бият и извън строя, цезаре. Искам да умеят да се придвижват по тежък терен, да се сражават сами, но същевременно да се групират за минути.

Не знаех как точно да опиша на какво се опитвах толкова упорито да науча мъжете си. Не им харесваше, но през зимата в Антиохия не ги оставях на мира и сега продължавах да ги калявам сред арменските планини и край арменските реки.

— Искам да могат да се изправят срещу всекиго. Навсякъде. Да се бият по всякакъв начин.

— Не си се отказал от гладиаторските похвати, а? — Моят император не забравяше нищо.

— Стига да се използват на място, цезаре.

— Белегът, който ми остави, още личи. Кога беше? Преди десет години? — Той нави ръкав да погледне бледоморавата ивица и поклати глава при вида на сивеещите косми върху все още силната му ръка. — Милостиви богове! Остаряваме! Ще те изпратя пак с Квет.

И ние се впуснахме в разузнавателни мисии, в проучвателни походи и в гибелни набези през речните бродове. С войниците ми прекосявахме виещите се планински проходи, пълзяхме по скалистите скатове, лазехме през ниската лятна трева и прегазвахме реки, опирайки се на щитовете си, за да не ни отнесат бързеите. Убивах арменци с тесни азиатски лица и рошави бради, прибрах още три вражески знамена и хората ми спряха да се жалват, когато им нареждах да се разделят на малки групи, защото така успяваха да пробият вражеската блокада и да я разпръснат за секунди. Наричаха ме жестоко копеле, но се завърнаха с повече военни трофеи от всеки друг центурий в Десета част, а мен ме повишиха с два чина. Центурионът над мен загина в една схватка, а онзи над него умря от лагерна треска и императорът ме назначи първо на мястото на единия, а после — на втория.

— Вече не си младши центурион! — засмя се Мира, когато се прибрах вкъщи същата вечер. Сръчната й игла й спечели място сред императорската прислуга и тя се возеше в каруца с група бъбриви жени, които кърпеха купищата дрехи на многобройния антураж на Траян. — Първото копие сигурно е останал доволен.

— Очарован. — Сложих й пръстена с перла, принадлежал на дебелия принц, когото заловихме. — Разбира, че скоро ще заема мястото му.

— Колко мило! — подкачи ме Мира и огледа възторжено пръстена. Вече живеехме в шатра вместо в тясното жилище в Антиохия, но Мира продължаваше да мете усърдно пясъка, да изтупва паяците от рогозките и да подрежда всичко толкова спретнато, че не знаех кое къде се намира.

— Къде са децата? — целунах я по врата.

— Ще пренощуват при Мириам. Антиной занесе сам бебето. Оказа се много грижовен брат. Не знаех, че момчетата харесват бебета.

— Той харесва нашето.

Дъщеря ни се роди без излишна шумотевица между Антиохия и Елегея. Мира се разочарова, че не е момче, но на мен ми олекна. Родеше ли ни се син, щяха да започнат споровете за ужасната церемония, наречена брит или брис. Както и да се произнасяше, бях се зарекъл синовете ми да я пропуснат.

— Няма да позволя да изрежат кожата от онази работа на сина ми! — възкликнах ужасен, когато Мира ми описа ритуала. — За нищо на света!

— Няма да изрежат и моята, нали? — попита неспокойно Антиной.

— Само през трупа ми — успокоих го. — Същото важи и за бебето.

Мира сви устни по начина, вещаещ неприятности. Ала вместо момче се роди Дина, малката Дина с тъмни коси и розови ръчички, винаги стиснати в юмручета като миниатюрни копия на моите, и спорът за церемонията се отложи.

— Щом Дина ще спи при Мириам тези вечер, да се възползваме! — Вдигнах съпругата си на ръце и я положих върху рогозката. — Тутакси!

— Утре ще вземем момченцето на Мириам — предупреди ме Мира между целувките. — Обещах й в замяна на тази нощ…

— Отлично. Утре вечер сме замислили засада.

С хората ми заловихме един сатрап, чиято каруца с изобилна плячка сви в погрешна пътека. Донесох на Мира златна огърлица с аметисти, къс сирийски лък на Антиной и сребърна гривна на Дина да си търка венците.

Плотина

— Домина… — мъжът стисна ръката й и я обсипа с целувки. — Не знам как да ви благодаря за съдействието. Вие сте богиня, слязла на земята да сее благодат…

— Ласкаете ме, сенаторе.

Плотина издърпа пръстите си. Не беше получавала толкова целувки през целия си семеен живот.

— Истинска богиня — продължи мъжът, изчервен до върха на голото си теме. — Ще разпоредя да изваят наново личната ми статуя на Юнона с чертите на вашия височайши лик. Сега пред мен стои Юнона в цялото си великолепие!

Той закри лице, сякаш заслепен от ярка светлина. Плотина приведе елегантно глава, но не му нареди да се изправи. Беше й приятно да я боготворят на колене.

— Нали няма да забравиш малката услуга, за която те помолих, сенаторе?

— Не, разбира се! Ще се погрижа лично, уверявам ви.

— Много добре. И незабавно, моля.

Плотина задраска друго име върху восъчната плочица. Писмата на Траян от Изтока продължаваха да пестят похвалите към скъпия Публий, но императорът превъзнасяше до небесата други мъже. Винаги споменаваше някой си Авлий Корнелий Палма, високо ценен заради незнайно завоевание в Набатейското царство^[1]. Луций Публилий Целзий също се радваше на безкрайна императорска благосклонност. Не беше редно да се окичват със слава за сметка на скъпия й Публий, нали?

И когато Плотина научи за несполучливите инвестиции на един изтъкнат сенатор, всичко си дойде на мястото. Предложи да спаси семейното му имение, преди да го разпродадат на търг, и да отпусне зестра на дъщеря му, а той прие цената, изискана в замяна, без дори да му трепне окото.

— Дребен слух — обясни тихо тя. — Но дискретно. Една-две думи, разменени с колегите ти на следващото вечерно угощение. Помниш навярно как младият Палма прелъсти римско момиче от добро семейство, което се самоуби, защото той отказа да се ожени за него. Или как бившият консул Целзий изпразни държавната кесия? — Тези клевети бяха достатъчни да опетнят името им… Хора, набедени за развратници и крадци, нямаха никакъв шанс да станат императорски наследници. — Разбираш какво имам предвид, нали? За доброто на Рим е.

— Разбира се, домина.

— Няма да е зле да вметнеш и една-две думи за бившия консул Сервиан — добави замислено тя. И неговото име се появяваше често в писмата на Траян. — Защо не споменеш пред колегите си, че тайно се отдава на разврат и пиянство?

— Никой няма да ми повярва, домина. Сервиан е най-добродетелният мъж в Рим.

— Е, тогава остават само другите двама.

Достатъчно за днес.

Сенаторът се поклони и се заотдалечава заднишком, обсипвайки я с хвалебствия. Плотина побутна настрани восъчната плочица и приглади косата си, изпъстрена с достолепни и елегантни побелели кичури край слепоочията.

— Ликът ми върху статуя на Юнона — рече гласно тя. — Надявам се, няма да се обидиш, скъпа сестро?

На Плотина вече не й се налагаше да ходи в храма, за да разговаря с Юнона. Беше сигурна, че небесната й посестрима чува и одобрява всяка нейна дума.