Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empress of the Seven Hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Кейт Куин

Заглавие: Императрицата на седемте хълма

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Ганка Петкова

Художествен редактор: Дамян Дамянов

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-28-1338-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1775

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Сабина

За съпругите на офицерите, които щяха да отпътуват на север, осигуриха две изискани колесници — закрити, тапицирани, с възглавнички и с кепенци за максимално удобство. След четири дни Сабина вече се разполагаше самостоятелно в едната, а останалите съпруги си намериха извинения да се возят във втората.

— Какво, в името на боговете, им причини? — попита Адриан, влизайки при нея.

— Отварях кепенците, за да гледам пейзажа.

Сабина вдигна очи от гнездото, което си беше свила — възглавничка за гърба, кожа, метната върху коленете, куче в краката й и свитък в скута й.

— Да се наслаждаваш на чистия въздух явно е престъпление. Май разказах няколко истории как германските канибалски племена горят жените живи в клетки от ракита.

— Необходимо ли беше? — попита кротко Адриан.

— Четири дни ги слушах да се жалват от непослушните си деца и крадливите си роби. Не знам за германските канибали, но на мен определено ми се прииска да изгоря тези ужасни жени в клетки от ракита.

Адриан я възнагради в обичайната си мимолетна усмивка, свали си ръкавиците и ги подаде на кучето да ги подъвче. Вече носеше легатската мантия и броня и изглеждаше много красив.

— Как е моята стара приятелка? — попита той и погали хрътката с посребрена муцуна, свита върху кожата в краката на Сабина. — Схваща се в студа…

Сабина се подсмихна. Адриан не се интересуваше от удобствата на робите си, но душа даваше за кучетата си. Водеше цялата си сюрия ловни кучета в Германия и твърдеше, че в околностите на Могунтиакум има много дивеч. Кучетата му подскачаха щастливо зад огромния му кон — всички, с изключение на посивялата хрътка, която според него беше твърде стара да изминава големи разстояния, и следователно трябваше да пътува изискано със Сабина. Повечето мъже биха я убили, защото вече не може да ловува, помисли си Сабина. Адриан обаче чешеше гальовно ушите на старата хрътка и опашката й потупваше кожата, а всяка вечер той й носеше подбрани кокали от порцията си.

— Уверявам те, че се грижа добре за нея — усмихна му се Сабина. — Искаш ли закуска? Явно ще спрем за почивка, преди да прекосим следващата река.

Около колесницата Сабина чуваше ведрата шумотевица на пътниците — воловарите ругаеха животните си, младите трибуни се смееха и пришпорваха конете напред-назад, робите се щураха, търсейки храна, мантии и прочее удобства, необходими на господарите им. Небето беше сиво, а пътят — осеян с локви, но тълпата от офицери, служебни лица и войници, отправили се на север, беше жизнерадостна и гласовита.

— Хляб, мед и грозде — разпореди Сабина, когато робът влезе и започна да подрежда чиниите и чашите. — Обичайното.

Обикновено закуската на Адриан включваше прясно изпечен хляб (коричката не биваше да е твърде препечена); грозде (не в купа, а на чепки) и малко мед. Винаги едно и също, независимо дали закусваше в дома им на Палатинския хълм, или тук, по средата на пътя между Рим и Могунтиакум. Когато пристигне в Хадес, помисли си весело Сабина, съпругът й ще нареди на лодкаря Харон[1] да му сервира хляб, грозде и мед. Половината от дългата върволица каруци и мулета, запътили се на север, носеха багажа на Адриан — книгите, без които не може, робите, необходими, за да се чувства удобно, кучета и коне и няколко гръцки скулптури.

— А казват, че жените пътуват с много вещи! — пошегува се Сабина. — Аз бях готова да тръгна с един сандък дрехи и две-три книги!

— Вярно е, че искам да видя света — отвърна високопарно Адриан — но не мога без библиотеката си.

Е сега поне ще видим света, рече си Сабина. Всяко бавно, скрибуцащо завъртане на колелетата ги отдалечаваше от Рим, от задълженията, от поученията на Плотина. Сабина се задържаше часове наред пред прозореца на колесницата, замръзнала до кости, но твърде въодушевена, за да затвори капаците, и наблюдаваше как зелените ниви и спретнатите лозя постепенно преливат в сиви зъбери, тъмнозелени борове и тъмни сенки. Адриан каза, че вече са в Ретия и са преполовили пътя до Могунтиакум и легиона, който ги очаква. Германия. Какви тайни криеше?

Адриан погледна намръщено чашата, която Сабина му подаде, когато се настани на седалката срещу нея.

— Това пък какво е?

— Местната медовина. Харесва ми.

Той й върна чашата.

— Ще се задоволя с римско вино, благодаря.

Сабина отпи глътка и разгърна свитъка по-надолу.

— Луций Нистерик явно също не е харесал медовината.

— Кой е Луций Нистерик?

Адриан преглеждаше кореспонденцията от Рим, която вече ги беше настигнала. Едва два дни след отпътуването им бяха започнали да се появяват куриери с бързоноги коне, понесли рула с писма.

— Луций Нистерик е бил легат, служил тук по времето на Август. Открих препис на дневника му, реших, че може да има нещо полезно за района.

— Нещо интересно?

Хрътката се излегна по гръб и той протегна разсеяно ръка и я погали по корема.

— „Местните са с груби нрави — зачете Сабина е помпозен бас, — но са свирепи воини“.

— Наистина изглеждат груби. Забелязах го още щом прекосихме планините. — Дланта на Адриан забави ход върху корема на хрътката, когато се замисли. Тя го побутна с муцуна и той продължи да я гали. — Питам се дали и сега са свирепи. Ще ми дадеш ли книгата?

— Разбира се. — Сабина вдигна крака върху седалката и се уви по-плътно с кожата. — Има ли писма за мен?

— От императрицата…

Сабина взе свитъка с печата на Плотина и го изхвърли неразгърнат през прозореца.

— Нещо друго?

Той се намръщи неодобрително, но не продума.

— Писмо от малката ти сестра, съдейки по разпиляния почерк. Да те оставя ли да го прочетеш на спокойствие? Преди малко кучетата вдигнаха елен в гората. Беше с разкошни рога и понеже ще се забавим цял час…

— Върви да ловуваш — махна му тя. Той я целуна небрежно по бузата и тя усети наболата му брадичка. — Пак ли си пускаш брада?

Толкова много сенатори го подиграваха в Рим, че той се принуди да я обръсне. Цяла седмица след това беше в мрачно настроение.

Адриан прокара длан по лицето си.

— В провинцията няма да прави впечатление.

— Брадата ти отива. Придава ти философски вид.

И криеше белезите от младежки пъпки — истинската причина да си пусне брада. По-суетен си от мен, съпруже.

Той се усмихна, докосна я мимоходом по косата и погледна кучето.

— Какво ще кажеш, стара приятелко? Ще потичаш ли след елен?

Кучето зина щастливо, надигна се и скочи от колесницата по петите му. Сабина ги изпроводи с усмивка, допи си медовината и подаде чашата на пажа пред колесницата. Красив паж — тъмнокос, строен и мускулест; двайсетинагодишен младеж от Антиохия[2]. На това пътуване Адриан беше взел повече кучета, отколкото роби, но някак си всички роби до един бяха красиви и мъже.

— Домина, искате ли да посетите другите дами, докато почиваме?

— Милостиви богове! Не, разбира се — отговори Сабина и се зачете в свитъка.

Отдавна покойният легат Луций Нистерик беше престанал да се оплаква от местните и се беше отдал на спомени за дните си в Гърция.

Скоро трябва да се върнем пак в Атина. На Адриан щеше да му хареса. Вече се жалваше от северния въздух, влажен и тежък за дробовете. Пълна противоположност на ослепително яркото гръцко слънце, съчетано с еднакво ослепителни пурпурни сенки. Сабина обаче реши, че навярно ще хареса мъглите в Германия, дълбоките гори и късните, мрачни дни. Ще науча нови неща и ме чака работа, помисли си тя и захвърли безполезния свитък с префърцунените му възгледи за местната медовина и местните жени. Независимо какво смята Луций Нистерик.

Викс

Могунтиакум изглеждаше неузнаваем с три и половина легиона, вместени в него. Обикновено градът беше тих — през деня пазарът гъмжеше от жени и деца, а гостилниците и бордеите оживяваха нощем, когато войниците излезеха в почивка. Освен пиенето и уличниците, над Рейн имаше мост, въпреки че аз лично нямах понятие какъв е смисълът да се щураш над Рейн. Имаше и гробница на отдавна споминал се римски принц, където се стичаха поклонници от цяла Германия, както и театрална зала, за която Деметра гордо ме уведоми, че е най-голямата на север от планините. Казах й, че в Рим съм виждал три пъти по-големи театри, но тя не ми повярва. Според мен Рим я изпълваше само с недоумение. За Деметра Рим беше Елизиум[3] — съществуваше някъде, сияен и красив, но нямаше нищо общо с нея.

Сега обаче Мог не беше толкова задрямал. Беше отеснял и пълен до пръсване с войници. Проклетият дакийски цар беше въстанал не на шега и императорът беше свикал повече легиони, за да се разправи с него както трябва.

„Три месеца“, каза Тит и излезе прав — зимата отмина и се запролети, а нямаше никакъв признак, че ще потегляме на военен поход. А легионите продължаваха да прииждат — първо пристигнаха Втори Адиутрикс[4] и започнаха да се перчат и надуват, че ще се погрижат за дакийския цар, без да се налага ние да напускаме уютното си укрепление. После дойде Четвърти Флавия Феликс[5] и започнаха да се перчат и надуват, че са галеници на Фортуна и не могат да се печелят битки без тях. Миналата седмица пристигна и дивизия от Шести Ферата[6] и започнаха да се фукат и дуят с подвизите си край Рейн. Жените в Мог вече не достигаха и момичетата като моята Деметра трябваше да внимават, когато излизат.

— Колко легиона ни трябват? — изръмжах пред останалите от моя контуберниум[7] една нощ, когато бяхме тръгнали да гоним фусти заедно.

Бях помъкнал и Тит, макар той и братята ми по оръжие да продължаваха да се оглеждат един друг с предпазливо изумление. Все пак той беше трибун, офицер, дори и извън служба, а тя бяха обикновени войници като мен — четиримата, с които бъбрех, спях, ядях, обучавах се и се сражавах. По принцип контуберниумът се състоеше от осмина, но дакийско копие повали единия в годината, когато постъпих, а други двама умряха от треска миналата есен. Останалите петима — Симон, Бойл, Филип, Юлий и аз, бяхме като родни братя.

— С Тит видяхме сметката на три дакийски копелета. Не разбирам защо Десети да не може да се разправи с другите, колкото и да са много — недоволствах аз.

— Поправка — промърмори Тит над халбата си с бира. — Ти видя сметката на дакийците. Аз се помайвах и се молех.

— И това помогна — уточних. — И двамата сме живи. Хей, защо нямаш момиче? Нали затова дойдохме?

— Не си падам много по уличниците — отвърна Тит.

В задимената стаичка сред събратята ми по оръжие той се набиваше на очи — седеше с кръстосани крака и отпиваше от бирата, сякаш е изтънчено вино, докато Филип от дясната му страна играеше на зарове с две полуразсъблечени курви, а Бойл вляво опипваше под дрехата момичето в скута му. Юлий от другата страна на масата вече преполовяваше любимата си история, че е потомък на Юлий Цезар.

— Освен това в града няма достатъчно жени за трите легиона. — Кимна любезно на няколкото полуголи жени около него и в отговор те грейнаха в усмивка. — Сигурен съм, че момичетата са изтощени от работа.

— Правилно — измърмори червенокосата в скута ми — любимката ми за нощите, които не прекарвах с Деметра. — Мъжете от Шести са нагли кучи синове. И най-стиснатите в цял Мог…

— Дай им да се перчат със знамената си с лъвски глави — изсумтя Симон и с дъното на халбата си строши един орех върху масата. — Сладка моя, ще ми донесеш ли още малко медовина. Седни после в скута ми да я изпием заедно…

— Не ме залисвай със сладки приказки. Чукането е два денария и сестерция за цяла нощ.

— Вече влизам в положението на Шестия. — Прегърнах през рамо моята червенокоска, предвкусвайки какъв фурор ще предизвикам с новината, която им бях подготвил. — Нашият центурион с безкрайната си мъдрост — пауза, в която всички плюхме и изругахме — е решил, че след пристигането на братята ни от Шести Ферата лагерът е пренаселен…

— И ние можехме да му го кажем!

— Всъщност аз му го казах — вметна Тит. — Не ме послуша.

— … и мъжете, които имат възможност, могат да спят в града, стига да си плащат за удоволствието. — Наклоних стола си назад със самодоволно изражение. — Тоест, докато вие кучи синове, делите постеля с Шести и лъвоглавите им знамена, аз ще се гушкам в леглото с Деметра.

— Хей! — бодна с показалец рамото ми моята червенокоска.

— Не се тревожи, скъпа, ще ми остава много време и за теб. — Дръпнах главата й за целувка.

Симон ме замери с орехови черупки. Юлий, който се хвалеше, че е потомък на легендарния Гай Юлий Цезар само защото имаше същата плешивина на темето и гърбав нос, ме възнагради с нецензурен жест, заровил глава между циците на курвата си, без да си поема въздух.

— Ще се тъпчете с бълвоча на легионерските готвачи — съобщих им доволно, — а аз ще закусвам с хляба на Деметра.

— Къде ми е копието? — попита Филип двете си ухилени полуголи момичета. Филип беше строен, нисък грък, дребен, но бърз и пускаше заровете само когато стискаше копието си, а стиснеше ли копието си, ти оставаше само да се молиш на боговете да не го насочи към теб.

— Знаеш къде ти е копието, войнико — разкикотиха се момичетата му. — Готово за бой като истински легионер…

— Всички, разбира се, сте добре дошли да похапнете хляб и печено свинско винаги когато поискате — довърших. — Пропуснах ли да го спомена?

— Защо не каза? — Бойл остави ножа, който се канеше да прокара през косата ми. — Предупреди я, че Бойл ще ви гостува утре след дежурство.

— Бойл… Интересно име — обади се Тит. — Как ти го лепнаха?

Аз се ухилих, а Бойл се намръщи. Беше най-младият от нас, на седемнайсет, светлокос гал, огромен като каменна кула, и когато го причислиха към контуберниума ни, имаше пришка на задника си колкото ябълка. В легионите само смъртта може да те отърве от такъв прякор.

Червенокоската ми ме изгледа нацупено.

— Затова значи си падаш по гръцкото момиче. Заради храната!

— Не ми се сърди, де…

— Намери си друга да ти топли постелята, Версенжеторикс — изсумтя тя и стана от скута ми. — Аз ще си намеря по-изтънчена компания. — Улови ръката на Тит и го дръпна от стола. — Искаш ли да видиш дали съм червенокоса навсякъде, трибуне?

— Не бих се осмелил да се усъмня в думите на дама — рече той любезно.

Но тя вече го теглеше настрани.

— Точно моята ли трябваше да отмъкнеш? — подвикнах след него, ала той само ме изгледа тъжно, докато червенокосата го дърпаше нагоре по стъпалата.

— Пада ти се! — ухили ми се Симон.

Симон беше най-старшият в контуберниума ни, смугъл, широкоплещест мъжага на четирийсет, към края на службата си в Десети Фиделис. Той ме посрещна в Десетия, когато пристигнах в Германия от подготвителния лагер на юг. Застанах пред него в чисто новата си ризница и сандали и той ме огледа от главата до петите.

— Версенжеторикс? От Галия?

Изсумтя и посочи най-разнебитената койка в контуберниума.

— Новобранците стават все по-млади — измърмори на иврит.

— А ветераните са все по-стари — отвърнах му на същия език и тежките му вежди отскочиха нагоре.

— Британец и евреин?

— Не. — Изоставих позабравения иврит. — Мама беше еврейка.

— Значи и ти си евреин — отсече Симон.

— Как така?

— Щом майка ти е еврейка, и ти си евреин. Така гласи законът ни.

— Защо майката? — учудих се. — Защо не бащата?

— Защото твърди войници като нас са кръстосвали Юдея и никой не знае със сигурност кой е баща му — изкриви лице Симон. Добър другар, който да крачи до теб в строя.

След няколко минути Тит се върна от стаята на червенокосата ми любимка. Изглеждаше чорлав и раздърпан.

— Свърши ли? — попитах. — Бързо действаш!

— Не, дойдох да ви кажа да се прибирате без мен — обясни той. — Предложи ми цяла нощ безплатно.

— На мен никога не ми пускат безплатно — оплака се Бойл. — Издай тайната си.

— Казах й, че има устни като тъмно вино. Цитат от „Одисея“.

— Поезия — проточи замислено Филип. — Не съм пробвал досега. Ще ми кажеш ли няколко полезни цитата?

— Утре ще ти изготвя списък — обеща му Тит през рамо и изкачи тичешком стълбите.

След този случай те го харесаха, независимо че беше трибун.

 

 

Преживяхме дълга и протяжна зима, макар да беше по-скоротечна и по-топла заради вкусните яхнии на Деметра в корема ми и стройното й тяло в леглото ми. Другите четирима от контуберниума ми идваха на вечеря винаги когато успееха да се измъкнат от вечерно дежурство и толкова свикнаха с Тит, че започнаха открито да недоволстват, когато цитираше Цицерон. Деметра все още се притесняваше от Тит, както и от Симон.

— Сигурен ли си, че не е дявол? — прошепна ми веднъж тя, докато той мърмореше еврейските си молитви над чинията. — Казват, че евреите обезобразяват бебетата си!

Погледна неспокойно момченцето си, което си играеше съсредоточено с дървеното си конче.

— Само собствените си бебета — отвърнах нехайно.

— Но, Викс…

— Не вдигай врява!

Тя прехапа устни и аз също прехапах устни. Стълпотворението от мъже в Мог създаваше неприятности на Деметра — красиво момиче като нея не можеше дори да отиде на пазар, без да му налетят легионери в градски отпуск. Тя се опита да прикрие какво облекчение изпитва, като видя да си пренасям багажа в уютната й стаичка, но се разплака благодарно първия път, когато натъркалях по паважа някакви пияни кучи синове от Втория, защото думкаха по вратата й. Беше толкова щастлива, че същата нощ ми позволи да се любим върху завивките и да виждам в светлината на огъня колко е красива. Косата й се сипеше върху ръцете ми като меден водопад. Придърпах я под мен в леглото и тя обви врата ми с ръце. Изглеждаше обаче толкова притеснена, че се засмях и метнах завивките върху ни.

— Печелиш, свенливке.

— Не съм свенлива. Там, откъдето идвам, хората не правят любов на показ.

— Аз съм варварин — изръмжах и я ухапах по рамото. — Ние сме различни.

— Знам — изкикоти се тя и ме целуна.

Спокойна любов — лежеше под мен и ухаеше сладко на прясно изпечен хляб, а после облягаше глава върху рамото ми и бърбореше за дреболии. Клюките, дочути в пекарната, слуховете, че дакийският цар носел лъвска кожа и три рога, новата пиеса, която ще представят скоро в театъра. Не очакваше да я слушам и аз не я слушах, задрямал в люлката на косите й. Унасях се и сънувах слава.

Тази година пролетта подрани и дойде кална, всъщност дойде тъкмо навреме, защото все по-упорито мълвяха как дакийците се събират на изток и аз се надявах най-сетне да тръгнем на поход. Но легатът ни се разболя — нещо скоропостижно и удобно, което го освободи от поста му и той се върна набързо в Рим, където не го заплашваха никакви войни. Представяте ли си колко забавно ни беше да защитаваме доброто име на Десетия пред кучите синове от Четвъртия и Шестия, чиито легати изгаряха от нетърпение да тръгнат на война, а нашият се беше върнал в къщата си край Тибър. Но дрязгите не продължиха дълго, защото императорът ни пристигна.

Плотина

Светилището на весталките[8] гъмжеше от невръстни момиченца. Подскачащи от радост или ококорили благоговейно очи, те се трупаха на групички из дългия атриум с високи колони, спокойни езерца и две редици статуи. По-смелите притичваха до петимата жреци в бели роби, а по-плахите стискаха полите на майките си. Плотина обаче оставаше сляпа за децата.

— Скъпа моя, каква изненада! — Тя се поклони ниско на единствената жена в Рим, която заслужаваше почитта й. — Не знаех, че ще дойдеш да гледаш как избират нова весталка.

— Една от десетките внучки на сестра ми е кандидатка таза година. — Домитиа Лонгина, вдовица на император Домициан и бивша императрица на Рим, подаде ръка на Плотина да се изправи. — Дойдох да я подкрепя.

— За мен е удоволствие да те видя, разбира се. — Плотина улови под ръка предшественичката си и преторианците им ги последваха на деликатно разстояние.

Бившата императрица рядко посещаваше Рим напоследък. След злочестото убийство на император Домициан тя се беше оттеглила в частна вила в Баие и рядко се явяваше пред обществеността.

— Смятах да ти погостувам скоро — каза Плотина.

Всъщност Плотина искаше да обсъди с предшественичката си една належаща тема и сега възможността й се предостави сама. Несъмнено Юнона се е погрижила да ми помогне, помисли си Плотина. Непременно ще наредя за благодарност да й пренесат в жертва една крава.

Момиченце в надиплена розова рокля притича с китка виолетки и ралици и огледа с объркано изражение двете императрици, чудейки се на коя да я поднесе. Плотина посочи скромно с ръка бившата императрица и тя я пое с великодушна усмивка. Беше висока — макар и по-ниска от Плотина, — имаше спокойно лице с изваяни черти и забулваше с обикновен воал сплетената си целомъдрено стоманеносива коса. Носеше проста бледосиня роба под бяла вълнена пала без никакви бижута. Съвършено олицетворение на скромност, достойнство и естественост. Плотина се погрижи да последва примера й, след като зае мястото й.

— Коя е твоята кандидатка за шеста весталка? — попита тя, когато продължиха да крачат бавно край бистрото езерце. — Праплеменница ли каза?

— Малката Друсила Корнелия — бившата императрица кимна към момиченце в синя рокля, стиснало ръката на грейналата си в усмивка баба, от която очевидно беше наследила дълбоките трапчинки. — Не съм сигурна дали искам да спечели. Трудно ми е да пожелая трийсетгодишен обет за целомъдрие на деветгодишно момиченце, но това несъмнено е въпрос на чест.

— Избират много внимателно кои нови кандидатки да заместят оттеглилите се весталки — съгласи се Плотина. — Тази година, след като императорът замина за Германия, лично участвах в подбора. Весталките… хмм, излишно е да ти обяснявам колко важно е да посочат момиче с безукорна нравственост. — Все пак шестте весталки пазеха вечния огън на Рим. И римския морал в известен смисъл. — Не всяка лудетина, която се залива от смях, е достойна за такава задача.

— Не знам. Най-добрата весталка, която познавах, се кикотеше за щяло и не щяло. И не беше девствена.

Плотина примигна. Дали предшественичката й се шегуваше? Но лицето на бившата римска императрица изглеждаше спокойно, замислено.

— Скъпа моя, може ли да те наричам Домитиа?

— Вече не използвам това име. Домициан ми го отреди. Ласкаеше се, че съпругата му ще носи неговото име. Вече го няма и аз предпочитам рожденото си име.

Невъзможно беше да разтълкува равнодушния й глас. Несъмнено бившата императрица винаги говореше почтително за съпруга си, но се носеха какви ли не слухове… бракът им започнал със скандална изневяра (докато тя все още била омъжена за другиго!) и не продължил гладко. Мълвеше се за любовници, за развод след свада и за бърза повторна сватба… и най-упоритият слух — че убийството на император Домициан било замислено, планирано, подготвено и осъществено от собствената му съпруга. Високата жена, която стоеше до нея и любезно вдъхваше аромата на розовия храст.

Абсурдно, разбира се. Плотина знаеше по-добре от всички колко обичат хората да раздухват истории за високопоставени жени като тях. Завиждаха не само на статута, но и на вродената нравствена извисеност. Тя не вярваше на слуховете.

Макар да се питаше защо бившата императрица никога не сложи траур в памет на съпруга си.

— Рожденото ти име е Марсела Лонгина Корнелий, нали? — попита ведро Плотина. — Разбирам защо го предпочитащ. Не навява болезнени спомени.

Бившата императрица Марсела се подсмихна.

— Нещо такова.

Петте весталки се опитваха да обуздаят момиченцата и да ги поведат към храма. Бърборещи майки с горди бащи тръгнаха след тях, но Плотина докосна ръката на предшественичката си, когато понечи да ги последва.

— Може ли да поговорим, драга Марсела? Вълнува ме един въпрос…

— Разбира се.

Застанаха до статуя на отдавна умряла весталка, чието съвършенство се отразяваше в езерцето под нея.

Откъде да започна — запита се Плотина. Вероятно пред жена, която наистина й е равна, трябва да е откровена. Все пак Марсела Лонгина е изпълнявала ролята на господарка на Рим, на императрица на Седемте хълма и също е сестра на небесната Юнона. Ще я разбере. Несъмнено.

— Познаваш повереника на съпруга ми Публий Аврелий Адриан, нали?

— Да, приятен млад мъж. Навремето беше така любезен да ми посвети няколко поеми. Забавни стихчета, но май ми се разсърди, когато му го казах. Гордостта на младите е толкова ранима.

— Аз го отгледах — каза скромно Плотина — и се гордея много с постиженията му, далеч надхвърлящи поезията. Повериха му легион в Германия, знаеш ли? Очаквам да се покрие със слава във войната с ужасните дакийци. Надявам се, естествено, да се издигне.

— Естествено.

Императрица Марсела закрачи отново със спокоен и царствен профил, очертан на фона на колоните. Плотина я улови съзаклятнически през ръка и сниши глас, макар че атриумът вече бе опустял. Само две жени — императрици, сестри, богини — разговаряха в него.

— Става дума за приемствеността. Траян отказва да посочи наследник, твърди, че е зловещо, след като е в толкова добро здраве. Не иска да чуе никакъв съвет по въпроса. Знаеш какви са императорите понякога. — Плотина въздъхна мъченически. — Но аз се тревожа. За Рим. Искам империята да попадне в добри ръце. Няма по-достоен от скъпия ми Публий.

Зачака съгласие. Императрица Марсела повдигна вежди. Плотина продължи настойчиво:

— Въведох го в императорското семейство. Ожених го за Вибия Сабина. Надявах се да свърши работа. Не става дума за кръвна връзка, Траян цени високо баща й. Маркус Норбан, един от най-почтените мъже в Рим…

— Поне през повечето време — промърмори Марсела.

— Мислех, че ще е достатъчно. Достатъчно Траян да отдаде заслуженото на скъпия Публий. Но сгреших. И сега се питам… — Плотина се позасмя. Обзе я необичайно въодушевление. — Прости ми, трудно ми е да се изразя. Знам, че скъпият Публий е най-достоен за Рим. Очаквах всички други да го разберат, щом го въдворя в императорската фамилия. Но сега виждам, че на хората им е нужен още малко… стимул. Доколко е редно да се меся? Съпругите трябва да се въздържат от такива начинания, но една императрица е длъжна да се грижи и за интересите на империята. — Този въпрос я глождеше от доста време. Съпруга или императрица? Императрица или съпруга? — Кое стои на първо място?

Плотина подръпна предшественичката си да спрат. Едвам си поемаше дъх.

— Несъмнено си помогнала на съпруга си да стане император. Доколко се намеси? Следвам примера ти във всяко отношение, драга Марсела, ще те послушам и за това. Какво е редно да направя за моя Публий?

— Поредната сплетница — Императрица Марсела я изгледа студено и втренчено. — Чудесно.

— Не сплетнича — усмихна се Плотина. — Искам само да знам дали е възможно да… го подкрепя. Да помогна. При тези обстоятелства, които са много…

— Понеже ме молиш за съвет — прекъсна я Марсела, — чуй го. Никакви кроежи. Никакви заговори. Никаква жажда за власт.

— Не е необходимо да го представяш така — отвърна жегната Плотина. — За доброто на Рим е.

— Опазила ме Фортуна! Тази е моралистка — промърмори бившата императрица и поклати забулената си глава. — Аз поне не се преструвах, че съзаклятнича за нещо друго, освен за собствено удоволствие. Не исках да спасявам Рим, исках да коронясвам царе. Също като теб, въпреки благовидните ти доводи.

— Аз не искам…

— Не се опитвай да подведеш вряла и кипяла сплетница като мен, драга. — Марсела потупа наследничката си по бузата. — По-опитна съм от теб и по-веща. Кроежите ми изпратиха в гроба не един император, но едва не погубиха и мен. Вече съм на възраст и се отказах да политиканствам. Съветвам те да спреш, преди да си започнала, и да оставиш скъпия си Публий на собствената му участ.

— Исках само да попитам… — заекна Плотина. „Аз! Смутена! Аз никога не изпадам в неловко положение!“ — Искам да кажа…

— Не ме интересува — императрица Марсела вдигна ръка. — Напоследък съм се посветила по-скоро на политиката от миналото, а не на настоящите борби за власт. Пиша история на Републиката и се занимавам единствено със заговори на хартия, и то отпреди сто години. Предай поздравите ми на главната весталка, реших да не присъствам на избора.

Обърна се и със спокойно достолепие излезе от слънчевия атриум и изчезна в кръглата аскетична зала, където се помещаваше Храмът на Веста. Плотина забърза след нея, преглъщайки порой хапливи думи. Днес непременно трябваше да посети статуята на Юнона, но не за да й принесе жертва в знак на благодарност, а за да потърси съчувствие. Не ти е истинска дъщеря, Юнона, не. Колко ли си страдала по времето на Домициан. Лишили са те от истинска императрица, която да направляваш. Слуховете са верни, нали? Че е спала с актьори и гладиатори, че е убила собствения си съпруг. Аз съм единствената ти истинска сестра, единствената, достойна за теб, а не тя, коварната сплетница!

Вече й беше ясно като бял ден. Колко глупаво от нейна страна да моли за съвет такава жена. Нима нямаше собствена съвест? Нима не знаеше кое е най-добро за Рим? За Траян? За скъпия Публий?

Несъмнено ролята й на императрица е по-важна от съпружеската. Ако дългът й изисква да помогне на Траян да прозре правилния път, тя ще му помогне. И на скъпия Публий.

Главната весталка призова към тишина точно когато бившата императрица Марсела застана до семейството си. Плотина чу много ясно хладния й и леко развеселен глас.

— Корнелия, дали да не приберем внучката ти у дома? — попита тя сестра си. — Имам предчувствие, че днес няма да я изберат.

Бележки

[1] Харон — в древногръцката митология лодкарят, който прекарва мъртвите през Реката на скръбта в царството на Хадес. — Б.пр.

[2] Антиохия — днешният град Антакия в Южна Турция. В началото на нашата ера, поради стратегическото си разположение между Средиземноморието и Месопотамия, своеобразна римска столица на Изтока, по мащаби съизмерим със самия Рим. — Б.пр.

[3] Елизиум (Елисей) — според древните гърци митично място, където почиват душите на героите и победителите. — Б.пр.

[4] Адиутрикс (лат.) — помощник. — Б.пр.

[5] Флавия Феликс (лат.) — късметлия. — Б.пр.

[6] Ферата (лат.) — покрит с броня. — Б.пр.

[7] Контуберниум (лат.) — бойна единица от 8 войници (легионери), които живеят в една палатка в лагера; 10 контуберниума формират 1 центурия. — Б.пр.

[8] Весталка — жрица в Храма на Веста. Подборът на кандидатките бил много строг: от патрициански семейства избирали 20 момиченца на възраст 6–10 години, без физически недостатъци, а после самият император определял 6. — Б.пр.