Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (20)

Викс

— Гледаше онова момиче — каза Мира, докато й проправях път през изморената и бъбрива тълпа край арената.

— Кое момиче?

— Онова в императорската ложа. Дребното с кестенявата коса и огненочервената дреха.

— Гледах императора. Не е ли великолепен?

— Не сменяй темата. Момичето сигурно е от императорското семейство. Нямаше ли императорът праплеменница?

— Не знам — отвърнах предпазливо. Веднага бях забелязал Сабина в императорската ложа. Усмивката не слезе от лицето й през целия следобед. Никакви следа от Адриан и надутата кучка Плотина; Сабина и императорът се забавляваха сами и се заливаха от смях между състезанията. Питах се дали Сабина не казва на Траян: „Сините са зли кучи синове“, с безупречно аристократичния си глас, както сподели с мен преди години.

Прииска ми се да погледне надолу към хилядното множество и да ме забележи. Мен и съпругата ми от пет месеца.

— Де да имах и аз огненочервена дреха — въздъхна Мира. — С огнени опали като на племенницата на императора…

— Опалите не са ми по джоба, но ще ти купя огненочервена дреха.

— С тази коса — Мира приглади тъжно с ръка кестенявата си глава — ще приличам на тиква.

— Ще изглеждаш прекрасно — целунах я по върха на носа.

— Скоро ще съм и кръгла като тиква. Окръглена и дебела с твоето бебе, а ти зяпаш чужди момичета.

Тя се усмихна и ме ощипа леко по ръката; усмихнах й се в отговор.

Никой не би дръзнал да твърди, че не се уча от грешките. След цял ден напразно чакане в двореца (императорът все още не беше издал заповед да се връщам в Десети Фиделис) се прибрах у дома. Мира ме изведе на разходка и ми каза, че вероятно е бременна, а аз се направих, че не усещам буцата, заседнала в гърлото ми, но поех дълбоко въздух и казах каквото трябваше да кажа на Деметра:

— Чудесно!

После обещах на Мира да я заведа на състезанията, за да отпразнуваме новината. Мира предпочиташе театъра, особено ако пиесата е от най-помпозните и най-сълзливите, ала умееше да се забавлява от все сърце и на Марсово поле, а аз изпитвах нужда от нещо дейно и скоростно, за да поразсея изтръпналото си съзнание. Аз, баща!

— Семейството ти сигурно вече знае за бебето? — попитах я, когато се отдалечихме от арената, от мраморните арки и групата от отчаяни привърженици на Зелените.

— Мама разбра преди мен — засмя се Мира. — В семейството ми няма тайни.

Нещо друго, което бързо научавах. Когато се ожених за Мира, очаквах след няколко седмици да замина с новата си съпруга и с посланията на императора за Мог. Нямаше време да търся жилище в Рим и двамата останахме в семейния дом. Просто се преместихме в стая с по-голямо легло. Лятото обаче отмина, есента започна и сега наближаваше зимата, а аз още се скитах безцелно из Рим, докато подготовката за нахлуване в Парта напредваше мудно. Тоест вече знаех всичко за семейството на Мира — за подутите палци на краката на леля й, за кошмарите на зет й, за затрудненията на третата съпруга на чичо й да забременее и за неспособността на братовчедка й да ражда по-малко от две или три наведнъж. Знаех, че племенницата й Тирза се покрива с пъпки, когато яде ягоди, а под леглото на племенника й Бенджамин живеят духове; знаех, че Симон иска да се ожени за смуглото момиче на съседско семейство, но баща й се пазари за зестрата. Роднините на Мира също знаеха всичко за мен — майката на Мира винаги мажеше хляба ми с детелинов мед, прислужниците знаеха с колко точно вода да разредят виното ми, а избухливите племенници и братовчеди, които обсъждаха разпалено как да освободят Йерусалим, знаеха, че е добре да пестят критиките по адрес на римските легиони, когато съм в стаята. В новото ми семейство всеки знаеше всичко за другите и аз ги харесвах заради това, но започвах да копнея да отведа Мира на север, за да си имаме най-сетне собствен дом.

— Мама се надява да останеш в Рим, докато се роди бебето — сподели Мира. — Иска тук да отпразнуваме името му.

— Скоро ще заминем на север. — Помогнах на Мира да заобиколи водата, процеждаща се от канавката в южния край на Римския форум. — След месец императорът ще поведе войската си към Парта. Преди това ще ме извика да отнеса посланията му и ще отпътуваме.

Не че легатът ми в Мог тъгуваше за мен — от аквилиферите няма кой знае каква полза, докато Орлите отдъхват в храма, а все още нямаше свободен центурий, който да оглавя. И когато получех центурия си, щях, разбира се, да предам Орела на нов аквилифер.

Намръщих се при тази мисъл. Обичах Орела. Носих го четири години все пак — не по бойни полета, но при всеки тренировъчен поход знамето винаги беше върху рамото ми. Освен това с него марширувахме зад Траян на триумфа в чест на победата над Дакия. Преди да замина на юг за Рим, седях дълго в храма, галех металните му криле и му обещах да се върна скоро, но се бавех вече повече от пет месеца и се чувствах виновен. Щеше да ми е мъчно да го предам на нов аквилифер.

Е, той щеше да си остане моят орел, въпреки че нямаше да го нося аз. Принадлежеше на всички войници от Десетия, независимо от чина им. Щеше да наблюдава гордо как приемам центурионския шлем, ако изобщо го получа. Душа давах някой от центурионите в Десети Фиделис да се спомине скоропостижно или да се пенсионира, или каквото и да е, стига по-бързо да заема мястото му…

— Може да направим тържеството предварително.

— Ммм…?

С усилия на волята се съсредоточих отново върху настоящето.

— На бебето. — Мира преплете ръце върху корема си, който все още не ми изглеждаше по-различен. — Искам сестра ми присъства, за да видя изражението й. Вече няма да ме гледа отвисоко и да се перчи с малкия си Исак. Ще си имам свое бебе.

— Исак ли трябва да го наречем? — попитах колебливо.

— Бенджамин може би. Емануел. Нещо благочестиво.

— Анибал — предложих аз. — Каратак. Нещо войнствено.

— Анибал Емануел? — озадачи се Мира и се преви от смях. Съпругата ми беше благочестива, спор няма, но умееше да се смее.

— Може да е момиче — обърнах й внимание аз.

— Момче е — заяви тя.

— Вече знаеш?

Прегърнах я през кръста и я боцнах с пръст по корема.

— Да, знам. Може и да са близнаци. В семейството ми често се раждат близнаци.

— Добре. Тогава единият ще е Анибал, а другият Емануел.

Мира огледа критично Форума. Търговец със сергия, отрупана с месингови тигани, се опитваше да привлече погледа й, както и дрипав крадец, продаващ откраднати мъниста. От месарския магазин се носеше миризма на кръв и изпражнения, глутница кучета се биеха в канавката за умрял плъх. Няколко мръсни хлапета протичаха с крясъци, рояци домакини бързаха, стиснали кошниците си.

— Градът не е място за бебета — прецени Мира.

— Мог е по-различен.

Един пияница излезе, залитайки, от гостилницата и се блъсна в Мира. Залепих го за съседната стена и я прегърнах през рамо.

— Ще ни трябват поне две стаи — разсъждаваше Мира. — Недалеч от пазара. Недалеч от укреплението. И далеч от гостилници.

Тя изгледа пияницата със сбърчен нос.

— Две стаи? С моята надница?

— Е, щом искаш да спиш с ревящо бебе…

— Две стаи — съгласих се.

Тайно обаче се надявах въпросните две стаи да не са в Мог. Беше ми додеяло от Мог. Не исках да се връщам при германската кал, сивото небе, грапавите улици, студените ветрове, заради които Мира щеше да крие ведрото си лице под качулка. Прекарах десет години от живота си в Германия и те бяха достатъчно. Исках слънце, исках горещина, исках… е, исках Парта, но беше ли възможно? Знаех, че императорът вече е избрал кои легиони ще го придружат в Парта. Трети Киренайка и Трети Партика — щастливи кучи синове. Не изглеждаше много вероятно да свика Десетия от другия край на империята.

Стигнахме къщата на Квириналския хълм със сандъчетата с портокалови дръвчета. Преди да сме прекрачили първото стъпало, майката на Мира надникна през прага и попита:

— Каза ли му?

— Да — засмя се Мира.

— Добре! Да се надяваме, че ще се задържиш в Рим, докато се роди Емануел. Моята Мира не бива да ражда на пътя.

— Анибал — поправих я. — Анибал Емануел.

Но тя вече ме бе придърпала в преддверието и три лели се спуснаха към Мира с поздравителни викове и порой благословии на иврит. След четирите месеца с новото ми семейство знаех кога да се призная за победен.

— Един приятел е дошъл да те види — осведоми ме майката на Мира, целувайки ме разсеяно по двете бузи, и аз побързах към атриума, докато лелите теглеха Мира по стълбите към горния етаж.

— Разбрах за радостния повод — усмихна се Тит от пейката под портокаловото дръвче, въртейки чаша вино в ръка.

— Задник! — оплаках се. — Как научи преди мен?

— Тъщата ти ми каза, докато те чаках, естествено.

— Мира твърди, че е момче.

Седнах на пейката до него.

— Мислиш ли, че е права?

— И да не мислех, не бих дръзнал да споря. — Една слугиня ми поднесе чаша вино и поздравления и с Тит вдигнахме наздравица. — Какво те води тук, Тит? Много официално си се издокарал.

Огледах снежнобялата му тога.

— Бях при императора…

— А твърдиш, че аз съм му любимец! Сега ти се въртиш край него.

— Държи се много добросърдечно с мен, но не това е въпрос. Взел е няколко решения относно войната с Парта, които сигурно ще те заинтригуват.

Оставих чашата.

— Например?

— О, новините може да почакат. Няма по-приятна изненада от тази, която съпругата ти е поднесла. Спряхте ли се вече на име?

— Кажи ми, кучи сине!

— Непристоен език! — скастри ме шеговито Тит. — Трябва да внимаваш какво говориш пред детето си.

— Мътните те взели! Какво си разбрал?

— Нищо интересно. Император Траян е решил да подсили войската си в Парта с три кохорти от друг легион, а именно от Десети Фиделис.

— Гръм и мълнии! — изръмжах. — Аквилиферите не придружават три кохорти. Ще гния в Мог…

— Да — съгласи се Тит. — Аквилиферът остава в Мог. Но не и новият центурион.

Втренчих се в него.

— Императорът е реорганизирал офицерския състав — продължи нехайно Тит. — И съответно един центурий е останал без командващ.

— Кой? — Стиснах го за раменете.

— Първа кохорта, последен центурий. — Тит вдигна чаша. — Поздравления, центурионе!

Първа кохорта. В първа кохорта бяха най-добрите войници, най-калените, а центурионите им бяха още по-добри. Мъже с амбиции. На трийсет години, минималната възраст за повишение, получих назначение в първа кохорта.

През последните месеци научих, че когато са щастливи, евреите чупят неща. Предимно чаши на сватбите, но реших, че и този момент е подходящ. Метнах чашата си с вино към стената и издюдюках, когато се раздроби на дузина ликуващи парчета. Най-после станах центурион. Центурион от първа кохорта.

— … Вероятно ще се наложи първо да се върнеш в Могутиакум, за да се подготвиш с кохортата за похода в Парта…

„Война!“, помислих си и сърцето ми заби като чук в гърдите. Колко щеше да отнеме придвижването до Парта? Къде изобщо се намираше Парта? Сигурно щяхме да плаваме с кораби, поне известно време. Милостиви богове! Мразех лодките! Но щяхме да вървим и пеш и осемдесет мъже щяха да изпълняват моите заповеди. Мнозина от тях по-възрастни от мен.

— Няма смисъл — усмихна се Тит. — Ти и без това не ме слушаш.

 

 

Майката на Мира се просълзи, когато й съобщихме новината, а Симон с неколцина от избухливите племенници замърмориха недоволно срещу войната, но победоносното бумтене в главата ми заглушаваше думите им. С Тит вдигнахме наздравица за Парта и за Фортуна, която ме беше целунала по челото. Мира също вдигна наздравица с мен и после се оттегли рано-рано в спалнята, когато започнах да вдигам чаша за Парта, която услужливо ми е осигурила война.

— Ще взема Бойл, Юлий и Филип в моя центурий — реших, изпращайки Тит в тъмния коридор, след като го убедихме да остане за вечеря. — Центурионите имат право, нали? Ще бъде като в добрите стари времена в Дакия.

— Не съвсем — охлади ентусиазма ми Тит. — Първо, не възнамерявам да съм с теб. Императорът ми предложи пост, но аз отказах възможно най-бързо. Този път ти ще водиш битки, а аз ще си достроя баните. Второ, Дребосък, по онова време в Дакия беше с друго момиче. Надявам се, не си разказал на съпругата си за нея.

— Може да съм варварин, но не съм идиот. — Почувствах се странно онзи следобед, когато видях Сабина край арената, макар и отдалеч. Изглеждаше много стройна и изящна, и елегантна до императора… но не ми се стори ни на йота по-красива от Мира.

Пожелах лека нощ на Тит и тръгнах обратно през тъмния атриум. Повечето роднини на Мира си бяха легнали. Само неколцина прислужници гасяха забързано лампите. Дори не забелязах кога се е мръкнало, унесен в ярки мечти за Парта.

Заизкачвах се към нашата стая с Мира и сърцето ми се сви тревожно. Тя се надяваше двамата да заминем за Мог, но сега… Легионерските съпруги можеха спокойно да придружават мъжете си, когато са разквартирувани в укрепление, но войната е съвсем друго нещо. Взрях се напрегнато към неясно очертаната фигура под завивките в средата на леглото. Щеше ли да плаче и да хленчи като Деметра? Докоснах амулета, провесен на врата ми, пит се дали помага в съпружески битки…

— Идвай тук — долетя гласът на Мира от тъмнината. — Леглото е студено.

Свалих си туниката и легнах до нея. Тя намести глава върху рамото ми и притисна стъпала към глезените ми. Усетих как потреперва и метнах износената лъвска кожа върху двама ни.

— Парта, а? — попита тя.

— Длъжен съм да отида, където ме изпратят — подхванах, но тя опря показалец в устните ми да замълча.

— Можех да се омъжа за Елиезер, Викс. Има месарски магазини и вила в Остия и не би препуснал на изток, преди да се усетя. Но се омъжих за теб. — Отпусна глава върху гърдите ми. — За колко време заминаваш.

— Ела с мен — казах импулсивно.

— Какво? — засмя се тя.

— Защо не?

Внезапно ми се прииска да е с мен. Бях свикнал да е до мен в леглото, обичах острия й език и оазиса от безоблачна жизнерадост, който създаваше където и да отидеше, и не исках да го загърбя.

Освен това, ако я вземех с мен, нямаше да се налага да прибягвам до услугите на курви като повечето легионери, разделени от съпругите си месеци и дори години наред. Щеше да е хубаво да не изневерявам на съпругата си още сега.

— Не мога да дойда — възрази Мира. — Съпругите не участват във военни походи!

— Понякога легатите вземат съпругите си. Пътуват преди мъжете и се установяват на цивилизовани места. Същото важи и за теб.

— Легатът ти няма да позволи — възрази Мира.

— Не зависи от него. Кохортата ще бъде подчинена пряко на император. А императорът ме харесва.

— Така ли?

Усмихнах се в мрака.

— В деня, когато те срещнах, му занесох рапорт в двореца. Каза ми колко много иска да завладее Парта, а аз го посъветвах да вземе мен и Десетия.

Радвах се като дете, задето си е спомнил, че обмисляйки военната си стратегия, е отделил време да уреди и моето бъдеще.

— Хмм… — Мира се размърда върху гърдите ми. — Защо всъщност иска Парта?

— Май имаше нещо общо с царя им.

Погалих косата й, разпиляна върху възглавницата.

— Какво му е направил царят им?

— Няма значение. През последните няколко години императорът строи шосета, арки и колони в Рим. Отегчен е.

— Никой не бива да тръгва на война от отегчение — заяви Мира.

На мен тази причина ми се струваше достатъчно основателна, но разумно не изрекох гласно мислите си.

— С какво са заслужили хората в Парта тази война? — настоя тя. — Особено онези, чиито ниви ще стъпчеш с огромните си крака?

— Не са толкова големи — рекох с надеждата да отвлека вниманието й.

— Като лодки са — уточни тя неумолимо. — Защо служиш на император Траян, Викс?

Този въпрос беше по-лесен.

— Защото е великолепен!

— Поредният римски император, който нахлува в безпомощна страна за забавление.

— Не е вярно!

— Защо?

— Не го познаваш. Ако го опознаеш, ще разбереш.

— Не разбирам римляните — тросна се тя. — Готови сте да простите на някого всичко, стига да е обаятелен. Сигурна съм, че и императорът, обсадил Масада, е бил обаятелен.

— Все едно слушам Симон.

През последните месеци Симон непрекъснато де горещеше колко онеправдана е Юдея. И категорично не искаше да му напомнят дните, прекарани в Десети Фиделис.

— Е, нима чичо Симон няма право? Римляните решават искат нещо, и го вземат. Независимо дали е чаша вино или нова провинция. И чаровният ти Траян е същият.

— Защо се занимаваме със стари прегрешения? — попитах. — Траян не е обсаждал Масада, нали?

— Но…

Прегърнах я и я целунах по врата. Обсипах го целия с целувки и тя извърна лице към мен в тъмнината.

— Наистина ли искаш да дойда с теб? — прошепна с устни, долепени до моите.

Пръстите ми досегнаха корема й и ненадейно се почувствах виновен.

— Не биваше да настоявам. Бебето…

— Не съм като онези кекави жени, които не излизат от къщи девет месеца и не поместват дори чаша — заяви гордо Мира. — Мога да се возя в каруца, без да навредя на малкия Анибал Емануел. Ако искаш да съм с теб.

— О, искам…

Два дни по-късно получих заповед от императора, цял сандък с нареждания за легата на Десети Фиделис и нови центурионски пера за шлема ми. След още един ден качих Мира и позакръгления й корем в пътническа каруца, обещах й да се срещнем в Антиохия, сбогувах се с осемдесетте си нови сродници и поех на север.

— Успех! — пожела ми малко намусено Симон.

Той така и не одобри сватбата ми с Мира. Не е лесно, предполагам, да видиш как любимата ти племенница се врича на мъж, с когото си задирял курви.

— „Страхливците никога не достигнат върховете“, казва Сир — обяви ведро Тит. — Добре е, че не се боиш от нищо, нали, Дребосък?

Почти не ги чух и двамата; прокарах пръсти през новите пера върху шлема ми и вперих поглед напред.