Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (27)

Тит

Влезе в атриума на странно притихналия дом на сенатор Норбан. Въведе го блед и разсеян роб. Изчезна, без да му вземе мантията и да го попита кого е дошъл да види. Когато Тит влезе в същия този атриум, мокър до кости и уловил Фаустина за ръката, за да поиска разрешение от баща й да се ожени за нея, цялата къща екна от приветствени възгласи — Калпурния ги обсипа с целувки, Маркус се усмихваше щастливо, братята на Фаустина подмятаха пиперливи шеги защо сестра им е вир-вода, робите си шепнеха самодоволно: „Казвах ти!“ Сега цареше тишина като в крипта.

„Разбрали са“, помисли си Тит. Добре. Това го улесняваше.

— Фаустина! — Откри я в градината да се взира в плискащия фонтан; ярко петно в робата с прасковен цвят и с русата коса. — Явно си чула.

Целуна годеницата си по златната копринена коса.

„Годеница“, „бъдеща съпруга“. През последните седмици произнасяше с наслада тези думи, защото бяха сладки синоними на „моя“.

Вече не.

Фаустина го погледна, но по лицето й не просветна познатото щастие. Тъмните й очи бяха по-големи от всякога и безизразни като камъни.

— Той е мъртъв.

Тит преглътна.

— Знам.

Съобщи му го Ения, представете си. Икономка, по-добре информирана и от един от най-богатите мъже в Рим… Брат й работеше на тибърското пристанище. Гостувала му, когато корабът с черни платна спуснал котва. Дотърча право в стаята на Тит, където той уж преглеждаше доклада за благотворителната програма, а всъщност кроеше щастливо планове за сватбата. Дали Фаустина ще предпочете старомоден железен пръстен или модерния вариант — халка от злато в железен обков? Скицираше профила на годеницата си в полето на восъчната плочица, когато Ения се втурна в стаята пребледняла като платно под смуглата кожа и му съобщи новината.

Император Траян беше мъртъв.

— Засега знаят малцина — съобщи Тит на Фаустина. — Още не са го оповестили официално в Сената, но…

— Никой не знае, разбира се — прекъсна го объркано Фаустина. — Почина преди час.

— Какво?

Фаустина поклати зашеметено глава.

— Татко.

За миг Тит онемя, загубил ума и дума.

— Баща ти?

— Калпурния го намерила върху писалището му — отрони Фаустина. — Изглеждал много умиротворен. Помислила, че е заспал. Споминал се е над книгите си, никой не го е чул…

Тит седна на пейката и я прегърна. Траян беше мъртъв. Маркус Норбан беше мъртъв. О, не. Не, не, не.

Това променяше всичко.

— За какво говореше? — Очите на Фаустина бяха пълни със сълзи, но тя ги възпираше храбро. — И някой друг ли е умрял?

Той се поколеба. „Изгубила е баща си. Ще понесе ли и това?“ Фаустина обаче не беше крехко цвете, огъващо се под бремето на лошите новини. Не приличаше на Сабина, но беше жилава като нея.

— Траян.

В този момент сълзите се изляха. Тит я прегръщаше и не изпитваше срам, че и неговите очи овлажняват. Седяха дълго на пейката, Фаустина, сгушила глава в гърдите му като дете, а Тит — свел лице върху гладката й, благоуханна коса.

— Радвам се, че татко не разбра — изправи се Фаустина накрая и избърса сълзите с опакото на дланта си. — Той боготвореше Траян. Кой ще стане император сега?

— Зет ти — Тит произнесе думите с мъка. — Адриан.

Просълзените очи на Фаустина се разшириха.

— Адриан? Едва ли е решено. Сенатът не е…

— Траян го е посочил за наследник на смъртния си одър. Целият град говори.

Въпреки че новини като тази не биваше да се разпространяват, преди Сенатът да научи. Тит се запита дали императрицата няма пръст в това. На Сената щеше да му е далеч по-трудно да отхвърли кандидатурата на Публий Елий Адриан, след като из града вече се носеха слухове как Траян го е осиновил на смъртния си одър. Фаустина поклати замаяно глава.

— Адриан — повтори безизразно тя. — Невъзможно е Траян да го е избрал!

„Невъзможно, особено след моето писмо.“ А Траян беше получил писмото му — изпрати му кратка благодарствена бележка, в която споменаваше, че ще поговорят по-подробно, когато се върне в Рим. „Имам планове за теб, момче“, завършваше той с войнишкия си почерк.

Вече не. Но императрица Плотина несъмнено кроеше други планове. О, да. Тит помнеше как се разкриви лицето й, когато я обвини, какъв ужас изпита да се извърне, сякаш тя ще скочи към незащитения му гръб като разгневен паяк. „В безопасност си — казваше си. — Императорът знае истината. Няма да се вслуша в лъжите й. И когато Траян си отиде, тя вече няма да е императрица. Няма да влияе върху държавните дела.“

Не беше предвидил, че Траян ще умре. Не беше предвидил, че Плотина ще го наследи, че ще успее да купи пурпура за протежето си.

Независимо с какви средства, тя успя. Скъпият й Публий ще стане император и несъмнено ще й бъде благодарен за услугата. Тит я чу как съска в ухото му, все едно е на сантиметри от него. „Ще умреш заради това.“

— Тит? — Гласът на Фаустина го върна към действителността — тихият, нежен глас, който разтуптяваше сърцето му като струни на лира. — Къде се зарея?

— Просто се питах как ще го приеме Сабина — насили се да подслади лъжата с усмивка. — Че става императрица. Някак си не й отива.

— На мен щеше да ми отива! — Фаустина се опита да се усмихне, но очите й отново се напълниха със сълзи. — Милостиви богове! Все ми е едно дали Адриан ще стане император, а сестра ми — императрица. Все ми е едно! Татко, Траян — двамата най-достойни римляни са мъртви.

„И аз“, помисли си Тит.

Пое дълбоко дъх и го изрече. Това, което беше дошъл да изрече, думите, заседнали болезнено в гърлото му като бодлив възел по пътя към къщата на Норбанови.

— Не мога да се оженя за теб, Фаустина. Не сега. Никога.

Тя вдигна рязко глава и се втренчи в него.

— Не искаш да се омъжиш за осъден на смърт, нали? — продължи безизразно Тит. — Плотина желае смъртта ми, откакто я изобличих. Стане ли император Адриан, желанието й ще се изпълни.

— Това е нелепо! — Червенина обагри лицето на Фаустина. — Адриан няма причина да…

— Намрази ме в Дакия, когато го засенчих пред Траян.

И поради още една причина, която не смяташе да споделя с Фаустина — Плотина беше видяла как Тит целува Сабина. Сигурно вече е разказала на Адриан, а той не подминаваше подобни обиди. Не, новият император нямаше основания да прояви снизхождение към Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

— Сабина няма да позволи! След като тя ще бъде императрица на Рим…

— Тя няма да е истинската императрица. Няма да дърпа конците.

Тит си представи закачливата дъщеря на сенатора, надвесена над разпънатата върху пода карта. Мечтателката, която искаше да види целия свят. „Горкото ми момиче. Сега няма да видиш много.“

— Татко… — подхвана автоматично Фаустина, но млъкна.

Подкрепата на Маркус Норбан може би щеше да предпази Тит. Маркус Норбан беше покровител, срещу когото дори император би се поколебал да се изправи. Тит беше дошъл да се посъветва с него, да потърси закрила срещу отмъстителната Плотина. Маркус Норбан обаче го нямаше.

— Разбираш защо не мога да се оженя за теб. — Тит се усмихна насила. — Заслужаваш съпруг, който няма да се спомине след месец-два и…

— Млъкни! — Фаустина скочи на крака. — Толкова лесно ли мислиш, че ще се отървеш от мен, Тит?

Той я погледна. Красива, стройна, жилава, сладка и… невредима. Невредима, стига да не се омъжи за него. Защото и съпругата му несъмнено се обричаше на безрадостна участ.

В този момент болката се стовари върху него. Като чук в гърдите. „Не мога да го направя“, помисли си вцепенено. Болката заби нокти в корема му като живо създание. „Милостиви богове! Не мога да се откажа от нея. Току-що я намерих!“

— Ще тръгвам — той стана от мраморната пейка. — Предай съболезнованията ми на Калпурния и й обясни защо няма да участвам в погребалната процесия на баща ти. И за двама ни ще е по-лесно така.

Очите й отново се напълниха със сълзи, но тя отказа да се поддаде.

— Не говориш сериозно — прошепна. — Не ти вярвам.

Той сведе поглед.

— Ще тръгвам. Скоро всички ще разберат за смъртта на Траян и ще настъпи хаос.

Надяваше се отчаяно Фаустина да не се разплаче, да не се вкопчи в ръката му и да не започне да го умолява да остане… Тя вдигна смело глава и протегна ръка да намести диплите на тогата му върху рамото. Това някак си беше по-зле. „Не мога да се откажа от нея!“

„Мълчи! — укори се той. — Тя не е за теб. Никога не е била.“

— Искам да те целуна за сбогом — прошепна Фаустина.

Той кимна. Не смееше да продума. Тя пристъпи към него и обви лицето му с длани. Устните й се притиснаха към неговите. Ръцете му се вдигнаха да я обгърнат и устните й се разтвориха под неговите като цветна пъпка. „Спри“, помисли си Тит, но продължаваше да я целува отчаяно и това беше грешка.

Ръцете му галеха стройната й талия, милваха гърдите й, впиваха се в косите й. Тя се притискаше жадно към него и презрамката на робата й се смъкна, устните му се впиха в топлата копринена кожа на голото й рамо. Тя шепнеше неразбираемо и го тласкаше назад, без да се отдръпва от него, докато се блъснаха в стената на къщата, далеч от любопитни погледи от градината и атриума. И втората презрамка на Фаустина се смъкна и Тит едва не се удави в уханието на зюмбюли.

Един прозорец в другия край на къщата се отвори шумно и Тит чу приглушен женски плач. Робиня вероятно, скърбяща за милостивия си господар. Звукът отрезви Тит, обзе го срам. „Няма и час откакто разбрах, че императорът на Рим е мъртъв, а сега разсъбличам племенницата му?“ Дъщерята на Маркус…

Фаустина застина в ръцете му, сякаш също се върна внезапно в света, открила, че е страшно място.

— Татко е мъртъв — отрони тя и склони глава върху гърдите на Тит.

Той я прегърна мълчаливо. От срещуположната страна на къщата долетя трясък на спускащи се кепенци и някой отново изхлипа приглушено. Несъмнено робиня. Скоро, предположи Тит, щяха да изпратят друга робиня да потърси дъщерята на Маркус Норбан.

Той отдръпна рамо от нежната тежест на Фаустинината глава и някак си това му се стори по-трудно, отколкото да възпре целувките й.

— Сигурно искаше да ме съблазниш, за да е въпрос на чест да се оженя за теб — гласът му прозвуча убедително стабилен, както и ръката му, когато вдигна презрамките върху раменете й. — Страхувам се, че няма да стане.

— Предположих. Но си струваше да опитам. — Фаустина го погледна втренчено; русата й коса, изплъзнала се от фибите, се беше разпиляла по гърба, устните й бяха подпухнали от целувките, а очите й — от сълзите. Гласът й обаче не звучеше ни най-малко сълзливо. — Но какво ми пречи да кажа на всички, че съм те съблазнила. Ще им кажа, че съм забременяла. Ще застана пред къщата ти, ще плача, ще вия и ще си скубя косата. Тогава ще си принуден да се ожениш за мен, защото никой друг няма да ме поиска заради опетненото ми име. — Тя вирна брадичка. — Сълзите не свършиха работа. Прелъстяването не свърши работа. А изнудването, Тит?

— Фаустина…

— Няма да се откажа от теб — гласът й прозвуча твърдо като стомана. — Нищо няма да ми попречи. Нито студенокръвният Адриан, нито бездушната кучка Плотина, нито нелепото ти мъченическо бръщолевене, че ще овдовея след два-три месеца.

— Вярно е — прекъсна я рязко Тит. — Ще умра, не разбираш ли? Не веднага, защото Плотина ще почака да коронясат протежето й, преди да започне да урежда стари сметки. Но след това ще извади списъка с врагове и името ми ще бъде най-отгоре. Ако извадя късмет, ще ми позволят да напиша завещание и да се самоубия. Ако ли не, ще ми изпратят шайка главорези посред нощ. Така че няма да ти разреша…

— Да ми разрешиш? — изгледа го яростно Фаустина. — Откога ми трябва разрешението ти, Тит? Ще се оженим в благоразумен срок след погребението на татко и толкова.

— Грешиш.

Той понечи да се обърне.

— Тръгнеш ли си, ще се появя на прага ти след един час — предупреди го Фаустина. — Ще плача. Ще вия. Ще си скубя косите.

Той продължи да върви.

— Няма да го направиш.

— Опитай!

— Дори да го направиш, няма да постигнеш своето. Затова те моля веднъж в живота си да направиш каквото ти казват.

— Не мисля, че харесваш жени, които правят каквото им казват, Тит. Сабина винаги постъпва както реши и получава каквото иска. Аз също. Не си приличаме много, но в това отношение сме като две капки вода.

Тит спря, все още извърнат настрани, изтощен до мозъка на костите. Ръката му ту сграбчваше в юмрук, ту пускаше омачкана дипла на тогата му. Очите му горяха. Още усещаше вкуса на сладката кадифена кожа на голото й рамо.

— Може би си прав — заговори отново тя, по-тихо. — Може би Адриан няма да те пощади. Но няма да нарани мен, сестрата на съпругата му. Ако главорезите дойдат за теб посред нощ, те… — гласът й трепна леко — може би ще те убият. Но не и мен. И ако те убият… е, поне ще сме били заедно.

— Няколко месеца — отбеляза рязко Тит. — Най-много.

Застана зад него и го прегърна през кръста и той усети как топлото й лице докосва гърба му.

— Няма да откажа, дори да е толкова кратко.

За миг му хрумна да избяга. Да вземе Фаустина и да избяга с нея в Британия, в Испания, където и да е.

Но къде да избягаш, когато врагът ти е господар на света?

Обърна се и я прегърна отново.

— Обичам те, Ания Галерия Фаустина.

Застинаха прегърнати безмълвно в сумрака. „Тръгни си — заповяда си Тит. — Тръгни си. Знаеш, че трябва.“ Но не можеше да помръдне. Ръцете на Фаустина обгръщаха кръста му като обръч.

— Искаш ли старомоден железен пръстен? — попита я той. — Или предпочиташ новите — злато в железен обков?

— Само желязо. — Фаустина вдигна глава и му се усмихна с насълзени очи. — Желязото устоява на времето. Като нас. Ще остареем заедно, Тит. Адриан няма да те убие, ще видиш. Няма да ме изложиш на опасност, когато се ожениш за мен. Напротив — ще спасиш себе си. Адриан няма да те докосне, когато му станеш зет.

Той не я опроверга. Тя си избърса очите и го скастри шеговито:

— Ще трябва да ми купиш нещо много скъпо, за да ме умилостивиш.

Тит не отговори. Впи очи в нея, питайки се колко му остава да се порадва на съпругата си.

И кого ще изпратят да го убие.

Викс

С пристигането си в Селинус новият ми император ме извика.

Не. Не моят император. Просто императорът. Надменният бърборко Адриан никога нямаше да стане мой император, дори да управлява хиляда години.

Влязох в импровизирания тесен кабинет и отдадох чест. Адриан се беше облегнал в най-удобния стол с меки възглавнички, брадат и делови, в черна тога. Четеше писмо и същевременно диктуваше друго на секретаря. Прислужници сновяха напред-назад понесли кошници с кореспонденция, восъчни плочици и свитъци, подаръци от държавници, побързали да демонстрират преданост към новия император. Адриан направляваше забързания поток, махайки отривисто със свободната си ръка, без да спира нито за миг да чете и да диктува. Едното му стъпало галеше нежно гърба на кучето, заспало в краката му. Колкото и невероятно да изглежда, той успя дори да ме погледне, когато влязох.

— Доминус — заех позиция „свободно“.

— … за градините край Антиохия. Искам да покрият Касталианския извор с каменна плоча. Той предсказа, че ще стана император и не искам да предскаже същото на другиго. Подпиши го „Адриан, син на Траян Цезар“.

Махна на секретаря да продължава и се втренчи в мен с повдигнати вежди.

— Доминус?

— Цезаре… — успях да промърморя и да отдам отново чест.

— Така е по-добре — кимна той и протегна ръка да поеме свитъка от секретаря. — Ще се подпиша, благодаря. Донеси ми пакета за Версенжеторикс, ако обичаш.

Втренчих се някъде над рамото на Адриан, докато той подписваше документите. Погледнех ли го, в гърлото ми се надигаше горчилка. Беше пристигнал вчера, несъмнено с най-бързия кораб, в антиохийското пристанище. Слезе от триремата с черни платна, с глава, забулена в знак на траур, и се поклони на множеството, надаващо приветствени възгласи, подети от императрица Плотина — бившата императрица Плотина — и сервилното й обкръжение. Аз не изръкоплясках нито веднъж от мястото си най-отзад сред тълпата офицери. Исках само да се измъкна от този пуст призрачен град и да се върна при войниците си. При походите, сраженията, тропота на копия и ругатните на легионерите ми. Да се върна при нещата, които разбирах.

Не очаквах да ме извикат на аудиенция. Мислех, че понижаването в чин на стари врагове не е сред най-належащите задачи на един нов император. А и кариерата ми говореше сама за себе си. Адриан беше студенокръвен кучи син, но студенокръвните кучи синове са практични хора. Несъмнено щеше да ми позволи да продължа да работя същото, което правех толкова добре за Траян.

Спомних си обаче с какъв хладен и убийствен поглед ме изпепели Адриан в празничната зала в Германия, поглед, на който аз отвърнах в пълна мяра, и неволно потреперих.

Адриан обаче не изглеждаше особено заинтригуван от мен. Написа още нещо върху нов свитък и помаха на един от секретарите, който ми подаде купчина запечатани писма и пропуски.

— Новото ти поръчение, Версенжеторикс.

— Поръчение, цезаре?

Да ми отсекат главата? Да ме разжалват? Да ме хвърлят от някоя гола скала, за да се удавя в океана?

— Заминаваш веднага.

Поех си дъх при тези думи. Успеех ли да заведа хората си на север, в Дакия… е, Дакия беше много далеч от Рим. Тогава нямаше да му мисля много-много за Адриан. Щях да се бия отново с дакийците и да ръководя легиона си както намеря за добре. Независимо кой носи пурпурната мантия.

„Ако Траян не оздравее — чух гласа на Мира да ми шепне, — ще служиш на Рим. А не на Траян.“

„Траян е Рим“, отговорих й тогава прибързано и глупаво.

„Не завинаги.“

Потреперих отново, но пропъдих думите й от съзнанието си и взех купчината писма.

— За Дакия ли заминавам… цезаре? — добавих с известно закъснение.

— Не. — Адриан не вдигна очи от плочицата. — За Рим.

— Рим?

— Да, повишавам те. Включвам те в преторианската ми стража.

За миг онемях. Секретарите продължаваха да пишат, прислужниците — да разнасят кошниците си, робите — да се щурат с мастилниците и перата. Очевидно никой не забелязваше, че стърча като истукан в центъра на трескавата деятелност.

— Но аз имам легион — рекох пресипнало. — Десети Фиделис.

Моят Десети, мой най-после.

— Вече не.

Адриан вдигна восъчната плочица, прегледа написаното и протегна ръка за ново перо.

— Не ни трябват толкова много командири, защото военните кампании по границите ще намалеят. Дакия поглъща твърде много средства и ще бъде върната на бунтовниците. Тоест, присъствието на действащ легион там се обезсмисля. Освен това — добави безучастно Адриан — войната в Парта се прекратява незабавно. Ще напуснем Армения, Месопотамия, Асирия и останалите завладени територии.

Вече се бях превърнал в камък, сега се превърнах в лед.

Дакия, където убих царя, силен като за десетима, и отвоювах честта да нося моя Орел. Армения, където се отличих за пръв път като командир. Месопотамия, където погребах Юлий на брега на Ефрат. Асирия, където Филип умря пред очите ми и където спасих Траян от вражеската стрела и спечелих името Версенжеторикс Червения. Край. Всичко е било напразно. Пръстенът на Траян прогаряше ръката ми с гравираната си титла. Партикус. Завоевател на Парта.

— Защо? — попитах с дрезгав глас.

За пръв път Адриан срещна погледа ми. Забелязах весели искрици в тъмните му очи.

— Мислиш, че ще обсъждам имперската политика с телохранител?

В този момент гневът се надигна у мен.

— Не бой се — продължи новият ми император. — Взел съм под внимание добрите ти страни и ще ги използвам. Ще бъдеш добро попълнение в преторианската ми стража. Ще ти възложа и допълнителна задача. — Махна с ръка на антуража си. — Оставете ни.

Секретарите, прислужниците и робите излязоха от кабинета. Аз продължавах да стоя като колона, стиснал купчината свитъци, зачертали бъдещето и обезсмислили миналото ми.

Вратата се захлопна и усмивката на Адриан изчезна.

— Тези нареждания не присъстват в документите, които държиш. Те са устна заповед. Трябва да бъдат елиминирани петима мъже. Мои съперници. По-късно ще ти съобщя имената. Използвай каквито помощници намериш за добре, но искам петимата да бъдат обезвредени. После ще се върнеш в Рим и ще поемеш задълженията си в преторианската стража.

В отговор го замерих с купчината поръчения.

Кучият син беше бърз, признавам. Тежката му длан се вдигна и ги запрати към стената, преди да го улучат.

Скръстих ръце и се изплюх на пода.

— Не съм наемен убиец. — Този път не си направих труда да добавя „цезаре“. — Намери си главорези за мръсната работа.

— Ти си главорез — рече спокойно Адриан, — но талантлив. Искам да ми служиш и ще се издигнеш. Ще си купиш тази възможност с петима мъртъвци.

— Ако си въобразяваш, че ще убия съперниците ти…

— Ще го направиш. Имаш съпруга, две дъщери и момче, което отглеждаш. Нали не искаш да пострадат?

— Няма да пострадат, защото аз ще ги пазя.

Щях да взема Мира и децата и да изчезна толкова светкавично в затънтените краища на империята, че дори очите и ушите на Адриан нямаше да ме намерят.

— А войниците ти? — Едрата ловна хрътка на императора се изправи и ме изгледа бдително, когато повиших глас, и Адриан я почеса успокоително по главата. — Един галски центурион от твоя контуберниум, когато си постъпил в Десети Фиделис. Африканец, когото си назначил за опцио, защото е спасил живота ти край Осроене. И другите. Всъщност целия Десети Фиделис. Мога да заповядам да избият всеки десети. И ще откриеш, че всички избрани са хора, на които държиш. После ще разпусна Десетия и ще разпределя оцелелите в други легиони. И татуировките, които виждам върху ръката ти — десетката и Орелът, ще се обезсмислят. Десети Фиделис и победите му ще бъдат забравени.

Ръката ми се стрелна към мястото, където трябваше да се намира мечът ми. Но той не беше там, разбира се. Не допускаха въоръжени хора в присъствието на императора.

— Какъв дух! — усмихна се неочаквано Адриан и белите му зъби проблеснаха сред тъмната брада. — Мрази ме, ако искаш. Представяй си мен, когато прерязваш гърлата на петимата. И се съсредоточи върху плюсовете, а не върху минусите. Ще ти се отблагодаря, когато се върна в Рим. Ще те направя преториански префект след няколко месеца. Сенатът ще надигне вой, когато се разчуе за петте убийства. Ще се погрижа вината за екзекуциите да падне върху настоящия преториански префект. Ще му позволят да се самоубие и ти ще заемеш мястото му. Заплатата, престижът й общественото ти положение ще се повишат значително. Добра награда за главорез като теб.

Преторианците. Смятаха ги за елитна войска, но онези от нас, които служеха в редовната армия, знаеха, че не е така. Преторианците бяха униформена дворцова охрана и никога не виждаха кръв, кал и рани. Следваха надлежно императора, дебелееха и мързелуваха. А префектите? Императорски кучета, нищещи всяка нощ конспиративни теории и разпращащи информатори да шпионират приятелите на императора. Могъщи. Страховити. И отегчени до смърт.

— По-скоро ще забия нож в гърба ти, вместо да го пазя — изръмжах.

— Разчитам на това. — Адриан наклони стола си назад. Влудяващата усмивка не слизаше от лицето му. — Предпочитам да ме охранява враг, а не приятел. Приятелите очакват услуги, приятелите се вкисват, не получат ли исканите възнаграждения, приятелите те предават. Враговете така или иначе не се кълнат във вярност, затова няма изненади. Познавам те, Версенжеторикс. Знам какво си направил на бойното поле. Ще ме пазиш от другите врагове, за да ми отмъстиш лично. — Адриан се усмихна още по-широко, забелязал стъписаното ми изражение. — Траян държеше служителите му да го обичат. Аз не съм Траян.

— Не си достоен да бършеш праха от обувките му!

— Какво клише! — възкликна Адриан. — Но е вярно.

Цял час изненадите валяха една сред друга, но тази някак си ме зашемети най-много.

— Траян беше добър човек — продължи Адриан и погали замислено дългия врат на хрътката. — Императорите трябва да са добри, ако искат да задържат властта. Август го е знаел — бил е безмилостен деспот наистина, но е успявал да се представи като извънредно сговорчив човек. Интелигентен подход, защото безмилостните деспоти загиват — Калигула, Нерон, Домициан. Добрите управляват дълго — Веспасиан, Траян. Моето име ще се нареди до техните. Те обаче са добри по природа, за разлика от мен. Аз умея да съм жесток. Но умея и да се преструвам и малцина го разбират. Ловуването е допустимо кръвопролитие и ми помага да се владея.

Спомних си как Адриан уби онзи елен в Дакия, как се усмихна, когато кръвта оплиска краката му.

Той се отърси от размислите и се върна в настоящето.

— Не допускай грешки, Версенжеторикс. Моето добросърдечие е само маска. Опълчат ли ми се, я свалям. Не се изправяй срещу мен.

Стана в безупречно надиплената си черна тога и вдигна купчината документи, с които го замерих.

— Свободен си — подаде ми пакета. — Мисля, че ще се сработим добре.

— А аз мисля, че си студенокръвен, пъпчив страхливец — казах безизразно. — По рождение. А сега си студенокръвен, пъпчив страхливец в пурпурна мантия.

Лицето на Адриан се набразди като езеро, сякаш нещо могъщо и хищно се размърда под повърхността. Десницата му се стрелна да ме удари, но не само той беше бърз. Улових китката му с една ръка и я отблъснах с такава сила, че той залитна. Кучето изръмжа.

— Веднъж ме удари в Дакия — напомних му аз. — Ще работя за теб, цезаре, понеже не ми оставяш друга възможност. Ще работя за теб, ще убия враговете ти и дори ще пазя проклетия ти гръб. Но както те предупредих преди години — повече няма да ти позволя да ме удариш.

Той се изправи бавно и всеки на мое място би се уплашил. Неподвижното брадато лице, каменните очи биха ужасили дори бог. Но аз не съм бог, а само глупав варварин, което не знае кога да отстъпи, и затова го погледнах право в очите.

— Върви — изрече най-сетне Адриан с безучастен глас като моя. — Има нови поръчения, а на мен ми предстои да планирам погребение. Трябва да отдадем дължимото на Траян. Беше велик мъж — добави той и аз се стъписах, защото усетих, че е искрен. — Ще съобщиш ли на съпругата ми да влезе? Сигурно чака отвън.

Тръгнах към вратата.

— Което ми напомня — той изчака да се обърна към него. — Императрица Вибия Сабина. Овдовялата императрица Плотина ме уведоми, че ти и Сабина сте били заедно, когато Траян е умрял. И преди това. — Вдигна поглед от восъчната плочица. — Спал ли си със съпругата ми?

Спомних си как Сабина ми казваше, че не бих могъл да излъжа, дори от това да зависи животът ми. Представих си войниците ми, Мира и децата.

— Не — отвърнах.

— Свободен си, Версенжеторикс. — Адриан се съсредоточи върху восъчната плочица, а кучето се сви отново в краката му. — Това е всичко.

 

 

След още един ден новият император беше готов да отплава. Щеше да запали погребалната клада на Траян пред събралата се край брега на морето тълпа, а после да отнесе праха на императора в Рим. В изоставеното пристанище кипеше трескава деятелност — поставяха черни платна на триремата, имперските служители се бутаха да си намерят по-добри места, робите притичваха да натоварят последните вързопи на кораба, войниците се строяваха да отдадат последна почит на своя император — на истинския си император. Мнозина плачеха, но още повече превъзнасяха Адриан. Толкова изтънчен мъж, казваха. Толкова образован. Толкова опитен. Достоен наследник на Траян.

Аз нямах сили да преглътна суетнята и за щастие не се налагаше. Нямаше да отплавам с триремата за Рим. Защурах се по хълмовете зад Селинус и тръгнах по буренясалата пътека към разрушения храм, където плаках за Траян в пълно неведение какъв ад ми предстои.

Там намерих Сабина. Седеше облегната на паднала колона вече облечена в черно за прощалната церемония. Строга траурна стола, очевидно избрана от Плотина, със златен воал и перука с фалшиви златни плитки, покриваща надлежно късата й коса.

— Върви си — изопна гръб и не се обърна при шума от стъпките ми. — Ще сляза, когато стане време да отплаваме.

— Аз съм — обадих се тихо.

Тя се обърна. Видях, че очите й са зачервени.

— Надявах се да съм се изплъзнала от преторианците — рече тя, оглеждайки новата ми броня.

— Не съвсем. — Огледах противната униформа: безсмислената бомбастична ризница, нелепата червена поличка, абсурдната мантия от фина вълна, безполезна срещу дъжда. — Чувствам се като проклет петел. И също толкова полезен. Не мога да снасям яйца, не мога да убивам дакийци.

— Аз съм по-зле. — Сабина смъкна русата перука от главата си и я захвърли в буренака до колоната. — И двамата ни повишиха. Не го предвидих. А ти?

Когато почти два дни и половина останахме заключени по заповед на Плотина, дълго премисляхме какво ще стане с нас. Знаехме как започват превратите. Сабина крачеше напред-назад като котка или се мъчеше да развърже езиците на преторианците пред вратата, но я предупреждаваха да мълчи. Аз пресмятах колцина от въпросните дворцови красавци ще успея да убия, когато най-после нахълтат да ме ликвидират. Оказа се, че сме сгрешили, защото сега стояхме тук — не просто Викс и Сабина, каленият в битки войник и пътешественичката, — а императрица Вибия Сабина и бъдещият преториански префект Версенжеторикс.

— Получих нареждания. — Накратко й предадох страховитите условия на съпруга й.

Моето повишение и разжалване, моето възнаграждение и наказание.

— Опаковани в спретнат вързоп свитъци — разкриви лице Сабина. — Колко типично за Адриан.

— Разбра ли, че смята да се оттегли? Да изостави всички нови провинции, за които се сражавахме. Армения, Месопотамия, Асирия, дори Дакия.

— Вероятно и без друго нямаше да успеем да ги задържим — прецени кротко Сабина. — Никой не е способен да опази толкова голяма територия.

— Това са четири години победи!

— „Създаде пустиня — цитира Сабина — и я нарече мир.“

— Тит ли го е казал?

— Първо Тацит. После Тит в едно от писмата си. И двамата са прави. Нямаше да успеем… — впери поглед отвъд голите скали, към синия като мънисто хоризонт, където се простираха завладените пустини — да ги задържим. Дори Траян разбираше, че е невъзможно.

— Значи просто се отказваме? — Разтрих раненото си рамо, усетил призрака на стрелата, която се заби в него край Хатра. — След толкова усилия? Толкова жертви?

Юлий. Филип. Стотиците други, които погребах край Ефрат.

— Предполагам…

— Значи се връщаме с празни ръце? — извиках. — Всичко ли е било напразно?

Сабина не отговори. Защо да отговаря? Освен няколкото белега резултатът от дългогодишните скиталчества и сражения се побираше на дъното на пътната ми торба — амулетът на татко, пръстенът на императора, шалът на съпругата ми, лъвската кожа, нанизът военни трофеи, обецата на любовницата ми.

Не е кой знае какво, като се замислиш.

Седнах в другия край на рухналата колона, улових ремъка на нелепия си нов пернат шлем и го залюлях. Сабина прегърна коленете си. Мълчахме. Между изоставените колони подскачаха птички и чуруликаха дръзко, защото нямаше ядосани жреци, които да ги прогонят. Ясносиньо и красиво утро.

— Императрица на Рим — обадих се след малко да видя как звучи новата й титла. — Кой би предположил?

Тя ми се усмихна изморено.

— Сигурно ще бъде интересно.

— Поне така изглежда.

— Интересно или не, бих искала да стана пак на осемнайсет и да не напускам никога дома на татко. Да не се омъжвам никога.

И аз бих останал в дома на баща й. Щях да съм телохранител и кракът ми нямаше да стъпи в легионите. Ако бях останал, сега щях да живея спокойно и да придружавам сенатор Норбан до Капитолийския хълм и обратно, а не да седя в буренясал храм в затънтено място в Ничия земя.

— Татко вероятно ще помогне — гласът на Сабина прозвуча мрачно и ръцете й се сключиха по-здраво около коленете. — Ще разобличи безумния фарс, разигран от Плотина, за да представи Адриан като наследник… — Тя поклати глава, сякаш спори със себе си. — Не, не мога да се обърна към татко. Здравето му е толкова крехко.

Сетих се за своя баща. Беше връстник на Траян. Дали беше жив? Последното писмо от мама получих преди две години — пишеше, че всичко е наред, но за две години какво ли не се случва. Дали продължава да плеви непохватно градината си с коса, побеляла като Траяновата? Или и той е умрял, борейки се за глътка въздух в леглото, преди да го видя отново? Внезапно ми се прииска да се върна у дома.

Бригантия. Там ли беше домът ми? Имах ли изобщо дом?

„Няма значение“, помислих си. Където и да се намираше домът ми, Адриан нямаше да ми позволи да се върна там. Татко и мама щяха да умрат и аз нямаше да ги видя повече. Спомних си как се сбогувах с тях на осемнайсет, изпълнен с мечти за слава…

— Цял живот… — гласът на Сабина секна и аз осъзнах, че плаче. Никога не я бях виждал да плаче, през всичките години, откакто я познавах. Сълзите се стичаха по неподвижното й лице и капеха от малката й брадичка. — Мислех си, че ме очаква живот, изпълнен с приключения. Бях готова да изпълнявам дълга си, да направя нещо добро за другите, но си представях, че ще живея както искам. Но съм се лъгала, нали? Преживях приключения, защото татко ми позволяваше, а после Адриан и Траян ми позволяваха. И тримата можеха да ме спрат, когато пожелаят, и сега Адриан наистина ме спира. Никакви приключения за императрицата на Рим.

Десетки пъти през изминалите години си бях мечтал да видя невъзмутимото й лице сломено. Да я видя да плаче, да я видя отчаяна. Сега я виждах и никак не ми харесваше.

Тя ме погледна с побледняло, мокро и съкрушено лице.

— Никога не съм била наистина свободна, нали?

— Повечето хора никога не са свободни.

— Вибия Сабина, императрица на Седемте хълма — произнесе горчиво новата си титла тя. — В крайна сметка императрицата е просто нечия съпруга. Нищо повече.

Почудих се дали ще видя отново своята съпруга. Червенокосата Мира със стройната талия, която сочеше с брадичка наляво и надясно, когато ръцете й бяха заети. Палецът ми напипа крайчеца на синия шал, завързан под бронята ми, и погали износения плат. Защо не помолих да ме прехвърлят в легион в Юдея, защо не осигурих на Мира достоен живот, както си го представяше тя с единствения наследник на Масада?

Отпъдих я от ума си. Нямах сили да мисля за нея, когато сърцето ме болеше, сякаш са забили копие в него.

— Императрица означава просто съпруга — казах на Сабина, — но преторианец означава „убиец“. Това съм аз сега. По пътя за Рим трябва да убия всички врагове на съпруга ти.

— Всичките му врагове ли? — попита горчиво Сабина. — Твърде дълъг списък за един човек.

— Поне първите петима.

Едва тази сутрин научих имената. Целзий и Палма, двамата бивши консули. Бивш губернатор на Дакия. Лусий Квет, бившият ми кавалерийски командир. Сърцето ми се сви и после замря бързо в гърдите, когато видях последното име в списъка.

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Спомних си един от абсурдните му цитати, Овидий или Ювенал; нещо, с което Тит се опита да ме успокои веднъж, когато някакъв провал ми вгорчи настроението. „Бъди търпелив и издръжлив — изрече той с благата си усмивка. — Някой ден тази болка ще ти бъде полезна.“

Но каква полза от тази болка? Болката, че трябва да пронижа с меч сърцето на най-добрия човек, когото познавам?

— Дали да не пронижа своето сърце? — изрекох гласно. — Което трябваше да направя, когато Траян умря.

— Империята ще обеднее без теб — каза Сабина.

Облегна буза върху скръстените си ръце и замълчахме отново. Аз опипвах с пръсти наниза с военни трофеи — единственото, което официално ми разрешиха да нося под преторианската броня. Трофеи от земи, където отново щяха да властват трънаци и варвари. Забраниха ми да нося лъвската кожа върху новата униформа, както и амулетите от съпругата ми, баща ми и Сабина.

— Преторианците не се кичат с езически измишльотини — обясни ми преторианецът, когото Адриан определи да осветли новите ми задължения.

Халосах го бързо и силно по носа и той изрева. Явно бях отвикнал да ми казват какво да правя.

— Скоро ще трябва да тръгвам — Сабина погледна каменистата пътека, виеща се към изоставеното пристанище. Дори оттук се виждаше какво оживление цари край морето. — За да се заема с новите си задължения. А именно — да стоя като статуя и да се усмихвам. Основното занимание на императриците. Когато се върна в Рим и ме настанят в двореца, ще ме натоварят и с други важни отговорности, разбира се. Да тъка например. Да наглеждам робите. Да организирам дворцови угощения. Така поне твърди Плотина. Богове! Колко я подцених!

— Сигурен съм, че ще намериш начин да я тормозиш.

— Освен това Плотина настоява да започна да раждам, но, слава на боговете, Адриан не изгаря от желание за бебета. Явно не иска наследници, поне не от мен. — Сабина разкриви лице. — Представяш ли си дете на Адриан да наследи империята? Ще унищожи човешката раса.

— Детето ще бъде и твое. Няма да е толкова зле.

О, триста дяволи! Дъщерите ми! И двете бяха толкова малки — Дина на три, а Чая едва на две, — но заради тях щях да остана вечен заложник на Адриан. Те бяха гаранцията за доброто ми поведение. Познаваха ли ме изобщо дъщерите ми? Ако загинех сега, щяха ли да помнят баща си?

— Дали да не забременея? — размишляваше Сабина. — Адриан ще знае, че детето не е негово. Ще бъде принуден да се разведе.

— Не изглупявай. По-скоро ще те убие, отколкото да се разведе.

— Да, мрази да става за смях.

— Но ти ще го караш да се черви, нали? — гласът ми прозвуча яростно. — Бръсни си косата, другарувай с плебеи, наемай уличници за прислужници, гази с боси крака в Тибър, намирай си любовници, които да злорадстват зад гърба му. Остани вярна на себе си, не ставай императрица с каменно лице! Разсмивай Рим! Накарай го да съжалява, че се е оженил за теб.

— Отлична идея — съгласи се Сабина. — Да започнем веднага!

Погледнах я. Лицето й беше сурово, подигравателно, гневни искрици превръщаха очите й в син лед.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тя. — Ще ми помогнеш ли да го направим за смях?

„Спал ли си със съпругата ми?“, просъска Адриан в ухото ми и зад шепота отекна смъртоносен звън на стомана. Втренчих се в новата императрица на Рим и тя се втренчи в мен.

Не я желаех. Милостиви богове! Наистина не я желаех, исках моята Мира. Но ръката ми вече се беше протегнала и събори Сабина от колоната, а устните ми се впиха в нейните. Тя се притисна към мен, краката й се увиха около кръста ми. Целуваше ме яростно, а аз изтръгвах брошките, придържащи строгата й официална тога и прокарвах пръсти през късата й коса.

— Обещай ми да не си пускаш дълга коса — промърморих и я притиснах върху бурените. — Той мрази прическата ти.

— Обещавам. — Тя преплете пръсти около врата ми и ме дръпна надолу. — Сега млъкни и ме вземи.

Никакви ласки, никаква нежност — само ярост. И може би приятелство. Може би страстта и любовта, и омразата ми към нея се бяха превърнали в приятелство.

После й подадох ръка. Тя си приглади столата и си сложи перуката. Няколко минути се взирахме към брега. Триремата чакаше там и стотици императорски придворни издигаха погребалната клада, но не мисля, че ние я виждахме. Мисля, че и двамата виждахме Рим, но не онзи Рим, който познавахме, а новия и опасен Рим, който ни очакваше.

Прегърнах Сабина през рамо. Тя преплете пръсти в моите и ми се усмихна накриво. После се забули със златния воал и тръгна сама по пътеката, за да слезе долу и да придружава като любезна статуя новия император, сподирян от възгласите на възторженото множество. Аз застанах до другите войници и когато запалиха погребалната клада, се оказа, че сълзите ми още не са пресъхнали. Плаках за моя император. Новият император стоеше най-отпред с показно сведена глава.

„Спал ли си със съпругата ми?“

„Да, цезаре — гледах го и си мислех. — В деня, след като ми отне легиона и ме превърна в убиец, спах със съпругата ти“.

Всъщност тя забременя от мен.

„И някой ден ще гледам как умираш.“

Няма значение как. Ще ви разкажа по-нататък.