Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (14)

Викс

— Кажи ми. — Сабина вдигна глава към мен. — Тръбите бяха счупени и дните се нижеха, топли и лениви като преди, докато цялата армия чакаше дакийците да ожаднеят. — Защо ти е толкова неприятен съпругът ми? Признай, че все пак е добър легат.

Изсумтях, но не можех да отрека с чисто сърце. Не ми харесваше Публий Елий Адриан да ми е командир, но той се оказа по-способен от очакванията ми. Отсъждаше непредубедено, предоставяше свобода на центурионите си, изискваше дисциплина, без да е привърженик на боя с камшици.

— Имитира императора — рекох презрително. — Много ум ли се иска да следваш най-добрия пример?

— Прав си — съгласи се Сабина. — Много внимателно наблюдава Траян. Започна да поздравява всички по име като него и да ги потупва дружелюбно по рамото. Изглежда превзето, но Адриан винаги се стяга, когато влиза в нова роля.

— Точно така! Изтъкан е от роли!

— Но ги играе сполучливо, признай. Защо си го нарочил? Нищо не ти е направил.

— Нае главорези да ме набият!

— Всеки ден някой се опитва да те набие! Но до другата сутрин си забравил.

— Той е надменно мекотело.

— Да — съгласи се Сабина, — и какво от това?

— Защо го защитаваш? Не го ли мразиш?

— Не, разбира се.

— Но не го обичаш. — Думите ми убягваха. — Така си мислех поне…

— Любов и омраза? И нищо между тях? — Сабина наклони развеселено глава. — Така ли го чувстваш?

Позамислих се.

— Горе-долу.

Тя се разкикоти.

— Моят съпруг е малко по-сложен. Не е любвеобилен може би, но е интересен. Разговаряме много.

— За какво?

— Гръцка поезия. Сирийска архитектура. Лов на лъвове. Залезът на римската литература. Защо египтяните боготворят котките. Книгите на сибилите и какво е пишело в тях. Как се свири на флейта. Принципите на ораторското изкуство. Дали е възможно да предприемем експедиция по течението на Нил по време на пролетното пълноводие. Дали квадратните или многоъгълните павета са по-издръжливи на тежест. Кой е най-добрият начин да построиш трирема^[1]…

— Ясно, ясно — прекъснах я недоволно. — Той ти е най-добрият приятел…

Не знаех дори какво означават половината неща, които изреди.

— Приятел? — замисли се Сабина. — Ммм… не. С Адриан се държим приятелски, но не сме приятели. Той няма приятели. Не обича да се сближава с хората.

— И това е добър съпруг? — попитах пренебрежително.

— Любезен е, внимателен е и е приятен събеседник на вечерната трапеза. На мен това ми стига.

Приемливо, рекох си, след като между Адриан и Сабина нямаше кой знае какво след вечерята. Това беше първият ми въпрос.

— През първата ни брачна нощ Адриан беше по-нервен от мен — разсмя се Сабина — и легна на една страна през първата ни нощ в Дакия. Имал е афери с омъжени жени, но едва ли с девствено момиче. Или с момиче, което смята за девствено… Както и да е… силно облекчен, че не плача и не кървя, остана и разговаряхме чак до сутринта. За „Илиада“, доколкото си спомням, и как и двамата смятаме Ахил за мускулест идиот. Още на другия ден се преместих в спалня в отсрещното крило на къщата. Нощем се посещаваме приблизително веднъж годишно. Когато на Плотина й писне да ми опява, че трябва да му родя наследник, и започне да му чете конско.

Веднъж годишно. Не е зле.

— Разговаряйте си колкото ти душа иска — позволих й щедро. — Стига да няма друго.

— Благодаря за разрешението — усмихна се Сабина. — Бях стаила дъх…

Тя ме дръпна да наведа глава за целувка и заочертава бавни кръгове по тила ми. Направеше ли го, в стомаха ми винаги запърхваха пеперуди. Вдигнах я и я внесох в шатрата, където Бойл шиеше нова подплата на шлема си.

— Излизай — наредих му, отлепяйки за секунда устни от нейните.

— Ти ще ми дошиеш подплатата — предупреди ме той и изчезна.

— Побързай — засмя се Сабина, когато я хвърлих върху рогозката си. — След петнайсет минути имаш учение и опциото ще те наложи с пръчка, ако пак закъснееш.

— Мътните го взели.

И него, и проклетия Адриан. Целунах Сабина по извивката на хълбока и се усмихнах, представяйки си изражението по лицето на надменното копеле, ако ме види сега. Ако ни видеше, сигурно щеше да се наложи да го убия, но това не ме тревожеше особено. Щях да хвърля тялото в някой ров и да обвиня дакийските стражи… После тялото на Сабина се притисна в моето и аз забравих Адриан. Забравих и Старата Сарм, надвиснала горе в сухото лято без нито капчица дъжд и бавно умираща от жажда.

 

 

Фризовете върху паметника на Траян рисуват победата като най-простото нещо. Портите се отварят и римските легиони влизат триумфално в града. Но не беше толкова лесно.

Портите се отвориха, вярно, и легионите се строиха с въодушевени възгласи. Аз се напъхах между Филип и Симон с един завързан и един незавързан сандал, с шлем, кацнал върху главата ми като птица с развети криле, и полуоблечен. Победоносният зов на тромпетите прозвуча призори. Филип ругаеше ликуващо на мекия си гръцки, а Симон крещеше като зъл дух. Ала слънцето се вдигна горещо на небосклона, пратеници яздеха напред-назад и ние пристъпвахме от крак на крак, докато конниците разнасяха искания нагоре-надолу по планината. Едва следобед редица военнопленници се предадоха и легионите тръгнаха по виещата се пътека към града. Милосърдното настроение на Траян вече се бе изпарило.

— Къде е царят ви? — извика дрезгаво той и дори отзад, във втората кохорта на легиона, аз долових остротата в гласа му.

— Виждаш ли го? — прошепна по-ниският от мен Филип и се надигна да погледне над шлема на войника пред него. — Сигурно се забелязва лесно. Чух, че носи мантия от лъвска кожа!

— Може да е свалил мантията, идиот такъв!

Гласът на императора плесна отново като камшик:

— Къде е!

Пленниците се спогледаха и замърмориха.

— Ще се погрижим — изръмжа императорът и в следващия момент кавалеристите му скочиха върху конете си.

— Кучият син сигурно е избягал, преди да се предадат — изсумтя Симон до мен.

— Значи няма да се бием? — попитах разочаровано, когато тромпетите затръбиха отново.

— Предадоха се! Няма да се бием, разбира се.

— О… — Въодушевлението помръкна и се запитах дали и императорът се чувства така.

Той се взираше в крепостта, навярно спомняйки си опожарените римски гарнизони с черепите, цъклещи се като божества от нишите в стените, където преди са се развявали гордо легионерските орли.

— Изгорете града — заповяда рязко той и отново всички чуха гласа му. — Изгорете го до основи.

Не след дълго пламъците заоблизваха небето. Дакийските войници ги поглеждаха и тутакси отклоняваха очи.

Няколко центурии нахлуха в града да потушат съпротивата, останалите се разположихме около храмовете. Римските храмове са правоъгълни постройки с колони и високи покриви — величествени Домове на величави богове, — но дакийците явно принасяха жертвоприношения върху каменни кръгове, гравирани с руни, под открито небе. Върху тревата имаше огромен равен кръг от плътно подредени един до друг камъни, напомнящи слънчев диск, и видях как Траян скочи от коня си и тръгна към него с лице като буреносен облак. Грабна знамето от аквилифера ни, който застива стреснат на място, и застана в средата на каменния кръг. Спря задъхано за миг, сякаш забравил какво иска да направи или да каже и после без нито дума заби пръта в пролуката между два камъка Орелът на Десетия се развя гордо над езическия олтар.

Усетих как гърлото ми пари и осъзнах, че крещя с още хиляди други. Траян вдигна ръка да ни смълчи, но ние тропахме с копията върху щитовете и мрачното му изражение започна да се разсейва. Той се усмихна доволно като момче и очите ни се насълзиха от пушека, който вятърът довяваше от горящата крепост и го завихряше около прекрасния ни, дързък орел.

После дойдоха жреците на легиона да издекламират дълга благословия и да обявят Траян за господар и завоевател на Сармизегетуза, но ние непрекъснато ги прекъсвахме с триумфални възгласи и те размахваха ръце да ни усмирят. Помпозни глупци, кому бяха нужни благословиите им? Траян беше станал господар на Старата Сарм в мига, щом заби орела в каменния кръг. Виждах как дакийците — жена, прегърнала бебе, старец, момче, няколко години по-младо от Тит — ни наблюдават безпомощни, с горчива омраза, но не мислех за тях. Мислех само за великия ни император.

Лошото му настроение вече се бе стопило. Когато жреците престанаха да бръщолевят, той погледна към горящата крепост и разкриви лице.

— Ще я построя отново — заяви. — По-величествена отпреди, обещавам.

Обърна се към нас и изрева дружелюбно:

— Следвайте заповедите на центурионите си. Нещастните кучи синове, които ще останат на пост, да внимават да не се напият. Другите да разполагат с нощта както намерят за добре. Но заловят ли някого с дакийска жена, която не изглежда доволна, ще му отрежа петела с тъп нож.

Ние изревахме в отговор и забарабанихме отново с копията. Той вдигна ръка и почернелият от дима вятър развя късата му коса.

— Утре тръгваме по петите на проклетия дакийски цар. Ще го намерим — и него, и лъвската му кожа — дори да се е скрил в Хадес!

Нов рев.

— Свободни сте!

Размислих дали да не сляза да доведа Сабина, която сигурно изгаряше от нетърпение да чуе нещо ново след монотонното лагеруване, но се отказах. Въпреки стражите и отрядите, бдящи за размирни дакийски войници, тази нощ в Старата Сарм щеше да се лее кръв. Нямаше да се мине без изнасилени жени и подпалени къщи, без римляни, проснати на сутринта мъртви, с ножове, стърчащи от коремите им. Най-добре да не я въвличам в това — щеше да е прекалено интересно дори за нея.

С Филип открихме гостилница, обрах го на зарове, после той ме обра и излязох навън с половин кесия и значително по-ясен разсъдък от него. Тъмните улици се виеха причудливо, за разлика от правите ъгли на Рим. Усещах как невидими очи наблюдават червената ми мантия и качулатия ми шлем. За да си спестя уличните боеве с помътена глава, пих умерено в гостилницата и се чувствах почти отвратен от себе си. Нима започвах да се превръщам в предпазлив старец като центурионите, винаги претеглящи всички последствия? Приятелите ми се присмиваха и продължиха да се наливат до несвяст, но аз изпих половин халба силна дакийска бира и излязох рано от гостилницата. Реших да се върна да поспя в лагера, щом утре ще тръгваме рано сутринта. Пак проявявах предпазливост, не, по-лошо, отговорност. Но макар да не бих го признал пред никого, предпочитах да прекарам нощта в леглото до момичето си, вместо да се напивам в гостилница, където половината клиенти искат да ме убият. Успокоих се, че утре ще се забавлявам безмилостно, подигравайки се на стенещите си и повръщащи събратя по оръжие.

Пресякох тесния площад и се запътих към градските порти. Група легионери ме подминаха с радостни възгласи — сигурно отиваха да сменят отряда, останал на пост до храма, където Траян заби орела на Десети Фиделис. Зърнах нещо бледо да просиява около храма и след кратко колебание се върнах при странния дакийски олтар. Сабина харесваше непознати богове, дори необикновени варварски идоли с рога и нокти, каквито боготворяха дакийците. Разкажех ли й нещо ново и интересно, щеше да се зарадва повече, отколкото ако й подарях диамантена огърлица. Моето необичайно момиче.

Сиянието, което бях забелязал от тъмната улица, беше отражението на трите четвърти лунен диск върху гладък каменен кръг сред тревата. Подпорните камъни и грубите колони бяха изчезнали в мрака, но кръгът отразяваше бледо луната. Погледнах я отново и прецених, че ще застане точно над каменния кръг, когато се издигне най-високо на небосклона.

— Какво е това? — попитах, улавяйки за яката мъж в кожени панталони и мантия от овча кожа, който се опита да ме заобиколи, стрелвайки с очи меча ми. — Каменен олтар ли?

Онзи ме изгледа с мрачна омраза.

— Слънчев диск.

— За какво служи?

Той се измъкна от хватката ми и потъна в сенките. Преметнах щита си през рамо и тръгнах любопитно напред през тревата. Облян от лунната светлина, кръгът изглеждаше по-голям, разполовен от сянката на знамето, забито в средата му. Орелът на Десетия чернееше под лунното сияние, но продължаваше да се издига гордо. Зад него крепостта приличаше на купчина лава и пепел, тлееща в мрака. Забарабаних замислено с копието си по земята. За какво им е слънчев диск? Да не би дакийците да принасят върху него жертвени овни, когато слънцето се издигне най-високо над хоризонта? Или коронясват тук царете си и устройват сватбените церемонии на принцовете си? Сабина несъмнено щеше да попита…

Докато размишлявах, войниците прекосиха слънчевия диск и застанаха до орела. Размениха по няколко думи със стражите — орлите никога не остават без надзор. Видях как си отдадоха почест и мъжът в средата се наведе и извади знамето измежду камъните. Лунната светлина посребряваше лъвската кожа, наметната през главата му. Разбрах, че е аквилиферът ни, и му завидях. Аквилиферът на легиона носи знамето в битка — най-голямата чест, с която възнаграждават смелите войници. Аквилиферът носи лъвска кожа с лапи, кръстосани гордо пред гърдите, плащат му двойна надница и само с едно стъпало под центурионите. Късметлия!

— Ще слагаш Орела да спи ли — поздравих го, когато слезе от слънчевия диск и тръгна през тревата.

Той изсумтя стреснато и отстъпи назад. Едната му ръка се вкопчи в дръжката на меча, а другата стисна по-здраво знамето. Двамата мъже зад него също вдигнаха копия и аз пристъпих на светло, за да ме видят.

— Версенжеторикс, втора кохорта, трети центурий от Десети Фиделис. Спокойно!

Да изгуби Орела си беше най-големият срам за легиона; аквилиферите и помощниците им предпочитаха първо да размахат меч, а после да задават въпроси. Мрачна шайка, макар и добре платена.

— Просто се разхождам — обясних аз.

— Свободен си — отсече един от копиеносците. — Наредиха ни да го изнесем от Сармизегетуза и да го върнем в лагера.

Изгледах с присвити очи мъжа в лъвската кожа.

— Откога аквилиферите носят дакийски щитове?

— Изгубих моя — рече грубо той.

— Ще ти орежат заплатата — предупредих го и отстъпих настрани. Зад нас повечето стражи, дежурили около слънчевия диск, се бяха разпръснали и запътили към леглата си.

— Сложете Орела да си отспи. Цял ден бдя зорко над нас.

— Имаш право — съгласи се един от копиеносците и в този момент аз метнах копието си към него.

То изтрополи върху рамото му меко и звънливо, съвсем различно от звука, който издава стоманата на римските брони. Плетена ризница, а не от пластини и кръгъл щит, вместо правоъгълен… Мъжът с копието се обърна озъбен към мен и дългата му коса се разпиля изпод шлема, дълга коса, каквато никой центурион не би позволил на легионерите си да носят.

— Дакийци! — изревах към отдалечаващите се стражи, оставили трима врагове да си тръгнат с Орела им, и се хвърлих към първия копиеносец.

Той ме посрещна с ръмжене, замахна с копието към лицето ми и аз вдигнах щита. Острието се плъзна по издатината в средата му с глухо тупване и аз надзърнах бързо към слънчевия диск. Дузина стражи пазеха Орела, но се бяха пръснали да търсят вино и курви. Само двама чуха вика ми и се върнаха. Видях как измъкват мечове от ножниците си и другите двама дакийци се обръщат към тях. Трима от нас срещу трима от тях, а римският легионер струва колкото двама дакийски метежници. Триста дяволи! Вече започвах и да говоря като центурион!

Копието отново се насочи към мен и аз се скрих зад щита. Мечът ми се стрелкаше около ръба му с къси, резки движения и пред очите ми изплува безумно ясен спомен — император Траян кръжи около мен в осветената от факлите градина и повтаря: „Върхът побеждава острието, момче, върхът побеждава острието!“

Копието се заби в щита и заседна там. Дръпнах диво щита и изтръгнах копието от ръката на дакиеца. Той извади брадва от колана си и я размаха в къса, зловеща дъга. Вместо да се забие някъде между ушите ми обаче, острието отчупи къс от щита ми и препарира ръката ми. Зад мен долетя задавен крясък и видях как дакиецът в лъвската кожа забива брадвата си в главата на светлокос легионер. Беше се втурнал да ми помогне толкова бързо, че не беше успял да си върже шлема.

Горната една трета от щита ми се разлетя на трески под следващия удар на брадвата. Изревах и халосах с него дакиеца си. Висок здравеняк в червена мантия, несъмнено съблечена от някой нещастен мъртъв римлянин. Очите му бяха черни, бездни в тъмнината; виждах само блясъка на оголените му зъби сред гъстата черна брада. Отбягнах следващия удар на брадвата и прехвърлих меча в лявата си ръка.

Умеех да се бия като римлянин с дясната ръка, когато съм в строй зад щита. Къси, резки движения, върхът побеждава острието, всичко, което ми бяха втълпили по време на легионерското обучение. Но лявата ръка беше обучена от варварин, от най-великия римски гладиатор, по една случайност мой баща. С лявата ръка убих за пръв път, когато бях на тринайсет години. Лявата ръка не признаваше правила, не се биеше във формация. Върхът побеждава острието, знаеше дясната ръка. Върви по дяволите, мислеше лявата.

Докоснах амулета, даден ми от татко, и замахнах със сабята към гърдите на дакиеца. Щях да го разпоря от гърлото до корема, ако не беше ризницата. Той се олюля за миг и аз скочих към него. Ревях, че майка му е курва, баща му — куп лайна, че ще го разкъсам на парчета и ще се изпикая върху костите му. Отсякох гребена на откраднатия шлем върху главата му, пронизах коляното ту и той се запрепъва. Срязах половината му щит и половината му пръсти с него. Той изпусна брадвата, но не помоли за милост, само ме гледаше стоически и понеже беше смел, отнех живота му с един бърз замах през гърлото.

Строполи се едновременно с легионера. Извърнах се в мига, когато войникът изкрещя. Точно под ръба на нагръдника му стърчеше копие. Той падна, а мъжът в лъвската кожа го повлече по тревата към края на слънчевия диск. Тръгнах към него и осъзнах, че сме останали само ние двамата. Аз и лъвската кожа, сребърна под лунната светлина.

Тогава той се обърна и ме видя. Едната му ръка стискаше Орела, а другата — брадвата. Вдигнах меча и закрачих напред. Той започна да се отдалечава с предпазливи стъпки. Орелът сияеше над главата му.

За моя изненада той проговори:

— Ти вдигна тревогата.

Латинският му беше добър, почти без акцент. Нищо чудно, че е успял да заблуди стражите да го помислят за аквилифера на Десети Фиделис.

Посочих Орела с меча си. Кръвта продължаваше да бушува в ушите ми.

— Върни го — рекох задъхано. — И лъвската кожа. Не са твои.

— Кожата е моя. Убих лъва с копие, когато бях на дванайсет. Първата ми жертва.

Нещо прещрака в главата ми. Не само аквилиферите носят лъвска кожа. Сетих се какви слухове бях чувал, слухове за мъж, висок три метра, който предвождал войски срещу Рим и криел рогата и опашката си под лъвска кожа.

— Ти си… дакийският цар.

Изгледа ме невъзмутимо. Беше по-висок от мен, което не се случваше често, и имаше къса черна брада, пълни устни и нос прав като саблено острие. Грубата лъвска кожа се смесваше черната му коса, а лъвските лапи бяха кръстосани върху широките му гърди. Орелът изпищя мълком над главата му. Моят Орел уловен в лъвски лапи.

— Казаха, че си заминал на изток.

— Трябваше — изръмжа той.

— Сигурно е имало по-лесен начин да се измъкнеш.

Ала още преди да довърша, се разколебах. Аквилиферите ходеха, където пожелаят. Стражите пред портите на Старата Сарм щяха да погледнат Орела и да му махнат с ръка да минава, без да си направят труда да погледнат лицето под лъвската кожа. Би могъл да вземе коне от лагера, да захвърли Орела и да препусне бързо накъдето поиска, за да поднови борбата си.

Не че Десетият щеше да участва в тази борба. Нищо не може да изкупи унижението на легион, изгубил Орела си.

Вдигнах отново меча си и посочих Орела.

— Дай ми го и ще те убия бързо.

— Царете не умират бързо — възрази той изморено. — Отвеждат ги в Рим във вериги и умират на арените ви. Как го наричате, когато убивате хора там — игри?

Смътно безпокойство сви сърцето ми и аз се опитах да го потисна.

— Върни ми го.

Той отново отстъпи предпазливо назад и прекрачи върху изсветлелия от луната слънчев диск, без да го поглежда.

— Не приближавай — предупреди ме, когато се втурнах напред. Сниши Орела и насочи брадвата си не към мен, а към него. — Ще го накълцам на парчета, преди да ме достигнеш.

— Защо? — изсъсках. — С теб е свършено.

— Повече, отколкото предполагаш. — Усмихна се и аз видях какво усилие му струва. — Но и вие взехте нещо мое, нали?

Погледнах димящата крепост зад гърба му.

— Не съм го направил. Аз просто дойдох… тук. С моя легион.

— Защо?

— Защо какво? Заповядват ми да тръгна на поход и аз тръгвам. Просто е.

— Знаеш ли как се казвам?

Бях чувал името му хиляди пъти, нещо странно, което усуква езика. Нещо, което не си бях направил труда да запомня. Какъв смисъл имаше?

Погледнах Орела в ръката му. Кръвта бушуваше във вените ми и ме зовеше да се хвърля в битка, ала езикът ми бе окаменял в устата. Защо не беше тук Тит да се изправи срещу този умен цар? Тит щеше да го смълчи с мекия си глас, щеше да цитира нещо мъдро и трогателно за благородството да се предадеш. Но мен не ме биваше с думите. Никога не ме е бивало.

Спогледахме се, дакийският цар и аз, и внезапно той седна, по-скоро падна. Изстена тихо и положи Орела върху камъните, но вдигна предупредително брадвата си над гордото крило.

— Добре, добре — отпуснах меча си и седнах внимателно върху ръба на слънчевия диск. Царят притисна свободната си длан някъде под лъвската кожа, а кокалчетата на другата му ръка, която стискаше брадвата, побеляха.

— Левичар — констатирах аз. — Като мен.

— Забелязах. Жалко. Синът ми така и не се научи да се сражава с левичари.

— Синът ти?

Кимна към мъжа, когото бях убил, после към другия дакиец, проснат върху тревата с меча на мъртвия легионер, забит в гърлото му.

— И двамата.

Не знаех какво да отвърна. Допуснех ли грешка, моят Орел щеше да стане на парчета. Видях черната сянка под него, разстлана върху камъните.

— Как се казваш? — попитах внезапно.

— Децебал.

Гласът му изневеряваше.

— Хубаво име.

Означава Силен за десетима. По-добре от Дребосък.

Сянката под него нарасна, пълзейки като черен поток към Орела.

— Какво ни издаде? — попита Децебал. — Защо реши да ни нападнеш?

— Не го наричаше Орела — обясних. — За нас знамето не е „то“, а „той“.

— Ах… — Полегна внимателно върху камъните, без да изважда ръката си изпод лъвската кожа. Понечих да пристъпя към него, ала брадвата в другата му ръка се изви като дъга и застина във въздуха. — Не ме предизвиквай, момче.

Вдигнах помирително длан.

Той погледна оцъклената луна, застанала почти точно над главите ни.

— Тук ме коронясаха — промърмори той сякаш на себе си. — Но по пладне. Слънцето грееше ослепително.

Помислих си, че Сабина ще се зарадва да научи това.

— Дай ми Орела — повторих аз.

Той издаде нечленоразделен звук през стиснатите си зъби. Сви юмрук под лъвската кожа и по камъните рукна ярка кръв. Орелът се давеше в нея.

Станах и тръгнах към него. Очите му се завъртяха в орбитите.

— Погреби ръката, с която държа меча.

— Императорът ще я поиска — отвърнах безпомощно.

Траян се беше заклел, ако царят умре, да отнесе в Рим поне главата му и ръката, вдигнала се срещу империята.

— Занеси му дясната ми ръка. Няма… няма да разбере. Левичарите не се срещат често, нали?

Разкикоти се. Зъбите му бяха почернели от кръв. Едната лъвска лапа се свлече назад и аз видях ужасната рана под нея. Римският легионер беше разпорил корема на царя, преди да умре.

Децебал изпусна Орела и той изтрополи върху каменния слънчев диск. Царят притисна брадвата към гърдите си, потупа я леко и посегна към камата, затъкната в колана му. Зъбите му се оголиха отново като на скелет и аз си спомних изпепеления гарнизон на дакийската граница, спомних си четиримата войници, захвърлени мъртви на пътя, изтезаваните мъже и черепа, оставен в нишата на портата.

— Трябваше да си стоиш мирно и тихо тук — рекох му, докато се мъчеше да извади камата от колана.

В крайна сметка пръстите му не успяха да се сключат около дръжката й. Дори да беше притежавал сила за десетима, сега кръвта я бе отнесла. Погледна ме. Аз издърпах камата от ръката му. Не знаех какво да кажа, не знаех с какви молитви се сбогуват дакийците с умиращите си воини, затова просто докоснах амулета, даден ми от друг воин, също притежавал сила за десетима. Докоснах амулета, положих длан върху челото на умиращия цар и му прерязах гърлото.

 

 

— Викс? — примигна Тит, когато се олюлях пред прага на безупречно чистата шатра на приятеля ми. — Мислех, че си се отдал на пиянство в Старата Сарм с всички от легиона?

— Отнеси това на императора.

Хвърлих вързопа в краката на Тит. Лъвска лапа с кървави нокти се отпусна безжизнено върху сандала му. Той надникна предпазливо във вързопа и отскочи назад.

— И това — забих пръта на Орела в земята. — Погрижи се за него. Преживя тежка нощ.

— Викс?

— Трябва да го измият — рекох завалено. — Подгизнал е от кръв.

Олюлявайки се, излязох, от шатрата на Тит. И меча ми се нуждаеше от почистване; беше покрит със съсирена кръв, а центурионът щеше да ме изпече жив, ако я прибера в този вид в канията. Ръцете ми обаче трепереха толкова неудържимо, че изругах и продължих напред. Тази нощ лагерът беше почти безлюден. Както спомена Тит, всички легионери се напиваха в Старата Сарм, с изключение на неколцината клетници, охраняващи лагера.

— Викс?

Сабина стоеше пред шатрата на контуберниума ми, стиснала ведро с вода в едната ръка. В другата държеше купчина мръсни туники. Пране, разбира се. Винаги неотложно, дори когато се печелят войни и умират царе.

— Знаеш ли, че переш дрехите на герой? — попитах аз.

Тя вдигна вежди и остави ведрото.

— Така ли?

Разперих ръце и се усмихнах широко.

— Аз съм герой.

Защо ми беше толкова трудно да се усмихна? Убих царя на Дакия, сложих край на войната, щяха да ме окичат с лавров венец, щом императорът научи, щяха да окачат наниз медали върху колана ми… Защо тогава не можех да се усмихна?

Сабина ме гледаше със сериозно и предпазливо изражение каквото бях видял да се изписва по лицето на Тит.

— Дакийците имат някакъв слънчев диск — осведомих я и захвърлих шлема си настрани. Той цопна във ведрото и разплиска водата, но аз не обърнах внимание. — Знаеше ли, че имат слънчев диск?

— Не, не знаех. — Сабина пристъпи към мен.

— Нещо за измерване на слънцето. Сигурно и на луната. Кръгло е и е от бели камъни, подредени като тухли, и защо ме гледаш така?

Тя разпери ръце и аз се хвърлих в прегръдката й. Паднах на колене и зарових лице в гърдите й.

— Върху тях коронясват царе…

— Шшт… — тя прокара пръсти през косата ми.

Очите ми бяха сухи, но се тресях като листо. Треперех от главата до петите и не знаех защо. Не разбирах защо.

— И върху тях умират царе.

— Мълчи, любов моя. Мълчи…

Притиснах се замаяно към нея и върху тази необятна зелена земя усетих, че я обичам повече от всичко на света.