Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empress of the Seven Hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Кейт Куин

Заглавие: Императрицата на седемте хълма

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Ганка Петкова

Художествен редактор: Дамян Дамянов

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-28-1338-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1775

История

  1. — Добавяне

Глава дванайсета

Викс

Обичам походите. Стига слънцето да грее и да няма много кал, те са изключително приятни. Раменете ми обикновено се противят на тежката торба през първия час, но след малко тялото ми се отпуска и аз се понасям лек като перце в добро настроение и рева с пълно гърло маршовете, които държат легиона в крачка. Маршовете са различни — ако ви се падне особено благочестив и превзет центурион, песните са мрачни призиви към Марс или скучни патриотични стихове за римската слава. Император Траян обаче беше легионер по душа и присърце му бяха най-циничните песни, така че разполагахме с пълна свобода.

Изтеглихме се бързо от Мог. Половината от нас оставяха зад гърбовете си дългове и бременни жени и всички бяха доволни, че няма да бездействаме. Роби, трофеи, плячкосване — много награди ни очакваха, след като смажем дакийския цар. Дори редови войници като мен можеха да забогатеят.

— Не искам богатство — призна между маршовете Бойл, с когото крачехме редом. — Искам една от онези необуздани дакийски жени. Оставяли, казват, драскотини по гърба ти като диви котки. Ще я отведа с мен в Германия.

— И после ще те смени с някой гостилничар като предишната — подразни го Симон.

— Това беше отдавна.

— Преди четири месеца! А онази преди нея те смени със свирач на лютня.

— Аз искам роби — обади се Филип от другата ми страна. — Дузина мускулести войници. Ще ги изпратя на жена ми. Тя ще ги храни и обучава.

— Ако не я убият.

— Виждал ли си жена ми? — потрепери Филип. — Ще я следват по петите като кучета. Носят голяма печалба на пазара. Гладиаторските школи плащат добре за варвари.

— За един месец ще проиграеш парите на зарове — изкоментирах аз и Филип ме цапардоса по главата с копието си. Залитнах назад.

— Ред в строя! — Центурионът ни препусна към нас и ние закрачихме примерно. — По-живо!

— Копелето изгаря от желание да се докаже — промърмори Симон.

— Като всички нас. — Юлий надигна глава да погледне през прахоляка към войниците от Четвъртия, които ускориха ход. — Да не би да искате Четвъртият да стигне пръв в Дакия? Както моят предшественик Юлий Цезар е прекосил пръв Рубикон, така и ние ще сме първи на изток.

Наместихме пътните си торби и се устремихме напред. Десети Фиделис с лекота прекосяваше осемнайсет мили на ден; двайсет и две, ако вървяхме бързо. Не беше зле за разквартируван в укрепление легион, който изпълнява един-два учебни похода месечно.

Въпреки че ако аз бях легат на Десетия, щях да постигна двайсет и четири мили.

 

 

Не бях виждал легат Публий Елий Адриан от началото на похода, когато, в червена мантия, яхна коня си с много благородна осанка. Яздеше далеч навред с императора и другите легати и ако питат мен, можеше да си стои там. Легионът се простира нашироко — над пет хиляди мъже, ако е в пълен състав. Достатъчно да избегнеш дори началството, ако си постараеш, а аз се стараех. Брадатото копеле нямаше да ме зърне до края на кампанията, зависеше ли от мен… Умът ми не го побираше как съборих легата си в калта пред групичка кикотещи се центуриони.

Няма значение. Имах легат, който ме мрази, но имах и война, и стълба да изкачвам. Достатъчно занимания и без допълнителни неприятности.

Денят беше дълъг. Изпяхме почти всичките си маршове и по пладне научих няколко нови от приятелски настроен писар от Шестия. Много мръсни.

— Години наред бяхме в Сирия — довери ми писарят. — Там няма нищо за чукане, освен крави. Как мислиш, има ли красиви момичета в Дакия?

— Има — уверих го, — но ти оставят драскотини по гърба.

— По-добре, отколкото да ти опяват — ухили се той. — Имаш ли жена?

— Една. И тя ми е много.

Бях позагладил положението с Деметра най-вече защото Тит ме скастри строго.

— Носи детето ти — нахока ме той. — В много традиции това е достатъчно, за да ти стане законна съпруга, независимо дали сте декларирали брачни клетви пред олтара.

— Не думай — потреперих аз.

— А съпругът дължи на жена си поне едно сбогуване, преди да тръгне на война. — За такъв хилав и скромен младок Тит имаше изненадващо остър поглед. — Постъпи правилно, Версенжеторикс.

Всъщност бях загрижен повече да запазя приятелството си с Тит, отколкото с Деметра, но резултатът беше един и същ. Преглътнах тежко под суровия му поглед, подкрепих се със солидно количество чисто вино и прощално гушкане с червенокосата си любимка и отидох да видя Деметра в нощта, преди да тръгнем на похода. В общи линии лошите ми предчувствия се оправдаха — тя плака много, а аз се опитвах да я успокоя; тя си поплака още малко, а аз смотолевих, че утре трябва да ставам призори за похода, и това я разплака още по-силно.

— Ще те убият — хлипаше тя до гърдите ми. — Ще те у… убие онзи дакийски цар с лъвската кожа и рогата и… и няма да се върнеш.

— Нищо подобно — утеших я. — Няма да се дам на нищо и никакъв цар с рога. Ще се върна скоро с цял чувал злато, ще видиш.

— Наистина ли? Ще се върнеш при мен?

— Да.

Може би. Или пък не. Бях готов да обещая всичко, само и само да спре да плаче. Момченцето й ме наблюдаваше от ъгъла с огромни кафяви очи, копия на нейните, само че не толкова червени и подути.

— Ще ти родя син — дланите й се плъзнаха по все още плоския й корем. — Знам, че ще го поискаш, когато го видиш, Викс. Всички мъже искат синове.

— Не е късно да… — заекнах предпазливо. — Преди да стане опасно. После ще се оженим, когато се върна. Така ще е по-лесно.

Отвърна ми с изнурена усмивка и аз потуших гневните искрици, пламнали в гърдите ми. Наистина се стараех с всички сили.

— Ще вдигнем истинска сватба — казах, вперил очи в луната, която чезнеше зад прозореца и отнасяше последните ми часове за отдих. — С пиршество, с червено було и прочее.

— Но моите сънароднички не носят червено було на сватбата.

— Каквото пожелаеш.

Наведох се и я целунах, побутвайки я към леглото. Предстоеше ми дълъг поход все пак и стройното й, кадифено тяло щеше да ми липсва, а и си рекох, че така вероятно ще спре да плаче. Последва обаче нова суматоха. Явно жените от Бициния не правят любов, докато са бременни, и в крайна сметка прекарах нощта, преди да тръгнем към Дакия, облечен и прегърнал Деметра в леглото. Проломотвах и по някоя успокоителна безсмислица, когато тя спираше да плаче, което не беше често.

Нищо чудно, че походът ми доставяше удоволствие.

Благодарих на писаря от Шести легион и се върнах при другарите си от контуберниума с мех, пълен с вода. На сбогуване Деметра изглеждаше много достолепно — от среднощния плач очите й бяха станали огромни, сияйни и изкусителни. Може би все пак щях да се оженя за нея, когато се върна. Тит беше прав, нямаше да намеря по-добра жена от Деметра. Красива, кротка, непретенциозна… всички качества, които харесвах. Всички качества, които Сабина не притежаваше.

Не ми беше трудно да отбягвам съпругата на легата след онази нощ, когато се натъкнах на нея пред главната кула. Пътищата на войниците и офицерските съпруги не се пресичат в ежедневния житейски порядък. Мътните да я вземат, изглеждаше красива. Бих се радвал да я видя бледа и нещастна, но тя се плъзгаше до мен със златните си сандали, гъвкава и безгрижна както винаги. Запитах се за миг дали ще успея пак да я вкарам в леглото си. Хубавичко щях да сритам Адриан по задника, спор няма. Но след като легатът ми вече ме мразеше, да спя със съпругата му не беше най-умният ход на света и на всичкото отгоре това момиче вече ме беше зарязало веднъж. Не исках да повтарям грешката си. По-добре да се оженя за бицинианската си богиня и толкоз.

След пладне поехме отново. Император Траян яздеше край колоната, величествен в червената си мантия, с ведро момчешко лице под перестия шлем, и припяваше щастливо с пълно гърло най-циничните маршове. Гласът му секна, когато минахме край подпален гарнизон като онзи, за който с Тит докладвахме в края на… възможно ли е да е било едва миналата есен? Дакийският цар беше изпратил отряди дълбоко в Германия, за да ни покаже колко близо може да се промъкне, и гарнизонът приличаше по-скоро на купчина почернели греди и опушени керемиди. От ниша в рухналата порта се цъклеше череп, от чиито очни орбити стърчаха клони, а дрипите под него бяха овързани в странни възли. Приближавайки се, Симон промърмори молитва на иврит, а аз докоснах амулета, провесен на врата ми. Песните замряха от само себе си в гърлата ни, когато минахме край него, и всички аквилифери[1] сведоха знамената с орлите на легиона. Из редиците се понесе слух как императорът се взирал дълго в черепа върху портата на разрушеното му укрепление, после го свалил с копието си и го стъпкал под копитата на коня си. Сърцето ми едва не се пръсна от гордост. Ето това беше император! Това беше моят император.

С падането на нощта бяхме подминали отдавна руините и призраците. Настана суматоха кой легион ще си разпъне лагера пръв. Докато се обучавах, предприемахме дълги, безцелни тренировъчни походи през планините и разпъвахме лагери. Прибирахме шатрите и пак ги разпъвахме, понякога по три пъти дневно, докато се справим задоволително бързо, но Десетият се задържа твърде дълго в укреплението и бяхме изгубили форма. Симон взе шатрата ни от каруците, които се клатушкаха отзад, Филип отиде да копае защитния ров на лагера, аз клекнах да запаля огън, а Бойл се препъваше с наръч дълги прътове за високата ограда. Върна се огромен, потен и отвратен.

— Четвърти вече са вдигнали лагера си.

— Ще ги бием утре — раздухах искрицата, която успях да подпаля. — Някой има ли мех с вино?

— Не прибързвай. Трябват им още хора за оградата. Да не искаш да останем последни? По-добре втори, отколкото последни.

С Бойл се втурнахме да помагаме. Забивахме коловете по-бързо, отколкото смогваха да изкопаят дупките, и ругаехме под нос зяпачите, които стояха и си разглеждаха картите, вместо да запретнат ръкави и да си поизцапат ръцете. Едно муле ме ритна и когато спрях да подскачам и да проклинам, вдигнах поглед и видях стотици лагерни огньове, разцъфнали като цветя. Всеки контуберниум има шатра и огън; всяка каруца си има място, всяко муле — кол за връзване. Легионерите сновяха насам-натам с оръжията си, писарите — със свитъците си, центурионите — с восъчните си плочици. Малък и спретнат град, издигнат за по-кратко време, отколкото е необходимо да съблазниш жена. Утре сутрин обаче щяхме да го скътаме в пътните си торби, сякаш никога не е съществувал, ако не броим някоя дупка или купчина конски тор тук-таме.

Когато се върнах, Юлий беше окачил казан над огъня и другите се бяха събрали около него. Надуших овнешко месо и твърди овесени бисквити.

— Искаш ли?

— Не, щом ти си готвачът. — Наведох се да отбягна черпака, с който Юлий ме замери. — Ще си взема бисквита и ще се прибирам.

Вчера будувах цяла нощ в леглото с плачеща жена. Дано боговете се смилят над мен.

— Ще се наложи. — Симон ме изгледа странно. — Не си поплюваш, а?

— Какво?

Другите се разкикотиха.

— Не знаех, че имаш две — изсмя се Юлий.

— Две какво?

— Не, три. Забравяш червенокосата.

Нова порция кикот.

— Да не сте полудели? — скастрих ги и влязох в шатрата. И замръзнах.

— Изненада! — възкликна Сабина.

Сабина

Сабина се настани върху навитата на руло постеля на Викс и се зарече да не се смее. Но само един поглед към лицето на Викс при влизането му в шатрата я принуди да наруши обета си.

— О, Викс — запревива се тя от смях. — Да можеше да си видиш изражението!

Закри уста с длан и продължи да се смее.

— Стой тук — подвикна той и излезе от шатрата. Сабина видя сянката му, надвиснала над огъня, край който седяха сенките на другарите му. — Мъртви сте — чу го да изръмжава и пак се разкикоти.

Подпря глава върху коленете си и се смя, докато сълзи потекоха от очите й, включвайки се в хора от хихикане и дюдюкане отвън.

— Мъртви! — повтори Викс и влетя отново в шатрата с лице като тъмен облак. Сабина успя да се овладее що-годе, но под яростния му поглед раменете й отново се разтресоха.

Викс скръсти ръце.

— Как се появи тук?

— Не успя ли да измислиш по-оригинален въпрос?

Сабина преглътна с усилие последния пристъп на смеха.

— Днес съм извървял двайсет мили и съм построил още двайсет мили ограда; не съм спал повече от два часа през последните четирийсет. Прекалено съм уморен, по дяволите, за да оригиналнича. Е? Как се появи тук?

— Приятелите ти не са виновни — тя огледа шатрата. — Казаха ми само коя е твоята рогозка.

Очите на Викс я обходиха от главата до петите. Сабина предположи, че изобщо не напомня елегантната легатска съпруга, която беше видял преди седмица след вечерното угощение на императора. Зае обикновена вълнена дреха от прислужницата си, а косата й се спускаше върху гърба й на хлабава плитка. Краката й бяха обути в сандали с гвоздеи по подметките, подходящи за дълго ходене.

— Не знам какво си намислила — каза той най-сетне. — Но е време да си вървиш у дома.

— Домът ми е тук, Викс. Нали затова всички легионерски лагери са еднакви, където и да се намират? — Тя огледа чистите, здрави стени на шатрата, изопнати в съвършена симетрия. Рогозките вече бяха подредени безупречно и купчинки дребни притежания — зарове, амулети, лични талисмани, бележеха личното пространство на всеки. Сабина взе точилото, което Викс винаги оставяше до леглото си, когато живееше в къщата на баща й, а сега отново лежеше до постелята му. — Дом далеч от дома, където и да си.

— Не е твой дом — издърпа той точилото от ръката й. — Връщай се в шатрата на съпруга си.

— Да не би да смяташ, че делим една шатра? — Сабина вдигна вежди. — Всъщност в момента той ми е много сърдит. Вече си беше уредил компания — трибун от Шестия, много по-красив от мен, и не искаше изобщо да го придружавам. Неуместно е да водиш съпругата си по незнайни земи. Но аз помолих мило императора и той не можа да ми откаже. Адриан ме настани в тила в специална колесница и нареди да разпъват шатрата ми далеч от всичко интересно — и ето ме тук.

— Защо изобщо помоли да дойдеш на похода?

Тя разпери широко ръце, сякаш да обхване шатрата и лагера отвъд.

— За да видя света.

— В тила на войската?

— Надявам се да бъде интересно.

— Кал, кръв, битки, опасности…

— По-добре, отколкото да си стоиш у дома, да тъчеш и да си правиш оглушки, когато императрица Плотина те засипва с полезни съвети. Освен това мога да направя нещо добро. От един ден пътувам с армията и вече разбрах, че обозът се нуждае от ревизия. Знаеш ли, че местните попълнения не получават същата дажба като римските легионери? Не съм наясно дали правилата го изискват, или офицерите, отговорни за снабдяването, ги мамят, но ще го обсъдя с Траян.

— Сигурно си полудяла — просъска Викс, — ако се надяваш кучият син, за когото се омъжи, да ти позволи да се навърташ край простите легионери!

— Кой казва, че Адриан ще разбере? — попита Сабина нехайно. — Той ще се храни с офицерите си, ще спи с адютанта си и ще кръжи услужливо около императора. Съмнявам се дали по време на похода ще се виждаме повече от веднъж дневно. Щом ще ставам свидетел на война, смятам да го направя както трябва — пеш и от същата перспектива като теб.

— И реши, че ще съм ти благодарен да ме назначиш за екскурзовод? — Викс се обърна с гръб към нея и започна да развързва бронята си. — Нямаш срам!

Тя се усмихна.

— Радвам се, че помниш.

— След всичко, което… — Викс изхлузи бронята и я остави на земята до шлема. — Не съм забравил как ме използва преди пет години. Да не си въобразяваш, че ще ти позволя да се настаниш тук, при мен?

— Очевидно ще се наложи да плащам такса на четиримата ти приятели за привилегията — разсъди Сабина. — Поне според приятеля ти Юлий. Но може би ме баламосва. Вече ми разказа някаква небивалица, че бил потомък на Юлий Цезар…

— Махай се!

— Щом искаш.

Сабина стана и изтупа прахоляка от полите си.

— Ако искаш да се забавляваш с неизкъпани войници, потърси други — озъби се Викс. „Ушите му все още поаленяват, когато се ядосва“, отбеляза заинтригувано Сабина. — Винаги ще се намери някой смрадлив опцио, готов да дели легло с курва.

— Едва ли ще стигна дотам — отвърна невъзмутимо Сабина. — Щом не искаш да остана, ще се върна в шатрата си и ще се наспя. Разбрах, че легионите тръгват рано-рано, и смятам да измина пеш първия етап. Може и да съм легатска съпруга с меки стъпала, но все някак ще успея да вървя редом с вас, след като не нося пътна торба и два пръта за ограда.

Викс се втренчи в нея.

Сабина взе мръсната овча кожа, която беше решила да използва като мантия вместо фината вълнена пала, за да не привлича вниманието на крадците, след като напусне офицерския периметър.

— Ще се отместиш ли, Викс?

Той стоеше като истукан пред входа на шатрата и се взираше в нея. Беше забравила колко е висок. Той се приведе, потършува в кесията си и й подхвърли нещо.

— Вземи го!

Сабина погледна тежката обеца от сребро и гранат в дланта си.

— Мислех, че си я продал.

— Никой не поиска да ми плати добра цена — намръщи се той. — Реших да я подаря на моето момиче, но тя не вижда смисъл от една обеца. Вземи си я. Не я искам!

Сабина усети как нещо леко и топло запърха в стомаха й. Усмихна му се.

— Защо дойде? — изръмжа той.

— Казах ти. За да видя света. И може би да го направя малко по-добър.

— Не, искам да кажа… — Викс прокара ръка през косата си, почти оголил зъби като хищник. — Защо си тук? Защо не ме оставяш на мира?

— Искам да видя света — повтори Сабина. — И понеже и двамата сме тук… е, исках да го видя с теб.

Протегна ръце и я улови за раменете с огромните си длани. Вдигна я и очите й застанаха срещу неговите. Лицето му беше студено и сурово.

— Ще съжалявам — простена той мрачно.

После я целуна.

— Привет! — Сабина поздрави останалите от контуберниума, когато с Викс излязоха от шатрата. — Аз съм Сабина. Понякога ще ви гостувам вечер, но винаги ще си плащам за привилегията. Кажете ми колко ви дължа. Ще се опитаме да не вдигаме много шум, поне занапред. Това яхния от леща ли е? Гладна съм. Бойл, как ти лепнаха прякора?

Тя сипа две паници леща, подаде едната на Викс и се настани с кръстосани крака пред огъня. Останалите от контуберниума я изгледаха, после изгледаха Викс.

— Нито дума — предупреди ги той, седна до нея и я прегърна през раменете.

Тит

След една седмица по пътищата, помисли си Тит, повечето легати проявяват признаци на умора. Кал по ботушите или набола брадичка по доскоро безупречно обръснатото лице или локвички по пода на шатрата. Не и Адриан.

— Погрижи се да изпратят тези писма и после събери следващата пратка с кореспонденция — нареди Адриан на Тит, без да вдига очи от восъчната плочица, върху която пишеше бързо цифра след цифра. — Предай на лагерния префект да дойде при мен утре сутринта, преди да тръгнем. Не ми харесва положението със запасите от жито. Някой краде и ако не е той, ще знае кой е.

Иначе лошо му се пише.

— А доклада за императора? — напомни Тит иззад купчината плочки и свитъци.

— Ще го напиша лично. Луций, рапортът на Първото копие за проявите на неподчинение в четвърта кохорта…

В безупречно спретнатата шатра на легат Адриан кипеше деятелност като в пчелен кошер. Един адютант прехвърляте книгите, подредени като по конец в сандъците им, върху бюрото се издигаха педантично струпани купчини със свършена работа, недовършена работа и предстояща работа; меха с вино държеше роб, лика-прилика с роба, който се грижеше перата да са подострени. Друг трибун чакаше с нова партида свитъци. Трети трибун тъкмо излизаше да предаде съобщение. Един секретар сортираше свитъци, докато трети роб чистеше калта от ботушите, които легатът беше носил през деня, за да са изрядни на сутринта. Адриан диктуваше писмо на друг секретар.

— Подпиши го „Собственоръчно от Публий Елий Адриан“.

Същевременно самият Адриан довършваше доклада си със съвършен, спокоен почерк. В помещението единствено не се трудеше усърдно старото куче, заспало с глава върху краката на Адриан.

— Първото копие изпрати съобщение. — Тит се възползва от паузата в равномерната диктовка на легата. — Напомня, че сте пожелали да инспектирате втора кохорта утре.

— Благодаря, не съм забравил.

След едноседмична работа по време на похода у Тит се затвърди впечатлението, че Адриан не забравя нищо. Присъстваше лично на наказателни процедури и церемонии по повишаване в чин, незначителни или не; помнеше имената не само на висшите офицери, но и на центурионите; легионерите бяха разбрали, че имат ли оплакване, могат да го отнесат направо към легата и той ще ги изслуша и ще отсъди лично, вместо да прехвърля отговорността на трибуните. Вместо да използва носилка, Адриан яздеше цял ден в пълно бойно снаряжение, сраснал се с едрия си черен кон като кентавър; работеше до късно нощем, изтощавайки до краен предел секретарите, адютантите и трибуните; ставаше рано сутрин като обикновен легионер. Винаги изглеждаше спокоен, чист и безупречен в съвършено излъскана броня и със спретнато подрязана брада, сякаш току-що излиза от банята.

— Съпругата ви също изпрати съобщение — докладва Тит. — Пита дали днес ще вечеря с вас?

— Не, ще работя. Предай й извиненията ми.

Тит въздъхна леко. Зарадва се, когато разбра, че Сабина ще участва в дакийската кампания. Надяваше се да я вижда всеки ден, щом работи за Адриан. Но тя почти не стъпваше в оживената шатра на Адриан. И последния път, когато препусна с коня си до луксозната й носилка, откри, че я няма.

— Излезе на проучване — обясни прислужницата й.

— Удобно си се настанила, а? — не се стърпя да отбележи Тит.

Прислужницата, изтегнала се върху възглавничките на господарката си, разпръскваше прахоляка, размахвайки ветрилото й от пера.

— Не ме издавайте, господарю — усмихна се прислужницата, свадливо сираче на тринайсет, което просеше на уличен ъгъл в Брундизиум, откъдето Сабина я прибра. Сабина винаги намираше момичета на странни места и им предлагаше работа в дома си. Половината я ограбваха най-безочливо и побягваха, но тя не се отчайваше и приютяваше все нови и нови. — Домина Сабина каза, че няма нищо против да си почивам.

— За нищо на света — успокои я Тит. Все пак се надяваше да вижда по-често господарката й.

— Благодаря, трибуне. — Адриан сложи печата си в края на доклада, взе второ писмо от секретаря да го подпише, вдигна ръка за подострено перо и същевременно намери време да вдигне поглед и да се усмихне на Тит. — Мисля, че те преуморих тази вечер. Свободен си.

— Преуморих е точната дума — промърмори недоволно един от другите трибуни, когато с Тит излязоха от шатрата. — Защо не остана старият легат? Не ни караше да вършим нищо, освен да доливаме вино в чашата му.

— О, не знам… Аз харесвам Адриан. Не мога да отрека, че работи повече от нас.

— Е, аз не бих възразил да намалим темпото. Трибуните на легат Парминий не сноват по цял ден напред-назад край колоната да разнасят кореспонденцията му. Ловуват, возят се в носилки. Моите крака са целите в мазоли!

— Натрий ги с гъша мас — посъветва го Тит.

Беше научил този лек от Викс. Размисли дали да не се отбие в контуберниума му — за пръв път, откакто бяха тръгнали, имаше свободна вечер.

— Дано не си дошъл гладен. — Викс вдигна очи от казана, който разбъркваше над слабия огън. — Юлий сготви яхнията, преди да застъпи на стража. Има вкус на варени обувки.

— Ще преглътна вечерята в името на компанията, Дребосък.

Тит се настани до огъня, сгънал дългите си крака под туниката.

Винаги сваляше трибунската броня и отличителните знаци, когато гостуваше на Викс и събратята му от контуберниума, за да им спести двоумението дали да му отдават чест, или не. Те го погледнаха — дребният грък Филип, неизменно подхвърлящ заровете си, огромният светлокос Бойл, задрямал пред огъня, и брадатият Симон, който дялаше пръчка, и му кимнаха приятелски. Тит им кимна в отговор и взе паницата с яхния, подадена му от Викс. Беше се мръкнало, последните ивици на червения залез се стопиха зад дърветата и треперливите пламъци на огъня чертаеха топло езерце в мрака. Мрак, осеян с хиляди мънички езерца, помисли си Тит, обхождайки с очи ширналия се околовръст лагер. От всички страни блещукаха огньове, защото всички войници от всеки контуберниум от Десети Фиделис вечеряха, точеха саби, лекуваха мазоли и си разказваха истории, както щяха да правят и утре, и вдругиден, и така, докато дакийският цар не умре.

— Прав си — рече Тит на Викс, след като вкуси яхнията. — Варени обувки, опасявам се, е меко казано. Предполагам, че ти липсва Деметра с нейните агнешки специалитети.

Симон и Филип се разкикотиха в хор.

— Не точно — отвърна Викс и се почеса по темето. — Имам си друго момиче.

Тит вдигна неодобрително вежди.

— Не е необходимо, надявам се, да ти напомням, че майката на детето ти заслужава не само уважение, но и вярност?

Викс продължи да яде.

— Ни най-малко.

— Тогава е излишно да се притеснявам.

Тит беше чувал старата поговорка за мъжа, който, дори да падне в клоака, излиза, ухаещ на рози. Викс, помисли си той, може да падне в клоака и да излезе с по едно красиво момиче от двете страни.

Иззад Тит долетя женски глас.

— Има ли място за още един?

Сабина?

Тит вдигна удивено очи. Съпругата на легата му, която с мантия от овча кожа, изгорял от слънцето нос и плитка, преметната през едното рамо, никак не приличаше на легатска съпруга. Вибия Сабина.

Мен ли е дошла да търси? Ала задоволството едва бе започнало да стопля гърдите му, когато тя прекрачи напреди и се хвърли в прегръдката на Викс.

За миг Тит се почуди дали не сънува. Понякога сънищата са такива — хора и места се смесват по безумен, недействителен начин. Но му хрумна, че ако е сън, Сабина ще скочи в неговата прегръдка и ще вдигне лице, за да я целуне той. Не Викс щеше да зарови пръсти в косата й и да отметне главата й назад, за да залепи устни в ямката между ключиците й. Щеше да е Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

„Не е сън — рече си зашеметено той. — Не е никакъв сън.“

— Тит! — засмя се Сабина, когато Викс най-после я пусна на земята. — Не те видях! Откога с Викс сте се сдружили толкова?

Тит се изненада колко невъзмутимо прозвуча гласът му.

— Мога да те попитам същото.

Тя му се усмихна и опря показалец в устните си, завъртайки очи към мястото, където Симон, Бойл и Филип се бяха оттеглили с паниците си да играят на зарове.

— По-късно, моля те. Милостиви богове, Викс, не ми казвай, че си оставил Юлий да сготви!

Тит усети как стомахът му се свива от нехайния тон, с който произнесе името на Викс. Не си никакъв Дребосък, ако имаш такова момиче… Защото Сабина явно идваше често и сядаше пред този огън, съдейки от начина, по който подкачаше Флип, че мами на зарове, и молеше Симон да я научи на еврейската молитва преди хранене; от начина, по който седеше в скута на Викс и облягаше глава върху рамото му, докато той шиеше скъсания хастар на шлема си. Тит се съсредоточи върху яхнията. Изгреба старателно и преглътна и последната капчица. Сипаха му нова порция и той продължи в същия дух, без да усеща изобщо вкуса й. Втората паница му стигна, докато Бойл и Симон най-сетне влязоха с прозевки в шатрата на контуберниума, а Филип се запъти да си търси курва. Едва чак тогава Тит вдигна поглед.

Сабина се усмихна.

— Е? Как се срещна с Викс тук?

— Той ми спаси живота веднъж-дваж, когато за пръв път стъпих в Дакия. — Тит пое дълбоко дъх. — А ти?

Викс и Сабина се спогледаха за миг, после отлепиха очи един от друг и се разсмяха едновременно. В този момент Тит усети как го пробожда стрела от чиста ревност. Ревността изобщо не е зелена, отбеляза мимоходом той. Беше жълта като жлъчка.

— Дълга история — успя да отрони Сабина, превивайки се от смях.

— Обичам дългите истории. — Но всъщност предчувстваше, че тази няма да му хареса.

— Не успя да ми устои преди пет години, когато бях телохранител в дома на баща й. — Викс я целуна самодоволно по врата. — И досега не може да ми устои.

— Е, историята май не се оказа толкова дълга — заключи Сабина. — Въпреки въпроса кой на кого не може да устои, Викс…

Преди пет години. Когато аз й носех виолетки, а Адриан й рецитираше поезия…

Милостиви богове! Адриан!

— И двамата сте полудели! — избухна Тит. — Да не мислите, че легат Адриан няма да разбере? В легиона няма тайни!

— Аз нямам тайни — обади се спокойно Сабина от прегръдката на Викс. — На фона на трептящите пламъци двамата представляваха забележителна картина — олицетворение на умиротворението и доволството. Сабина беше преплела деликатните си ръце около мускулестата ръка на Вик, а дългите му, здрави пръсти си играеха небрежно с краищата на плитката й. — Адриан вече знае, че съм по-любознателна, отколкото трябва. И вероятно допуска, че имам любовник. Неведнъж ми е показвал, че не възразява, стига да съм дискретна.

„Сега ли намери да ми го кажеш? — възропта неволно Тит. — Ако го знаех в Рим, след като се омъжи…“ Пропъди тези мисли, поне за момента.

— Колкото и да си дискретна, не вярвам Адриан да се примири, че си избрала… хмм… обикновен легионер.

Тя се усмихна на Викс.

— Не е обикновен.

Тит също погледна Викс.

— Ще те наложат с камшик. Нищо чудно да те екзекутират.

— Само ако разбере. — Викс го изгледа самонадеяно над нежната глава на Сабина. — Кой ще му каже, Тит? Ти?

Той размисли за миг. Но само за миг.

— И двамата сте полудели — повтори той.

— Вероятно — съгласи се Сабина. — Ето, донесох мех с вино. Пийни, преди да припаднеш.

Тит наля чаша вино и за пръв път в живота си го погълна неразредено. Дори не усети как изгаря гърлото му, когато подаде меха на Сабина.

— Не мислех, че си от жените, които си намират любовници — прошепна той.

— Паднах ли ти в очите? — Усмивката й помръкна леко. — Ще ми бъде много мъчно, ако стане така.

— Какво толкова? — избоботи Викс. — Днес няма верни съпрузи. Нито сред плебеите, нито сред патрициите.

— Само старомодни типажи като мен. — Тит не успя да прикрие студенината, прокраднала се в гласа му. — Които съзират добродетелта на предаността. Особено към майките на децата ни, Версенжеторикс.

Очите на Викс му изпратиха мрачно предупреждение над главата на Сабина: „Да не си посмял да споменеш Деметра!“ Тит се подвоуми дали да си замълчи.

Сабина продължаваше да го гледа сериозно.

— Съжалявам, ако съм те разочаровала, Тит.

Той въздъхна.

— Не си.

Имаше ли някой право да вини жена, омъжена за човек с вкусовете на Адриан? Всички в Десетия знаеха за връзката на Адриан с един трибун, колега на Тит, да не споменаваме близостта му с красив млад адютант и още по-красив инженер.

— Не си ме разочаровала — повтори Тит и усмивката се върна в очите на Сабина.

„Но защо не избра… другиго?“, помисли си той. Вместо грубия, самонадеяния, ухиления, неверния недодялан Викс?

Или пък Сабина виждаше високия, силен, смел, амбициозен, самоуверен Викс? Тит се погледна — краката му все още стърчаха въздълги и кокалести изпод туниката, кльощавите му китки не заякваха, въпреки че носеше сабя.

Косата му сигурно стърчеше на темето.

— Ще работя с легата през следващите шест месеца или докато свърши войната — обади се Тит след малко, колкото да каже нещо, — и ще внимавам да не разбере, че вечер седя около огъня със съпругата му и легионера, който й е любовник.

— Точно така — съгласи се Сабина. — Слава на боговете, че лицето ти няма да те издаде. Сигурно е въпрос на възпитание. Всички патриции умеят да лъжат хладнокръвно.

— Извинете! — възрази Викс. — Вулгарният плебей е оскърбен.

— Признай си! Ти не би могъл да скриеш чувствата си, дори от това да зависи животът ти.

„А аз мога — помисли си горчиво Тит. — И, милостиви богове, нямам избор“.

Бележки

[1] Аквилифер (лат.) — букв. орлоносец; знаменосецът на Римския легион, по ранг приравнен към висшите подофицери. Орелът, респ. аквилиферът, се движи редом с центуриона на първата центурия. — Б.пр.