Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (17)

Тит

Лятото на 113 г.

— Ения! — Тит потърси с поглед икономката си. — Ения, моя прекрасна нимфо с неповторими очи…

— Спести си красивите думи, доминус. — Кльощавата му чернокоса икономка скръсти ръце. — Какво ви трябва?

— Вечеря за шестима час по-скоро. Ще съм ти длъжник до края на дните си.

— Шестима?

Очите й се преместиха от Тит към фигурата в броня, в прашна мантия и в още по-прашна ръждивочервена коса, възправена внушително и абсурдно в тясното преддверие. Трите или четири години почти не бяха променили Викс — изглеждаше малко по-смугъл, по-мускулест, с позагрубяло от слънцето лице, но иначе си беше същият.

— И други като него ли ще дойдат? — попита Ения без капчица ентусиазъм.

— Не, само той, но яде за петима.

— Дайте ми час.

Тя тръгна към малката кухня, викайки робите.

Викс огледа атриума със сини плочки, със скромен свод, едва няколко стъпки широк.

— Квесторската заплата не стига ли за нещо по-голямо? Мислех, че семейното ти имение заема половината Палатина.

— Дядо се оттегли там. При желание можех да остана при него, но вече съм голям, имам работа, разполагам със собствени средства. Нямам извинение да живея на гърба на семейството, още повече че мама почина, а двете ми сестри са омъжени и имат свои домакинства. Затова се настаних тук. — Жилището не беше просторно; само спалня, кабинет и атриум, където провеждаше и скромните си вечерни угощения. — Нищо особено — добави щастливо Тит.

— Очевидно ти е достатъчно — одобри Викс и огледа Тит от главата до петите. — Тази тога ти отива повече от бронята. Квестор, а? Получих последното ти писмо…

— Никакви походи, никаква кал — въздъхна доволно Тит. — Само чистоплътно сплетничество и безплътни удари в гърба.

Викс подсвирна шумно.

— Не ми казвай, че си станал студенокръвен политически гущер като Адриан!

— Още не! Но „никой не става злодей с една стъпка“.

— Триста дяволи! Липсваха ми цитатите ти. Катон?

— Ювенал. Защо реши, че е Катон?

— Защото половината ти цитати са от Катон, глупчо.

Направляван от Тит, Викс изнесе два лектуса от кабинета — по един върху всяко рамо — и скоро двамата се нахвърлиха върху подносите с пълнена сьомга, печено свинско, пресен хляб и зрели праскови. Ения сновеше напред-назад с блюдата.

— Какво те води в Рим? — попита със закъснение Тит, след като Викс погълна половин свинска плешка. — Май забравих да се поинтересувам.

— Тримесечният рапорт на легиона до императора. — Викс прокара последната хапка свинско с глътка вино. — Легатът използва случая да ме разчисти от пътя си. Кучият син ме мрази от дън душа.

— Какво направи?

— Чисто и просто искам да му взема поста — отвърна преспокойно Викс.

— Тогава си мий ръцете след всяко блюдо. — Тит изгледа с вдигнати вежди как Викс отчупва поредния комат хляб. — Защото няма да станеш легат, ако не поработиш върху обноските си.

— Първо ще стана центурион. Следващото място, което се освободи, е мое, защото навърших трийсет.

— Симон от стария ти контуберниум стана ли центурион? Беше подминал доста…

— Не, той напусна Десетия. Пенсионира се и се върна в Рим, представяш ли си?

След това обсъдиха надълго и нашироко новините от Десети Фиделис: какъв е новият легат — строг командир или лентяй? Юлий още ли твърди, че е потомък на великия Цезар? Бойл намерил ли си е момиче, което не го е изоставило заради първия срещнат свирач на лютня или гостилничар?

„Липсва ми“, осъзна Тит. Не войнишкият живот; без него можеше да мине. Липсваха му обаче непринудените разговори с мъжете, които опозна в Дакия. В политиката нямаше такова нещо. Всички поставяха на първо място кариерата си. Сприятелиш ли се, рискуваш да те изместят при следващите избори за претори.

В този момент Ения се втурна в атриума и огледа празните подноси и оглозганите кокали.

— Не се шегуваше, доминус — заключи тя. — Той наистина яде за петима.

Тя погледна малко по-одобрително Викс, докато разчистваше масата, а Викс не скри възторга си, когато Ения излезе пъргаво с полюшваща се до кръста й черна плитка.

— Избрал си красива икономка.

Тит прокара смутено пръсти през косата си. Ения работеше в къщата на дядо му — черноока, двайсет и пет годишна, с фино, симпатично лице и остър език. Когато Тит се премести, й предложи следното:

— Домакинството ми няма да е голямо. Няколко роби, колкото да готвят и перат на ерген. Но ти ще отговаряш за всичко, няма да си само една от многото свободни жени на служба в къщата.

— Икономка — отсече тя. — И компания в леглото ли, доминус?

— Е, ако не възразяваш. Не е изрично условие, но си много красива… — обясни срамежливо той. — И наистина предпочитам да уредя този въпрос. Още нямам съпруга, не ходя по бордеи и не мога да си позволя куртизанка.

— Не участвам в оргии и няма да обслужвам приятелите ви. — Тя се намръщи неотстъпчиво. — Каква е заплатата, доминус?

Той спомена скромна, но разумна сума. Тя изсумтя. Той предложи повече. Тя вдигна вежди.

— Опасявам се, че повече не мога да си позволя — отвърна той твърдо. — Ами ако прибавя две нови рокли годишно и подарък за Сатурналия?

— Споразумяхме се — кимна тя. — Ще остана, докато си намерите съпруга. Дотогава ще спестя достатъчно за пенсия.

Лесно като две и две и освен това се беше сдобил с любовница.

— Не знаеш много за жените, а? — констатира тя и започна да го образова със същия замах, с какъвто организираше домакинството му. И Тит, и домакинството му спечелиха от нововъведенията й.

— Мислех, че вече ще си се оженил — Викс несъзнателно повтори думите на Ения. — Някоя кокетка не успя ли да ти завърти главата?

— Миналата година бяха на косъм. Легатска дъщеря. Червенокоса.

— Харесвам червенокоси — подсвирна Викс.

— И аз, но Вибия Сабина ме разубеди. Посъветва ме само да погледна робите й и ме попита дали искам същото страхливо изражение да ме поглежда от огледалото.

Ръката на Викс, разрязваща зряла праскова, застина.

— Още ли се виждаш със Сабина?

— Когато е в Рим.

Което не беше често, понеже придружаваше Адриан в Панония. Тит разряза ябълката си с малко сребърно ножче и в очите му просветнаха дяволите искрици:

— Сега е в града — додаде нехайно.

— Все ми е едно.

Викс попи със салфетка сока от срязаната праскова, стекъл се по ръцете му.

— „Трудно е да се откажеш от дълга любов“ — заяви Тит на тавана.

— Не ми пука, Катон.

— Катул. Както и да е… губернатор Адриан се върна от Панония и тя е с него.

— Не ми пука и за Адриан. Радвам се, че се махна от легиона.

— Ммм… Чу ли, че вече е консул?

Миналата седмица Тит придружи консула и съпругата му на театър. Пратеници и секретари обсебваха вниманието на Адриан почти през цялото време и Тит и Сабина, събрали щастливо глави, обсъждаха актьорите и поезията. След двете години в Панония Сабина се бе върнала накичена с местни бижута и с обрамчени в синьо очи (особено в присъствието на императрицата, за да я шокира), но старото им приятелство, скрепено край лагерните огньове в Дакия, не беше променено. „Може би аз съм по-щастлив от Викс.“

Викс, очевидно зачеркнал темата за Адриан и Сабина, пак беше започнал да оглежда проветривия атриум, черното небе над открития покрив и фонтана, ромолящ нежно в средата.

— Домашен уют, пфу! — изсумтя той. — Предпочитам шатра и рогозка.

— Наистина ли? — Тит изгледа изпитателно приятеля си. — Лъжеш, струва ми се. Изражението те издава.

— Какво ми е изражението?

— Познатото изражение.

Тит забеляза, че Ения бърза да запали лампите, и стана да й помогне. Навън се бе мръкнало и скърцащи каруци, кучешки лай, изблици смях и стъпки огласяха настъпилата типична римска нощ. Съвсем различна от черната тишина и шума на дърветата в Германия. Тит си спомни колко го стъписа разликата, когато се върна от Севера.

— Трябва ти жена, Дребосък.

— Винаги — съгласи се Викс. — Познаваш ли някоя добра курва в Рим? Онези, при които ходех преди години, сигурно вече ги няма.

Ения изсумтя под нос над лампите.

— Не ти трябва курва — поправи го Тит. — Трябва ти съпруга.

— Легионерите не могат да се женят!

— Офицерите могат, а ти си на крачка от центурионския чин — усмихна се Тит. — Циникът Версенжеторикс — съпруг! Защо не и баща? Имаш практика с онова хлапе, което осинови.

Тит помогна на Викс, когато след края на дакийската война, се появи на прага му с момченцето на дакийската красавица, яхнало раменете му.

— Ще ми помогнеш ли да намеря кой да се грижи за него? — примоли се Викс. — Не ставам за бавачка, по дяволите!

— По този въпрос сме единодушни — отвърна Тит и откри бакалин в Мог, готов (срещу месечна издръжка от Викс) да отгледа още едно дете с трите си момчета.

— Изглежда щастлив. — Викс се пресегна към купата с праскови, когато Тит го попита как е красивото момченце на Деметра. — Отбивам се от време на време да се уверя, че е добре.

— Виждаш ли? Трупаш опит за времето, когато ще имаш собствени синове.

— Не искам синове. Нито съпруга. Ти се справяш прекрасно сам. — Викс проследи с поглед как се полюшват хълбоците на Ения, когато тръгна към кухнята. — Или не съвсем сам…

— Прекалено зает съм със строителните проекти на императора. Не ми остава време да се оженя. Никоя съпруга няма да ме търпи да се прибирам вкъщи с коса, покрита с мраморен прах.

— Помага ли да издигнат триумфалната колона^[1]? — попита развълнувано Викс. — Още не съм я видял…

— Ако смяташ, че колоната е внушителна, почакай да видиш какви бани строи Траян. Най-големите в историята. Иска ги готови до утре, но се обзалагам, че още пет години ще се занимавам с тях.

— Загуба на време! — Викс опипа неспокойно дръжката на ножа, затъкнат в колана му. — Трябва да завладява света, а не да строи бани!

— Не споделям мнението ти, но император Траян вероятно мисли като теб. Чух, че обмисли да нахлуе в Парта.

— Парта? — Викс видимо се оживи. — Десети Фиделис сигурно няма да участва. По дяволите! Искам да видя Парта! Кафяви жени и горещо небе. И горещи битки, предполагам…

Викс и Тит превзеха Парта^[2] над още една чаша вино, вдигайки наздравица за въображаеми победи. Когато обсадиха Вавилон, Викс започна да се прозява. Малко преди да плячкосат Хатра^[3] той вече спеше дълбоко, обронил глава върху масата.

— Виждаш ли? — Тит донесе одеяло от спалнята и зави приятеля си. — Наистина ти трябва съпруга. Тогава тя ще се грижи за теб, а не аз.

Викс обаче вече похъркваше безметежно.

Сабина

Сабина не помнеше кога започна да подбира моментите така, че да улови съпруга си в добро настроение. Единственото време, когато доброто му настроение изглеждаше гарантирано, беше след като е убил нещо.

— Добър улов? — попита тя, след като Адриан влезе в триклиниума, потупвайки длан с чифт окървавени ръкавици. Беше рано, белите мраморни стени на триклиниума розовееха от светлината, струяща през прозорците с изглед на изток.

— Сърна. — Крачеше неспокойно като двете хрътки, въртящи се с оголени зъби около него, сякаш и тримата все още надушваха утринната роса, бягащата жертва, рукналата кръв. — Дребна самка, но човек се задоволява и с малко.

— Откога се задоволяваш с малко, Адриан?

Той се усмихна студено и посегна към купчината свитъци и восъчните плочици, които го очакваха. Беше се измил, преди да седне на масата за закуска; тогата му беше надиплена безупречно през рамото, брадата му — подрязана, ръцете — чисти. Пълна противоположност на мъжа, когото Сабина зърна през прозореца призори да пришпорва коня си в двора с твърда ръка, окървавен и кален от главата до петите, предвождащ свитата прислужници, понесли убитата сърна. Адриан несъмнено беше слязъл от колесницата да пререже собственоръчно гърлото на сърната. Предпочиташе лично да довършва плячката.

— Събрали сме повече месо, отколкото можем да изядем — осведоми го Сабина. Заради честите му ловни излети и робите и прислужниците им се хранеха изобилно с дивеч. — Ще подаря сърната на някой от подопечните ти.

— Както решиш. — Щом убиеше жертвата, Адриан изгубваше интерес към нея. — Днес няма да се върна за вечеря. Поканен съм у сенатор Рурик.

— Чудесно! — Сабина го погледна шеговито. — Прислужват му много красиви мъже.

Той я изгледа студено. „Кога изгубих способността си да го разсмивам?“, помисли си Сабина. Преди няколко години думите й щяха да предизвикат неохотна усмивка или най-много бегло неодобрително повдигане на вежди. Сега гласът му едва не вледени ечемичената отвара в чашата й:

— Аз не поставям под въпрос заниманията ти.

— Всъщност много често ги поставяш под въпрос.

Друга промяна напоследък. „Къде беше?“, „Какво видя?“, „Защо се усмихна?“.

— Поставям под въпрос — отсече Адриан — не заниманията, а дискретността ти.

Зави със замах свитъка на руло и посегна към друг. Сабина отпиваше от ечемичената отвара и го наблюдаваше замислено. Розовото сияние по стените премина в златисто; по улицата долу каруците подеха ежедневното си скърцане и трополене под прозорците им.

Адриан вдигна очи.

— Не ми харесва да носиш това.

Посочи кръста й, препасан с колан, от който висеше странно оформен резбован буков талисман между две абаносови мъниста.

— На мен ми харесва.

— Изглежда езически.

— Той е езически.

Всъщност й го подари една вещица в Панония. Там й хареса. Обширни долини с гъсти гори, дълбоки дерета с буйни реки, туземци с неразгадаеми очи, поглъщащи смъртоносната местна сабея^[4], сякаш е мляко. Много загадки криеше Панония и много несвършена работа. С придумване, молби и заплахи Сабина успя да убеди Адриан да отдели средства за строеж на болница във Виндобона^[5]. Тъкмо полагаха основите и дойде време да се връщат в Рим. Сабина се раздели със съжаление с Панония, за да се прибере във високата, източена къща на Адриан на Палатинския хълм с белите й мраморни стени, геометричните й фризове и безмълвните й роби.

— Вчера ти купих книга — обади се тя. — Новите поеми от онзи поет, за когото говорят всички — Амиан. Мисля, че няма да харесаш метафорите му, но тук-там се среща по някоя красива фраза.

Адриан нахвърляше бързо записки върху восъчна плочица.

— Нямам време за книги.

— Изневеряваш на себе си.

— Консул съм. Имам важни задължения.

— Преди намираше време да четеш независимо какъв пост заемаш.

Той не отговори. Заглади восъчната плочица и започна да пише наново. Под нокътя на палеца му имаше тънка ивица кръв и Сабина се почуди дали сърната го е изгледала безмълвно, когато е посегнал да й пререже гърлото. След сватбата им Адриан ходеше на лов веднъж седмично, преследвайки сърни с колесницата си. В Панония ходеше на лов за вълци през ден, придружен от цяла глутница свирепи панонски хрътки. Сега не му оставаше време да чете любимата си гръцка поезия, но ловуваше всеки ден… и без да разбира защо, Сабина ставаше призори от леглото и замислено наблюдаваше съпруга си как се връща с оцапано с кръв, усмихнато лице.

— Императорът споменавал ли ти е нещо за Парта? — попита рязко Адриан.

— Смята да тръгне догодина. — Сабина отметна кичур коса зад ухото си. — Каза ми, че още обмисля кои легиони да вземе.

— На мен не го е казал — сопна се Адриан.

— Скоро ще те осведоми, сигурна съм.

— Понеже двамата разговаряте непрекъснато, предай му, че искам да командвам легион. За предпочитане Трети Партика^[6].

— Защо? — наклони глава Сабина. — Нали не одобряващ идеята за нашествие в Парта?

— Не я одобрявам — потвърди Адриан. — Ще бъде загуба на пари и време. Но след това ще имам право да се кандидатирам за губернаторския пост в Сирия.

— Сирия? — Сабина подпря брадичка в шепа; — Струва си да се види. Планините, горещината. Мечтая да посетя Палмира. Веднъж ми каза, че наричат Палмира Пустинната невяста, помниш ли?

— Няма да те взема в Сирия. — Адриан си отбеляза нещо върху плочката и я побутна настрани. — Освен ако не обещаеш да се държиш по-порядъчно, отколкото в Дакия и Панония. Да не обикаляш навсякъде като плебейка, да не разговаряш с неподходящи хора… да не ме поставяш в неудобно положение. Редно е губернаторските съпруги да спазват благоприличие.

Сабина остави рязко чашата си.

— Навремето обичаше да обикаляш навсякъде с мен. Да виждаш всичко отблизо, лично да проверяваш какво има да се направи.

— Консулът трябва да спазва по-стриктно етикецията. Както и съпругата му. А Сирия не е затънтено място като Панония. Повече очи ще ни наблюдават.

— Ако отидем там — допълни безизразно Сабина. — Ще поговоря с Траян да ти даде легион, щом държиш толкова. Но е възможно да не ме послуша. Лусий Квет също иска да получи Трети Партика. На всяка цена.

— На всяка цена иска да се докопа и до теб.

— Така ли?

Сабина настръхна. Пръстите й застинаха около чашата. Сърна, замръзнала неподвижно в храстите, пред които дебне ловец.

Адриан не вдигна поглед от плочиците.

— Квет не отлепи очи от теб на последното угощение в императорския дворец.

— Е, и?

— Използвай го в моя полза.

Сабина вдигна вежди.

— Той е бербер — обясни Адриан, оглеждайки свитъците. — Берберите се славят с гореща кръв. Няколко думи, прошепнати в леглото, понякога вършат чудеса.

Сабина замръзна. След един дълъг момент най-сетне рече:

— Поощряваш съпругата си да блудства? Какво би казала императрица Плотина?

— Ще се ужаси, разбира се. Но тя е добродетелна жена. Понеже ти не си такава, защо да не използвам таланта ти в своя изгода?

— Ако реша да ме използваш.

— В други случаи не подбираш много — констатира безстрастно той. — Нима не намираш берберите за достатъчно екзотични?

Сабина стана, подаде чашата си на роба и излезе.

 

 

— Невъзможно! — ококори се Калпурния. — Какво прасе! Предупредих те да не се омъжваш за него, Вибия Сабина!

— Да. — Сабина вдигна плитката си на тила, пъхайки фибите с ненужно ожесточение.

— Открай време не го харесвам — Фаустина не успя да прикрие задоволството в гласа си. — Зашлеви ли го? Когато каза това, имам предвид.

— Не — отговори рязко Сабина. — Но едва се сдържах.

Тя смъкна халата и пое към обвития в пара калидариум^[7]. Калпурния тръгна след нея, а малката й сестра я последва, благопристойно завита с хавлия.

— Е? — настоя Фаустина. — Разкажи ни още!

— Не пред сестра ти — възрази Калпурния.

Калпурния се беше позакръглила от целия низ бебета, светлата й коса все още блестеше, а устните й, около които нямаше нито една бръчица, се усмихваха охотно както винаги.

— Не искам да отчайвам Фаустина — уточни тя.

— Не съм отчаяна — възрази Фаустина. — Всъщност, Сабина защо не кажеш на мама да ми позволи да се омъжа сега, вместо да чакам още две години?

— На шестнайсет си! Прекалено си млада. Сабина се омъжи на деветнайсет.

— Но преди това не стоях със скръстени ръце — съгласи се Сабина, мислейки си за Викс.

— Така ли?

По лицето на Фаустина се изписа замислено изражение. Беше пораснала висока, с тъмните очи на баща им и светлата коса на Калпурния. Истинска красавица. След няколкото години отсъствие Сабина все още трудно съвместяваше спомена си за кльощавото момиче на единайсет със стройната млада Венера пред очите й. „Сякаш вчера я носех на ръце.“

— Разбирам, че сте решили да поклюкарствате, независимо какво мисля аз — примири се Калпурния. — Гледайте да не прекалявате. Аз смятам да се поплискам в басейна.

Фаустина едва дочака майка й да се отдалечи и се примоли развълнувано:

— Разкажи ми всичко. Съпругът ти те кара да блудстваш с чужди мъже? Споменах ли, че не го харесвам? Сега ми обясни от игла до конец.

— Не си ли поне малко шокирана?

— О, много. Но не може ли и да съм любопитна? Най-интересните неща винаги се случват на теб, а на мен не ми се случва нищо вълнуващо.

Сабина погледна тъжно малката си сестра. Всъщност вече не беше малка, макар като на всяко неомъжено момиче около врата й да висеше златният медальон във формата на сърце. Щеше да го свали на сутринта след сватбата и се предполагаше да е наясно, че бракът не се изчерпва с червеното було и празничната церемония.

— Адриан ме притеснява — подхвана Сабина, втренчена в пелените от пара. В отсрещния край на калидариума няколко възрастни матрони се кикотеха, скрили лица в хавлиите си. В съседния ъгъл две момичета си шепнеха за любовниците си. В пашкула на горещите изпарения в банята се разменяха повече тайни, помисли си Сабина, отколкото където и да било другаде в Рим. — Променил се е.

— Как?

Фаустина вдигна нагоре мокрите руси къдрици, спускащи се върху врата й.

Дреболии. Произнесени гласно, звучаха абсурдно.

— Вече не разговаря с мен — отвърна бавно Сабина. — Навремето искаше само да чете философски книги, да скицира архитектурни проекти и да посети Атина, а сега крои планове да стане губернатор на Сирия. Императрица Плотина от години го тласка към този пост, но сега… сега той й позволява.

— Амбициозни майки… — кимна Фаустина. — Мама ме предупреди за тях, когато започнаха да ме ухажват. Посъветва ме да си избера съпруг без майка.

— Императрица Плотина не му е майка.

— Още по-зле, нали? — рече светски Фаустина. — Майките се задоволяват с даденото им от природата, а бездетните жени си избират момчета, чиито юзди да дърпат. Не ти ли се струва, че всъщност се нуждаят от любовници, а не от протежета.

— Много мъдро. — Сабина прикри внимателно усмивката си. — Плотина несъмнено е изключително добродетелна. Както и Адриан. Така го е възпитала.

Но сега той ловуваше всеки ден вместо веднъж седмично и винеше съпругата си, че не се държи порядъчно, а същевременно я поощряваше да съблазнява съперниците му.

— Не разбирам какво те тормози толкова — отсече решително Фаустина. — Щом вече не харесваш Адриан, поискай развод. Императорът е много привързан към теб и сигурно ще ти разреши. Ще се върнеш у дома при нас. Ще ми помогнеш да си избера съпруг.

Сабина се поколеба. Изкушаваше се. Да се върне в някогашната си спалня, да си бъбри със сестра си, да опознае тримата си палави полубратя, които Калпурния роди след Фаустина и Лин. На вечеря да обсъжда прочетените книги с баща си, чието здраве сега беше по-крехко, но той все още продължаваше да е сила, с която всички в Сената се съобразяваха.

— Страхувам се, че не мога.

— Защо? — Фаустина се озърна, да не би да ги подслушват и се приведе по-близо. — Любовник ли си имаш?

Сабина наклони развеселено глава.

— Какви слухове си чула?

— Според слуховете ти си или девствена весталка, или си спала с цял легион — отговори откровено Фаустина. — Очаквам с нетърпение момента, когато ще започнат да съчиняват пикантни слухове за мен.

— Цял легион! — удиви се Сабина. — Кога съм намерила време? Всъщност не съм имала много мъже, освен Адриан.

— Разкажи ми! — Фаустина вдигна тържествено ръка. — Обещавам да не казвам на мама и на татко.

— Добре. Родителите не бива да знаят всичко. — Сабина устреми очи към тавана. — Да видим… Един претор с прекрасна дарба да рецитира поезия. Собствената му поезия не беше особено блестяща, но умееше да декламира съвършено. Имаше красив глас. След това един много интелигентен колега на татко от Сената, чието име няма да спомена…

— Мисля, че знам кой е! — вдигна вежди Фаустина. — Той е трийсет години по-възрастен от теб!

— Е, и? Бялата коса и острият ум понякога са много привлекателни. — Сабина потисна напушилия я смях и само размърда небрежно и изискано рамене. Щом Фаустина я смята за развратница, защо да не изиграе отредената й роля? — Преди сенатора имаше един много красив жрец в Делфи, когато с Адриан посетихме Гърция. Караше ме да дъвча лаврови листа и да вдишвам аромата им като Пития и главата ми се замайваше. Освен това ме заведе на оргия с десетки поклонници.

Фаустина ококори очи.

— Участвала си в оргия?

— Не ти го препоръчвам — махна Сабина. — След третия път груповият разврат доскучава. Колко станаха? Трима любовници. Имаше и един войник. Той ми е любимият. — Сабина реши да остави тази история за друг път, не искаше сестра й да заимства идеята и да съблазни някой домашен телохранител. Една скандална дъщеря в семейството стигаше. — Много ли си шокирана от мен?

— Не — изчерви се Фаустина.

— Дори Калпурния невинаги е била толкова вярна и добродетелна съпруга — посочи Сабина. — Заживя при татко три седмици преди сватбата. Всички зли езици в Рим ги одумваха.

— Мама? — смая се Фаустина. — Е, сигурно и старците са нарушавали правилата на младини.

— Четирийсет и пет години не са преклонна възраст!

— Праисторическа е — отсече Фаустина от висотата на шестнайсетте си години.

— Е, всички майки изглеждат стари в очите на дъщерите си — съгласи се Сабина. — Освен моята. Но тя беше най-изтъкнатата уличница в Рим след Месалина.

— Наистина ли? — учуди се Фаустина. — Никой никога не говори за майка ти. Освен робите и те си шепнат, сякаш е била Медуза.

— Беше по-лоша от Месалина и Медуза, взети заедно. Защо според теб всички ме обявяват за уличница, без да се замислят? „Каквато майката, такава дъщерята“, ето защо.

— Четирима любовници за десет години не са достатъчни да те обявят за развратница — прецени категорично Фаустина. — Особено предвид вкусовете на Адриан.

— Ти пък какво знаеш за вкусовете му?

— Всички роби говорят. Твоите също. Най-добрият начин да се информираш. — Фаустина се поколеба. — Какво смята Адриан? За четиримата други мъже искам да кажа?

— Беше му все едно.

През първите години след сватбата той нито веднъж не се намеси в личния живот на Сабина. Казваше, че стига да се държи дискретно и да не петни името на мъжа си, всяка жена може да разполага както намери за добре с леглото си. За разлика от повечето съпрузи дори не настоя да му роди няколко синове. След Дакия обаче дискретните любовни афери станаха болна тема.

— Канила ли си в шатрата си редови легионери? — попита я той сурово и две линии, изсечени сякаш от гранит, обрамчиха устата му. Беше в нощта на Траяновото пиршество в Мог, след като й нареди да се държи както подобава и тя си тръгна с подгизнала рокля. — Трибун или офицер, мъж от твоя калибър, е едно, но да се забавляваш с прости войници е непристойно и срамно! Отговори ми!

— Не — каза Сабина. Не излъга. Не беше канила никого в шатрата си все пак. По-скоро не беше спала в нея. И никога с повече от един войник. Разковничето да лъжеш добре е да се придържаш възможно най-близо до истината. Адриан не продума и повече не повдигна темата.

„Но сякаш тогава започнаха въпросите — помисли си Сабина. — Къде беше? С кого се видя? Защо се усмихна?“

— Обясни ми отново — настоя Фаустина. — Аз не харесвам Адриан, татко не харесва Адриан, император Траян не харесва Адриан. Защо тогава се омъжи за него? Имаше богат избор.

— Не съжалявам изцяло, че се омъжих за него. — Сабина стана и се протегна сред парата. Продължи с ведър глас: — Навремето водехме извънредно интересни разговори. И дори сега животът ми с Публий Елий Адриан е всичко друго, но не и скучен.

Фаустина я изгледа изпитателно.

— Това ли е най-важното?

Калпурния се върна при тях с лице, поруменяло от студената вода в съседната зала.

— Обсъдихте ли клюките, момичета? Сабина, ако си убедила Фаустина да стане весталка или да пристане на гладиатор, ще ти се разсърдя сериозно.

— Нищо подобно — отвърна невинно Фаустина. — Сабина ми даде много полезни съвети за брака. По-малките сестри трябва да се учат от големите, нали?

— Невинаги — уточни Сабина. — Сега е твой ред да ми разкажеш за обожателите си…

Излязоха от обвития в пара калидариум и влязоха в съседната зала, където се излегнаха върху мраморни пейки и помахаха на прислужниците. Сабина се обърна на една страна с лице към Фаустина, която продължаваше да бърбори под сръчните ръце на масажистката.

— Първо — Лигльото. После един претор. Прякорът му беше Хубавеца, защото… хмм… защото е хубавец. Но веднъж се опита да ме целуне, тоест напъха езика си толкова дълбоко в гърлото ми, че едва не се задуших, и оттогава го наричам Удушвача.

Фаустина наистина приличаше на млада Венера, но тъмните й очи блестяха проницателно като на баща им, а под гъстата руса коса се криеше здрав разум като на Калпурния. Когато настъпеше моментът да си избере съпруг, на Фаустина нямаше да й е необходима помощ. Щеше да си намери добър, почтен мъж, без коварни помисли и подмолни трикове, някой, който да я цени.

„Трябваше да се родя такава — помисли си Сабина. — Пряма и разумна. А не да се влюбвам в бивши гладиатори… и после да ги изоставям, за да се омъжа за студенокръвен, надменен политик с властна псевдомайка.“

„Адриан не беше такъв преда“, прошепна вътрешният й глас.

Ала нямаше представа какво го е променило.