Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empress of the Seven Hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Кейт Куин

Заглавие: Императрицата на седемте хълма

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Ганка Петкова

Художествен редактор: Дамян Дамянов

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-28-1338-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1775

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Сабина

Сабина харесваше терасата на вилата в Баие. В топлите дни нареждаше на иконома да изнесе канапетата, за да вечерят на открито, галени от нежния летен бриз, да наблюдават как сенките се удължават върху плочника и как сияе синята шир отвъд. Понякога вдигаше очи над купите с грозде и си представяше, че погледът й стига отвъд хоризонта, чак до големите провлаци, издадени в морето. Адриан, роден в Испания, й беше описвал тези места с блеснали очи и размахвайки ръце. Колоните на Херкулес с ореол от солена пяна, океанската шир и още по-широкия свят отвъд.

— Толкова е хубаво да отпочинем заедно — прекъсна мислите й Калпурния, прегърнала с една ръка малкия Лин, докато с другата се опитваше да си обели нар. С последното бебе й се ядяха стриди, а сега — нарове. — Маркус, обещай ми да не се връщаш в Рим поне един месец. Трябва ти отдих.

Сабина ядеше разсеяно парче печена гъска, вперила очи в хоризонта. Какво ли има отвъд Колоните на Херкулес? На север, разбира се, е Британия. Но на запад? Далеч на запад? Адриан не знаеше и не го интересуваше особено.

— Диви места — беше й отговорил пренебрежително. — Защо да мислим за пустошта, Вибия Сабина, след като цивилизованият свят предлага повече, отколкото ще успееш да видиш, дори да живееш хиляда години?

— Не мога да остана тук цяло лято — възрази баща й. — Пиша нов трактат.

Защо повечето сенатори, замисли се Сабина, изглеждат притеснени и уязвими без тогите си, все едно са костенурки, неочаквано останали без коруби. Нейният баща обаче, отпуснат спокойно на канапето в обикновена туника и прегърнал през рамо малката Фаустина, приличаше на император.

— Трактатът ще почака — настоя Калпурния. — Ще отидем заедно на серните бани, за да отмием мръсния градски въздух от дробовете ти.

За да заглуши протестите му, тя пъхна с порозовели пръсти зрънце от нара в устата му.

— Знаеш правилата, татко — усмихна се Сабина. — Един ден тук за всяко зрънце нар, което изядеш. Като Прозерпина и Плутон.

— О, добре, значи десет дни. — Калпурния изрони още зърна. — Единайсет, дванайсет, тринайсет…

— А аз мислех, че е добре да дам класическо образование на дъщеря си — поклати глава Маркус.

— Наистина трябва да останеш, татко. На Калпурния й призлява от бременността, но се чувства по-добре, когато си тук.

По лицето на Маркус изведнъж се изписа тревога и той улови ръката на съпругата си, лепкава от плодовия сок. Калпурния стисна пръстите му и погледна Сабина. Миглите й потрепнаха едва доловимо, а Сабина скри усмивката си в чашата. Втората й майка беше жилава като планинско пони, но със Сабина бяха сключили мълчаливо споразумение, че всякакви методи — от невинните заблуди до откровените лъжи — са позволени, стига да са в интерес на мъжа, когото и двете обожаваха.

— Тогава ще прекараме лятото тук — обяви Маркус. — Петимата. Тъкмо ще имам време да започна да обучавам Фаустина. Малко гръцки, малко реторика…

— Маркус, скъпи, тя е само на шест. За какво ще я готвиш? За кариера в Сената?

— Ако вметнеш по някой гръцки глагол в хубава приспивна приказка, мозъкът ги попива лесно. — Маркус разроши русата коса върху малката главица, сгушена под ръката му.

— Обичам приказки — обади се Фаустина с уста, пълна с печено гъше месо. — Татко знае най-хубавите приказки. Като онази за царя, когото убили в банята! И за принца, който убил майка си!

Калпурния стрелна с очи съпруга си, а Сабина потисна напушилия я смях.

— Гръцки трагедии ли й разказваш, Маркус? Вместо приспивни приказки?

— Адаптирани — отвърна гузно той. — Без страшните подробности… Фаустина, защо не пробваме нещо по-леко това лято? Историята за Ифигения в Таврида, да речем? Аз ще чета мъжките роли, а Сабина — женските…

— Всъщност — прекъсна го небрежно Сабина — мислех да се върна в Рим.

— Но защо? — Калпурния спаси купата си с плодове в последния момент, преди малкият Лин да я събори. — През лятото в Рим е горещо като в пещ и мирише по-зле от клоака.

— Знам — сви рамене Сабина. — Но ако се върна в града, ще избегна ухажорите. Всички ще се изсипят в Баие и ще се препъвам в тях. Татко, останаха ли стриди?

— Няма да се тълпят пред прага ни, ако си избереш един — уточни Маркус.

— Подай ми целия поднос. — Сабина гребна цяла шепа стриди.

— Разбираш прекрасно какво имам предвид.

— Кого ще избереш, Сабина? — Калпурния взе малко сребърно ножче да обели следващия нар.

— Чудя се… — отвърна ведро Сабина.

— Не бива да отлагаш дълго. На осемнайсет години си. На твоята възраст някои вече имат бебета.

— Искаш да се отървеш от мен ли?

— Глупости! — намеси се баща й. — Никога не съм бил привърженик на ранните бракове. Осемнайсет е достатъчно крехка възраст.

— Скоро ще избера. — Сабина разтвори поредната стрида. — Но моля за още месец-два спокойствие. Трибун Адриан е много настойчив.

— Мислех, че вече го харесваш. Разговаряте с часове, когато дойде.

— Той поне говори с часове — поклати весело глава Маркус. — Обича да слуша гласа си.

— Не ми пречи — обясни Сабина. — Интересно ми е, ако успея да го накарам да разказва за пътешествията си. Обиколил е цяла Испания и Галия. Татко, защо не приемеш да те назначат за провинциален губернатор? Така ще посетя някое интересно място. Испания или Галия? Или Египет?

— Колебая се за Адриан — обади се замислено Калпурния. — Чаровен е, несъмнено…

— С теб е чаровен, разбира се — вметна Сабина. — Смята те за олицетворение на римската женственост.

— Да, много мило от негова страна. Харесвам мъже, които умеят да отправят красноречиви комплименти.

— Неодобрение ли усещам? — попита Маркус.

— Адриан е способен, освен че е чаровен. Тоест сигурно го очаква блестящо бъдеще. Но… — Калпурния вдигна розов показалец точно като съпруга си, когато нападаше Сената заради някоя вратичка в закона. — Адриан върви със свекърва.

— Майка му е починала — възрази Сабина.

— Императрицата обаче не е — напомни злокобно Калпурния. — Гледала го е по-дълго от родната му майка. А императрица Плотина не е свекърва — мечта.

— Затова ли се омъжи за мен? — засмя се Маркус. — Не заради милите комплименти, а защото майка ми лежеше обезвредена в гроба?

— О, не се шегувайте! — Калпурния улови юмручето на малкия Лин и го размаха да привлече внимание. — Последното, от което се нуждае една млада съпруга, Вибия Сабина, е свекърва й да си вре носа навсякъде, да критикува домакинските й умения, характера й и децата й. — Калпурния потрепери. — А императрица Плотина има много дълъг нос.

— Разбирам… Свекърва, която ще ми се меси — усмихна се Сабина. — Други възражения срещу Адриан?

— Репутацията му далеч не е неопетнена. Настанил е един певец в много луксозно жилище на Авентинския хълм и… хмм, не пред децата. — Калпурния вдигна вежди. — Да не споменаваме, че е осем години по-голям от теб.

— Ти ли го казваш! — засмя се Сабина. — На колко беше татко, когато се ожени за него, Калпурния? На шейсет и три?

— Това е различно. Баща ти беше мъж с кариера, стабилен и готов за брак. Мъжете на двайсет и шест не са. И аз бях лудо влюбена в баща ти, а ти не си влюбена нито в Адриан, нито в когото и да било, доколкото съм наясно.

— Твърде стар съм за такива беседи — запротестира Маркус и както се надяваше Сабина, разговорът се отклони към невинни шеговити забележки, а на другия ден Сабина вече си товареше книгите и дрехите на носилката, за да отпътува за Рим.

— О, татко — прошепна тя на баща си, когато един от възрастните закръглени телохранители се накани да я съпроводи, понесъл копието си, — не може ли да дойде Викс? Това лято искам да се разхождам на воля, а все се притеснявам, че Целзий ще си изметне гърба, ако се наложи да свърши нещо по-тежко, отколкото да помести чаша с вино. Да? Много мило, благодаря.

Всъщност засега не беше решила какво да прави с Викс, но искаше да е на нейно разположение.

За всеки случай.

— Блаженство — въздъхна Сабина, когато влезе в летния полумрак на къщата на Капитолийския хълм, изтупвайки прахоляка от дрехата си. — Никакви гости, никакви роднини. Най-после сама…

Обичаше баща си, Калпурния и децата, но… е, напоследък копнееше единствено за тишина. Пространство. Време — време за себе си и време да размисли, да прецени. Чувстваше се притисната от решенията, които се налага да вземе.

— Плодове на терасата, Квинт — нареди Сабина на иконома на баща си. — И после си свободен. Отиди на състезанията, на игрите, обикаляй гостилниците. Прави каквото пожелаеш.

Тит

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин пое дълбоко дъх и погледна баща си в очите.

— Какво ще ме посъветваш?

Баща му го погледна благосклонно, но мълчаливо.

— Знаеш, че ми е за пръв път — напомни Тит. — Тоест никога не съм ухажвал момиче. Отбих се веднъж, но тя не си беше вкъщи. Сега се е върнала и не искам да протакам повече. Не бих отказал някое поучение.

Баща му го погледна окуражително, ала пак не продума. Така е, когато баща ти е мъртъв и имаш само негов бюст върху постамент в атриума.

Тит поизопна слабоватите си рамене.

— Е, пожелай ми късмет.

Огледа тогата си за лекета, намести диплите над ръката, напразно се опита да приглади туфата коса, която стърчеше на тила му, независимо колко късо я подстригваше бръснарят. Последния път, когато отиваше при дъщерята на сенатор Норбан, положи отчаяни усилия да я приглади с гъша мас и дядо му го оприличи на бициниански скитник.

— Зарежи триковете, момче! Името ти ще свърши работа. С баща й сме като братя. Вече разговарях с него. Трябва само да поомаеш малко момичето.

Тит въздъхна. Приятелите му в училище се оплакваха от свадливи бащи, неотзивчиви чичовци, взискателни дядовци. А Тит имаше дядо, който се смяташе за съвършен, и баща, някога наистина бил съвършен, но вече беше починал, а да живееш с подобен товар е твърде трудно. Намираше за абсолютно безсмислено да обяснява на дядо си, че наследница, сродница на императора и ухажвана от половин Рим няма да остане впечатлена от момче на шестнайсет, чието най-голямо достойнство са поднесеният букет виолетки и шест непроизносими имена. Навярно ще му се присмее и ще го отпъди още на прага.

— Днес си късметлия — посрещна го широкоплещестият млад телохранител. — В библиотеката е. Ще те заведа.

— Благодаря за съвета за виолетките — отвърна Тит, забързвайки ход, защото самоувереният телохранител вече крачеше енергично напред. От все сърце му се прииска и той изпита поне малко увереност.

— Тя обича обикновени цветя, а не префърцунени модерни измишльотини — обади се телохранителят. — Казах на онзи негодник трибун Адриан, че душа дава за лилии, от онези най-огромните и най-скъпите, и сега й изпраща цели купища, а тя храни с тях конете. — Изкикоти се и добави: — Не понася аромата им.

— Трибун Адриан?

Нима дядо му очаква да измести мъже като трибун Адриан с изискания му глас, сигурната му блестяща кариера и предостолепната му осанка? Изгубен съм!

Телохранителят го потупа по рамото.

— Успех!

— Благодаря — преглътна тежко Тит и нахълта в библиотеката, преди смелостта да го напусне.

Е… Вибия Сабина не изглеждаше като момиче, ухажвано от половин Рим. Беше я виждал преди, дори ги бяха запознали. Тогава тя стоеше, изискано облечена и мълчалива, до баща си — сенаторска дъщеря като всяка друга. Сега лежеше по корем на пода в библиотеката, преметнала коса през рамо, и гризеше ябълка. Около нея бяха разгърнати карти и тя явно прокарваше линия през тях с перото. Погледна към Тит и той забеляза, че е синеока.

— О, не! — Очите се втренчиха във виолетките. — Няма да понеса още един.

— Моля?

— И ти си кандидат-жених, нали? Съжалявам, не исках да съм груба. Но днес не съм в настроение да ми предлагат брак.

— И аз не съм в настроение да предлагам брак — изненада се Тит от собствената си откровеност. — Защо просто не ме отпратиш да си вървя?

До ъгълчето на устната й се появи трапчинка.

— Не е ли редно първо да разбера кого отпращам?

Той се поклони.

— Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

— Вибия Сабина — протегна му ръка тя. Той я пое и домакинята се изправи. — Съжалявам за бъркотията. Планирам екскурзия из Империята и се колебая дали да започна от изток на запад или от запад на изток.

— „Онези, прекосили морето, променят небето, но не и душите си“ — отвърна Тит, преди да успее да се възпре.

— Какво?

— Извинявай. Просто цитирах Хораций. Лош навик.

— Ти откъде би започнал? — настоя тя. — От запад? От Британия? Или от изток, от Сирия?

— Опасявам се, че не мога да ти помогна. Не ми се ходи много-много нито в Британия, нито в Сирия.

— О, драги, наистина ще трябва да те отпратя. Искам съпруг, който пътешества. — Остави недоядената ябълка и му махна да седне. — Баща ти ли те изпрати да ме ухажваш?

— Дядо ми. — Тит седна вдървено на ръба на канапето, отбелязвайки мислено колко непринудено се отпусна Сабина на стола срещу него. Около единия й глезен имаше фина сребърна верижка, а краката й бяха боси. — Татко е починал.

— Да, сега се сещам, че съм чувала за него.

— Всички са чували — въздъхна Тит. — Беше велик човек.

— Трудно е да следваш такъв пример, а? — усмихна се Сабина. — Мисля, че и на брат ми ще му е трудно, когато порасне. На момичетата им е по-лесно. Никой не очаква да вървя по стъпките на баща си, трябва само да го обичам. — Плесна с ръце. — Е, да чуем предложението за брак.

— Не каза ли, че ще го отхвърлиш?

— Ще го отхвърля. Съжалявам. Но напоследък колекционирам предложения, та нищо чудно да ти помогна с нещичко. За да не се притесняваш толкова следващия път.

Тит усети как започва да улавя нишката на този странен разговор и свитото му от напрежение сърце се отпуска.

— Откъде се започва?

— Обикновено не се предлага на момичето — обясни Сабина. — Аз съм изключение, защото татко ми позволява да проучвам лично кандидатите. Следващия път най-вероятно ще се обърнеш към бащата на момичето. Ще се престорим, че съм старец, който се мръщи критично срещу теб зад писалището… — Тя изправи рамене и сбърчи сурово вежди. — Сега ми изреди всичките си добри качества.

— Така ли се прави? — Тит облегна кокалестите си лакти върху коленете и се замисли. — Ако ми беше дъщеря, а аз разпитвах ухажорите, бих предпочел да чуя недостатъците им.

— Точка за оригиналност — Сабина отметна косата си зад ушите. — Е? Да чуем слабостите ти.

— Като начало — на шестнайсет съм — подхвана той. — Тъкмо приключвам с образованието си и логично още нямам кариера. Нямам и пари, с изключение на издръжката от дядо. Тоест не мога да ти предложа собствен дом.

— Продължавай.

— Ужасна лепка съм — призна той. — Не съм остроумен. Не съм талантлив. Определено не блестя с външен вид. Никога не успявам да измисля нещо оригинално, затова цитирам другите. Хораций например. Или Катон. Мога да те отегча до смърт с Катон.

— Справяш се прекрасно — похвали го Сабина. — Продължавай.

— Кариерата ми, предполагам, ще е най-обикновена — трибун, квестор[1], претор и така нататък. Аз съм муден и педантичен и се съмнявам, че ще прославя семейството.

— Това притеснява ли те?

Усмивката й се беше стопила; тя го гледаше сериозно.

— Не особено — изненада се отново той от откровеността си. — Империята съществува благодарение на съвестните труженици. Ще си върша работата и ще я върша добре. Но няма да се издигна много. Просто ще служа. Съпругата ми положително няма да стане императрица. — Разпери ръце. — Е, това е всичко. Няма кой знае какво за разказване за незначителен човечец като мен.

Сабина наклони глава.

— Предавам се — каза тя след малко. — Не ти трябва помощ от мен как да предлагаш брак, Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин. Изнеси тази реч пред подходящото момиче и то ще падне в прегръдките ти.

Той се усмихна широко и сведе очи, приглаждайки с длан щръкналия си кичур.

— Сигурна ли си, че не искаш да се омъжиш за мен? — вдигна поглед Тит. — Вярно, не съм много запален по Сирия, но с теб определено ще си прекарваме приятно.

— Изкушавам се. — Сабина стана. — Но в дългосрочен план ще откриеш колко незадоволителна съпруга съм. Мразя увеселенията. Обичам приключенията и много държа да постигам своето. След като ми призна недостатъците си, честно е да разбереш моите.

— Харесвам недостатъците — той също стана и й подаде виолетките. — Изглежда, никога не избираме човека, чиито недостатъци ни подхождат. Винаги предпочитаме неподходящите хора.

— Да — съгласи се Сабина със замислено изражение. — Понякога много неподходящи хора.

— Набелязала ли си някого? — попита той малко тъжно.

Тя се усмихна.

— Благодаря за цветята. Обожавам виолетки.

— Телохранителят ти ми каза.

— Викс? — тя се разкикоти. — Колко мило от негова страна! Трябва да намеря начин да му благодаря.

Викс

— Викс?

Заковах се рязко на място. Обикалях като насън градината! Беше се стъмнило и нямаше луна, та да ми покаже кой ме вика. Ръката ми се плъзна върху камата, която носех по навик, затъкната в колана, дори когато излизах да обърна набързо една-две чаши.

— Кой е там?

— Аз съм.

Смътно подобие на ръка ми помаха над чернотата на тревата.

— Домина Сабина?

Пристъпих напред.

— Не ме пронизвай.

Още едно движение в мрака и я различих — легнала върху тревата размахваше лениво ръка.

Пръстите ми охлабиха хватката върху дръжката на камата.

— Какво правиш тук?

— За пръв път от седмица не вали през нощта.

Вярно, досега се точеха все горещи и влажни дни. Откакто се върнахме от Баие, топъл въздух обгръщаше града като влажна вълнена мантия и почти всяка нощ се изливаше горещ неумолим порой, но само громолеше по водостоците, без да облекчава жегата. Нищо чудно защо патрициите предпочитаха крайбрежните вили. Изпитах смътен копнеж по Баие с надменните й курви и хладния морски бриз, ала пристъпих още една крачка по сухата трева в градината.

— Какво правиш тук, домина?

През изминалата седмица тя се усамотяваше с книгите и картите в кабинета на баща си, а дойката й се суетеше край нея с ветрила и студени напитки, докато и малцината от ухажорите й, останали в града, отпътуваха към по-прохладни ветрове и по-сговорчиви обекти. Очите ми вече се бяха приспособили към тъмнината и аз видях сенаторската дъщеря, изтегната по гръб върху тревата с кръстосани глезени и ръце, пъхнати под главата.

— Любувам се на звездите — вирна брадичка към мен. — Вино ли носиш?

— Ммм… да. Взех кана от гостилницата. — С надежда да придумам луничавата прислужница Гая да пийне с мен и евентуално да ме пусне отново в леглото си. — Тази нощ съм свободен. Не пия, когато работя.

— Бъркаш ме с иконома, Викс. Няма да ти чета конско. Особено ако ми дадеш малко.

— Не е разредено с вода.

— Така ли? Татко не ми позволява изобщо да пия вино, камо ли неразредено.

— Така и трябва. Много е силно.

Тя приседна на тревата.

— Подай ми го тогава.

Седнах до нея и й връчих каната. Намирахме се сред море от сенки — ароматни сенки на жасминови храсти, по-бледи сенки на нещо сребристо и цъфтящо нощем, високи сенки на колони, обрамчващи цялата градина — но нямаше нито една факла. Всички в къщата спяха.

— Няма чаши — предупредих я.

Тя отпи направо от каната и потрепери.

— Уф… Разбирам защо цивилизованите хора го разреждат с вода.

— Върни ми го тогава. Неразреденото вино е за варвари като мен.

Тя отпи още една оптимистична глътка и ми подаде каната. И аз отпих голяма глътка, отметнал глава назад. Нямаше луна, но нямаше и облаци — само звезди, хиляди звезди, и аз се запитах дали в легионите на римляните има толкова войници, колкото са звездите по небето.

— Версенжеторикс, ако те попитам нещо, ще ми отговориш ли?

Поизправих се смутено.

— Разбира се.

— Кажи ми какво се случи в деня, когато те целунах. Преди пет години.

— Има ли значение? — Отскубнах стрък трева току до крака ми, после още един. — Бяхме деца. Ти на колко беше? На дванайсет?

— Викс. Срещнахме се случайно, аз те целунах и се прибрах у дома. Докато чаках вкъщи, брат ми умря, мама умря и императорът на Рим умря. А татко се прибра у дома с вид на мъртвец и ми съобщи, че има нов император.

— Какво те кара да мислиш, че знам?

— Всички знаеха, че Младия варварин е любимец на император Домициан. И след смъртта на Домициан Младия варварин потъна вдън земя.

Понечих да стана, но хладната й малка длан улови китката ми.

— Попитай баща си какво се е случило, домина.

— Казва, че онеправдан роб убил императора. Казва, че брат ми е загинал геройски. Казва, че мама е била убита в суматохата.

— Баща ти е добър човек. Не би излъгал.

— Да, но понякога пропуска истината. Това е най-добрият начин да лъжеш, без в действителност да лъжеш. — Тя представляваше смътен силует в мрака, само сянка с овално лице, сплетени коси и голи ръце. — Моля те, Викс.

Отпих глътка от каната, после още една.

— Заключих майка ти в един килер — подхванах бавно и й разказах от игла до конец за онзи странен ден, когато императорът умря, как родителите ми го убиха, а аз видях всичко. Тук-там зейваха празноти — празноти, които запълвах с подробности, дочути от мама, празноти, в които просто не исках да потъвам, защото денят беше кошмарен и исках да го забравя. Но дъщерята на сенатора чакаше търпеливо в мрака, без да продума, докато не приключих, и първият й въпрос ме изненада:

— Оцеляха ли родителите ти?

Поколебах се, замислен за нескопосната вила върху прибуления в мъгла планински връх, където мама раждаше бебета, а татко изтезаваше градината си — и двамата мъртви за Рим и щастливи, че е така. Поколебах се, но усмивката на Сабина разсея мрака.

— Добре.

Взе каната от ръката ми и отпи смела глътка.

— Чиста отрова! Брат ми наистина ли загина геройски?

— Да.

Харесвах по-големия й брат, чернокос преториански офицер, който се опитваше да угоди на всички. Не се получаваше, но той упорстваше.

— Беше герой.

— Липсва ми. — Сабина вдигна колене и скръсти ръце върху тях. — Хубаво е момичетата да имат братя.

— Имаш Лин.

— Да, но той е по-малък от мен. Докато е жив, аз ще се грижа за него. А да имаш по-голям брат вдъхва увереност.

— Заплаши да ми откъсне главата, задето съм те целунал — спомних си. — Предупреди ме да си държа мръсните ръце далеч от теб.

— Ето, виждаш ли?

— Съжалявам за майка ти. — Отпих от каната. — За килера и прочее.

— Аз не съжалявам — призна Сабина. — Не беше кой знае каква майка. Не беше и кой знае какво човешко същество, честно казано.

— Да… — Майка й беше първокласна кучка и се радвах, че Сабина не прилича на нея, макар да беше красавица, защото не бих целунал момиче, което прилича на онази пепелянка. — Но не знам кой я уби в килера — добавих. — Не бях аз.

— Имаше много врагове. Някой се е възползвал от суматохата. — Сабина издърпа каната от ръката ми. — Това противно вино започва да ми харесва.

— Така става.

Тя отпи и полегна върху тревата.

— Благодаря ти, че ми разказа, Викс.

— И аз се радвам, че ти разказах. — Подпрях се на лакът и вдигнах глава към тъмното небе. — Обичаш ли да се любуваш на звездите?

— Да. После всичко тук долу изглежда толкова дребно!

— Веднъж един астролог ми предсказа бъдещето. — Всъщност в деня, когато умря императорът. — Каза, че някой ден ще имам легион. И ще ме нарекат Версенжеторикс Червения.

— Повярва ли му?

— Не знам. Беше смешен дребосък — дундест веселяк. Не приличаше на астролог. Но нещата, които казваше, често се сбъдваха.

Сабина продължаваше да се взира в небето.

— Аз не вярвам много-много на предсказания. Защо ще си правят труда боговете да предопределят живота ни? Предпочитам да ни държат в напрежение.

— Аз вярвам в своите звезди. Ще ги накарам да се подредят както пожелая.

Погледна ме замислено.

— Мисля, че ще успееш.

Отметнах глава назад.

— Тази нощ звездите са добри.

— Викс…

— Какво?

— Ще ме целунеш ли? Или трябва да поговорим още малко за звездите?

Замислих се какво да отговоря — да или не, но нито едното, нито другото ми се струваше правилно. Затова просто се наведох и я целунах. Усетих вкус на вино и дъх на трева и лято. Гърдите й изпълниха дланта ми, а хладните й пръсти заочертаваха отново бавни кръгове по тила ми и този път нямаше разгневени римски домакини, които да ме халосат по главата и да ме спрат да свлека дрехата на Сабина от рамото й. Зарових глава във врата й и разплетох хлабавата й плитка, та косите й да се разпилеят върху тревата. И в този момент ръката й опря в гърдите ми и ме отблъсна.

— Толкова ли за тази нощ? — проснах се по гръб. Не изпитвах разочарование, но не се и изненадах. Все пак щом миналия път получих целувка, а този път — целувка плюс гърди, значи следващия… — Къде отиваш? Да поговорим още за звездите, да пийнем от противното вино…

— Млъкни, Викс. Цялата къща ли искаш да събудиш? — Изправи се и изтупа сламките от дрехата си. Подаде ми ръка.

Присвих очи.

— Какво правиш, домина?

Тя ме сграбчи за ръката.

— Ела с мен.

— Къде отиваме? — попитах, докато тя ме дърпаше през атриума и по тъмния коридор.

— В стаята ти. Няма да задават много въпроси, ако има кръв. Натам ли е?

— Кръв?

Чувствах се като писклив папагал, винаги на крачка зад нея и повтарящ като ехо думите й. Прокраднахме се край кухнята и тръгнахме към стаичката ми.

— Мислех, че след това понякога има кръв — обясни ми тя шепнешком. — Първия път поне. Никой няма да задава въпроси, ако твоето легло е оплескано с кръв, понеже винаги се връщаш посинен и ожулен след побоите. Но в моето легло? Точно това търсят любопитните робини!

Зави ми се свят, но не от виното.

— Обмисляла си го, нали?

— Разбира се. От доста време всъщност. Тук ли е? — Посочи тясна врата.

— Да.

Бях оставил кепенците отворени и по стената пробягна светлина от факлата пред задната порта, когато я дръпнах вътре. Тя сложи ръце върху раменете ми и ме избута на заден ход, докато ръбът на леглото не опря зад коленете ми и ме накара да седна. На светлината на факлата я видях как се усмихва — лека щастлива усмивка, която чертаеше мрежа от бръчици около сините й очи. През обзелия ме ужас у мен се надигна ненадейна предпазливост, замислих се за хубавата си работа, за сенатор Норбан и как ще ме накажат, задето съм се осмелил да докосна дъщеря му, ала след тази усмивка всички мисли се изпариха. Придърпах я в скута си и я целунах, а устните й се разтвориха сладко.

— Защо? — промърморих. — Защо аз? — Защото това беше повече, отколкото мечтаех да получа, повече, отколкото би трябвало да получа, защото момичета като нея просто не правят така. — Защо?

— Викс, да отложим разговорите за после. — Устните й се преместиха върху ухото ми. — Малко съм нервна все пак и предпочитам да не се помайваме.

И аз не се помайвах повече, защото, когато си на деветнайсет и когато някое момиче ти придърпва главата надолу, а полата си — нагоре, — спираш да задаваш въпроси. Предадох се и я побутнах да легне върху тясното легло.

„Бъди нежен“, ми каза веднъж мама. Собствената ми майка, представете си, след като преди две години ме спипаха в компрометираща поза с дъщерята на съседния фермер. Баща ми изръмжа и заплаши да ме наложи с камшик, ако някое момиче забременее от мен, но мама ми даде полезни съвети и един от тях беше: „Бъди нежен с момичетата, особено ако са неопитни.“ Не че досега бях имал шанс да се възползвам от него, понеже момичето, запознало ме с удоволствията на плътта, беше жизнерадостна едра бригантианка, три години по-голяма от мен, и отдавна завличаше момчета в любимата си копа сено, а момичетата след това бяха горе-долу от същия калъп. Но някъде в мекия мрак с мъждукащите сенки от факлата аз си спомних съвета да бъда нежен и се постарах с всички сили. Не знам доколко успях, защото по едно време Сабина пое дълбоко дъх и прехапа устни.

Замръзнах.

— Заболя ли те?

— Малко — гласът й прозвуча странно в тъмнината. — Но не спирай, моля те.

Обви длани около врата ми, придърпа ме по-близо и аз я целунах отново, напомняйки си да съм бавен и нежен, докато накрая забравих всичко, включително името й, а вероятно и своето.

После лежахме в запотено мълчание, което би могло да стане неловко, но Сабина умееше да разсейва смущението.

— Богове! — възкликна тя и преплете спокойно пръстите си в моите. — Май разбирам защо вдигат толкова шум.

— Съжалявам, ако те е заболяло. Не исках…

— Не болеше много. Едва ли ще има кръв — гласът й звучеше доволно. — Вече добих представа и следващия път ще съм по-добра.

— Следващия път?

Вдигнах глава от възглавницата.

— Да, моля. — Намести глава върху рамото ми. — Ако не възразяваш.

— Не — засмях се смаяно в мрака. — Но повечето момичета не се изразяват така. Странна птица си, домина.

— Мисля, че вече може да ме наричаш Сабина.

— Сабина… — Внезапно изпитах смущение въпреки спокойствието, което излъчваше притиснатото й до мен тяло. — Не отговори на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

— Защо аз? Защо изобщо? Момичета като теб не лягат току-така с телохранители.

Тя се изкикоти дрезгаво с извиращия някъде дълбоко от гърлото й характерен смях, който вече обожавах.

— Ще се изненадаш, но грешиш — отвърна тя.

— Не мисля. Повечето патрицианки пазят всичко за съпрузите си или поне така се предполага. Каква е причината?

— Ти например. — Тя се надигна над гърдите ми в мрака и ме целуна отново. — Ти си много неустоим, Викс.

Копринените й коси прибулиха лицето ми и аз плъзнах длани по гладкия й кръст и забравих въпроса.

Глупаво момче. Вибия Сабина никога не правеше нищо без причина.

Бележки

[1] Квестор — изборна длъжност по време на Римската република. Квесторът контролира хазната и финансовите дела на държавата, армията и офицерите. — Б.пр.