Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (7)

Викс

Не открих Сабина нито в стаята й, нито в библиотеката, нито в атриума. Най-сетне я видях в най-отдалечения край на градината, седнала на мраморна пейка пред фонтан, спрян за зимата. Беше си наметнала бледосиня мантия, а в скута й имаше полуразгърнат свитък. По това време вече се бях ядосал страшно, та просто се втурнах към нея и изкрещях:

— Адриан?

— Здравей, Викс — отбеляза с показалец докъде е стигнала и ме погледна. — Закъсня, знаеш ли? Тук е студено, но избрах място, където да се накрещиш на спокойствие.

Не се предадох.

— Ще се омъжиш за сенатор Адриан? — Ококорена робиня ми съобщи новината, когато се върнах от Капитолийската библиотека, където ме бяха изпратили да свърша нещо. — Адриан! Този превзет задник с рибешка физиономия!

— Не е с рибешка физиономия — възрази Сабина. — Но ще ми трябва време да свикна с брадата — добави замислено тя.

— Защо? — изкрещях.

— Е, свикнала съм да целувам теб, а ти нямаш брада, та сигурно отначало ще ми се струва странно…

Изтръгнах свитъка от ръцете й и го запокитих във фонтана. Фонтанът беше замръзнал и свитъкът само отскочи и се разгърна. Недостатъчно драматично според мен.

— Съжалявам, Викс — тя се изправи с разкаяно изражение. — Дразня те, а не бива. Да, ще се омъжа за сенатор Адриан? Защо не?

— Защо не?! — Не намирах думи.

— Все за някого трябва да се омъжа. — Изглеждаше толкова дребничка в ореола на зимното слънце, с коси, спускащи се по гърба й като първия път, когато я видях. — Какво друго да направя? Да остана завинаги при татко, да чета и да си играя с Лин и с Фаустина? Или да стана весталка? Позакъсняла съм и за двете. Време е да се омъжа, а Адриан ще свърши работа не по-зле от когото и да било. Дори по-добре.

Закрачих напред-назад около фонтана, неспособен да се свъртя на едно място.

— Защо?

— Той иска да пътува. Обеща след сватбата да ме заведе в Атина. И в Тива, а вероятно и в Египет. Навсякъде. — Тя се усмихна. — По-добре е от някой скучен претор, който иска само деца и вечерни пиршества. Ще оставим Рим на политиците и ще обиколим света заедно.

— Не и ако онази кучка императрицата постигне своето — просъсках. — Императрица Плотина ще те държи под чехъл. Ще те проверява по десет пъти дневно да се увери доколко си подходяща за питомеца й. Ако искаш да видиш свят, не се омъжваш за мамино синче, което не напуска града без разрешение от мама.

— Ще се справя с Плотина — каза Сабина. — Все пак тя не може да се мери с императрицата на Домициан.

— Ами аз? — изръмжах.

— Какво ти?

Думите отново ми убягнаха, поне за кратко.

— Какво беше тогава? Просто забавление?

— Не беше просто забавление. — Сабина се загърна по-плътно със синята мантия. — Но как си представяше, че ще продължи, Викс? Ще се ожениш за мен? Дори законът не позволява бракове между патриции и плебеи. А и да позволяваше, ако кажех, че искам да се омъжа за теб, ти щеше да зашариш с очи, както правиш винаги, когато те притиснат в ъгъла, и вероятно щеше да изчезнеш яко дим на сутринта. Затова напусна Бригантия, нали? Защото някое момиче е поискало да се омъжи за теб?

Направих се, че не чувам, и се отклоних към по-сигурна тема.

— Ти ме използва.

— За свое удоволствие. Както ти ме използва за същото. — Гласът й звучеше влудяващо спокойно. — Съжаляваш ли?

— Това ще ти е последното удоволствие. — Дръпнах я към мен, зарових пръсти в косата й, а другата ми ръка посегна грубо към гърдите й. — Очакваш ли Адриан да ти предложи нещо подобно? Ще се изненадаш, домина, но ще го заинтригуваш само в гръб — изръмжах яростно заключението, до което бях стигнал още при първата ми среща с Адриан. — Виждал съм как кучият син оглежда робите, идвайки да те навести. И нямам предвид момичетата. Оглеждаше и мен, когато си бях свалил туниката. Твоят Адриан си пада по момчета.

Сабина изсумтя.

— Знам.

Пуснах я рязко и се постарах да не изглеждам като идиот.

— Знам, разбира се, Викс. Калпурния отдавна ме осведоми, че Адриан издържа любовник — по-точно танцьор на двайсет години и много по-красив от мен. — Сабина седна отново на мраморната пейка. — Защо според теб Калпурния и татко се двоумяха за Адриан от самото начало? Искаха да си намеря съпруг, който да ме обича, да имаме деца. Но аз не искам деца и не искам съпругът ми да ме обича. С Адриан ще пътешестваме през деня и няма да си пречим през нощта. Ще бъдем добри приятели и това ме устройва напълно.

Сякаш камък заседна в гърлото ми. Ето го отговора на въпроса, който ме измъчваше още от първата нощ, когато сенаторската дъщеря се вмъкна в леглото ми.

— Затова избра мен, нали? Нарочно! Адриан за съпруг, а мен за жребец…

— Адриан за съпруг, а теб за любов — поправи ме Сабина.

— Не си прави труда да ме залъгваш.

Засновах отново напред-назад, забил пръсти в колана, за да не посегна да я удуша.

— Не очаквах Адриан да ми е от полза в леглото — продължи спокойно Сабина. — Надявах се ти да ми покажеш това-онова. Определено изглеждаше просветен. И подозирах, че и аз ще те заобичам, което беше бонус.

— По интересен начин го показваш — озъбих се.

— Не е така. — Следеше ме с ясни, невинни сини очи как крача. — И аз искам да съм влюбена като другите момичета, Викс. Просто не искам любовта да ме оковава. Адриан като съпруг няма да ме обвързва с нищо, ти като любовник — също. Още повече, след като отидеш в легионите.

Това ме разяри повече от всичко, което ми беше казала досега.

— Няма да ходя в проклетите легиони!

— Напротив. Ясно е като бял ден. Такива като теб са духът и плътта на легионите. — Стана и обви врата ми с длани. — Някой ден ще имаш свой легион. Вероятно ще завладееш нова провинция и целият град ще скандира името ти и ще те обсипва с розови цветове.

Сграбчих я за китките, преди да се притисне към мен.

— Спри!

— Няма да застана на пътя ти, Викс. И не искам.

— Млъкни!

— Не разбирам защо си толкова ядосан — учуди се тя. — Аз трябва да съм ти ядосана. Казах ти, че те обичам, а ти дори не си направи труда да ми отвърнеш със същото.

— След като ме използва ли? — изръмжах пак.

— Кой кого използваше, Викс? Всяка нощ идвах в стаята ти, обичах те и не исках нищо в замяна. Ти изглеждаше доволен, че получаваш своето.

Пропуснах последното.

— Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да стъпиш в стаята ми…

— Няма да идвам, ако не искаш — въздъхна тя. — Но се надявам да си промениш решението. До сватбата остава цял месец и ми се искаше да го оползотворя.

Отдръпнах се и насочих показалец към нея.

— Сабина — изкрещях името й за пръв път, без да изпитам ни най-малко смущение, — вече не бих те докоснал и с пръчка.

— Откъде ли идва тази поговорка? — замисли се тя. — Защо пък пръчка? Каква пръчка? Защо не дъска или тояга? Трябва да проверя…

Взе свитъка си от замръзналия фонтан и се отдалечи. Втренчих се в нея. Свивах и отпусках юмруци и си спомних нещо, което бях дочул Адриан да казва на императрицата. Сабина изобщо не приличаше на красивата си коварна майка, но наистина ходеше, сякаш краката й не досягат земята. Независимо дали е в залата за пиршества или — в този случай — в градината. Е, спокойно можеше да отлети от живота ми. С Адриан си бяха лика-прилика.

Но когато тази нощ почука на вратата ми, аз, който се бях зарекъл да не вдигам резето дори да ме моли на колене, станах, безмълвно отворих и тя ме прегърна, сякаш нищо не се е случило. Онази нощ не я щадях. Впивах болезнено пръсти в косата й, целувах устните й, докато се подуха, нарочно оставях синини по врата й.

— Обясни ги на годеника си — прошепнах й диво, но ръцете й просто ме притиснаха безмълвно.

— Получи, за каквото дойде — казах, когато свърших. — Сега си върви.

В мрака прозвуча гърления й кикот, който толкова харесвах.

— Викс — засмя се тя, докато си събираше дрехите. — Наистина те обичам.

Плотина

— Виждаш, че всичко се разви добре — констатира доволно Плотина. — Знаех си. Скъпият Публий има съпруга и поема по своя път. И двете знаем накъде ще го отведе, нали?

Огромната статуя на Юнона се взираше доброжелателно над главата на Плотина. В Рим имаше много статуи на богинята на небесата, но Плотина предпочиташе тази на Капитолийския хълм в храма на всемогъщия Юпитер. Тук Юнона не беше изобразена като покровителка на жените и брака, която наблюдава поклонниците си като изрядна домакиня, докато те се молят за съпрузите и децата си. Тази Юнона с диадемата и мантията си от козя кожа седеше върху масивен трон до Юпитер и излъчваше строга красота. Юнона, императрица на боговете, както Плотина беше императрица на смъртните.

Плотина дойде в храма веднага след като научи новината, и жрецът отпрати другите просители, за да се помоли насаме. Тя обаче не се молеше. Приседна върху студения мрамор на подиума и си позволи да поотпусне рамене като никога, облегната на огромния мраморен трон на Юнона. После вдигна очи към колосалната статуя и й съобщи вестта. Разбираха се много добре двете — Юнона и Плотина.

— Малката Сабина ще ми стане дъщеря — съобщи Плотина на посестримата си. — Изпратих й перлена огърлица за добре дошла в семейството. Ще я поема лично, ще я обуча за скъпия Публий. Ще й покажа как да смесва виното с вода по негов вкус, какви са любимите му ястия, как предпочита да се държат робите му и как да управлява домакинството му. Тя очевидно изслушва много охотно съветите ми…

Мислите на Плотина се отклониха към момента, когато Адриан бе довел годеницата си в двореца да й съобщят новината.

— Мое скъпо момиче — възкликна Плотина и разцелува Сабина. — Не мога да ти опиша колко ме ощастливи. Ти ще ми бъдеш дъщерята, която нямам. Ще организирам, разбира се, сватбената церемония и после двамата ще дойдете да живеете в двореца, докато ви подготвим подходяща вила. Къщата на скъпия Публий е крайно неподходяща за съпружески живот…

— На първо време няма да ни трябва дом — отвърна Сабина и се усмихна на Адриан, който я прегърна нежно през рамо. — Заминаваме за Гърция. А после? Кой знае?

— Казва, че ще я заведе в Гърция след сватбата — съобщи Плотина на Юнона. — Една година щял да бъде магистрат в Атина. Но това е нелепо. Трябва да остане в Рим, за да се развие кариерата му, както планирам. Искам да стане консул веднага щом навърши необходимата възраст. Как ще успее, ако се шляе из Атина?

Юнона я изгледа съчувствено.

— Ти имаш синове — продължи Плотина. — Знаеш какви неприятности създават младежите. Скъпият Публий открай време таи безсмислени мечти да обикаля света. От каква полза ще му бъде това за кариерата? Защо не помисли да отпътува, след като стане консул, когато му отредят да управлява провинция. Египет, мисля. Траян няма да възрази, след като скъпият Публий вече е част от семейството.

Плотина сбърчи чело. Единствено съпругът помрачаваше щастието й. Вестта за предстоящата сватба очевадно не го зарадва.

— Малката Сабина можеше да направи по-добър избор — отсече той.

— Не би могла — подхвана Плотина гневно, но Траян я сряза необичайно грубо.

— Край на приказките, Плотина! Момчето е способно, спор няма, но не го харесвам. И не очаквай да се отнасям с него като към роднина само защото е успял да придума Сабина да се омъжи за него!

Траян излезе в лошо настроение и Плотина му позволи да се оттегли демонстративно.

— Съпрузи… — погледна тя Юнона. — Само главоболия създават.

Юнона я разбра.

— Моят съпруг поне не ме унижава като твоя. — Плотина подпря лакът върху подиума и вдигна глава да погледне масивния мраморен Юпитер в центъра на храма. — Смъртни жени и незаконни деца — наистина, скъпа, аз не бих се примирила. Но Траян си пада само по мускулести младежи, които не ми създават неприятности.

Невинаги разсъждаваше толкова благоразумно. Ранните дни на брака й бяха крайно разочароващи. Знаеше, че докато са ергени, мъжете имат определени вкусове, но те не им пречеха да изпълняват съпружеските си задължения. Някои в крайна сметка преодоляваха напълно влеченията си. Плотина чакаше търпеливо. Чакаше ли чакаше. До деня, когато Траян много любезно й каза над чинията със сутрешната си порция круши онези неща.

— Ако мислиш, че ще си намеря любовник — отвърна му тя ледено, — изобщо не ме познаваш. И предложението ти ме наскърбява! Наскърбява ме!

— Милостиви богове, Плотина!

— Никак не ме успокоява фактът, че ти не възразяваш!

— Искам просто да си щастлива — обясни помирително той. — Мнозина го правят и живеят щастливо.

Той не повдигна темата повече. Вместо това разкаяно й предложи да я направи Августа, след като стана император. Плотина отказа бързо и студено.

— Ако ме смяташ за жена, способна да наруши брачните си клетви — рече му тя с леден тон, — значи не съм достойна за титлата Августа.

Тогава той не настоя, но всяка година й предлагаше отново. Тази година Плотина беше решила да приеме. Защо не? Вече съм Майка на Рим. Това само ще узакони статута ми.

— Скъпият Публий се гордее много с мен — похвали се тя на Юнона. — Моите постижения са и негови постижения, а неговите — мои… Жалко, че е като Траян в онова отношение, но вероятно и това е благодат. Той ще изпълни дълга си към малката Сабина. Дадох му да разбере колко е необходимо, но аз ще остана на първо място в сърцето му. Както се полага на всяка майка.

Юнона се съгласи.

— Сабина ще се примири. Бебетата ще я утешат. Поне трима синове. Скъпият Публий трябва да има наследници. Императорите трябва да оставят наследници, а той ще бъде император на Рим.

Юнона одобри.

Плотина стана и изтупа праха от полите си.

— Опасявам се, че е време да вървя, скъпа. — Потупа обичливо мраморното стъпало на Юнона на нивото на очите й. — Трябва да организирам сватбената церемония и после да обмисля дали не мога да предотвратя пътуването до Гърция. Ама че хрумване!

Плотина забули косата си и повдигна целомъдрено дрехата си един-два сантиметра, докато се спускаше по външните стъпала на Храма на Юпитер. Дали да не нареди да изваят лицето на статуята наново, за да прилича на скъпия Публий, когато момчето стане император? Ликът на Юнона ще изобразява нейните черти, разбира се. На Сабина ще отредят някоя по-маловажна богиня. Веста вероятно. Дребна домашна богиня, която не създава проблеми на никого.

Платина знаеше всяка стъпка от бъдещия път на скъпия Публий. Легат по време на скорошния военен поход на Траян в Дакия, после губернатор (на Галия може би), после консул, после префект^[3] на Египет… и накрая император на Рим. Император Публий Елий Адриан. Беше съвършено сигурна. Както и Юнона.

И наистина, нима съществуваше разлика между двете?

Викс

— Съжаляваме, че ни напускаш, Викс. — Домина Калпурния остави миниатюрната роба, която бродираше за новото бебе. — Има ли начин да те убедя да останеш?

— Не, благодарен съм за всичко. Ще благодарите ли на сенатора от мое име? — Пристъпих от крак на крак. — Но да съм телохранител, не е работа за мен.

— Тогава ни изпрати вест как си. — Домина Калпурния ми подаде кесия. — И вземи това за службата си при нас. Няма ли да почакаш един час? Маркус току-що отиде да заведе Сабина до Капитолийската библиотека.

— Не, ще тръгвам. — Погрижих се нарочно да избера момент, когато Сабина и баща й ги няма. — Благодаря, домина.

Напуснах дома на Норбанови през един студен и ветровит ден. Такава беше и работата ми досега. Такава щеше да бъде и предстоящата година. Градът изглеждаше сив и опустял след празненствата по случай Агоналия^[4] предишната нощ. Забравени амулети се валяха в канавките, увехнали и смачкани празнични венци осейваха улиците. Мъжете се олюляваха и бърчеха болезнено чела след дългата пиянска нощ, а домакините изглеждаха измъчени и гневни заради целодневното чистене, което несъмнено ги чакаше. Ура за Новата година!

Миналата година отпразнувахме весело празника в къщата на баща ми в Бригантия. Мама беше еврейка, но не спазваше стриктно традициите, защото беше отраснала в Рим; вярата на татко в небесните сили се беше изпарила почти до дъно през годините в Колизеума. Ала все пак посрещнахме Новата година с месо, медовина и игри. С татко си организирахме приятелски двубой на тревата с дървени саби, а мама и сестра ми ни окуражаваха. Малкият ми брат избра този ден да направи първите си стъпки и съседско семейство ни гостува за дълга приятелска вечеря край огнището.

Тази година преходът не беше толкова приятен.

Придърпах мантията и тръгнах към Субура, където поспорих с бившия си хазяин да ми даде пак стаята си под наем. Половината кесия на домина Калпурния го убеди и аз бързо излязох да похарча останалото.

Напих се жестоко. Намерих си момиче, намерих си второ. Надявах се Сабина да си изяде невярното сърце.

— За патрицианските кучки! — изревах, вдигнал чаша, и всички клиенти на гостилницата пиха с мен.

Изпразних кесията на домина Калпурния и започнах да ровя за монети по дъното, когато напипах нещо блестящо и звънтящо — красива сребърна обеца, инкрустирана с дребни блещукащи гранати. Гледах я известно време, обзет от изкушение да я хвърля на масата, за да си платя сметката, но обецата струваше повече, отколкото бях изпил, а само богатите могат да си позволят грандиозни жестове. Рекох си, че е по-добре да взема цялата цена на обецата.

— Първата истинска полза от нея — изръмжах и я прибрах в кесията.

Запрепъвах се навън някъде към полунощ. Явно бях свикнал да живея в по-хубавите квартали на града, защото не помнех основното правило на Субура — не се движи сам.

— Това е от трибун Адриан — просъска някой зад гърба ми и силен удар върху черепа ми ме събори на колене.

Бих се, но те бяха поне петима, а аз — смъртно пиян. Трима ме държаха, докато другите двама се редуваха да ме налагат. Най-после приключиха. Бях със счупен нос, няколко счупени ребра и толкова подуто и насинено лице, че собствената ми майка не би ме познала. Пуснаха ме и ме поритаха малко, а като се свих на кълбо да си опазя вътрешностите, водачът им се наведе и ми дръпна главата за косата.

— Следващия път, когато ти се прииска да направиш някого на глупак пред императора — зарецитира той запаметеното послание, — не избирай трибун Адриан.

— Предай на трибуна, че младоженката му е курва — изломотих аз. — Кажи му, че месеци наред сме го правили по три пъти всяка нощ.

Устата ми обаче беше пълна с кръв и главорезите вече си бяха отишли. Известно време лежах там и плюх кръв. Дойдоха няколко улични хлапета и ми откраднаха сандалите и мантията.

Седмицата определено не беше приятна.

Тит

Тит примигна и сведе очи.

— Здрасти! — поздрави той. — Какво правиш тук?

— Вдигни ме — нареди властно момиченцето и го дръпна отново за ръкава. — Искам да видя.

Тит вдигна малкото светлокосо момиченце в бродирана синя рокля.

— Не ми се струва редно да си тук.

— Напротив. Аз съм Антония, мама дойде на сватбата…

— Не, мошеничке, ти си Фаустина. Ти си малката сестра на Сабина и след сватбената церемония ясно чух майка ти да казва, че си твърде малка да придружиш сватбеното шествие.

Фаустина сбърчи чело, недоволна, задето е разобличена.

— Но аз искам да видя!

— И аз исках на твоята възраст.

Премести я върху дясната си ръка, усети топлината и сладкия аромат на шестгодишното й телце и закрачи в края на шествието, извило се пред дома на Норбанови. По лицето на сенатор Норбан беше изписана гордост и лека тъга; вървеше ръка за ръка със съпругата си, седнала на носилка, защото бе заявила, че подутите й крака не могат да направят нито крачка повече, камо ли да изминат едната миля до къщата на новия й зет. Усмихнати роби осветяваха пътя с факли, които хвърляха сенки върху шумната тълпа. Трибун Адриан тържествуваше, току повдигаше масивната си красива глава към здрачното небе и разговаряше с императрица Плотина. От другата му страна крачеше дребничка фигура в златиста мантия — младоженката, усмихната ведро под аленото брачно було. Окъпано от светлината на факлите, булото приличаше на огнена завеса.

— Харесва ми червеното було — обади се разсъдително Фаустина. — Сабина е много красива в червено.

— Да — съгласи се той. — Красива е.

Шествието се люшна по улицата сред вълна от смях и музика. Робите пееха сватбени песни, а по-дръзките рефрени караха императрицата да поема заплашително дъх. Адриан подхвърляше към гостите орехи — символ на бъдещото семейно благоденствие, — а те го поздравяваха в отговор. Трима пажове придружаваха Сабина, по един от двете страни и трети — отпред със запалена факла. Закъснели минувачи сочеха и им махаха с пожелания за щастие. Тит вървеше бавно в края, а Фаустина точеше шия в ръцете му.

— Ето я къщата — посочи развълнувано тя. — Сега ще я пренесе през прага. Мама ми каза. Мама каза, че не искала татко да я пренася, когато се женели, мислела, че ще го заболи рамото. Но той я успокоил, че ще се справи. Дори не опитал с първите си две жени и виж какво станало. И той наистина я пренесъл. Така каза мама…

Тит наблюдаваше как благославят с молитва прага на новия дом на Сабина. После Адриан подаде на някого кошницата с орехи и застана до невестата си. Тя му се усмихна и протегна ръце. Той я вдигна като перце, подхвърли я нагоре и тълпата го поздрави с въодушевени възгласи. Пренесе я през прага и гостите ги последваха като пъстроцветен поток.

— Мисля, че не бива да гледаме повече — каза Тит на малката Фаустина. — Ако влезем вътре, майка ти ще ни види. Ще те заведа у дома и ще се пъхнеш в леглото, преди другите да се приберат. Никой няма нищо да разбере.

Фаустина кимна неохотно. Тит я премести в лявата си ръка и извика един носач на факла да им осветява пътя до къщата на Норбанови. Почти се беше стъмнило. Само тънка ивица в червено и пурпурно багреше западния хоризонт, където се беше скрило слънцето.

— Тъжен си — обади се ненадейно Фаустина, когато свиха в друга улица и къщата на Адриан изчезна от погледите им.

— Така ли? — Тит се опита да се усмихне.

— Да. — Намръщи се непреклонно момиченцето.

Дори начумерена беше красива — миниатюрна русокоска с чип нос. Не приличаше никак на Сабина.

— Е, наистина съм малко тъжен.

— Защо?

— Защото съм влюбен в сестра ти.

„За пръв път го казвам“, помисли си той изненадано. Дори пред себе си го признаваше за пръв път.

— Хлътнал съм до уши — продължи той. — А тя току-що се омъжи за друг.

Фаустина се намръщи отново.

— Можеше да се омъжи за теб.

— Бих искал. Но тя не ме избра. И има право — не си подхождаме. Адриан е умен и красив и ще й поднесе света. Аз не мога да предложа света на никого. Само скучен живот тук, в Рим с муден и безинтересен съпруг.

— Аз ще се омъжа за теб — предложи Фаустина.

Той се засмя и разчорли косата й. Тя се намръщи отново.

— Ти ще се омъжиш за принц, Фаустина. Или за император. Някой много по-добър от мен.

Скоро след това тя заспа върху рамото му и той я отнесе сред сгъстяващия се мрак в дома на Норбанови.

— Погрижи се да я сложат в леглото — разпореди той на роба с факлата. — И да знаеш, изобщо не е излизала.

— Не се безпокойте, доминус. — Робът погали любвеобилно главата на Фаустина. — Няма да навлека неприятности на малката господарка.

— Вече не е малката господарка — усмихна се накриво Тит. — Вече е единствената дъщеря в семейството.

— Прав сте, доминус. Богове! Помня господарката Сабина, когато беше колкото нея.

Робът се отдалечи, но преди да изчезне от поглед, малката Фаустина се поразбуди и помаха сънливо над рамото му. Тит й помаха в отговор, после се обърна и тръгна бавно. Едва не заплака, но му се прииска и да се усмихне, когато си представи Сабина, легнала на пода в библиотеката и подпряла брадичка с длан, и си спомни как му каза:

— Поредният ухажор! О, не!

— Не го обичаш — каза й той в мрака. — И той не те обича.

Но какво от това? Повечето бракове нямат нищо общо с любовта.

Основното бяха парите, семейството, кариерата или безизходицата. В случая с Адриан и Сабина — приключенията. „Няма да си като другите, Сабина — помисли си Тит. — Ти си винаги различна.“

Както и Адриан. Чуеше ли „Нил“, Адриан не се сещаше за крокодили като Тит например. Адриан си казваше „приключение“. Адриан би обиколил дивите северни хълмове на Британия, без да му мигне окото. Или би изкачил скалистите пътеки в Делфи, за да види сибилата. На сватбеното тържество той обясняваше разпалено, че ще направят точно това, когато пристигнат в Гърция, а Сабина извади монета и се обзаложи, че ще стигне първа до върха. Адриан й се усмихна доволно и прие облога, а Сабина се засмя и го целуна по бузата. Тит охотно би дал двайсет години от живота си, за да получи тази целувка.

„Но я получи той. Въпреки че не я обича.“

Няма значение. Само скучни нищожества като Тит са толкова глупави да смятат, че мъжът трябва да обича жена си.

Вдигна очи към нощното небе. Вече се беше стъмнило напълно; звездите мъждукаха бледо през градската мъгла. Тит затършува из паметта си за някой цитат, нещо от Вергилий или Катон, или Омир, някой елегантен наниз от думи, сътворен от гений, способен да придаде красота на жалките му сърдечни болки. Паметта му изневеряваше. Цитатите за пръв път бяха освободили ума му, изпълнен докрай със Сабина. Сабина, хрупаща ябълка, Сабина, прокарваща перо по картата, Сабина с една обеца, блещукаща край врата й. Една след друга се редуваха ярки и болезнени картини, а думите на всички поети се оказаха безсилни да му помогнат.

Единственото, което Тит успя да предложи на безразличните богове, беше голата истина:

— Наистина ще боли, нали?

Викс

— Пресрочил си с две седмици наема — озъби ми се гостилничаря. — Плащай!

— По-късно — настръхнах аз.

Цял месец измина от новата година. Белезите по челото ми избледняха, но носът и ребрата ми все още зарастваха след побоя, поръчан от Адриан. Упражнявах се с меча в тесния двор на гостилницата и ругаех болежките, когато двете сипаничави прислужници в хана се върнаха от пазара.

— Добре че не се наложи да ходим до Форума снощи — казваше едната. — Сватбеното шествие беше блокирало улиците.

— Сенаторска дъщеря! Видя ли роклята й?

За сватбата на Сабина и Адриан ли говореха? Вероятно. Внимавах да не разбера датата, но бяха минали седмици. Сигурно сватбата се беше състояла вече. И първата брачна нощ. Запитах се как ли й се е сторило това на Сабина.

Онази нощ пак пих. Но не много. Просто седях и отпивах на бавни глътки, наблюдавах как начервените курви минават по улицата, как крадците се мръщят в сенките, как пияниците се олюляват на зигзаг.

После станах, забравих да си платя сметката и тръгнах да се запиша в легионите.