Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (15)

Тит

— Лъвските кожи сгорещяват — оплака се Викс, когато Тит забави коня си, за да застане редом до новия аквилифер. — Не знам как ги изтърпяват лъвовете.

— Дочака да те повишат и пак започна да мърмориш — поклати глава Тит. — Знаеш, че само добродетелните заслужават почести.

— Кой го е казал?

— Наистина ли те интересува?

— Не. Но ще те обидя, ако не попитам.

Тит се усмихна и отметна кичур от гривата на скопения си жребец от другата страна на шията му. Усещаше как по врата му се стича пот, макар още да не беше пладне. Безоблачно синьо небе като купол над обширно зелено поле и път като бяла панделка — сякаш целия свят празнуваше с легиона. Ликуваше, че Десети Фиделис се прибира у дома.

„Мог“, помисли си Тит. Когато пристигна, градът му се струваше толкова затънтен, недодялан и сив с безкрайните му гостилници, шумни театри и полупавирани улици. Сега в ума му се въртеше само: „Истински легла, а не рогозки! Печено свинско и грозде, а не ечемичена супа и червиви бисквити! Чисти завивки, а не въшлясали одеяла!“. Мог изглеждаше като райско кътче.

Явно целият легион споделяше мнението му и крачеше двойно по-бързо, припявайки маршовете фалшиво, но ведро и гръмогласно. Императорът също пееше, яздейки пред колоната върху едър черен кон, заобиколен от легатите си. Тит чуваше силния му грубоват глас да се присъединява към по-неприличните строфи.

— Изглежда, всички предвкусват виното за добре дошли — отбеляза Тит. — От императора до последния войник.

— Предвкусват, че ще ни посрещнат като герои — поправи го доволно Викс. — Момичетата ще се проснат по гръб още щом ни зърнат. Кой не харесва победители?

— Мисля, че вече имаш достатъчно момичета, Дребосък.

— Само две!

— Сабина знае ли за Деметра или…

— О, не започвай пак. Сабина е първото ми момиче, Деметра е второто. — Викс погледна към Орела, който пореше ведро въздуха над главата му.

Тит го изгледа смразяващо от висотата на коня.

— Знаеш, че детето на Деметра ще се роди скоро. Твоето дете.

— Ще й дам пари, за да се грижи за него — Викс си заподсвирква безгрижно. — После ще си намери нов мъж. Момиче с нейната външност не остава дълго само. Искаш ли да й направиш предложение? Повишиха те! Сега си имперски трибун!

— Не разбирам защо — призна Тит. — Просто му занесох главата. Нямам нищо общо с нея. Дали не е награда, задето не го оповръщах целия, когато му я подавах? Това наистина ми струваше героични усилия.

Викс отметна лъвската грива от главата си и погледна напред към едрата бронирана фигура на Траян върху черния кон.

— Готов съм да умра за този мъж. — Говореше честно. — Мисля, че го обичам.

— Тихо. Сабина ще започне да ревнува.

— О, тя знае, че обичам и нея.

Каза го толкова безгрижно, сякаш не е кой знае какво да обичаш момиче и то да те обича. „Щастливец си, Дребосък — помисли си Тит. — Но не заради лъвската кожа и лавровия венец.“

— Представях си го по-различно — довери му Викс, премествайки знамето върху другото си рамо. — Все едно ловят риба. Някое момиче най-сетне забива кукичката си в теб. Но се оказа по-лесно. Като дишането.

— Лесно е благодарение на нея — изплъзна му се неволно и Тит се срита мислено. „Глупак. Глупак.“ Викс обаче не забеляза как го е подвел езикът.

— Онази нощ, когато убих Децебал, само ме прегръщаше. Не продума. Обикновено говори непрекъснато, но знае кога да замълчи. — Викс се подвоуми. Уверената му крачка се разколеба за момент. — И досега недоумявам защо. Все едно ми забиха нож в корема, когато го убих. А съм убивал и преди, без да ми мигне окото.

— „Правилно е да се учиш дори от враговете“ — цитира Тит. — Не си първият войник, изпитал възхищение от мъжа, когото е победил. Мисля, че това чувство измъчва мъжете откакто свят светува.

— Ако се бях родил в Дакия, щях да го следвам предано. — Тит за пръв път виждаше Викс да намира трудно думите. Липсваше му красноречие, но не и категоричност. — Случайност е, нали? Къде се раждаме? Но това определя всичко. Премести родителите ми няколкостотин мили на североизток и щях да съм отрасъл с кръгъл щит и с брада и никога нямаше да съм стъпвал в Колизеума, а сега вероятно щях да лежа мъртъв край онзи слънчев диск до своя цар.

— Направи ли каквото те помоли? — попита Тит. — Погреба ли лявата му ръка?

— До диска. В тревата. С брадвата му.

В този момент един легат извика Тит и той пришпори коня си напред към началото на колоната. Но когато лагеруваха нощем, той пак вземаше мех, пълен с вино, и сядаше край огъня на Викс, докато седмиците се нижеха и Десетият напредваше на запад. Тъмните борове постепенно отстъпиха пред открити поля и за пръв път от месеци Тит започна да мисли за Рим.

„Ще се кандидатирам за квестор — реши той. — Сенатор Норбан обеща да ме подкрепи. Обществена дейност и организиране на празненства; ще се справя по-добре, отколкото начело на разузнавателен отряд.“ Щеше да се премести в самостоятелно жилище в града. Недалеч от дядо си, но в собствен дом. Мъжки дом. Все пак преброди империята, участвал във война, имаше право да впише грандиозното „трибун“ на първо място в списъка с постиженията си. „За човек със скромни мечти като моите вече съм изминал половината път до върха на стълбата.“ Навярно това е предимството да мечтаеш пестеливо. На Викс му предстоеше дълго изкачване, докато оглави легион.

— Между другото — обяви Сабина, когато прекосиха половин Панония и се намираха на две седмици езда от Могунтиакум, — заминавам за Мог преди войската. Утре поемам с колесницата, в която не съм стъпвала цяло лято.

— Защо? — погледна я Викс, който я прегръщаше, увита в лъвската му кожа.

— Защото Адриан настоява да побързам, за да посрещна императрицата и да помогна да организират триумфалното посрещане — потрепери Сабина. — Била е целия път на север до Германия, само и само да приветства него и Траян. И да ме засипе със съвети, които е трупала цяло лято. Предпочитам да се влача последна зад легиона с обкованите ми с пирони сандали. С надеждата шокът да я убие.

— И нея, и Адриан. Тогава ще се отървем от тях — целуна я звучно Викс.

Тит си помисли, че напоследък очите му сияят по-меко, когато я гледа, и не излъчват предишното небрежно собственическо чувство. Улавяше я автоматично за ръка винаги когато застанеше до него, и огромният му палец галеше нежно опакото на дланта й…

„Трябва ми момиче — реши Тит. — Симпатична любовница, която ще настаня в жилището си в Рим.“ Можеше да си го позволи с квесторската заплата. Някое мило момиче, склонно да търпи отегчителните цитати от Хораций и да умее да готви. Агнешка яхния…

 

 

— Триста дяволи! — изръмжа Викс на другия ден, след като Сабина го обсипа с целувки за сбогом и същия следобед Адриан й помогна извънредно елегантно и учтиво да се качи в колесницата, за да потегли напред със свитата си от стражи и роби, забогатели много това лято, защото са си затваряли очите и не са я охранявали. — Не ми харесва да спя без нея — оплака се той. — Обичам косата й да се разпръсква по лицето ми. Обичам през час-два да ме сръгва с лакът и да ми казва: „Обърни се, по дяволите, по корем й спри да хъркаш.“

— Свиквай, Дребосък, защото безумните ви срещи няма как да продължат в Мог.

— Защо не?

Тит го изгледа гневно.

— Обмислял ли си последното си желание?

— Момичето ми може да надлъже и най-умните от тях. Ще се справим.

— Но Адриан ще става губернатор. — Тит беше чул новината от императора, когато му помагаше да изготви списъка с бъдещи назначения. — Панония или Сирия, някъде далеч.

— Тя няма да остане с него завинаги.

Тит реши да се опре на Сенека:

— „Дори гладиаторите обмислят атаката си на арената.“

— Това пък какво означава?

— Означава, че трябва да се планира.

— О, аз имам план. Сабина се развежда с Адриан. Аз си откупувам с парите й достъп до класата на еквитите. Получавам съпруга, малко по-бляскава от мен. Така успявам да се сдобия с легион.

— Това ли е всичко?

— По-просто, здраве му кажи!

Тит подбели очи. Десети Фиделис продължи на запад.

Сабина

— Много почерняла изглеждаш — очите на императрицата обхождаха Сабина от главата до петите. — Трябваше да използваш по-усърдно слънчобрана си. Застани до мен.

— Разбира се.

Сабина тръгна след фигурата в тъмносиньо с дълбоки очи строго изопнати назад плитки. Елегантните бели кичури изпъкваха още по-ясно в тъмната коса на императрицата, но иначе тя изглеждаше в обезкуражаващо добра форма, носейки се към храма. Не беше кой знае какъв храм — светилището на Юпитер в Мог представляваше няколко стъпала, отвеждащи към скромен олтар.

— Паметникът на Друзус е по-величествен — опита се да поспори губернаторът на Германия. — По-подходящ е за посрещане на легионите.

Ала императрица Плотина отхвърли енергично идеята му.

— Юпитер поднесе победата на съпруга ми — заяви тя. — Ще поздравим легионите в този храм и в никой друг.

Губернаторът я изгледа недоволно, но вече нямаше значение какво смята той. Плотина беше поела юздите, откакто стъпи в Мог.

Все пак, помисли си Сабина, най-важната роля при посрещането на войниците се пада на жените. Мястото всъщност няма значение. От високата като колона Плотина в тъмносиня коприна и диадема до легатските съпруги, които чакаха, непоклатими и достолепни до Сабина; от съпругите на центурионите, бъбрещи оживено зад тях, до обикновените жени, застанали по двете страни на улицата, накичени с крещящи бижута и заобиколени от шайки хлапета — всички обхождаха хоризонта с очи и се надигаха на пръсти, нетърпеливи мъжете им да се върнат у дома.

Сабина се запита дали другата жена на Викс е тук, онази, за която не й разказа, но несъмнено беше останала в Мог, когато легионът потегли. Жената, която Тит видимо се изкушаваше да спомене.

Императрицата огледа Сабина и констатира неодобрително:

— Дрехата ти е много ярка.

— Радвам се, че ти харесва.

Жълта коприна и две златни брошки във формата на златни орли, закопчани на раменете. Досегът на меката коприна представляваше истинско блаженство след грубата вълна, която носи цяло лято. Много блаженства съпровождаха завръщането към цивилизацията. Луксозната колесница на Сабина и бързоногата й свита я доведоха в жилището на Адриан в Мог далеч преди Десети Фиделис и тя се наслади на цяла седмица мечтано уединение. Спеше до късно сутрин в меко легло, отрупано с кожи, закусваше, удобно изтегната, със студена настойка от черници и пресни плодове, излежаваше се в горещата вана в банята си. Робите на Сабина се споглеждаха, докато изтупваха бълхите, загнездили се в дрехите й, а слугините в банята вдигаха вежди при вида на мазолите, които трябваше да изстъргват от стъпалата й, но никой не продума. Вчера пажът, донесъл на господарката си куп писма, я свари да плаче тихо в библиотеката над разгърнат свитък; остави писмата и се оттегли със сведени очи.

Сълзите не бяха много. На сутринта Сабина се събуди, затананика си, изрисува клепачите си със златен прашец и се усмихна, представяйки си Викс, докато закопчаваше жълтата коприна със златните орли.

— Дрехата е прекалено ярка — дълбокият глас на Плотина произнесе заключението като присъда. — Отиди да се преоблечеш, Вибия Сабина.

— Вече чувам легионите. Три легиона вдигат много шум, нали?

Императрицата възнагради Сабина с изражение, което не беше й липсвало ни най-малко през изминалите шест месеца, но от хоризонта наистина долиташе грохот и жените, скупчени на улицата, се люшнаха като вълна. Последваха още вълни, шепот и накрая развълнуван вик и Сабина разбра, че са забелязали Орлите.

Знаеше, че това е нищо в сравнение с триумфа, който вече организираха в Рим.

— Бели бикове в жертва на Юпитер — изреждаше Плотина. — Черни бикове за Минерва и още за Марс и за Хадес. Състезания с колесници, гладиаторски двубои, вероятно инсценировка на обсадата в Колизеума…

Траян щеше да язди в колесница, надянал лавров венец, с лице, обагрено в празнична червена боя, а Викс и другите знаменосци несъмнено щяха да се върнат в Рим, за да маршируват с Орлите си, сподиряни от възгласите на хиляди граждани. Според Сабина обаче това беше истинският триумф, триумфът на живите, завръщащи се при жените си, и жените, които крещяха, размахваха знамена и едва удържаха порива да се втурнат към усмихнатите мъже, влизащи с маршова стъпка в Мог.

Траян предвождаше парада в червена мантия. Като момче скочи от седлото на черния си кон и изкачи бежешком стъпалата на Храма на Юпитер с усмивка, която би заслепила и слънцето. В отговор Плотина благоволи да се усмихне и да му протегне ръце за добре дошъл. Сред хор от приветствени възгласи той се насочи към губернатора на Германия и към другите официални лица, жадуващи да привлекат вниманието му. Едва изтърпя монотонните напеви на жреца, който съсече жертвения бик, и когато помаха на тълпата, виковете заглушиха благословиите. Притисна Сабина в мечешка прегръдка и я оплеска с бича кръв, но тя се засмя и го целуна по двете бузи и той я предаде в ръцете на Адриан с вик:

— Ето този мъж се е затъжил за теб. Нищо че не те е виждал само една седмица!

Адриан й помогна да стъпи на крака и тя му се усмихна.

— Здравей отново.

— Вибия Сабина — той я целуна благовъзпитано по ръката, сякаш не са се виждали от месеци, което горе-долу граничеше с истината. — Изглеждаш значително по-чиста.

— Да, киснах дни наред в банята, когато се върнах в цивилизацията. Ти също си много изискан.

Легатската броня му отиваше и той беше скочил от огромния си кон с вродена елегантност. Никой не умееше да язди по-достолепно от съпруга й, дори императорът. Навярно защото конете обожаваха Адриан — дори сега едрият жребец го побутваше с муцуна по ръката.

— Липсваше ми — каза тя и с изненада установи, че е искрена.

Всеки ден изпиваха по чаша вино или вечеряха заедно, но за дълги разговори не им оставяше време заради неговите легатски задължения и нейните часове с Викс.

Той сви удивено вежди, ала лицето му се изглади бързо, когато Плотина застана до него.

— Скъпи Публий — целуна го собственически по челото. — Отдавна не съм те виждала!

— Много отдавна — той я улови за ръката. — На теб ли трябва благодаря за губернаторския пост?

— Разбира се, скъпо момче. — Императрицата помаха учтиво на войниците долу и предизвика буря от ръкопляскания. — Надявах се да те назначат в Сирия. Нали не си разочарован?

— Никак. Панония предоставя множество възможности.

— Панония? — Сабина вдигна вежди и се обърна към Адриан. — Не си ми казал!

— Потвърдиха го вчера — вметна самодоволно Плотина. — Публий, разбира се, ще замине след триумфа в Рим. Императорът ще се разочарова, ако не си до него.

„Нима?“, почуди се Сабина. Адриан наистина яздеше зад императора по време на парада, но редом с останалите легати. Дори сега Траян разговаряше гръмогласно и потупваше по раменете трибуните си, вместо да стои, да маха с ръка и да се кланя до съпругата и протежето си.

— Помахай и се усмихни — подвикна й Плотина. — Така е редно.

— Съмнявам се мъжете да изгарят от желание да им помахам — отвърна Сабина. — Искат само да ги освободят и да се напият със семействата си.

— Да се надяваме, че ще прекарат деня трезви, благодарейки на боговете за победите — отсече императрицата.

— Истински късмет е да са трезви за победата и още по-голям — за празненствата в нейна чест — засмя се Сабина.

— Тази дреха е прекалено ярка. — Адриан перна с пръсти една прашинка върху рамото й. — А орлите са по-подходящи за знамена, отколкото за брошки.

Траян се върна с пружинираща походка при тях и вдигна ръка, предизвиквайки нова порция приветствени възгласи. Произнесе няколко благодарствени думи, които просълзиха легионерите, но не прекали. Сабина отдавна бе разбрала, че Траян умее да е лаконичен. Забелязал какъв отклик предизвиква императорът, Адриан започна да съкращава речите си по негов образец.

— Служителите ти очакват да говорят с теб — напомни Плотина, щом Траян застана до нея. — Подготовката за празничното угощение тази вечер…

— И аз искам да поговоря с тях — махна добродушно с ръка Траян. — Трябва да поканят всички трибуни и легати. Както и лагерните префекти.

— Шегуваш ли се, съпруже? Те са толкова недодялани.

— Милостиви богове, Плотина, те поне ще оживят обстановката. Ще поканим и още някого… — Траян размени няколко думи с адютанта си, който се смеси с тълпата. След няколко минути се върна, повел мъж в червена мантия, с лъвска грива върху главата и знаме в ръката.

— Цезаре. — Викс коленичи, но Траян му махна засмяно да стане.

— Това е мъжът, на когото трябва да благодарим, че уби Децебал! Ще забиеш главата му пред Сената, момче, по време на триумфа. Собственоръчно.

— Струва ми се, че губернаторът се опитва да привлече вниманието ти — прекъсна го студено Плотина.

— О, да, да. Тази вечер ще дойдеш на угощението, аквилифере, това е императорска заповед.

— Да, цезаре — ухили се Викс и отдаде стегнато чест.

— Добре, добре… — Траян протегна ръка към съпругата си.

Точно преди тълпата от доброжелатели да ги погълне, той погледна одобрително Сабина през рамо и извика:

— Орлите ми харесват!

Сабина се усмихна. Адриан понечи да последва императора, но Тит приближи до него, висок и достолепен в тогата, която облече веднага щом му се отдаде възможност да свали бронята. Беше слабоват по природа, но след летния поход тялото му изглеждаше приятно възмъжало. Вече приличаше на строен млад мъж, а не на притеснено момче.

— Легате, току-що разбрах, че ви назначават за губернатор. — В очите на Тит проблесна мимолетен ужас, когато видя Адриан, Викс и Сабина един до друг, но учтивата му маска не трепна. „Добър политик ще излезе от теб“, помисли си Сабина. — Поздравления!

Адриан благодари с кимване, пренебрегвайки напълно Викс, застанал мирно зад Орела си.

— Поне по време на похода минахме през Панония — продължи Тит, стараейки се да не поглежда към Викс. — Добър знак, легате.

— Чух, че панонците носят панталони от вълча кожа и боготворят рогати божества — вметна Сабина. — Но какво ли не говорят хората. Аз лично не забелязах рогати богове по пътя, докато пътувахме към Дакия. Като се замисля, същите слухове се носеха и за даките, а те се оказаха съвсем цивилизовани. Видяхме слънчеви дискове и водопроводи вместо кървави ритуали и човешки жертвоприношения. С нетърпение очаквам да се запозная отблизо с панонийциге.

— Ще придружите губернатора до Панония ли? — обърна се официално към нея Тит, сякаш никога в живота си не са делили мех с вино край лагерния огън.

— О, за нищо на света не бих го пропуснала — отвърна Сабина. — Нови провинции, нови хоризонти. Ще броя дните.

Брадичката на Викс трепна под лъвската кожа.

— Разбирам — поклони се отново Тит на Адриан. — Приемете още веднъж моите поздравления, губернаторе.

Поклони се на Сабина, кимна на Викс, по чието лице се четяха ужас и насмешка в еднаква мяра. Сабина едва сдържаше надушилия я смях, но Викс не се усмихваше.

— Заминавате за Панония… домина? — попита той и едва не забрави почтителното обръщение.

— Разбира се.

Тя помаха на някой несъществуващ в другия край на стълбите и ги поведе встрани от Адриан, вглъбил се отново във восъчните си плочици. — Татко сигурно ще ми изпрати три свитъка с исторически данни за Панония, списък с препоръчителни четива и молба да проверя новия акведукт, за който е платил Сенатът: да му съобщя дали го строят по график. Казва, че е много полезно дъщеря му да пътува — предоставя му още две очи в империята.

— Колко ще останеш в Панония? — сниши глас Викс. Сабина видя как големите му, твърди пръсти стисват по-здраво знамето.

— Не знам — отметна кичур коса зад ухото си. — Губернаторите остават по няколко години в провинциите.

— Години… — Той присви устни. — Не помисли да ме уведомиш, нали? За плановете си.

— Защо да те уведомявам? — попита объркано тя.

— Мислех, че ще останеш с Десетия! — просъска той едва чуто. — С мен!

— Не си ме питал, нали?

Кокалчетата на пръстите му побеляха. Сабина се помоли да не прекърши на две знамето.

— Кучка! — прошепна той.

— Защо? — учуди се отново тя.

— Не ме спря… — отвърна яростно той. — Казвах ти, че те обичам, кроях планове…

— Какво става? — плъзна се студеният глас на Адриан между тях.

— Нищо — обърна се Сабина към него. — Един момент, скъпи.

Адриан се намръщи и подаде на адютанта си списък със заповеди. Тя се усмихна ведро на Викс, но когато застана между него и съпруга си, по лицето й се изписа по-искрено изражение.

— Обичам те, Викс — каза прямо тя. — Но какво те накара да смяташ, че ще последвам твоите звезди, а не моите?

Той се втренчи в нея.

— Време е да си вървиш, аквилифере. — Адриан улови Сабина за ръката и погледна Викс с хладно неодобрение. — Колкото и малко да си общувал с благороднички, би трябвало да знаеш, че е грубо да ги зяпаш. По-добре използвай времето да си намериш подходящо облекло за угощението довечера, след като императорът е решил да събере всичките си… галеници.

По лицето на Викс се изписа сурова безучастност, тъй добре позната на Сабина. Той се взря безизразно в Адриан с очи като гладки, смъртоносни камъни.

Сабина застана бързо между тях.

— Не е галеник — изчурулика тя и потупа приветствено ръката на Викс, стиснала Орела. — Герой на Рим, както се убедихме със собствените си очи. И някой ден ще пожъне още по-грандиозни победи.

— Съмнявам се — изсумтя Адриан. — Много се съмнявам.

Викс продължи да се взира в него над главата й още няколко дълги секунди. Мъжът в лъвската кожа срещу мъжа в броня, втренчени един в друг, сякаш забравили, че тя съществува.

Сабина стисна предупредително ръката на Викс.

След още един протяжен миг убийствените искри в очите му угаснаха. Той отдръпна рязко ръката си изпод дланта на Сабина й се извърна, развял червена мантия. Тълпата го погълна, но Сабина виждаше как Орела върху дългия му прът си проправя бързо и яростно път през ликуващото множество.

— Не ми е приятно да флиртуваш с обикновени войници — намръщи се Адриан.

— Бих могла да кажа същото за теб. — Сабина се постара гласът й да прозвучи шеговито. — Освен това познавам Викс от години. Знаеш, че беше телохранител в къщата на баща ми. Защо се ожесточи срещу него?

— Не харесвам типове като него.

Адриан махна с ръка, сякаш да отпъди Викс от ума си. „Към коя ли тема се насочиха мислите му?“, почуди се Сабина.

— Тази вечер пофлиртувай с губернатора на Горна Германия за разнообразие. — Адриан я улови за ръката и я поведе след Траян и Плотина. — Ще ми трябва подкрепата му, когато пристигна в Панония.

— Дали местните наистина носят вълчи кожи?

— Горещо се надявам да не носят. Довечера не слагай жълта дреха. — Той я изгледа изпитателно. — И орлите.