Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (11)

Тит

Сабина се беше навела над сандък със свитъци.

— Тит! — възкликна тя и се изправи. — Щом Адриан каза, че са му поверили легион в Германия, се помолих да е твоят. Фортуна явно ме е чула.

Застана на пръсти и го целуна по двете бузи. Тит се надяваше кичура върху темето му да не е щръкнал.

— Още ли разопаковаш багажа? — попита той и тутакси се срита мислено по задника.

Какво прави според теб? Пече курабийки?

Напред-назад сновяха роби, понесли купища дрехи и възглавнички, притичваха ту в една, ту в друга стая, а навсякъде се валяха сандъци с разгърнати свитъци, шалове и спящи кучета, които надигнаха глави при появата на Тит и отново задрямаха.

— Да, пристигнахме преди няколко дни. Траян тръгна след нас и за малко да ни изпревари. — Сабина премести бюст на баща си от капака на един сандък и махна на Тит да седне. — Бих предпочела да е истински стол, но това е най-доброто, което мога да ти предложа в момента. Тази сутрин не успях да си открия дрехите.

Тит приседна на ръба на сандъка и се постара да не зяпа. Сабина, прибрала косата си на тила с перо, вместо с шнола, явно бе облякла туника на съпруга си, която разгалваше краката й под коленете. „Викс може да се любува на воля на светлокосата си бицинианска богиня — реши Тит. — Аз ги харесвам синеоки и палави.“

Една робиня застана до Сабина с въпросителен поглед. Сабина надникна в кошницата в ръцете й и посочи:

— Слагаме книгите отзад. По-късно ще ги подредя. Съобщение ли носиш, Тит?

— Покана от императора. Иска да вечеря с всички легати днес.

Всеки адютант или писар би могъл да донесе поканата, но Тит се бе възползвал от повода да я види.

Адриан влезе, изтупвайки засъхнала кал от ръкава си.

— Все още ли цари хаос?

— Открих библиотеката, но сандъкът с дрехите ми е в неизвестност. — Сабина стана и целуна съпруга си по бузата с нехайна нежност и Тит усети как стрела от чиста завист пронизва гърдите му. — Богове! Какво е станало с теб? — добави тя, забелязала, че тогата на Адриан е цялата покрита с кал.

— Злополука — намръщи се Адриан, смъкна калните дипли и ги подаде с върховете на пръстите си на застаналия до нето роб. — Но не е непоправима. Съобщение ли ми носиш, трибуне?

— Да, от императора.

Тит подаде поканата. Преди няколко дни се беше запознал официално с легата, когато му представяха младите офицери, и се удиви, че го удостоиха с внимание.

— Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин — изрече Адриан с очарователна усмивка. — Не очаквах да открия познато лице толкова далеч на север.

— Изненадам съм, че изобщо ме познахте, легате. Твърде незначителен съм да ме забележи човек с вашия ранг.

В Рим Тит беше срещал съпруга на Сабина десетки пъти, разбира се, на празнични вечери и официални случаи, но тогава Адриан не намираше време да обърне внимание на младока, приятел на съпругата му. Само кимваше мимоходом на Тит и го подминаваше, забързан към по-влиятелните гости. Ала открил Тит сред подчинените си в Германия, той му се усмихна като на стар приятел.

— Радвам се, че ще ми служиш, трибуне.

Наистина се радва искрено, помисли си Тит. Сега също пое посланието с доволно изражение и счупи печата.

— Ще вечеряме с Траян — обясни Сабина.

— На мен не ми позволява да го наричам по име — измърмори Адриан.

— Но аз съм привилегирована. Нали съм малката му любимка.

— А аз съм му повереник! Почти като син, или поне би трябвало да ме възприема така.

Един роб блъсна Адриан по лакътя, извини се и се отдалечи бързо, понесъл купчина дрехи. Адриан огледа хаоса наоколо и поклати глава. Протегна ръка да погали наобиколилите го кучета.

— Надявам се да ми намериш някоя официална тога сред тази бъркотия, Вибия Сабина.

— Твоята тога е най-малката ни грижа. — Сабина затършува в най-близкия сандък и извади статуетка, обеца и шишенце с мастило. — Ако не си открия дрехите, ще се наложи да дойда гола. Ще предизвикам истински фурор.

Тит се постара с всички сили да прогони образа, тутакси изникнал пред очите му. Подобни помисли не бяха добре дошли в присъствието на новия легат.

— Как намирате новия си легион? — попита припряно той.

— Войниците са нагли. — Адриан погледна калното петно върху мускулестата си ръка и се намръщи.

— Умеят да се сражават, уверявам ви.

— Предпочитам да са вещи в боя и с добри обноски. — Адриан упъти роб с купчина восъчни плочици към кабинета си. — Въздържай се от изследователски експедиции, Вибия Сабина. Дори съпругата на легата не е в безопасност край тези грубияни. Не са виждали порядъчна римлянка от години. Кой знае какво ще им щукне, ако те видят да обикаляш наоколо и миришеш цветята.

— Няма да скитам. Обещавам.

— Възнамеряваш ли да спазиш обещанието?

— Всъщност не — призна тя. — Но ще внимавам.

— Хитруша — скастри я той с пестеливата си усмивка. — Върви да се преоблечеш. Не искам да разголваш колене пред трибуна ми, въпреки че той е така добър да не ги зяпа.

Сабина му отдаде чест, изпрати въздушна целувка на Тит и изчезна в съседната стая. Тит прочисти гърло и се втренчи в тавана.

— Извини съпругата ми — измърмори Адриан и прочете набързо съобщението от Траян. — Знаеш добре, че понякога е невъзможна.

— „Често бодливите тръни раждат нежни рози.“

— Не предполагах, че ще срещна почитател на Овидий в Могунтиакум.

— Донесох на север всички книги, които успях да взема — призна Тит. — Но вече ги изчетох.

— Ако поискаш, ще ти дам от моите. — Адриан се усмихна разсеяно, но дружелюбно. После го изгледа втренчено и попита: — Ще ни придружиш ли на вечерята с императора?

— Аз ли? — Тит примигна и за миг се почуди дали съпругът на Сабина не флиртува с него.

„Богове! В какво неловко положение ще попадна.“ Но Сабина му бе доверила, че Адриан се увлича единствено по жилави млади атлети, а само един поглед беше достатъчен да потвърди, че Тит не попада в тази категория. А и топлотата в очите на легата излъчваше дружелюбие, а не съблазън.

— Ще ми бъде приятно да ми правиш компания — продължи Адриан. — Императорът е велик мъж, разбира се, но на трапезата му ще обсъждат предимно обсадни тактики и военни истории, а не философия и реторика. Ще се радвам да поговоря с любител на книгите, когато другите се впуснат в спомени за битката при Филипи^[1].

— За мен е чест, уважаеми.

По обратния път Тит си заподсвирква с уста.

„Слава на боговете, че не забеляза как съм се вторачил в краката й.“

Сабина

— Аз печеля — прошепна Адриан.

Сабина сбърчи чело, но пусна монета в дланта му, прикрита сред диплите на официалната му тога.

Император Траян и офицерите му устояха едва до второто блюдо, преди да се впуснат в разгорещено разискване на битката при Акциум^[2], а не до третото, както се бе обзаложила Сабина. Робите, очевидно свикнали с привичките на императора си, поднесоха отново вино и се облегнаха по стените, вместо да приберат непотребните чинии. И те, и Сабина наблюдаваха Траян с неприкрита привързаност. Небрежно наклонен на една страна празничен венец се мъдреше върху посивялата му глава, а той сочеше с оглозгана гъша кълка един от легатите си.

— Не, не, изобщо не беше така…

Преподреди бързо кокалите от печената гъска, символизиращи разположението на египетската флота. Изглеждаше далеч по-щастлив в примитивния опушен триклиниум в далечния германски аванпост, отколкото седнал до Плотина в строга тога по време на протяжните имперски банкети.

— Малката Сабина! — извика той, когато с Адриан влязоха в залата надвечер, и я притисна в мечешката си прегръдка. Тя беше единствената жена сред гостите; никой друг легат не бе довел съпругата си в Германия. — Милостиви богове! Какво прави крехко създание като теб в тази затънтена дупка по средата на нищото?

— Избягах от поученията на съпругата ти — отговори абсолютно откровено Сабина.

Адриан се намръщи, но Траян отметна глава и се засмя гороломно.

— Май и аз се спасявам, а? Ела, ела, седни до мен…

Траян и офицерите му преминаха от Акциум към Алезия^[3]. Сега кокалите на печената гъска представляваха легионите на Цезар, а кракът на печен глиган изпълняваше ролята на вражеското укрепление. Адриан, седнал от другата страна на Сабина, разискваше с Тит историята на Еней. Тит отстояваше художественото майсторство на Вергилий, а Адриан размахваше ръце в подкрепа на Ений. От време на време Тит вдигаше очи, опитвайки се да включи Сабина в разговора, но Адриан лееше безкраен поток от думи.

— Не, не, твърде е префърцунен и маниерен. Римската литература се нуждае от добра, откровена проза, а не от превзети техники на перото…

— Ще видим сметката на дакийския цар по-бързо, отколкото Цезар се е разправил с Версенжеторикс…

Сабина стана. Нито Адриан, нито Траян забелязаха как мята палата си върху косата и се измъква от триклиниума в черната германска нощ.

Какви звезди! Имаше ли такива звезди над Рим, скрити от пушека и прахоляка? Или нощното небе над Германия е съвсем различно? По-необятно, по-тъмно, осеяно със звезди от край до край като императорски плащ с диаманти. Сабина се отдалечи от светлия ореол, който лампите хвърляха пред императорското жилищно крило, и възпря с ръка стражите, понечили да тръгнат след нея. След кратко щуране из тъмните сенки на кулата откри полянка. От време на време минаваше по някой легионер, запътил се към нощния си пост, или адютант, понесъл купчина восъчни плочици, но никой не обръщаше внимание на Сабина и тя се просна по гръб върху тревата и се взря в небето. Затвореше ли очи, я обземаше усещане, че се държи за земната повърхност само с върховете на пръстите. „Ако се пусна, ще отлетя ли безвъзвратно нагоре? Ще ми се прииска ли изобщо да се върна тук, долу…“

— Оу! — възкликна мъжки глас и някой се блъсна в нея в мрака.

Сабина скочи рязко и дръжка на паднало копие й препречи пътя. Другият се спъна в крака й и едва не падна отново. Огромен мъж като сянка в ризница в тъмното.

— Кой си ти? — попита настоятелно глас, след като сянката успя да запази равновесие.

— Съпругата на легата — отвърна Сабина и придърпа черната пала над главата си. — Здрасти, Викс.

Настана дълго мълчание.

— Триста дяволи — рече най-сетне той.

— Допусках вероятността да се натъкна на теб — усмихна се Сабина в мрака. Очевидно се очертаваше нощ, изпълнена с изненади. — Но не толкова буквално.

— Домина — гласът му прозвуча безизразно и той се поклони сковано. — Императорският банкет е натам.

— Добре, отведи ме дотам — откри ръката му в тъмното и пъхна своята под лакътя му. — Траян и легатите му си припомнят републиканските войни и аз излязох да подишам чист въздух. Защо германските маслени лампи пушат толкова? Както и да е… сега май се изгубих.

— Наляво и после направо. — Викс издърпа ръката си от нейната. — Легатите винаги се помещават в далечния край на главната кула. Всички укрепления в империята са проектирани еднакво.

— Така ли? — заинтригува се Сабина. — Не знаех. Разкажи ми още нещо.

— Няма.

Ала тя отново го беше уловила под ръка и той я поведе неохотно по пътеката между казармите към императорското крило. Жълто сияние от факла освети пътеката, когато свиха зад ъгъла и той се превърна от анонимна сянка в броня във… Викс. Но този Викс беше различен от високото момче, споделяло постелята й на осемнайсет. Стройното му тяло вече се беше наляло и дългите кости се бяха скрепили с мъжки мускули. Беше загорял от слънцето, гъвкав, с бдителен поглед, а ризницата и сабята сякаш се бяха сраснали с тялото му като драконови люспи. Огледа го с неприкрито възхищение.

— Изглеждаш добре, Викс.

— За разлика от теб — отвърна той грубо. — Ти изглеждаш изпита.

— Все още чета много нощем.

— Друго не ти и остава, подозирам. Не и със съпруг като твоя.

На минаване край втора факла очите му я обходиха от главата до петите и Сабина се зарадва, че е успяла да намери черната си стола сред хаоса. Знаеше колко й отива — фино изтъканата материя блестеше и струеше като тъмен водопад в ореола на пламъка. Масивна златна гривна във формата на лъв обвиваше китката й. Усети, че някак си и досега иска да изглежда красива за Викс, макар на него да му е все едно.

Той удължи крачка, сякаш възнамеряваше да продължи напред без нея, но Сабина не изоставаше, преметнала черната пала през ръка.

— Имаш ли си жена, Викс?

— Имам много — отсече той. — Много аристократки си падат по груби ласки.

Тя се засмя.

— Милостиви богове! Бях забравила колко лесно се гневиш. В Десетия си, нали? Татко ти написа препоръка.

— Десетият е най-добрият в Германия. Ние ще сме авангардът, когато Траян ни заведе в Дакия.

— Чух, че Четвъртият иска да е авангард.

— Четвъртият да се набучи на собствените си копия.

— Ще им предам, ако го срещна.

— Не ми пука какво ще кажеш и на кого. Стигнахме, домина.

Намираха се пред легатските помещения, заети временно от Траян. Вратите зееха отворени широко, робите чакаха да надянат мантиите на господарите си, а вътре Сабина видя как подпийналите гости се помайват из атриума, сбогувайки се със събеседниците си.

— Явно са приключили с битката при Алезия — съобрази тя. — Или са им свършили пилешките кокали за диаграми. Знаеш ли, че тази вечер императорът обяви началото на похода?

— Поход? — Викс се закова на място. — Кога?

— Следващата седмица, ако успее… как се изрази? — Тя погледна към черното небе, осеяно с диаманти. — Ако успее да срита всички легиони в задниците навреме.

— Десетият е готов — в ъгълчетата на устните му просия усмивка, независимо колко усърдно се стараеше да я прикрие.

— Ще ми се да го видя — призна Сабина. — Легионите в действие. Сигурна съм, че гледката е внушителна.

— Много ругатни. Много кал.

— И други неща сигурно. — Тя преметна мантията си през рамо. — Но военните походи не са място за жени. Адриан е категоричен. Дори за легатски съпруги. Нямам нищо против да се върна в Рим, ала там ме причаква императрица Плотина. Като цяло предпочитам дакийския цар с роговете пред нея. — Сабина погледна Викс. — Не се пази.

— Какво?

— Не се пази, когато тръгнеш на война — скръсти ръце пред кръста си и златният лъв върху гривната й отрази жълтия пламък на факлата. — Предпазливите войници не се прославят. Ако все още мечтаеш за слава.

— Да — отвърна Викс, без да се замисли. — И за лавров венец, за центурионски чин и накрая… — млъкна и се намръщи. — Не е твоя работа. Лека нощ, домина.

— Лека нощ, Версенжеторикс — усмихна се тя и се обърна към триклиниума, където Адриан и Тит все още бистреха поезията. — Радвам се, че те видях.

— Не мога да кажа същото — отсече той и изчезна в тъмнината.