Метаданни
Данни
- Серия
- Рим (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Empress of the Seven Hills, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- maskara (2016)
Издание:
Автор: Кейт Куин
Заглавие: Императрицата на седемте хълма
Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Ганка Петкова
Художествен редактор: Дамян Дамянов
Коректор: Мила Белчева
ISBN: 978-954-28-1338-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1775
История
- — Добавяне
Глава единайсета
Викс
— Не е ли величествен? — усмихнах се аз.
— Това ли е императорът? — Деметра отказваше да ми проговори цяла сутрин, но при вида на римския император, яздещ по улицата пред очите й, красивите й устни нарушиха упоритото мълчание. — Прилича на бог!
— Той е бог.
— Съгласен съм — намеси се Тит — хилава колона, изправена от другата страна на Деметра. Носеше тогата си, с която сменяше трибунската броня при всеки възможен случай, и незнайно как дори в блъсканицата по безупречните й дипли не личеше нито една гънка. — Император Траян е неповторим.
Императорът ни препускаше по улиците на Могунтиакум в червена мантия и пълно бойно снаряжение, енергичен и жизнерадостен върху буйния си черен кон, махаше и отговаряше с пълно гърло на въодушевените възгласи на тълпата. Император за чудо и приказ.
— Навремето му раних ръката в битка — рекох замислено. — Белегът сигурно още личи.
— Не бива да лъжеш — скастри ме строго Деметра.
— Не лъжа! Беше хубав двубой. Ако имаше щит, щеше да ме отблъсне, но…
Един легионер се блъсна в мен и изруга, а аз вдигнах момчето на Деметра върху раменете си, за да не го стъпчат. Малкият изкрещя развълнувано и стисна с юмруци косата ми, когато преторианците на императора замаршируваха в безупречни червено-златни редици.
— Може би сега няма да избухне война. — Деметра заслони очи с длан и се надигна на пръсти да погледне над рояка от глави пред нас. — Императорът сигурно ще сключи мир.
— Надявай се — подхвърли й Тит. — Аз също се надявам. Но за жалост, мисля, че сме единствените. Никой друг — от императора до последния войник — не иска мир.
— Включително и аз. — Проточих врат да зърна отдалечаващата се червена мантия на Траян, която изчезна зад завоя към укреплението.
При нормални обстоятелства щях да го посрещна в стегнат строй с целия Десети легион, но нямаше къде да вместят всички ни и освободиха половината да приветстват императора заедно с гражданството. Клетите кучи синове, застанали мирно пред укреплението, сигурно едва се сдържаха — от цяла миля чувах как дръжките на копията им тропат по щитовете. Внезапно ме обзе желание да съм сред тях и да надавам гороломни викове сред мирис на желязо и пот.
— Войници — изкрещя момчето на Деметра и ме улови за ушите; аз го превъртях през глава, свалих го на земята и започнах да кривя лице в страшни гримаси, докато той се разкикоти. — Поне някой ме смята за забавен — рекох многозначително.
Деметра впи очи в земята и сви устни. Тит въртеше очи ту към мен, ту към нея.
— Днес ще празнуваме! — Хванах сина на Деметра за краката и го залюлях с главата надолу. Той се заля от смях.
Преторианците вече бяха отминали, последвани от каруци, имперски писари, секретари и икономи и от целия антураж, който пътуваше навсякъде с императора. Тълпата стихна, но трополенето по щитовете се усилваше, както и крясъците. Хората около мен бърбореха радостно, подаваха си мехове с вино, размахваха знаменца и ликуваха.
— Днес е празник, ще спреш ли да се цупиш?
— Цупя се значи… — гласът на Деметра се извиси истерично и секна.
— Е? — намеси се ведро Тит. — Мислех, че днес си часови, Дребосък, как се измъкна?
— Извадих късмет. Взеха Симон и Бойл, клетите копелета.
Намигнах на Тит да му благодаря за намесата. Той ми намигна в отговор и се обърна към Деметра.
— Подай ми ръка, моля те, не искам да те блъснат…
Деметра му кимна свенливо. Тит ни гостуваше често за вечеря и тя вече не падаше на колене, щом го види, но все още се държеше плахо и смутено в негово присъствие.
— Как си посмял да се сприятелиш с офицер? — попита ме тя веднъж благоговейно и малко неодобрително. — Всеки трябва да си знае мястото.
— Кой го казва? — срязах я аз.
— Чу ли новината? — продължи Тит. — Току-що я съобщиха. За новия легат. Няма ли да го обърнеш, Викс?
— Кого? Легата? О! — Осъзнах, че още държа момчето на Деметра за глезените и бързо го превъртях, преди лицето му да полилавее. Деметра го взе, вирнала брадичка, но момчето се усмихваше широко. Красиво хлапе, меднокосо и тъмнооко като майка си. — Е? Имаме ли вече нов легат? — попитах.
— Току-що е пристигнал от Рим. — Лицето на Тит просия, сякаш лично е превел легата по целия път на север, за да ме ощастливи. — Сродник на императора. По съпружеска линия.
— Точно това ни трябва — измърморих и си запробивах път с рамене през тълпата. Тит преведе вежливо Деметра през множеството, струпало се край моста, и се отправихме към площада. — Поредното патрицианско нищожество.
— Аз съм патрицианско нищожество — напомни ми Тит. — Не всички сме противни.
— Въпреки всичко не бих искал да оглавиш легиона ми! Най-безполезният трибун в цяла Германия…
— Сигурна съм, че ще станете чудесен легат, господарю — намеси се тревожно Деметра. — Викс не искаше да каже…
— Напротив! Кой иска да го предвожда младок в тога? Трябват ни калени командири, заслужили центурионски чин и издигнали се нагоре…
— Като теб? Ще ходатайствам за теб, Викс, но си малко назад във веригата…
— Не чак толкова. Ще стана центурион, после — лагерен префект и накрая ще имам свой легион. — Стигнахме Форума и аз спрях да си купя шиш вкусно печено месо от улична сергия. — Лесно е.
— Първо трябва да станеш опцио — сряза ме Деметра. — А ти няма да станеш, защото всички те мразят…
— Кой иска да е опцио? — отхапах парче ароматно месо от шиша. — Безгръбначни са като невестулки.
— Тогава трябва да си намериш приятели, които да ти помогнат да станеш центурион без междинни спирки — посъветва го Тит. — Тази вечер ме чакай в главната кула и ще те запозная с тоя-оня. Императорът организира пиршество за офицерите си. Няма да успеем да се вмъкнем там, но наоколо ще се навъртат много влиятелни хора. Ако не изглеждаш толкова раздърпан като сега, ще те представя на неколцина.
— Ще ти бъде от полза — настоя Деметра. — Не разбирам защо се противиш да станеш опцио. Парите няма да са ни излишни. Особено тази есен…
— Не започвай отново. Казах ти.
Лицето на Деметра помрачня и тя отдръпна ръката си от моята. Вдигна сина си, който се опита да се изплъзне от прегръдката й, и се устреми през тълпата.
— Триста дяволи! — намръщих се аз.
— Какво й става? — попита Тит.
— Глупавата крава е бременна.
Захвърлих мазния шиш и разтърках длани.
— Поздравления — отвърна Тит.
— За какво?
— Традиционен поздрав, Дребосък. И поводът е радостен, нали? Тя е красиво момиче, от почтено семейство и готви като богиня. Всъщност се съмнявам, че богините готвят, значи е по-добра от богиня. Ще се ожениш за нея, предполагам?
— И тя предполага така. — Сподавих желанието да се оригна. — Преследва ме, откакто разбра. Да се оженим, да се преместим в по-широко жилище и кой знае още какво.
— Не е съдба, по-лоша от смъртта — отсъди Тит със замечтано изражение. — Аз не бих отказал някой да ми готви.
— Тогава ти се ожени за нея.
— И да отглеждам твоето дете? Ще ме вкара без време в гроба. — Тит кимна в посоката, накъдето отпрати Деметра. — Няма ли да я последваш?
— Защо? Вече се скарахме снощи.
— Носи детето ти, Версенжеторикс — напомни Тит с необичайно строг глас. — Заслужава уважението ти, ако не друго.
— Дяволите ви взели! — изръмжах и тръгнах след Деметра. Тълпата бавеше показното й оттегляне от многолюдния пазар и аз я настигнах точно когато свиваше в една странична уличка.
— Не прави сцени — улових я раздразнено за лакътя. — Къде си тръгнала сама? Днес следобед много войници си търсят забавление.
— Какво те засяга? — Устремила поглед напред, Деметра крачеше бързо по улицата с поаленяло лице. — Не искаш собственото си дете. Безразлично ли ти е какво ще стане с мен?
— Знаеш, че на войниците не им е позволено да се женят! Какъв е смисълът да се обвързваш? Едва смогваш да нахраниш едно кутре, какво остава за две!
Тя не отговори, само вирна треперещата си брадичка и се задърпа напред. Аз обаче не пуснах лакътя й.
— Нали ти казах, че ще ти дам пари.
— За да се отърва от детето!
— Рано е, няма опасност. И ще ти платя за пропуснатата работа — добавих щедро.
Тя понечи да отговори, не намери думи и премина на родния си гръцки.
— Какво? — извиках, понеже тя се освободи и се втурна отново напред. — Какво толкова казах?
— Махай се!
— О, сега пък искаш да се махна! — изкрещях. — Но когато коремът ти се издуе като топка, ще ме молиш за помощ! Не помисли ли изобщо? Не взе ли мерки?
— Не!
Извърна се към мен точно когато сви в тясната уличка с пекарната, над която живееше. Видях сълзи в огромните й очи, но не беше свела глава. Толкова красива беше, с букли като тъмно злато, обрамчили страните й като диви рози… И толкова досадна.
— Не, не взех мерки. Не съм курва, Викс, откъде да знам такива неща?
— Значи само курвите са предвидливи? — сетих се за Сабина, за отварите и мехлемите й, които ни спестяваха нежеланите последствия. — Признай, че си искала да уловиш на въдицата си нов съпруг.
— Не съм!
Към нас вече се бяха насочили много любопитни погледи. Опитах се да сниша глас.
— Виж, да бъдем разумни…
Деметра стисна толкова силно момчето си, че то изпищя. Обърна ми рязко гръб и се скри в пекарната.
— Знаеш, че съм прав! — изкрещях й. — Ще ти дам пари и всичко ще се уреди.
— Не ти искам парите!
Искаше пари, разбира се. Какво друго да иска? Какво друго искат жените?
— Деметра…
Тя захлопна вратата на пекарната под носа ми. Сърцераздирателно хлипане долетя отвътре, после — нищо.
Заналагах вратата с юмруци, но тя не отвори и скоро разбрах, че половината домакини по улицата надничат ухилени през прозорците на къщите си. Изругах и си тръгнах. Проклети жени. Надявах се Десетият да поеме много скоро към Дакия.
Разгневените ми крака ме отведоха отново към моста над реката, където разбунената от пролетта вода подхождаше съвършено на настроението ми, и накрая по утъпканата пътека към лагера. Двама войници от моята кохорта ме извикаха, но аз им се намръщих толкова свирепо в отговор, че те продължиха без мен.
Стигнах главната кула и разгледах съобщенията, закачени на външната стена. Новините се появяваха първо тук — повишения, понижения, празници, предстоящи проверки. Ако бяха решили да нахлуем в Дакия — надявах се да е още утре — щеше да е написано тук. Но нямаше никакви обявления и аз изръмжах, обърнах се и се блъснах във висока фигура в тога.
— Гледай къде вървиш! — сопнах се.
— По-добре ти гледай къде вървиш, войнико — отвърна дълбок патрициански глас и аз го разпознах, преди да вдигна очи и да позная красивото брадато лице. Гласът се беше запечатал в паметта ми. Помнех и друг глас, гласът от покрайнините, който просъска: „Това ти е от трибун Адриан“, преди да забие юмрук в лицето ми и ботуш в хълбока ми.
О, как ми се прииска да ударя кучия син! Ръцете ме засърбяха.
— Трибуне… — казах.
— Вече не. — В очите му блеснаха искри. — Познавам те. — Не беше въпрос.
— И аз. — Поклоних се, обмисляйки колко камшика ще получа от центуриона си, ако ударя висшестоящ, и дали си струва. — Уважаеми…
Забелязах как погледът му се изостри, когато откри спомена в купчината свитъци, които му служеха за мозък.
— Версенжеторикс. Телохранителят на Норбанови. Нищо чудно, че си станал легионер. Какво друго им остава на такива като теб. — Придърпа диплите на тогата си пред гърдите. — Свободен си.
Поклоних се, а той люшна обрамчените си с пурпур дипли и пое в обратната посока. Аз обаче зърнах, че крайчецът на финия плат се влачи по земята и нарочно го настъпих. Кракът му се подхлъзна в пролетната кал и той падна.
— Уважаеми! — Спуснах се енергично към него. — Нека ви помогна. Позволете… — Успях да залитна и да си оплескам ръката с кал, преди да му я подам, после се препънах отново и го запратих в най-голямата локва. — Много съжалявам, уважаеми. Калта, уважаеми, е много коварна напролет.
Той се надигна с безизразно лице и с огромно кално леке по едната ръка и единия крак и още едно по задника. Чух как групичка центуриони захихикаха в другия край на главната кула.
— Версенжеторикс — рече той замислено, — помня, че навремето получи урок от мен. Явно не е бил достатъчно убедителен.
— Съжалявам. Не помня.
— Значи наистина не е бил достатъчно убедителен.
— Моите почитания! — Заех показна поза „мирно“, а той придърпа калните дипли на тогата си и влезе в кулата.
Ако този тъпоумен фукльо си позволеше да ме пипне и с пръст в Десетия, щеше да получи убедителен урок от мен. Само офицерите от Десетия имаха право да ме наказват, и то само ако съм нарушил правилата на легиона. А ако Адриан си развихреше въображението и се опиташе да използва наемни побойници като предишния път, щеше да разбере, че имам приятел трибун и четирима предани събратя в контуберниума, всички до един готови да ме защитават до смърт.
Неочаквано поразведрен, тръгнах край редиците с казарми.
— Разбра ли? — Бойл си слагаше ризницата, когато влязох в тясното спално помещение на контуберниума с подредени плътно едно до друго легла. — Имаме нов легат.
— Тит ме осведоми. — Захвърлих пояса с меча върху походното легло, което напоследък използвах много рядко. Предчувствах, че след днешната разправия с Деметра вече ще го виждам по-често. Или него, или леглото на червенокосата ми курва. — Бил някакъв братовчед на императора.
— Има известен опит — обади се Филип от пода, където беше подхванал поредната безкрайна игра на зарове. — Бил е трибун еди-къде си и легат незнайно къде. Май в Четиринайсетия. Траян не назначава генерали само заради хубавите им очи. Този сигурно е приличен, щом му е поверил Десетия точно преди похода.
— Да се надяваме, че не си пада по боя с камшици — изсумтях аз. — Срещу кого играеш, Филип?
— Срещу себе си и непрекъснато губя. — Филип хвърли отново зара и изруга. — Нали видя новия легат, Бойл? Как изглежда?
— Висок. — Бойл натъпка шал около врата си под ризницата. — Има брада. Странно ми се стори. Не се срещат често брадати патриции.
Внезапно се вледених.
— Как се казва?
— Публий Елий еди-кой си. Оженил се за племенница на императора и затова се издигнал толкова, въпреки че още не е навършил трийсет и пет. Публий Елий… Адрианус?
Строполих се върху леглото със стенание и едва не се нанизах на меча.
— Адриан — поправих го кухо.
Новият ни легат, новият ни генерал, мъжът, който щеше да ни предвожда в битките срещу дакийците и да разполага с живота ни, беше съпругът на Сабина Адриан.
Тит
Сабина се беше навела над сандък със свитъци.
— Тит! — възкликна тя и се изправи. — Щом Адриан каза, че са му поверили легион в Германия, се помолих да е твоят. Фортуна явно ме е чула.
Застана на пръсти и го целуна по двете бузи. Тит се надяваше кичура върху темето му да не е щръкнал.
— Още ли разопаковаш багажа? — попита той и тутакси се срита мислено по задника.
Какво прави според теб? Пече курабийки?
Напред-назад сновяха роби, понесли купища дрехи и възглавнички, притичваха ту в една, ту в друга стая, а навсякъде се валяха сандъци с разгърнати свитъци, шалове и спящи кучета, които надигнаха глави при появата на Тит и отново задрямаха.
— Да, пристигнахме преди няколко дни. Траян тръгна след нас и за малко да ни изпревари. — Сабина премести бюст на баща си от капака на един сандък и махна на Тит да седне. — Бих предпочела да е истински стол, но това е най-доброто, което мога да ти предложа в момента. Тази сутрин не успях да си открия дрехите.
Тит приседна на ръба на сандъка и се постара да не зяпа. Сабина, прибрала косата си на тила с перо, вместо с шнола, явно бе облякла туника на съпруга си, която разгалваше краката й под коленете. „Викс може да се любува на воля на светлокосата си бицинианска богиня — реши Тит. — Аз ги харесвам синеоки и палави.“
Една робиня застана до Сабина с въпросителен поглед. Сабина надникна в кошницата в ръцете й и посочи:
— Слагаме книгите отзад. По-късно ще ги подредя. Съобщение ли носиш, Тит?
— Покана от императора. Иска да вечеря с всички легати днес.
Всеки адютант или писар би могъл да донесе поканата, но Тит се бе възползвал от повода да я види.
Адриан влезе, изтупвайки засъхнала кал от ръкава си.
— Все още ли цари хаос?
— Открих библиотеката, но сандъкът с дрехите ми е в неизвестност. — Сабина стана и целуна съпруга си по бузата с нехайна нежност и Тит усети как стрела от чиста завист пронизва гърдите му. — Богове! Какво е станало с теб? — добави тя, забелязала, че тогата на Адриан е цялата покрита с кал.
— Злополука — намръщи се Адриан, смъкна калните дипли и ги подаде с върховете на пръстите си на застаналия до нето роб. — Но не е непоправима. Съобщение ли ми носиш, трибуне?
— Да, от императора.
Тит подаде поканата. Преди няколко дни се беше запознал официално с легата, когато му представяха младите офицери, и се удиви, че го удостоиха с внимание.
— Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин — изрече Адриан с очарователна усмивка. — Не очаквах да открия познато лице толкова далеч на север.
— Изненадам съм, че изобщо ме познахте, легате. Твърде незначителен съм да ме забележи човек с вашия ранг.
В Рим Тит беше срещал съпруга на Сабина десетки пъти, разбира се, на празнични вечери и официални случаи, но тогава Адриан не намираше време да обърне внимание на младока, приятел на съпругата му. Само кимваше мимоходом на Тит и го подминаваше, забързан към по-влиятелните гости. Ала открил Тит сред подчинените си в Германия, той му се усмихна като на стар приятел.
— Радвам се, че ще ми служиш, трибуне.
Наистина се радва искрено, помисли си Тит. Сега също пое посланието с доволно изражение и счупи печата.
— Ще вечеряме с Траян — обясни Сабина.
— На мен не ми позволява да го наричам по име — измърмори Адриан.
— Но аз съм привилегирована. Нали съм малката му любимка.
— А аз съм му повереник! Почти като син, или поне би трябвало да ме възприема така.
Един роб блъсна Адриан по лакътя, извини се и се отдалечи бързо, понесъл купчина дрехи. Адриан огледа хаоса наоколо и поклати глава. Протегна ръка да погали наобиколилите го кучета.
— Надявам се да ми намериш някоя официална тога сред тази бъркотия, Вибия Сабина.
— Твоята тога е най-малката ни грижа. — Сабина затършува в най-близкия сандък и извади статуетка, обеца и шишенце с мастило. — Ако не си открия дрехите, ще се наложи да дойда гола. Ще предизвикам истински фурор.
Тит се постара с всички сили да прогони образа, тутакси изникнал пред очите му. Подобни помисли не бяха добре дошли в присъствието на новия легат.
— Как намирате новия си легион? — попита припряно той.
— Войниците са нагли. — Адриан погледна калното петно върху мускулестата си ръка и се намръщи.
— Умеят да се сражават, уверявам ви.
— Предпочитам да са вещи в боя и с добри обноски. — Адриан упъти роб с купчина восъчни плочици към кабинета си. — Въздържай се от изследователски експедиции, Вибия Сабина. Дори съпругата на легата не е в безопасност край тези грубияни. Не са виждали порядъчна римлянка от години. Кой знае какво ще им щукне, ако те видят да обикаляш наоколо и миришеш цветята.
— Няма да скитам. Обещавам.
— Възнамеряваш ли да спазиш обещанието?
— Всъщност не — призна тя. — Но ще внимавам.
— Хитруша — скастри я той с пестеливата си усмивка. — Върви да се преоблечеш. Не искам да разголваш колене пред трибуна ми, въпреки че той е така добър да не ги зяпа.
Сабина му отдаде чест, изпрати въздушна целувка на Тит и изчезна в съседната стая. Тит прочисти гърло и се втренчи в тавана.
— Извини съпругата ми — измърмори Адриан и прочете набързо съобщението от Траян. — Знаеш добре, че понякога е невъзможна.
— „Често бодливите тръни раждат нежни рози.“
— Не предполагах, че ще срещна почитател на Овидий в Могунтиакум.
— Донесох на север всички книги, които успях да взема — призна Тит. — Но вече ги изчетох.
— Ако поискаш, ще ти дам от моите. — Адриан се усмихна разсеяно, но дружелюбно. После го изгледа втренчено и попита: — Ще ни придружиш ли на вечерята с императора?
— Аз ли? — Тит примигна и за миг се почуди дали съпругът на Сабина не флиртува с него.
„Богове! В какво неловко положение ще попадна.“ Но Сабина му бе доверила, че Адриан се увлича единствено по жилави млади атлети, а само един поглед беше достатъчен да потвърди, че Тит не попада в тази категория. А и топлотата в очите на легата излъчваше дружелюбие, а не съблазън.
— Ще ми бъде приятно да ми правиш компания — продължи Адриан. — Императорът е велик мъж, разбира се, но на трапезата му ще обсъждат предимно обсадни тактики и военни истории, а не философия и реторика. Ще се радвам да поговоря с любител на книгите, когато другите се впуснат в спомени за битката при Филипи[1].
— За мен е чест, уважаеми.
По обратния път Тит си заподсвирква с уста.
„Слава на боговете, че не забеляза как съм се вторачил в краката й.“
Сабина
— Аз печеля — прошепна Адриан.
Сабина сбърчи чело, но пусна монета в дланта му, прикрита сред диплите на официалната му тога.
Император Траян и офицерите му устояха едва до второто блюдо, преди да се впуснат в разгорещено разискване на битката при Акциум[2], а не до третото, както се бе обзаложила Сабина. Робите, очевидно свикнали с привичките на императора си, поднесоха отново вино и се облегнаха по стените, вместо да приберат непотребните чинии. И те, и Сабина наблюдаваха Траян с неприкрита привързаност. Небрежно наклонен на една страна празничен венец се мъдреше върху посивялата му глава, а той сочеше с оглозгана гъша кълка един от легатите си.
— Не, не, изобщо не беше така…
Преподреди бързо кокалите от печената гъска, символизиращи разположението на египетската флота. Изглеждаше далеч по-щастлив в примитивния опушен триклиниум в далечния германски аванпост, отколкото седнал до Плотина в строга тога по време на протяжните имперски банкети.
— Малката Сабина! — извика той, когато с Адриан влязоха в залата надвечер, и я притисна в мечешката си прегръдка. Тя беше единствената жена сред гостите; никой друг легат не бе довел съпругата си в Германия. — Милостиви богове! Какво прави крехко създание като теб в тази затънтена дупка по средата на нищото?
— Избягах от поученията на съпругата ти — отговори абсолютно откровено Сабина.
Адриан се намръщи, но Траян отметна глава и се засмя гороломно.
— Май и аз се спасявам, а? Ела, ела, седни до мен…
Траян и офицерите му преминаха от Акциум към Алезия[3]. Сега кокалите на печената гъска представляваха легионите на Цезар, а кракът на печен глиган изпълняваше ролята на вражеското укрепление. Адриан, седнал от другата страна на Сабина, разискваше с Тит историята на Еней. Тит отстояваше художественото майсторство на Вергилий, а Адриан размахваше ръце в подкрепа на Ений. От време на време Тит вдигаше очи, опитвайки се да включи Сабина в разговора, но Адриан лееше безкраен поток от думи.
— Не, не, твърде е префърцунен и маниерен. Римската литература се нуждае от добра, откровена проза, а не от превзети техники на перото…
— Ще видим сметката на дакийския цар по-бързо, отколкото Цезар се е разправил с Версенжеторикс…
Сабина стана. Нито Адриан, нито Траян забелязаха как мята палата си върху косата и се измъква от триклиниума в черната германска нощ.
Какви звезди! Имаше ли такива звезди над Рим, скрити от пушека и прахоляка? Или нощното небе над Германия е съвсем различно? По-необятно, по-тъмно, осеяно със звезди от край до край като императорски плащ с диаманти. Сабина се отдалечи от светлия ореол, който лампите хвърляха пред императорското жилищно крило, и възпря с ръка стражите, понечили да тръгнат след нея. След кратко щуране из тъмните сенки на кулата откри полянка. От време на време минаваше по някой легионер, запътил се към нощния си пост, или адютант, понесъл купчина восъчни плочици, но никой не обръщаше внимание на Сабина и тя се просна по гръб върху тревата и се взря в небето. Затвореше ли очи, я обземаше усещане, че се държи за земната повърхност само с върховете на пръстите. „Ако се пусна, ще отлетя ли безвъзвратно нагоре? Ще ми се прииска ли изобщо да се върна тук, долу…“
— Оу! — възкликна мъжки глас и някой се блъсна в нея в мрака.
Сабина скочи рязко и дръжка на паднало копие й препречи пътя. Другият се спъна в крака й и едва не падна отново. Огромен мъж като сянка в ризница в тъмното.
— Кой си ти? — попита настоятелно глас, след като сянката успя да запази равновесие.
— Съпругата на легата — отвърна Сабина и придърпа черната пала над главата си. — Здрасти, Викс.
Настана дълго мълчание.
— Триста дяволи — рече най-сетне той.
— Допусках вероятността да се натъкна на теб — усмихна се Сабина в мрака. Очевидно се очертаваше нощ, изпълнена с изненади. — Но не толкова буквално.
— Домина — гласът му прозвуча безизразно и той се поклони сковано. — Императорският банкет е натам.
— Добре, отведи ме дотам — откри ръката му в тъмното и пъхна своята под лакътя му. — Траян и легатите му си припомнят републиканските войни и аз излязох да подишам чист въздух. Защо германските маслени лампи пушат толкова? Както и да е… сега май се изгубих.
— Наляво и после направо. — Викс издърпа ръката си от нейната. — Легатите винаги се помещават в далечния край на главната кула. Всички укрепления в империята са проектирани еднакво.
— Така ли? — заинтригува се Сабина. — Не знаех. Разкажи ми още нещо.
— Няма.
Ала тя отново го беше уловила под ръка и той я поведе неохотно по пътеката между казармите към императорското крило. Жълто сияние от факла освети пътеката, когато свиха зад ъгъла и той се превърна от анонимна сянка в броня във… Викс. Но този Викс беше различен от високото момче, споделяло постелята й на осемнайсет. Стройното му тяло вече се беше наляло и дългите кости се бяха скрепили с мъжки мускули. Беше загорял от слънцето, гъвкав, с бдителен поглед, а ризницата и сабята сякаш се бяха сраснали с тялото му като драконови люспи. Огледа го с неприкрито възхищение.
— Изглеждаш добре, Викс.
— За разлика от теб — отвърна той грубо. — Ти изглеждаш изпита.
— Все още чета много нощем.
— Друго не ти и остава, подозирам. Не и със съпруг като твоя.
На минаване край втора факла очите му я обходиха от главата до петите и Сабина се зарадва, че е успяла да намери черната си стола сред хаоса. Знаеше колко й отива — фино изтъканата материя блестеше и струеше като тъмен водопад в ореола на пламъка. Масивна златна гривна във формата на лъв обвиваше китката й. Усети, че някак си и досега иска да изглежда красива за Викс, макар на него да му е все едно.
Той удължи крачка, сякаш възнамеряваше да продължи напред без нея, но Сабина не изоставаше, преметнала черната пала през ръка.
— Имаш ли си жена, Викс?
— Имам много — отсече той. — Много аристократки си падат по груби ласки.
Тя се засмя.
— Милостиви богове! Бях забравила колко лесно се гневиш. В Десетия си, нали? Татко ти написа препоръка.
— Десетият е най-добрият в Германия. Ние ще сме авангардът, когато Траян ни заведе в Дакия.
— Чух, че Четвъртият иска да е авангард.
— Четвъртият да се набучи на собствените си копия.
— Ще им предам, ако го срещна.
— Не ми пука какво ще кажеш и на кого. Стигнахме, домина.
Намираха се пред легатските помещения, заети временно от Траян. Вратите зееха отворени широко, робите чакаха да надянат мантиите на господарите си, а вътре Сабина видя как подпийналите гости се помайват из атриума, сбогувайки се със събеседниците си.
— Явно са приключили с битката при Алезия — съобрази тя. — Или са им свършили пилешките кокали за диаграми. Знаеш ли, че тази вечер императорът обяви началото на похода?
— Поход? — Викс се закова на място. — Кога?
— Следващата седмица, ако успее… как се изрази? — Тя погледна към черното небе, осеяно с диаманти. — Ако успее да срита всички легиони в задниците навреме.
— Десетият е готов — в ъгълчетата на устните му просия усмивка, независимо колко усърдно се стараеше да я прикрие.
— Ще ми се да го видя — призна Сабина. — Легионите в действие. Сигурна съм, че гледката е внушителна.
— Много ругатни. Много кал.
— И други неща сигурно. — Тя преметна мантията си през рамо. — Но военните походи не са място за жени. Адриан е категоричен. Дори за легатски съпруги. Нямам нищо против да се върна в Рим, ала там ме причаква императрица Плотина. Като цяло предпочитам дакийския цар с роговете пред нея. — Сабина погледна Викс. — Не се пази.
— Какво?
— Не се пази, когато тръгнеш на война — скръсти ръце пред кръста си и златният лъв върху гривната й отрази жълтия пламък на факлата. — Предпазливите войници не се прославят. Ако все още мечтаеш за слава.
— Да — отвърна Викс, без да се замисли. — И за лавров венец, за центурионски чин и накрая… — млъкна и се намръщи. — Не е твоя работа. Лека нощ, домина.
— Лека нощ, Версенжеторикс — усмихна се тя и се обърна към триклиниума, където Адриан и Тит все още бистреха поезията. — Радвам се, че те видях.
— Не мога да кажа същото — отсече той и изчезна в тъмнината.