Метаданни
Данни
- Серия
- Рим (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Empress of the Seven Hills, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- maskara (2016)
Издание:
Автор: Кейт Куин
Заглавие: Императрицата на седемте хълма
Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Ганка Петкова
Художествен редактор: Дамян Дамянов
Коректор: Мила Белчева
ISBN: 978-954-28-1338-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1775
История
- — Добавяне
Глава шестнайсета
Викс
Тази кучка.
Тази студена, спокойна, сдържана, двулична курва.
Крачех побеснял към укреплението и ритах всичко, изпречило се на пътя ми. Надявах се някой да се сбие с мен, но целият проклет Десети Фиделис беше в добро настроение и още никой не беше се напил достатъчно, за да налети на бой. Видях един центурион, прегърнал жена си с една ръка, а с другата — сина си, надянал шлема му. Видях групичка гръмогласни усмихнати легионери, устремили се към най-близката гостилница, но две възторжени момичета, подхвърлящи цветя към тях през прозореца, ги отклониха от целта. Всички бяха щастливи, с изключение на проклетия герой.
Ужасно весел писар ме посрещна радушно в главната кула.
— Новият аквилифер? Чух за теб. Да, можеш да оставиш знамето при мен.
Предадох Орела. Сега щеше да живее в храма под постоянна охрана и да съзерцава гордо бюста на императора и всички останали ценности на легиона. Щях да го нося само по време на учебни походи или ако тръгнем отново на война. Погледнах го, когато го забиха на мястото му, и той ми отвърна с високомерни очи.
Сабина си беше сложила на раменете златни орли, наклонили самоуверено глави досущ като моя. Защо го направи?
— Ти ли уби Децебал? — попита ме писарят, но отстъпи стреснато назад, когато му изръмжах в отговор.
Излязох от кулата, обзет от гняв. Не исках да се напивам, не исках да празнувам, исках само да се сбия с някого. Не, всъщност исках война, нещо дълго и жестоко и за предпочитане кърваво.
Краката ми ме поведоха към предишната ми казарма, но след малко спрях и осъзнах, че вече не живея там. Вече нямах контуберниум, а само Орел и двойна надница, придружена от двоен риск. Нямах представа в кое помещение на укреплението спят аквилиферите.
Размислих дали да не се върна при писаря, но видех ли още веднъж радостната му физиономия, сигурно щях да я посиня и после онова копеле Адриан щеше да заповяда да ме наложат с камшик. Заля ме нова вълна гняв, когато си спомних студения му мрачен поглед да среща очите ми над лъскавите коси на Сабина. Сигурно щеше да я изчука тази нощ — една от ежегодните му визити. Щеше да я обърне по корем и да си представи, че е момче, а после двамата щяха да потеглят безгрижно за Панония. „Колко интересно“, разкривих лице аз, имитирайки я, и лостовият пред портата ме изгледа странно.
— Какво зяпаш!
— Нищо — отвърна припряно той. — Късметлия си, това е. Днес ще празнуваш, но някой трябваше да остане на пост и, представи си, избраха мен…
— Майната ти — изръмжах.
Целият град празнуваше, а аз не знаех къде да отида. Сигурно години наред нямаше да има при кого да отида. Десетият нямаше да помирише война, след като Дакия вече кротуваше. Щяхме да стоим на пост в укреплението и от време на време да ни водят на тренировъчен поход, колкото да не ръждясаме. Първо щях да участвам, разбира се, в триумфа в Рим, и щях да развявам Орела, но после щях да се върна в Мог, да стоя в укреплението и да гния. Струваше ми се невероятно, че същата тази сутрин ми изглеждаше възможно съвсем скоро да стана центурион и някой ден да имам свой легион. Ама че шега! Щях да гния в Мог още двайсет години. Бях се заклел да отслужа тези години и сега те се простираха пред мен като гроб.
Сабина, естествено, ще обикаля из Панония, ще проверява акведуктите, както й е заръчал баща й, и ще опознава всички нови хоризонти, които пожелае. Надявах се панонците да я изпекат на шиш и да я изядат.
Внезапно се почувствах нелепо в лъвската кожа. Развързах лапите, увили врата ми, и смъкнах гривата от главата си. Натъпках кожата във войнишката си торба; подминаха ме шепа центуриони. Размахваха победоносно мехове с вино над главите си и пееха с пълно гърло мръснишка пиянска песен. Не можех дори да се напия следобед заради проклетото угощение на императора и макар да не давах и пукнат грош за гостите му, заради него трябваше да съм спретнат и в блестяща форма. Освен това Сабина и гнусният й съпруг щяха да са там, а аз предпочитах по-скоро да ме изпекат на шиш и да ме изядат, но не и да си помислят, че съм се спотаил от страх да не се изложа. Щях да отида и да зяпам Сабина цяла нощ, докато я накарам тя да сведе очи за разнообразие. Мина ми през ума да кажа на Адриан върху чия рогозка е спала през последните шест месеца, докато си е мислил, че е в собствената си шатра.
Сетих се обаче за студения поглед на Адриан и реших да не го ядосвам. Вероятно нямах особени шансове да стана легат, но щяха да се стопят съвсем, ако разкажех на командира си как съм обяздвал съпругата му.
Стоях с провесени ръце сред ликуващия град и ми идеше да закрещя с пълно гърло. Тази пресметлива малка кучка. Заряза ме веднъж, но научих ли си урока? Глупав варварин, забъркал се с патрицианско момиче. Никакви патрицианки повече! Никакви умни момичета, никакви момичета, мечтаещи за приключения, и никакви момичета, които ме държат буден с приказките си по цяла нощ. Мили обикновени момичета — от днес нататък щях да подбирам само такива. Дори глупав варварин като мен не би позволил да го преметнат трети път.
Деметра.
Не бях се сещал за нея от месеци или ако се сещах, беше колкото да я пропъдя тутакси от ума си, но сега си представих косата й с цвят на тъмен мед, нежните й устни, стройното й тяло. Огромните й кафяви очи, които винаги ме гледаха с възторг. Сладкият й глас, когато бърбореше за прането, за пазара и за пекарната…
Триста дяволи! Беше красива, но ме отегчаваше.
Почудих се дали е родила бебето. Моето дете. Видях я за последно преди шест месеца. Сигурно се беше издула като диня или притискаше към гърдите си нещо дребно и пискливо. Или се беше вразумила и беше направила необходимото да изпразни корема си, преди изобщо да се уголеми.
Не бях ли й казал, че ще се оженя за нея, когато се върна?
Простенах гласно, но насилих краката си да продължат напред. Бебе или не, нямаше да се женя. Това, че патрицианската змия ме заряза, не означаваше, че ще побягна обратно при Деметра. Щях да се отбия при нея, да погледна надлежно бебето, да й оставя пари и евентуално да си легнем в името на добрите стари времена…
Улицата изглеждаше съвсем същата. По-шумна, с войници, които се олюляваха, играеха зарове или пиеха пред всяка трета врата, но иначе не беше променена. Извадих лъвската кожа от торбата и я преметнах през ръка. Деметра нямаше да се заинтересува от войнишки истории, но щеше да се впечатли, че съм станал аквилифер. Очите й щяха да заблестят от възхищение. Сабина никога не ме гледаше така. Гледаше ме, сякаш ме познава до мозъка на костите, и понякога това ме караше да се чувствам ужасно неудобно.
Не исках да мисля за Сабина.
— Кой си ти?
Примигнах при вида на лицето, което открехна вратата на пекарната след любезното ми похлопване. Лице на старица, изпито и кисело.
— Търся Деметра.
— Не съм я чувала — отсече старицата. — Тук няма фусти за войници. Върви си по пътя!
Затиснах с крак вратата.
— Над пекарната живееше момиче. От Бициния. С дълга руса коса.
— Умря миналата седмица при раждане — осведоми ме старицата. — Жената отсреща взе детето.
Изрита крака ми и затръшна вратата. Аз се втренчих смаяно в дъските на милиметри от носа ми.
— Аквилифере, да пийнем по едно, а? — долетя пиянския глас от група легионери, препъващи се по улицата. — Чухме, че си убил дакийския цар. Вярно ли е, че имал рога?
Избутах ги настрани и прекосих като насън улицата. Заналагах вратата на сградата срещу пекарната. Отвори друга жена — изморена и посивяла. Държеше едно дете, а второ я стискаше за полата.
— Познавам те — каза тя.
— Деметра — изкрещях. — Къде е Деметра?
— Онази вещица отсреща не ти ли каза? По-лоша съседка е от твоето момиче, да знаеш.
— Къде е Деметра?
Сърцето ми биеше като чук в гърдите.
— Умря — отвърна жената. — Бебето се роди по-рано. Случва се.
Потръпнах.
— Старицата каза, че си го взела.
— Бебето? Не. И то умря. Взех другото, момченцето.
— Момиче ли беше бебето, или момче?
Не го исках, не бях помислял за него от месеци, но внезапно ме обзе желание да разбера. Исках да разбера дали детето ми е било син или дъщеря.
— Откъде да знам? — рече безразлично жената. — Не бях там.
Щях ли да разбера някога? Имаше ли значение? Момиче или момче, бебето беше мъртво.
Първородното ми дете.
Ненадейно се запитах дали е било червенокосо като мен или русокосо като Деметра!
— Нямам нищо против да задържа другото. — Жената намести бебето върху хълбока си и едва сега забелязах момчето на Деметра. — Тих е и едно повече е нищо, ако имаш пет. Освен това, като порасне, може да стане красив като майка си. Ще ми бъде от полза.
Набутах малко пари в ръката й и си тръгнах бързо.
Плотина
— Ще ти призная, скъпо момче, че ще ликувам, когато напусна Германия — сподели Плотина със скъпия си Публий. — Нецивилизовано, студено, а робините, които се грижат за мен, са крадливи до една. Сигурна съм, че само чакат да ми видят гърба, за да приберат всичко, попаднало им пред очите. Свободна си! — обърна се тя към момичето, което изтупваше робата й.
Германската прислужница с безизразно лице излезе, мърморейки мрачно, и Плотина вдигна ръце да закопчае сама аметистовата си огърлица.
— Много царствено — одобри скъпият Публий от ъгъла, където седеше да й прави компания, докато се дооблече. — Наистина изглеждаш много царствено.
— Не мога да кажа същото за съпругата ти. Използва ли поне веднъж слънчобрана си в Дакия? Кожата й е кафява като на германската повлекана, която току-що излезе…
Адриан приглади диплите на туниката си.
— Благородна моя… — в гласа му прозвуча добродушно предупреждение. — Знаем, че не одобряваш Сабина. Но аз я одобрявам и това е по-важно.
— Не я одобрявам! — изсумтя Плотина.
Почти нищо в Могунтиакум не заслужаваше одобрението й. Градът беше мръсен, робите — нагли, а отредените й помещения не предоставяха прилични условия за живот. Стени от неодялан камък, възглавнички в крещящи цветове върху канапетата, германски лампи, които пушеха денем и нощем. Беше си донесла няколко скромни вещи от първа необходимост — сребърното огледало върху масата, малкото писалище, за да има къде да отхвърля множеството имперски задачи, принадлежности, които подобаваха на положението й. Но, о, колко щеше да се радва да се върне в Рим! Нищо в Могунтиакум не допадаше на императрицата на Рим.
Най-малко мълвите, стигнали до слуха й — по-точно мълвите, които се беше погрижила да узнае — за малката съпруга на скъпия й Публий.
— Вибия Сабина се самопокани на похода — беше й обяснил скъпият Публий.
Радваше се да го види най-после във вечерна тога, красив и изискан и със спретнато подрязана брада вместо във вечната броня. Понякога Плотина си мислеше, че е обречена да прекара целия си живот, заобиколена от мъже в ризници. — Признавам, отначало недоволствах, но тя не ми създаваше неудобства. Дори ми помагаше. Беше полезна веднъж-дваж — заостри вниманието на императора за проблем с офицерите, отговорни за снабдяването, и уреди един въпрос със старшите лекари. Траян свикна да я кани на вечеря, а следователно и мен. А и тя очевидно се забавляваше по време на похода.
— Да — отвърна многозначително Плотина. — Чух.
— Какво искаш да кажеш?
Плотина повдигна вежди, но вместо да отговори, започна съсредоточено да си слага аметистовите обеци. Адриан закрачи зад нея, оглеждайки отражението си в полираното й сребърно огледало.
— Толкова е приятно отново да разполагам с приличен бръснар — промърмори той, поглаждайки брадата си. — Ужасно е да усещаш наболите косъмчета по скулите си, но Траян не обръща внимание на такива неща и най-добре да следвам примера му… Намекваш, драга Плотина, че съпругата ми е имала любовник по време на похода?
— Изненадана съм, че го казваш толкова небрежно.
Адриан сви рамене.
— Съпругата ми може да разполага с леглото си както пожелае, стига да е дискретна.
— Възпитала съм те да разсъждаваш по-трезво — отсече Плотина. — Но сега няма да обсъждаме тази тема. Дискретността е над всичко, нали? Не вярвам Вибия Сабина да е била дискретна. Чух смущаващи слухове от робите, от адютантите в легиона, дори от младшите офицери. Момичето е прекарвала нощите… хмм… неприятно ми е дори да го изрека гласно…
— По-добре недей.
Адриан погледна към робинята, застанала в ъгъла с кана ечемичена отвара, и към другата, която сгъваше копринените мантии на Плотина и ги прибираше в сандъка.
Плотина не отпрати момичетата. Искаше да разнесат мълвата. Не че беше редно да одумват член на императорското семейство, но беше време да помрачи малко авантюристичния блясък на Сабина, който Адриан намираше за толкова привлекателен.
Траян също беше запленен от Сабина вместо от скъпия й Публий.
— Обикновени войници — продължи прискърбно Плотина. — Легионери правели компания на Сабина… по време на похода.
Адриан трепна.
— Винаги е имала склонност да завързва приятелства с нисшите слоеве, но…
— Приятелства е слабо казано този път, скъпо момче. Неприятно ми е да ти съобщавам лоши новини… — Е, не беше съвсем вярно. Плотина сведе глава да завърти пръстена си и да прикрие усмивката си. — Забелязали са съпругата ти да интимничи с прости легионери. Груби мъже от най-долна класа. Едва ли трябва да ти напомням какво ще си помислят хората, ако това стигне до Рим.
Скъпият Публий застина, въртейки напред-назад пръстена си с печата.
— Знам колко си привързан към съпругата си. — Плотина се погледна изпитателно в огледалото за последен път и остана доволна от строгата фигура в имперски пурпур, която срещна очите й. Юнона също би одобрила. — Но не е ли време да стегнеш юздите на малката Сабина?
— Изглеждаш много добре — Адриан й предложи ръка с безизразно изражение. — Тръгваме ли за угощението?
Викс
— Не гледай толкова мрачно! — примоли се Тит, теглейки ме към пелената от светлини, шум и музика. — Не се ли радваш, че ще участваш в угощението? За пръв път посещаваш императорски пир!
— Не е за пръв път — отсякох. — Опитах се да убия императора на едно пиршество.
Тит примигна, когато застанахме на опашката от гости чакащи да ги приемат.
— Опита се да убиеш Траян?!
— Триста дяволи, не! Друг император. Луд за връзване.
— Имали сме много такива. Пак ли си съчиняваш историйки?
— Може би. Или не.
— Никога не разбирам кога се шегуваш. Не си дърпай дрехата.
— Тясна ми е.
Започнах да тегля фините бели гънки на официалната туника, която той ми зае.
— Е, за толкова кратко време не успях да направя нищо по-добро. Иначе трябваше да дойдеш гол под лъвската кожа.
— Обзалагам се, че щях да привлека вниманието на всички изтънчени благороднички.
Икономът на императора се спусна към нас, разпознал името и ранга на Тит. Погледна ме с безразличие и ни въведе в залата. Най-красивата вила в Мог не представляваше нищо особено в сравнение с именията, които бях виждал в Рим, но я бяха присвоили за императрицата и антуража й, когато пристигнаха, а сега тя домакинстваше на тържеството в чест на победата. Подовете бяха от груби камъни без фини мозайки, а лектусите — от недодялано споен метал вместо от гравирано сребро, ала императорът седеше в центъра, пиеше и разказваше на висок глас истории за войната, а радостта му озаряваше всичко и го превръщаше в чисто злато. Музиката звучеше ведро, а смехът на гостите около него — още по-ведро, но на мен всичко ми се струваше безцветно. Ако бях довел Деметра, тя щеше да посрами всички напудрени хубавици. Грабнах бокал с вино от миловидна, дребна и разголена прислужница, която ми се усмихна широко, сякаш и тя е участвала в сразяването на даките, но виното ми приседна. Буца, твърда и упорита, запушваше гърлото ми.
— Какво? — попита ме Тит. — Пак помрачня.
„Деметра е мъртва — едва се сдържах да не отговоря. — Детето ми също.“ Но замълчах. Щеше да ме залее с топлото си съчувствие, мислейки, че заради това не се веселя, и аз нямаше да го понеса. Щеше да реши, че тъгувам, а аз нямах право да си приписвам такава заслуга. Защо тази буца в гърлото ми отказваше да се стопи?
Беше… облекчение.
Никакво дете. Никаква съпруга. Нищо, което да ме дърпа надолу. Да изпразва кесията ми, да ме спира да следвам звездите си. Клетата, отегчителна, красива Деметра беше мъртва, детето ми беше мъртво и какво изпитвах аз? Малко тъга… но най-вече чудовищно, срамно облекчение.
Какво копеле бях! Нищо чудно защо Сабина не поиска да остане с мен.
Забелязах я веднага щом влязох в залата, но не я погледнах. Насилих се да пресуша бокала с вино и го протегнах към друга прислужница, която бързо го напълни отново. Хубаво вино, много по-хубаво, отколкото обикновено ми беше по джоба, но какво от това?
— Да се напием.
— Първо се поклони на домакинята си — посъветва ме Тит и ме побутна към ниския подиум, върху който бяха разположени лектусите на императорската двойка. — Императрица Плотина не одобрява пиянството. Честно казано, чудя се дали изобщо одобрява нещо.
Запробивахме си път през веселото множество и Тит произнесе изящна благодарствена реч пред императрицата, а аз се измъкнах само с поклон, докато благородничките ме оглеждаха с небрежно любопитство. Съпругата на Траян в строгата й пурпурна стола, група легатски съпруги и Сабина, най-младата сред тях, която наблюдаваше гостите, сякаш би предпочела да пирува с войниците, вместо да седи между възрастните жени с намусени лица, изопнали порядъчно гърбове върху лектусите. Нищо чудно по време на похода да беше развила вкус към долнопробни забавления. Очите й се насочиха към мен, когато Тит ме представи красноречиво, и за миг ми се прииска да побягна. Но аз не избягах от проклетите дакийци, нямаше да избягам и от тази патрицианска курва. Стиснах зъби и се втренчих в нея грубо, както аз си знам. Нямаше го лекомисленото яркожълто, което носеше на парада. Очевидно вразумена от императрицата, сега носеше бяла коприна, набрана около врата. Но така не изглеждаше добре, също като мен в тогата Тит. От ходенето под лятното дакийско слънце кожата й бе станала златистокафява и стройните й ръце изпъкваха, кафяви екзотични, на фона на снежнобялото. Спомних си тази златиста кожа, излегната върху рогозката ми, и усетих кисел металически вкус в устата си. Вероятно като вкуса в устата на безупречната императрица на Траян, която явно си мислеше, че задушаващата бяла рокля и задушаващата ленена тога не са успели да променят нито мен, нито Сабина и да ни превърнат в нещо, което би желала да види на вечерното си тържество.
— Преданата ти служба не е останала незабелязана — заяви императрицата с едно от типичните си строги кимвания и аз го приех като знак да си плюя на петите.
Не забелязах, изобщо не забелязах как ми се усмихна Сабина зад гърба на намръщената Плотина.
— Още вино — казах и се озърнах за прислужницата.
— След като ми обещаеш да не зяпаш съпругата на легата.
Тит ме придърпа зад обвита в бръшлян колона и ме изгледа строго.
— Не е твоя работа — отвърнах рязко, — но тази сутрин й казах, че скъсвам с нея.
Тит вдигна вежди.
— Добре — рече накрая, но тонът му ми се стори странен. — Не искам да те видя убит, а нея — изпратена в изгнание. Което не е невъзможно и сега, ако някой неподходящ човек разбере какво сте правили двамата през лятото. Адриан ще те убие. Аферите между омъжени жени и — моля за извинение — плебеи не се приемат с леко сърце.
— Тоест ти можеш да я яздиш по цял ден и да се измъкнеш безнаказано? — озъбих се аз. — Проклети патриции! Винаги сте дупе и гащи.
— Не, не бих могъл да я яздя по цял ден, както цветисто се изразяваш ти, и ще ти обясня защо. Защото служих на Адриан повече от шест месеца и му се възхищавам. Не бих дръзнал да си присвоя съпругата на мъжа, от когото се възхищавам, независимо колко ми се иска. Да не споменаваме факта, че той е странна злопаметна птица. Не бих се осмелил да му подлея вода. Същото се отнася и за теб, дори да не ти беше легат. — Тит подбели очи. — Съпругата на легата! Не е от най-блестящите ти идеи, Версенжеторикс.
— Млъквай.
В очите му припламнаха искрици.
— Обзалагам се, че тя е скъсала с теб.
— Изглеждаш много доволен — обвиних го аз.
— Вярно е, честно казано. Ти получи всичко в тази война, Викс — славата, лавровия венец, повишение, благоразположението на императора. Не се гордея с това, но не мога да не изпитвам известно задоволство, че не получи и момичето.
Сетих се за Деметра, ала прогоних тази мисъл.
— Какво? Да не би да завиждаш? Не ми приличаш на такъв човек.
— Не завиждам за лавровия венец и за славата. Това е сигурно. — Тит ме огледа изпитателно. — Вече си разсипал вино по цялата ми тога.
— Съжалявам.
— Да си тръгваме — предложи приятелят ми. — Да се напием другаде. Никога не съм се напивал до несвяст, признавам. Тази вечер имаме повод. „Живей за нощта, не възлагай нищо на утрешния ден“, както би казал Хораций.
— Ще се напия, обещавам. Но оставам тук. Няма да пропусна веселбата заради нея.
— Милостиви богове! — чух Тит да възкликва, когато се гмурнах в тълпата.
Имаше, помня, много вино и аз не само аз го поглъщах ненаситно. Угощението щеше да ми хареса, ако бях в настроение. Императорът беше пиян и изглеждаше по-сърдечен от всякога. По едно време ме забеляза, потупа ме по рамото и докато разказваше на прехласнатите гости как съм надвил Децебал, аз пристъпвах смутено от крак на крак. После половин дузина от генералите му ме поздравиха, мнозина с по-груби езици от моя, и при други обстоятелства щях да попия всяка тяхна дума. Преторианският префект на императора дори ми кимна одобрително и аз би трябвало да се изчервя от гордост, защото той олицетворяващ мечтата ми — устат войник, издигнал се от най-ниското стъпало армията и станал дясната ръка на Траян. Аз обаче му изръмжах нещо нечленоразделно, докопах близкия виночерпец и му казах до края на вечерта да стои на една ръка разстояние от мен, ако не иска да му размажа носа.
— Не искаш ли вече да си тръгваме? — попита ме очаквателно Тит.
— Не.
Робите заприиждаха с отрупани подноси — огромни шишове с печено говеждо, пълнен глиган, гъска, печена с перушината. Императорът даде знак на гостите да заемат местата си около масите, разположени в елегантни полукръгове из помещението, но никой не му обърна внимание. Императорът просто откъсна крилото на печената гъска върху най-близкия поднос и го размаха, за да илюстрира някаква история за Старата Сарм, а гостите придърпаха лектусите и насядаха по тях както им падне, грабейки храна от минаващите край тях подноси. Императрицата въздъхна примирено и се оттегли, щом трупа полуголи танцьори влетяха в залата. Траян им помаха весело и после дръпна най-високия танцьор да седне до него.
Главата ми се въртеше, а горещината в залата ме задушаваше. Изтръгнах каната от ръцете на стъписания виночерпец и се отдалечих, олюлявайки се от шума. Излязох в атриума. В нишите по стената запалените факли мъждукаха съвсем слабо и някак си успях да падна в малкия фонтан в средата на атриума.
— Триста дяволи!
Намокрих се от главата до петите, но опазих каната с вино. Седнал в една педя вода, отметнах глава и отпих солидна глътка. През открития покрив над главата ми звездите се цъклеха студено. Моите звезди. Или поне така си мислех. Накъде ме водеха сега?
— Съзнаваш ли, че седиш във фонтан, Викс?
— Не знаех.
Отпих отново, за да не гледам към фигурата в бяло, приближаваща от отсрещния край на атриума.
Лунна светлина струеше върху лицето й.
— Да те издърпам ли?
— Може би тук ми харесва…
Плиснах вода към нея и намокрих белия ръб на робата й.
— Велики богове! — въздъхна тя. — Понякога си истинско дете!
— Не бях дете, когато те чуках — вирнах брадичка аз.
— Прибирай се вкъщи, Викс, пиян си.
— А ти си кучка.
Сабина се извърна и пристъпи към полуотворените врати, откъдето долитаха музика и дрезгави викове. Ръката ми се стрелна, улови ръба на роклята й и тя спря.
— Тази сутрин каза, че не искаш да следваш моите звезди, домина. Справедливо е. Но аз поне имам звезди. А какво имаш ти? Тръгваш след всичко, което изглежда интересно, стига да е забранено ли? Знаеш ли как наричат такива жени? — Оголих зъби срещу нея в подобие на усмивка. — Наричат ги въртиопашки.
В ореола на лунната светлина, къпеща бялата й рокля, тя приличаше на мраморна колона.
— Не го ли наричат „дълг“, Викс? Може би предпочитам да остана с теб, но имам дълг към другите. Към Адриан, който винаги се е отнасял справедливо с мен. Към Рим, защото ми е дал хубав живот. Към света, защото, ако искам да го обиколя, съм длъжна и да го направя по-добър, доколкото мога. Засега приключенията ми се разминават безнаказано, но дългът също ме зове. — Погледна ме спокойно. — Изпитвал ли си чувство за дълг към някого, Викс, освен към себе си?
— О, сега ще ми четеш лекции за дълга на патриция? — изсъсках. — Да не би да го беше забравила през последните няколко месеца, когато се вмъкваше в леглото ми?
— Не те чух да се оплакваш, Викс. Ти също получаваше каквото искаш.
— Да видим какво ще стане следващия път, когато ти го поискаш? — Изправих се, подгизнал до кости, но без да усещам студа. Никога не се вледенявах по време на битка. — Какво ще стане следващия път, когато те засърби, но не можеш да се почешеш? Аз няма да ти помогна. Може и да съм безмозъчен варварин, но дори безмозъчните варвари не позволяват да ги преметнат три пъти.
— Не мисля, че си безмозъчен, Викс. Ни най-малко. — Гласът й звучеше студено като нощта и аз усетих искрица жестоко задоволство, че най-после съм разпукал твърдата й черупка. — Достатъчно умен си да си подготвиш спасителен изход. Прие ли те момичето ти? Момичето, което те чакаше тук, в града, за което Тит намекна? Внимаваше да не разбера за нея, за да имаш при кого да се прибереш, в случай че с мен не се получи ли?
— Тя е красива — изсъсках аз, забравил за миг, че освен това е и мъртва. — Пред нея приличаш на спаружен плод на пазарска сергия.
— Очевидно недостатъчно красива, за да задържи вниманието ти. Откъде да знам колко дълго ще го задържа аз? Защо си ядосан, Викс? Защото си тръгнах, или защото си тръгнах първа?
Вдигнах я и я пуснах във фонтана. Водата преля над ръба и наплиска раменете й, а белите дипли на робата й заплуваха около мокрите й колене. Тя не отлепяше очи от мен.
— Наслаждавай се — изсъсках й аз. — За последен път правя нещо за теб.
Обърнах се и я оставих там. Върнах се при шума и музиката в залата, приглаждайки назад мократа си коса. Банята и свадата ме отрезвиха напълно. Пиян трибун се блъсна в мен и аз го тласнах към статуя на къпеща се нимфа. Нимфата се катурна, трибунът хлъцна и ме изгледа щастливо. Всички изглеждаха щастливи. Императорът, излегнат върху лектуса, прегръщаше през рамо възхитен роб и го потупваше по коляното в ритъма на музиката. Свирачите на лютня дърпаха жизнерадостно струните и припяваха неприлични песни. Половината войници се включваха хорово в припева, а другата половина лежаха в несвяст между възглавничките. Дори кучият син Адриан, изглежда, се забавляваше, наблюдавайки група акробати, премятащи се по мозайката. Радостта му обаче се изпари мигновено, щом погледна към вратата. Остави чашата си с вино и прекоси бързо помещението, като едва не се блъсна в мен.
— Вибия Сабина, какво е станало с теб?
— Злополука с пиян войник и неуместно разположен фонтан — полетя гласът й от преддверието зад гърба ми.
Облегнах се на съседната колона и се престорих, че гледам акробатите, но с ъгълчето на окото си следях Сабина, която изглеждаше много безгрижна и много, много мокра.
Очите на Адриан се стрелнаха над главата й и той застана така, че да я скрие от гостите.
— Тази дреха е неприлична.
— Така ли? — Сабина подръпна белите дипли, полупрозрачни от водата и прилепнали към загорелите й от слънцето крака. — Невъзможно! Плотина я избра лично. А тя никога не би направила нещо интересно, да не говорим за неприлично!
Адриан примигна.
— Пияна ли си?
Сабина се разсмя. Косата й се спускаше на мокри кичури по гърба, а дрехата й се свлече от рамото.
— Би трябвало. Всички са пияни.
— Прибирай се веднага вкъщи!
— Натам се бях запътила, Адриан! Да не мислиш, че ще продължа да пирувам вир-вода?
— Вече не знам какво изобщо правиш — гласът му прозвуча стъписващо студено. — Чух какви ли не слухове за поведението ти по време на похода. Обикновено не обръщам внимание на злите езици, но когато моята императрица ми съобщава, че те влече компанията на обикновени войници…
— Ти самият нагазваш в тези води, нали, Адриан? — Тонът й беше ведър, шеговит. — През последните месеци неведнъж се натъквах на някой красив полугол легионер в шатрата ти…
— Не е същото! — Той сниши глас и аз пристъпих от крак на крак, преструвайки се, че съм погълнат от изпълнението на акробатите. — В такива случаи дискретността е всичко. Дискретно ли е според теб римска съпруга с патрицианско потекло да се явява на важна церемония като днешната, подгизнала и в прозрачна рокля? Или да се развлича в компанията на прости войници? Кариерата ми едва прохожда, не мога да си позволя скандали. Плотина смята…
Усмивката на Сабина изчезна.
— Да, скъпи Публий, изгарям от нетърпение да разбера какво смята Плотина.
— Смята, че е време да започнеш да се държиш както подобава. И аз споделям мнението й.
При тези думи рискувах да ги погледна. Адриан и съпругата му стояха събрали глави, неподвижни. Накрая Сабина взе чашата с вино от ръката на Адриан и я пресуши.
— Прекалил си с виното, съпруже. Развинтило ти се е въображението. Ще се видим у дома.
Тя се обърна и излезе в атриума, отдалечавайки се с бавна, безочлива походка. През мократа коприна много ясно виждах извивката на смуглия й хълбок, виждах овала на рамото й…
— Не зяпай съпругата ми — сепна ме студен глас. Адриан стоеше пред мен като висока ледена колона. — Забелязвал съм те и преди, аквилифере. Не е уличница, с която такива като теб да си плакнат очите.
— Доколкото подочух от разговора ви, тя е уличница — реши да избъбри устата ми, преди да се посъветва с ума ми дали идеята е добра, или не. — И съдейки от слуховете в Десети Фиделис, не си далеч от истината, легате. Всички знаят, че домина Вибия Сабина си пада по по-груби…
Широката му длан се стовари върху бузата ми. Имаше тежка ръка за мъж, който никога в живота си не е водил истинска битка. Плесницата ме залепи за стената. Без никаква връзка си спомних как уби елена в Дакия, как го прониза с един сигурен замах на копието и после се усмихна при вида на кръвта, обляла краката му.
Изправих се с изтръпнало лице. На сутринта щеше да е разкрасено със синина във формата на ръка.
— Удряш ме за първи път. — Изненадах се колко тихо прозвуча гласът ми. — Втори няма да има.
— Така ли?
— Да.
Забелязах как пръстите му се присвиха до хълбока и брадатото му лице трепна. Усетих как едва се удържа да не ме удари пак и моите пръсти също се свиха. Около нас увеселението се вихреше пълна сила — императорът и преторианският му префект надигаха чаши с неразредено вино в шумна игра по надпиване. Аз обаче се чувствах като в ледена пещера. На света съществуваше само брадатото лице, втренчило в мен студени, яростни очи.
— Легате Адриан, подготвихте ли се вече за пътуването до Панония? — плъзна се учтив глас между нас. — Несъмнено първо ще се върнете в Рим за триумфа. Сигурен съм, че са устроили бляскав парад.
— Много бляскав — Адриан погледна Тит, застанал смирено и любезно до лакътя му, и аз се почудих дали не съм си въобразил мига на чиста, унищожителна омраза.
Не бях си въобразил.
— Ще ни извините ли, легате? Императорът иска да поговори с аквилифера си.
— Негов е.
Примигнах и ръката на Тит ме улови за лакътя и ме поведе настрани.
— Императорът иска да говори с мен?
— Не, разбира се, глупако. Трябваше да напомня някак на легата, че се радваш на императорското благоволение. Адриан изглеждаше готов да те удуши. За съпругата си ли разбра?
— Не. Не беше заради това. — Погледнах туниката си, оплескана с вода и вино. — Съжалявам, че ти съсипах дрехата.
— Забрави за нея. Тръгваме си. Клетите богове! Сигурно по цял ден бдят, за да те опазят жив.
Тит грабна мантията си от една сънена робиня и ме задърпа през тъмния атриум. Луната се беше издигнала по-високо и малкият фонтан под открития покрив тънеше в черна сянка.
— Хвърлих Сабина във водата — признах.
— Не искам да разбирам защо — простена Тит. — Сигурно затова Адриан беше решил да те убие.
— Не. Просто ме мрази. — Внезапно езикът ми натежа. Натежаха и краката ми. Препънах се в прага и Тит ме задържа да не падна. — Нищо чудно да се наложи да го убия.
— Млъквай.
— Всъщност съм съвсем сигурен, че ще се наложи да го убия.
— Млъкни!
— Или той, или аз.
Усещах го много силно. Тази сутрин, когато влизах с маршова стъпка в града, имах любовница. Изгубих я. Но намерих нещо друго.
Враг.
След седмица, ругаейки се мислено какъв глупак съм, се върнах в мизерната постройка срещу пекарната, над която някога живееше Деметра.
— Пак ли ти? — поздрави ме лаконично изморената жена. — Наконтил си се.
Бях си сложил бронята и лъвската кожа с надеждата да я впечатля, ако е необходимо.
— Дойдох за момчето. Сина на Деметра.
— Какво за него?
— Искам да го видя.
Тя изчезна във втората стая. Останах сред миризмата на мазнина и престояла храна. Две деца си играеха с купчина клонки. Погледнаха ме и аз забелязах гуреливите им очи, сплъстената им коса, лекьосаните им туники. Не приличаше много на уютния малък оазис на Деметра, блестящ от чистота.
Жената се появи, понесла момчето.
— Ето го.
Погледнах го. Беше пораснал, сигурно вече беше на четири. Носеше безформена туника. Медноруси къдрици, наследени от майка му, покриваха малката му главица и ми се стори, че изящните й скули вече се очертават под пухкавите му бузи. Той се втренчи мълчаливо в мен.
— Красавец, нали? — подхвърли жената. — Като порасне, ще е истински хубавец.
Беше го казала и миналата седмица и думите някак си се бяха загнездили в мен. Не ми даваха мира.
— Ще го отгледаш ли? — попитах я.
— Като родно дете.
Тит щеше да й повярва. Най-сетне му съобщих за смъртта на Деметра и детето ми и той изрази топло съчувствие, както се опасявах.
— Милостиви богове, Викс, съжалявам. Сега разбирам защо беше толкова мрачен. А синът й, момченцето?
— Взела го е съседка — измърморих. — Вече има пет собствени деца.
— Това е добре — успокои се Тит. — Ново семейство за горкото хлапе, след като е изгубило майка си. Беше добра жена, дано боговете закрилят душата й. Ще се радва, че ще се грижат добре за сина й.
Дали щяха да се грижат добре за него? Втренчих се в жената и забелязах как отклонява поглед. Аз не бях Тит и не вярвах в доброто у всеки. Отраснах като роб и знаех какво се случва с красивите момченца, попаднат ли в лоши ръце. Щеше да сполети и мен, ако не бяха милостивите ми господари. Ако нямах майка, която да ме пази.
Какво щеше да стане с красивото момче на Деметра, ако отрасне в тази бърлога? Щеше да танцува пред перверзни старци, преди да навърши десет, че и по-зле. Спомних си плешивия мъж, който ми предложи стриди. Спомних си гнусните му ръце върху коляното му и как изпищя, когато му счупих пръстите и избягах.
Момчето на Деметра ме погледна за пръв път в очите. Плахо.
„Не е твой — прошепна вътрешният ми глас. — Не е твоя кръв, не е твой дълг.“ Моят дълг беше мъртъв. Бях се измъкнал чист.
Момченцето посочи с пухкавото си пръстче гривата върху главата ми.
— ’ъв! — избърбори завалено. — ’ъв!
— О, по дяволите! — възкликнах аз и го грабнах от ръцете на мръсната крава.
— Хей! — изпищя тя.
— Долу ръцете! — изръмжах. — Той идва с мен.
— Какво, ти ли ще го гледаш? В легиона?
Не, нямаше да го отгледам аз. Какво разбирах аз от деца? Нямах представа какво ще го правя. Просто не можех да го оставя тук. Той се отпусна спокойно в ръцете ми. Не се разплака.
— ’ъв! — повтори и запотупва гривата върху главата ми докато го отнасях от смрадливата, мръсна стая.
— ’ъв — съгласих се и го преметнах, за да го сложа върху раменете си. Той се засмя и се хвана за гривата. — Не създаващ главоболия, а? Ще платя на някое мило семейство да се грижат за теб. Ще се отбивам през месец-два да проверявам как си.
— ’ъв — извика щастливо той.
— Триста дяволи! — измърморих аз и поех по улицата.