Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (25)

Сабина

— Лекарите ти препоръчват почивка, цезаре.

Траян се облакъти върху възглавничките на лектуса и един роб му допълни чашата.

— Почивам.

— Не изглежда така — усмихна се Сабина.

Пищен банкет беляза завръщането на Траян в Антиохия. Присъстваха гостуващи сановници в раирани източни мантии, сенатори и губернатори в снежнобели тоги, легати и трибуни в брони. И този път не липсваха обичайните за Траяновите угощения изобилие от вино, шумотевица, радостни възгласи и най-вече непринуденост. Всички се местеха от маса на маса, танцьорите не успяваха да довършат изпълненията си, защото ги канеха да се присъединят към веселбата, а двамина пияни легати предложиха да разрежат печения вол с мечовете си. Траян се задави от смях и се наложи Сабина да го тупа по гърба.

— Милостиви богове! Спести ми мърморенето — предупреди я императорът и група стройни акробати от Парта започнаха да се премятат на фона на барабанен ритъм. — Искам да си получа дозата, преди Плотина да пристигне.

— Скоро ли идва? — простена Сабина.

— Тръгнала е с кораб от Рим и чувам, че ветровете са благоприятни. — Траян махна към развеселената компания в залата. — Ще трябва да намаля темпото, когато дойде.

— Иначе ще те хока, докато свят ти се завие — съгласи се Сабина. — Колко ще остане?

— Няма да е дълго, обзалагам се. Изтокът не й харесва — прекалено нечистоплътен и екзотичен е за моята Плотина. Ще се задържи колкото да се яви пред поданиците и да ме засипе с лавина от съвети и ще си тръгне. И докато е тук, малка ми Сабина, недей да я дразниш! Имам достатъчно работа и не ми се занимава с женски свади.

— Да, цезаре — отдаде му смирено чест Сабина. — И аз ще си получа безропотно дозата съвети.

— Не само — добави мрачно Траян. — Само почакай! Ще настоява да се върна в Рим с нея.

— Защо не я послушаш? — попита ведро Сабина.

— Още не съм превзел Хатра, момиче. Костелив орех се оказа. После съм намислил да се върна в Месопотамия и да усмиря размирниците.

Траян взе сирене и грозде от един поднос и очерта крепостните стени на Хатра. Изяде вражеските отряди, избити при обсадата и с парче хляб нахлу през портите, за да демонстрира планираното нападение, когато се върне. Сабина го наблюдаваше замислено. Не беше виждала Траян от цяла година, докато обикаляше Египет и Гърция, а той — Парта. Беше отслабнал, ръцете му все още изглеждаха силни, кожата му обаче беше отпусната и суха. Стори й се, че пръстите му треперят, когато посегна за ново парче хляб.

— Добре ли си, цезаре? — попита го тихо. — Чух, че ти е станало зле край Хатра.

— Веднъж да се замаеш от слънцето и всички започват да дрънкат врели-некипели — оплака се Траян. — Добре съм, разбира се!

Той заръкопляска на акробатите, които подскачаха от пирамидата си към тавана, и веднага извика най-красивия да седне него. Сабина се усмихна и се отдалечи дискретно. Адриан, с брадато и любезно лице, стоеше сред обръч от сенатори до фриз с похотливи сатири. Половин дузина гости се бореха да привлекат вниманието му — наскоро го бяха избрали за губернатор на Сирия (трябваше обаче да се преструва, че не знае, когато Плотина пристигне да му съобщи самодоволно новината), а следващата година отново щеше да е консул.

— Ще благоволиш ли да ме придружиш в Сирия? — попита той Сабина, когато се подготвяха за угощението. — Или предпочитащ оргиите и пътешествията?

„Наистина ли мислиш, че пилея времето си в оргии?“, помисли си Сабина. Беше се върнала във Виндобона в Панония да провери как работи болницата, която построи със собствени средства, когато Адриан беше губернатор на провинцията. Остана там цял месец, застъпвайки се да назначат повече лекари, ала повярва ли й някой? Не, предпочитаха да вярват в оргиите. Но не сподели мислите си. Отговори само:

— Оргиите ми втръснаха. Не намираш ли, че перверзиите са много отегчителни?

Влязоха в залата заедно. Пръстите на Сабина докосваха едва-едва ръката на съпруга й и тя се отдалечи в мига, щом прекрачиха през двукрилия резбован портал. „Сирия“, напомни си тя, въртейки чашата си вино, докато Адриан изчезна от погледа й сред рояк доброжелатели. Не беше ходила в Сирия; пътуването сигурно щеше да е интересно… Напоследък обаче мислите й незнайно защо се връщаха все по-често към дома. Сестра й Фаустина щеше да се омъжи скоро. „Надявам се да отворя очите на мъжа, когото искам, преди да стана на двайсет или на сто. Богове! Какъв глупак е!“ Изборът на Фаустина не беше единствената драма в семейството; брат им Лин настояваше да стане трибун, макар и ненавършил седемнайсет. И, разбира се, здравето на баща им се влошаваше — Калпурния най-после го убеди да се оттегли от Сената и в последното си писмо той разказваше за току-що довършения си трактат във връзка с финансовата реорганизация на римските храмове. Писмата на Тит описваха красивите нови бани, работата му като надзорник на програмата за издръжка на сираци и колко доволен от него е императорът…

— Сигурно изпитвам носталгия — промълви Сабина.

За пръв път след толкова години скиталчество! Странно… И идеята да види Сирия не й изглеждаше никак примамлива.

— Сама ли си говориш? — долетя глас зад гърба й, толкова познат, че сърцето й подскочи и в гърдите й се разля топлина, преди дори да се сети за името на притежателя му. — Винаги съм знаел, че ти хлопа дъската, домина Сабина.

— Спести си обвиненията, Версенжеторикс! — усмихна се Сабина. — Чух как си нападнал Осроене през нощта. Осемдесет срещу двеста в крепостната кула. Това е истинска лудост!

— Но успях, нали? — Нанизът с военни трофеи звънна върху колана му и очите му се втренчиха в главата й. — Къде е отишла косата ти?

— Обръснах я в Египет. — Сабина прокара пръсти през двусантиметровите кадифени кичури — единственото, останало от дългата й до кръста коса. — Там е много горещо. Всички се бръснат и носят перуки само при официални случаи. След известно време и аз реших да последвам примера им.

— Харесва ми.

— Сериозно? Адриан е погнусен.

— Тогава ми харесва още повече. — Сивите очи на Викс огледаха бързо Сабина — от тъмнозелената коприна до нефритената гривна около глезена й и малахитовата пудра, с която беше очертала плътно клепачите си. — Изглеждаш добре, домина.

„Ако знаех, че ще те видя, щях да си сложа дрехата с разголеното деколте, която подлуди Плотина.“

— И ти изглеждаш добре — отвърна му Сабина. — С ризница на банкет?

— После ме чака работа. Безсмислено е да обличам тога, след като императорът не възразява войниците му да са с брони на вечерната трапеза.

— Отива ти.

Меко казано. Безразсъдното, намръщено момче се беше променило неузнаваемо! Червенокосата глава на Викс стърчеше цял лакът над всички мъже в залата; беше разкрачил дръзко стъпала сякаш предизвиква околните да преминат в личното му пространство, очите му оглеждаха проницателно и зорко множеството и не пропускаха нищо. В износената лъвска кожа и излъсканата броня Викс изглеждаше огромен и могъщ, загорял от слънцето и гибелен. „Трябва да те изваят от гранит и да те сложат до всеки секретар в Рим, който набира доброволци за легионите — помисли си Сабина. — Достатъчно е да кажат на момчетата, че някой ден ще станат като теб, и ще попълнят редиците за нула време.“

— И добре че му отива — жената до Викс наруши краткото мълчание. — Рядко го виждам в друго.

— Моля за извинение. — Сабина погледна жената. — Не се представих. Аз съм Вибия Сабина.

— Мира — обади се Викс. — Съпругата ми.

Сабина стисна малка, но силна ръка. Жената беше червенокоса също като Викс. По-висока от Сабина, в пастелно синя роба и перлени обеци.

— Имаш добър съпруг, Мира.

„Още ли хърка като дъскорезница?“

— Наистина имам добър съпруг. — Една трапчинка грейна ненадейно до устната на Мира. — Домина Вибия Сабина? Племенницата на императора? Викс, ти непрекъснато говориш за императора, а никога не си споменавал, че познаваш и роднините му.

— Беше отдавна — подхвърли припряно Викс. — Много отдавна.

Седем години ли изминаха, откакто разговаряха за последно очи в очи? На празненство като днешното всъщност.

— Викс беше телохранител в дома на баща ми — обясни Сабина на Мира, която я гледаше объркано. — Преди да постъпи в Десети Фиделис.

— Не мога да си представя Викс без Десетия — усмивката на Мира стана по-сдържана.

— Беше много млад. С огромни стъпала като на кутре. И винаги се забъркваше в улични схватки.

— Трябва да поговоря с теб, домина — прекъсна я още по-рязко Викс. — Веднага.

— Щом искаш…

— Не. Насаме. — Обърна се към съпругата си: — Няма да се бавя. Избягвай патрициите, защото ще те изядат жива.

— А теб? — прошепна Мира едва доловимо, но Сабина я чу.

Не се усмихна, докато с Викс не се измъкнаха от претъпканата зала и влязоха в атриума. Смръщените вежди на Викс им разчистваха мигом пътя. Когато стигнаха озарения от приглушената лунна светлина атриум, Сабина най-сетне се разсмя.

— Харесва ми твоята Мира. Червенокоса и духом. Така и трябва, щом се е оженила за теб. Имате ли деца?

— Две. Момичета. — Викс прокара пръсти през косата си, жест, който беше забравила, но сега си припомни ясно. — Не искам да говорим за Мира.

— Добре… — Сабина тръгна към фонтана — лъскав черен квадрат, отразяващ полумесеца през открития покрив. Сякаш водата беше пленила луната. Мъж и жена минаха в другия край на атриума, разкикотиха се и поеха към градината. Сабина и Викс останаха сами. — Последния път също разговаряхме в атриум — додаде Сабина. — Този път не ме хвърляй във водата, моля те.

— Заслужаваше си го — подсмихна се неохотно той.

— Може би. — Тя се обърна и се облегна на стройна колона. — Какво има, Версенжеторикс?

— Императорът. — Викс скръсти ръце. — Слуша те, нали?

— Не ми позволи да се разведа с Адриан. — Тя прокара пръсти през късата си коса. — Но иначе да. Вслушва се в думите ми.

— Поискала си да се разведеш с Адриан?

— Не е важно. Какво за императора?

— Да… Е, искам да поговориш с него.

— Вече имаш легион, нали? Поздравления, между другото.

— Не. Не става дума за мен. Не искам да ходатайстваш за мен. Сам се справям. — Лицето на Викс оставаше в сянка, но Сабина усещаше безпокойството, което набраздяваше челото му и присвиваше устните му. Повече от безпокойство — страх. — Убеди Траян да се върне в Рим.

— Какво?

— Припадна, когато обсаждахме Хатра — рече рязко Викс — Шест часа на седлото под палещото слънце. Идиотът се свлече право на земята. След един ден беше на крака, но не е същият. Виждам, че е изморен и ръцете му треперят.

— И аз забелязах.

— Болен е. Няма да го признае. Едва го убедихме да се махне от Хатра и сега пак говори, че ще поведе легионите по течението на Тигър. Още един месец под слънцето може да го убие. На шейсет и четири е! — Очите на Викс я умоляваха. — Лекарят го убеждава, стражите му го убеждават, сигурен съм, че императрицата ще му проглуши ушите, щом пристигне. Дано ти да успееш. Накарай го да се върне в Рим, Сабина. Да си седи в някоя прохладна градина и да си почива.

Сабина се усмихна.

— Обичаш го, нали?

— Повече от… — Викс отново прокара пръсти през косата си — всичко. Повече от Мира. Дори повече от момичетата ми, да ми прости Господ.

— Ще говоря с него. — Сабина докосна леко ръката на Викс. — И аз го обичам.

Тит

— Фаустина? — Тит примигна, познал фигурата в бледосиньо, застанала между колоните на дългия коридор в Траяновите бани. — Какво правиш тук?

— Отбих се в дома ти и Ения ме изпрати тук. Тревожи се. — Фаустина тръгна към него, давайки знак на слугините й да я чакат. — Аз също, честно казано.

Тит посочи стените на баните от двете им страни.

— Почти са готови, виждаш ли? Не са изгладени и мозайките не са сложени. И още една-две дреболии. Но сме към края.

— Какво стана с императрицата? — попита Фаустина. — Знам, че си ходил в двореца, преди да замине за Антиохия.

— Ходих.

— Тя замина много ненадейно.

— Да. Искаш ли да се поразходим?

Фаустина го улови под ръка. Стъпките им отекваха в тишината. Тит беше освободил по-рано повечето работници, за да се полюбува на спокойствие на комплекса. Баните бяха най-красиви следобед, когато слънчевите лъчи, струящи на плътни снопове през високите прозорци, очертаваха топли езерца върху мрамора и превръщаха водата в басейните в блестящо течно стъкло. Или по-скоро щяха да я превръщат, когато ги напълнят.

— И? — настоя Фаустина нетърпеливо. — Не ме измъчвай! Поискал си й сметка, нали?

Тит усети как го напушва смях. Фаустина извика, прегърна го и той я притисна. Едно от малкото момичета, които не се налагаше да прегъва одве, за да ги прегърне.

— Идиот! — Тя се отдръпна и разтърси леко раменете му. — Нападнал си императрицата на Рим в собственото й леговище. Нарекъл си я крадец!

— Освен че я нарекох крадец, й казах, че ще запазя тайната й, ако спре.

— Все едно ще я уплашиш! — Фаустина си пое дълбоко дъх. — Защо не си замълча? Става дума за нищо и никакъв строеж!

— Днес може би. И вероятно не е причинила голяма вреда. Както виждаш, построихме баните. — Тит посочи елегантните сводести стени около тях. — Но тя беше хвърлила око и на други програми. Благотворителните фондове например. Тоест лишава от зестра някое бедно сираче от Остия, което няма да се омъжи и да отгледа деца, а ще бъде принудено да продава тялото си. — Той сбърчи нос. — И след като краде от сираци, какво ще я спре?

— Но машинациите на императрицата сигурно са били известни на мнозина. Защо не почака някой друг да й поиска сметка?

— Защото никой нямаше да се осмели.

Фаустина наклони глава на една страна.

— Идиот си, вярно — заключи тя. — Но се гордея с теб. Сигурна съм, че баща ти и дядо ти също щяха да се гордеят.

— Знаеш ли? Мисля, че си права.

— Уплашен ли беше? — Фаустина сниши глас. — Императрица Плотина ме смразява, когато е в добро настроение.

— Бях вцепенен от ужас — призна Тит. — Коленете ми трепереха през цялото време.

— Сега ти е враг — лицето на Фаустина се изопна. — И двамата се досещаме защо отплава толкова бързо за Антиохия. Не защото Траян й липсва. Отива, за да му разкаже всичко и да те злепостави. Той ще чуе нейната версия на истината.

— Затова вече знае моята — успокои я Тит. — Посъветвах се с баща ти и той се съгласи, че е разумно да изпратя на императора писмо с разкритията си, преди Плотина да пристигне. Траян вече знае всичко. Може и да не повярва само на моите думи, но ще ми повярва, ако сенатор Маркус Норбан ме подкрепи.

— Но нали си обещал на Плотина да запазиш тайната й, ако спре?

— Излъгах — призна Тит.

Фаустина примигна одобрително.

— Изглежда, че все пак не си чак такъв идиот.

— Напротив. Само идиот би се изправил срещу императрицата. Но поне съм предпазлив идиот.

Тит едва беше събрал сили да се отдалечи, извърнал незащитения си гръб към императрицата. Тя изглеждаше толкова пребледняла и толкова странна, неподвижното й лице потръпваше от омраза, сякаш морско чудовище дипли от дълбините спокойната морска повърхност.

„Ще умреш заради това.“ Гласът й смрази гръбнака му. Дори сега, невредим в слънчевата зала и далеч от отплавалата за другия край на империята Плотина, Тит потрепери.

„Безпочвени заплахи — напомни си той. — Императорът знае истината, няма да се вслуша в злословията й.“ А когато Траян си отиде, Плотина вече няма да е императрица. Няма да може да се меси в държавните дела. „Ще умреш заради това.“ Е, риск винаги съществуваше.

Тит осъзна, че ръката му е върху кръста на Фаустина. Тя се взираше тревожно в него.

— Угрижен си — констатира тя. — Винаги разбирам кога си притеснен. Между веждите ти се появява бръчица, а лявото ъгълче на устните ти се извива надолу.

— Не съм много разтревожен — отстъпи назад и й подаде ръка. — Искаш ли да ти покажа нещо?

Поведе я към фригидариума, разположен в далечния край на комплекса, заслонен от слънцето, за да запазва хладината си дори в разгара на лятото. Двама строители измерваха височини и дължини и Тит ги отпрати. Запали лампите една по една. Фаустина оглеждаше възхитено синьо-зелените плочки, виещи се спираловидно по тавана, пода, върху който още нямаше мозайка, и басейна от мрамор със сини жилки.

— Защо този е пълен? — попита тя. — Другите бяха празни.

— Строителят се безпокоеше, че има пукнатина в облицовката, и нареди да го напълнят. Засега нищо не тече. — Тит извади един свитък, затъкнат в колана му, и го разгърна. — Тук всичко е готово, както виждаш, освен мозайката на пода. Строителят предложи голи русалки, но аз го разубедих.

Фаустина се наведе над свитъка. Морско чудовище с тяло, покрито с преливащи се черни и зелени люспи, се възправяше от сините вълни, устремено към момиче, приковано за скала.

— Андромеда и морското чудовище?

— Погледни лицето. На Андромеда, не на чудовището.

Фаустина се взря във високото русокосо момиче в окови и развята от вятъра синя роба.

— Това съм аз!

— Не е най-уместният мит — призна Тит. — Персей спасява Андромеда, а всъщност ти ме спаси, като ми доведе секретаря на императрицата. Реших, че най-малкото, което ти дължа, е да те обезсмъртя в мозайка.

Фаустина го погледна замислено.

— Има и друг начин да ми се отблагодариш.

Тит наклони очаквателно глава.

— Например?

— Милостиви богове! — възкликна Фаустина и го блъсна в басейна.

Студената вода го порази като мълния. Тит изкрещя изненадано и се закашля, защото водата нахлу в устата му. Размаха крака да стигне хлъзгавите плочки на дъното. Басейнът беше пълен само до раменете му и той се показа, плюейки вода, на повърхността.

— Защо го направи?

— За да те събудя. — Фаустина застана до ръба на басейна, скръстила ръце върху хълбоците си, и го изгледа разгневено. — Как да провлека вниманието ти, Тит? Повечето мъже се нуждаят само от някой намек, но теб трябва да те удрят с тухла по главата!

— Ммм? — Тежките подгизнали дипли на тогата му го дърпаха надолу. Той започна да смъква мокрия вълнен плат. — Страхувам се, че не разбирам.

Двама любопитни роби, понесли кошници с чакъл, спряха и занадничаха, привлечени от пляскането и гласовете.

— Излизайте! — изкрещя им Фаустина и те изчезнаха светкавично.

Очите й изпепелиха отново Тит.

— Мислиш ли, че подкупвам имперски секретари за всичките си обожатели? — продължи тя. — Мислиш ли, че си обличам най-красивата роба в най-горещия летен следобед за всичките си ухажори? Мислиш ли, че шпионирам императрицата заради всеки, който ми е хвърлил око?

Тит се почуди дали очаква да й отговори. „Вероятно не.“ Той смъкна презглава половин тон подгизнала вълна и го захвърли с плясък към отсрещния край на басейна. Мократа туника под тогата нямаше да му тежи толкова, ако излезе от басейна и побегне бързо…

— Бях се въоръжила с търпение. Татко и без това не иска да се омъжвам твърде млада, та си рекох, че мога да ти дам време. Но вече става прекалено! — Фаустина скръсти ръце пред гърдите си. — Знам, че си влюбен в сестра ми от години, но…

Тит се задави отново, този път не с вода.

— Какво?

— Сам ми каза. Когато бях на шест и ме носеше към къщи след сватбата.

— Ммм… Беше много малка, невъзможно е да помниш…

— Виждам го всеки път, когато погледнеш към Сабина. Всички в Рим знаят! Твоята Ения дори ме предупреди. Каза ми, че ще си имам проблем с нелепото ти романтично увлечение по първото очарователно момиче, което е проявило интерес към теб. Когато, трябва да добавя, си бил по-млад от мен сега!

Тит отново си помисли, че само бягството ще го спаси, Фаустина обаче блокираше единствените стъпала на басейна и явно не смяташе скоро да се отмести. Надяваше се студената вода да скрива червенината, която усещаше да се надига до върховете на ушите му.

— Не ми е неприятно, че си бил влюбен в сестра ми — продължи Фаустина. — Тя наистина е очарователна и е далеч по-умна от мен. Но щеше да те изтощи с вечното си обикаляне по света. А аз съм тук! По-красива от Сабина и умея да готвя!

Сега Фаустина изглеждаше сериозна, не ядосана. Сериозна и красива, с поруменели страни, искрящи очи и надигащи се гърди. „Мъжът, когото наех да я изобразя на мозайката като Андромеда, няма да пожелае да я покрие със сини дипли — помисли си Тит. — Ще каже, че е престъпно да скрие тези гърди и несъмнено ще бъде прав.“

— Знам, че ме познаваш от шестгодишна, но аз пораснах! Погледни! Не го ли забеляза, когато излязох от басейна с подгизналата прозрачна туника?

Да, беше забелязал. Как Фаустина се надига от водата полугола. Тази картина се въртеше в ума му цяла година със смущаваща натрапчивост.

— Мисля, че трябваше да схванеш по-бързо намека, Тит — укори го Фаустина. — Ако не исках да ме виждаш полугола, щях да си взема мантията много по-бързо и определено нямаше да вървя пред теб до къщата. Наистина ли е толкова трудно? От единайсетгодишна, когато ми каза, че ще стана красавица, ти давам знаци. Харесваше ме, преди да стана красавица, а аз те харесвах, преди да наследиш състоянието на дядо си. Нима това не ми дава предимство пред всички момичета, които искат само да се докопат до парите ти?

Тя тропна със сандал върху голите камъни под краката й.

— Поласкана съм наистина, че си решил да запечаташ лика ми върху пода. Но не го намирам за най-добрия начин да ми се отплатиш, ако наистина изпитваш благодарност.

— Няма да те запечатвам върху пода. — Тит подскочи нагоре, улови китката на Фаустина и я дръпна силно. Тя падна в басейна с писък и оглушителен плисък и бледосинята й роба потъмня като аквамарин. Изплува далеч по-елегантно от Тит и си приглади косата назад. Миглите й приличаха на копринени стрели около огромните тъмни очи, мократа й коса сияеше като златна монета върху речно дъно. Никак не приличаше на Сабина. Приличаше на себе си, беше Ания Галерия Фаустина и беше красива. Тит усети как над водата се понесе леко ухание на зюмбюли. Зюмбюли — сигурно знаеше, че са любимите му цветя.

— Трябва да научиш някои неща, ако вече не си ги разбрала — посъветва я той. — Аз не съм остроумен, не се отличавам с блестящ интелект и определено не съм красив…

— Какво…

— Навремето поисках ръката на сестра ти, изреждайки й причините, поради които няма да й бъда задоволителен съпруг. Тя ме отблъсна и е справедливо да ти предоставя същата възможност. — Тит отметна кичур мокра коса зад ухото й. — Така… Вече знаеш, че не съм оригинален. От години заливам събеседниците си с цитати от Хораций и Катон. Преди хората се прозяваха отегчено, сега твърдят, че съм много умен. Промяната настъпи, когато наследих състоянието на дядо.

Трапчинки заиграха около устните на Фаустина. Тит продължи със строгия си ораторски глас, сякаш държи реч в Сената.

— Живея семпло и мразя показността. Някой ден вероятно ще стана претор, но нищо по-бляскаво. Аз съм съвестен изпълнител, няма да прославя семейството и понеже и татко, и дядо оплешивяха, сигурно и моето теме ще оголее.

— Срамота! — прекъсна го сериозно Фаустина. — Аз харесвам мъже, които побеляват.

— И така, Ания Галерия Фаустина… — Тит вдигна мократа и коса и я нави като въже около дланта си. — Реших да не те рисувам в синя роба върху пода. Предпочитам те в червено було в леглото ми. Ако си съгласна да се омъжиш за най-скучния и най-невзрачния съпруг в Рим.

Имаше вкус на вода, когато го целуна. Бездънна, спокойна и сладка. Мокрите копринени дипли на робата й го обвиха като син дим, когато я придърпа по-близо, пръстите й се вкопчиха в туниката върху гърдите му и тя се притисна към него. Той се пресегна и разкопча амулета със златно сърце, което римските момичета носеха до деня на сватбата си, и медальонът се плъзна и изчезна във водата.

— Браво! — прошепна Фаустина между целувките. — Ения ще остане доволна.