Робърт Дохърти
Скалата (9)

Първият контакт

ККЦ 14, Австралия

21 декември 1995 г., 12:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 02:30 ч. по Гринуич

— Някой да иска нещо за ядене? — попита Хокинс.

Фран се изправи и разкърши рамене.

— Аз бих хапнала.

Леви и Батсън отрицателно поклатиха глави. Двамата с Фран излязоха от заседателната зала и се насочиха към малката столова в сутерена.

— Вие с Лам май се познавате — отбеляза Фран.

— Работили сме заедно — отвърна Хокинс.

— Значи се познавате отдавна?

— От пет години — каза майорът.

Влязоха в столовата и чак когато си избраха храна и седнаха в едно от сепаретата, Хокинс продължи:

— Прочела си досието ми. Преди повече от четири години ме избраха да съставя нова група за специални операции. Група, която да изпълнява задачите, неизпълними поради практически или политически причини от „Делта“ или някоя друга спецчаст. Бяхме отговорни единствено пред президента. Военната ми кариера завърши в момента, в който се съгласих да сформирам тази група, кариерите на другите деветнайсет мъже и четири жени, които постъпиха в нея, също.

— В групата ти има и жени? — изненада се Фран.

— Да. Те отговаряха на изискванията, а за някои операции е много полезно да разполагаш с жена. Стъписва лошите за миг-два, а понякога това е всичко, от което се нуждаеш. — Той се усмихна. — Освен това при определени обстоятелства жените мислят различно и често тази различна перспектива е от голяма полза.

— Както и да е — продължи той, — тъй като искахме да се отдадем изцяло на работата, всички осъзнахме, че трябва да престанем да мислим за кариера в армията. Нашата кариера беше „Орион“ — така ни нарекоха. Накарах Лам да внесе по половин милион долара в специална банкова сметка за всеки от групата. Дванайсет милиона долара е доста ниска цена, когато става дума за бойци от такава класа. Парите, позволиха на всеки от нас да се съсредоточи върху работата и да не се тревожи дали някой ден ще има достатъчна пенсия или пък, ако има семейство, дали ще може да се грижи за него.

— Звучи малко продажно — отбеляза Фран.

— Може би — съгласи се Хокинс. — Но е и реалистично. Ние вече не съществувахме. Вече не бяхме в армията. Не се числяхме никъде, така че нямаше нужда да си търсим прикритие като членовете на „Делта“. Не получавахме месечна заплата. Не ни повишаваха в чин. Нищо. — Той посочи униформата си. — За първи път от три години се обличам така. Майорският ми чин е постоянен… Отначало всичко вървеше добре. През първата година проведохме четири операции, и четирите успешни. Без никакви загуби. После дойде новото правителство. Информирах президента за групата и за задачата й. Като че ли обаче новото правителство имаше други идеи за какво да ни използва. Президентът определи Лам за наша свръзка и се опита да ни пробута няколко съмнителни задачи. Наложи се да се обърна към него по този въпрос.

— Какви съмнителни задачи?

Хокинс сви рамене.

— Няма значение. Достатъчно е да кажа, че бяха в Щатите и се отнасяха до елиминирането на определени личности. Нали разбираш, всичко, което правехме, беше незаконно — и в Съединените щати, и извън тях. Понякога става трудно да различаваш границите, защото всъщност не съществуват никакви граници. Така че като цяло трябваше да вярваме на информацията, която ни даваше Лам. Понякога двамата с него обсъждахме колко трябва да знаят хората ми. Той клонеше към минимума, аз — към максимума. Отгоре на всичко изобщо не вярвам, че и онази минимална информация, която ни даваше, беше законна. Нямаше начин да я проверявам. Не искам да кажа, че онова, което правехме, не беше в интерес на Съединените щати. Предполагам, че е било, но в областта на разузнаването просто има много манипулации — пращаш хората на акция А поради причини, които всъщност са свързани с акция Б — ако това изобщо има някакъв смисъл… И така стигаме до сегашната ситуация. Според мен получаваме минималната информация. И не съм сигурен колко от нея е вярна. Не съм сигурен даже дали името ми наистина е било в съобщението, или пък дали съобщението изобщо съществува.

Фран се усмихна.

— Игрички в игричките, а?

Лицето на Хокинс остана абсолютно сериозно.

— Сега се намираш в сумрачния свят. Живял съм в него много години. Правило номер едно: не вярвай на никого. Не вярвай на нищо, което ти казват.

— Даже на онова, което ми каза ти ли? — попита тя.

— Да. Даже на онова, което ти казах аз, ако искаш да действаш разумно. — Хокинс прокара ръка през косата си. — Последното нещо, върху което работехме с групата ми, беше откриването на двете липсващи ядрени бомби. Изчезнали са от съветски склад в днешен Казахстан. Получихме тази информация от разузнавателен източник преди шестнайсет дни. Очевидно бомбите липсват вече от около три седмици. Според нас бивш руски генерал ги е продал на купувача, който е дал най-висока цена. Разбира се, проклетите руснаци или както и да ги наречеш сега, по дяволите, не са си направили труда да ни уведомят. Не ни е известно как бомбите са били изнесени извън страната и къде са отишли. Една от тях вече е взривена.

— Куполът Вредефорт — кимна Фран.

— Точно така. Мислехме си, че сме успели да открием втората в Колумбия — наркобос, който определено имаше парите да я купи и възможността да я прекара контрабандно от Русия до Южна Америка.

— Но защо му е ядрена бомба?

Хокинс поклати глава.

— Не зная. Лам не ми каза. Можех само да предполагам. Защо му е изобщо на някого бомба? За да добие върховна власт, струва ми се. За изнудване. За каквото и да е. Мнозина биха искали да притежават такова оръжие. Оказа се обаче, че не я е купил. Отидохме и го отвлякохме. Не знаеше нищо за бомбата. — Майорът сви рамене. — Поне го откъснахме от наркомрежата, макар че някой друг боклук ще заеме мястото му.

— Четири години са много време за такава работа — отбеляза Фран.

Хокинс сви рамене.

— Не ми остава нищо друго.

Фран посочи пръстена на лявата му ръка.

— Ами жена ти? Имате ли деца? — Още щом изрече думите, тя усети промяната в Хокинс. Лицето му заприлича на маска.

— Нямаме деца и жена ми вече не се нуждае много от мен.

Фран се смути.

— Разведен ли си?

— Не. — Последва продължително, неловко мълчание.

Фран реши да остави тази тема.

— Каква според теб е връзката с бомбите? — Въпросът имаше изключително значение за компютърните й прогнози. Дори не й бяха казали, че втората бомба още не е открита, а само за взрива в купола Вредефорт. Другата бомба щеше да направи резултатите още по-ужасни — ако бе възможно да се сетиш за нещо по-ужасно от онова, което показваха числата.

— Не зная. Както каза Дебра, експлозията във Вредефорт е станала преди съобщението. Мисля, че южноафриканските радикали са взели едната бомба и са я използвали по най-добрия възможен за тях начин. Не вярвам, че са били в състояние да си позволят и втората. Веднага след като пристигнах тук, получихме ново сведение, че може да е в Либия. Не зная. Групата ми продължава да работи по тази следа. Единственото, което ме кара да смятам, че става нещо извънредно важно, е това, че ме изтеглиха от групата, за да дойда тук. И фактът, че Лам е тук. Той не обича да си губи времето за празни работи.

Фран се замисли за онова, което беше предвидил компютърът й.

— Вече ти казах, че се занимавам със статистическо прогнозиране. Е, след експлозията в купола Вредефорт направих прогноза. Вкарах в компютъра всички налични икономически и политически данни — макар да не ми казаха, че има и втора бомба. Не че резултатът би станал много по-лош, отколкото е сега.

— Зная — отвърна Хокинс. Преди малко прегледах прогнозите.

Фран побутна настрани непокътнатата си чиния.

— Странното е, че целият инцидент с Ейърс Рок е непредвидим. Не е имало начин някой да го предугади. Всъщност той изкривява данните.

— Това хубаво ли е, или е лошо? — попита Хокинс, замислен за документите, които преди малко бяха обсъждали с Лам.

— Не зная. Първоначалните посоки на бъдещо развитие и техните вероятности бяха доста мрачни, така че всяка промяна може да е за добро. Има петдесет и девет процента вероятност за…

И двамата изненадано вдигнаха поглед. Следвана от Дон Батсън, Дебра Леви развълнувано се приближи до масата им и ги прекъсна:

— Получи се ново съобщение!

Последваха я по коридорите до главната контролна зала на комуникационния център. Помещението бе опразнено и вътре бяха само членовете на групата, майор Спърлок и Лам. Спърлок пишеше на компютърната клавиатура, вниманието му беше съсредоточено върху екрана.

— Съобщението е друго — каза той. — С променлива честота е и съдържанието, което успях да разбера, не е в същия формат.

— Дайте да видя — рече Леви. Пръстите й се понесоха по клавиатурата. След няколко минути тя се изправи и каза:

— Той е прав. Съобщението е различно в повече от едно отношение. — Дебра напрегнато погледна екрана, без да обръща внимание на останалите в стаята.

— Но със сигурност е излъчено от Скалата, нали така? — попита Лам.

— Да, сър. — Спърлок посочи през големите прозорци към сателитните антени. — Държахме антена номер четири под минимален наклон в азимута на Скалата. Тя регистрира съобщението.

— Като предишното ли е било насочено? — попита Хокинс.

Спърлок седна пред друг пулт и остави първия на Леви, която отново се бе захванала за работа.

— Беше излъчено с много по-ниска енергия. Ако не бяхме подготвени, изобщо нямаше да го засечем. Обхватът му бе много широк при ниска енергия във всички посоки. Мисля, че не е било насочено към нито една конкретна точка.

— Ами сателитното отражение? — попита Лам. — Не са ли се опитвали да го предадат до другите обекти, като първото?

— Не, сър. Както казах, то просто беше излъчено — нямаме представа накъде. Най-вероятно не е било предназначено за метеоритно отражение като първото съобщение. Всъщност не е задължително изобщо да е съобщение.

— Какво означава това?

— Искам да кажа, че може просто да е било микровълнов енергиен импулс, а не съобщение. — Спърлок поклати глава. — Не зная… Никога не съм виждал подобно нещо. Ако е било съобщение, не съм сигурен от какъв вид.

Лам се ядоса.

— По-добре се помъчете да ни го обясните както трябва, господине, защото в момента говорите пълни глупости.

Прекъсна го гласът на Леви.

— Струва ми се, че знам какво се е случило. В 02:46 часа по Гринуич сателитна антена номер четирите регистрирала микровълново излъчване от района на Скалата. Тя е покривала широк обхват, центриран на честотата на първото съобщение, но на всеки двайсет секунди е преминавала нагоре и надолу по честотите, за да не пропусне нещо. Засеченото от нея излъчване не е било насочено. Доколкото може да се пресметне, то е продължило приблизително двайсет и три секунди.

Лам се наведе напред.

— Какво искате да кажете с това „доколкото може да се пресметне“?

Леви гледаше компютърния екран.

— Отначало предаването било засечено на четиринайсет цяло и двайсет мегахерца. Компютърът се настроил на тази честота и когато започнала да се променя, продължил да я следи. Честотата започнала да се повишава по скалата, после излъчването прекъснало за две секунди, след това било засечено на шестнайсет цяло шейсет и два мегахерца, после отново прекъснало за две секунди, докато честотата се понижавала. Антената отново го уловила надолу по скалата, докато не изчезнало на четиринайсет цяло и двайсет.

— Какво е съдържанието на съобщението? — попита Лам.

— Още не зная — отвърна Леви. — Една част от него е на стандартен бинарен, но анализите на майор Спърлок, както и моите собствени, засега не установяват разгадаем код.

— Кой го е пратил? — попита Лам. — Същият предавател, който е излъчил и първото ли?

— Най-вероятно, но не мога да гарантирам — призна Леви.

— Свързах се с хората на полковник Толивър при Скалата — съобщи Спърлок. — Морските пехотинци ме увериха, че никой от тях не е предавал. Уредите им не са засекли съобщението, защото работят на по-ниски честоти.

Спърлок свали очилата си и нервно се потърка между веждите.

— Това предаване е много странно — различава се от всичко, което съм виждал или пък за което мога да открия данни. Най-новите военни радиостанции използват променлива честота заради секретността. Това съобщение променяше честотата си, но в онези моменти, в които напълно изчезваше от скалата, правеше и нещо друго, нещо извънредно необичайно. Според мен то не е прекъсвало там — мисля си, че е преминавало във форма, която не сме в състояние да проследим. Не знаем също до кого е пратено. Енергийното равнище не беше особено високо, но при отблъскването на лъчите от атмосферата би могло да се повиши от очакващ го приемник във всяка точка на света.

— Ако онова, което е в Скалата, иска да се свърже с нас — каза Хокинс, — то би могло да го направи като с първото съобщение — с помощта на информацията от „Вояджър“. Ако това предаване е пратено по такъв начин, че дори не бихме могли да го засечем, ако не бяхме специално подготвени, и във формат, който не сме в състояние да разшифроваме, това значи, че не е било за нас. Било е за някой друг и той го е приел. Въпросът е кой и къде?

Лам помълча няколко секунди, за да смели объркващата информация.

— Значи в основни линии искате да кажете, че нещо в Скалата излъчва неизвестно съобщение, като използва методи, за които не сме сигурни, до някой, чиято идентичност не ни е известна. Така ли е?

— Тъй вярно, сър.

— И че горе-долу единственото нещо, което знаем, е, че някой е трябвало да приеме това съобщение — някой, който е в състояние да го разшифрова — продължи Лам.

— Тъй вярно, сър — повтори Спърлок.

Лам посочи компютъра.

— Трябва да разгадаем съобщението. Трябва да разбера какво става. Искам да направите тази задача първостепенен приоритет. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър, ясно е — отвърна Спърлок. Леви дори не си направи труда да обърне глава. Тя вече работеше по проблема на друга плоскост на реалността.

Лам напусна залата, плътно следван от Хокинс.

 

 

21 декември 1995 г., 14:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 04:30 ч. по Гринуич

— Какво знаете за Леви? — попита майорът в обезопасения свързочен център.

Лам приглади компютърните разпечатки и прокара пръст по редовете.

— Дебра Лин Леви. Родена през 1972 година в Бруклин, Ню Йорк. Баща — техник в метрото. Майка — секретарка. В семейството няма данни за изключителни интелектуални способности. После се родила тя. Проговорила на четиринайсетмесечна възраст. Започнала да чете на две години. Включили я в програмата за бързо развиващи се деца и я пратили в Нюйоркския университет при професор Алън Стийнуатс, известен специалист в работата с деца чудо. Стийнуатс убедил родителите да му позволят да ускори образованието й. Завършила гимназия на девет години. Постъпила в МТИ и завършила на петнайсет години с докторат по квантова физика. През следващите седем години работила като научен сътрудник в тамошния физически факултет. Започнала да преподава на седемнайсет, но очевидно на осемдесет години по-възрастните от нея студенти им е било трудно да я приемат сериозно.

— Ами личният й живот? — попита Хокинс.

Лам поклати глава.

— Нищо. Работи, преподава и се прибира вкъщи. Хората ни продължават проверката, но нямаме данни за каквито и да е мъже в живота й — нито пък за жени.

Лам прелисти друга страница.

— Обаче има нещо интересно. Преди година превъртяла и прекарала два месеца в психиатрия.

— Каква е причината?

— Имаме трудности с достъпа до медицинските архиви. Това е изключително елитно заведение в северната част на щата Ню Йорк. — Той погледна майора. — Защо се интересуваш от Леви?

Хокинс поклати глава.

Не зная. В нея има нещо, което ме кара да се чувствам неспокоен. Не го разбирам. Просто някакво предчувствие.

Това беше достатъчно за Лам.

— Ще намеря диагнозата.

— Някакви други проблеми освен този?

Лам погледна секретното досие на Леви.

— Не. Само фактът, че е млада и никога досега не е била изложена на подобни ситуации.

— Ами онази жена от кратера — Пенкак?

— Пътува насам. Взехме я преди три часа. Би трябвало да пристигне през нощта или рано сутринта.

— Ами нейното минало? — попита Хокинс.

Лам се намръщи.

— Не е като за света. Тя е изключително ексцентрична и в същото време има блестящи постижения в областта на странните геологични образувания. — Лицето му се изкриви, мускулите около деформираната скула подскочиха. — Компютърното й досие показа, че е пътувала шест пъти до бившия Съветски съюз. За първи път през петдесет и девета. За последен — през осемдесет и седма.

Хокинс го разбираше.

— Нещо друго?

— Лангли и ФБР й водят досие. Известно време е имала интимен приятел руснак — кореспондирали са си доста дълго. Феликс Зигорски, специалист по аеродинамика, участник в космическата им програма. Всичко изглежда съвсем невинно, но са искали да я държат под око.

— Дайте назад — каза Хокинс. — Разкажете ми за нея от самото начало.

Лам прегледа пратената му по факса разпечатка.

— Няма кой знае какво. Родена е през 1938 година в Хъчинсън, Канзас. Родителите й имали ферма. И двамата загинали в автомобилна катастрофа, когато била шестнайсетгодишна. Била ранена много зле и получила тежки обгаряния. Известно време лежала в болница и след това живяла сама — не е известно да има живи роднини. Продала фермата и постъпила в университета на Ню Мексико в Албъкърк. В колежа следвала физика. Защитила докторат по геология. После отишла при Метеоритния кратер и оттогава живее там. От време на време преподава като хоноруван професор в различни университети. Често пътува. Пише статии за научни списания.

— Личен живот?

— Досега нищо. По време на инцидента е загубила едното си око и е ужасно обезобразена.

— Ще се наложи да я държа под око каза Хокинс.

— Това е всичко. — Лам разсеяно прокара длан по докладите върху бюрото. — Ти как я караш?

— Добре съм.

— Как е жена ти?

— Все същото — лаконично отвърна Хокинс. Тонът му показваше, че въпросът не подлежи на обсъждане.

Лам бързо смени темата.

— Наредих на охраната да провери личния багаж на членовете на групата и откриха в пътната чанта на Батсън няколко бутилки. Заповядах да ги конфискуват — тук не е мястото, нито времето за такива неща.

Хокинс поклати глава.

— Говориш така, като че ли държим тук спортисти. Нещо друго, което трябва да зная?

Лам натисна бутона на бюрото си, вратата се отвори и влезе полковник Толивър. Униформата му бе подгизнала от пот.

— Полковник Толивър току-що пристига с хеликоптер от Скалата. Каква е тактическата ситуация?

Полковникът извади кърпата си и избърса пясъка от челото си.

— Скалата е обкръжена. Стигнали сме на петдесет и пет метра навътре. Пробиването продължава без проблеми.

— Стратегическо положение?

Толивър се намръщи.

— Руската спецчаст извънредно нервира австралийците. Моят австралийски колега казва, че шефовете му го натискат да разбере какво става. Да не говорим, разбира се, за отрицателната реакция към пробиването.

— Къде се намира спецчастта?

— В Коралово море и продължава да се придвижва на юг. Разузнавателните сведения предполагат, че ще заобиколи източния бряг на Австралия и ще заеме позиция на юг в Големия австралийски залив на хиляда и шестстотин километра южно оттук. Една от сателитните антени на „Гагарин“ е насочена директно към нас. Другите следят цялото небе над континента. Засичаме постоянен секретен сателитен трафик между флагманския кораб и Москва.

— След колко време ще заемат позиция?

— След трийсет и шест часа.

— Смятате ли, че са засекли второто съобщение? — попита Лам.

Толивър сви рамене.

— Ние се намирахме на върха на Скалата и не го засякохме, защото не бяхме на тази честота. Зависи дали руснаците са били — няма как да разберем.

Нещо смътно човъркаше Хокинс.

— Забелязва ли се някакво раздвижване в онзи обект в Сибир?

Лам се пресегна зад себе си и взе някакви документи.

— Да. Нашият сателит там регистрира мащабни военни маневри. Търсят нещо.

— Тяхната Скала — гласно изрече мисълта си Хокинс. — Нещо друго?

— От Лангли се тревожат, че руснаците ще се опитат да внедрят свои хора тук.

Хокинс кимна. Знаеше го. И той се тревожеше за това. Първо присъствието на Леви, сега и очакваното пристигане на Пенкак.

— Напомнете на хората си, че не трябва да очакват явна военна операция — каза Лам. — Ако се стигне до намеса, акцията най-вероятно ще е скрита. Трябва да проверяват всекиго и да не приемат нищо на доверие. Възможно е сред нас вече да има техни агенти.

— Да, сър. — Толивър замълча за миг. — Вие, разбира се, знаете, че най-вероятният източник на информация е някой от външните, които бяха повикани тук.

Лам впи студен поглед в морския пехотинец.

— Зная.

Освободи полковника и се обърна към Хокинс.

— Като цяло нещата не вървят добре. В няколко държави от Третия свят вече се усеща политическа нестабилност. Правителствата им пазят загубата на златните резерви в тайна, но някои от лидерите им вече драпат да осигурят собственото си положение — без да ги интересува благосъстоянието на собствения им народ. Изглежда, до края на годината ще има поне четири нови правителства. Той въздъхна и смени темата. — Нещо от твоите хора по въпроса за втората бомба?

— Проверяват две възможности — отвърна Хокинс. — Едната е Либия.

— Той определено разполага с пари да купи бомба — отбеляза Лам. — И си пасва с другото сведение, което получих. Кадафи неочаквано пак е започнал да вдига шум за отбранителната си линия в залива Сидра, Президентът възнамерява да прати Шести флот, за да го притисне. Разузнаването смята, че Кадафи иска да подмами флота в залива и после с помощта на малък кораб — или по-вероятно подводница — с бомбата на борда да се опита да се приближи до някой от самолетоносачите и да го взриви.

Хокинс се намръщи.

— Защо тогава президентът реагира по този начин?

— Това си е негова работа. Единственото, което зная, е, че авионосна ударна група обикаля край трийсет и третия паралел и чака президентска заповед да го пресече.

— Лам изглеждаше ядосан. — Тук съм малко вън от нещата. — Той поклати глава. — Какви са позициите на — „Орион“ в Либия?

— Внедрили сме две малки разузнавателни групи. Според последното съобщение, все още нищо.

— Каква е другата следа?

Хокинс взе една тънка папка с надпис „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

— Заловили са контрабандист, който при разпита признал, че е доставил нещо на някакъв арабин. Проверката на товарния му отсек установила слаби следи от радиоактивност. И този факт, и описанието на самата стока от контрабандиста, ни навеждат на мисълта, че може да става дума за втората бомба. Пренесъл е стоката от точка на северния бряг на Черно море до Средиземно море и я е предал на арабина на известно разстояние от сирийския бряг.

— Установили ли са самоличността на получателя?

— Не още, но усилено работят по въпроса.

— Възможно ли е да я е получил Кадафи?

— Да. Може и да е някой друг — разбира се, ако наистина е била бомбата. Възможно е даже да става дума за първата бомба по пътя й към Южна Африка.

Лам уморено разтри челото си. Можеше да е всеки в онази клоака, известна като Среден изток. Сирийците с радост биха използвали ядрена бомба срещу израелците. Ливанците — един срещу друг. Йорданците — срещу когото и да било.

— Добре. Незабавно ме информирай, ако откриете нещо за второто съобщение.

Хокинс не помръдна.

— Използвали сте някои от хората ми от „Орион“, без да се посъветвате с мен.

— Да, така е. И двамата не сме на мястото си тук. Трябва да сме подготвени за някои случайности, а твоите хора са най-добре обучените за този род акции, в случай на нужда.

Майорът кимна и излезе. Беше приел факта, но в същото време ужасно се мразеше за това. Имаше чувството, че вече не контролира нищо — всичко му приличаше на упражнение по реагиране, а той не си падаше по този род операции.

 

 

21 декември 1995 г., 19:50 ч. местно време

21 декември 1995 г., 10:20 ч. по Гринуич

Фран и Дон стояха пред компютъра и надничаха над раменете на Спърлок в очакване на отговора на осемчасовия си въпрос към „Вояджър“. Леви сякаш изобщо не беше помръдвала от мястото си пред другия компютър. Съобщенията на екрана на Спърлок течаха бавно.

<НАСТРОЙКА ДИСК V154P657 „ВОЯДЖЪР 2“ ПРОЕКТ ММВ.

<ПРИКЛЮЧЕНА НАСТРОЙКА ДИСК V154P657 „ВОЯДЖЪР 2“ ПРОЕКТ ММВ.

<ПРОВЕРКА ВСИЧКИ СИСТЕМИ. ИЗЧАКВАНЕ ОБРАТНО ПРЕДАВАНЕ.

Спърлок погледна дигиталния часовник в горния ляв ъгъл на екрана, който бавно отчиташе останалите секунди и измърмори:

— Пет секунди.

Последното число се превърна в нула и броячът спря. Спърлок премигна.

<ПРОВЕРКА ВСИЧКИ СИСТЕМИ. ИЗЧАКВАНЕ ОБРАТНО ПРЕДАВАНЕ.

Той протегна ръце към клавиатурата и бясно започна да пише съобщение.

>ПОТВЪРДИ ОТСЪСТВИЕ НА ОБРАТНО СЪОБЩЕНИЕ V154P657 „ВОЯДЖЪР 2“ ПРОЕКТ ММВ.

Отговорът бе кратък и точен.

<ПОТВЪРДЕНО. ОТСЪСТВИЕ НА ОБРАТНО СЪОБЩЕНИЕ V154P657 „ВОЯДЖЪР 2“ ПРОЕКТ ММВ.

Пръстите му отново зачукаха по клавиатурата.

>ПОТВЪРДИ ИЗЛЪЧВАНЕ СЪОБЩЕНИЕ ЗА ОБРАТНО ПРЕПРАЩАНЕ ДТГ 21ДЕК2010 ГРИНУИЧ.

<ПОТВЪРДЕНО ИЗЛЪЧВАНЕ ШИРОКОВЪЛНОВО СЪОБЩЕНИЕ ЗА ОБРАТНО ПРЕПРАЩАНЕ ДТГ 21ДЕК2010 ГРИНУИЧ.

Спърлок не се предаваше лесно.

>ПОТВЪРДИ ПОСОКА НА СЪОБЩЕНИЕ ЗА ОБРАТНО ПРЕПРАЩАНЕ V154P657 „ВОЯДЖЪР 2“ ПРОЕКТ ММВ.

Последва пауза от десет секунди, по време на която пръстите на Спърлок се впиваха в страничните облегалки на стола.

ПОТВЪРДЕНА ПОСОКА НА СЪОБЩЕНИЕ ЗА ОБРАТНО ПРЕПРАЩАНЕ V154P657 „ВОЯДЖЪР 2“ ПРОЕКТ ММВ.

Спърлок вдигна ръце от клавиатурата и се обърна към другите.

— „Вояджър 2“ е изчезнал.

— Изчезнал? — повтори Фран.

— Вече го няма там.

— Може би просто е повредена сателитната антена и затова не получавате обратно съобщение — предположи Хокинс.

— Даже без антената щяхме да приемем някакъв сигнал от самия корпус на сателита — радарно отражение. — Той посочи екрана. — На мястото, на което би трябвало да се намира „Вояджър“, няма нищо.

Настъпи тишина. Всички се чудеха какво може да означава това.

— Струва ми се, че имам отговорите на въпросите, повдигнати от второто съобщение — обади се изведнъж Леви, която май дори не бе чула за сондата.

— Успя да разгадаеш шифъра ли? — попита Хокинс.

— Не сме получили цялото съобщение. Всъщност според мен тук има няколко съобщения. Едно е насочено към нас, но основната част е насочена другаде.

— И какво разбра? — рече Хокинс.

Леви почука по екрана.

— Много е странно. Мисля, че онази част, която се движи нагоре-надолу по микровълновата скала — от четиринайсет цяло и двайсет до шестнайсет цяло шейсет и два мегахерца — всъщност насочва към и извън основното предаване. Нещо като настройване на радио. Предполагам, че ключовото съобщение е в онези моменти, които не сме засекли.

— Как така? — объркан попита Лам.

— Ами, струва ми се — но това е само хипотеза, — че съобщението по някакъв начин е скачало във времето. — Забеляза озадачението им и поясни: — Когато излъчвате съобщение, имате няколко възможности да затрудните някого да го прехване и разшифрова: можете да променяте амплитудата, честотата и самото съобщение. Но най-добрият начин е просто да не позволявате съобщението да бъде прехванато. Ако съм в състояние да предавам така, че да придвижвам съобщението по малко назад-напред във времето, подслушващите няма да могат да го засекат.

— Възможна ли е тази технология? — попита Хокинс.

— Ние не я притежаваме.

— Ами руснаците?

— Възможно е, но не е вероятно — отвърна Леви. — Все пак това са просто мои хипотези.

Очите й придобиха онзи разфокусиран поглед, с който Хокинс вече започваше да свиква.

— Ключът към всичко това е, че микровълновите излъчвания се състоят от атомна материя. Това прави възможността да бъдат придвижвани във времето безкрайно по-вероятна от постигането на същия резултат с по-големи обекти. Всъщност сред научните среди широко е прието мнението, че на субатомно равнище съществуват безброй мънички дупки — които по същество представляват времеви тунели или, както често се среща в научната фантастика, „изкривяване на пространствено-времевия континуум“. Ако успеете да заобиколите ядрото на съобщението си с материя, заредена с отрицателна енергия, то ще премине през тунела непокътнато. И тъй като заредената с отрицателна енергия материя може да се генерира сравнително лесно, действителният ключ към проблема е да създадете мъничка дупка — и разбира се, да имате цел. Като цяло ще разполагате с миниатюрен тунел през пространството, което означава забавяне на времето, тъй като съобщението не следва нормален пространствен път. Основното значение на такова съобщение обаче не е, че ние не сме в състояние да го прехванем, а по-скоро че за някоя по-развита раса е жизненоважно почти мигновено да го разпространи из космоса. Даже със скоростта на светлината едно съобщение от най-близката звездна система — Алфа Центавър — би стигнало до нашата слънчева система за повече от четири години. Но ако сте в състояние да използвате тези дупки, можете да пратите съобщението до получателя му почти мигновено, на колкото и огромно разстояние да се намира.

Забелязала как я гледат, Леви за миг замълча, после каза:

— Е, това просто са мои предположения за ситуацията и не само че не мога да ги докажа, но даже да можех, нито вие, нито аз щяхме да сме в състояние да направим нещо, защото не притежаваме необходимата технология да засечем съобщението. Тя разсеяно почукваше с пръсти по бюрото. — Ако я притежавахме, следващата логична стъпка щеше да е космическо пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината, а ние едва успяваме да изкараме сателит в космоса. Тази технология е на светлинни години от сегашното ни равнище.

— Имаш ли представа как би изглеждал такъв предавател? — попита Хокинс.

— Не. Но както казах, той със сигурност би бил различен от всичко, което познаваме. Разбира се, може да е толкова малък, че лесно да бъде скриван. Възможно е да е по-голям и от Хеопсовата пирамида. Нямам представа. Известни са ми само субатомните теории.

— Казваш, че според теб част от съобщението е насочена към нас — отбеляза Фран. — Успя ли да разбереш поне нея?

Леви кимна.

— В самото начало и в самия край — четиринайсет цяло и двайсет и шестнайсет цяло шейсет и два мегахерца, където би било вероятно да приемаме — имаше три думи в същата дигитална форма, като в първото съобщение. Трябваше ми известно време, докато ги разшифровам, защото честотата се променя дори при тези три дигитално представени думи. И в двата случая бинарният код обхващаше повече от деветдесет мегахерца.

Хокинс вече едва сдържаше нетърпението си.

— Би ли ни казала какво е това съобщение, все пак?

Леви се обърна и натисна един от клавишите на компютъра. После посочи с ръка. Майорът погледна към трите думи.

ДОБРЕ ДОШЛА, ДЕБРА

— Някой се майтапи — подхвърли Батсън.

Леви поклати глава.

— Не, Форматът е същият, като използвания на „Вояджър“ и в първото съобщение. — Тя посочи компютъра. — Скалата говори. — Дебра замечтано се усмихна. — Просто казва „Здрасти“.

Хокинс бръкна в чекмеджето на бюрото, извади аспирин и изпи наведнъж три таблетки.