Робърт Дохърти
Скалата (23)

Бягството

Ейърс Рок, Австралия

23 декември 1995 г., 11:30 ч. местно време

23 декември 1995 г., 02:00 ч. по Гринуич

Хокинс се чувстваше освежен от двата часа сън, но новината за изчезналите морски пехотинци му дойде много. Конвейерната лента на глупостта, която пращаше младежи на гибел, като че ли нямаше да има край. Това събитие само подсили решимостта му да изпълни плана си.

Отиде при другите членове на групата в кухината. Капитан Томкинс стоеше на пост с тържествено изражение. Майорът беше накарал Фран да ги събере, докато правеше последни проверки и събираше снаряжението си. Той пусна мешката си върху скалния под и погледна към другите четирима.

— Фран каза ли ви?

Те кимнаха. Томкинс ги погледна, любопитен какво става.

— Всички ли сте с мен? — Хокинс впи очи в Батсън, който за миг се поколеба преди да отговори.

— Ами ако се озовем там, където са отишли морските пехотинци, а не където сте били двамата с Дебра?

Хокинс сви рамене.

— Не ни е известно войниците да са отишли на друго място. Не зная защо не са пратили никого обратно. Възможно е порталът просто да е бил затворен зад тях.

Томкинс се намръщи, но строгите граници на чинопочитанието го накараха да се въздържи да го прекъсне.

Пенкак потупа Батсън по гърба.

— Хайде де, млади човече. Къде е авантюризмът ви?

Хокинс взе мешката си и я провеси през рамо.

— Да вървим.

Томкинс най-после реагира и застана на пътя му.

— Какво правите, сър?

— Минаваме оттатък.

Капитанът поклати глава.

— Не са ми казали нищо, сър. Имате ли разрешение от господин Лам?

Хокинс спокойно извади деветмилиметровия си пистолет и го насочи срещу Томкинс.

— Ето разрешението ми. Няма да ми е приятно да те застрелям, капитане, но предполагам, знаеш, че ще го направя, ако застанеш на пътя ми.

Томкинс преглътна и отстъпи.

— Тръгвайте — нареди Хокинс. Пенкак влезе в портала, без да поглежда назад. Леви незабавно я последва. Фран хвана Батсън под ръка и му се усмихна.

— Да вървим в света на чудесата! — Двамата едновременно пристъпиха напред. Стената проблесна в бяло и те изчезнаха.

Майорът отдаде чест на Томкинс и прекрачи след тях.

 

 

Другата страна

Странна смесица от студ и влага обгърна членовете на екипа, когато се заоглеждаха из мрачната пещера. Хокинс посочи към светлата точка в далечината.

— Тръгваме нататък.

— Там ли бяхте предишния път? — попита Батсън.

— Нямам представа — отвърна майорът. — Но това е единствената характерна особеност на това място и с Тускин се договорихме да се срещнем там.

— Ами порталът на руснаците? — попита геологът. — Знаеш ли къде е?

— Някъде по отсрещната стена, хей там — посочи Хокинс.

Батсън вдигна ръката си.

— Нося си компас. Според него онази Стена е на север оттук. Разбира се — прибави той, — магнитният север тук може да не е в същото положение като на Земята — където и да е това „тук“. Освен това е възможно всички тези машини да го отклоняват. Може би просто засичам силно електромагнитно поле.

— Въздухът е толкова странен! — зачуди се Фран. — И никога не съм виждала толкова огромно затворено пространство — даже не можеш да му видиш края — добави тя и вдигна ръка в посоката, обратна на светлината, където откритото пространство изчезваше в далечния мрак.

— Но въздухът е годен за дишане от хора — отбеляза Батсън. — Не зная много по въпроса, но ми се струва, че това би трябвало да е изключително рядко на други планети. Освен, разбира се, ако не е изкуствена среда. Това би обяснило много.

Фран сбърчи нос.

— Годен е за дишане, но определено не мирише добре. Хокинс развърза мешката си и извади от нея черно бойно яке с отделения за нож, амуниции и различни други снаряжения. После измъкна пистолет и го подаде на Батсън.

— За какво ми е?

Майорът раздаде оръжие на всички, включително на Пенкак, която го пое с удивено изражение. Фран повтори въпроса на геолога.

— Защо ни даваш тези неща?

Защото е по-добре да ги имате и да не се налага да ги използвате, отколкото да ги нямате и да ви се наложи.

— Откъде ги взе? — попита Батсън, като прехвърляше пистолета в ръцете си.

— Морските пехотинци не пазеха снаряжението си много внимателно. — Хокинс протегна пред себе си собственото си оръжие. — Това е предпазителят. Напред е свален. Назад е заключен. Дръжте го в това положение, освен ако не се наложи да стреляте. Имате също и предпазител, вграден в дръжката. Ако не го натискате, пистолетът няма да гръмне, даже другият предпазител да е свален. В пълнителя има четиринайсет патрона.

Пенкак протегна пистолета си към него.

— Благодаря ви, млади човече, но това няма да ми трябва. Едва ли ще бъда от особена полза по време на престрелка.

Хокинс го взе и го прибра в мешката.

— Аз също — рече Леви и му протегна своя. Фран я последва. Дон несръчно затъкна пистолета в пояса си.

— Да вървим — нареди майорът.

— Мислиш ли, че въздухолетът ще ни посрещне като миналия път? — попита Дебра, докато вървяха напред.

Хокинс сви рамене.

— Може би. Не зная. Нямаме време да ги чакаме. — Той замълча и завъртя глава, когато във въздуха започна да отеква остър пукот. — Чуваш ли?

Батсън посочи.

— Звучи така, като че ли някой стреля сред машините откъм отсрещната стена.

И аз го чух — потвърди Дебра.

Хокинс извади пистолета си и го насочи напред.

— Всички останете тук. Веднага се връщам. — Без да чака отговор, той се затича по посока на кратката стрелба.

Беше му трудно да определи на какво разстояние се намира, защото след първите няколко изстрела настана тишина. Когато зави зад един ъгъл, майорът се стресна от вида на три фигури в откритото пространство до отсрещната стена. Едната бе коленичила и държеше другата в ръцете си. Третата представляваше кървава купчина в праха.

Когато тичешком се приближи, Хокинс позна в първата фигура Тускин. Той държеше в ръцете си млад мъж и майорът ясно виждаше голямото червено петно на ризата му.

— Какво се е случило?

Тускин не се изненада от появата му.

— Казах на другите трима да се съберат до портала. Онзи глупак генерал Колставек през цялото време ги държеше там, но никога не би ги оставил да минат! — Той кимна към мъжа в ръцете си. — Това е Потекин. Най-блестящият физик в родината ми. Никога нямаше да го пуснат.

— Къде са другите двама? — попита Хокинс, като оглеждаше раните на Потекин. Ученият умираше. Имаше две рани на гърдите, а трети куршум беше разкъсал шията му и бе попаднал в артерията. Яркочервената кръв шуртеше от раната, която би могъл да затвори единствено хирург в болница. Очите му бяха широко отворени и той дори не помръдна, когато майорът му инжектира морфин със спринцовката от якето си.

— Мъртви са — отвърна Тускин. Не бяха достатъчно бързи. Мислеха си, че охраната няма да стреля.

— Кой е онзи? — посочи към трупа Хокинс.

— От охраната. Последва ме през портала.

Майорът се огледа.

— Къде е вашият портал?

Потекин дишаше все по-плитко. От устните му бликна червена струйка и той изпусна последен дъх.

— Само си изхаби иглата — рече Тускин и се изправи. После посочи една особено голяма машина, извисяваща се на повече от двайсет метра над главите им. Черната й повърхност бръмчеше. На различни височини от нея излизаха няколко тръби, които изчезваха в скалната стена. — Ей там беше. Точно от другата страна. Затвори се, след като мина този тук. — Той посочи войника от охраната. — Смали се до малка топчица и после — пуф — изчезна. Другите двама от групата ми дори не успяха да минат. Убиха ги преди да стигнат до портала. — Руснакът извади пълнителя на автомата си и го замени с нов.

Хокинс се приближи и взе оръжието на убития войник.

— Не ти ли повярваха?

Тускин изсумтя.

— „Американски заговор“ — така казаха. Ами твоето правителство?

— Бяха объркани и действаха бавно — каза майорът. — Случайно при вас да е излизал взвод морски пехотинци?

Тускин го зяпна.

— Пратили сте морски пехотинци през портала?

— Не аз — правителството ги прати, за да провери дали съм луд, лъжец или и двете едновременно. Никой не се върна, така че не знаем къде са отишли.

Тускин поклати глава.

— Тунгуският портал беше абсолютно спокоен, докато не се опитах да мина с групата си. — Той вдигна поглед към останалите американци, които се приближаваха към тях. — Очевидно си имал повече късмет с хората си.

Хокинс им махна да дойдат.

— Какво се е случило? — попита Фран, като гледаше двата трупа.

Докато майорът накратко им предаваше разказа на Тускин, Леви ахна, видяла отблизо мъртвите мъже.

— Та това е Пьотър Потекин!

— Познаваш ли го? — попита Хокинс.

— Никога не съм се срещала с него, но съм чела трудовете му и съм виждала негови снимки в списанията. Той е… беше… блестящ учен!

Докато Хокинс разговаряше с останалата част от групата, Батсън внимателно разглеждаше стената. Приближи се до нея и прокара длани по повърхността й. Пенкак докуцука до него и попита:

— Какво има?

Батсън посочи.

— Виждаш ли?

— Какво?

— Погледни скалата — настоя геологът.

Пенкак погледна, после каза:

— И какво трябва да видя?

— Не разбираш, нали? — възбудено попита той. — Имах чувството, че е нещо такова!

Пенкак се намръщи.

— За какво приказваш?

Отговорът му беше прекъснат от шум, разнесъл се откъм противоположната посока. От мрака се появи въздухолетът, кацна на трийсетина метра и вратата подканващо се отвори.

— Да вървим! — извика Хокинс. — Побързайте!

Поеха към машината. Хокинс помогна на Пенкак да се качи по рампата. Когато се настаниха на пейките, Фран се огледа и се изправи.

— Къде е Дон?

Хокинс свали от рамото си мешката и я остави на пода. Преброи присъстващите и после погледна в посоката, от която бяха дошли. Двата трупа лежаха на мястото си, но от геолога нямаше и следа.

— Не се ли качи с теб?

— Не.

Хокинс понечи да слезе, но в този момент, рампата започна да се вдига и той припряно отстъпи назад.

— Къде се е дянал, по дяволите? — попита, майорът, докато се издигаха във въздуха. — Някой да е виждал Дон?

— Когато въздухолетът се появи, двамата стояхме до стената. Мислех си, че идва след мен — отвърна Пенкак. — Но не съм сигурна.

— Хм, не може просто да е изчезнал! — рече Хокинс.

— Тогава къде е? — попита Фран.

Майорът погледна към Тускин.

— Ти видя ли нещо?

— Не. Мислех си, че сме се качили всички.

Машината кацна и вратата отново се отвори. Намираха се в същото помещение като предишния път и в близката стена ги подканваше същата отворена врата.

— Може би те знаят къде е Дон — предположи Хокинс, докато слизаше по рампата. Групата се събра навън и влезе в асансьора.

 

 

Ейърс Рок, Австралия

23 декември 1995 г., 12:00 ч. местно време

23 декември 1995 г., 02:30 ч. по Гринуич

Лам разбираше, че словоизлиянията и беснеенето му няма да променят станалото, но така поне щеше да се почувства малко по-добре. Капитан Томкинс стоеше пред бюрото му мирно като шашнат новобранец в Уест Пойнт, с поглед забит на петнайсетина сантиметра над главата на началника си.

— Защо не ми съобщи, когато всичките се събраха долу?

— Нямах такива заповеди, сър — отвърна Томкинс. — Те имаха право да са там — само не можеха да минават оттатък.

— Боже Господи! За втори път някой минава през Стената без мое разрешение.

— Тъй вярно, сър.

— Никой, абсолютно никой дори няма да слиза долу без изричното ми разрешение. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Махай се!

След като Томкинс излезе, Лам завъртя стола си, погледна към сателитния радио/видео апарат, който го свързваше с президента, и поклати глава. Нямаше да му съобщи подобна лоша новина. Не само че не знаеше повече от последния път, но и беше загубил взвод морски пехотинци, а сега и членовете на групата заедно с Пенкак. Проклетият Хокинс! Лам удари с юмрук по бюрото.

— Сър?

Той се обърна към входа. На прага стоеше референтът, отговарящ за анализа на разузнавателната информация.

— Какво има?

— Получихме странни сателитни снимки от тунгуската тайга. — Той припряно се приближи и постави на бюрото серия цветни снимки. — Това са термофотографии, току-що получени от ИНТЕЛСАТ.

— Какво трябва да търся? — попита Лам, загледан в объркващия хаос от цветове.

Агентът посочи с ръка.

— Тъмносиньото тук е източната периферия на обекта, където има сняг. Няма следи от топлина. Тези тъмночервени петна тук са работещи двигатели — навярно генератори. Това тук, от което излиза постепенно размиващото се червено, трябва да е печка с изстиващия във въздуха дим.

— И какво? — раздразнено попита Лам.

— Ето тук, сър. — Агентът показа групи червени кръгчета. — Това са хора. — Той постави пред Лам нова снимка. — Ето го странното, сър. Виждате ли това тук? — показалката му се плъзна към няколко компютърно генерирани фигури. — Това също са хора. Само че забележете, че имат различна форма и цвят от онези там.

Лам кимна.

— Добре. Какво означава това?

— Мъртви са, сър. Убити са току-що и телесната им температура бързо спада заради студа в Сибир. Компютърът изчисли, че са умрели десетина минути преди да е направена снимката.

Лам се наведе и погледна образите.

— Колко са труповете?

— Седем.

— Морските пехотинци ли?

Агентът се замисли за миг.

— Не, сър, не мисля, че са нашите пехотинци. Те бяха десет, а когато минаха оттатък, лейтенантът им държеше пръста си на спусъка. Ако бяха излезли от тунгуския портал, щеше да има и много убити руснаци. Труповете на снимката просто не са достатъчно.

— Кои са тогава?

— Възможно е и там някой да е минал през портала, а руснаците да не са искали да му позволят — предположи агентът. — Или да се е опитал да мине. Или пък оттам да е излязъл някой, когото не са харесали.

Лам разтри челото си.

— Продължавайте да наблюдавате. Съобщете ми, ако има нещо ново. Това ли е всичко?

— Не, сър. — Агентът плъзна по бюрото друга снимка. На нея се виждаше плоската палуба на голям кораб. — Това е „Минск“ — самолетоносач клас „Киев В/СТОЛ“. Той е флагманският кораб на руския флот край южния бряг. — Разузнавачът посочи няколко вертолета на борда. — Това са хеликоптери К-25 — с кодово име в НАТО „Хормон“. Моите хора смятат, че са подготвени за дълъг полет. Онези кръгли неща до тях са външни резервоари за гориво, каквито обикновено не се използват. На палубата на „Минск“ има и изпитателни оръжия за командоси от „Спецназ“. На южния бряг на Австралия има само една вероятна цел за тях — колебливо прибави той.

— Кажете на Толивър довечера да удвои охраната — нареди Лам. — Искам наблюдението на руския флот да се усили. Ако хеликоптерите излетят, незабавно ме уведомете. Предупредете „Айзенхауер“ да е готов в петминутен срок да прати въздушна защита.

— Ами австралийците, сър?

— Не се тревожете. Аз ще се погрижа за това.

— Слушам, сър.

— Нещо ново за миналото на Хокинс, Леви или Пенкак?

— Не, сър.

— Ами за Волкърс или Батсън?

— Нищо подозрително, сър.

— Трябва да има някаква връзка! Открийте я!

— Слушам, сър.