Робърт Дохърти
Скалата (1)

Пролог

Кухината съдържаше достатъчно енергия, за да разруши пет пъти планетата. С диаметър повече от два километра, един километър от пода до тавана и три пъти по толкова под земната повърхност, тя отекваше от пропукването на насочени енергийни лъчи, фокусирани върху черната сфера, която танцуваше точно над центъра на металния под. Диаметърът й беше петдесет метра и тя като че ли не бе направена от твърдо вещество, а по-скоро ритмично се свиваше и разширяваше.

На половин километър от сферата, по средата на отсрещната страна се отвори прозорец и зад него се разкри контролна зала с пултове по стените. Вътре имаше три фигури, облечени в дълги черни свободни роби. От качулките им излизаха кабели, водещи към блестящите екрани, върху които по разбираем за всички им начин се представяха мислите им.

„Време е за началото на четири-пет“ — предаде фигурата вляво.

„Действайте“ — нареди онази по средата.

Енергията на лъчите се повиши и сферата бавно, започна да мени цвета си — мастиленочерното постепенно се превърна в сиво, после избледня, докато се появи образ, нелеп сред техниката и енергията в кухината: самолетен хангар, чиито краища рязко прекъсваха в точките на пресичане с енергията на сферата. В хангара търпеливо чакаше възрастен мъж във военна униформа.

„Какво е местоположението?“ — попита фигурата по средата.

„Координати две-три-пет-осем тире четири-осем-три-четири. Град на име Лийсбърг в щата Вирджиния, в държава, наречена Съединени щати.“

„Местна дата, време?“

„Хиляда деветстотин деветдесет и първа година. Двайсет и вторият ден на шестия месец. Два и четирийсет и седем местно време.“

„Продължете следенето.“

В сферата изведнъж се появи военен камион — в енергийната рамка първо се показа бронята, после и цялата кола. От камиона скочи въоръжен мъж, облечен в черна униформа без отличителни знаци, и се ръкува с генерала.

— Радвам се, че се върнах, сър.

Генералът го потупа по рамото.

— И аз се радвам, че се върна, капитан Хокинс. Получих препис от доклада ти по време на полета: Президентът е много доволен от резултатите.

Мъжът уморено кимна и проследи с поглед тримата членове на екипа си, които хвърлиха раниците си на пода на хангара и оставиха пистолетите си в оръжейната на частта.

— Бих искал да дам на хората си малко почивка, сър.

Генералът кимна.

— Отдъхнете една седмица и после ми се, обади. Ще поставя екипа на Ричман в бойна готовност.

— Благодаря ви, сър.

— Адски добра работа приятелю. — Генералът го потупа по гърба и излезе извън обхвата на сферата. Капитанът съобщи на хората си добрата новина и те се пръснаха. Накрая и самият той се насочи към вратата на хангара.

Фигурата вдясно съобщи фактите.

„Хокинс, Робърт Д. Военен офицер. Командир на група за специални операции. Програма седем-едно-три-две. Вероятност седем-шест. Вероятно крайно въздействие шест-три.“

„Той е обектът. Проследи го“ — нареди фигурата по средата. Апаратът побърза да изпълни командата.

Сферата леко потрепна. Образът излезе от фокус, после Хокинс отново се появи на паркинга пред хангара, запътен към един пикап. На предната броня се беше облегнала млада жена. Когато забеляза военния, на лицето й разцъфтя усмивка. Тя се затича към него и се хвърли в прегръдките му.

— Толкова се радвам, че се върна!

— Липсваше ми, Мери — каза Хокинс.

— Е, сега си тук и известно време няма да се налага да ти липсвам — отвърна тя, като плъзна ръката си в неговата и го затегли към пикапа. — Да си вървим вкъщи. Подготвила съм ти нещо специално.

„Време?“ — попита фигурата по средата.

„Три минути и трийсет секунди“ — отвърна фигурата вдясно.

„Дръжте така.“

Хокинс седна зад волана и пикапът излезе от паркинга.

„Продължете следенето!“

Сферата поглъщаше огромно количество енергия, докато автоматичната апаратура се мъчеше да се движи успоредно с пикапа. Уловен, по средата на образа, автомобилът изглеждаше неподвижен. Асфалтовият път се плъзгаше под колелата му, а пейзажът внезапно се появяваше в единия край на кълбото, проблясваше и изчезваше в другия.

Цялата кухина съвсем слабо потрепери. Качулката на фигурата по средата подскочи към укрепения с метал таван.

„Докладвайте.“

Последва кратка пауза и после фигурата вляво отвърна:

„Удар в четвърти участък. Магнитуд три цяло и три. Системата за сигурност е на равнище осем. Рисковият фактор се покачи до едно-три. В безопасност сме.“

Вниманието пак се насочи към сферата. На всеки няколко секунди образът се замъгляваше и после отново възстановяваше контраста си.

„Време?“

„Една минута и десет секунди.“

„Продължавайте.“

Пикапът излезе на друго шосе. Мери Хокинс се наведе към съпруга си и го ухапа по ухото.

— Хей, не е честно — засмя се Хокинс.

„Трийсет секунди.“

Хокинс свали ръка от лоста за скоростите притисна жена си към себе си.

„Десет секунди.“ — Пикапът летеше по дъговидна линия в сферата. За наблюдателите пътят изглеждаше точно такъв, какъвто и за мъжа зад волана.

Хокинс натисна спирачката до дупка и завъртя кормилото с лявата си ръка, но не можа да избегне удара в спрелия трактор. Последва взрив от стъкло и метал. Капитанът рязко полетя напред, предпазният колан също толкова рязко го дръпна назад. Мери Хокинс се откъсна от отчаяната му прегръдка, главата й се блъсна в предното стъкло и го пропука, гърдите й се смачкаха в твърдата пластмаса на таблото.

— Господи! — извика Хокинс. После внимателно издърпа Мери назад и я положи на седалката. Тя бе в безсъзнание и с мъка си поемаше дъх. Офицерът нежно подложи длан под главата й и потръпна, когато усети бавно процеждащата се кръв. Притисна с ръка раната и се опита да държи главата й неподвижно.

Образът в сферата изглеждаше замръзнал. Накрая фигурата по средата се обади:

„Край на четири-пет. Започнете с четири-шест.“

Образът на прегърналия жена си Хокинс избледня. Сферата помръкна.