Робърт Дохърти
Скалата (25)

Президентът

Ейърс Рок, Австралия

23 декември 1995 г., 14:30 ч. местно време

23 декември 1995 г., 05:00 ч. по Гринуич

— Сър, имаме инцидент при тунгуския портал!

Лам вдигна поглед, когато в палатката му се втурна агентът, стиснал в ръка току-що получени по факса сателитни снимки.

— Какъв инцидент?

— Не сме сигурни, сър — отвърна агентът и плъзна първата снимка по плота на бюрото. — Заснемаме обекта на всеки трийсет секунди. Това е отпреди две минути. — Картината не се различаваше от онези от последните два дни.

— Това е отпреди минута и половина. — Снимката показваше платнището, покриващо ямата в тайгата, но сега вече разкъсано на части. Виждаха се няколко черни точки, които приличаха на мастилени петна във въздуха, наред с дълга червена опашка, излизаща от бронирана машина, спряла на сто метра от дупката.

— Какво се е случило?

Агентът поклати глава.

— Не съм сигурен, сър.

— Можете ли поне да ми кажете какво представляват черните петна и тази червена линия? — ядосано попита Лам.

— Черните петна са противовъздушен огън — стара техника, трийсет и седем милиметрово противовъздушно оръдие. Забелязахме няколко такива, вкопани около обекта след провала на групата „Орион“. Червената линия са трасиращи куршуми, излизащи от ЗСУ 23–4. Стреля с почти хиляда патрона в минута, затова куршумите изглеждат като непрекъсната линия.

— Атакували ли са ги?

Разузнавачът постави на бюрото нова снимка.

— Това е отпреди една минута. — Платнището пак беше разкъсано, но оръдията мълчаха. — Каквото и да се е случило, било е светкавично и вече е свършило.

— Атакували ли са ги? — повтори въпроса си Лам. — Да не би дупката да е била бомбардирана и затова платнищата да са разкъсани?

Агентът продължително обмисли отговора си.

— Не, сър, не мисля. По начина, по който е разкъсана материята и по посоката на стрелбата предполагам, че нещо е излетяло изпод платнището и е изчезнало във въздуха.

— Какво! — възкликна Лам, погледна снимките и после отново агента. — Какво искаш да кажеш с това, че нещо е излетяло от дупката?

— Това е единственото обяснение, което отговаря на фактите, сър. И е нещо, което руснаците не са очаквали. Оръдията им бяха насочени срещу нападение отвън. Мисля, че това ги е изненадало.

— Но какво е излетяло? Как така не сме успели да го заснемем?

Разузнавачът пръсна по бюрото няколко други снимки.

— Наредих да понижат фокусния радиус, за да увеличим площта на заснемане, но не открихме нищо. Каквото и да е излетяло оттам, трябва да е било адски бързо и отдавна е изчезнало от района.

— Нещо е излетяло от тяхната Стена — каза Лам. Нещо, за което не са знаели. Стреляли са по него. — Той погледна агента. — Руснаците навярно смятат, че ние сме го пратили.

Мъжът се готвеше да му отговори, когато високоговорителят на FM-радиостанцията на бюрото на Лам оживя и от него се разнесе развълнуваният глас на капитан Томкинс.

— Господин Лам! Морските пехотинци се върнаха! Върнаха се, сър!

Лам силно натисна бутона на микрофона.

— Задръж ги долу в кухината. Идвам веднага. Искам да внимаваш — от Стената може да излезе и нещо друго.

Спускането в шахтата му се стори прекалено дълго. Мъчеше се да осмисли последните събития. Когато стигна в кухината, видя деветима от десетте морски пехотинци да стоят там със зашеметени изражения. Десетият лежеше на земята. На крака му имаше подозрителна бяла превръзка.

— Какво се случи? — попита Лам, като се обърна към лейтенант Кинг.

Офицерът сякаш не го чуваше. Лам премести очи към сержанта.

Сержант Джонсън спокойно срещна погледа му.

— Редник Причет има нужда от лекар, сър.

Лам отсечено махна с ръка на Томкинс.

— Пратете ранения горе.

Джонсън малко се поотпусна и застана в стойка свободно.

— Минахме през Стената и се озовахме в някаква стая. Цялата беше бяла, без прозорци и с нещо като врата в отсрещния край, само че нямаше брава. Не зная от какво бяха стените, но беше някакъв метал — никога не съм виждал подобно нещо. Лейтенантът се опита да простреля вратата и куршумите просто отскочиха. Причет беше ранен от рикошет. — Сержантът отстъпи малко назад. — Стената, през която минахме, изчезна точно след влизането на последния човек. Затова не можахме да пратим никого да докладва, както наредихте. Не можехме да идем никъде. Останахме там, докато вратата внезапно не се отвори и влезе онзи армейски майор — Хокинс. Само че беше целият в онова високоскоростно нещо. — Джонсън поклати глава при спомена. — Никога не съм виждал подобно нещо, сър. Беше облечен в някакво трико, което блестеше като Стената. — Той посочи с палец към отсрещния край на кухината. — И носеше оръжие, каквото нито съм виждал, нито съм чувал.

— Какво каза Хокинс? — попита Лам.

— Каза, че се прибираме. Че единственото, което трябвало да направим, било да минем през Стената и още преди да свърши, отсрещният край на стаята отново се превърна в черната Стена.

— Само това ли каза? — нетърпеливо попита Лам.

— Не, сър, не само това. Каза също да ви предадем, че руснаците не стоят зад всичко това. Показа на мен и лейтенанта оръжието си и то определено не е нещо, което сме в състояние да направим. Стреля с него и половината стена изчезна. Уплаши до смърт някои от момчетата. После накара лейтенанта да стреля по него с пистолета си. Лейтенантът не искаше, затова майорът просто му взе пистолета, обърна го срещу гърдите си, натисна спусъка и нищо не се случи искам да кажа, че пистолетът стреля, но майорът, разбирате ли, просто си стоеше там. После погледна към мен и ми каза да стрелям в гърдите му. Направих го. Изстрелях срещу него откос от три куршума, сър, и той даже не трепна. Никога не съм виждал такава броня. Той каза, че това трябвало да ви убеди, че онова, което ви бил казал, е истина. — Джонсън си пое дъх. — И после каза нещо последно, сър. Каза, че той и някой си подполковник Тускин отивали да търсят другата бомба. И каза, че им били помогнали другите — онези, които построили кухината и Стената. Каза, че оръжието и бронята били част от тази помощ. Не зная какво означава всичко това, но майорът каза да се погрижа да ви го предам.

— Защо Хокинс сам не се върна обратно? — попита Лам. — Можеше да ми покаже снаряжението и да ме убеди в правотата си.

— Той предупреди, че ще зададете този въпрос — отвърна Джонсън. Говореше с механичния монотонен глас, който подчинените често използват, за да съобщят лоша новина на началниците си. — Каза, че нямало да мине обратно поради две причини. Първо, нямало достатъчно време. Каза, че трябвало да намерят бомбата изключително бързо. Второ, каза, че не ви вярвал достатъчно, за да донесе тук онзи пистолет и бронята и да ги остави в ръцете ви.

Лам затвори очи за миг и се опита да овладее емоциите си. Беше време да мисли ясно.

— Добре, сержант. След като се кача, отведи хората си на повърхността и намери някой да се погрижи за лейтенанта ви. Изглежда така, като че ли е в шок.

— Слушам, сър.

Лам се качи в клетката и даде знак на Томкинс да включи мотора. Докато се движеше нагоре, обмисляше какво трябва да каже на президента. Нещата се бяха променили и Лам знаеше, че бързо трябва да направи преоценка на цялата ситуация.

Когато стигна в палатката си и се свърза с президента, вече бе взел решение.

— Какво има, Стив? Секретарката ми каза, че било спешно. — Президентът изглеждаше измъчен и изтощен.

— Морските пехотинци се върнаха, сър.

— И ме измъкваш от заседание на кабинета, за да ми кажеш това? Какво…

— Извинете ме, сър, но има и още. — Колкото може по-свито, Лам очерта информацията от сателитните снимки от тунгуската тайга и предаде съобщението на Хокинс.

— Какво означава всичко това? — попита президентът накрая.

— Според мен каквото и да е излетяло от тунгуската Стена, Хокинс е бил в него, сър. Мисля, че Хокинс е по следите на втората бомба.

— Но нали каза, че Хокинс е съобщил на морските пехотинци, че с него е един от руснаците. Онзи подполковник Тускин.

— Да, сър. — Лам погледна към компютърната разпечатка, която агентът току-що беше поставил на бюрото пред него. — Тускин е офицер от „Спецназ“. Един от най-добрите им. Мисля, че спокойно може да е с Хокинс.

— Тогава всичко е руска инсценировка — каза президентът. Объркването ясно се четеше на лицето му.

— Не, сър, не вярвам. Смятам, че руснаците не биха стреляли по онова, което е излетяло през Стената им само преди десет минути, ако стояха зад всичко това и разбираха какво става. И защо им е да изолират морските пехотинци, а после да ги връщат? Струва ми се, че те са също толкова объркани, колкото и ние, ако не и повече. Всъщност, сър, смятам, че са достатъчно объркани, за да извършат нападение — или поне разузнавателен набег — срещу нашата позиция тук. Мисля, че според руснаците ние сме зад всичко онова, което става.

Известно време президентът само гледаше уморено към камерата. Единствено очите му показваха признаци на живот. Накрая въздъхна.

— Добре. Значи искаш да кажеш, че те ще предприемат нещо, защото смятат, че играем игрички с тях, така ли?

— Да, сър.

— И какво би трябвало да направя?

Лам замълча и потърка белега на скулата си.

— Свържете се с Памаров, сър. Предложете му да прати наблюдатели тук, за да разгледат Ейърс Рок и кухината. Кажете му всичко, което знаем.

Президентът премигна.

— Това е сериозна промяна, Стив. Само допреди два часа ти беше сигурен, че руснаците са зад всичко това.

— Разбирам, че новата информация те е накарала да промениш позицията си, но нека те попитам нещо. Ами ако руснаците наистина са зад всичко това?

— Много мислих по този въпрос, сър. При това положение мисля, че няма какво да загубим. Ако стоят зад това, те знаят всичко. Но ако не е така — а аз смятам, че фактите сочат точно натам — ние ще загубим много, ако не идем при тях и не свалим картите си на масата. Моите разузнавателни сведения показват, че се готвят да пратят от самолетоносача си спецчаст на „Спецназ“. Ние сме в състояние да ги спрем, но ще се пролее адски много кръв. А кой знае в какво може да прерасне конфликтът? На австралийците със сигурност няма да им е много приятно. Възможно е даже да настоят да се разкараме оттук.

— Ами групата „Орион“, която беше в тунгуската тайга? — попита президентът.

— Признайте го, сър. Мисля, че това наистина ще накара Памаров да ви повярва. — Лам се наведе напред. От челото му струеше пот. Той остави всякакви официалности и се обърна към стария си приятел. — По дяволите, Пит, те вече знаят, че онези момчета бяха наши. Просто не могат да го докажат. И ние знаем за тях някои неща, които никога не сме разгласявали. Видял си резултатите на Волкърс. Светът се готви да иде по дяволите. Това може би е последният ни шанс да направим нещо веднъж завинаги.

Президентът го изгледа продължително. После бавно се изправи и Лам видя в очите на приятеля си поглед, какъвто не беше виждал от много време.

— Добре, Стив. Прав си. Няма какво да губим. И навярно можем да направим нещо веднъж завинаги. Ще се обадя на Памаров. Бъди готов да разговаряш с командващия флота им и да посрещнеш групата наблюдатели.

Екранът угасна и Лам се отпусна на стола си. Стомахът му се свиваше. Не бе сигурен дали току-що е обрекъл на гибел страната си, или я е спасил. Не беше сигурен дали изобщо има значение какво е направил.